Гюстав Емар
Отмъщение (3)

Глава III
МНОГО СЪБИТИЯ ЗА МАЛКО ВРЕМЕ

Капитан дон Паламед Бернерде де Бивар и Карпио, обезсилен от загубата на кръв, бе изгубил съзнание и съвършено се бе лишил от чувства.

Нещастникът бе лежал вече няколко минути неподвижен; без съмнение се намираше на пътя от живота към смъртта, когато изведнъж, за негово щастие, на поляната се появиха трима конници.

Двама от тях по своето богато и изящно облекло принадлежаха към висшето общество: носеха шпаги, което още от пръв поглед караше човека да ги признае за благородни особи. Бяха млади; по лицето на по-възрастния не можеше да му се даде повече от двадесет години.

Третият конник беше човек с мъжествени, енергични и умни черти. Черните му пламтящи очи придаваха на лицето изражение на решителност. Черната и гъста брада покриваше цялата долна част на лицето. Той имаше не повече от тридесет години. Бе висок на ръст, строен, здраво сложен и в същото време не бе лишен от грация, макар това понятие да не е съвсем приложимо за мъжете.

Облеклото му, извънредно просто, съвсем черно и без нашивки, беше облекло на доверен слуга. Носеше отстрани ловджийски нож на широк пояс от дебела кожа, а дръжките на два дълги револвера стърчаха от кобурите на седлото му.

Като излязоха на поляната, тримата конници се спряха и хвърлиха наоколо си безпокоен поглед.

— Какво значи това? — извика по-младият от тях, показвайки с кокетно облечената си в ръкавица ръка проснатото на земята тяло.

— Ами — отговори този, който имаше вид на слуга, — това по всяка вероятност е труп.

— Мислите ли, Андре, че този нещастник е умрял? — запита младият пътник.

— Не мога да ви кажа със сигурност, но ако госпожа маркизата желае, не е трудно да се узнае.

— Да, моля узнайте, Андре — отвърна този от конниците, когото слугата назова маркиза, и после добави със сърдит тон: — И веднъж завинаги ви моля да запомните, че не трябва да ме наричате нито госпожа, нито маркиза. Защо би трябвало тогава да се преобличам, след като сякаш ви доставя удоволствие всяка минута да обяснявате коя съм в действителност? Внимавайте какво говорите!

Андре наведе глава и се приближи до лежащия на земята човек, когото смяташе за мъртъв. Останалите двама конници останаха на местата си и по всичко личеше, че не отдават достатъчно значение на този инцидент.

Андре се наведе над тялото и го обърна. Дон Паламед лежеше на тревата с лице надолу.

Изведнъж слугата се изправи с вик на учудване.

— Какво става там? — подигравателно попита по старият от конниците. — Да не би покойният да е бил ваш враг, Андре?

— Не, господарю.

— Да не би да те е ухапал?

— Този нещастник още дълго време няма да бъде в състояние да се ползува от своите челюсти.

— Тогава какво означава вашият вик?…

— Знаете ли, господа, кой е този нещастник, с когото така зле са постъпили?

— Не, а и не желаем особено да знаем.

— Позволете ми да се погрижа за него.

— Защо?

— Затова, защото ми се струва, че още диша…

— Ако диша, то е така незабележимо, че… няма защо да се говори за това — забеляза по-младият от конниците.

— Но… Андре е прав — каза другият, — не можем да оставим този нещастник без помощ… Познавам го.

— Кой е той? — запита маркизът или маркизата.

— Ах! — отвърна вторият с лек оттенък на ирония. — Едва що започваме кампанията и вече успяхме да загубим един от най-надеждните ни бойци. Този човек, който виждаш прострян на земята, е нашият храбър дуелист, неустрашимият капитан Паламед.

— И наистина…

— Дявол да го вземе негодникът! Този испанец се оказа просто един жалък самохвалец. И ето докъде го доведе Самохвалството!

— Сега косата е ударила на камък — многозначително забеляза слугата на конниците.

— Съвършено вярно! Бога ми — славни удари от шпага. Този потомък на Сид е целият заклан. Погледнете раните му, Камила.

— Познавам ръката, която е нанесла тези удари — отговори Камила с жест на ненавист и гняв. — За нас тук има и нещо утешително.

— Ти вече се колебаеш? Може би мислиш за връщане назад? — извика другият от конниците с израз на надежда, примесена с разочарование.

— Съвсем не!… Но ще трябва да отложим отмъщението си.

— Толкова по-добре!

— Защо толкова по-добре?… Не те разбирам, Луиза?

— Не Луиза, а Луи, с твое позволение — възрази с усмивка другият конник. — Съвсем не тъжа за случилото се, но само за това, защото според мене маркиза Дьо Боа-Траси и графиня Дьо Малевал не могат да чувстват удоволствие от такова обикновено отмъщение. Да се изпрати убиец на изменилия им човек е недостойно за нас, дори унизително, и не може да бъде удовлетворително.

Графинята отпусна глава, без да отговори на маркизата. Маркизата продължи след минута:

— Очевидно трябва да потърсим по-доброто и ще го намерим с Божията помощ.

— В Писанието е казано: „Потърсете и ще намерите“ — иронично забеляза графинята. — Да постъпим така, както учи Евангелието…

— На добър час! Харесва ми, когато говориш така.

По време на този разговор Андре, млечен брат на маркизата, усърдно се мъчеше да даде помощ на простреляния капитан, като проми раните му.

Въпреки това раненият не даваше ни най-малки признаци на живот.

— Какво да правим с този негодник? — запита слугата.

— Хм! — промълви маркизата. — Той, изглежда, е твърде болен.

— Точно така е! Но мисля, че благодарение на моето умение да разпознавам рани, мога да гарантирам, че неговото положение не е съвсем безнадеждно. Загубата на кръв е причинила припадъка, но нито един важен орган не е засегнат и повреден.

— Тук сме в пустинята — забеляза графинята.

— Далеч от всякакво жилище — преднамерено подчерта маркизата. — И най-малката загуба на време би била гибелна за нас.

— Тогава да го предоставим на собствената му съдба — каза Андре.

— И това ще бъде най-доброто, което можем да направим за него.

— Реката тече само на две крачки оттук.

Андре многозначително погледна двете преоблечени дами.

— Охайо е бистра и дълбока, господа… Как ще заповядате да постъпя с него? Ще изпълня заповедта ви.

— Този жалък самохвалко е позволил да го убият като глупак! Не ни е нужен.

— А след това?… — продължи Андре, правейки многозначителен жест.

— Мъртвите не говорят! — каза маркизата, извръщайки се.

— Добре — студено отвърна младият човек.

След това се наведе и вдигна тялото на ръце. Двете дами разговаряха помежду си и, изглежда, ни най-малко не се занимаваха с това, което ставате.

Андре преметна тялото като чувал напреки на седлото на коня си. Капитанът направи леко движение и въздъхна. Андре се спря.

— Е? — запита го маркизата.

— Той идва в съзнание.

— Толкова по-зле! Побързайте!

Изведнъж шубраците се раздвижиха и се показа човек на не повече от десет крачки от пътниците.

На пояса на този човек със свирепо лице, в небрежно облекло бяха затъкнати чифт дълга револвери и ловджийски нож, а в ръката си държеше пушка.

При появяването му двете дами изразиха уплаха, а Андре бързо застана пред тях, за да ги защити.

Непознатият постави на земята приклада на пушката си и като отправи мрачен поглед към групата от двете дами и техния слуга, проговори подигравателно:

— Изглежда съм дошъл тъкмо навреме!

— Какво искате от нас? — запита Андре, мъчейки се да се покаже съвсем спокоен и не издаде своето вълнение и уплаха.

— Дявол да го вземе! Ако не се лъжа, тук може да се изкара някоя парица… Искам своята част — това е всичко!…

— Какво иска от него този глупак! — извика гневно маркизата.

— По-тихо, прекрасни млади човече — студено възрази непознатият, — не крещете, моля ви се. По-добре да си поговорим миролюбиво. Струва ми се, че това ще бъде много по-добре за всички ни… особено за вас!

— Не ви разбирам — високомерно възрази маркизата.

— Няма да ви бавя, млади господине. Ей сега ще ви обясня всичко… Впрочем дойдох тук именно за това.

— Преди всичко, кой сте вие? — каза маркизата, успяла да си възвърне цялото хладнокръвие и твърдост.

— Кой съм аз? За да ви обясня това, би трябвало много време. А и за вас не би представлявало интерес. В тази минута е достатъчно да знаете, че съм човек без упреци на съвестта, без страх и въобще, способен съм както за много лошо, така и за много добро.

— С една дума — прекъсна го маркизата, — човек, който може да извърши всичко срещу добро заплащане.

— Именно — отговори непознатият спокойно. — Вие отгатнахте.

— Прекрасно. Но всичко това не ни обяснява вашите намерения.

— Е, тогава значи не искате да ги разберете! Ако слухът ми не ме е излъгал, защото слушах целия ви разговор — каза натъртено той, — бих могъл, ако се разберем, да ви окажа някои услуги… при известни условия… Познавам всички пътеки в тази страна, особено тайните, за които нямат и понятие обикновените водачи. С пушката си свалям от петдесет крачки ягуар, като се целя право в окото му. Зная къде се намират удобни места и в тях мога да потуля различни непотребни неща, без да може някой да ги открие.

— Прекрасно! И това ли е всичко?

— Почти. Притежавам две прекрасни качества.

— Да видим какви са те.

— Верен съм и съм ням. Тъкмо тези две качества струват скъпо за този, който би пожелал да се възползва от тях.

— Това разбирам — смеейки се каза маркизата. — И така?

— И така, съдете сами — потребен ли съм ви или не.

— Може би.

Графинята и Андре слушаха отстрани този разговор. Двете дами шепнешком си поговориха няколко минути. След това маркизата каза, обръщайки се към непознатия:

— Можете ли да вземете върху себе си грижите за този ранен и да го излекувате?

— Нима вие действително искате той да оздравее?

— Как да разбирам този въпрос?

— До неотдавна имахте съвсем друго намерение спрямо него.

— Твърде е възможно; но сега имам това намерение.

— Добре, той ще оздравее.

— И вие ще мълчите?

— Ще мълча!

— Отлично! Вземете тази кесия.

И тя подаде тежка кесия на непознатия, който я пусна в широкия си джоб с видимо удоволствие.

„Прекрасно! — прошепна маркизата, като следеше внимателно неговите движения. — Той е користолюбив и благодарение на това ще бъде в ръцете ми!“ — Това ли е всичко? — запита непознатият.

— Не още.

— Какво ви е нужно още?

— Името ви.

— Нямам такова. Наричат ме Изгнаника.

— Изгнаник! Ще го запомня. Кога ще мога да ви видя, ако ми потрябвате?

— Когато пожелаете.

— Къде?

— Където искате.

— Хм! Не ми е съвсем понятно — проговори графиня Дьо Малевал.

— Не бих могъл да ви отговоря другояче.

— Вие живеете някъде… в гората?

— Твърде е възможно.

— И все пак?

— Навсякъде и никъде.

— Нима ще си играем на загадки?

— Ни най-малко. Кажете ми къде и кога желаете да ме видите и ще се намеря в уговорения час на указаното място.

— Добре! Тук, утре по обяд.

— Дадено! На обяд ще ви чакам тук.

— И ще ми съобщите как се чувства този нещастник. Непознатият изсвири някак особено.

След две-три минути се чу конски тропот, шубраците се раздвижиха и почти веднага на поляната се появи великолепен кон, който започна да трие изящната си и умна глава о рамото на Изгнаника.

— Сега ми предайте ранения — каза той на Андре. Андре се подчини. Изгнаника скочи на седлото си и намести капитана пред себе си.

— Готово! — каза той.

— Утре на обяд! — напомни му маркизата.

— Ще дойда.

— Сбогом!

След това тримата конници се отдалечиха от поляната и звукът от копитата на конете им скоро замря в далечината.

Щом се увери, че е сам, Изгнаника смени изражението на лицето си. Надвеси се над ранения.

„Бедният! — прошепна той. — Дойдох тъкмо навреме за него. Още няколко минути и би загинал. Навремето ми оказа услуга. Ще се погрижа за него!“ И пришпори коня.

Мислите му продължиха своя ход:

„Кои са тези жени? Макар и преоблечени, веднага познах, че са важни дами. Тук има някаква тайна. Но аз ще я открия!“ Движеше се по брега на Охайо.

— Това злато — прошепна си Изгнаника на глас — ме гори. Да се освободим от него!

И той, който пред маркизата и нейната приятелка така добре бе изиграл ролята на користолюбив човек, извади от джоба кесията и я захвърли в реката.

След минута този странен бандит свърна по тясна пътечка, която се виеше като змия между дърветата, и потъна в гората.

Едва изчезна, отнасяйки своя товар, и на поляната се появиха две лица: граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини.

Бяха тръгнали от форта Дюкен и през всичкото време вървяха по брега на реката. И благодарение на това не срещнаха нито преоблечените жени, съпровождани от слугата, нито Изгнаника и не можаха да узнаят каква съдба бе постигнала ранения капитан.