Холгер Керстен
Христос в Индия (7)

Разпространението на будизма

Широкото разпространение на будизма в дохристиянско време се дължи на инициативата на един от най-големите владетели не само на Индия, но и на света изобщо — цар Ашока, управлявал от около 273 до 232 г. пр.н.е. Ашока е една от най-значимите политически и духовни личности на световната история. По време на управлението му в Европа бушува първата Пуническа война. Царят опознал ужаса на войната още през детството си, затова осъдил насилието и се обърнал към миролюбивите идеи на будизма.

Много от неговите закони и укази са запазени в надписи по сгради и храмове. В един указ той помилвал всички живи същества. Указът гласи: „Всички хора са мои деца. Както желая здраве и щастие на моите деца на този (земен) и на оня (небесен) свят, така също искам това и за всички хора.“

Ашока заповядал да се построят в Индия повече от 80 000 будистки манастири и в цялото си царство строил болници за хора и животни. По негова инициатива Паталипутра (днешен Патна), столицата на царството му, се събрал вторият будистки световен събор. В него взели участие хиляди монаси. По завета на Буда Ашока организирал разпространението индийския дух в най-отдалечените страни. Той осъществил идеята за мисионерството, като изпратил мисионери не само във всички градове на Индия и Цейлон, но и в земите по пътя на коприната — Сирия, Египет и Гърция.

Разпространението на будисткото учение е най-важното задължение, което Буда Сакиямуни оставил на учениците си: „Вървете, монаси, и обикаляйте наред, за полза и здраве на мнозина, от състрадание към света, за слава на боговете и хората. Нека никои двама от вас да не поемата един и същи път. Проповядвайте учението, което е добро…; проповядвайте го в духа си и в буквите си; излагайте с пълна чистота упражняването на религиозен живот.“ Монасите били просяци и очаквали милостинята на миряните. Те не притежавали нищо повече от това, което носели по тялото си. Животът им бил отказ, но били свободни от аскетичната строгост. Главната им дейност била да медитират за учението и да се освободят от светските страсти. Към общността се присъединявали чрез акта на излизането (правпайя), като се напуска къщата, символ на начина на живот на лаиците, за да се влезе в съсловието на странстващите монаси (второто значение на правпайя) без покрив.

За тази цел било достатъчно да се надене жълтата дреха на монасите, да се обръсне главата и три пъти да се изрече заклинание. Долната граница била седем години. На тази възраст Рахула, синът на Възвишения, влязъл в общността.

При влизането на новия монах се обяснявали четирите основни правила на монашеския живот:

— да се изхранва самостоятелно от милостиня;

— да се облича с изтьрсени от праха дрехи;

— да стои под дърветата;

— да лекува раните с урина от крава.

Монасите без изключение водели странстващ начин на живот. Каноничните разкази говорят за Буда и учениците му, които обиколили цялото средно течение на Ганг, медитирайки и проповядвайки, понякога сами, по-често обаче на групи — от град на град, от село на село.

Вижда се забележителният паралел с изпращането на учениците на Иисус, които в последен отчаян опит да убедят Израел в посланието на Христос, преминават от място на място:

„Като повика дванадесетте, начена да ги разпраща по двама, и им даде власт над нечистите духове.

И им заповяда, нищо да не взимате за по път, освен една тояга: ни торба, ни хляб, ни пари в пояса, но да се обуват в прости обуща и да не обличат две дрехи. И рече им: ако някъде влезете в къща, оставайте в нея, докато си отидете оттам.

И ако някои не ви приемат, нито ви послушат, като излизате оттам, отърсете праха от нозете си, за свидетелство срещу тях. Истина ви казвам: по-леко ще бъде Содом и Гомора в съдния ден, отколкото на оня град.

Те тръгнаха и проповядваха покаяние; изгонваха много бесове, и мнозина болни помазаха с елей, и ги изцериха.“

(Марко 6:7–13)

Както в будизма и тук няма и дума за насилствено покръстване, а се проповядва за оздравяването на мнозината, за които говори още пророк Исаия (53:11).

Според индийските праизточници след събора в Харан (Харван край Сринагар), проведен по времето на Канишка, били изпратени още мисионери към Кашмир, Гандхара, Махисамандала, Ванаваши, Йонарита („страната на гърците“) и в Цейлон.

В музея „Борли“ в Марсилия се намират останките на две седящи фигури, вероятно идоли. Статуите са без глави и по мнението на учените представляват келтско-иберийски божества. Но отговарят напълно на статуите на Бодхисатва с всички атрибути на будистки светец — те са в перфектна поза лотос, през раменете си носят брамински шнур, а около врата и горната част на ръцете — обръчи като знак за достойнството им. Особеното положение на ръцете говори ясно какво се изразява с поведението на ръцете (мудра). Докато едната показва жеста на докосване на земята (бхумиспарсамудра) като знак за призоваване на Земята да докаже верността на думите на Буда, другата се държи пред гърдите като подканящ жест (абхая-мудра).

С датирането на находките като че ли няма проблеми — те са от II в. пр.н.е. Малките ниши в стръмната скала служат за защита на статуите (според каноните на първоначалния будизъм монасите не можели да живеят в здрави убежища, а в преходни като прости колиби). Подредбата наподобява подредбата на известни светини, каквито са тези в Бамиян (Афганистан) или в Аянта и Елора (Индия).

Впрочем съществува усещането, че будизмът, който е много по-мек и аполитичен от браманизма, добре се оправя с различните пришълци, които нахлуват по поречието на Инд, горния басейн на Ганг и Декан. Такива са били гърците през II в. и скитите и партите през I в. сл.н.е. Големият завоевател Менандър се среща в Милин-дапахна на мирна дискусия с будистия монах Нагасена. Скитските владетели, особено от династията Кушан, след приемането на будизма силно го поощрявали. Най-известният от тях, Канишка, бил също ревностен привърженик на будизма като Ашока.

Най-силно изражение на това време бил съборът в Харан. По различни източници той се състоял по време на управлението на Канишка през втората половина на I в. пр.н.е. Съборът, изглежда, засегнал само будистката монашеска общност от индийския североизток, преди всичко до многобройните сарвастивадини (направление на Хинаяна-будизма, възникнало през III в. пр.н.е., което след събора се преобразувало в махаяна). Сарвастиванидите от Кашмир, изглежда, са смятали за необходимо техният трипитака (будистки писмен канон) да се подложи на основна проверка, за да може да се дискутира за реформаторски тенденции, появили се в собствената общност. На този събор бил кодифициран канонът на появилия се в последните два века преди новото летоброене махаяна-будизъм — събитие, което маркира раждането на махаяна като самостоятелна църква.

Първите християни на изток не изпитвали очевидно противоречия с махаяна, както показват намерени край Турфан в Източен Туркестан (днес китайска провинция Синянг) документи от IV в. пр.н.е.

По това време там безпроблемно съжителствали християни, будисти и манихейци, като дори използвали общи култови места.^[70] В този регион са открити изображения на Буда като добрия пастир Иисус^[71], както и будистка сутра за месията Иисус.

Лечители, есеи и назорейци

Когато по време на управлението на император Тит през 70 г. пр.н.е. евреите загубили независимостта си, общността на есеите скрила библиотеката си от пергаменти и папируси в големи глинени бъчви в пещерите на планината Каратания до Мъртво море. Там те били напълно забравени до откриването и разчитането им през 1947 г. Християнските теолози бяха смаяни, когато разбраха, че повечето от приписваните на Иисус блаженства от проповедта в планината са били съставени няколко поколения преди него!^[72]

Имало ли е връзка между ранното християнско движение и есеите? Възможно ли е християнската религия да е клон на есеите? И откъде изобщо есеите са имали тези блаженства? Възможно ли е в дохристиянска Юдея и Галилея да е проникнало будистки духовно богатство?

От най-стари времена е имало разнообразни контакти с Ориента и Окцидента и се намират многобройни културни паралели между древна Индия и древен Египет, две цивилизации, възникнали през III в. на бреговете на големи реки. Свещеното растение на Индия е лотосът, което расте от пъпа на Бог Вишну, издига бога Брама и на което е възцарен медитиращият Буда. Лотосът е свещеното растение на Озирис, господаря на египетския пантеон и бог на смъртта. В Индия пълният със скръб бог Шива танцува с тялото на мъртвата му съпруга на рамене и разпръсква частите й из цялата страна. Същата легенда съществува и при египтяните. Сет, злият брат на Озирис, разпръсва като семена над земята четиринадесет части от тялото на бога.

Докато всички древни култури на Предна и Средна Азия вярват в една-единствена Вселена, която се движи право към деня на Страшния съд, в Индия и Египет се смята, че светът се намира в безкраен кръговрат на сътворение и разрушение. В египетската „Книга на мъртвите“ пише: „Аз съм вчера, днес и утре и имам силата да се родя втори път.“

В долината на Ефрат са намерени печати от древна култура от поречието на Инд. Нейният разцвет бил две хиляди години пр.н.е. През цялата античност от Индия са внасяни подправки, пауни, маймуни и санталово дърво. По неизвестен начин индийската азбука на говорените там семитски езици била заета в Етиопия. Индийски философи са достигали до Атина, Спарта и Коринт и са запознавали гърците с мъдростта на Упанишадите. Според Аристоксен, писател от времето на Александър Велики, философът Сократ (469–399 г. пр.н.е.) в Атина се запознал с един индиец. Възможно е съдържащата се във философиите на Питагор, Платон и на стоиците теория за странстването на душата да има своя произход в ученията на тези индийски учени.

През 325 г. Александър Велики пресякъл прохода Хибер и нахлул в Северозападна Индия. Младият македонец бил не само голям пълководец, но и ученик на знаменития Аристотел, откъдето била голямата му любов към философията. Той полагал особено внимание на това, да прибира в Македония не само изкуството и литература на покорените народи, но и техните мисли и знания. Александър взел със себе си много будистки монаси и индийски йоги в новия културен и духовен център в устието на Нил — Александрия, където бил положен основният камък на световен университет. С мъдреците от Изтока в Египет дошло аскетичното духовно богатство и вегетарианският начин на хранене, неизвестни дотогава в Средиземноморието.

Двеста години преди Христос сред евреите в Александрия и в Палестина се появило мистериозно движение. В Египет мистиците били известни като лечителите, техните духовни братя в Палестина се нарекли есеи и назореи. В тези религиозни движения се намират отговорите на горепоставените въпроси. Подробен разказ на съвременник за обичаите на есеите дава еврейският историк Флавий Йосиф, присъствал на разграбването на Йерусалим през 70 г. пр.н.е. Филон Александрийски също споменава за кратко посещение в селище на лечителите на брега на езерото Маркоис, където се практикували обичаи, подобни на будистките. Подобно на тях есеите и лечителите се въздържали от месо, вино и сексуални забежки.

Общността на есеите живеела в пещери, изкопани в скалните стени на планината Каратания до Мъртво море, недалеч от Йерихон.

По същото време будистките монаси живеели в пещери, изсечени в планините и платата по цялото западно крайбрежие на Индия.

Есеите и лечителите живеели в безбрачни общности, нещо, което било новост в религиите на Средиземноморския район. Те посвещавали живота си в опознаване на Господа, което трябвало да постигнат с продължителен пост и мълчание.

Филон споменава, че есеите били убедени противници на кръвната жертва и не участвали в жертвоприношенията. Есейската религия, изглежда, възникнала като протест срещу кървавите ритуали на йерусалимската ортодоксалност и непреклонната жестокост на Мойсеевия закон. Подобно развитие имало преди това в Индия, когато Буда се възпротивил на безсмислените брамински правила и ритуали. Общността на есеите, подобно на будистките сангхи, се състояла от монаси и лаици. Монасите водели комунистически организиран аскетичен живот в труднодостъпните пещери около Йерихон. Към тази общност принадлежал Йоан Кръстител.

Лаиците-есеи живеели в селата и градовете, където се женели, гледали деца и се стараели да водят щастлив, чист спиритуален живот. Както е обичайно и днес в много будистки страни, семействата на лаиците отдавали първородния си син за монах. Йоан Кръстител, изглежда, е бил приет за послушник по този начин.

Будистките монаси също били наричани лечители или лекари. Лечителите седели на рогозки, каквито се използват от будистките монаси в Индия, а обичаят им да се кръщават послушниците при приемането им за монаси, бил зает от будистите. Те не употребявали месо, живеели в доброволна мизерия, постели в определено време, рецитирали и пеели заедно религиозни текстове и песни и се обличали в бели дрехи.

Лечителите прекарвали живота си в тиха медитация и спиритуални упражнения, докато есеите, както монасите в пещерите, така и лаиците в селата, се занимавали със селско стопанство. От кумранските свитъци става ясно, че двете общности очаквали близкия край на земния живот и се подготвяли с братска обич, добри дела и любов към ближния за бъдещия живот при Господа. Подобно на осмократната пътека на будистите есеите имали осем степени на духовното израстване, чиято цел се състояла в това, да се овладеят свръхестествени сили и да се постигне просветление.

Синоптичните евангелия разказват, че Иисус накарал учениците си да обикалят пеша с една тояга в ръка и да проповядват (като индуските монаси). По време на обиколките си из Юдея и Галилея Иисус вероятно нощувал в къщите на живеещите по различни места есеи.

Есеите кръщавали своите послушници при приемането им. Будистите имат подобен ритуал, което вероятно е заимствай от брама-ните. Игуменът на будисткия манастир напръсквал главата на послушника с мляко и вода, след като признавал всичките си грехове. По време на този ритуал, разбиран като ново рождение, се палела лампа. Интересно е да се отбележи, че в ранните християнски съчинения християнинът след кръщението се наричал просветен.

Според Епифан Саламски есеите били наричани още назаряни или назорейци. В древен Израел някои пророци били назовавани назаритяни. Назаритяните проклинали кървавите ритуали и затова били ненавиждани от ортодоксалните свещеници. Всички вярващи евреи били задължени три пъти дневно да изричат следното проклятие: Изпрати гнева си, Боже, на назаритяните!

Според преданието Пилат наредил на кръста на Иисус да бъде поставена табела с надпис: „Иисус, назарянина, цар на евреите.“^[73] Че прякорът Назарянина не произхожда от името на местността Назарет, отдавна е доказано от науката. Едната точка от обвиненията срещу Иисус очевидно е била принадлежността му към тази религиозна общност! Може би първоначалната версия на този надпис е била: „Иисус, водач на назаряните.“ Това би обяснило защо Иисус е толкова мразен от Висшия еврейски съвет — Синода. Той бил водач на общността на назаряните.

Иисус Назорей

В почти всички гръцки ръкописи за Иисус срещаме прозвището „Назорей“, което повечето пъти се превежда грешно като „Иисус от Назарет“. В повечето преводи на Библията ап. Павел в преживяването край Дамаск чул глас да казва: „А Той ми рече: Аз съм Иисус от Назарет, когото ти гониш“. Всъщност в гръцките преводи нищо такова няма и правилният превод е: „А Той ми рече: Аз съм Иисус Назорей, когото ти гониш,“ (Деяния на светите апостоли 22:8).

Има ли в този грешен превод определен умисъл? Ако Иисус е трябвало да бъде наречен на името на родния си град, то по-правилно би било да бъде „Иисус Витлеемски“, защото не може да се поддържа, че е живял в Назарет. Според Марко неговите привърженици живеели край Генисаретското езеро, вероятно в Капернаум, защото се казва: „И дохожда в една къща.“ (Марко 3:20) Оттук във всеки случай близките Му тръгват да го приберат. Ако близките Му са живели в Назарет, трябвало е да преодолеят 40 км до Генисаритското езеро.

В „Деяния на светите апостоли“, където Иисус шест пъти е наричан „назорей“, първите християни също са „назореи“.

В Евангелието на Йоан (1:46) Натанаил пита апостол Филип: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ Този въпрос предизвиква голямо учудване затова, как някой, който произхожда от едно малко, незначително място, може да има толкова богати знания и да получи подготовка, каквато може да даде само прочута школа.

Прозвищата назорей, назарянин, назарей се използват в евангелията за Иисус в тези различни форми (което доказва синонимността им), за да покажат произхода му от град Назарет, което в крайна сметка довело до погрешното название „Иисус от Назарет“. Още през 1920 г. М. Лизбарски в книгата си „Мандахейски литургии“ доказва, че етимологията на думата назорей от Назарет езиково не е възможна. Мястото Назарет дотогава литературно не се споменава никъде и по времето на Иисус е било малко селище. В Иисус Навин 19:10–15 не се споменава земята на Завулоновите синове, но затова пък се говори за отдалечената само на три километра югозападно Иафия, разрушена през 67 г. пр.н.е. от римляните. Назорей произхожда от арамейската дума „назар“, която означава „раздяла“, но и „събуждам се“, „наблюдавам“ или „запазвам“. В преносен смисъл думата може да означава също и „заклевам (се)“ или „задължавам се за служба на Господ“, а като съществително е диадема, символ на коронована глава. Така „назореят“ е пазител или наблюдател на култови ритуали. „Назареите“ са били клон на есеите и принадлежали като ебонитите към първите християнски общности, които според Талмуда били наречени нозари.^[74] Всички тези гностични секти (гносис = познание) използвали магически практики, членовете им били посветени и водели аскетичен живот. Може би в основата на различния запис на тези прозвища, които имат един и същ корен и произход, стоят различни групировки, различаващи се по начина на излагане на учението и по начина на живот. Името „назарянини“ може да бъде изведено от старозаветните назаритяни.

Според Джон М. Робъртсън силният Самсон (Съдии Израилеви 15:5–7) бил назорей и назирей, не си подстригвал косите и не пиел т.е. бил аскет. Затова неаскетите се нарекли назаряни, за да се отличават ясно от назирйството, т.е. аскетизма.^[75]

Иисус не може да бъде със сигурност причислен към нито една от тези групи, тъй като очевидно отказвал робски да се подчинява на каквито и да е закони. Неговото правило било: „Правилно действие в правилен момент.“ Голямото пространствено разстояние до Индия в течение на вековете значително увеличила духовната яма между духовните бащи, приели принципите на будистката философия, и останалите в Израел техни братя. По този начин Иисус може да бъде смятан за „реформатор“, който е изпратен, за да възстанови единството на вярата сред „заблудените овце“ и да ги подкрепи духовно в борбата им срещу римските завоеватели, садукеите, фарисеите и ортодоксалните евреи.

Иисус е пратеникът, който е очакван страстно в обърканата ситуация, затова Йоан и двама от изпратените ученици питат: „…Тили си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Матея 11:3)

Йоан Кръстител бил пророк на назаряните, а в Галилея бил наречен „Спасител“. Във Флавий Йосиф четем следно за него: „Той бил почтен човек, който запалил евреите за обучение в добродетел, за подчинени на Господа и за приемане на Кръщението (!). Тогава Кръщението от Бога, казвал той, ще бъде приятно, тъй като то ще бъде за изцеление на тялото, но не и за опрощаване на греховете. Душата може да бъде предварително опростена с праведен живот. Около Йоан се събирали мнозина, които се дивели на думите му…“

Ритуалното гмуркане във водата води произхода си от Индия и се практикува от индусите и до днес със същото отдаване, както и преди хиляди години — традиция, която е толкова древна, колкото и самото „тайно знание“. В Палестина с есейското къпане в росата започна отделяне от догмите на еврейското предание, преди всичко на кръвната жертва, което почива на приемането, че може да се постигне опрощение на греховете предимно чрез проливане на кръв. Церемониалното измиване, от една страна, трябва да символизира освобождаването от всичко земно, от друга, прераждането на духа в ново „чисто“ тяло.

Във втората книга на законите на Ману, в която се говори за сакраментите, е записано правилото новороденото, преди да му се отреже пъпната връв, да се полее със светена вода. След това трябва да му погали езичето със златна лъжичка със сол, мед и рафинирано масло под постоянната рецитация на свещени молитви.

В Атарведа Пасус научава: „Който не е пречистен при раждането си с водата на Ганг, над който са изречени свещените заклинания, ще бъде подложен на толкова преобразувания, колкото е преживял в годините на нечистота.“ Под това се разбира прераждането след смъртта в друго тяло (наказателна инкарнация).

При Кръщението на Йоан ритуалът прилича на израз на принадлежност към определена общност, която отличава членовете си от външните чрез изпълняване на определени култови предписания. Това обяснява защо назаряните са собствена, произлязла от мистериите на определено учение, секта. Нелегалните секти винаги са били подложени на недоверието и преследването на властващата сила. Това се случило и на ап. Павел, който бил обвинен от Тертил пред управителя на града Феликс, че е подстрекател на бунтове: „… и че е водач на назорейската ерес.“ (Деяния на светите апостоли 24:5)

Според Плиний Стари и Йосиф назорейската секта е съществувала поне 150 години преди Христос край бреговете на Йордан и на източния бряг на Мъртво море. На привържениците й било разрешено да оставят дълги косите си. Вероятно затова те, подобно на индуските монаси, йоги и аскети, никога не са се подстригвали. Йоан Кръстител е представен с дълги коси и „носеше дреха от камилска вълна и кожен пояс на кръста си.“ (Матея 3:4) От римския патриций Лентулий в едно писмо до Сената съществува описание на Иисус. В този апокрифен разказ косите на Христос са описани като „къдрави и веещи се на вятъра“ над раменете му и той имал „път в средата на главата като назореите“.

Поради оскъдните източници пълното описание на сектата на назаряните не е възможно. По какви духовни признаци „Иисус Назорей“ се е отличавал от своите ортодоксални съвременници не би могло да се установи, ако не бяха много новооткрити документи за сектата на есеите, в която ясно се вижда влиянието на будистките учения. Те се отличавали от назаряните само по някои външни признаци — напр. Иисус използвал олио, а есеите никога не използвали Друго освен чиста вода.

Още в миналия век въз основа на разказите за есеите беше направено заключението, че общността около Иисус е само клон на есейството. Еврейският историк Хайнрих Грец описва християнството като „есейство с чужди елементи“.^[76] Есеите обаче са познати и от индиректните свидетелства на антични историци. Еврейският философ Филон Александрийски ги наричал „атлети на добродетелта“, а Флавий им посвещава почти цяла глава (11,8) в „Еврейската война“. Двамата оценяват числеността на сектата на 4000 „души с прекрасни обичаи, разпръснати из цялата страна“. Римският писател Плиний Стари също ги споменава.

Но чак с откриването през XX в. на прочутите Кумрански свитъци беше осъзнато значението на ученията на есеите като изпреварващи тези на Иисус.

Есеите — християнство преди Христос

През лятото на 1947 г. един млад бедуин се натъкнал при търсенето на изгубена коза по стръмните склонове на Мъртво море на вход на пещера. Обзет от любопитство, открил много затворени глинени бъчви. С надеждата да открие съкровище, момчето отворило съдовете, но за свое разочарование намерило само няколко вонящи кожени пергамента.

Скоро находката обаче се оказала най-голямото археологическо откритие на века. Когато известният археолог Уилям Г. Олбрайт видял свитъците праз 1948 г., ги нарекъл най-голямата сбирка от ръкописи на нашето време. Той я датирал един век преди Христос и не се усъмнил в истинността им.

В течение на следващите години учените откриха в областта Хирбет Кумран още десет пещери с многобройни свитъци, които и до днес не са напълно разчетени и преведени. Но въпреки това лесно може да се види колко близко до учението на Иисус е идеята на есеите, даже се говори за приоритет на есейството пред ранното християнство. Сензационната прилика на двете движения се вижда в теологическите теми и в религиозните институции — те констатират християнство преди Христос.

Седем от намерените в първата пещера свитъка днес се намират днес в т.нар. „храм на ръкописите“ в Израелския музей в Йерусалим. Най-дългият ръкопис е „Свитъкът за Иса на св. Марко“.^[77] Текстовите колони съдържат на иврит цялата книга на пророк Исаия. Тази книга е най-старата (създадена около 150 г. пр.н.е.) и показва удивително съгласие с ранните находки на библейски ръкописи. Освен това са намерени фрагменти от втори ръкопис на Исаия, както и коментар към Книгата на пророк Хавакук.

Най-важната находка обаче била един двуметров пергамент с нареждания за организацията на религиозна общност. Той се нарича с началните думи „серек хайяхад“, което означава „правила на общността“ или „Наръчник с правила“. В първата част се описва един „Съюз на вечната любов“, който свързва членовете на посветената общност с Бога. Във втората част се говори за „двете лица на човека“ — духът на светлината и на истината и неговото отрицание, духът на заблудата и на мрака (в будизма — знание и незнание). В допълнение следват правилата на ордена с детайлно описание на условията за приемане и наказанията за простъпки срещу тези правила и в края има дълъг химн на благодарността. Освен правилата на безбрачната общност има и втори ръкопис, който е навит заедно с първия и може би е бил съшит с него. Това съчинение носи името „Правила за цялата общност“ и е насочено към светския клон на организацията — женените членове.

Тук се вижда ясно приликата с ранните будистки общности, при които също има разделяне между монаси (бхику) и лаици (упасака). Който принадлежал към „светските“ членове на сектата, още от първия ден на живота си трябвало да бъде посветен в Книгата на мъдростта и всички правила на съюза. (На почти такава възраст Иисус е заведен в Египет от Йерусалим. Отново е видян чак след като навършва тридесет години.) Мъжете можели да се женят едва след двадесетата си година. На двадесет и пет получавали място и глас в общината. Те можели да започнат да се издигат в йерархията още след двадесетата си година, но били задължени да се покоряват на свещениците и по-възрастните. Когато достигнели определена възраст, трябвало да се оттеглят от заеманите постове. Краят на свитъка описва реда при ехатологичното ядене. За това подреждане възникнал спор по време на Тайната вечеря (Лука 22,24). На другия, отчасти силно повреден свитък, освен библейските псалтири се намират и около 40 есейски псалма, които започват с думите „Слава Тебе, Господи“, поради което свитъкът се нарича „хохайот“ или „хвалебствени песни“. Останалите открити свитъци са само оскъдни остатъци от онова, което е било пропуснато откривателите, защото още Оригений споменава, че край Йерихон в стомна е намерен превод на псалми и други ръкописи. Несторианският патриарх Тимотей I (умрял 823 г.) разказва в едно писмо за намирането на еврейски ръкописи в пещера недалеч от Йерихон.

Част от текстовете са тайнопис. Постоянно се говори за „новия съюз“ (което Мартин Лутер превел по-късно като „Новия завет“) и за загадъчния „учител по справедливост“.

В „Естествена история“ Плиний Стари споменава манастир, който видял малко по на север от Енгеди на западния бряг на Мъртво море. Той го нарича манастира на есеите. Плиний описва обитателите му по следния начин: „Самотен и странен народ, без жени, отказал се от любовта и водещ живот без пари сред палмите.“ (V, 17)

На по-малко от 1000 метра от пещерата, в която са намерени първите свитъци, се намират руини, които още от древността носят името „Хирбет Кумран“ — „руините на Кумран“. Те били смятани за останки от древноримска плантация. Първите разкопки там започват чак през 1951 г. под ръководството на Ланкастър Хардинг от йорданската служба за древни останки и отец Ролан де Во, ръководител на теологичния институт надоминиканците в Йерусалим. Откритията им надвишили всички очаквания — манастирът е Кумран, в който са написани откритите свитъци. За пет години били извадени на бял свят голямо селище, оградено с крепостна стена, квадратна постройка, много спомагателни сгради, голяма столова, ритуални бани, тринадесет цистерни и сложна система от водопроводи. Намерени били гробище с тринадесет гроба, в които били погребани само мъже, и помещение за писане с каменни маси и издялани мастилници, където вероятно са били написани по-голямата част от ръкописите от съседните пещери.

Днес се знае, че манастирът е бил обитаван още през VIII в. пр.н.е., бил е изоставен по времето на вавилонското изгнание и е заселен отново чак през II пр.н.е. (около 175 г.).

За начина на живот на монасите Йосиф Флавий пише: „Те презирали богатството. Ценна при тях била общността на духа, така че никой нямал повече от другите. Имало правило всеки, който влезе в сектата, да даде състоянието си на общината и по този начин не се познава нито бедността, нито несъразмерното богатство, а Всички разполагат като братя с имуществото на отделните членове. Маслото смятали за украшение, а ако някой бил помазан въпреки волята му, то той изтривал тялото си. Защото притежаването на чиста кожа е също толкова почетно, както и да се движиш навсякъде в бели дрехи.“^[78]

В това описание на есеите ясно се вижда връзката с будистките правила и заповедите на Иисус. Будистките монаси не притежавали нищо друго освен дрехите си и някои дреболии. Иисус също водел живот на непритежаващ нищо странстващ проповедник. Той изисквал от учениците си да напуснат семейството и състоянието си. Будисткото монашеско правило изисквало при присъединяването чрез „акта на излизането“ да напуснат семейството и дома, символ на начина на живот на миряните, и да влязат в кастата на странстващите монаси, за да медитират освободени от всичко земно за учението и постепенно да се откажат от страстите, Иисус казва: „По-лесно камила (въже от камилска вълна!) ще мине през иглено ухо, нежели богат да влезе в царството Божие.“ (Матея 19:24)

Друг пример за освобождаването от земните грижи е следният разказ от евангелията: „Тогава един книжник се приближи до него и Му рече: Учителю, ще вървя след тебе, където и да идеш.

А Иисус му казва: лисиците имат леговища, и птиците небесни — гнезда; а син Человеческий няма, де глава да подслони.“ (Матея 8:19–20.

Интересна е и есейската забрана да се помазва тялото, за което още Буда предупреждава учениците си, понеже по този начин се отдава прекалено внимание тялото и се стимулира егото. Назаряните, изглежда, са били напълно изключени от това правило.

Есеите носели бели одежди. За просветителите от XVIII в. разпъването на кръста и възкресението били ловка инсценировка на есеите, защото момъкът, който жените видели до празния гроб, и който им съобщил за възкресението, очевидно поради белите си одежди е бил есей. Така в последния век се появи обяснението, че Иисус е син на есей, на когото Мария се отдала в екстаз. Детето било дадено на ордена, което по разказите на Йосиф е било обичайна практика на есеите.^[79]

Още през 1831 г. градският викарий на Щутгарт и репетент на манастира в Тюбинген Аугуст фридирих Гфрьорер казва: „Християнската църква произхожда от есейската общност, като доразвила нейните идеи. Нейната организация би била невъзможна без правилата на есеите.“

Някои филолози смятат, че името всей означава „кръстител“. Други откриват произхода и от сирийското „пазеп“ — „щастливите“, или от асирийското „асая“, която също както и гръцката дума тера-_певт_ означава „лекар“, „лечител“. Някои от монасите, които с фанатична изключителност се отдавали на упражненията по молитва и покаяние, били способни на удивителни свръхестествени неща. Манастирът на есеите се намирал близо до Йерихон сред хълмовете западно от Мъртво море, в област, която била известна още от времената на пророците Илия и Елиша със своя умерен и здравословен климат. Това е единственият район на Палестина, в който през цялата година е толкова топло, че свободно може да се практикуват упражнения, подобни на тези на йогите. Мистичните дарби, за които говорели есеите, са същите свръхестествени сили, които владеели учениците на Кундалини-йогите в Индия. Към тях принадлежали ясновидството, предсказателството, лекуването с ръка и възкресението на умрели.

Това, че есеите, които по численост били равни на садукеите и фарисеите (Йосиф оценява броя им на 4000), никъде не се споменава в Новия завет, говори за определен замисъл.

По чисто географско положение Иисус не е могъл да прескочи манастира на Кумран. Мястото край река Йордан, където чрез ритуалното кръщение от Йоан влязъл в общността на умерените назаряни, е само на седем километра и се вижда от манастира с просто око. Само който със собствените си очи види пейзажа около планинската пустиня, ще му стане ясно логичната връзка между мястото на кръщението и Кумран. Хълмът, който според традицията е мястото, на което Христос след кръщението бил изкушавай от дявола (Лука 4:1–13) и е на видима дистанция (около 15 км). Йоан живеел в пустинята, може би в пещерите на Кумран, и веднага след кръщението Иисус се отправил натам, за да пости четиридесет дни в пустошта. Във всеки случай жителите на Кумран наричали в съчиненията си местността „пустинята“. По това време „Той беше там, в пустинята, четирийсет дни, изкушавай от сатаната; беше със зверовете; и ангелите Му служеха“ (Марко 1:13). Посланик означава същото като ангел, а есеите имали много добре развито учение за ангелите, което било пазено в строга тайна. Ако Иисус прекарал „послушничеството“ си в една пещера извън Кумран, то ангелите са свръзките с манастира!

Йосиф пише в главата за есеите: „Който иска да бъде приет в сектата, не получава веднага достъп, а първо трябва да бъде възпитаван една година в начина на живот на членовете, след като са получили малка брадва, препаска около кръста и бяла пребрадка. Ако е издържал изпита, той правел крачка напред към братството — участва в пречистващото кръщение с вода, но все още не е допускан до общото хранене.“^[80]

Същото виждаме и в Тибет. Пред обикновения монах да бъде посветен в лама (т.е. „по-висш“), той трябва да завърши редица обучения и изпити. От него се иска известно време да бъде далеч от общността и да се отдава напълно необезпокояван на медитацията. Манастирът Хемис в Ладах, като всички останали ламаистки манстири, има за тази цел още една по-малка сграда, която се намира на около пет километра от основната в подножието на по-висок хълм. На потънали в медититация монаси се носи от специални пратеници храна само два пъти на ден.

През 31 пр.н.е. земетресение разрушило цялото селище на Кумран. Следите от пукнатини могат и днес да се видят, на някои места разликата в нивата на пода е почти половин метър. След земетресението Кумран останал необитаем 30 години, чак след новата ера манастирът бил населен с нов дух.

Освен гробовете на монасите около манастира са открити заровените останки на животни — кости от овце, кози, крави, телете и агнета, които били погребани в глинени съдове. Може да се приеме, че макар есеите са употребявали животински продукти, не са ги убивали, защото смятали убийството за върховно престъпление. Монасите се занимавали със земеделие, многобройните открити ядки от фурми свидетелстват за наличието на палмова плантация, в чиито сенки според Плиний Стари есеите „прекарвали времето си.“ Филон разказва за големия интерес на общността към пчеларството — спомнете си храната на Кръстителя.

От откритите около 400 монети може много добре да се опише развитието на селището. Една група от тях е от времето, когато Архелей заменил баща си Ирод на трона. Дупката в хронологията на монетите говори за това, че манастирът е бил заселен отново едва по времето на управлението на Архелей. Причината защо членовете били толкова време далеч от центъра на общността си, очевидно е тази, че Ирод можел да следи и преследва всички есейски секти от зимния си дворец. След смъртта на Ирод есеите се върнали и започнали възстановяването на манастира. Кумран бил населен до началото на еврейско-римската война през 68 г. пр.н.е. Цялата местност показва следи от насилствено разрушение — слоят пепел говори за това, че манастирът е станал жертва на пожар.

Учението на кумранските есеи

Есеите от общността на Кумран според техните съчинения нямат собствено име. Те се наричали „свещената общност“, „бедняците“, „богоизбраните“, „хора на истината“ или най-често „синове на светлината“. Наистина есеите строго изпълнявали изискванията на еврейския закон, но в някои части се отклонявали толкова силно от него, че човек трябва да се запита, дали общността от Кумран може да се нарече еврейска секта.

Според записаните благодарствени песни есеите искали да възвестят „на бедните благата вест (евангелиум) за Божията милост“ и да бъдат „пратеници на добрата вест“. Обектът на молитвите им в посока на зората и на изгряващото слънце, Флавий Йосиф разказва, че есеите, „преди да изгрее слънцето, не казвали нищо нечисто и отпращали древни молитви към слънцето…“

Това обяснение показва ясно, че слънцето при есеите било разглеждано като символ на божественост. Един кумрански псалм прави това още по-ясно, като говори на Господа: „… Ти ще ми се явиш призори като истинската зора“ и „… Ти ще ми откриеш силата си призори.“

Според „правилата на сектата“ вярващият бил задължаван да казва утринна и вечерна молитва. Точно същият ритуал бил практикуван от привържениците на браминистично образованите питагорейци на остров Крит. Посоката „изток“ и символът „слънце“ ни напомнят за храма на слънцето в Кашмир.

Удивителен факт е, че есеите не използвали календара по йерусалимското храмово правило, който бил по същество лунен календар, а са имали собствено отчитане на времето. Те се ориентирали по по-неточен календар, който бил популярен в Индия от времето на браминското владичество. Слънчевият календар бил въведен в цялата Римска империя чак от Рай Юлий Цезар, който обаче не е приет от евреите и до ден-днешен. Спорен кумранският календар празниците на религиозната година, за разлика от официалната, били винаги в един и същи ден от седмицата.^[81]

Разделението на годината на четири сезона в никакъв случай не е с еврейски произход. Гръцката античност дълго време познавала само два или три сезона, докато Питагор не донесъл от Индия новото деление на времето.

Друго учение на есеите позволява да се видят духовната основа и първоначалният произход на есейската философия. Те вярвали, както и индийските мъдреци и гръцките философи във вечния живот, — т е. в това, че духът преживява и надживява временния си затвор — тялото. Учението за възкресението като нов елемент на учението е въведено едва от Христос. Той говори за възкръсването на мъртвите, без да намеква изрично за възкресението на плътта. Има предвид не непременно възкресението на тялото, а по-скоро чистото учение за реинкарнацията, което като „самсара“ в Упанишадите станало основа на всички индийски религиозни учения. Преди есеите учението за прераждането на душата в ново тяло е било познато на питагорейците, орфиците, Емпедокъл и Платон. Учението за прераждането минало през гностиците и някои неарабски секти на исляма на Запад в теософията и антропософията.

Още през миналия век някои учени^[82] посочиха влиянието на будизма върху ученията на есеите. Някои учени виждат в тях връзката между равините, гностиците, платониците и питагорейците от една страна, и зороастриците и будистите, от друга, предполагат, че есейската и лечителската религия възникнали, когато будизмът се претопил в семитския монотеизъм по същия начин, както станало в Китай с философията на таоизма и конфуцианството и в Япония с религията шинто.

Будистите носели бели дрехи като есеите и ранните християни. Католическите учени били силно изненадани от необикновената прилика между ритуалите и ученията на тибетския будизъм и тези на католическата църква. Облеклото на тибетските лами прилича не само на тържествените одежди на католическите свещеници, но и в детайли на изрисуваните по стенописите облекла на апостолите и първите християни. Йерархичното изграждане на тибетските и римокатолическите религиозни ордени показва голяма прилика. Будистите също говорят за застъпничеств и молитви, дават милостиня и жертвоприношения, в двете религии/монасите дават обет за бедност целомъдрие и покорство. Будистите използвали светена вода и при богослуженията си пеели, литургията им била близка до тази на Източноправославната църква. От будизма аурата влязла в Католическата църква като ореол на светец в християнската иконография.

Църковният учител Иероним и историкът Еузебий разказват, че християнските манастири изхождали от лечителите в Александрия. Наистина трите ранга на християнското духовенство — епископ, презвитер и дякон — отговарят на йерархията на монасите лечители. Епифаний нарича първите християни терапевти и йесияни (вероятно изопачено от есеи). Най-висшата степен на първохристиянския път била тази на лечителя, а няколко години след разпятието на Христа били избрани седем дякона. И този термин е от манастирския живот на лечителите.

Християните празнували Деня на Бога в неделя, докато евреите празнували шабат в събота. В шабат в храма се носели месо, вино и брашно, а свещениците си присвоявали част от тях. Очевидно е откъде идва враждата на свещениците към есеите — есейският култ бил заплаха за основния им източник на доходи. Това, изглежда, било и най-важната причина за заговора им срещу Христос, защото като водач на назорейско-есейското движение той проповядвал учение, което правело излишни фарисеите. Те били принудени да го убият, за да осигурят средствата си за живот.

Филон споменава, че еврейските мистици били подобни на индийските философи, които също така отричали кръвната жертва.

Есеите като индийското учение за кармата имали теория за предопределението. Те живеели със съзнанието за края на времето и очаквали началото на Божието царство в най-близко бъдеще.

Въпреки многобройните паралели между Иисус и есеите трябва да се направят ясни разликите. Евангелията разказват, че Христос употребявал месо и вино. Той израснал в есейска област и повечето от учениците му били есеи. Макар че послушничеството му, изглежда, било в есейски манастир, очевидно по-късно скъсал със закостенелите ритуали на есеите, тъй като, подобно на Буда, петстотин години по-рано смятал, че спазването на сурови правила и наредби не служи за постигане на избавлението. С тази крачка Иисус създал нов толерантен клон на есейско-назорейската религия, която прегръща обикновените хора, които не водели аскетичен живот. Той имал по-свободно отношение към Тората и Закона: „слушали сте, че бе казано на древните… Аз пък ви казвам…“ (Матея 5:21–22) Според еврейския закон нарушителят на шабат трябвало да умре. Книгата на Дамаск от Кумран забранява да се убиват нарушителите на шабат и Иисус казва: „защото Син Човеческий е господар и на съботата.“ (Матея 12:8)

Въпросът за любовта към врага е основното, което разделя Иисус от есеите. За разлика от него есеите мразят враговете си. Хората от Кумран изобщо поставят особена тежест върху отделянето си от света и поддържали определено елитарно съзнание. Иисус пък търсел контакт да опрости греховете на онези, които изглеждали заблудени, и особено наблягал на това, че е „изпратен при заблудените овце на Израил“, обръщал се изрично срещу егоизма и претенциите за единствена църковна институция.

Ясна разлика има и в употребата на масло или миро. Иисус бил „миропомазаният“ (Христос), и то в смисъл на титла или отличие, която го отделяла от есеите. В античните магически текстове мирото имало магическа сила, което спирало демоните и предпазвало хората от тях, то лекувало и изгонвало болестите на душата и тялото. От друга страна, помазването се смятало като вид запечатване, чрез която божеството уверявало привържениците си, които били под нейна защита. Целзий разказва, че орфическите гностици притежавали печат, който правел този, който го получел, „Син на Отеца“: „Помазан съм с бяло миро от дървото на живота.“^[83]

В апокрифното евангелие на Филип четем: „Дървото на живота е в средата на рая, и маслиновото дърво, от което се прави мирото (крисма), от него е възкресението.“^[84]

Ако на това място се помисли за прераждането на духа в ново тяло, то става ясно какъв решаващ нов елемент внесъл Иисус като „миропомазан“ в ученията на различните есейски секти. Както разказва Иреней, помазването било „церемония на Спасението“ за „завършените“, която била оценявана значително по-високо от кръщението. Ние знаем, че помазването било предимно по главата и челото, често във формата на кръст. Традицията на това помазване има своя корен в Индия, където и днес аскетите (садхите) се разпознават по хоризонтална или вертикална линия, която прекарвали с пръст по челото със смес от масло и свещена пепел (вибхути).

Буда и Христос — едно сравнение

Богът на семитските племена, казано просто, е кръвожаден, отмъстителен бог. Еврейският Йехова е ужасяващ владетел, който царува в небето и наказва избрания си народ, когато нарушава заповедите и претенциите му.

Философията на проповедта, която според евангелията Христос произнесъл на планината, показва съвсем друг Бог. Посланието на Иисус е послание на любовта, на опрощението и помирението — обичай ближния си като себе си. Ако те ударят по дясната буза, дай им и лявата. Не можем да си помислим за по-голямо противоречие с възгледите на Вехтия завет. В никоя религия или морална философия от източното Средиземноморие няма такава великодушна милост като тази, която проповядва Иисус. Откъде знае истините от проповедта от планината? Отговор на този въпрос може да се намери може би в ранните дохристиянски съчинения като „Лалавистара“, която от древноиндииската литература показва най-големи паралели с преданията от евангелията. „Лалавистара“ е написана на сан-скрит биография на Буда, възникнала около Сарвастивадините. Най-древните хинаянски части от книгата са от трети век пр.н.е., докато съществуваща днес версия е от първи век пр.н.е. и е приета в канона на Махаяна на събора в Харан през I в. сл.н.е. — няколко години преди съставянето на Новия завет.

В „Лалавистара“ Буда казва: Познаването на истината, постигането на нирвана, е най-голямата благодат. С любовта може да се победи омразата, с праведна обич се побеждава злото… Не казвай лоши думи за ближния си, за да не ти отговори по същия начин.

Един търговец от Сунапаорта помолил Просветения да го поучи. „Хората са изпълнени с насилие. Ако те обидят, какво ще направиш?“ Търговецът свил рамене: „Няма да им отговоря.“ „А ако те ударят?“ „И тогава няма да им отговоря.“ „А ако те убият?“ Търговецът отговорил: „Смъртта, учителю, не е страшна. Някои даже я желаят.“

По същия начин Христос предупреждава учениците си: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.“ Буда казва на любимия си ученик Ананда: „Вярвай в мен, Ананда! На всички, които повярват в мен, ще бъде отредена голяма радост.“ По същия начин Христос заостря вниманието на учениците си, които вярват в него и не се колебаят във вярата си. В една друга случка Буда описва даването на милостиня като „посято върху добра почва семе, което ще даде плодове в изобилие“.

Буда казва още: „Храната, която ядете, не може да развали човека, но разрушаването на живот, убийството, кражбата, лъжата и прелюбодейството и даже мислите може да разврати хората.“

„Един човек заровил съкровище в дълбока пещера. Това скрито съкровище не му носи полза. Съкровището от любовта към ближния, от набожност и умереност е съкровище, което никой крадец не може да открадне.“

„Ако небето падне върху земята, то ще погълне и унищожи света и тогава, Ананда, думите на Буда ще бъдат верни.“

На друго място Просветеният се описва като един от „пастирите с много власт“, който бил призван да води онези, които са тръгнали към пропастта. Всички тези думи на Буда показват големи паралели в Христовото учение. Може би е познавал афоризмите в „Лалавистара“?

Йоан Кръстител кръщавал в устието на Йордан в Мъртво море, съвсем близко до място, където живеели есеите и където през 1947 г. са открити свитъците. Йоан призовавал хората да признаят греховете си и да се кръстят във водите на Йордан. След кръщението си Иисус отишъл в пустинята, където дяволът се опитал да го изкуши. Петстотин години по-рано същото опитал Мара, изкусителят, с Буда, както разказва „Лалавистра“. Мара предложил на празнуващия медитиращ Буда примамливи ястия и му показал богатствата на света, но Сидхарта обърнал гръб на предложенията на дявола. Подобна история има за Заратустра и източната легенда влиза в биографиите на християнските светци.

Заповедта на Иисус била да излязат от дома и да проповядват благата вест сред народа на йзраил. Подобно на индийските санаи учениците му не носели със себе си злато и сребро и не притежавали втори чифт обувки или дрехи. Петстотин години преди Иисус Буда казал на първите си ученици, тридесет благородници, почти същите думи: „Следвайте ме!“ Учениците отдали всичко и Петър и синовете Завойски го последвали.

Като Иисус Буда учел на равенство. Един слепец не може да види слепеца, казал веднъж. Подобна притча има и за Буда: „Ако слепите се наредят в една редица, най-предният не вижда нищо и последният не вижда нищо!“ Притчата за заблудения син също се среща в будистката литература. Други подобни притчи има и в дохристиянските индуистки предания, като например прочутите думи за вярата, която може да премести планина. Кришна преместил хълма Говердан, за да спаси жителите му от гнева на бога, а маймунобогьт Хануман в епоса „Рамаяна“ занесъл планина на остров Шри Ланка. В старозаветното предание никога не се я появявала подобна картина.

На Буда са приписвани многобройни чудеса, както прави Христос в Новия завет. В град Ямбунада учителят и учениците му били поканени на сватба. Светите мъже яли богато, но ястията не свършвали, а се увеличавали и макар че идвали още и още гости, храната стигнала за огромното събрание.

Като Иисус Буда бил смятан както за човек, така и за бог. Преди слизането си в света на хората Буда съществувал като духовно същество сред божествата на спиритуалния свят и напуснал по собствена воля за благото и за спасението на всички същества, за да се роди по чудодеен начин като човек. Ангелите го възвестили като спасител на света и пророкували на майка му: „Ще имаш радост, царице Мая, радвай се и бъди щастлива, защото това дете, което ти роди, е свещено!“ По подобен начин богобоязливият Симеон предсказал изпращането на Месията. Малко преди смъртта си Асите отишъл при новороденото дете, взел го в ръцете си и предвещал: „Това дете е несравнимо, най-големият сред хората. Детето ще постигне най-високата степен на просветление, ще познае висшата воля и ще задвижи колелото на учението. Ще има състрадание за усилията на хората. Учението му ще разпростре над целия свят.“

Симеон, като поел Младенеца в ръце, казал: „сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото видяха очите ми Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, — светлина за просвета на езичниците, и слава на Твоя народ Израиля.“ (Лука 2:29–32)

Скептичните учени също споделят възгледа, че този мотив е зает директно от будизма.

Принц Сидхарта бил запознат още в училище с всички писмена. По време на един излет той изчезнал и след това намерен в дълбока медитация. Аналогиите с дванадесетгодишния Иисус, който бил открит в умна дискусия с книжовниците в храма, са толкова очевидни, за да бъдат отричани.

На около тридесет години, на същата възраст като библейския Иисус, Буда започнал проповедническата си дейност. Подобно на Христос Буда обикалял с учениците си в доброволно избрана бедност и общувал с тях с аксиоми, картини и притчи. Той също имал дванадесет ученици и първите му привърженици са двама братя. Първите спътници на Буда били под една смокиня, когато ги повикал. Просветлението му дошло също под смокиново дърво. То е най-важният символ в будизма за стремежа към просветление. Иисус също намерил единия си ученик, Натанаил, под едно смокиново дърво. Двамата — Буда и библейският Христос, имат по един любим ученик и един, който ги предава. За разлика от Иисус предателството на противника на Буда Девадата нямало трагичен край.

Така настървено, както Иисус напада фарисеите, Буда критикува формализираното и ритуализирано законодателство на ортодоксалната жреческа каста на браманите. „Като издънки на търговията жреците плетат мрежите си от закони и са винаги там, където се отглежда злото.“ По подобен начин Иисус говори за фарисеите: „връзват времена тежки и мъчни за носене и ги турят на плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат, и всичките си работи вършат, за да ги видят човеците; разширяват своите хранилища и правят големи полите на дрехите си.“ (Матея 23:4–5) По същия начин, както Буда кори браманите, Иисус демаскира подлите фарисеи: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистотия.“ (Матея 23:27)

Така, както Буда отрича кръвната жертва на браманите, Иисус говори срещу кръвната дан на евреите и се обявява срещу всяко формализиране.

Въпреки всички опити да се скрие истинският произход на ученията на Христос и въпреки строгото канонизиране на евангелията в Новия завет могат да се намерят повече от сто текста, за които може да се докаже, че коренът им е в древната будистка традиция.

Будистко мисловно богатство в ученията на Иисус

Паралелите между етиката на Иисус и на Буда са общоизвестни. Двамата забраняват убийството, кражбата, лъжата и прелюбодейството. Двамата учат да се уважават възрастните. Двамата искат да победят злото чрез доброта, проповядват любов към врага и славят миролюбието на сърцето. Те съветват да не се трупат прекомерни богатства на земята и дават предимство на милостта към жертвата. Подобията са многобройни, а има текстове, които буквално се припокриват. Христос като Буда наричал себе си „Син Човечески“. Иисус носел прозвището „светлината на света“, Буда — „окото на света“ и „несравнима светлина“. Себеразбирането на Буда малко се различава от това на библейския Иисус. „Аз познавам Божието и небесното царство и пътя, който води натам. Познавам го като този, който влезе в брахмалока (небесното царство) и е роден там.“ Това звучи като обещанията на Иисус в евангелието на Йоана: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот.“ (Йоан 5:24) Или: „Истина, истина ви казвам: иде час, и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа на Сина Божий и, като чуят, ще оживеят.“ (Йоан 5:25) Буда говорил на учениците си: „Онези, които имат уши, да чуват, да слушат.“ С чудесата си излекувал болни, карал слепци да проглеждат, глухи да чуват, сакати да прохождат. Минавал през придошлия Ганг като Иисус през морето, учениците на Христос правят чудеса, също както и предшествениците им — учениците на Буда. Веднъж Буда се приближил до бреговете на една река. От отсрещния бряг пеша през водата дошъл ученик, тъй като не намерил лодка. По същия начин Петър тръгнал към крачещия по водата Иисус, но започнал да потъва, щом намалявала вярата му, както и ученика на Буда, когато излизал от медитация. Само подкрепата на Иисус спасила Петър. Същото се случило и на ученика на Буда. Хората, които видели това, били смаяни, а Буда казал: „Вярата ни води през прилива. Мъдростта ни води на другия бряг.“ Тъй като представата за ходенето по водата било напълно непознато сред евреите, а в Индия било широко разпространено, то Новият завет вероятно е заимствал тези истории оттам.

Като Иисус Буда отричал тези чудеса само тогава, когато служели само за задоволяване на страстта на хората към сензации. Буда казал на йогата, който прекарал двадесет и пет години в това, да върви по реката, без да измокри краката си: „Наистина ли си пропилял времето си само с това? Трябвало е само да дадеш една монета на лодкаря и той щеше да те преведе с лодката си.“ По-късно в махаяна-будизма тези предания за чудеса изиграли подобна голяма роля както в християнството. Навсякъде хората по-лесно се впечатляват от магията, чудесата и външните признаци, отколкото от трудно разбираеми духовни истини.

Тук искам да покажа едно удивително съвпадение между по-древните индийски източници и Новия завет — притчата за „бедната вдовица“. В будисткия вариант богатите хора давали ценни дарове по време на религиозна церемония. Една бедна вдовица не притежавала нищо друго освен две малки монети, които дала с радост. Свещеникът забелязал жертвата й и похвалил постъпката й, без да обърне внимание на другите дарения. И тук е паралелът с Евангелието на Марко: „И седна Иисус срещу съкровищницата и гледаше, как народът пуска пари в съкровищницата. Мнозина богати пускаха много. А една бедна вдовица, като дойде, пусна две лепти, сиреч, един кодрант. Като повика учениците Си, Иисус им рече: истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички, които пуснаха в съкровищницата; защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана.“ (Марко 12:41–44) Абстрахирайки се от съвпаденията на главната тема, в очи се набиват следните особености — в двата случая става дума за вдовица, в двата случая се жертва в храма заедно с богатите, дава се всичко, което притежават, а именно две монети, и двете са похвалени от един присъстващ, който оценява жеста им по-високо от даровете на богатите. Едва ли може да се отрече, че библейският текст е заел древната будистка история.

Аналогиите между будизма и християнството продължават и след смъртта на основателите им. Митовете и легендите идеализират личностите. Малко след смъртта им Буда и Иисус са въздигнати над всички богове и се разпространяват разказите за чудесата им. В двата случая отначало учениците не образуват организирана църква, а малки, разпръснати групи, стхавири и махангики, традиционни евреи християни и прогресивни християни светци. В двете религии се организират събори, единият в Раджагриха, другият в Йерусалим. Римската църква определя догмите си на събора в Никея (325 г.), т.е. триста години след смъртта на Иисус, а будистите правят същото на събора в Паталипутра (241 г. пр.н.е.), двеста години след смъртта на Буда.

По времето, когато Иисус живял и работил в Палестина, в Индия от егоцентрично ориентирания махаяна-будизъм възникнало учението на махаяна, посредством което будизмът станал универсална религия. Във философията на махаяна централна роля играе съчувствието към всички същества, олицетворявано от възникналия през трети век пр.н.е. идеал на бодхисатвите, на просветените, според който трябва да се отлага влизането във вечното изтриване (пари нирвана), докато не се спасят с негова помощ всички хора и други същества. Земното съществуване на ботхисатвите се определя напълно от целта да се вкарат в пътя на спасението всички души, в правия път, който води към освобождаване от всяко страдание, от кръговрата на битието. Всички тези характеристики, които определят един ботхисатва, се виждат до най-малка подробност при Иисус. Той е перфектното олицетворение на идеала за бодхисатва.

Бил ли е Иисус ортодоксален евреин?

Наистина ли Иисус е бил традиционен, ортодоксален евреин, както често е представян? В поведението към смъртта, към семейството, закона и традицията се виждат коренни различия с ортодоксалното еврейство. Може даже да се каже, че Иисус демитологизира всичко свещено за еврейската култура! Това важи най-вече за смъртта и за семейството. В четири последователни стиха Лука разказва как Христос дава предимство на свободата и любовта пред предишните погребални ритуали: „Другиму пък каза: Върви след Мене. А тоя рече: Господи, позволи ми, първом да отида и да погреба баща си. Но Иисус му каза: остави мъртвите да погребват своите мъртъвци, а ти върви, проповядвай царството Божие.“ (Лука 9:59–60)

Семейните връзки са също маловажни: „А друг един рече: аз ще тръгна след тебе, Господи, но първом ми позволи да се простя с домашните си. Но Иисус му каза: никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие.“ (Лука 9:61–62)

Учението на Христос и отношението му към семейството „нараняват еврейските чувства“, както се изразява специалистът по история на религиите Монтефиори^[85]. „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик.“ (Лука 14:26. „Който обича баща си и майка си повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене.“ (Матея 10:37). Особено разбираем и противоречащ на еврейската традиция е текстът от Матея, когато Иисус решително отблъсква собствената си майка: „И когато Той още говореше на народа, майка Му и братята Му стояха вън и искаха да приказват с Него. И някой му рече: ето, майка Ти и братята Ти стоят вън и искат да говорят с Тебе. А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми, и кои са братята Ми? И като посочи в ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя.“ (Матея 12:46–49)

Същият Иисус, в чието име са проведени толкова много кръстоносни походи за семейството, избягал от семейството си, когато го търсело, и точно Матея, евангелистът, който пише за евреите, цитира уникално за древността и скандално за еврейството изречение на Иисус: „защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й.“ Фройд просто може да завижда на Иисус: „И враговете на човека са неговите домашни.“ (Матея 10:35–36) Това поведение на Христос — скъсването на връзките с дома и отричането на тяхната сакрална непогрешимост — и до днес са необясним феномен на фона на еврейската култура. Точно това държане отговаря на будисткия стремеж към пълно освобождаване от всички егоистични и себелюбиви постъпки и мисли. За да се освободи от страстта на земното битие, човек трябва да скъса с личните връзки и да преодолее културните бариери. Човекът ще остане пленник на кръговрата на преражданията, както е неспособен да се освободи от алчността и себелюбието. Иисус постоянно престъпва еврейския закон, който смята за безсмислен, безполезен и празен, а демонстративното неспазване на закона за съботата е поводът за екзекуцията му.

Ако Христос е водил богоугоден в ортодоксално-еврейския смисъл живот или ако е бил равин, той поради напредналата си възраст би трябвало да е женен. Матей твърди без съмнение, че Иисус не е бил женен (19:12).

Иисус би могъл да бъде освен това обрязан, защото обрязване-то е безусловно необходимо за всеки евреин, защото то се смятало за връзка и печат на съюза между Йехова и Авраам.^[86] На вечерята на Пасха можели да присъстват само обрязани, необрязани не можели да пристъпят прага на Божията светиня.^[87] Който се противопоставял на обрязването, се смятал за еретик и „тая душа трябва да се изтреби измежду народа си; защото той е нарушил завета Ми.“ (Битие 17:14) Евангелските разкази не споменават нищо затова, че Иисус наистина е бил обрязан. В Лука 1:59 все пак се казва, че осемдневният Иисус трябва според традицията да бъде обрязан. Никъде нищо не се казва, че Христос действително е бил обрязан.

Апокрифното евангелие на Тома разказва за следното отношение на Иисус към обрязването: „Учениците Му рекоха: обрязването полезно ли е или не? И той им рече: вашият (небесен) Отец би ли ви родил от майка ви обрязани? Но истинското обрязване на духа носи полза.“ (Логион 53)^[88]

Известно е, че и есеите признавали само „духовното обрязване“, а не телесното отстраняване на кожичката на главата на пениса. Въз основа на това ап. Павел, който бил решителен противник на обрязването, успял да прокара искането си за отмяна на заповедта за обрязване на апостолическия консил.

Наследниците на есеите и назаряните

От борбите за власт между много павликянски, гностични и еврейско-християнски групи в първите векове след новата ера победител излязла йерархично организираната, създадена от Павел римска църква, след като император Константин през 313 г. станал християнин. Три века по-късно от юг нахлула със сила нова вяра — ислямът, който в продължение на няколко години успял да спечели по-голямата част от населението на Предна Азия. Но какво станало с групите, които не се подчинили на диктата на папата и римския император, респективно на византийския — есеите и назаряните, ебио-нитите (евреите-християни), гностиците, манихейците и неоплатонианците? Изчезнали ли са, или са преминали към католическата църква или исляма?

И до днес в планините на Мала Азия, Сирия и Кюрдистан има много народностни групи, племена и секти, които се смятат от ортодоксалния ислям за подстрекатели и еретици. Те се наричат с общото наименование алевити^[89], тъй като във религиозните им представи централна роля играе Али, племенникът и зет на пророка Мохамед. Към алевитите принадлежат бекташите в Анадол, нусаирите в крайбрежните планини на Сирия, чието име според някои учени произхожда от назаряните или назорейците, респективно от насара или насранй за първите палестински християни.^[90] Освен тези алевитски групи известни са още друзите в планините на Ливан и гонените от мюсюлманите като почитатели на дявола язиди (йезиди) в Кюрдистан. До най-ново време учените и аматьорите не знаеха почти нищо за религията на племена, които се преструват на правоверни мюсюлмани, защото посветените в тайните на вярата се задължавали в мълчание под заплахата от по-строги санкции. Едва наскоро някои от тези групи, преди всичко алевитите в Турция^[91], се отвориха за външния свят и разкриха една прастара религия, в която са смесени средиземноморско-близкоизточната философия с древноеврейските, дохристиянските и гностичните представи. Тя има ясни паралели с есеите, назаряните, лечителите, както и с религиозния живот и мислене на древна Индия. Типично за всички тези секти е разчленяването на общността на непосветени (миряни) и посветени (монаси), които също са йерархично подредени в три нива. В Анадола живеят или се местят от място на място монасите, принадлежащи към безбрачния клон на ордена бекташите. В обществото могат да се приемат и да вземат участие в джема^[92] и жени, които имат повече права от мюсюлманските жени. Джем е най-голямата църковна церемония, която се провежда в домовете на духовенството и се състои в обща вечеря с хляб и вино (подобно на вечерята при събиранията на първите християни), опрощаване на греховете и сакрално-екзалтичен танц между жени и мъже.

Кандидатите за приемане се поръсват с вода от дванадесет членове на братството и символично се обесват като знак за смъртта на старата личност и възкръсването на новата. Алихаките (хора на истината) в Западен Иран водят послушниците до извор, където се кръщават.^[93]

Философиите на тези общности напомнят за Индия. Вселената се намира в безкраен кръговрат на сътворение и унищожение, който се нарича кръговрат на битието. От наречената хак (истината) първо-причина за всички неща, нещо като Браман за индусите, Сунаятя на махаяните или китайския тао, еманира трикратен бог, който отново пресъздава пралогоса или световния разум и го инкарнира постоянно сред хората, за да ги насочи по пътя към просветлението. Към особено почитаните божествени инкарнации принадлежат Али и Иисус. Смята се, че целта на човешкото битие е да се достигне по веригата от прераждания до просветлението, до „съвършения човек“ (инсна-и-камил) и с това се стане образ на Бога.^[94]

Един етнолог от Люксембург, който прекарал много години сред кюрдските племена в Източен Анадол, ми разказа, че там има няколко легенди за пребиваване на Иисус в днешна Източна Турция след възкръсването му. По персийски източници това бил град Нисибиш край Едеса, днешния Нусайбин на сирийската граница. Други учени открили у анадолските алевити предания, че Иисус преживял екзекуцията, бил излекуван от учениците си и след това напуснал границите на Римската империя.^[95] Тъй като всички области на запад и на север били в римски ръце, Иисус е можел да замине само на изток.

Повечето учени са на мнение, че тези народностни групи са преки наследници на преминалите след Христос в еврейско-християнските антипавликянски ебионити есеи и назаряни, които по време на ислямското владичество в интерес на оцеляването си се маем рали като ислямски сектанти. Освен това има и много други паралели. Така например тези групи почитат християнските празници, преди всичко Великден. Освен на Иисус отдават почит на Йоан Кръстител и на Петър, а Павел отричат. На особено уважение се радва евангелията на Матея и на Йоан, а не на гърка Лука. Интересно преди всичко, че областите на заселване на тези племена са идентични на първите християни. Турските алевити например се заселват в областта на някогашната галатяни, до които има едно приписвано на Павел писмо.

Не е трудно да си представим, че тези живеещи в отдалечени! недостъпни планински местности общности са запазили относително неизопачено първоначалното Христово учение за разлика от Римокатолическата църква с нейните папи, кардинали и императори?