Гюстав Емар
Отмъщение (5)

Глава V
СЕЛИЩЕТО НА ГУРОНИТЕ ВЪЛЦИ

Тънкия слух, или Куга-Ганде по индиански, беше главният началник на селището, към което се бяха отправили двата отреда след обичайните приветствия, които си бяха разменили в момента на срещата.

Сахемът бе поел командването на общия отред. Застанал начело на колоната, веднага предложи на Берже, граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини да заемат места до него.

Това предложение да заемат място наред със сахема, твърде почетно, постави двамата офицери на високо уважение пред червенокожите, които въобще се отнасят твърде строго към всичко, свързано с чинопочитанието.

Младите хора, и двамата попаднали едва отскоро във френските колонии, не бяха имали още възможността да се запознаят с живота на индианците в техните селища. Онези индианци, които бяха видели набързо във форта Дюкен, принудени да се подчиняват на изискванията на европейската цивилизация, не представляваха интерес за наблюдателя европеец.

Техните маниери и облеклото им, представляващо странна смесица от дрехи, разменени с войниците и колонистите, ни най-малко не учудваха двамата млади мъже.

Сега за пръв път им се представяше случая да се заловят със сериозното изучаване на нравите и обичаите на червенокожите, които болшинството европейци в онова време, кой знае защо, считаха за същества от нисша раса, едва ли не за получовеци.

Френските офицери с най-жив интерес следяха всичко произлизащо пред очите им и отрупваха с въпроси канадеца, който веднага бързаше да им обясни неяснотите.

Той охотно разказваше на офицерите случки, свързани с поведението на индианците, което бе на пръв поглед странно и смешно и дори заплашващо тяхната лична безопасност.

Що се отнася до Златния клон и Смелия, те много скоро успяха да си намерят приятели сред канадците, благодарение на онази безгрижност, която до такава голяма степен характеризира френския войник.

Смееха се и разговаряха с тях, като че ли ги познаваха от двадесет години, отвръщайки на остроумията с остроумия, на шегите с шеги.

Пред тях се разстилаше обширна равнина, покрита със зелена и гъста трева.

След като излязоха от гората, пътниците се намериха отново на брега на реката. Пред тях се разстилаше равнина с млада и буйна трева. Тази равнина стигаше постепенно до планинската верига с масиви, които преграждаха хоризонта откъм тази страна.

Почти на две мили напред се виждаше селището на индианците, разположено по двата бряга на реката. Това село, доста голямо, се състоеше не по-малко от двеста къщи или, по краво казано, колиби. Както от едната, така и от другата страна се шишето се охраняваше с ограда от колове, на височина два метра, забити в земята и свързани помежду си с върви от дървесна кора. Пред оградата бе издълбан ров, широк пет метра и дълбок два. Две врати, от които едната извеждаше на север, а другата на юг, даваха достъп във вътрешността на атепетла (селището). Дънерите на дърветата, прехвърлени през рова, лесно можеха да се вдигнат и служеха за подвижни мостове като връзка с външния свят.

В противоположност на болшинството от туземното население, водещо скитнически живот, окръжаващите селището полета бяха доста обработени под влиянието на канадските метиси, голям процент от населението на селището.

Малко вдясно от селището и на разстояние не повече от две минути от него се виждаха две отделни гробища: едното на горските скитници, а другото — индианско.

В първото, заобиколено с жива ограда, се виждаха скромни гробове с кръстове, боядисани с черна боя. Във второто се забелязваха онези издигнати скели, където туземците имат обичай да поставят своите покойници, като ги превръщат в мумии под влияние на въздуха, слънцето и дъжда.

Индианското гробище се усещаше още отдалеч със своя зловонен мирис от разлагащите се трупове, които вятърът разнасяше по всички посоки.

Този атепетъл, който можеше да служи като образец за болшинството центрове на туземното население — по време на нашите пътешествия из Северна Америка срещнахме много такива, — по всяка вероятност беше построен по плановете и указанията на канадските метиси.

Тук се виждаше дори влиянието на цивилизованото човечество — улиците му бяха широки и прави и всичките се събираха в обширен площад в центъра на селото. Сред този площад се издигаше голямата колиба на лъчението, където се събираха за съвещания началниците на племето.

Тя бе заобиколена от други колиби.

Тези колиби по фасадата си имаха вид на дълга четириъгълници на един етаж. Като материал за постройката на колибите служеха грамадни клони и дънери от дървета с одрана кора, наредени като греди по европейски образец. Индианците намазваха тези стени с глина, смесена със сено. Покривите бяха покрити с кора от кестеново дърво.

Всяка колиба чрез вътрешни прегради се делеше но такъв начин, че се получаваха три стаи, съединяващи се една с друга посредством врати от щавени кожи на сърна, обтегнати върху дървени рамки. После към всяка колиба беше прикрепена малка конусообразна сграда, покрита с кръст, така наречената топла колиба или зимна колиба. Тези спомагателни постройки се намираха обикновено право срещу входната врата на главното жилище.

Голямата колиба на лъчението или, по-точно казано, колибата на съвета по своята странна форма заслужава особено описание.

Тази колиба имаше кръговидна форма, където можеха да се поместят неколкостотин души. Намирайки се, както вече казахте, в центъра на селото, беше построена на върха на един изкуствен хълм, висок около два метра. Колибата на лъчението имаше повече от три метра височина, което й придаваше до известна степен величествен вид. Към колибата на лъчението, или на съвета, водеше само една врата, доста широка и висока, намираше се на изток и служеше едновременно за пропускане на светлината и за излизане на дима, когато в колибата се запалваше огънят на съвета.

Вдясно от големия централен стълб в земята беше забит тотем, или отличителната емблема на племето, а вляво от него, на два кола във вид на вили, лежеше великата свещена лула на мира, която в никой случай не бе позволено да се оставя на земята.

Около същия този стълб се изпълняваха свещените танци във време на тържествените заседания, които се извършваха почти ежедневно в течение на цялата година. Индианците никога не пристъпваха към съвещание, докато не бъдеха изпълнени всичките необходими според техните понятия формалности, в чието число влизаха и мистичните танци, целещи да разположат към тях Великия дух.

Приемът на червенокожите спрямо френските офицери беше прост, радушен и гостоприемен: жените, децата и старците бяха излезли на улицата и приветстваха отреда с радостни викове.

Граф Дьо Вилие и неговите спътници, намерили се самотни в дивата страна на няколко хиляди километра от родината си и на грамадно разстояние от най-незначителните селища на белокожите, неволно изпитваха скрит страх, усещаха се изолирани за пръв път от пристигането си в Америка и при това сред хора, нравите на които съвсем не познаваха. Наистина, съпровождаха ги няколко души също така бледолики, както бяха и те самите, но с изключение на Берже тези хора им бяха съвършено чужди, а начинът на техния живот — също непривичен и чужд.

Но радушната среща изведнъж ги успокои и им възвърна предишната веселост и смелост, свойствени на френската нация, и те, като не се страхуваха вече от нищо и като не мислеха за никакви опасности, от все сърце се отдадоха на обзелото ги радостно настроение.

В това време неголемият отред бе стигнал до селския площад и тук по даден знак от водача спря. След разменяне на още цял ред приветствия жителите на селото се разотидоха по колибите и с това деликатно показаха на своите гости, че не желаят да го притесняват с присъствието си.

Сетне началникът улови граф Дьо Вилие за ръката и го поведе към голяма, красива колиба, където го въведе заедно с останалите му спътници.

— Моят брат е у дома си — каза началникът с лек поклон. Без да прибави нито дума, излезе, предоставяйки на французите възможност да си почиват.

Изминаха няколко дни, през които французите отпочиваха след уморителното пътуване. Индианците се отнасяха към тях във висша степен почтително.

Берже сякаш се бе провалил вдън земята. Същата вечер след пристигането на граф Дьо Вилие в селото ловецът изведнъж изчезна, без да предупреди никого.

Една сутрин между десет и единадесет часа две седмици след пристигането в селището, точно когато капитанът заедно със своя приятел барон Дьо Грини привършваше закуската си, вратата на колибата неочаквано се отвори и весел глас извика:

— Здравейте! Как сте?

Капитанът веднага позна чий е този глас и бързо се обърна към вратата.

— Берже! — извика той. — Най-после се намери!

— Да, аз съм същият и съм на услугите ви, господин Луи — продължи ловецът весело. — Нима не ме очаквахте?

— Напротив. С нетърпение те очаквам, и то твърде отдавна.

— Така си и мислех. Е, ето ме най-после, господин Луи, цял на вашите услуги!

— Гладен ли си? — запита граф Дьо Вилие.

— Не, благодаря. Закусих преди два часа. Но работата не е там… Вас, ако не се лъжа, твърде много ви е обезпокоило моето дълго отсъствие, нали, господин Луи? Бъдете откровен.

— Признавам, стари ми Берже, безпокоеше ме, защото времето не чака… И така, доста време изгубихме.

— Наистина. За нещастие не можах, въпреки всичкото ми желание, да свърша по-скоро работата, която…

— Как! Да свършите? — извикаха учудени младите хора.

— Да, така е — добродушно отвърна канадецът. — Впрочем, надявам се скоро да ви докажа, че с полза употребих времето на моето отсъствие.

— В такъв случай говорете по-скоро! — с нетърпение извика баронът.

— Тук ли? О, не, това не може, извинете. Твърде много уши ни подслушват. Вземете си пушките, да отидем да се поразходим и по време па лова ще поговорим.

Двамата офицери последваха ловеца. Селските улици бяха почти пусти. В колибите си жените се занимаваха с домакинската си работа. Воините, способни да носят оръжие, се бяха отправили в експедиция под командата на началника. Малкото останали вкъщи бяха повечето старци, които лениво лежаха на праговете на жилищата си и се грееха на слънце, като в същото време следяха играещите деца.

Поради това никой видимо не забеляза и не се заинтересува от излизането на тримата бледолики.

Със спокойни крачки те се скриха под дърветата и навлязоха в гъстата гора.

След няколко минути граф Дьо Вилие спря и като постави пушката си с приклада на земята, запита ловеца:

— Е, какво? Ще говориш ли най-после?

— Мълчете — отговори ловецът с тон, който не търпеше възражение. — Все още сме доста близо до селището.

Разходката продължи. Стигнаха до брега на реката, където на пясъка лежеше лодка.

Берже я спусна във водата и повика спътниците си да се разположат в нея. Те, заинтересувани от тайнствените постъпки на канадеца, мълчаливо се подчиниха.

Тогава ловецът отблъсна от брега лодката, улови веслата и се отправи към островче, цялото обрасло с гора, приличащо на кошница с цветя, сякаш израсли изпод водата.

След няколко минути лодката стигна до островчето.