Холгер Керстен
Христос в Индия (9)

Вината и процесът

Политическата ситуация в Юдея по времето на Христос е много объркана и оформена от драматични събития.

Още по времето на Ирод Велики (37–4 г. пр.н.е.) е трябвало да бъдат потушавани много въстания. „Разбойниците“, с които се борили Ирод и наследниците му, били фанатични патриоти, които с все сили се борили срещу римската власт. Йосиф разказва за водача Юда Галилейски, чиито „банди разбойници“ всъщност били дълбоко религиозни хора, които по принцип се опитвали да защищават вярата на дедите срещу чуждо влияние. Към тези въстанически групировки освен фарисеите, садукеите и рехабитите принадлежали преди всичко организираните в ордени есеи и техният „елит“ — назаряните. Докато садукеите и фарисеите в течение не времето се колаборирали с наследниците на Ирод и даже заели високи постове, рехабитите отхвърлили промените, наложени от римляните, и продължили да живеят в палатки извън градовете, както са го правили прадедите им.

Когато синът на Ирод Архелай паднал от власт през 6 г. пр.н.е., есеите и назаряните вероятно се върнали от александрийското изгнание, във всеки случай манастирът Кумран отново е обитаван.

В същото време, особено в областта на Ирод Антипа, избухнала ожесточена партизанска война срещу римското владичество, водена от есейските съюзи. Докато фарисеите и садукеите се нагласили и включили в системата, есеите и назаряните съвсем очевидно се противопоставяли на римския диктат.

След смъртта на Ирод Велики страната била разтърсена от многобройни кризи и мнозина се опирали в тази ситуация на надеждата за месията, който отново ще възстанови царството на Давид и Соломон и ще ги освободи от омразните поробители.

Според евангелските текстове на Матей, Марко и Лука действителното време на дейността на Иисус е една, най-много две години. Наистина по-късното евангелие на Йоан споменава три празника Песах, на който присъствувал Иисус, така че като най-вероятна продължителност на дейността му може да се приемат две-три години. В този интервал от време Христос често преминавал границите на палестинските провинции и по този начин винаги се измъквал от местното правосъдие.

Защо обаче е заминал на Йерусалим и се предал на преследвачите си, може само да се предполага.

Когато Назарянинът влязъл в Йерусалим, бил подготвено триумфалното му посрещане, той бил почитан като цар, който трябвало да изгради „Божието царство“. Според християнското предание „Божието царство“ е чисто духовно възприемано състояние на освобождение — всеки може да влезе в него с Божията помощ и милост.

Това, което очаквали масите в Йерусалим, било от светско естество. Еврейското месианство искало Божието царство във вида на нова, по-силна държава Израел, а Иисус трябвало като Давид да поведе като цар тази държава и да я освободи от римското иго. Евангелието на Лука показва как Христос се противопоставя на това очакване: „царството Божие няма да дойде забелязано.“ (Лука 17:20) Влизането в Йерусалим било безпрецедентна провокация. Всички „опозиционери“ досега работили в нелегалност и не смеели да се появят публично в столицата. Около седмица преди големия празник Песах Иисус решил да напусне укритието си в планината на Ефраим (Йоан 11:54) и заедно с учениците си потеглил по заобиколен път през Йерихон към столицата, намираща се на 40 километра (Лука 19:1–28).

Текстът на Марко описва това драматично решение по следния начин: „Когато бяха на път, Възлизайки за Йерусалим, Иисус вървеше преди тях, а те бяха смаяни; и следвайки подире Му, бояха се. И като повика пак дванайсетте, Той почна да им говори, какво ще стане с Него: ето възлизаме за Йерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците.“ (Марко 10:32–34)

Пет дни преди големия празник те достигнали Йерусалим. Когато влезли през градските порти, народните маси посрещнали Иисус с големи овации. Макар че Христос яздел магаре като знак на смирение, миролюбив и непретенциозност „предаността“ се превърнала в трагично недоразумение: „И като влезе в Йерусалим цял град се потресе.“ (Матей 21:10) Внушителният израз и особено юмручните битки при почистването на храма трябва да се разбират само в алегоричен смисъл, те можело да бъдат изтълкувани като призив към нападение, защото Иисус казва: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч.“ (Матей 10:34. Или: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше Вече пламнал.“ (Лука 12:49)

Първото действие на Иисус в Йерусалим било да нападне върховното духовенство, нападение, което никой не си е позволявал дотогава — с безпределна яснота Христос атакувал пазителите на закона в храма. Остро формулираните му речи (Матей 23) са очевидна разплата с противниците му пред голям брой странници. Евангелията даже говорят за това, че накарал да изгонят търговците и лихварите с бичове от молитвения дом. Подобна атака срещу авторитета на храмовите власти, разбира се, не може да бъде безспорно приета, тъй като в такава напрегната ситуация може да предизвика народно въстание. „Чуха това книжниците и първосвещениците и гледаха, как да Го погубят, понеже се бояха от Него, тъй като цял народ се чудеше на учението Му.“ (Марко 11:18). Тъй като трябвало да се имат предвид въстания и безредици по време на празника, от Цезарея пристигнал Пилат с своята кохорта (500 души) като представител на императора, за да може да се намеси, ако стане необходимо. Подобни безредици се споменават само между другото в евангелията. В текста на Марко обаче научаваме, че бил заловен Варава „със събунтовниците си, които във време на бунт бяха извършили убийство.“ (Марко 15:7) Марко пише още, че първосвещениците и книжниците „гледаха как да го уловят с измама и убият, но казваха: само да не бъде на празника, за да не бъде смут у народа.“ (Марко 14:1–2) Ако наистина са искали да премахнат Иисус, то е странна забраната за бързане и особеното внимание. В публична дискусия фарисеите се опитали да подведат Иисус към наказателно дело. Те го разпитвали дали е правилно да се плащат данъци на римския император. Ако Иисус кажел не, то това би било равносилно на държавна измяна (Марко 12:14–17). За целта трябвало садукеите да осмеят учението му за възраждането, но той умело успял да парира и този удар (Марко 12:19–27).

Голям проблем представлява датирането на празника. В евангелията не е даден нито месецът, нито годината на събитието. Спекулациите обхващат периода от 30 до 33 г.

Всички евангелия са съгласни, че Иисус бил разпънат в петък, но се различават в другото. Според синоптиците Иисус празнувал с учениците си Тайната вечеря в четвъртък. Според еврейския календар четвъртък бил 14-то нисан, на който се яде великденското агне, а следващият ден, 15-ти нисан, бил първият петък на еврейския празник Песах-Мазот. Просто е немислимо, че на този свещен ден Иисус ще бъде арестуван и ще бъде разпитван от целия синедриум (17 еврейски граждани). Подобно нарушение на свещения еврейски закон от пазителите му е напълно немислим.

Друго решение предлага гностическото евангелие на Йоан. В него последната вечеря не е изрично великденската вечеря на евреите, а Иисус бил разпънат още на 14-ия Нисан. В този случай Христос може да празнува предписания неквасен хляб и без ритуалната посуда, тъй като те трябва да се раздадат едва във вечерта преди Пасхата. Това се спазва и до днес. Тази версия на Йоан изглежда напълно логична, но изключва тогава Иисус да е спазвал скрепените със закон еврейски обичаи, които в други случаи спазвал.

Изборът на място за Тайната вечеря също говори за влияние на есеите. „Той им отговори: ето, като влезете в града, ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; идете след него в къщата, дето влезе.“ (Лука 22:10) По това време обаче носенето на вода в Йерусалим било задача само на жените. В тази къща очевидно не важали обичайните закони. Вечерята протекла също не по предписания ритуал, а по начина на есеите. Нямало никакво агне, а както при есеите, които не консумирали месо, имало само хляб. В апокрифното евангелие на ебионитите Иисус отговаря на въпроса на учениците как да приготвят вечерята за пасхата: „Няма да ям в този ден месо с вас!“^[112] По-късно учениците почнали да спорят за мястото си край масата, защото според есеиското правило на ордена на всеки било определено място в зависимост от ранга му, което се определяло с отдалечеността от учителя (10 5а). „А имаше препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям.“ (Лука 22:24) Следователно е проведена пасхална вечеря без месо и обичайния ритуал.

С това се сблъскваме с въпроса, който представлява голяма трудност за експертите и все още няма задоволителен отговор — трудността да се определи времето на тази вечеря. Този проблем се решава от само себе си, ако си спомним, че есеите имали собствен календар, по които определяли датирането на празниците си. Тъй като слънчевият календар разрешавал да се дели годината от 364 дни на 52 седмици, Новата година била винаги в сряда през пролетта. Поради това Пасхата се падала в сряда на 14 нисан и била два дни преди православно-еврейската Пасха. С това текстът на Йоан би имал право, като твърди, че Иисус бил разпънат на 14 нисан. Авторът явно е мислил за официалния календар, според който разпъването е било ден пред пасхата. Всички събития са в интервал, който се простира в течение на три дни:

— Във вторник вечерта последна вечеря, арест в Гетсимания, предварителен разпит при Каннаф, отричане на Петър.

— В сряда сутринта начало на процеса според религиозния закон на синедриона, изслушване свидетели, разпит на първосвещеника Каиаф, през нощта побой над Христос в затвора.

— В четвъртък сутринта събиране на синедриона за прочитане на присъдата, предаване на Христос на Пилат, завеждане при Ирод Антипа, през нощта в римския гарнизонен арест.

— В петък продължение на политическия процес пред Пилат, бичуване, полагане натрънения венец, осъждане, разпъване около шестия час (12 часа).

При арестуването на Иисус след вечерята станало странно събитие: „А Симон Петър, който имаше нож, измъкна го, удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо. Името на слугата беше Малх. Но Иисус рече на Петра: тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отецът?“ (Йоан 18:10–11) Защо Петър е имал нож?

Синедрионът (евр. Синедрин = събрание) от втори век пр.н.е. бил върховен орган на еврейска власт по всички дела на държавата, правораздаването и религията, институция, която и при римското владичество имал политическа сила. Този Висш съвет се състоял от 70 членове, свещеници, старейшини и книжници и председател — управляващият първосвещеник Йосиф Каиафа (инквизитор), докато сред най-старите в събранието бил Йосиф Ариматейски — заможен, влиятелен земевладелец, който, според Лука, не се съгласил с решението да се убие Иисус (Лука 23:50–51). След подробни разпити на свидетелите Каиафа поставил решаващия въпрос: „Заклевам Те В Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий?“ (Матей 26:63) На това Иисус отговаря: „Ти рече“, което Каиафа сметнал за потвърждение на въпроса си. Според еврейския наказателен закон, който си позволявал божествени почести, бил богохулник, който трябвало да бъде наказан със смърт. Екзекуцията трябвало да бъде извършена по еврейското право с камъни, но тъй като синедрионът по това време не можел да издава смъртна присъда без потвърждението на римския управител, този начин на екзекуция не може да бъде изпълнен. Всяко наказание трябвало да бъде изпълнено освен това през деня (между изгрева и залеза на слънцето) пред целия синедрион. Събирането на 70-те членове и процесът през нощта следователно били незаконни. В Лука има потвърждение на това, че съвещанието било през деня (Лука 22:66). Събранието продължило чак на следващото утро (четвъртък), за да произнесе присъдата: „А когато се съмна, всички първосвещеници и старей народни направиха съвещание против Иисуса, за да Го убият; и като Го вързаха, отведоха Го и предадоха на управителя Понтия Пилата.“ (Матей 27:1–2)

Пилат обаче още от самото начало се противял на процеса (Йоан 18:31), тъй като, според думите му, не можел да види вината на Иисус. Опитал се постигне освобождаването му и демонстративно си измил ръцете (Матей 27:24). Опитът на Пилат да подхвърли деликатното дело на присъствуващия на празника цар Ирод Антипа не успял — Иисус не казвал нищо и бил изпратен отново в прокуратурата (Лука 23:6–16), която капитулирала пред волята на насъсканите от Каиафа маси и предал назарянина за изпълнение на издадената заповед.

Някои противоречия и загадъчни процеси, които представят евангелията, намират удивително просто решение, ако осъзнаем, че Назарянинът принадлежал към „Новия съюз“ на есейското движение като „наблюдател“. Това обяснява защо Иисус, от една страна, бил преследван от ортодоксалните евреи и защо, от друга страна, се стигнало до присъда в политическия процес. Въз основа на оскъдните все още достъпни източници представените тук събития около историческия Христос могат да бъдат убедително и задоволително обяснени.

Много по-трудно е да се отговори на въпросите, които произтичат от известните описания на „възкресението от мъртвите“ или „възнесението“. От наличните литературни източници днес не може да се разбере защо Иисус няколко часа след разпятието е намерен мъртъв, макар че краката му не били счупени като на другите екзекутирани с него, което съкращавало ужасните мъки, които траели нормално до пет дни. Дори Пилат Понтийски бил учуден, когато го помолили да предаде тялото: „Пилат се почуди, че Той вече е умрял.“ (Марко 15:44).

Никой не е виждал възкресението, най-малкото не е известен такъв, който да твърди това, така че то си е въпрос на вяра. Учението за възкресението следователно е интерпретация.

Или ще вярваме във възкръсението на Иисус, или няма да вярваме. Изясняването на историческото съдържание след две хиляди години едва ли е възможно, ако нямаше чудесно свидетелство, което ни позволява да проверим събитията около разпятието до най-малките детайли с най-модерна техническа апаратура — плащеницата на Иисус.

Туринската плащеница

„И когато мръкна (в деня преди шабата), дойде Йосиф Ариматейски, (богат — Матей, Лука), виден член от съвета (ученик на Иисус — Матей, Йоан) (но таен поради страх от иудеите — Йоан) (той не бе се съгласил с решението и деянията им — Лука), който сам очакваше царството Божие, дръзна, та слезе при Пилат и измоли тялото Иисусово (Матей, Лука, Йоан). Пилат се почуди, че Той вече е умрял и, като повика стотника, попита го, дали отдавна е умрял. И узна от стотника, даде тялото Иисусово (Матей, Йоан). А Йосиф, като купи плащеницата, сне Го, па Го уви в (чиста — Матей) плащеница (Матей, Лука) (повивки — Йоан) и постави в (неговия, Матей) (нов, Матей, Йоан) гроб (където още никой не бе полаган — Лука, Йоан), изсечен в скала; (Лука) и привали камък върху вратата гробни.“ (Марко 15:42–46, Матей).

Споменатата тук плащеница днес се съхранява в Турин и представлява автентичен документ, който почти фотографски е запечатал за бъдните поколения един от най-важните моменти в човешката история.

Прочутата „Туринска плащеница“ е дълга 4,36 м, широка 1,10 м и върху нея има удивително ясно изображение на човешко тяло — в едната половина на плащеницата изглед отзад и в другата половина изображение анфас на Христос, тъй като тя бил препъната на две през главата. Без особени трудности се различават глава, лице, тяло, ръце, длани, крака и стъпала на изобразения човек. Изображението в по-голямата си част е в синьо, някои части изглеждат сиви. Освен това ясно се виждат карминовочервени следи от кръв.

При разглеждането на плащеницата се набиват в очи две надлъжни тъмни ивици, които се разширяват на отделни места до ромбоидни петна. Това са следи от пожар, поправени с кръпки, а странната им форма идва от това, че плащеницата е била съхранявана в сребърен скрин и многократно сгъвана (48 пъти). През 1632 г. тя почти станала жертва на пожара в дворцовата капела на двореца Шамбери (Франция). Когато сребърният скрин започнал да се топи от огъня от едната си страна, топлината и разтопеното сребро оставили тези геометрични петна в сгънатата материя.

Ако върху тъканта наистина е отпечатан Христос и може да се намери доказателство за истинността на плащеницата, то този документ е не само научна сензация, но и е единствената основа за изследване на въпроса, който вълнува много хора: Възкръснал ли е Иисус или не?

Отначало може да се вметне, че текстилната материя едва ли може да надживее невредима интервал от време от почти две хиляди години. Но съществуват много ленени парчета, които са много по-стари от Туринската плащеница. В колекцията на египетския национален музей в Кайро, египетския музей в Турин и египетските отдели на музеите в Лондон, Париж, Берлин, Хилдесхайм и др. може да се намерят дори добре запазени тъкани, някои от които на възраст 3500 и даже 5000 години.

Използваната от синоптиците дума „синдон“ означава по-голяма ленена кърпа. Плащеницата се състои от лен, изтъкан хастар в съотношение 3:1, като възниква плетка рибена кост. По Иисусово време това бил много рядък начин на тъкане, който изисквал сложна техника и следователно бил скъп. Този вид тъкан може да се докаже към първи век само в римската провинция Сирия, към която принадлежала тогава Палестина. На запад подобна тъкан е известна чак от XIV в. През 1973 г. професор Рее от университета в Гент (Белгия) откри с електронномйкроскопски изследвания малки следи от вид памук, който не бил отглеждан в Близкия изток по времето на Иисус. В Сирия и Месопотамия обаче бил тъкан памук, внесен от Индия, който трябвало да бъде предварително обработен с подходящ дарак.

Швейцарският криминолог д-р Макфрай направи изумителни открития с тъй наречения анализ на полените. С помощта на тиксо д-р фрай взел от различни места от повърхността на плащеницата проби от по 10–20 кв.см и открил под растерния електронен микроскоп освен праха и влакната от един до четири растителни полени на кв.см. Зърната на полените са с размери средно между 0,0025 и 0,25 мм и не могат да се видят с просто око. Дребните зрънца са обвити с двойна обвивка, чийто химичен състав и досега не е изяснен. Във всеки случай тази външна обвивка е толкова устойчива, че полените могат да преживеят няколко милиона години. Полените имат толкова характерен външен вид, че биологът може без усилия да определи растението, от което произхождат. През 1976 г. фрай обяви в доклада си за изследванията, че от полените, открити върху плащеницата, е идентифицирал 49 различни растителни вида. Много от тези растения се срещат в околността, например ливанския кедър (Cedrus libani). Сензационно е, че са идентифицирани полени от единадесет растителни вида, които не се срещат в Средна Европа, а произхождат от близкоизточните халопити — растения, които могат да живеят само в почва с изключително висока концентрация на соли, което е типично за района около Мъртво море. Между тях са специалните пустинни видове като тамарикс, суаеда и артемиза. Тъй като историята на плащеницата може да се проследи до XIV в., някои учени приемат, че тя е създадена във франция и е съхранявана само във франция и Италия.

Чрез поленовия анализ еднозначно беше доказано, че ленът е трябвало да се среща в палестинските земи още преди това време. Освен това беше установено, че в седиментните слоеве в Генисаретското езеро се съдържа във висока концентрация цветен прашец от видовете, намерени върху плащеницата.

Поленовите зърна от осем други растителни видове указват за степите на Мала Азия, особено областта около Едеса (днес Урфа в Турция). Д-р Фрай по това време даже не можел да подозира какво значение ще има този факт.

Картината от Едеса

Това, че можем да проследим без прекъсване историята на плащеницата^[113] дължим главно на английския историк Йън Уилсън.^[114] От многобройните исторически данни се прави изводът, че плащеницата е идентична с портрета от Едеса, за които се разказва още от първи век и който е известен от VI в. като „мандилионът“.

Според апокрифното евангелие на евреите, които било използвано от назаряните, след възкресението Иисус предал плащеницата на „слугата на свещеника.“^[115] Напълно логично е богато дареният да не е смъртният враг на Христос. Вероятно ценният подарък е получен от някой слуга на свещеника като благодарност за оказана „особена услуга“. Който и да е получил плащеницата, след това вероятно е бил охраняван от поддръжниците на Иисус, може би Йосиф Ари-матейски и Никодим, които се грижели за свалянето от кръста и гробополагането.

В Палестина плащеницата не можело да остане, защото постоянното напрежение с римската власт било твърде голямо и учениците на Христос взели мерки тя да се изнесе извън страната. Сигурно място за съхранение били само големите, укрепени християнски крепости на север — градове като Антиохия, Коринт, Ефес и Едеса, които се намирали далече от мястото на дейността на Иисус.

Църковният историограф Еузебий (260–340), епископ на Цезарея, разказва през 325 г. за писмена кореспонденция между Иисус и царя на Едеса, Абгар V, наречен Укама (= Черният), управлявал от 15 до 50 г. сл.н.е.^[116]

Еузебий превел тази коресподенция, която била уж от архивите на едеския цар, от древносирийски (арамейски) на гръцки. Тази така наречена „легенда за Абгар“, станала рано известна на Запад^[117] в много варианти, принадлежи очевидно на духовното наследство на ранното християнство, така че не е далече мисълта, че има за основа действително събитие.

По онова време Едеса бил важен търговски център недалеч от Пътя на коприната, която свързвала Ефес през древните царства на лидите, медите и персите със Суза в Източна Азия. Най-важната стока, която се търгувала в Едеса, била коприната от Далечния изток. Членовете на еврейската общност в града, по-голямата част от тях търговци, оживено участвували в търговията с коприна. Политически от 132 г. пр. н.е. до 216 г. сл.н.е. Едеса принадлежала към династията на Абгарите.

Организирана църква се появява в Едеса едва в средата на II в. по времето на Абгар IX Ману. Според историческите източници обаче е възможно в Едеса много преди това да е имало силна християнска общност и Абгар V Укама да е поддържал контакт с Иисус.

От разказа става ясно, че цар Абгар Укама изпратил посланик в Йерусалим да покани Христос да дойде в Едеса, за да го излекува от нелечима екзема. Иисус не можел да предприеме сам пътуването и изпратил ученик на име Тадей (в сирийските текстове е наречен Адай) — не едноименния апостол, а един от седемдесетте ученици, за когото разказва евангелието на Лука (10:1) — с писмо за Абгар, на когото Иисус съобщил, че ученикът ще излекува царя, а писмото ще пази града от беда.

Друга версия на легендата за Абгар със заглавие „Доктрина Адай“^[118] се появи на бял свят, когато през 1850 г. в египетската пустиня край Вади ел Натрун (Натронова долина) бяха открити редица древносирийски ръкописи, отговарящи на формата на разказа, записан от Евагриос Схоластика (527–600) в края на VI в. Същата версия на преданието виждаме в прочутата проповед на празника, държана през 945 г. по случай поставянето на портрета от Едеса във фароската капела в двора на византийския император Константин VII Порфироген.^[119] Според тези източници Иисус изпратил не само едно писмо до Абгар, но и създадения по чудотворен начин негов портрет. С чудната сила на портрета царят моментално бил излекуван. След този спектакъл Тедей/Адай произнесъл проповед в Едеса, след което Абгар и повечето жители на града припознали евангелието. Според „Доктрината Адай“ тази проповед била произнесена от Тедей през 343 г. по есейското летоброене, което съответствува на 33 г. сл.н.е. — същата година, когато Иисус е разпънат на кръста.

Понеже по онова време ленената плащеница била смятана за „мръсна“ и отблъскваща, Абгар сигурно би бил дълбоко обиден, ако Тедей му подари савана. Тедей неслучайно сгънал платното, че да изглежда като портрет, и накарал едеският си довереник Агай (по сирийските и арменските източници водач на християнската общност на града) да го обкове със злато — работа, която Агай като производител на златни верижки и на царски украшения най-добре разбирал. В тъй наречената „Акта Таде“ от VI в. (опит да се обясни възникването на портрета от тогавашна гледна точка) за платното се използва думата „тетраполидон“, което означава „сгънато на четири“.^[120]

Ако се сгъне дългата четири метра кърпа три пъти по средата, се получават четири пъти по две положения. Този формат — 110 см ширина и 54,5 см височина, показва изразително Христос.

Гореспоменатата константинополска празнична проповед разказа, че Абгар Укама наредил портретът със златна рамка да се окачи на градската порта на Едеса.

След смъртта на Абгар през 50 г. сл.н.е. управлявал синът му Ману V, след него седем години по-късно — вторият син на Абга Ману VI. Той се върнал към езичничеството и преследвал жестоко младата общност от Едеса. Тогава портретът изчезнал и петстотин години бил в неизвестност. Проповедта разказва по-нататък, че Агай, който по това време бил епископ на Едеса, спасил свещената реликва от враждебно настроения владетел, като я зазидал в една ниша над западната порта. Ману VI заповядал Агай да бъде убит по много жесток начин, което според някои автори се случило на 30 юли 57 г.

Първият, който съобщава за чудодейното възкръсване на портрета, е църковният историограф Евагриос през 593 г. Той датира събитието към май 544 г. Празничната проповед разказва, че картината е открита отново през VI в. и е същият портрет на Иисус, занесен от ученика му в Едеса. Според Уилсън платното било открито при възстановяването на града от катастрофалното наводнение през 525 г., когато по заповед на император Юстинини I била свалена градската порта. Картината без съмнение била идентифицирана като оригиналния портрет, подарен на цар Абгар. През 544 г. епископ Евлалиос писал, че намереният портрет е „несътворим от човешка ръка“ отпечатък, на гръцки „ахеиропойетон“.^[121] Преоткритата картина била внесена в „една голяма църква“ (катедралата „Света София“), където била съхранявана в заключен сребърен скрин. От този момент нататък платното започнало да се нарича „мандилион“, смятало се за толкова свещено и скъпоценно, че се показвало на публиката само на големи празници.

През 639 г. арабите завладели Едеса и взели със себе си картината. Богатият християнин Атанасиос от рода на Гмеите откупил платното и го скрил в криптата на една от многобройните църкви в града. Използваната за портрета дума „мандилион“ според повечето учени произхожда от арабското „мандил“ — шлейф, кърпа за ръце или нос.^[122] Аз обаче смятам за по-правдоподобно, че думата е във връзка със санскритския израз мангала, която означава кръг и представлява мистична кръгова диаграма. Мандалите са използувани предимно в тибетския будизъм и представят символично религиозния опит, осмислят определени духовни връзки и помагат за просветлението при медитация.

От VI в., след откриването на портрета в Едеса, иконопочитанието сред християнството получило невероятен подем. Същевременно имало и много други, несътворени от човешка ръка изображения на Христос, като напр. ахеиропойетите от Мемфис и Камулиана. Това развитие довело до бързо разпространение на портрета. До откриването на плащеницата Иисус бил рисуван по примера на античните философи или императори като учител на истината, като добър пастир или голобрад красив младеж, защото младостта се смятала за символ на божественото. Започналото почитание на мандалиона създало мода в рисуването, която удивително прилича на портрета от плащеницата. Иисус от сега нататък е рисуван най-често анфас с големи отворени очи под гъстите вежди, с дълга, чуплива, сресана на средата коса, брада от две части, много дълъг нос и напреднала възраст. Тази картина бързо се разпространила из целия християнски свят. На синода от Константинопол от 691–692 г. било наредено Христос да се изобразява само в „човешкия си вид“, допустими били само „верните портрети“. По същото време император Юстиниан II (685–695 и 705–711 г.) наредил за първи път да се изобрази портретът на Иисус върху монета. Макар че литературните предания не казват нищо за облика на Христос, от шести век той е рисуван винаги по един и същ начин, така че за наблюдателя да не остане съмнение за кого става дума. Учените изброяват 15 (според Уилсън), респ. 20 (Виньон, Вюншел)^[123] особености на портрета от плащеницата, които откриваме в картините след шести век.

От Х в. образът на Христос е разпространен във византийското сакрално изкуство. Многобройните изображения показват нарисувания без врат Иисус върху косо поставен правоъгълник, който е изплетен от мрежовидна структура от диагонални линии, като портретът изглежда изрязан в кръгъл отвор, форматът на това изображение отговаря точно на „трикратно сгънатата“ плащеница, освен това портрет, нарисуван в пейзажен формат, е чужд на изобразителното изкуство.

На лицето от плащеницата могат да се докажат поне 15 различни, неоспорими особености, които откриваме във византийските портрети на Иисус

1) Напречна ивица на челото. 2) и-образната форма или тристранният квадрат, с челото. 3) У-форма в основата на носа. 4) Втора У-форма вътре в двата изброени знака. 5) Повдигната лява вежда. 6) Подута дясна буза. 7) Подута лява буза. 8) Увеличена дясна ноздра. 9) Оток между носа и горната устна. 10) Силна линия под долната устна. 11) Неокосмена зона между устната и брадата. 12) Разделена брада. 13) Напречна бръмка на шията. 14) Силно подути, широко отворени очи. 15) Два свободни кичура, падащи от темето към челото

Уилсън смята, че картината от Едеса е автентичен първопортрет, който се е наложил в историята на изкуството.

През VIII в. движението на иконоборците под егидата на император Лъв III заело власт в Източната римска империя. Навсякъде били унищожавани религиозни картини и икони, но скритият от властващите в Едеса мандилион издържал и това изпитание. Шестдесет години по-късно официално било завършено с иконоборството. В Константинопол започнали опитите да се занесе скъпоценната картина в столицата на империята, което станало по времето на управлението на император Роман Лакапин (920–944 г.). През 942 г. императорът изпратил най-способния си мъж, пълководецът Куркуа, да донесе портрета на Христос. Скоро византийската армия обсадила град Едеса и поискала за пощадяването на града и връщането на 200 пленници предаването на мандилиона. За да спасят живота си, гражданите на Едеса се съгласили с това предложение и получили писмен имунитет на града от императора, както и 12 000 сребърни монети. Източниците говорят, че едесяните на два пъти се опитали да пробутат копие на плащеницата.

На 15.8.944 саванът най-после влязъл под овациите на гражданите в Константинопол, където бил съхраняван в течение на следващите два века в Желязната църква (предадените на фароската капела картини и платна очевидно са били копия). По време на предаването на мандилиона в Едеса или по пътя картината, изглежда, се извадила от рамката и станало ясно, че е надгробна плащеница. Във всеки случай архидяконът на Голямата църква в Константинопол Гри-горий прочел проповед, в която споменал за „…капките кръв, излезли от неговата страна“. Тук се намира доказателство за идентичността на мандалиона от Едеса и Туринската плащеница — ако раните от копието се виждат, това не може да бъде кърпа за пот. Тя трябва да произхожда от времето непосредствено след Разпятието.

В началото на XII в. в една проповед на папа Стефан III, държана през 769 г., бил вмъкнат пасаж, в който се казва, че Иисус, за да задоволи Абгар, положил тялото си върху бяла кърпа „върху която се изобразил великолепният образ на нашия Господ и цялото му тяло“.^[124]

Подобни забележки откриваме и в историята на църквата на Виталис (около 1141 г.)^[125] и в началото на XII в. в творбата на Гервазий от Тилбъри „Otia imperialia“.^[126] По това време плащеницата редовно била показвана в цял размер в Константинопол. През 1203 г. френският кръстоносец Робер де Клари твърди, че видял в църквата на света Мария „… синдона, в който бил увит нашият Господ, който се показва всеки петък, така че да се види ясно фигурата на нашия Господ“.^[127]

Загадъчният темплиер

Робер де Клари пристигнал в Константинопол като участник в Четвъртия кръстоносен поход. След дълга обсада през април 1204 г. кръстоносците плячкосали богатия град. Това, което им се сторило без стойност, било унищожавано. Много ценни неща обаче били отмъкнати с тях. Не се спирали дори пред съкровищата и свещените реликви на християнските църкви. Във водовъртежа на събитията плащеницата изчезнала по неизвестен начин, за да се появи 150 години по-късно в имението на рода Де Шарни, където е показана за първи път.^[128] Има многобройни, отчасти фантастични спекулации за това, как е изчезнало платното от Константинопол и попаднало във Франция. Тъй като плащеницата била изчезнала за повече от 100 години, най-вероятно е през цялото време да се намирала при един и същи собственик, може би група в близка връзка с кръстоносците, достатъчно богата, за да не продава реликвата, отговаряща за сигурността и запазването на тайната. Тази група имала мотив за кражбата на плащеницата и стояла в близка връзка със семейството Де Шарни.

„Братството на бедните рицари на Христос“, наричани още „темплиери“, е основано през 1119 г. от група кръстоносци. Освен класическите измислици за бедността, покорството и набожността темплиерите си приписали защитата на хаджиите в Светите земи и борбата срещу мюсюлманите. Орденът бързо станал извънредно могъщ и влиятелен. В края на XIII в. се засилили слуховете, че темплиерите при тайните си срещи се молят на мистериозен „идол“. Според разказите от онова време и протоколите на разпитите на инквизицията „идолът“ бил картина „върху плоча“ с „много бледо и безцветно изображение“ на човешка глава „с разделена брада, каквато носят темплиерите“. В идола монасите от ордена виждали „неприкритото лице на Господ“. В някои селища на темплиерите се съхранявали копия на идола. Подобно копие е открито през 1951 г. в едно бивше владение на ордена в Темпълком (Съмърсет, Англия). Идолът в детайли прилича на изображението от мандалиона! Съвсем очевидно темплиерите притежавали плащеницата и в центъра на култа си поставили изображението. Но как са успели да отвлекат незабелязано плащеницата от Костантинопол на запад? Елмар Р. Грубер откри път за решаване на този исторически пъзел.

Темплиерите не участвували в превземането на Константинопол, тъй като това противоречало на убежденията им, но веднага след превземането на града се отправили натам с тайна мисия. От разбойническите набези на кръстоносците се отървали само Вуколеят и Железните палати, тъй като веднага след атаката били завзети от водачите и намиращите се там богатства и реликви на висши светски и духовни санове били спасени. През май 1204 г. граф Балдуин IX Фландърски били коронясай за латински император на Византия под името Балдуин I. За пренасянето на тази вест до папа Инокентий III новият император избрал магистъра на темплиерите в Ломбардия — брат Барош. Той успял да убеди Балдуин I да отнесе плащеницата от Желязната църква и да я подари на Ватикана, за да си осигури благоразположението на папата. От страх от възможни безредици сред гръцкото население мисията останала тайна.

Брат Барош пристигнал в Рим с тежко натоварен кораб. Преди пелопонеския бряг корабът бил нападнат и разграбен от шест генуезки галери.^[129] Неизвестно защо пиратите пощадили кораба и екипажа — пленените кораби обикновено били закарвани в Генуа — така че брат Барош незабелязано пристигнал в Рим през есента на 1204 г. и предал на папа Инокентий III писмото на Балдуин. Възможно е темплиерите да са направили тайна сделка с генуезците да ограбят съкровищата на кораба и пощадят екипажа, кораба и „ненужната“ древна кърпа. Възможно е Барош да е свалил платното от борда по време на някое междинно спиране — темплиерите имали селища на Пелопонес — и след това да се е оставил да бъде ограбен от генуезците. Плащеницата изчезнала и папата заплашил с писмо от 12.11.1204 г. генуезците с була, ако не върнат веднага ограбените реликви.^[130]

Извънредно неудобното за папата и император Балдуин положение скоро след това било замазано. Плащеницата „изчезнала“ по мистериозен начин.

През 1307 г. Филип Прекрасни използвал освен другите обвинения — хомосексуалност, връзка с мюсюлмани и с унищожените преди 100 години катари — и слуховете за подстрекателския култ към идола на темплиерите, за да ги изтреби и да си присвои невероятните богатства на ордена.

През март 1314 г. в Париж били изгорени на клада заради вещерство последните двама висши членове на ордена, макар че до последния момент те признавали християнството и твърдели, че са невинни. Единият бил великият майстор на ордена Жак де Моле, другият бил майсторът на Нормандия Жофри де Шарни. Въпреки интензивното издирване, преследвачите не могли никъде да намерят „идола“ на темплиерите.

Няколко години по-късно плащеницата се появила отново, и то в имението на някой си Жофри де Шарни^[131], който според генеалогичните изследвания бил племенник на едноименния кръстоносец, но нямал връзка с темплиерите. Вероятно висшите власти на темплиерите решили да скрият плащеницата от преследванията на Филип Прекрасни при неподозирания роднина на Жофри де Шарни (темплиера). Това обяснява защо семейството Де Шарни не могло да даде отговор как е получило плащеницата, обвинено от епископите Анри де Поатие и Пиер д’Аркиз от Трой, че на едно представяне в църквата на Лири представило фалшификат. Макар че епископите никога не са виждали плащеницата, те винаги се противели на публичното показване на реликвата. След някои интриги срещу семейството Маргарита де Шарни успяла да я изнесе от страната и я предала на набожния херцог Лудвиг Савойски, като получила богато възнаграждение за „ценната услуга“.

По-нататъшната история на плащеницата^[132] е добре известна и може да се разкаже накратко. През 1502 г. била оставенав капелата на двореца Де Шарни, където през 1532 г. едва не станала жертва на пожар, чиито следи и днес се виждат ясно. През 1578 г. била занесена в Турин, където престояла четири века в семейното имение на Савоите, докато не била завещана на Светия престол от Умберто II Савойски на 18.3.1983 г. Две седмици преди това папа Йоан Павел II заминал лично за лисабонското имение на бившия монарх, за да уговори Умберто да даде плащеницата на Ватикана.

Научното изследване на плащеницата

По повод на петдесетгодишнината на италианското кралство плащеницата била показана на обществеността през 1898 г. На фотолюбителя Секондо Пиа била дадена възможност да я фотографира за първи път в световната история. След няколко опита Пиа успял да направи годна за употреба фотография. Когато проявил в лабораторията си осветената стъклена плака, направил сензационно откритие: само негативът давал естествено въздействащо изображение на картината. С обръщането на осветеността изображението върху плащеницата показвало впечатляващия образ на Иисус, който познаваме. Само петната от кръв правят изключение. На негатива те са като светли петна, което опровергава твърдението, че изображението е рисувано от художник. Такова изобразяване от ръката на художник не може да бъде направено и с най-модерна техника. Негативната снимка на Пиа става изходен пункт за днешната дискусия за истинността на платното.

По-новите фотографии на Джузепе Енри от 1931 г. потвърждават, че нищо не говори за работата на художник. По платното не се намират нито боя, нито следи от четка и контурни линии. Картината на тялото постепенно се губи в плащеницата и не могат да се открият ясни контури. Тези по-нови и по-точни фотографии водят до редица нови открития:

1. Изобразеното тяло не е облечено, както са били измъчвани и екзекутирани престъпниците по римския закон. Художественото изображение на напълно голия Иисус е напълно немислимо и представлява непростимо богохулство.

2. Очевидно става дума за портрет на разпънат на кръст, който е прикован към кръста, а не е привързан с кожени ремъци, както било обичайно. Това не е доказателство, че става дума наистина за Иисус, защото разпъванията са били многобройни. Тъй като тази нечовешка екзекуция била отменена от първия християнски император Константин, би следвало кърпата да е отпреди 330 г.

3. Подстрижката и брадата на изобразения не се срещат никъде другаде в Римската империя извън Палестина.

Дължината на косите и пътят в средата водят до извода, че става дума за член на общността на назаряните.

4. На плащеницата безупречно се виждат шест от описаните в евангелията спирки по пътя към Голгота. Лекарите специалисти потвърждават силно подпухване под едното око и други повърхностни рани по лицето, причинени очевидно от тежките удари на войниците.

5. Ясно се виждат малки ивици по целия гръб и на някои места на предната част на тялото. Виждат се повече от деветдесет подобни рани, така че не само може да се види колко много удари са нанесени по време на бичуването, но и че е използван т.нар. римски бич. Този специален бич бил от три кожени ремъка, на чийто край били завързвани сачми от олово или кости.

6. От това, че раните от бича в областта на раменете очевидно са били зацапани от тежък товар, може да се види третата спирка — екзекутираният наистина е носел напречна греда на кръст.

7. Четвъртата видима спирка са нерегулярните петна от кръв по челото и на задната част на главата, който говорят за трънен венец. Всъщност това не бил трънен венец, както се представя от иконографите, а покриващ цялата глава капак, каквито са били короните в Близкия изток по това време, фалшификаторът в този случай би се подлъгал от общоизвестната форма на трънения венец.

8. Приковаването към кръста като пета спирка ясно се вижда от кръвотечението по ръцете и краката. По начина на течение на по-големите потоци лесно може да се изчисли, че ръцете са били разпънати под ъгъл 55–65° спрямо вертикалата. Докато художниците и иконописците винаги изхождат от това, че пироните са забити през дланите, кръвотеченията върху плащеницата показват, че в действителност пробити са били основите на китките. Опитите на френския хирург Барбет показаха, че дланите не могат да издържат телесно тегло, по-голямо от 40 кг. Биха се разкъсали, ако през дланите към кръста се прикове тялото на възрастен човек. На кой фалшификатор е било известно това?

9. Като последна спирка се разпознава 4,5-сантиметрова рана на дясната страна между петото и шестото ребро. От тази рана е изтекла относително много кръв, което потвърждава разказа на Йоан, че римският воин, след като пробол Иисус с копието, от раната веднага изтекли „кръв и вода“.

10. Бедрото и подбедрицата не показват големи рани, това говори, че краката наистина не са били счупени.

Тези следи, съвпадащи с евангелските текстове, доказват, че това не е случаен престъпник. Йезуитът историк Търстън, убеден, че плащеницата е фалшификация, пише: „Ако това не е образът на Христос, то е рисувано изключително прецизно и снепозната техника. При никое друго лице от съществуването на света тези подробности не могат да се верифицират.“^[133]

По-точни изследвания с най-модерна научна апаратура биха били възможни, когато се образува комисия, която да се посвети на научното изучаване на надгробната плащеница. През 1969 г. туринският кардинал Пелегрино избрал висши духовници и специалисти, които получили разрешение да изследват систематично плащеницата. В началото това била малка група от единадесет специалисти, която се занимавала с платното, но впоследствие то било изучавано от цели институти и университети, чак до американската космическа агенция NASA.

Дотогава изследванията се позоваваха само на снимки, но през 1969 г. за първи път можело плашеницата да се изследва цели два дни. Забележително е, че комисията и дейността й били напълно секретни. Едва през 1976 г. са оповестени имената на членовете. Резултатите от тази първа експедиция били много жалки — освен изготвянето на цветни снимки били разгледани под микроскоп някои части от плата, отчасти осветявани с ултравиолетова и инфрачервена светлина. Заключителният доклад препоръчал за по-нататъшно изследване редица научни опити и вземането на малки проби.

Умберто II Савойски, тогава все още законен собственик на плащеницата, се съгласил с исканията на учените. През 1973 г. тя била целенасочено и планомерно изследвана в продължение натри дни. След това е показана на милионната публика в едно телевизионно предаване, в което се изказал папа Павел VI.

Наистина ли Христос е бил погребан жив?

През петдесетте години немският изследовател на плащеницата Ханс Набер (също Курт Берна, Джон Ребан) привлича вниманието върху себе си с многобройните сензационни публикации. Хипотезите му доказват, че плащеницата дава доказателство за това, че Иисус при снемането от кръста не е бил мъртъв, тъй като трупът не може да кърви така, както се вижда от петната кръв по плата.^[134]

Христос му се появил през 1947 г. и му възложил да даде на света доказателство, че се намирал в уж мъртво състояние, един вид кома, от която излязъл след три дни. Публикуването на изследванията и снимките на плащеницата дали възможност на Набер да докаже теориите си. Той успял да намери няколко специалисти, които да обосноват научно възгледите му. От самосебе си се разбира, че подобни тези не могат да се приемат от представителите на догматичното църковно учение. Един ден, когато Ватиканът под давлението на публикациите в пресата бил принуден да даде официални обяснения, Набер получил писмо от анонимен член на римската курия, в което пишело, че не трябва да се учи, от една страна, че Иисус е умрял на кръста заради Спасението на човечеството, а, от друга, да се почита една плащеница, в която никога не е поставян мъртвец. Необходимо било да се намери радикално и окончателно решение.

За теолога проф. Вернер Булст твърденията на Набер били „чиста фантазия“. Това, което му липсвало, били компетентността и липсата на всякакво „научно образование“. Подобни твърдения не можели да накарат Набер да мълчи, тъй като знаел как се правят слухове. Многобройните нападки, на които бил подложен, довели накрая до неговото физическо, психическо и материално рухване.

През 1973 г. новите резултати заплашвали да разрушат предизвиканата от Набер несигурност. С химически тестове днес може да се докажат малки следи от кръв. Най-използваният метод е тъй наречената пероксидна реакция. Дори и малки следи от червеното багрило хемоглобин освобождават от водния прекис кислород, който окислява безцветния химикал бензидин, при което се получава синьо оцветяване. Хемоглобинът и продуктът на разпада му са много стабилни молекули, които запазват реактивноспособността и след стотици години.

От различните окървавени места по плащеницата били извадени внимателно няколко нишки и били изследвани от две независими италиански лаборатории. Резултатът бил почти отчайващ — всички тестове били отрицателни. Очевидно петната, които изглеждали като кръв, не били от кръв!

Следата от кръв по стъпалата почти доказвала теорията на Набер за кръв, изтекла след свалянето от кръста. Но за всички участници било по-просто да твърдят, че кървавите петна по плащеницата са творба на гениален фалшификатор, отколкото да признаят, че Иисус е бил жив, когато е свален от кръста.

След публикуването на доклада на комисията през 1976 г. се разпространи вестта за фалшификация. Премълчаваше се обаче, че не е намерена и следа от субстанция, която да подсказва фалшификация, и че относително стабилният хемоглобин под въздействието на силна топлина, на каквото без съмнение е бил подложен платът при пожара през 1532 г. — губи стабилността си, разтваря се и след това не може да се докаже.

Въпросът за автентичността на следите от кръв трябваше да бъде решен доста години след изследванията от 1973. През 1978 г. се навършиха 400 години от престоя на плащеницата в Турин и по този повод тя беше показана още веднъж на обществеността. Повече от три милиона човека имаха възможността да видят безценната реликва на християнството с вероятно автентичното изображение на Иисус в дните между 28 август и 8 октомври. Още вечерта на последния ден на изложението плащеницата беше свалена от бронираната рамка и положена на подвижна плоча. В една зала на свързания с катедралата Палацо Реале чакаха два научни екипа за извършване на двуседмична изследователска програма. В едната група бяха няколко европейци, между които специалистът по микроскопия от Турин Джовани Риги, патологът от Милано Баима Болоне, физикът Луиджи Гронела и, както и преди, криминологьт Макс Фрай. Другата група беше от 25 американци, специалисти по фототехника, спектроскопия, рентгенови анализи, компютърни технологии, органична химия и физика, която беше оборудвана с извънредно много апарати, някои от които конструирани специално за планирания анализ.

В следващите дни бяха извършени голям брой фотографии, специални фотографии, графики и таблици, които трябваше да бъдат обработени по сложни методи с помощта на компютри в Америка.

Плащеницата беше разделена най-напред на 60 отделни полета, за да могат да бъдат обхванати точно спектрално-фотографски. Всяко от тези полета беше фотографирано с много различни филтри. Тези негативи образуваха основата за многото оптически експерименти. В лабораторията на МАЗА бяха дигитализирани стойностите на яркостта, с което беше постигнато усилване на контраста, така че да се видят иначе невидимите за простото око детайли. С този метод стана възможност да се реконструира тримерният релеф на изобразеното тяло в цял ръст, защото при фалшификация не могат да се получат правилни пропорции. На базата на това релефно изображение се изправиха заключения за мерките на тялото: ръст около 180 см и тегло 79 кг.

Въз основа на данните за яркостта стана възможно да се изчисли разстоянието между тялото и плата: там, където платното е било в директен контакт с тялото, изображението е съвсем тъмно, колкото е по-голямо разстоянието от тялото до плата, толкова изображението е по-светло. Учените заключиха, че съществува директна връзка между картината върху плата и разстоянието между плата и тялото. Това потвърди една стара хипотеза, че става дума за особен вид контактна фотография. При изследване с електронен микроскоп на влакна от областта на изображението беше установено, че картината не е възникнала от доказуема субстанция, а че влакната на плащеницата показват по-тъмно оцветяване на повърхността, отколкото тези, на които не се вижда изображението.

Един експеримент, директно извършен върху платното, т.нар. рентгенофлуоресцентен спектрален анализ, даде доказателството, че подозираните петна от кръв наистина са от кръв. Част от лена беше изложен за кратко време на висока доза рентгеново облъчване, при което плащеницата започва флуоресцира. Тъй като всяка молекула под въздействието на високи енергии флуоресцира по определен, характерен за нея начин, може да се определи химическият състав на изследвания материал. Петната показват удивително големи количества желязо. Желязото обаче е главната съставка на кръвта.

За американския химик д-р Уолтър Маккроун наличието на желязо е доказателство, че Туринската плащеница не може да бъде автентична-твърдение, което повтаря на юбилея на Американското дружество за стимулиране на науката през 1971 г. Той смята, че желязото в петната е ясно сведение за боя на основата на железния окис, която се използва от XIV в. Химикът никога не е виждал с очите си плащеницата!

Тази теза беше опровергана с друг експеримент, при който частици от плащеницата се третирали с хидразин и пари на мравчената киселина и се осветявали с ултравиолетова светлина. Тогава порфириновите молекули започват да светят в червено. Порфиринът възниква по време на хемообразуването и се смята като сигурен знак за наличието на кръв в случаите, когато хемоглобинът е разрушен от въздействието на топлината.

Експериментите на американските учени доказаха, че мастиленосиният цвят на изображението е предизвикано от промени в химичната структура на целулозата на лена. В лабораторните опити се постигнаха същите степени на оцветяване като целулозата, която се разграждала под въздействието на различни окисляващи агенти. С остаряването тази картина става още по-ясна. Още през 1924 г. френският биолог проф. Пол Виньон постигна забележителен успех със своите експерименти по тъй наречената теория на вапорографията. Виньон доказа, че потящото се тяло, което е полято със смес от леко масло и алоева тинктура (Aloe medicinalis), дава същото оцветяване, което виждаме и на плащеницата, тъй като потта се разлага на съдържащи амоняк групи, които предизвикват окислителен процес в целулозата. Това оцветяване е най-силно там, където платът допира тялото, и става все по-слабо с отдалечаването му от тялото. Това обяснява защо изображението отговаря на фотографски негатив. Според Виньон отпечатъкът върху лена е възникнал от амонячни пари, които тялото освобождава при изпарението на уриносъдържаща сяра. Всмуканият от платното разтвор от алое и смирна реагира, при което се образува амониев карбонат, чиито пари оцветяват в тъмно във влажната атмосфера между кожата и ленената кърпа влакната в пряка пропорционалност с контакта с тялото.

Видимо по-тъмното оцветяване на петната кръв се получава при по-силна химична реакция. Евангелието на Йоан описва обилното използване на алое при погребението на Иисус: „Той дойде и сне тялото Иисусово. Дойде също и Никодим (който беше ходил изпреди при Иисуса нощя) и донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава Взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовоният, както по обичая си иудеите погребват.“ (Йоан 19:38–40) Експериментите на Виньон срещнали през 1933 г. ожесточена критика, тъй като необходимите за химическата реакция телесни соли и необходимата за изпарението телесна топлина не са в достатъчна концентрация в мъртвото тяло. Опитите обаче показват, че проста смес от алое и смирна във влажна атмосфера оставя неразрушим отпечатък върху плат. Виньон показва, че даже и при много кратко въздействие от 45 секунди се оставят слаби следи, които оставят върху фотографския негатив по-ясно видимо позитивно изображение.

Доказателството за вапорографския произход на отпечатъка би могло да сложи край на всички други спекулации. Църквата обаче посрещнала теорията с три аргумента:

а) Според строгите законови норми за чисто еврейско погребение тялото, преди да се балсамира, трябва да се измие и почисти. Следователно следи от кръв са невъзможни.

б) Ако тялото се увие, както е предписано, с плащеницата, биха се образували безформени, размити по ширина отпечатъци и напълно изкривен портрет за разлика от долната, плоско лежаща част от плащеницата. (Този аргумент не е убедителен, защото напоеният плат е малко твърд. Платът не попада във всяко снижение на тялото, а докосва само експонираните части на тялото.)

в) Решаващо е третото възражение срещу теорията на Виньон: труповете не се потят и не отделят топлина.

Този аргумент с един удар унищожава теорията на професор Виньон, върху която той работи от 46 години. Наистина труповете не се потят. Ако въпреки всичко погребаният в плата мъж все още е жив, то поради настъпилата треска вследствие на раните би трябвало да очакваме и прекомерно отделяне на пот!

Радиовъглеродната датировка от 1988 г.

Днес е лесно да се определи възрастта на органични вещества чрез измерване на радиоактивния изотоп на въглерода 14°С. Всичко живо поема съдържащия се във въздуха въглероден окис и го складира в себе си. След умирането на органичния живот броят на атомите на радиоактивния въглерод намалява наполовина в сравнение с началното количество в течение на около 5730 г. Чрез измерване на тъй наречената константа на полуразпад (времето, за което се разпадат половината от атомите) може да се определи възрастта на археологическата находка с точност +10%. По-рано беше необходимо сравнително голямо количество от материала, което трябваше да се унищожи чрез изгаряне, а никой не иска да уврежда най-важната свещена реликва на християнството. От няколко години обаче са достатъчни и най-малки количества от изследваното вещество за датировката по радиовъглеродния метод. След като Умберто II Са-войски завещал плащеницата под натиска на Светия престол, Вати-канът наредил през април 1988 г. радиовъглеродно изследване на Туринската плащеница, което трябвало да установи, дали реликвата наистина е автентична или не.

Три изследователски лаборатории, специализирани в датировката на археологически материали — в Цюрих, Оксфорд и Тъксън в САЩ, получили по една проба с размерите на пощенска марка. Шест месеца по-късно, през октомври 1988 г., публиката научила сензационния резултат — изследването показва без съмнение, че плащеницата е от средновековието (между 1260 и 1390 г.).

Това откритие, което противоречи на всички останали резулатати, събуди съмнението ми, че радиоактивната датировка е коректна.

Занимавал съм се дълги години с историята на плащеницата, знаех многобройните доказателства за това, че тя е съществувала още преди средновековието, и реших да проверя резултатите от изследването. С това започна една тригодишна детективска работа, която ме заведе до много места, които играят важна роля при радиовъглеродната датировка. Докато следвах следите и уликите, открих, че при провеждането е имало много противоречия и неточности. Скоро стана очевидно, че учените, участвували в теста, скриват нещо. Запитани за подробностите, те се оплитаха в противоречия и дори лъжеха, когато беше заплашена официално разпространената версия за процесите по датирането. Ръководителят на изследването д-р Майкъл Тайт получил от неизвестни „приятели и спонсори“ един милион британски лири за нов институт (парите д-р Тайт получил навръх Разпети петък), а туринският кардинал Балестеро малко преди публикуването на резултатите от изследванията внезапно бил пенсиониран и не можеше да отговаря на въпроси около аферата.

Накрая успях по заобиколни пътища и с големи трудности да получа макрофотографии на датираните в лабораториите парчета.

Дадох снимките на няколко специализирани института за изследване. Дигитализираните снимки трябваше да се сравнят с една фотография, която показва оригиналното парче непосредствено преди отрязването. Резултатите бяха единодушни: датираните в лабораториите парчета не принадлежат към оригиналната плащеница!

След други разследвания установих, че изследваните по радиовъглеродния метод парчета са взети от преграда, съхранявана от 1296 г. в базиликата на Сент Максимин в Южна франция. С това се доказа, че датировката на Туринската плащеница е манипулирана умишлено, за да се представи като фалшификация, за да се прекрати заплашващата устоите на църквата дискусия дали Христос е преживял разпятието.

Увлекателното откритие на тази умишлена заблуда на обществеността съм описал изчерпателно и подробно в книгата „Заговорът на Христос — Истината за възкресението“^[135], написана в съавторство с д-р Елмар Р. Грубер.

Радиовъглеродната датировка от 1988 г. е истинско криминално деяние. С тази датировка в никакъв случай не се доказва, че плащеницата е само на 700 години. Вместо това разкритието на умишлената фалшификация дава ново доказателство, че в случая на Туринската плащеница става дума наистина за Иисус и че Иисус, когато е бил „погребан“ в платното, все още е бил жив.