Холгер Керстен
Христос в Индия (2)

Увод

С победоносния поход на науката и техниката започна векът на нашия свят и отстъплението на религията.

Просвещението и стремежът да се обяснят всички области на човешкото съществуване, въздейства отрицателно на спиритуалността, на религиозността, на емоционалността и даже на човечността. Разделението между религията и науката, между вярата и знанието има своите корени и в самото поведение на църквата. За да не изгуби влиянието си и в „светските“ области, тя обяви претенциите си за истинност в област, в която изобщо не е компетентна — емпиричното опознаване на света. Това усили още необходимостта от разделение на областите на компетентност.

Разделението между научното мислене и религиозната вяра доведе до непреодолимо разцепление на човешкото съзнание. Иисусовото откровение постоянно се взема под съмнение и се оспорва. Теолози и светски люде поставят под въпрос централни понятия на църковната традиция, като Бог, Иисус, църквата и откровението.

Ако централното и фундаментално учение на църквата не се приема като абсолютна истина и сред нейния елит, то това означава край на традиционното християнство. Празните църкви говорят ясно. Според една анкета от 1992 г. всеки четвърти германски гражданин споделя църковното учение за Христос, а 77% отговарят с „да“ на въпроса, дали може да си християнин, без да принадлежиш на църквата. За християнската вяра в изпратения от Бога Иисус няма мнозинство сред запитаните групи. И понеже църквата държи на традиционното догматично учение, тя ускорява раздялата с християнството.

Това, което днес се нарича християнство, няма нищо общо с учението на Христос, то е на апостол Павел. Тази религиозна система в основните си пунктове се опира не на посланията на Иисус, а на абсолютно различното учение на Павел. Днешното християнство започва от момента, в който е прието като държавна религия.

Евангелисткият теолог Манфред Мецгер пише: „Емил Брунер нарича църквата недоразумение. От названието произтича учението, от свободната общност — правното сдружение, от свободното сдружение — йерархичният апарат. Всички детайли и цялата линия е пълната противоположност на това, което било замислено.“

В мрачното време се появява един човек, който носи послание, пълно с надежда, любов и доброта — и какво създава човечеството от това? Хартия, слухове, насилие и бизнес! Всичко, което по-късно възниква в негово име — това ли е било неговото желание? Иисус още преди две хиляди години държал да е далеч от официалната църква с нейните закони и догми, от буквоядството, йерархията, култа и иконизирането.

Неговата цел била непосредствеността на връзката между Бога и хората, а не бюрократичното инстанциране.

Но днес гласът на Иисус не достига свободно и непосредствено до нас. Достъпът до него минава през привилегирована йерархия. От името на Иисус се управлява, събират се данъци. Истинската жива вяра изчезва и на нейно място се появява тесногръд догматизъм. Проповядваните от Иисус любов към ближния и толерантност се заместват с фанатизъм и деспотичност. Борбата за уж „истинската“ вяра оставя по пътя към църквите дълбока следа от насилие и кръв. Тази борба започва от времето на апостолите и продължава до наши дни и представлява най-трудното препятствие за помиряването на християнските вероизповедания. Теологът Хайнц Царнт пише: „Като теолог изживях дълбока травма. Чувствам се унижен, потиснат, обиден, обезчестен не от атеистите, богохулниците, присмехулниците и съмняващите се. Макар и безбожници, те са много човечни. Много по-страшни са правоверните и църковните им покровители. Ранен съм на най-интимното място — във вярата ми в Бога…“

С „израстването“ религиозното се изтласква в сферата на ирационалното и се разглежда като непроверимо и следователно недействително. Логическото мислене и действие единствени определят реалността. Трансцедентното постепенно губи значението си, защото никога не се изживява съзнателно. Това почива главно на погрешно интерпретираното понятие за Бог. Божественото не се намира някъде извън утопичните пространства, а е у нас и ни учи да изживяваме живота си в хармония с безкрайното. То ни учи също да осъзнаем нашето кратко съществувание като част от вечното цяло.

Човекът от векове се осъзнава като отделено от Бога същество. В „просветения“ XX в. той като никога не е наясно къде да намери отговорите на прастарите въпроси за Бога и смисъла на живота. По целия свят възникват нови центрове, които се опитват да дадат отговор на тези въпроси — въпроси, на които закостенялата институционална църква не може да отговори. Възниква своеобразна синкретична световна религия на бъдещето, която посредством съзерцание, самоопознаване и медитация води до себеосъществяване, към стремежа за просветление до мистично осъзнаване на влиянието на космическите връзки върху собственото съществуване на индивида.

Решителните подтици към себевглъбяване са идвали и идват от Изтока, предимно от Индия. Човекът трябва да се ориентира наново, и то в истинския смисъл на думата — да се обърне към Ориента. Изтокът е произходът и изворът на нашия опит.

Не трябва да очакваме загуба на вярата, морална и духовна развала, а изгрев на семето на духа — оживяване на самовглъбяването.

С това се свързва не общият разпад на религията, а напротив — разцъфтяване на религиозното съзнание, не само за „избрани“, а за всички световни религии. Целта не е свят на привидни ценности, а велико духовно възраждане, обръщане към трансцедентални ценности, истинските извори на спасението от злото.

Чрез разпознаването (на истината) се разрушава злото.

Истински просветеният стои здраво на земята,

разсейва облаците на измамата,

както слънцето, което грее В безоблачното небе.

Буда