Гюстав Емар
Отмъщение (12)

Глава XII
БИВАКЪТ НА АНГЛИЧАНИТЕ

Нощта беше безлунна и тъмна. Силният вятър виеше страховито из планинските усои и сякаш се опитваше да изтръгне с корените прегъващите се под напора му дървета. С една дума, беше една от онези нощи, пълни с тайнствен ужас, за които дори и представа нямат в старата Европа.

От време на време настъпваха минути на затишие и тогава, като че ли за да уплаши още повече човека със страхливо сърне, нощта го дразнеше ту с насмешлив кикот на хиена, ту с вой на вълчица, скитаща се в тъмата. После всичко притихваше отново…

В подножието на един висок съвършено гол хълм бе спрял на лагер многоброен отред. Събрани накуп около буен огън, чиито червеникави пламъци хвърляха наоколо фантастични сенки, хората приготвяха вечерята си и се опитваха, колкото бе възможно, да се защитят от леденото дихание на нощния вятър. Пътниците, около осемдесет на брой, бяха издигнали барикада от денкове един върху друг, зад която можеха да се приютят и конете. Двама часовои, опрени на дългите си пушки, бдяха за безопасността на всички. В това време другарите им почистваха конете, сечаха сухи клони, носеха вода — накратко казано, бяха се отдали на всички ония обичайни занимания, които неизменно изискваше построяването на бивак в пустинна равнина или девствена гора.

Малко встрани, приклекнали до огъня, трима-четирима души разговаряха тихо, като нито за миг не изпускаха от уста димящите си лули. Облеклото им беше живописно: платнени ризи, дълги почти до прасците меки кожени връхни дрехи, на главите — кожени шапки. Тези хора приличаха на ловци или на търговци на роби. Чертите на лицата им бяха груби, погледът свиреп, гласът пресипнал, говорът — отсечен. Особено единият от тях, най-високият и най-старият, приличаше на онези изпечени горски скитници, съвсем забравили цивилизования живот, за които дивата природа бе станала второ отечество. Тъкмо той говореше, а останалите го слушаха с внимание и почит — доказателство, че играеше твърде важна роля в живота им.

— Ето на! — каза той, като изтърси пепелта от лулата върху нокътя на палеца на лявата си ръка. — Работата е наред. Наближаваме. Още девет дни и ще стигнем до мястото.

— Бог да ни е на помощ! — възкликна седящият до него. — Не може да се каже, че сме вървели много бързо. Проклето пътуване. Страшно ми дотегна.

— Ти винаги бързаш, Опосум — подигравателно възрази първият събеседник. — Като те слуша човек, ще помисли, че сме на път едва ли не цяла вечност, честна дума!

— А това според тебе нищо ли не значи? Седемдесет и седем дни да се промъкваш по пътеките на дивите зверове и по несъществуващи пътища, да бъдеш постоянно нащрек и да се страхуваш от засади. Според теб това е приятно пътуване, така ли? Наистина е добре!… Значи, ти не си придирчив, старейшино!

Последва презрителен отговор:

— Ах! Нима един храбър и честен ловец може така да говори? Смяташ ли, че си прав да се оплакваш? Значи въобще не приемаш, че е удоволствие да се преживяват опасности, при които животът ти виси на косъм? Не ти ли харесва тази постоянна борба с цялата природа: с хората, със зверовете, с ураганите и въобще с всичко, което срещаш по пътя си? После, когато препятствията са преодолени, враговете сразени или убити, ти се връщаш като победител в колибата си!… Какво удоволствие доставя такава победа!

— А най-главното — възможност да си отдъхнеш — добави Опосум. — Да, ти си прав, Летящ орел, но за съжаление, не на всички е предопределено да се върнат в дома си. Спомняш ли си какви планини от кости видяхме ние с теб по пътя, белеещи се под слънцето! Не можахме да познаем на кого принадлежи поне един от скелетите, които газехме с нашите коне. А между другото те може би също са били храбри и честни ловци. Сега са мъртви. Кой ги познава? Никой! Изчезнали са, завинаги заличени в книгата на живота, и на никого в паметта не е останал дори и спомен за това, което са били и което са извършили.

— Всеки човек умира — философски възрази Летящия орел. — По-добре е да падне в бой, отколкото да угасне стар, недъгав и за нищо негоден в ъгъла зад печката, на постеля от листа или пера… Така че думите ти са празно бръщолевене.

— Е, защо да приказваме — продължи Опосум като човек, за когото спорът не е удоволствие, тъй като се чувства победен от красноречието на противника. — Дай Боже нашето пътуване да завърши благополучно!

— Нима се съмняваш в успеха на експедицията ни? — попита бързо Летящия орел.

— Пътуването още не е свършило — отвърна Опосум. — Остават ни цели девет дни. Кой знае какво ни чака!

— Това е така, но най-големите препятствия вече преодоляхме. Ти като че ли нарочно предизвикваш съдбата.

— Твърде е възможно — каза Опосум, като клатеше глава. — Имам тъжни предчувствия, които не мога да преодолея. Нима съм виновен за това? Те идват сами — аз не ги викам.

— Никога не съм те виждал такъв!

— И аз също. Но какъв да бъда, братко? Има нещо по-силно от мене. Ние тръгнахме на път в петък и при това на тринайсети. На всичкото отгоре в минутата на тръгването три врани прелетяха над нас — все лоши предзнаменования. Пази се! Не трябваше да тръгваме!

Летящия орел неволно се замисли, отпусна глава.

— Не — продължи той след минута, като се съвзе, — глупости! По дяволите тия бабини деветини! Да не мислим повече за това! Дайте хубавичко да си похапнем, а след това да си легнем да спим и съберем сили за утре.

— Добре! Но все пак казах една чиста истина… Ще видиш!…

— Пак ли започваш? — свирепо извика Летящия орел. — Млъкни!

— Добре! Млъквам, щом не ти харесва да говоря с тебе, и дори ще се постарая да мисля за нещо друго.

— И добре ще сториш, за Бога! Човек просто побеснява, като слуша такива глупашки разсъждения. Смъртта може да убие и една патка. Нека се веселим — това все пак ще бъде победа над неприятностите и над… нещастието.

И той подаде своята бутилка на Опосум, който я допря до устните си, но започна да пие бавно, като че ли неохотно, после я върна на приятеля си, клатейки глава. Другите двама ловци се бяха завили с одеялата си и спяха като убити с протегнати към огъня крака. Опосум ги погледна, сякаш да се убеди, че наистина спят, а след това продължи, като сниши глас и се наведе към Летящия орел:

— Слушай, старейшино, напразно си играеш, ти не можеш ме измами! Твоето веселие е само привидно. В дълбочината на душата си може би си още по-тъжен и по-обезпокоен от мен. Бъди откровен — така ли е?

С един удар на тока си Летящия орел отхвърли точно в средата на огьня тьрколилата се към него главня.

— Дявол да те вземе с твоите предположения! — недоволно промърмори той. — Откъде го измисли, че съм бил умислен или че се боя от нещо?

— Отгатвам! Знаеш ли, братко, че когато двама души са преживели десет години рамо до рамо, ловували заедно и воювали с червенокожите, те дори и да поискат, нищо не могат да скрият един от друг — толкова добре се познават. Казвам ти, нещо ти тежи на сърцето. Или вече не ми се доверяваш? Кажи какво ти е?

Настъпи мълчание. Летящия орел сякаш се бореше с някакво дълбоко вълнение. Най-после успя да си възвърне опази повелителна невъзмутимост, която ловците и индианците си налагат при необичайни обстоятелства, и като подаде отривисто и сърдечно десницата си на Опосум, каза:

— Е, да! Истина е, и у мене има нещо. Сега какво?

— Какво?… Нищо — отвърна Опосум. — Аз съм прав, това е всичко, удовлетворен съм. Ти можеш да пазиш тайната си, ако това ти харесва, но и аз имам същото право да ти поверявам моите собствени тайни.

— Не, ти всичко ще узнаеш, защото против волята ми измъкваш истината от дълбочината на моята душа.

— За сам човек е много по-тежко да пази тайна — поучително проговори ловецът, — за двама този товар е по-лек.

— Ти знаеш тайната или по-точно — предчувстват я.

— Аз?

— Да, остави ме да се доизкажа.

— Да, слушам те.

— Както вече каза, ние излязохме от търговската кантора при лоши поличби. Предзнаменованията бяха против нас и за съжаление това се оправда. Знаеш какви нещастия ни се струпаха по пътя: десет души убити, пет коня потънаха, глад, жажда, ураган — с една дума, всичко, освен добро. Наистина би могло да се помисли, че цялата природа е в заговор против нас. Ти знаеш колко труд ни струва да се доберем дотук.

— Добрахме се благодарение на твоята енергичност и на твоето дълбоко познаване на планините и пустинните равнини.

— Добре, нека бъде, както казваш! Но всичко, което преживяхме, е дреболия в сравнение с онова, което ни очаква!

— Какво искаш да кажеш? Нима нещо подозираш? От кого очакваш неприятности?

— От най-страшния враг. Още не сме го видели.

— За кого намекваш?

— За Бога, ти го познаваш не по-зле от мене, тъй като неведнъж си се сблъсквал с него.

— Безследния!

— Нямаше защо да ти го казвам. Да, Безследния, този проклет канадец! Още не се е показал, но съм уверен, разбираш ли, уверен съм, че е по следите ни!

— Нима мислиш, че ще се осмели да ни нападне близо до селища, и то в самия център на английската територия?

— Неуловимият не се спира пред нищо. Забрави ли кой е и каква ненавист питае към нашата нация и особено към мене, за което впрочем и аз му се отплащам със същото. Да, да!

— Нищо не съм забравил. Е, и в случай че ни нападне?…

— Загубени сме! — прекъсна го Летящия орел с глух глас. — Загубени, толкова загубени, че дори не може и да се мисли за съпротивление.

— Ти да не си полудял!

— Не, с всичкия си разум съм! Повтарям ти, ако ни нападне, сме загинали, и ето защо… На нас ни потънаха пет коня, нали?

— За нещастие да, но какво от това?

— Братко, тези коне носеха на гърбовете си всичките наши бойни муниции, барут и куршуми. Сега ни е останало само това, което се намира в биволските ни рогове, което ще рече не повече от десетина изстрела на човек. Освен това трябва да ходим на лов, за да се снабдим с храна по време на пътуването, за което също се харчи барут. Ето какво с много по-печално от всякакви предчувствия.

— Хм! Това е твърде сериозно, макар още по нищо да не личи, че този проклет канадец е попаднал на следите ни и замисля нападение — каза Опосум на свой ред, стараейки се да се държи твърдо.

— Той дебне като вълк около кошара.

— Сигурен ли си в това?… Значи не оправдава славата си, че не оставя никакви следи след себе си?

— Сам видях следи малко преди залез-слънце, оставени от неговите спътници.

— Положението става критично. Какво мислиш да правиш?

— Още не знам. Не съм стигнал до никакво решение. А ти какво би направил на мое място?

— Бих се защищавал до последна капка кръв!

— Не за това питам… Нима ме смяташ за подъл страхопъзльо, готов да предаде целия този товар, който ни струва толкова труд да го докараме дотук? За хора с достойнство е безкрайно тежко да позволят да ги убиват като телета в скотобойна без надежда за отмъщение.

— Това наистина е тежко, но може би все още има начин да се измъкнем от това положение.

— Как? Говори!

— Опасно е, от сто шанса деветдесет и девет ще бъдат против нас, но нямаме избор.

— Достатъчно е, че остава поне един шанс!

— Прав си! На двайсет и пет мили западно оттук се намира първият английски пост на границата с индианските земи.

— Добре. А после?

— Двайсет и пет мили с добри коне — това е дребна работа, ако познаваш страната. Събуди твоите хора; с помощта на отсечени дървета и окопи подсили лагерните укрепления, които благодарение на добре избраното място са почти непристъпни, и ако те нападнат, се съпротивлявай докрай.

— На това разчитам!

— В това време един верен човек ще отиде във форта и ще доведе със себе си помощ. Работа за два дена, най-много за три. Мисля, че при евентуално нападение ще можеш да издържиш и повече.

— Сам да остана, пак ще издържа!

— Ето моя съвет. Как го намираш?

— Отличен! Но кой ще се съгласи да отиде за помощ?

— Боже мой! Та аз, ако нямаш нищо против.

— Ти? Нима би се съгласил да рискуваш по такъв начин живота си?

— За да спася другарите си, разбира се! Още повече че ми се удава случай да изиграя този дявол, който ни преследва като зъл гений.

— Е, е! — изведнъж се обади подигравателен глас и се разля като погребален звън над главите на ловците. — Тук се говори за мене, струва ми се, и то не особено ласкаво.

Двамата събеседници се обърнаха ужасени. Зад тях стоеше Берже, облакътил се небрежно на дулото на пушката си. Канадецът гледаше своите врагове с насмешка и спокойствие, което ги доведе до отчаяние. Като се наслади достатъчно на ефекта от неочакваното си появяване, Берже каза:

— Добър вечер, приятели! Благополучно ли, мина вашето пътуване? Е, е! — добави той след минута. — Изглежда, не сте много радостни, че ме виждате!… Добре умеете да приемате гостите си, няма що.

Летящия орел и Опосум, макар и силно изненадани, бяха достатъчно калени, за да останат дълго под влиянието на изпитаното от тях вълнение. Летящия орел отговори на канадеца с най-спокоен глас:

— Идвате да търсите гостоприемство? Ако сте дошли като приятел, молим ви, седнете.

— Благодаря — отговори канадецът, но не седна. — Дойдох почти като приятел… Да, кълна се в честта си!… Почти като приятел…

— Почти като приятел? — прекъсна го Опосум.

— Да, защото се явявам пред вас в качеството си на пратеник.

— Какво искате да кажете с това?

— Това, което казвам, и нищо друго… Съгласни ли сте да ме приемете като пратеник? Искате ли да изпушите с мене лулата на мира? — Изяснете се!

— Отговорете ми най-напред ясно и без уговорки. Нося със себе си и мир, и война. Кое избирате?

— Да изпушим лулата на мира! Животът ви е вън от опасност! След това ще можете да си отидете свободно, няма да ви задържаме.

— Що се отнася до последното, ще остана или ще си отида, когато поискам без ваше разрешение.

Берже приседна на камък с пушка между краката, извади лулата от пояса, напълни я и запуши с презрително хладнокръвие, което нито за Миг не го напускаше.

Английските ловци бяха доста добри познавачи на тези хитрости, които вървяха в употреба по границата. За тях беше ясно, че канадецът съвсем се случайно е попаднал при тях и щом действа така смело, значи има зад гърба си сила. Въпреки че още нищо не издаваше присъствието на неприятел, те за секунда взеха решение. С присторено равнодушие се съгласиха да преговарят със своя противник, когото не можаха да заловят и който ги хвана с изненада.

— Ние слушаме — каза Летящия орел, — но преди всичко, позволете ми да ви поздравя за ловкостта, с която се промъкнахте до нас. Не напразно са ви дали прякора Безследен. От сърце ви поздравявам, приятелю!

— Боже мой! — добродушно отговори канадецът. — Вие давате твърде висока цена на нещо, което само по себе си е толкова просто, особено като се има предвид, че не знаете как е станало!…

— Да, така е… Обаче…

— Считам за свой дълг да ви съобщя подробностите. Погледнете вашите часовои.

— Е?

— Те отдавна са сменени с двама френски войници, много мили момчета, с които, надявам се, скоро ще се запознаете.

— Как! — извика Летящия орел, готов да се хвърли към часовоя.

Берже сложи ръка на рамото му и без видимо усилие го принуди да остане неподвижно на мястото си.

— Не се безпокойте! Ние просто ловко отместихме часовоите — това е всичко. Те не са ранени и се чувстват толкова здрави, колкото сме и ние с вас сега.

— О! — прошепна старият ловец с отчаяние. — Вие сте същински дявол!

— Е, е! Успокойте се… Та да продължа… Преди малко казахте на вашия уважаем приятел, че мястото на лагера е добре избрано, че е почти непристъпно. С това съм съгласен.

— Аха! — проговори ловецът. — Вие сте съгласен. Това все пак значи нещо!

— Защо не, щом повтарям мнението, изказано от вас? Но се лъжете…

— Моля?

— Дявол да го вземе! Погледнете: разположили сте се на бивак до един хълм, на който според вас не е възможно никой да се изкачи. Като сте постъпили така, сте направили груба грешка. Тук има пътека, наистина твърде тясна и стръмна, но поради липса на по-добра, все пак може да послужи. Обърнете главата си ето нататък… Какво виждате там?

— Огън! — извикаха поразени ловците.

— Да, и то доста силен. Вярвам, няма да ви е трудно да различите оттук хората край него, нали така?

— Наистина сте дявол, Безследни! — с ярост повтори ловецът.

— Не — отговори Берже, — аз съм горски скитник и познавам пустинните плата, това е всичко.

— Какво искате да кажете?

— Слушайте ме внимателно, наистина си струва! Зад всеки от часовите, които вече не са ваши, а мои, се намират по двайсет добре въоръжени мъже, които само очакват моето извикване, за да се хвърлят към лагера. Ако искате, можете да се убедите в това. И още нещо. Отсреща на хълма стоят други шестдесет души, за които не е трудно да ви изпозастрелят като гълъби, без сами да се излагат на риск. Тези хора се командуват от двама френски офицери, дошли от форта Дюкен специално за тази експедиция.

— Френски офицери?

— Боже мой, да! Но вижте, някои от вашите ловци, събудени от шума на разговора ни, струва ми се, искат да се намесят. Помолете ги да се държат спокойно до нова заповед. Така ще е по-добре и за тях, и за вас.

Летящия орел даде знак на Опосум, който веднага се запъти към ловците. Те наистина, обезпокоени от произшествието в лагера, будеха другарите си и грабваха оръжията.

— Но да свършваме! — каза Летящия орел, сдържайки гласа си.

— Не искам нищо повече! Вие знаете, както и аз, че всеки опит за съпротива от ваша страна би бил безумие. Може би бихте успели да убиете няколко души от нас, но тогава ще бъдете избити всички, до последния човек. И тъй, поръчано ми е да сложите оръжие и да ни предадете стоката.

— А след това? — с глух глас попита Летящия орел.

— Ще бъдете признати за военни пленници и с вас ще се отнасят като с такива.

— Това ли е всичко?

— Не! Ще дойдете с нас до Красивата река. Там ще ви бъде предоставена възможността да отидете където искате.

— Сега всичко ли е?

— Да, нямам какво друго да ви предложа.

— А ако откажем?

— Тогава нека пролятата кръв тежи на вашата съвест, приятелю.

— Твоята кръв, дяволе, ще бъде пролята преди всичко! — извика Летящия орел.

И като тигър се хвърли върху канадеца, размахвайки ножа си:

— На оръжие!

Нападението беше така внезапно, че ловецът сигурно щеше да загине, ако не се беше държал през всичкото време нащрек, без да изпуска от очи своя враг, ненавистта и свирепата храброст на когото му бяха отдавна известни. Берже внимателно го наблюдаваше, като се преструваше, че се отнася към него с пълно доверие. В същата минута той бързо отскочи назад и вдигна пушката си:

— А! Изменник!

Раздаде се изстрел. Летящия Орел се сгромоляса на земята с раздробен череп.

Лагерът бе ограден от всички страни едновременно. Ловците, стоящи в засада на хълма, връхлетяха като лавина върху англичаните, изплашени от тази тройна атака, която съвсем не очакваха. Метисите, победени почти без бой, захвърлиха оръжието си и се предадоха.

Само един човек се съпротивляваше — това бе Опосум. Като видя как падна неговият приятел, той не искаше да го надживее и храбро се остави да бъде убит до него.

На разсъмване, по заповед на граф Дьо Вилие, погребаха убитите, след това керванът, радвайки се на леката победа, се отправи в усилен марш към форта Дюкен. Французите отвеждаха със себе си английските пленници и откарваха денковете със скъпи кожи, донесени толкова отдалече, с такива трудности и така бързо променили своите собственици.

След осемнайсет дни граф Дьо Вилие победоносно стъпи във форта Дюкен. Като награда за успеха на опасната експедиция той помоли господин Дьо Контъркьор да удържи даденото обещание да не остави без отмъщение смъртта на граф Дьо Жюмонвил, неговия брат.