Холгер Керстен
Христос в Индия (5)

Произходът на евреите

Праисторическият създател на социалните и религиозните закони на Индия се нарича Ману.

Законодателят на египтяните носел името Манес.

Критянинът, дал на гърците законите, изучени от него в Египет, бил Минос.

Водачът на еврейските племена и разпространител на десетте Божи заповедни се наричал Мойсей.

Ману, Манес, Минос и Мойсей, големите световни революционери, са от един и същи архетип. Четиримата са били до люлките на значимите древни цивилизации, четиримата създават законите и теократичните общества.

На санскрит Ману означава „прекрасен мъж, законодател“. В началото на развиващата се цивилизация винаги има хора, които са призвани за велики дела, които впечатляват хората и могат да убеждават. За разлика от голата сила, смятана за върховен закон в древността на хората, властта на тези духовни водачи е в ориентацията им към върховното същество, Бога или първопричината за всичко в света. Тези хора са обвити с тайнствен ореол, произходът им е неясен, наричат ги „пророци“ или „Божи пратеници“, защото само те можели да обяснят събитията. Под умелите им ръце всички физични процеси се превръщат в манифестация на небесната власт и божествен гняв, който може да бъде изсипан върху хората или пък да бъде смекчен в зависимост от желанието на тези хора. Подобно на Мойсей Ману владее магията да приведе змията в кататонично (неподвижно) състояние, да я използва като пръчка и отново да я превърне в змия — представление, което се изнася и до днес от индийските факири.

Но ролята на подобни личности винаги е амбивалентна. Ману укрепил властта на жреческата каста на брамините, което в крайна сметка довело до застиването на обществото в твърд социален ред и задушаването му от закони и табута. Подобна деспотична роля у народа на Израел играе Мойсей.

Етимологията на името е спорна. На египетски „мое“ означава просто „дете“ или буквално „е роден“ (напр. Тут-мос). В друго значение, от еврейски, името може да бъде изведено от „мо“ (= вода) и „усе“ (= спасявам), което отговаря на легендата за намирането на Мойсей в тръстиковата кошница (Изход 2:10). Не е възможно де се състави единна картина на историческата личност, защото преданието ни подхвърля нови загадки. Историческото изследване на Вехтия завет показа, че Мойсей в никакъв случай не е автор на приписваното му „Петокнижие“. Много по-вероятно е то да е съставено в днешната си форма след векове на устни и писмени предания. Не-хомогенното използване на думи, противоречията, повторенията и различните теологични възгледи сочат различни източници. Макар и почти всичко да е в мрака на хилядолетията, днес е ясно, че образът на Мойсей е исторически. Трябва да приемем, че е израснал в царски двор, бил е възпитан от жреци и получил толкова висока степен на образование, че влиянието му върху държавните служители се простирало във всички области. Мойсей използвал своеобразна смес от чисто вероучение и странни, магически практики, които напомнят както на вълшебните думи на Ведите, така и на египетското идолопоклонство. Той искал да програмира един-единствен бог, Бога на Израел, всички други богове били забранени и трябвало да прибягва до „чудеса“, за да придаде тежест на волята Божия (на собствената си воля).

Официалното църковно мнение отрича всяка връзка на християнската вяра с гръцката и римската митология. Историите на Мойсей служат обаче като основа на вярата на християните, макар че трудно можем да си представим, че този отмъстителен Бог, представян като изгарящ огън, е същият като този от Новия завет.

Всеки, който се изпречвал на Мойсей по пътя му към властта, бил унищожаван. При всичките властнически прояви и унищожителни акции голяма роля играели огньовете, умело инсценирани от него. Очевидно той използвал богата гама от магически практики. Заради представлението си пред египетските магьосници (Изход 7:8–13) Мойсей бил смятан от древните гърци за велик магьосник. В раннохристиянските времена били създадени апокрифни допълнения към Петокнижието с магическо съдържание, които се позовавали на авторитета на Мойсей. Известните в днешно време издания на „Шестата и Седмата книга Моисееви“ се основават на египетската традиция и ред различни магически заклинания, чудодейни средства, магически молитвеници и текстове на тайни учения с различен произход.

В излязлата през 1928 г. книга на Йенс Юргенс „Библейският Мойсей“^[45] се доказва, че египетските жреци преди 6000 години са владеели производството на барута и са го използвали за фойерверки и бенгалски огън, а изследванията на английския археолог професор флиндерс Петри^[46] еднозначно доказват, че на Мойсей принадлежали не само египетските храмове, но и царските мини в планината Синай и използваната от V в. пр.н.е. сярна мина „Гнефру“. Рецептата за производството на барута Мойсей познавал от тайните книги на жреците, а съставът (сяра, селитра и дървени въглища) чисто технически не бил проблем. Когато поданиците му не искали да се подчиняват („цял народ стой пред тебе от сутрин до вечер?“ Изход 18:14), той им изпращал унищожителен огън, който подсилвал думите му.^[47]

Като представител на своя огнен Бог Мойсей можел да иска всичко, което му хрумне, а когато народът се възпротивил срещу натиска на налозите, била достатъчна само една впечатляваща демонстрация на мощта му на планината Синай (Изход 17:1–15), за да възстанови мира. По време на въстанието на Корай били изгорени най-напред 250 мъже и малко след това 14 800 други съзаклятници (Числа, 16:1–50). Когато синовете Ааронови се опитали да експериментират с „чужд огън, за който Той не бе им заповядал“, те били смъртно ранени (Левит, 10:1–7). При една експлозия самият Мойсей получил толкова силни наранявания, че трябвало да носи превръзка (Изход 34:29–45).

Мойсей е смятан за голям законодател, но десетте Божи заповеди са само извадка от закони, използвани много преди него от народите на Близкия изток и Индия и съдържащи се в прочутите закони на вавилонския цар Хамурапи (1728–1686 г. пр.н.е.). Всички тези закони имат за основа хилядолетните древни индийски Ригведи. Мойсей не е създателят на монотеистичната религия. Мисълта за световен, невидим, единствен Бог, Творец на всичко, Отец на любовта и добротата, на милостивостта, човечността и верността, е съществувала далеч преди това във ведите и нордическите еди. Заратустра също нарича своя бог Единственият.

В папируса Присе (около 1000 преди Мойсей) Бог говори за себе си: „Аз съм тайната сила, която създаде небето и всички същества. Аз съм великият Бог, създаден от самосебе си, който няма равен на себе си. Аз съм нощта и денят. Аз съм законът за всяко живо същество.“

Този един-единствен Бог бил наричан в Египет много преди Мойсей „безименният“ и „този, за който не трябва да се говори“: „Нук пу Нук = Аз съм този, който е.“ (Вж. Изход, 3:14: „Аз съм вечно съществуващият.“)

В това, че Мойсей е наистина историческа личност, днес никой не се съмнява. „Чудесата“ му обаче са от по-стари предания, например легендата за античния бог Бакхус, който също бил спасен от водата, преминал по суша през Червено море, написал законите на каменни плочи. Неговите армии били водени от огнена колона, а от челото му излизали светлинни лъчи.^[48]

Индийският епос Рамаяна разказва за героя Рама, който преди поне 5000 години повел народа си във вътрешността на Азия и Индия. Рама също е велик законодател и голям герой. Той накарал да извира вода от пустинята, през която водел народа си (ср. с Изход 17:6) и излекувал епидемия със свещената сома, индийската „жива вода“. Накрая завладял „обетованата земя“ — Цейлон, върху чийто цар изсипал огнен дъжд. До Цейлон достигнал по сухопътен мост, който се появил по време на отлива. Той и днес се нарича пътят на Рама.

Рама, подобно на Мойсей, бил рисуван в излизащи от главата му светлинни лъчи (огънят на просветения).

Заратустра също притежавал свещен огън, с който правел различни фокуси. Според гръцките писатели Евдоксий, Аристотел и Хермодор Киракийски 5000 години преди Мойсей живял някой си Зороастьр (Заратустра). Той бил с царска кръв, бил отнет от майка си и бил хвърлен в една река. На тридесет години станал пророк на нова религия. Бог му се появил облечен в светлина на огнен трон и под тътен на обхванатата от пламъци свещена планина Алборди му дал свещения си закон. Зороастра заедно с привържениците си отишъл в далечна „обетована страна“. Когато достигнал до брега на морето, с Божията помощ водата се разделила, така че богоизбраният народ да премине пеша през морето.

Известната ни еврейска история започва оттам, когато еврейските племена под ръководството на Мойсей бягат от Египет, за да се заселят в друга страна като нов, самостоятелен народ. Страната Гошам (Гозен), в която най-напред се спрели евреите, не е установена еднозначно, но най-вероятно била на източния край на делтата на Нил. Библейските текстове споменават за смяна на фараона по това време. Това съвпада с изгонването на хиксосите от Амос I в началото на XVII династия. Следващата стъпка по пътя от Червено море към Палестина била в посока североизток, но там пътят им бил спрян от филистимците. Защо Мойсей не тръгнал към Бершеба, мястото на Яков, не може да се разбере. Във всеки случай той завил на юг. През третия месец след Изхода народът достигнал до Синайския масив, вероятно до хълма, наричан днес „Джебел-Муса“ (хълмът на Мойсей), където се състояло грандиозното представление на огнения бог Йехова. Според библейските предания евреите прекарали Л/к единадесет месеца, преди да се опитат да потеглят за Обетованата земя. Това мероприятие обаче се провалило и еврейският на-род скитал четиредесет години (четиридесет е мистично число, което означава просто дълго време) из пустинята.

В долината на Йордан Мойсей усетил да се приближава краят му. Той разбрал, че не може да заведе народа си до крайната цел на дългия път (Второзаконие 31:1–2) и съобщил законите, които трябвало от бега нататък да важат в обещаната земя. Издал последни нареждания и указания за времето след преминаването на Йордан произнесъл последната си реч и се изкачил на планината Нево, за да види преди смъртта си страната, където „текат мляко и мед“. Там умрял (Второзаконие 34:1–7). Гробът му и днес е неизвестен, защото: „и дори до днес никой не знае де е погребан.“ Това, че последното му убежище никога няма да бъде открито, е толкова удивително, понеже съществува подробно описание на мястото с данни за имената: „Тогава Мойсей се Възкачи от равнините Моавски на планина Нево, навръх Фасга, срещу Ветфегор.“ Също така невероятно е, че народът на Израел дори не направил достоен гроб на великия си спасител и водач, от който да останат поне някакви следи. Подобни следи има наистина, но не в палестинските земи, а в Северна Индия.

Гробът на Мойсей в Кашмир

В Библията във връзка с гроба на Мойсей се споменават пет различни места (ср. Второзаконие 34:1–7). Това са Моавските равнини, планината Нево, върхът Фасга, Ветфегор и Галаад. „Обетованата земя“ от другата страна на Йордан не била обещана изрично на всички евреи, а само на децата на Израел (Числа 27:12). Ако успеем да намерим споменатите места, то е възможно локализирането на „обетованата земя“.

Ветфегор означава по смисъл отварящо се място, нещо като долина, която се отваря към равнината. Реката Ихелум в Северен Кашмир на персийски се нарича Бехат, а малкият град Бандипур, който се намира там, където долината на Ихелум преминава в равнината около езерото Вулар, по-рано се е наричал Бехатпур. От Ветфегор се получило най-напред Бехатпур и накрая днешното Бандипур в окръг Сопор, 70 км северно от столицата на Кашмир Сринагар. Само на 18 км североизточно от Бандипур се намира малкото село Хасба или Хасбал. Това е библейският Галаад (Второзаконие 4:46), споменаван във връзка с Ветфегор и Фасга. В подножието на фасга (днес Пишнаг) на север от Бандипур, се намира прочут лековит извор. Долината и равнината Мову са равнината Моавска — идеална планинска ливада, само на пет километра северозападно от планината Нево. Тази планина е един самотен връх от планината Абарим и се споменава във връзка с Ветфегор.^[49] Петте назовани имена се срещат едновременно в една пространствено ограничена област. От планината Нево, която се нарича също и Ваал Неву или Нилтуп, се открива прекрасна гледка към Бандипур и цялото кашмирско плато: „И рече му Господ: ето земята, за която се заклех на Авара-ама, Исаака и Накова, думайки: «на твоето семе ще я дам»;

Аз ти дадох да я видиш с очите, ала в нея ти няма да влезеш. И умря там Мойсей, раб Господен, в Моавската земя, според думата Господня;

и погребаха го в долината на Моавската земя, срещу Ветфегор, и дори доднес никой не знае де е погребан.“

(Второзаконие 34:4–6)

На около дванадесет километра от Бандипур се намира селото Ахам Шариф, където свършва автомобилният път. Който иска да стигне до селцето Бут в полите на Нево, трябва да продължи пеша. По една едва видима пътека човек се изкачва постоянно около час, движейки се на запад. Релефът на планината, както и обилната растителност напомнят силно средноевропейските планини. След като са преминати няколко полета, се стига до малкото селце Бут, точно в подножието на Нево. Пазачът на гробищата „Вали Риши“ води чужденците до едно място над селото, където в оградена градинка има малък мавзолей. В тази скромна колиба е погребана ислямската светица Санг Биби, еремитянка, и още две нейни последователки. Малко по-настрани, в сянката на малката дървена постройка, стърчи почти незабележимо, покрит с трева камък с височина около метър. Това е гробът на Мойсей.

Според Вали Риши ришите обслужват този почитан от тях гроб повече от 2700 години. Преданието има право — гробът се намира в Моавската равнина, навръх Фасга, в планината Нево, срещу Ветфегор и дава прекрасна гледка към една вечно зелена страна, „в която текат мляко и мед“ — истинският рай. Тази местност, както и в други краища на Кашмир, се нарича мукам-и-муса — „мястото на Мойсей“. Северно от Фасга се намира наричаното днес малко село Хасбал — библейският Галаат (Второзаконие 4:44–49), а в Биджбихара, южно от Сринагар, едно място на брега реката се нарича „Моисеевите бани“. Там се намира магически камък на име Ка-ка-ваал или Санг-и-Муса (камъкът на Мойсей). Легендата разказва, че седемдесетки-яограмовият камък се издигал сам на височина един метър, ако единадесет човека поставят пръста си върху него и изрекат магическата формула „ка-ка, ка-ка“.

Картата показва областта около „Гроба на Мойсей“: Планината Нево, върха на планината Фесга, планината Абарим (Аблу/Абул), Ветфегор (Бандипур), Хесбон (Хазбал) и Моавската равнина

Едно друго наречено на Мойсей място се намира край Аут Вату (осем пътя) в окръг Хандвара. Скалата на мястото на сливането на Ихелум и Синдх (не Инд) в близост до Шадипур, северно от Срина-гар, се нарича Кохна-и-муса — „камъкът на Мойсей“. Вярва се, че Мойсей си почивал на този камък. Според преданията той си почивал и в Аят-и-маула (аитмул = божи знак), натри километра северно от Бандипур.

От завладяването на страната до изгнанието

След смъртта на Мойсей дванадесетте племена на Израел под ръководството на Иисус постепенно завладели Ханаан и чрез жребий разделили страната помежду си. Процесът на завладяването и адаптацията се извършил за 150 години. В Песента на Девора (Съдии Израилеви 5:8) се казва, че всички жители наброявали около 40 000 души. Те били управлявани от строги диктатори — съдии — по моисеевите закони. Властта на съдиите не била достатъчно дълга, за да направи от непостоянните номади единен народ. Израелтяните искали силен владетел и Самуил, последният съдия, помазал Саул в края на XI в. за цар. Едва по времето на цар Давид обаче (в средата на Х в.) Израел става единна държава със столица Йерусалим, където по времето на сина на Давид Соломон е построен прочутият храм.

Соломон станал световноизвестен със огромната си мъдрост, но записаното в Библията със сигурност е възникнало след смъртта му. Не се знае нищо за това, на кои учители дължи знанията си.

Д-р С. Матеер пише в своята „Естествена история на Транванкор“: „Един много странен факт е свързана с името на тази птица (на пауна), който хвърля светлина върху Светото писание. Цар Соломон изпращал флота за Тарсис, която се връщала след три години, натоварена със «злато и сребро, слонова кост, маймуни и пауни» (3 Царства 10:22). В еврейската Библия се използва думата «туки» и тъй като евреите нямали наименование за тази красива птица дотогава, докато не били донесени от цар Соломон в Юдея, няма съмнение, че «туки» е просто тамилската дума «толи», която означава паун. Маймуна на еврейски е «коф», индийската дума за това е «кафи». Слонова кост има в изобилие в Южна Индия, а златото е широко разпространено в реките по западното крайбрежие. Затова думата Тарсис безспорно означава Западна Индия, а Соломоновите кораби са древните представители на Източноиндийската компания.“ С удовлетворение можем да прибавим, че освен „злато и сребро, слонова кост, маймуни и пауни“ цар Соломон и приятелят му Хирам са донесли от Индия и нещо друго — „магията“ и „мъдростта“.^[50] Други изследователи, като например прочутият индолог Макс Мюлер, смятат, че еврейските имена за паун и маймуна произхождат от индийски източници.^[51]

В Книга първа Царства може да се прочете, че Соломон подарил на тирския цар Хирам двадесет града, между които един на име Кабул. Кабул обаче е името на столицата на бившата индийска област Афганистан.

Мюсюлманските жители на Кашмир го наричат Багх-и-Сулей-ман, градината на Соломон. На един хълм над Сринагар има малък храм, който се казва Такх-и-Сулейман — тронът на Соломон. Върху темелите на древната разпаднала се постройка е реставриран „новият храм“ според един надпис през 78 г. сл.н.е.-от цар Гопадата (наричан още Гопананда). Преданието разказва, че Соломон посетил страната (Кашмир), отворил канал за водата, която захранва и днес голямото езеро Дал, като разделил планината Барехмулех и построил малка сграда (тахт-и-сулейман), която и до днес се нарича тронът на Соломон^[52]. Тахт-и-Сулейман и до днес е свещен в Индия. Будистите в Ладах вярват, че „тронът на Соломон“ е резиденция на свещения Падмасамбхава, който довел през VIII в. пр.н.е. будизма в Тибет.

Сринагарският Тахт-и-Сулейман не е единственото тронно място на библейския цар в голямото пространство между Палестина и Индия. В Североизточен Иран, южно от град Табриз, сред прекрасна местност се намира хълм, който носи това име и е прочут с руините си, чиито най-древни части са от началото на първото хилядолетие пр.н.е. По-късно тук бил издигнат значим зороастричен храм на огъня, а в разцвета на Сасанидите, последната доислямска династия в Персия през IV-VI в. сл.н.е., е построен огромният палат на Хосрите. Този хълм играе важна роля в митичния свят на Ориента. Така напр. единият от тримата влъхви умрял тук след връщането си от Витлеем.

След смъртта на Соломон през 930 г. той бил наследен от сина си Ровоам. Едва стъпил на трона, избухнало недоволство срещу високите данъци, водено от ефремеца Йеровоам. Вследствие на това въстание царството се разделило на две части. Десетте северни племена образували независима общност под името Израел и издигнали Йеровоам за свой владетел, докато другите две южни племена нарекли управляваната от цар Давид държава Юдея. Двете враждебни държави съществували 250 години. Населението за 400 години, откакто започнало да живее уседнало, нараснало на 300 000 души. След разделението на страната в тъй наречените царски времена последвали вътрешни размирици и нападения от враждебните съседи. Израел бил окупиран за три години от асирийците, водени от Саргон II от царската династия Йеху (845–747 пр.н.е.). Държавата били унищожена със завладяването на град Самиария (722 г.). Юдея издържала като подчинена васална държава още 100 години, докато Йерусалим не бил завзет от вавилонския цар Небукаднезар и разрушен през 587 г. Това сложило край на държавата Юдея. Завоевателите насилствено прогонили населението. Двете племена от южното царство, на Юда и на Вениамин, отначало били помилвани, но Наву-худоносор насилствено ги прогонил във Вавилон, откъдето половината от депортираните били върнати в родината си след петдесетгодишно изгнание през 535 г. от персийския цар Кир II.

По съвсем друг начин протекла съдбата на прогонените от северната държава Израел. Десетте племена тръгнали на изток, откъдето в старата родина никога повече не дошъл някакъв знак. „И Израил биде преместен от земята си в Асирия, дето е и доднес.“ (4 Царства 17:23) Хилядите хора влезли в историята като „блудните десет племена Израилеви“. Многобройни ясни следи говорят за това, че повечето от „изгубените племена“ след столетията на политически борби и безцелно обикаляне достигнали „Обетованата земя“, в Северна Индия, където и до днес намира мир и покой.

Потопът е бил в Кашмир

Според библейската хронология Авраам е наследник на Ной. Легендата не казва нищо за произхода на бащата на Авраам, тя се ограничава само с това, да опише родословното дърво на човечеството и да разкаже за потопа. При разкопки около Ур в Месопотамия археолозите се натъкват на глинени наноси с дебелина 2–3 метра с глинени остатъци отгоре и отдолу. Тези отлагания говорят обаче само за локално катастрофално наводнение около Ур. Един клинопис от Ниневия описва края на тази катастрофа по следния начин: „А всичките хора станаха на кал. Сушата стана като покрив.“ Глиненият слой беше изтълкуван като свидетелство за библейския Потоп, „доказателство“, което се вписва хармонично в картината на библейската история. Археолозите датираха времето на този потоп около 4000 г. пр.н.е. По това време обаче семитските номадски племена със сигурност още не били навлезли в Двуречието.^[53] Следователно те не могат да бъдат свидетели и оцелели от Потопа. Тази катастрофа трябва да е била някъде другаде.

Потопът е универсално предание, за което разказват митовете на почти всички народи. На Земята е имало много ледникови периоди и вероятно не по-рядко е имало и гигантски наводнения по различни причини.

В шумерския епос за Гилгамеш, намерен в началото на века на клинописи върху глинени плочки в руините на древната библиотека на Ниневия, героят Утнапищим оцелява от катастрофално наводнение. То се описва като произвол на боговете и, подобно на библейския разказ, един мъж построява по съвет на Бога кораб и така преживява потопа, който унищожава всичко наоколо.

Александър фон Хумболт разказва за същата легенда и при перуанците. В едно полинезийско предание за потопа героят дори се казва Ной. В света са известни повече от 250 разказа за потоп. Кой обаче е библейският?

Тъй като индийските Веди без съмнение са най-старите изповеди в човешката история, близко е до ума да се разгледат съдържащите се в тях предания за потопа като първите такива. Книгите го описват по следния начин:

Боговете решили да наводнят света с гигантски потоп, но Ману, пророк и мъдрец, трябвало да бъде пощаден, за да се запази човешкият род. Бог Вишну се материализирал за първи път на Земята като аватар и се показал на Ману във вид на риба (матсия). Тя го предупредила, че скоро идва краят на Земята и всички, които живеят на нея, ще бъдат унищожени. Той заповядал на мъдреца да построи кораб, да вземе седемте велики риши (пророци), семена от всички растения и по един чифт от всяко животно, а също така и Ведите. Едва бил построен ковчегът и започнали големи дъждове, реките излезли от коритата си. Вишну като риба застанал пред кораба. Ману хвърлил въже, което се завързало за рибата и тя издърпала кораба през бушуващата стихия, докато хвърлили безопасно котва на върховете на Хималаите (вж. Битие 6–8).

Потопът траел 40 дни — число, което съвпада в назованото в Моисеевите книги.

Произходът на думата „Sint“ (която в германо-саксонските езици е свързана с „потоп“ — Бел пред.) е спорен. Според официалното мнение думата в старогермански е имала смисъл на „всеобхватен“, оттам Sintflut (потоп) — „глобално наводнение“.

Възможна е и друга етимология. Sindh е старото име на голямата река, на която полуостровът дължи името си — Инд.^[54] В древни времена под Индия се разбирали всички области от другата страна на Инд, към които причислявали също Тибет и Монголия. По-късно към тях били причислени и другите области от тази страна на реката чак до днешен Иран.

Погледнато от запад, Инд е най-голямото водно препятствие, което трябва да се преодолява, за да се стигне до Индия. Тя тече от север на юг през днешен Пакистан и се влива с широка делта в Арабско море. „Другата страна на реката“, откъдето произхождал Авраам^[55], може е била земята от другата страна на Инд, която като естествена бариера отделяла Индия на запад.

Реката дала името си и на местността Синд, която днес образува южната провинция на Пакистан с център Карачи — област с площ 140 000 кв.км, който поради честите наводнения на Инд е много плодородна и заради това е гъсто населена.

В североиндийския щат Кашмир има още една река с име Синдх. Тя е много по-незабележима от великия си събрат, но във връзка с потопа има също така важно значение. В северната част на кашмир-ската долина Синдх минава през областта, която се вижда от планината Нево — същата, от която Мойсей хвърлил поглед към Обетеновата земя малко преди смъртта си. Синдх извира близо до особено свещената за индусите пещера Амарнат, която се посещава всяка година в деня на пълнолунието през август от хиляди странници. Според легендата бог Шива посветил съпругата си Парвати в тайнството на сътворението (!). Ако се слезе надолу по реката, след тридневно ходене пеша се стига до местността Сонамарг („Златната ливада“), намираща се на 2600 метра надморска височина. През нея минал Нотович, преди да пресече 3500-метровия проход Зожила. От Сонамарг пътят следва реката и през няколко древни дървени моста след 84 километра се достига до Сринагар. По пътя се намират малки селца между тучни зелени ливади и градини от праскови, круши и ябълки. Изкусно резбованите рамки на прозорците и украсените покриви са доказателства за богатството на района. Колкото по-навътре се навлиза и колкото се наближава Сринагар, толкова по залесена и плодородна е долината, по чиито две страни има терасовидни ниви с ориз и царевица, докато най-накрая се стига до местността Канган, където долината свършва и излиза в равнината. Кашмир изглежда като древната градина Едем, а огромните блатисти местности, както и големите плоски езера са видими следи от много далечно наводнение.

Кашмир е обетованата земя

Според Библията раят, където станало създаването на хората, се намирал на изток. „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде.“ (Битие 2:8) Географското положение на едемската градина се обяснява със сведение за четири реки: „От Едем изтичаше река, за да напоява рая, и подир се разклоняваше на четири реки.“ (Битие 2:10) В Месопотамия, която често се отъждествява с рая, текат обаче само две реки (както казва и името).

В северната част на Индия се вливат даже пет големи реки от един огромен водосборен басейн, които дават име на местностите по техните брегове: Пунджаб — петоречие. При разделянето на индийския субконтинент през 1947 г. английската провинция била разделена между двете нови държави Индия (Бхарат) и Пакистан. Тези пет реки от лявата част на Инд носят имената Ихелум, Ченаб, Рави, Беас и Сутледж. Областта Пунджаб е най-ранната културна област на Индия (индуската култура е от около 3000 г. пр.н.е.), но археолозите са открили в Кашмир следи от цивилизация отпреди 50 000 години.

Етимологията на думата Кашмир допуска различни тълкувания.

Куш бил внук на Ной, чиито наследници населили света и дали имената си на земите, в които се заселили. В разказа за Сътворението се казва: „Името на втората река е Гихом (Геон), тя обикаля цялата земя Куш.“ (Битие 2:13) Всички библейски имена в течение на историята са претърпели редица промени. Възможно е от Куш да се е получило Каш. „Мир“ означава на персийски „нещо ценно“, на руски е свят, а на турски е почетна титла.

Друго тълкувание идва от еврейската дума кашер (кашир или кошер), което има смисъл на „безупречен“ и се отнася предимно за ястия. Съгласно еврейския закон^[56] можело да се използват само ритуално заклани и напълно обезкръвени животни. Евреите се различават от другите народи по тези забрани за храни и затова са били наречени, както и страната, в която живеели, кашер, от което се получило Кашмир. Днешните кашмирци наричат страната си все още „Кашир“, а жителите — „кашур“.

Накрая името Кашмир може да произхожда от ведическия пророк Кашияп, който живял тук от прастари времена. „Кашияпа“ означава на санскрит „костенурка“, а според древноиндийската картина на света Земята била поставена на гърба на плуваща във водата костенурка. В някои книги името Кашияп се идентифицира с Бога-творец, „Кашияп-мар“, от което се е получило Кашмир, т.е. „Обетованата земя“.

Десетте изгубени Израилеви племена

Едва през XIX в., в течение на колонизацията, се събужда интересът към страните от Средния Изток и някои западни изследователи разказват удивени за срещите си с племена в цяла Северна Индия, които очевидно били от еврейски произход.

Така например пасторът д-р Йозеф Волф в двутомника си „Разкази за мисията в Бухара в годините 1843–1945“^[57] твърди: „Всички евреи в Туркистан казват, че са наследници на Тагарма, син на Гомер, който се спомебава във Вехтия Завет. (Битие 1 0:3) В Бухара има 10000 евреи. Главният равин ме увери, че Бухара означава Хавор и че Балхаш е Халах. (4. Царства 1 7:6) По време на ужасното царуване на Чингис хан обаче всички написани съчинения били унищожени.“ По-нататък той пише: „В Бухара има прастари предания че някои от изгубените десет Израилеви племена са стигнали дори до Китай. Разпитах за това евреите тук. Някои афганци твърдяха че произхождат от Израел. Афгаан бил племенник на Асаф син на Берхаис, които построил храма на Соломон. Наследниците на този Афгаан били отведени от Небукаднезар във Вавилон, тъй като били израилтяни. Оттам били заведени на планината Гора в Афганистан и по късно насилствено били ислямизирани. Те притежават книгата «Маджмоа Алансаб». Това е колекция от родословни дървета на персийски език Трябваше с учудване да разбера, че сержант Райли разглежда афганците като народ с израилтянско потекло.“

Накрая Волф пише: „Прекарах шест дни при децата на Рахаб Бани Арбал. При тях бяха също децата Израилеви от племето Дан, които живеят в Тарим Хатрамавл.“^[58]

Един френски пътешественик, Ж. Т. Вини (член на кралското дружество по география) пише в „Личен отчет за пътешествието до Хузин“, Кабул, в Афганистан^[59]: „Бащата на Еремия е баща на афганците. Той бил съвременник на Навухудоносор, наричал се Бени Израел и имал четиредесет деца. Един наследник от 34-тото поколение се наричал Кис и бил съвременник на пророка Мохамед.“

Джеймс Брайс и Кейт Джонсън записали в „Обширен преглед на географията“^[60] статията за Афганистан: „Те водят произхода си от цар Саул и се наричат Брн-и-Израел“. Според А. Бърнс те били преместени от Навухудоносор от Свещената земя в Гхор, на североизток от Кабул. Те останали израилтяни до 682 г. сл.н.е. когато арабският шейх Халед-ибн-Абдала ги направил мюсюлмани.

Редица други източници се отнасят предимно до заселването от евреите в афганското пространство и прилежащите области Като една от най-важните творби трябва да се спомене „Изгубените племена от д-р Джордж Мур“^[61], който намерил в археологическите разкопки многобройни надписи на иврит. В пакистанската провинция Сиркап, близо до Таксила, е изровен камък, върху който има арамейски надписи — език, който бил говорен от Иисус. При най-новите изследвания в пакистанската част на Кашмир, в долината на Горен Инд, където някога е минавал знаменитият „Път на коприната“, бяха открити хиляди скални надписи и картини от праисторическо, раннобудистко и следхристиянско време. Измежду тези надписи е намерен един еврейски, датиран от изследователите към XIX в. н.е., когато ислямът напредвал към Индия.^[62] Арабският историк Бируни писал през XI в., че тогава в областта не били оставени никакви чужденци, евреите обаче били изключени от това правило.

Още в средата на XIX в. в Англия се образувало дружество, което си поставило за задача да открие десетте изгубени Израилеви племена — Identification Society of London. Повечето от работите на британските учени в тази област идват от това обединение. Би било излишно да се изброяват тук повече от 30 автора и творби, които доказват произхода на кашмирското население от израилтяните.

Във Вехтия завет има повече от 300 географски наименования на местности, области и собственици, племена, родове, семейства и отделни личности, които съвпадат със същите имена в Кашмир или близките области.

и др.

и др.

Жителите на Кашмир се различават във всяко едно отношение от другите племена на Индия. Начинът им на живот, поведението им, моралът, характерът, облеклото, езикът, както и обичаите, традициите и привичките са типично еврейски.

Подобно на евреите кашмирците не употребяват мазнини за пържене и печене, а само олио. Повечето кашмирци предпочитат риба, която наричат „фари“ като възпоминание за времето преди бягството им от Египет: „помним рибата, която ядохме даром в Египет“. (Числа 11:5).

Месарските сатьри в Кашмир имат същата полукръгла форма, а веслата на лодките също имат типичната форма на сърце.

Мъжете носят своеобразни шапки. Облеклото на възрастните кашмирски жени (пантани) е много подобно на това на еврейските жени, а те употребяват забрадки и колани. Момичетата на Кашмир подобно на еврейките имат привичката да се движат напред и назад в две редици със сплетени ръце. Песните си наричат роф.

След раждането на детето жените се къпят едва след 40 дни. Това е също и еврейски обичай. Много древни гробове в Кашмир са положение в посока изток-запад, докато ислямските гробове са винаги север-юг. Такива гробове се намират най-често в Харан, Радж-пур, Суед Бладур Сахиб, Кукар На и в Авантипур. В гробището на Бисжбихар, където се намират баните и камъкът на Мойсей, има стар гроб с надпис на иврит.

65 километра южно от Сринагар и само на няколко километра от „баните на Мойсей“ се намира храмът Мартанд. На стените му, издигнати през VIII в. сл.н.е., има скулптури на различни индуски божества. Под тези сравнително нови части на култовото съоръжение са открити значително по-стари стени и руини, които не са датирани точно, но във всеки случай са много по-древни.

И дали това не е онзи храм, показан на пророк Иезекиил от чужденеца по време на изгнанието му във Вавилон (586–538 пр.н.е.)? Храмът на Мартанд се намира също на една „много висока планина“, именно Хималаите, а от една от страните има „извор“, който скоро се влива в Ихелум (Иезекиил 40–43).