Холгер Керстен
Христос в Индия (4)

Неканоничните източници

Няма друга тема, така разбунвала духовете, като тази свързана с личността на Иисус от Назарет. За никоя друга област не са писани толкова много книги, не се е дискутирало толкова оживено и страстно. И все пак личността на историческия Иисус е обвита в дълбока тъмнина. Хиляда и петстотин години Христос се разглежда от официалната църковна теология като Спасител с цел да укрепи вярата на християните или да покръсти и други народи. В Европа с настъпването на Просвещението за първи път са публикувани съчинения, които оспорват действителното съществуване на „Иисус от Назарет“. От XIX в. книгите от Новия завет се разглеждат от историческа гледна точка. С това започва систематичното изучаване на живота на Иисус. Немската теологическа школа има голям принос за това. За известния лекар и теолог Алберт Швайцер, един от най-блестящите й представители, изследването на живота на Иисус е най-голямото дело, което е извършило религиозното самоосъзнаване. Днес ние едва ли бихме могли да разберем духовните прегради пред историческия възглед към Иисус. Най-големият стимул за научното разбиране според Швайцер е омразата. „Изследването на живота на Иисус за е църквата школа за истина, болезнена и тежка борба за истината, която светът до днес не е виждал.“ Днес съществуват повече от 80 000 монографии по темата, но резултатите от историческото изследване са минимални.

Кой всъщност е бил Иисус Христос? Кога е роден? Как е изглеждал? Кога е разпънат на кръста? Кога, как и къде е умрял? Във всички книги, написани през първите два века от новата ера, има много малко сведения, въз основа на които можем да кажем нещо за човека Иисус, а по-късните източници са изключително тенденциозни и предполагат вярата в Христос като месия и син Божи. На практика не съществуват непредубедени свидетелства и в неканоничната литература. Науката и до днес не е в състояние да назове точната година на рождението на Иисус. Дискутират се годините между четвъртата и седмата преди новата ера. Сигурно е само, че е роден по времето на царуването на Ирод (умрял 4 г. пр.н.е.). Детските и юношеските години в каноничните евангелия са почти неспоменати, макар че са решителната фаза във формирането на характера на човека. В разказите за краткото време на обществената му дейност намираме много малко сведения за живота му. За историците от неговото време той е напълно непознат. Как е възможно историографите да не запишат нито ред за чудните дела и невероятните неща, написани в евангелията?

Тацит (около 55–120 г.) споменава в своите „Анали“^[22] „суеверната секта“ на християните, чието име произхожда от някой си Христос, екзекутиран по времето на император Тиберий от наместника Пилат Понтийски. Този разказ на най-големия римски историк е възникнал около 108 г. сл.н.е., т.е. близо 80 години след разпъването на кръста, и се опира на двувековни предания. Плиний-младши^[23] (около 61–144 г.) и Суетон^[24] (около 65–135 г.) споменават сектата на християните, но дума не споменават за Христос. Историографът Суетон бил началник на канцеларията на римския император Адриан и е имал достъп до държавните документи в императорския архив. Опирайки се на тези документи, той описал най-забележителните събития по времето на по-ранните императори, между които и император Клавдий, управлявал от 41 до 54 г. сл.н.е. Клавдий изгонил евреите от Рим, защото били под влияние на някой си „Христос“ и предизвиквали безпорядък. Следователно е известно със сигурност, че още през 50 г. сл.н.е. в Рим е имало привърженици на християнската религия.

Еврейският историограф Йосиф Бен Матиас, станал римски гражданин под името Флавий Йосиф (37–00 г.), публикувал през 93 г. импозантната си творба „Еврейските старини“ — своеобразен възглед за света от създаването му до времето на император Нерон, който трябвало да запознае читателя с историята на евреите. Той описва детайлно политиката и обществото по времето на Иисус и разказва за Йоан Кръстител, Ирод и Пилат, но името на Иисус се споменава; само на едно-единствено място, когато разказва за убийството с камъни на един човек на име Яков, „брат на Иисус, наречен Христос“. Едва през трети век от християнска ръка е съчинена творбата „Testimonium Flavium“ — фалшификация, в която евреинът Йосиф изведнъж доказва чудото с възкръсването на Иисус.^[25] Църковните писатели Юстиниан, Терцилий и Киприан не знаят нищо за смяната на вярата от Флавий, а Оригений^[26] (около 185–254 г.) дори многократно споменава, че Флавий не е вярвал в Христос.

Друг еврейски писател, Юстос Тиберийски, бил съвременник на Йосиф и живял близо до Каперна, където често се отбивал Иисус. Той съставил обширна хроника, която се простирала от Мойсей до неговото време, но с думичка не споменава Иисус. Друг негов съвременник е еврейският учен Филон Александрийски. От него днес съществуват около 50 творби. Той е специалист по библейските писания и еврейските секти, но не пише нито един ред за Иисус.^[27] Обаче от яростния противник на християнството Целзий научаваме някои исторически подробности, които не са особено ласкателни за Христос. За някои от тях ще споменем по-късно.

Сборникът на Новия завет очевидно е единственият източник за историческите изследвания.

Четирите евангелия

Думата евангелие произхожда от гръцки (евангелион) и означава „добра вест“. Това понятие съществува в литературата, дълго преди християнството да я преобразува в посланието на Иисус. Император Август също е бил наричан „спасителят на света“, а рожденият му ден бил наречен „ден на добрата вест“.

Новият завет съдържа четири евангелия, наречени евангелия на Матея, Марка, Лука и Йоана. Те са произволен подбор от многото евангелия, използвани преди канонизацията в различните християнски общини. Отделените по-късно текстове били наречени апокрифни (от гръцки-таен, скрит), много от тях били унищожени, а от съществуващите някои хвърлят многозначна и тайнствена светлина върху живота на „Иисус от Назарет“.

Вследствие на това многообразие от сектантски мнения раннохристиянските общини били заплашени от разпокъсване и избухване на вътрешнорелигиозни войни. Римлянинът Аминей Марцелиний описва ситуацията така: „Дори и дивите зверове не се борят помежду си за плячката така, както някои християни срещу други християни.“^[28] Църковният писател Климент Александрийски виждал в ожесточените спорове за различните тълкувания главната пречка за разпространението на вярата^[29], а противникът Целзий писал през II в., че единственото, което споява различните групи, е думата „християнин“^[30]. Поради цялото многообразие от съвсем различни съчинения за живота на Иисус, делата и думите му някои от водещите личности на църквата виждали само едно спасение от пълния разпад на противоречащите си общини — обединение посредством определяне на избрани и поставени в съгласие евангелия.

Смятаният за един от „апостолическите бащи“ Папий от Йерополис предприел подобен опит около 110 г. н.е., но опитът пропаднал поради съпротивата на отделните общини. Едва в края на II в. епископ Ириней Лионски успял под заплахата от Божие наказание да канонизира съществуващите и до днес четири евангелия. Критерият за автентичност бил, че четиримата били ученици на Иисус. Това дори и тогава не било безпроблемно, защото кога и как са написани тези евангелия не могло и не може да се установи със сигурност. Не може да се състави дори и приблизителна датировка. Времето на възникване на текста от Марко се определя малко преди 70 г., на Матея малко след 70 г., а за текста на Лука — между 75 и 80 г. сл.н.е., според други — около 100 г. Евангелието от Йоана е написано едва в началото на второто столетие. Ако Иисус е бил разпънат на кръста около 30 г. сл.н.е., до първите съчинения за съществуването му са минали вече две или три поколения, абстрахирайки се от истинските писма на апостол Павел, които трябва да се разгледат отделно.

Трите евангелия — от Матея, от Марко и от Лука, са много подобни едно на друго, като тези на Матея и Лука се опират в съдържанието си на евангелието на Марко. От това може да се заключи, че текстът на Марка е съществувал преди евангелията на Матея и Лука. Каноничният текст от Марко съдържа обаче и притчи, които не са взети нито от Матея, нито от Лука. Те от своя страна са добавили собствени истории, които не съвпадат и имат различно тълкувание. Това обстоятелство ни кара да предположим, че двете по-късни евангелия са използвали някакъв прототип на евангелието на Марко, от който по-късно е възникнал каноничният текст.

Теологичните съчинения, които застъпват тази хипотеза, са многобройни, но Гюнтер Борнкам^[31] смята: „Опитът да се конструира прототип а на евангелието на Марко е безплодно усилие.“ В текста на Марко ясно личи тайната около месианската роля на Иисус. Той не само не се обявява за месия, но дори изрично забранява на учениците си да твърдят подобно нещо. (Марко 8:30).

В Евангелието на Матея Иисус е представен като завършител на Моисеевата религия и като предречения от пророците месия. Отдавна е прието, че евангелистът е искал да представи Христос като човешко същество. Но авторът не е историк и не е искал да пише биография на Иисус.

Авторът на Евангелието на Лука включва само исторически събития. Въпреки всичко и това не взаимносвързана биография на Христос.

В него също липсват исторически хронологични данни. Не е и биографичен материал, защото раннохристиянската общност отдавна не разполагала с такъв. Още по това време картината на историческия Иисус била избутана на заден план в полза на религиозните мотиви. Текстът на Лука почти не съдържа юдеизми и в елинистичния си стил се обляга главно на гърците и римляните. Иисус е не само национален месия, но и спасител на света.

В един пункт евангелието на Лука е в остро противоречие с евангелията на Марко и Матея, в които няма и дума за това, че Иисус изисквал от учениците си да останат в Йерусалим. В Лука, 24 се твърди точно обратното: „… а вие стойте в град Йерусалим, докле се облечете в сила отгоре.“

В наречените на Лука „Деяния на светите апостоли“ също има изрични сведения за присъствието на учениците в Йерусалим. Авторът се стреми да представи разпространението на християнството с изходен пункт Йерусалим, макар че е исторически факт, че по това време християнски общини е имало и на други места. Така той конструира и събитието на чудото на Петдесетница, за да „докаже“, че разпространението на християнските общини е започнало оттам. С подобно „божествено“ чудо учениците изведнъж получили дарбата да говорят с „чужди уста“, като по този начин елегантно се заобикаля възражението за евентуалните трудности в разбирането.

Тъй нареченото Евангелие на Йоана без съмнение е най-новото от каноничните разкази за живота на Иисус. Първите сведения за съществуването му са от раннохристиянските съчинения от средата на втори век. Няколкото реда от написан на гръцки папирус, открит от английския историк Гренфел говорят, че текстът е написан най-рано в началото на втори век. Това е по-скоро философска творба, която допълва останалите три евангелия. Ириней твърди, че любимият ученик на Иисус, Йоан, е авторът му, но това може да се изключи със сигурност, защото простият рибар от Галилея не бил толкова образован нито в теологията, нито в гръцкия език и философията като автора на евангелието. Творбата свързва автентични разкази за живота на Христос в една християнски обоснована религиозна философия. Тъй като между появата на евангелието и разпятието има поне 80 години, Евангелието от Йоана може да се смята само ограничено като източник за изследването на живота на Иисус, макар че съдържанието му е много близко до мислите на Христос.

В по-ново време много важна роля в евангелистично-теологичната литература играят тъй наречените „библейски мъдрости“. Рудолф Бултман смята, че тези мъдрости са възникнали още в първите християнски общини. Те трябва да се смятат за най-старите предания на тези общини. Бултман казва, че: „Няма сигурност, че думите от този най-древен слой наистина са изречени от Христос. Този слой може би е продукт на по-сложен исторически процес.“ И по-нататък: „Традицията събира крилати фрази, изменя ги и ги умножава с други мъдрости. По този начин някои от библейските мъдрости са поставени в устата на Иисус.“ историците днес са в състояние да представят почти целия жизнен път на Пилат или на йрод — личности, към които има интерес и само заради това, че са били в близък в най-широкия смисъл на думата контакт с Иисус.

Могат да се изредят биографиите на много други големи личности от по-ранни епохи, за живота на Иисус от първата до 30 г. сл.н.е. обаче само няколко оскъдно коментирани реда, в чиито документален характер може да се съмняваме. Ернст Кеземан обобщава резултатите от изследването на живота на Иисус по следния начин — написаното за Христос в Новия завет не може да бъде наречено автентично. За историческия Иисус се отнасят само няколко думи от проповедта от планината, спорът е фарисеите, няколко сравнения.^[32]

Кои от думите на Иисус са исторически, е спорно сред тълкувателите. Специалистът по история на религиите Йоахим Йеремиас в книгата си „Неизвестните думи на Иисус Христос“ отбелязва само 21, които със сигурност са от него.^[33] А критикът Бултман смята: „За нас характерът на Иисус, картината на неговата личност и животът остават непознаваеми.“^[34]

Свидетелят апостол Павел

Най-ранните документи във връзка с Иисус са писмата на апостол Павел. Той произхождал от строго еврейско семейство. От баща си, който се откупил скъпо, наследил римското гражданство, което му позволило да промени еврейското си име Саул на Павел. Като член на висока каста, бил възпитан строго във фарисейски дух, получил широко и задълбочено образование, владеел свободно гръцки и познавал добре гръцката литература и философия. Между 18-ата и 20-ата си година (след разпъването на Христос) заминал за Йерусалим и като ученик на Гамалиел I се посветил на изучаването на теологията. Той бил фанатик, тесногръд, праволинеен, верен на закона и се борил с първите християнски секти, които се изпречвали на пътя на кариерата му, дори успял да измоли от висшите свещеници извънредни пълномощия да преследва привържениците на Иисус и извън градските стени на Йерусалим. Преди Дамаск обаче изведнъж разпознал неподозираните възможности, които му се предоставяли с новата религия. Той бил обзет от манията да стане духовен водач на бъдещото гигантско движение.

За Павел, както за Иисус и останалите апостоли, не съществува нито един исторически документ. Всичко, което знаем за него, идва от приписваните му писма, както и от „Деяния на светите апостоли“, които са тенденциозно силно оцветени, изцяло или отчасти фалшифицирани и малкото останали автентични текстове не могат да се забележат. Като напълно недействителни се смятат писмата до Тимотей и Тит и до евреите. Силно оспорвана е автентичността на писмото до Ефесяни, Колосяни и второто писмо до Солуняни.

Това, което днес описваме като християнство, е изкуствено създадено от Павел учение, което е по-правилно да се обозначава като павликянство. Вилхелм Нестле изразява това по следния начин: „Християнството е основана от ап. Павел религия, която поставя на мястото на Евангелието на Иисус Евангелието за Иисус.“^[35]

Павликянството е манипулирано от Павел преиначаване и фалшифициране на истинското учение на Христос. Поставянето в центъра на църковното християнство на учението за спасението чрез опрощаващата смърт на Иисус е банална истина за най-новата теология. „Всички красиви страни на християнството се свързват около Иисус, всички грозни — около Павел“ (теологът Овербек).^[36] С това учение за спасението чрез смъртта на Божия син Павел извършил връщането в семитската религия, която изисквала от всеки баща принасянето в жертва на първородния син. Павел подготвил пътя за бъдещите учения за наследствения грях и за божествената Троица. Още в началото на XVIII английският философ лорд Болинброк (1678–1751) забелязал в Новия завет две коренно различни религии — тази на Иисус и тази на Павел.^[37] Кант, Лесинг, Фихте и Шелинг също различават учението на Иисус от това, което са направили „апостолите“ от него. Голяма част от съвременните теолози обосновават и защитават тази теза.

Павел, непоносимият фанатик, когото от първите апостоли дели огромна бездна, „класикът на нетолерантността“ (по думите на теолога А. Дайсман)^[38] изравя пропасти между „правоверните“ и „неверниците“. Той малко се интересува от думите и учението на Иисус, а само от собствените си цели. Павел поставил Иисус на трона и направил от него Христос, което Иисус никога не е искал. Ако днес трябва да се направи дълбоко осмисляне на християнството, с отхвърлянето на ясно видимите фалшификации и връщане към истинското чисто учение на Иисус и същинското ядро на религиите, то възгледът вероятно може да се примири с павликянското изопачаване, че без Павел и другите слепи фанатици вероятно днес нямаше да знаем нищо за Иисус.

Теологът Е. Грим: „Истинският Иисус едва ли е знаел колко дълбоко ще се загнезди това учение сред християните.“^[39]

Заключение

Следователно може да се установи, че от известните източници няма основа за обосновани открития за историческата личност Иисус Христос. Съчиненията, открити от Николай Нотович в Падах, може би ще запълнят една много важна дупка в живота на Иисус, за която няма исторически документи. Въпреки че подобно огромно откритие, което може да внесе светлина в историята на християнската религия, изглежда съвсем фантастично, ако не се разгледа в контекста на резултатите от обективното, освободено от църковния догматизъм изследване на религията. По този начин постепенно би се получила картината на човека Иисус, която най-пълно би съответствала на действителността. Кой е Иисус и какви са били истинските му цели, може да се разбере от традициите на формиралите се у него морал, дълбоките етични, хуманни и духовни черти.

Днес повече от всякога важат думите на Алберт Швайцер от 1913 г: „Модерното християнство трябва винаги да има предвид възможната оценка за историческата роля на Иисус Христос.“^[40] Рудолф Бултман допълва: „В никакъв случай не бих се удивил, ако се открият костите на Иисус!“^[41]

Моето пътешествие в Хималаите

През 1973 г. в едно голямо немско илюстровано списание^[42] се появи малък репортаж за известен индийски професор, който твърдеше напълно сериозно, че е открил в Индия гроба на Иисус Христос. Покрай статията бяха отпечатани и снимки, на които се виждаше гробът. Професорът твърдеше пред цялата общественост, че Иисус не само прекарал юношеските си години в Индия, но след като преживял трика със смъртта си, умрял на преклонна възраст в столицата на Кашмир след много години на странстващ проповедник. Там и бил погребан.

Това беше чудовищно твърдение и в редакцията на списанието, позволило си публикацията на това твърдение, се изсипаха хиляди писма с грозни ругатни и шумни протести.

Някои писма съдържаха обаче интересни въпроси от честни хора, които смятат непорочното зачатие, възкръсването и възнесението на Христос за басни.

Чудно е как на никой от тези скептици не е минала през главата мисълта къде е погребан Иисус, защото, както и да се обяснят чудесата на Христос, невероятно е тялото му след разпятието да е останало да виси във въздуха, което Лука (24:51) описва с думите: „И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.“ Материята обаче не може да се задържи в духовното пространство.

След като получих незадоволителни и уклончиви отговори на многото мои въпроси по време на работата ми за историческата личност Иисус Христос, реших след завършване на учението да отида в Индия ида проведа самостоятелно изследване. През 1979 г. отлетях за Индия през Египет. От Бомбай с влакове и автобуси отпътувах към Дхарамсала в подножието на Хималаите, където от 1959 г. след бягството си от Тибет се беше установил Далай Лама. Исках да получа препоръка за игумена на манастира Хемис, която би ми дала възможност да погледна в откритите преди почти 100 години от Нотович текстове. Трябваше да чакам четири дни за аудиенция, но получих желания документ с подписа на Негово Светейшество 14-ия Далай Лама. Заминах за Кашмир и там чух, че след няколко дни манастира Хемис започват прочутите дни на мистериите, за които писал още Нотович. Този празник се нарича от тибетците „чам“ „сечу“. Той се провежда в чест на будисткия светец и пророк Падмасамбхава от деветия до единадесетия ден на петия тибетски месец.

Днес до Лех, столицата на Ладах, може удобно да се стигне двудневно пътуване с автобус през Трансхималаите. Когато най-после стигнах до Хемис, празникът беше в разгара си. Имаше безброй хора и, макар че страната е отворена за чужденци едва от пет години, много на брой западни туристи. Не исках да се установя сред това гъмжило, върнах се в Лех и дойдох отново в Хемис чак след три седмици. Хемис е най-големият, най-богатият и най-значим манастир на Ладах. Името произхожда от дардийската^[43] дума „хем“ или „хен“ (от санскритски хима = сняг), което говори, че там още в дотибетско време е имало селище.

Търпението и издръжливостта са важни качества, които веднага се проверяват у чужденците. Затова отначало не ми обърнаха кой знае какво внимание. Аз се присъединих към монасите в кухнята, която приличаше на мрачна средновековна алхимична лаборатория, чаках и си пиех подсоления чай с масло. Вечерта един монах с тих жест ми посочи килията, в която щях да спя. В следващите дни бях свободен да се занимавам само със себе си, кръстосвах из тъмните коридори на манастира, правих дълги разходки в околността и в кухнята влизах само когато усещах глад. На сутринта на четвъртия ден от престоя ми в манастира в килията ми се появи млад монах, който ми направи знак да тръгна с него. Последвах го през тъмните коридори и по стръмните дървени стълби и се озовах в по-високите етажи на манастира, в които още не бях стъпвал.

Най-после достигнах покрива на храма. На голямата тераса пред портала на най-високото помещение, под една стряха, се намираше една маса, около която се бяха събрали няколко монаси. Зад масата седеше достопочтен монах на средна възраст, който ме заговори на почти безупречен английски. Наванг-Церинг, секретар и преводач на Дунгсей рингпоче, ми обясни, че Негово Светейшество научил за престоя ми и иска да говори с мен.

Докато чаках за аудиенция, от Наванг-Церинг научих, че предишният игумен на манастира, който същевременно бил глава на сектата друкпа-кариюна на тибетския будизъм, изчезнал безследно след нахлуването на китайските войски в Тибет. На игумена, който заминал за родината си Тибет за обучение, било отказано излизането оттам, тъй като настоявал да вземе със себе си старите си родители, за да не ги остави на произвола на съдбата. След известно време комунистическият режим му забранил писмата, а последното известие за ламата било, че се намирал като затворник в трудов лагер.

След като в продължение на петнадесет години не била получена никаква вест от него, той бил обявен за мъртъв и след пререждането му започнало търсенето. Шест години след предполагаемата смърт ламите открили близо до източноиндийското планинско село Дард-жилинг едно двегодишно момче, което през 1975 г. на възраст дванадесет години било ръкоположено за Друкпа рингпоче. Старият дунг-сей рингпоче бил учител на детето, а времето до въвеждането му в длъжност било използвано за интензивно обучение и възпитание.

Сред монасите ми направи впечатление един висок, около тридесетгодишен монах, който без съмнение не беше тибетец, а имаше западни черти. Младежът беше австралиец, но от няколко години живеел в манастира Хемис. Говореше свободно тибетски и беше заинтересуван от моите изследвания. Когато най-после ме поканиха за аудиенция, австралиецът ме съпроводи, за да ми превежда думите на Негово Светейшество, който говореше само тибетски. Влязохме във великолепно украсена стая, където на малък трон в поза лотос седеше достопочтен възрастен човек. Пред него на малка поставка седеше сребърна купичка за чай. След като се поклоних със сплетени ръце, той ме помоли да седна на килима. От покритото с рядка бяла брада лице ми се усмихваха будни и светещи очи. Показах му препоръките и се опитах да му представя какво значение може Да имат тези документи за цялото християнство. Със снизходителна усмивка мъдрият лама ме поучи, че трябва най-напред да намеря истината за себе си, преди да помисля да поучавам целия свят. От всичко, което ми каза, австралиецът ми преведе само малка част. Накрая старецът каза, че въпросните съчинения са вече търсени, но не било открито нищо.

Вестта ме удари като мълния и аз се разделих малко смутен и отчаян. Информацията на ламата означаваше, че този усамотен манастир ще запази тайната си за много години. По-късно обаче научих, че в Лех в станцията на мисията на „Моравската църква“ се намирал дневник от миналия век, в който мисионерът д-р К. Маркс споменавал за пребиваването на Нотович в Хемис.

Веднага след като се върнах в Лех, издирих лагера на „Моравската църква“, основана от братството на хернхутерите още през 1885 г. Много преди 1885 г. в Тибет са идвали фанатизирани християнски мисионери. През XIV в. в Лхаса се установили монаси капуцини, за да покръстят тибетците в християнството. Когато мисионерите разказвали, че Христос се жертвал на кръста за спасението на хората, след което възкръснал, тибетците приели историята като разбираща се от само себе си и в екстаз викали: „Той е!“ Вярващите будисти били напълно убедени, че Христос е инкарнация на Падма-самбхава, след което мисионерите трябвало да се откажат от опитите си, но не защото срещнали съпротива, а напротив, защото поученията им били разглеждани от местните като потвърждение на пророчествата на Сакямуни, Падмасамбхава и другите будистки светци.^[44] Днес сред цялото население на Ладах има 185 християни.

Отец Разу, ръководител на мисията, местен тибетец, ме прие сърдечно и на чай с пресен сладкиш научих някои неща за историята на тази мисия. Желаният дневник, който беше същинската причина за посещението ми, отец Разу не можа да ми покаже, понеже изчезнал преди три или четири години по мистериозен начин. По това време в Лех пребивавал цюрихският клон на „Моравската църква“. Внукът на прочутия д-р Франк, партньорът на д-р Маркс, прекарал също известно време в къщата. Любезният свещеник не можеше да си обясни изчезването на книгата, но си спомни, че някой си професор Хаснаин от Сринагар преди много години изработил фотокопия на търсените страници. Хаснаин беше същият професор, от когото през 1973 г. репортерът на Stem получил информацията си.

След като прерових и градската библиотека, и библиотеката на близкото село Чагламсар за изчезналия дневник, реших да привърша престоя сив „лунната страна Ладах“ и да се върна в райската „щастлива долина“ на Кашмир. Край селото Мулбек се намира изсечен в отвесна скална стена дванадесетметров полурелеф на Майтрея, пред-вещания от Сакиямуни спасител — Буда на бъдещето. Името Майтрея е езиково свързано с арамейското „мешиа“, месия, в когото евреите още вярват като спасител.

Кашмир е наричан още Швейцария на Индия заради плодородните си долини с големи езера и чисти реки, обвити от зелени хълмове в подножието на „покрива на света“. Този рай винаги е привличал хора от по-малко плодородните области, особено в златното време на Кашмир, когато странници от цял свят се стичали в зелената долина, за да учат при прочути учители словото на Гаутама Буда. Кашмир се смятал за център на махаяна-будизма, работилница за най-висша човешка духовност. Ислямизирането на страната оставило само части от някогашните манастири, храмове и учения на аскетите.

Въпреки идиличното си положение Сринагар е турбулентен, шумен голям град с динамика и делово оживление. Градът се намира между няколко езера, на левия бряг на голямото езеро Дал и е прорязан от много канали, които правят от него Венецията на изтока. Значителна част от населението живее в къщи лодки, които са закотвени плътно една до друга в каналите на стария град или по бреговете на езерата и между „плаващите градини“. В зависимост от състоянието на притежателите им къщите лодки са прости „донги“ или изкусно резбовани луксозни плаващи палати с всякакъв комфорт.

Успях да си намеря храна и квартира в една по-стара, но хубава малка лодка малко извън града, която стана моето убежище в течение на следващите три месеца. Оттук с малките покрити лодки таксита „шикара“ можеше да се достигне до всяка точка на града, а безбройните плаващи търговци доставяха всичко необходимо за живота. Имаше даже и плаваща пощенска служба. В такова райско място времето се прекарваше добре и затова много европейци и американци бяха тук до началото на вълненията през 1989 г., за да учат санскрит или да дишат неповторимата атмосфера. Оттам до университета на Кашмир бяха десет минути пеша, където трябваше да прекарам много часове, защото в него преподаваше професор Хасна-ин, за когото бях чувал много и който беше същинската причина за моя интерес към Сринагар.

Професор Хаснаин е международно признат учен (доктор по индология и доктор по археология), автор на много книги, гост професор в Япония и САЩ, директор на Кашмирския център за изследване на будизма и член на Международната конференция по антропологически изследвания в Чикаго. Освен това до пенсионирането му през 1985 г. под негово подчинение бяха всички музеи, колекции и архиви в Кашмир. В приемната на кабинета му чаках за аудиенцията заедно с много други индийци. След като му представих молбата си, той започна въодушевено да разказва за изследванията си и накара чакащите да дойдат следващия ден. След неколкочасова беседа дойде краят на работното време и ме покани на вечеря вкъщи. Въпреки високия си пост професор Хаснаин е обикновен, достъпен и симпатичен човек.

По време на нашите срещи научих всичко, което е открил в продължение на 25-годишните си изследвания за пребиваването на Иисус в Индия. Тези исторически факти, находки, връзки и доказателства ще останат обаче неразбрани и абсурдни хипотези без фундаменталните открития на науката за живота на Христос. Едва когато се създаде научна основа на твърденията на професора и се изясни произходът на Иисус и неговото учение, може да се установи дали изобщо е възможно Иисус:

а) В младостта си наистина да е бил в Индия,

б) Да е преживял разпятието, не се е възнесъл на небето,

в) Отново да се е върнал в Индия, за да умре на преклонна възраст в Сринагар.

Без тази подготвителна работа всеки по християнски възпитан човек би отхвърлил живота на Иисус в Индия. Срещу двехилядолетната дълбоко вкоренена традиция трудно може да се направи нещо.

Но все пак едно твърдение не може да бъде вярно само за това, че е разказвано две хиляди години.