Холгер Керстен
Христос в Индия (3)

Откритието на Николай Нотович

В края на 1887 година по време на една от многобройните си експедиции руският историк и географ Николай Нотович достигнал до страната Кашмир в Северна Индия. От столицата Сринагар планирал пътуване до Ладах. Разполагал с достатъчно пари, за да може да се оборудва добре и освен слугите да наеме и един преводач и десет носачи. След много усилия и опасности керванът достигнал разположения на три хиляди и петстотин метра проход Зожи — естествената граница между „щастливата долина“ Кашмир и страната Ладах.

Единственият път от Кашмир в чуждата, затворена страна Ладах води през прохода Зожи, през който може да се преминава само няколко месеца през годината.^[1]

Нотович пише в дневника си: „Какъв суров преход трябваше да премина, за да стигна от прекрасната природа и народ на Кашмир в неплодородните, нелюбезни скалисти планини на Ладах и нейните грозни жители!“ „Грозните“ ладахци скоро обаче се оказали извънредно гостоприемни и много „сърдечни“.

Експедицията достигнала до манастир на будистки монаси, където Нотович като европеец бил приет много по-радушно от мюсюлманин. Той попитал ламата за причината и се провел следният разговор:

Мюсюлманите нямат допирни точки с нашата религия. Наскоро след един победоносен поход прекръстиха насилствено в исляма част от будистите. Много усилия ни струва да върнем в правия път към истинския Бог тези мюсюлмани, наследници на будисти. Европейците са съвсем друго нещо. Те изповядват не само съществените принципи на монотеизма, но образуват каста от привърженици на Буда, очти със същите права като ламите, които обитават Тибет. Единствената разлика с християните се състои в това, че, след като са приели възвишеното учение на Буда, са се отделили напълно от него и си създали собствен Далай Лама. Само че нашият е получил божествената дарба да види в лице величието на Буда, както и правото да бъде посредник между Земята и Небето.

— Кой е този Далай Лама на християните, за когото говорите? — попитал Нотович. — Ние имаме един Син Божи, към когото изпращаме молитвите си, към него се обръщаме, за да се помоли за нас пред единния и неделим Бог.

— Не е той, сахиб! Ние също почитаме Онзи, който вие смятате за Син Божи. Само че в него ние Виждаме не Сина, а най-представителното същество измежду всички избрани. Буда с духовната си същност е станал плът в свещената личност на Иса, разпространил без огън и меч по целия свят нашата възвишена и истинска религия. Говоря за вашия земен Далай Лама, за онзи, на когото сте дали името „баща на цялата църква“. Това е голям грях. Той може да бъде простен на овцата, кривнала от правия път! — казал ламата, докато завъртял още веднъж молитвеника си.

Нотович, подразбирайки папата, казал:

— Вие ми казвате, че някой си син на Буда, Иса, избран измежду всички, бил разпространил вашата религия по цялата земя. Кой е той?

Ламата погледнал гостенина с учудване и казал няколко думи, които се сторили странни на Нотович:

— „Иса е велик пророк, един от първите след великия Буда. Той е много по-велик от който и да е Далай Лама, защото е част от духовното същество на нашия Господар. Той ви учи да връщате грешните души в двореца на Бога, показал ви е добротата на Твореца и научил всяко живо същество що е добро и що е зло. Името му и делата му са записани в нашите свещени книги.“

Нотович бил много объркан от думите на ламата-пророкът Иса, учението му, смъртта му, християнският Далай Лама — всичко това сочело все повече и повече към Иисус Христос.

Помолил преводача да превежда точно всяка дума от разказа на ламата.

— Къде се намират тези свещени писания и кой ги е написал? — попитал той.

— Най-важните писмена, чието създаване в зависимост от описваните събития е станало по различни времена в Индия и Непал, са хиляди и се намират в Лхаса. В някои от големите манастири се намират и копия на редица от тях. Били са копирани в различни епохи от ламите по Време на посещенията им В Лхаса и подарени на манастирите им за спомен от пребиваването и при нашия велик учител Далай Лама.

— „Вие лично притежавате ли преписи, които имат отношение, към пророк Иса?“

Ламата обаче не можел да му помогне:

— „Не, нямаме. Нашият манастир не е от важно значение и от основаването му нашите лами са донесли едва неколстотин преписа. Големите манастири имат обаче хиляди. Но това са свещени неща, които никога няма да ви бъдат показани.“

Нотович решил да види някои от тези книги по време на пътешествието си. Така достигнал до Ле, столицата на Ладах, и до Хемис (тиб.: Бянгшхуб-бсам-глинг — страната на съзерцанието за завършените) „един от най-важните манастири на страната“. Тук станал свидетел на един от традиционните религиозни празници, които се провеждали няколко пъти в годината. Като почетен гост на главния лама Нотович имал възможността да научи повече за обичаите и традициите на монасите. Пътешественикът успял да вкара разговора в руслото на интересите си и научил, че в този манастир наистина имало книги за живота на загадъчния пророк, чиято история по поразителен начин приличала на живота на Иисус от Назарет.

Отначало молбата на госта била отклонена за по-късни времена, защото било трудно книгите да се намерят измежду хилядите.

Когато се върнал в Ле, Нотович изпратил на игумена на манастира скъпоценни подаръци с надеждата, че скоро ще се върне, за да види загадъчните ръкописи. По време на езда около Хемис за нещастие паднал от коня, счупил си крака и трябвало да бъде оставен на грижите на монасите. В отговор на постоянните му молби били донесени две дебели книги с пожълтели от времето листа. През следващите два дни достопочтеният игумен му четял от този източник, често с разбъркани стихове. Нотович си записвал всичко след превода и по-късно, след края на експедицията си, систематизирал записките в хронологичен ред, за да даде единен характер на многото подробности.^[2]

Обобщил съм най-важните моменти от текста след превод от френски.

След кратко въведение лаконично се обрисува историята на народа на Израел и живота на Мойсей. След това се разказва как вечният Бог решава да приеме човешки вид, „за да покаже с примера си как да се достигне до духовна чистота и да освободи душата си от грубата обвивка, за да достигне съвършенството, с което ще влезе В небесното царство, където царува вечно щастие“.

В далечния Израел се ражда божествено дете, на което било дадено името Иса.^[3] През четиринадесетата си година детето заедно с търговци пристига в областта на Синдх (Инд), „и се установил в Ария, обичаната от Бога страна, където възнамерявал да се усъвършенства и да изучава законите на великия Буда“. Младият Иса пътувал през Петоречието (Пенджаб)^[4], установил се за кратко при „подведените джайни“ (джайнизъм)^[5], заминал след това за Ярганат, „където му бил оказан радостен прием от белите жреци на Брама“. Там Иса изучил четенето и тълкуването на Ведите. С обучението на нисшата каста на шудрите той предизвикал гнева на брамините, защото по този начин се застрашавали ръководната им позиция и властта им. След шест години в Ярганат, Раджагриха, Бенарес и други свещени градове Иса трябвало да бяга от гнева на брамините, тъй като учел, че разделението на хората на касти не е богоугодно.

Удивителни в записките на Нотович са многобройните съвпадения с евангелските текстове, които, поне в цитатите, дават по-ясна характеристика на Иисус. Той се обръща срещу кастовата система, която отнема човешките права на по-долните касти, със следните думи: „Богът-Баща не прави разлика между децата си, които обича еднакво“. А срещу тъпото и нечовешко придържане към буквата на закона казва, „че законът е да се покаже пътят на човека“. А слабите утешава: „Вечният съдия и вечният дух, които образуват единната и неделима световна душа, ще бъдат строги към тези, които си присвояват правото.“ Когато жреците изискват от Иса да сътвори чудеса, за да докаже всемогьществото на своя бог, той им отвръща: „Чудесата на нашия Бог се изпълняват от първия ден, те стават всеки ден и във всеки момент. Онзи, който не ги вижда, е лишен от най-хубавата дарба в неговия живот.“ А когато поставя под съмнение авторитета на жреците, той се защищава по следния начин: „Докато хората са нямали жреци, те се управлявали от естественото право и са запазили чистотата на душите си. Душите им били при Бога. За да разговарят с Отеца, не им трябвала помощта на някакви кумири или животни, нито пък огън, както правите. Вие твърдите, че трябва да се молим на Слънцето, на демона на Доброто и на демона на Злото. Но аз ви казвам: вашето учение е отвратително, защото слънцето свети не поради себе си, а по волята на невидимия Творец, който го е създал и повелил да изгрява през деня и осветява работата на хората.“

Иса преминал Хималаите и отишъл в Непал, където се отдал шест години на изучаването на будистките книги. Учението, което проповядвал, било просто и ясно, насочено преди всичко към потиснатите и слабите, на които открил фалша на жреците. Накрая като странстващ проповедник преминал през различни страни на път на запад, а славата му го изпреварвала. В Персия също се изправил срещу жреците, които го изгонили през една нощ, надявайки се, че ще стане жертва на зверовете. Провидението обаче довело Иса невредим в Палестина, където мъдреците го разпитвали: „Кой си ти и откъде си дошъл при нас? Не сме чували преди нищо за тебе и не знаем името ти!“

„Аз съм израелтянин — отговорил Иса — и в деня на моето рождение видях стените на Йерусалим и чух риданията на моите братя, доведени в робство, и плачовете на моите сестри в пустинята. И душата ми ме заболя, когато чух, че моите братя са забравили истинския Бог. Като дете напуснах бащиния дом, за да бъда сред други народи. Но след като разбрах, че моите братя са подложени на големи мъки, се върнах в страната, обитавана от моите родители, за да припомня на моите братя вярата на предците им, която ни зове към търпение на земята, за да можем да получим горе съвършеното и висше щастие.“

Следващият текст поразително съвпада с основните тези в библейските текстове.

Двата ръкописа, от които ламата прочел на Нотович всичко, което има връзка с Иисус, е сбирка от различни копия на тибетски език. Написаните на пали^[6] оригинали са събрани още през първите два века и са съхранявани в манастир близо до Лхаса, свързан директно с двореца Протала на Далай Лама.

Когато се върнал отново в Европа, Нотович потърсил няколко висши църковни сановници, за да им разкаже за откритието си. Киевският митрополит веднага му забранил да изнася откритията пред обществеността, като не обосновал причината за това. В Париж кардинал Ротели му обяснил, че публикуването на тези текстове само ще даде храна на клеветниците и враговете на евангелисткото учение и че още не е дошло времето за това. Във Ватикана един приближен на папата се изказал по следния начин: „Защо е добре да не се отпечата това? Никой няма да ви обърне голямо внимание и ще си създадете много врагове. Но вие сте твърде млад! Ако е въпрос на пари, бих могъл да измоля награда за вашите записки — награда, която ще ви обезщети за положения труд и за изгубеното време.“ Нотович отклонил предложението.

Само критичният историк на религията и ориенталистът Ернест Ренан показал жив интерес към записките. Но скоро Нотович разбрал, че Ренан като член на Френската академия искал да употреби материала за свои нужди и не се съгласил с предложението.

Накрая успял да издаде ръкописа, но голяма част от него останала неотпечатана. Властта, влиянието и авторитетът на християнската църква са толкова големи, че не може да се допусне и капчица съмнение в автентичността на каноничното учение. Критиците и скептиците са прокълнати като безбожни подстрекатели, устата им се затваря завинаги. Нотович не е имал възможността да подкрепи тезите си с научни изследвания, които трябва тепърва да се правят.

Кой е Нотович?

Николай Нотович е роден на 25.08.1858 г. като втори син на равин в Керч на Кримския полуостров. За детството му е известно малко. Получил е високо образование, защото по-късно, като младеж, посещавал Петербургския университет, където следвал история. През 1880 и 1889 г. излязъл пред публиката със собствена пиеса „Идеална сватба“, която била одобрена от Комитета за драматична цензура. По-късно написал драма със заглавие „Галя“, към която дори композирал музиката. След като през 1874 г. в Русия била въведена всеобщата военна служба, Николай Нотович, седемнадесетгодишен, отбил военната си служба и през 1876 г. се сражавал на страната на сърбите срещу турците. Скоро след това взел участие в Руско-турската война (1877–1878 г.). Дори и по време на следването си Нотович, изглежда, е бил ангажиран от армията, защото „Деили Нюз“ в кратка дописка от 23 юни 1894 г. пише, че той е „казашки офицер“.

Научните му изследвания го въодушевили за панславянската идея. Докато брат му Осип, завършил право в Петербургския университет, се посветил на философско-литературните си интереси, Николай се занимавал повече с влиянието на руската политика върху хода на световната история. Двамата братя след това обаче записали и журналистика. В Санкт Петербург Осип станал през 1873 редактор в един вестник, за който по-късно (1883 г.) работил и Николай като кореспондент за Изтока.^[7]

Под управлението на цар Александър III двамата братя изпитали на гърба си засилената антисемитска политика и затова Осип още като младеж преминал в Руската православна църква. Тази стъпка, изглежда, направил и Николай, понеже във френското списание La Paix открито изповядва православната религия.

През 1887 г. в Париж се появява първата публикация на Нотович, френски превод на творбата на руски генерал, която документира възхищението му от идеята за руско-френски съюз.^[8] Втората му, също издадена във Франция, работа от 1890 г. също е посветена на въпросите на руско-френския съюз. Като кореспондент на вестника „Новое время“ през 1883 и 1887 г. Нотович предприема няколко пътешествия из Балканите, Кавказ, Централна Азия и Персия. Тогава успял да се срещне с бъдещия кардинал Алойзиус Ротели (1833–891 г.), апостолически легат в Истанбул от януари 1883 до май 1887 г.

През 1887 г. Нотович предприел най-значимата си експедиция в Индия. Престоят му в Кашмир и Ладахе в интервала между 14 октомври и 26 ноември.

След пътешествието си в Индия той се отдал на писателска дейност. Задържал се по-продължително в Париж, където от 1899 г. публикувал многобройни статии в пресата — Le Figaro, Le Journal и La Science Francaise_._ Тъй като се опасявал, че поради рестриктивната религиозна политика в родината му публикуването на будиската биография на Иисус ще бъде спряно от цензурата, предал ръкописа на един издател от Париж. Въпреки всичко в контролираното от цензурата списание „Вера и разум“ (брой 22, стр. 575–614) се появили първите, преведени от немски, откъси от книгата му.

При престоя си в Санкт Петербург, малко след появата на творбата му „La vie inconnue de Jesus Cristi“, бил арестуван и през 1885 г. затворен в Петропавловската крепост. Обвинението било, че е извършвал „опасна за държавата и обществото“ литературна дейност и бил изпратен на каторга в Сибир. Било му разрешено да се върне от изгнание през 1897 г. За „необикновеното си приключение“ в Сибир публикувал няколко статии, появили се анонимно в списанието La science Francaise^[9]. В написания от него роман със заглавие „Une Francaise en Siberie“ той се обръща към мемоарите на един руски революционер.

След завръщането си от продължително пътешествие из Египет Нотович издавал излизащото на две седмици списание La Russie, което било посветено предимно на политически и икономически въпроси. В това списание публикувал и свои съчинения и репортажи.

На 2 юни 1899 г. Нотович бил приет в реномираното Общество по история на дипломацията, състоящо се от висши дипломати и историци. В него участвало и семейството Ротшилд. От 1903 до 1906 г. Нотович живял в Лондон. След това вероятно се върнал в Русия. От 1906 г. съществува обширен проект за договор между него и персийския шах за строеж на пътища и водопроводи в Иран.^[10] През 1910 г. се появило ново руско издание на будистката биография на Иисус „Животът на свети Иса“. През 1916 г. Николай Александрович Нотович се споменава в един руски каталог като редактор и издател на различни вестници в Санкт Петербург.^[11] След това следите му се губят в мрака на историята. Може би отстъпил пред многобройните нападки на противниците си. Възможно е, неудобният размирник да е бил „разчистен от пътя“.

Критика и критици

След появата на първите издания на книгата на Нотович през 1894 г. още през октомври същата година в английското списание The Nineteenth Century е публикувано мнението на прочутия немски индолог Макс Мюлер. Според него откритието на Нотович е фалшификация. В статията авторът, който никога не е бил в Индия, публикувал писмо, датирано от 29 юни 1894 г., в което според упълномощен от Мюлер британски колониален служител потвърждава, че документално в Ладах никога не е бил някой си Нотович. Движещите Мюлер причини могат да се видят в едно писмо, писано през 1876 г. до негов приятел: „Индия е много по-зряла за християнството, отколкото Рим и Гърция по времето на св. Павел.“^[12] Той допълва, че не би заминал за Индия като мисионер, защото това ще го направи зависим от правителството: „Бих живял там десет години в пълна тишина и бих изучавал езика, бих се опитал да завържа приятелства и след това да разбера дали бих могъл да взема участие в мисия, чиято цел е да разруши подлото индийски жречество и да се отвори врата за обикновеното християнско учение.“ Това ясно показва, каква е била мотивацията на Мюлер и какви са били причините на враговете, които постоянно нападали Нотович.

Малко по-късно, през май-юни 1895 г., за Ладах заминал преподавателят от правителствения колеж в Агра Дж. Арчибалд Дъглас, който също се опитал да „разобличи“ Нотович като измамник. Разказът му се появява през април 1896 г. в Oriental Bibliografie^[13] под разтърсващото заглавие: „Нотович е документално разобличен!“ Отначало Дъглас не намерил никаква следа от Нотович в Лах, но после се запознал с потвърждението на лекаря Карл Маркс. След това по негови думи посетил манастира Хемис. По-късно в разказите си Дъглас казва, че игуменът на Хемис никога не бил срещал Нотович. В списанието Nineteenth Century април 1896 г. (стр. 667–678) Дъглас разказва, че ламата, след като се запознал с текста на руснака, спонтанно изрекъл: „Сун, сун, сун, манна ми дуг!“, интерпретирано като „лъжи, лъжи, лъжи и само лъжи“. Забележително е обаче, че цитираните думи нямат никакъв смисъл нито в тибетския език, нито в някой от тибетските диалекти, нито пък в някои от другите азиатски езици.

Както и да е достигнал Дъглас до тези твърдения, във всеки случай той ги легализирал с подписи и печати. В едно допълнение към статията на Дъглас професор Мюлер помолил монасите от Хемис за извинение, тъй като отначало смятал, че Нотович е заблуден от монасите на манастира. Той говори за „унищожението (анихилацията) на господин Нотович“ от Арчибалд Дъглас.

Следователно имаме две свидетелства — това на руския журналист Нотович и това на британския професор Дъглас. Това, че Дъглас не видял следите на Нотович, не означава, че тези следи не съществуват. Но и след Нотович има други свидетели, видели със собствените си очи спорните текстове от Хемис.

Четиридесет години преди посещението на Нотович в манастира Хемис някой си мистър Харви разказва в появилата се през 1854 г. книга „The Adventures of a Lady in Tartary“ за тибетски писания, в които се говори за Иисус. В следващите години тези документи са видени от няколко други свидетели, преди окончателно да изчезнат.

Това е например индийският монах Свами Абхедананда (с мирско име Калипрасад Мандра, род. 1866), следвал в Източния Семинар в Калкута, по-късно заминал за Англия, където се срещнал с Макс Мюлер. През 1922 г. Абхедананда странствал от Кашмир до Тибет. От записките в дневника си от тази експедиция по-късно написал книга със заглавие „Кашмир и Тибет“. По пътя към Тибет посетил и манастира Хемис. Понеже знаел за откритията на Нотович, попитал монасите от манастира дали разказът на руснака отговаря на истината. „От тях научих, че разказът наистина е достоверен.“ (стр. 230) По-късно игуменът развел посетителя из стаите на манастира и от една етажерка извадил и му показал ръкопис. Това бил препис на съхраняван в манастира Марбур край Лхаса оригнал. По молба на Абхедананда игуменът му помогнал при превода. Дотогава Абхедананда бил скептично настроен към публикациите на Нотович, но като видял ръкописа, повече не се усъмнил в истинността на спорното откритие.

Не много след Абхедананда, през 1925 г., руският археолог и художник Николай Рьорих споменава и други сведения за тибетски книги, в които се говори, че Иисус се върнал от Хималаите в Палестина на възраст 29 години.^[14] По време на едно от своите изследвания Рьорих се позаинтересувал сред населението на Ладах за тези документи. От разказите на местните разбрал, че „легендата за Иса има много варианти. Местните не знаят нищо за публикуваната книга (тази на Нотович), но те знаят легендата и говорят със страхопочитание за Иса“.^[15]

Лейди Хенриета Мерик също потвърждава съществуването на книгата. В книгата си „На покрива на света“, издадена през 1931 г., тя пише: „В Ле съществува легендата за Иисус, наричан Иса, и се говори, че в манастира Хемис има ценни документи на възраст 1500 години, които разказват за дните, когато Иисус бил радушно посрещнат.“^[16]

След 1931 г. швейцарката Елизабет Каспари посетила манастира Хемис по време на странстването към планината Кайлаш. Каспари била в група, в която се намирала и госпожа Кларънс Гаске, председател на „Световно единство на вярата“.

Библиотекарят на манастира й показал древните ръкописи и казал: „Тези книги разказват за това, че вашият Иисус бил тук.“ А госпожа Каспари подържала в ръцете си една от трите предложени книги. Никоя от присъстващите дами не знаела преди това за откритията на Николай Нотович, затова и не обърнали голямо внимание на книгите.

В следващите години текстовете изчезнали от манастира.

Пътешествието на Нотович към Ладах

Непосредствено след публикациите на Нотович в цяла Европа се появили „критични“ гласове, които се опитвали да му запушат устата и даже оспорвали пътешествието му към Ладах. То обаче се потвърждава от многобройни източници, и не само от разказа на Нотович, но и от други места, които позволяват реконструкцията на пътуването и са обективна картина на тогавашните процеси.

През есента на 1887 г. Нотович като кореспондент на Новое время заминал за Индия и между 14 октомври и края на ноември посветил Кашмир и Ладах. Във вестника на Нотович La Russie от 1 март 1900 г. може да се открие кратко описание на маршрута: „Посетих Белучистан, Афганистан и Северна Индия и провинциите, които се намират между Инд и границите на Афганистан.“^[17] Географските данни се потвърждават в статия във Frankfurter Zeitung, в която се говори, че Нотович пристигнал в разположения на височина 2180 метра град Симла в полите на Хималаите и оттам заминал за северозападните райони на Индия, към Квера (днес в Пакистан близо до афганистанската граница).

След като се върнал от Афганистан в Индия, Нотович поел по течението на Инд към Равалпинди. Оттам се обърнал на югоизток I заминал за Амритсар в Пенджаб, където посетил Златния храм, светинята на сикхите. От Амритсар тръгнал към гроба на махараджата! Ранджит Сингх (1780–1839 г.) в Лахор и оттам поел с влака на 14 октомври 1887 г. за Равалпинди. Заедно с говорещия френски слуга, родом от колонията Пондишери в Южна Индия, качили багажа си на конска каруца и заминали през хималайските предпланини за Кашмир. Вечерта на 19 октомври 1887 г. достигнали кашмирската столица Сринагар. Нотович описва по следния начин първите си впечатления: „Когато се достигне градът, се вижда цяла редица от лодки плаващи къщи, в които живеят цели семейства.“ Настанил се в целогодишно работещия хотел „Недоу“, който съществува и до днес. От този хотел по-късно тръгнал на хималайската си експедиция и шведският изследовател Свен Хедин. По време на престоя си в града Нотович се запознал с французина Пешо, който се грижел за лозята на махараджа Пратар Сингх. Пешо дал на руснака куче, съпровождало месец и половина преди това една експедиция в планината Памир. Седмица по-късно, на 27 октомври, Нотович напуснал Сринагар, за да продължи към Ладах. Два дни по-късно в Матеян срещнал бъдещия английски комисар на Кашмир сър Френсиз Йънгхъзбенд (1863–1942 г.). Йънгхъзбенд правел там почивка по време пътешествието си от Пекин за Равалпинди. При по-нататъшния си път към Ладах Нотович събрал няколко камъка мани с гравирана свещена формула на тибетците: „Он мани падме хум“, които после предал на музея в двореца Трокадеро в Париж. Парче кашмирен плат, водещо се на негово име, и днес се намира в Музея на човека.^[18] За подаряването на сбирката си по-късно бил приет във френския Почетен легион.^[19]

Нощта на 3 срещу 4 ноември Нотович прекарал в манастира Хемис, където се събудил със силен зъбобол. Изпратил човек до губернатора. Отговорът му бил да се обърне към д-р Маркс от Ladane Charitable Dispensary. Карл Рудолф Маркс (също Маркс-Вайц), мисионер от Моравските братя^[20], следвал медицина в Единбург. През декември 1896 г. поел ръководството на болницата в Ле. Дневниците на д-р Маркс потвърждават, че той е лекувал Нотович.

Когато руснакът решил, че трябва да се връща, недалеч от манастира Пиатек (вероятно Спиток Гомпа, тибетски: Петхуб), паднал от коня и си счупил десния крак под коляното. Споменатата вече бележка във Frankfurter Zeitung потвърждавала случката. Нотович бил закаран обратно в манастира Хемис, където научил за странните текстове.

Тайнственият орден

Широко разпространеният в Индия мистичен орден на йогите нат (наричани също горакнат или навнат) съхранява древноиндийска сутра, наричана „Ната Намавали“, която разказва за свещения „Иша Нат“, който дошъл на четиринадесет години в Индия. След като се върнал в родината си, започнал да се занимава с разпространение на учението си. В резултат на това станал жертва на заговор и бил разпънат на кръст. С овладените от него в Индия йогически умения той преживял екзекуцията и с помощта на свръхестествените сили на индийския си учител Четан Нат, гуру на нат, се върнал обратно в Индия, където в хималайските поли основал манастир.^[21] Йогите нат, поклонници на Шива, разпознаващи се по големите обеци, са един от най-древните индийски монашески ордени, чийто произход се губи в мрака на историята, някъде преди рождението на Христос и преди началото на нашето летоброене. Орденът може би е възникнал от махаяна будизма. За разлика от многото хиндуистки ордени и секти йогите нат не признават кастовата система и първенството на брамините. Те разглеждат всички хора като братя и приемат в редовете си всеки без разлика на произход и съсловно положение. Паралелите с отношението на Иисус към жреците от Йерусалим и към не-евреите, самаряните и грешниците не могат да бъдат пропуснати. От гледната точка на днешната наука за живота на Иисус наистина е невъзможно да се отрече пребиваването му в Индия. За въпросния период (между 12 и 30 година от живота му) няма нито исторически достоверен източник, нито сведения в евангелията. Животът му като че ли започва след 30-ата година, когато бил кръстен от Йоан. Наистина в евангелието на Лука има едно многозначително; изречение: „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците“. (Лука 2:52)