Гюстав Емар
Отмъщение (16)

Глава XVI
НЕОЧАКВАНА СРЕЩА

Ако обстоятелствата, предизвикали експедицията, не бяха толкова тъжни, толкова сериозни, барон Дьо Грини би бил във възторг от своето пътуване. Разкриващите се пред погледа му картини на всяка крачка го омайваха с възхитителни изненади. Берже, прекрасен спътник, изпълнен с уважение към него и в същото време до висша степен снизходителен, с удоволствие показваше на младия човек и най-малките подробности от пейзажа на този чудесен край, един от най-богатите, най-разкошните и най-красивите в цяла Канада. Областта, в която се намираха, изглеждаше напълно безлюдна. Нито веднъж от откриването на Канада французите и англичаните не бяха рискували да проникнат така дълбоко във вътрешността на страната. Само индианците и техните безпощадни врагове — траперите и ловците — царстваха в тази пустош, като си я оспорваха с дивите зверове, устроили в нея своите бърлоги.

На втория ден, когато си строяха бивак за през нощта, Берже започна да проявява безпокойство, което изглеждаше дори малко странно за този човек. Той се спираше, навеждаше се към земята, после изведнъж се изправяше като заслушан елен, притичваше ту надясно, ту наляво, връщаше се назад и пак започваше да се оглежда. По едно време сякаш душеше въздуха и с негодувание клатеше глава, като бърчеше вежди и силно удряше по земята с приклада на пушката си. Барон Дьо Грини, впечатлен от промяната в поведението на ловеца, от която не разбираше нищо, тревожно го следеше с поглед, без да смее да го попита за причината на безпокойството му. Тъкмо младият човек се престраши и реши да му зададе няколко въпроса, Берже го изпревари:

— Господин барон, днес става нещо необикновено в гората и това ме тревожи силно.

— Какво се е случило, мой храбри приятелю? Признавам си, че не виждам нищо необичайно.

— Вие — да, господине, защото нямате усет за живота в тукашната природа. Това, което учудва нас, скитниците, за вас остава съвсем незабелязано.

— Боже мой, в това няма нищо чудно. Нима дърветата не си приличат едно на друго или гората не е гора?

— Сигурно сте прав така да разсъждавате, защото много неща не знаете. Не, господин барон, едно дърво никога не прилича на друго.

Пътниците се спряха и опрени на пушките си, заобиколиха канадеца. След миг той продължи, сдържайки гласа си, сякаш се боеше да не го чуе някакъв невидим шпионин, спотаил се в засада наблизо.

— В тази минута се намираме в гора, в която никога не са стъпвали бели. Само индианци и някой по-решителен канадец имат куража да дойдат насам.

— Значи много е опасна?

— Да, доста! Огромна е, кипи от всякакъв дивеч и хищни зверове. Дори самите туземци не я познават напълно. Когато дойде време за големия зимен лов, червенокожите се събират по няколко племена заедно и ловуват с гонци в продължение на два месеца. През всичкото останало време е съвършено безлюдна, никой не идва тук. А и защо да идва?

— Но ние сега сме тук — каза барон Дьо Грини.

— Ние сме друго нещо. Избрах този път, защото като най-труден е и най-изоставен и ни дава възможност да скрием следите си. Така сме в по-голяма безопасност и можем да си позволим да се движим, както ни се иска, без да се страхуваме, че ни гледат или следят. Освен това тази вечер ще излезем оттук.

— Прекрасно! Но досега не видях нещо, което да оправдае вашето безпокойство. Още повече се учудвам, тъй като не сте човек, който се страхува от глупости.

— Прави ми чест, господине! Причината за тревогата ми, скромно признавам, е доста сериозна: преди два часа открих следи.

— Следи? — учуди се младият човек.

— Да, следи, наистина грижливо прикрити и биха могли да излъжат по-ненаблюдателни очи от моите. Те са по същия път, по който вървим ние. Където е било възможно, най-внимателно са унищожени, но все пак нещичко е останало от тях и с увереност мога да ви кажа, че не се лъжа.

— Това наистина е сериозно, храбри ми Берже! Какво мислите, на кого могат да принадлежат тези следи?

— Ето кое ме затруднява! Хората, които и да са, са минали преди нас и са били трима — двама мъже и една жена, сигурен съм.

— Жена?

— Да, и то твърде млада. Стъпката й е лека, едва се отбелязва по земята. Мъжете, които я съпровождат, са много по-възрастни. Те силно стъпват на петите си, което ще рече, че не са индианци, но са обути с мокасини, каквито носят горските скитници. Интересно е да се узнае кои са тези пътници. Дали са безобидни ловци или врагове — това засега не мога да кажа…

— Хм! Всичко е твърде сериозно — прошепна младият човек, също силно загрижен от разкритията на ловеца. — Право да си кажа, не мога да измисля какво да правим.

— Има само две решения и ние трябва да изберем едното: това, което е в наш интерес.

— Да обсъдим и едното, и другото.

— Първото е да се върнем назад по същия път, да се измъкнем от гората и да се присъединим към нашите приятели, следвайки единия от другите два избрани пътя. Но така ще изгубим много скъпоценно време.

— Никога не ще се съглася да се връщаме назад…

— И аз така мисля, но бях длъжен да се съобразя и с вашето становище.

— Сега да видим второто решение. Първото го отхвърляме!

— Вие с нашите двама спътници ще останете тук, а аз ще отида на разузнаване… Ще вървя напред дотогава, докато настигна хората, които са пред нас. Според мен, не са много далече. Има един час до мръкване. Те сигурно ще спрат да се нахранят, да починат и да изчакат утрото. Като видя тайнствените пътници и разбера какви хора са и как трябва да се отнасяме с тях, ще се върна и ще решим как да постъпим. Ние сме четирима смели мъже и в случай на нападение ще съумеем да се защитим. Какво ще кажете за плана ми, господине?

— Мисля, че е великолепен, и ви съветвам веднага да се пристъпи към изпълнението му.

— Много добре! По време на моето отсъствие не мърдайте от мястото си, иначе рискувате да се заблудите и тогава Бог знае колко време ще ми трябва да ви намеря.

— Бъдете спокоен, ще се постараем да изпълним желанието ви.

— И тъй, решено… А, да! Още едно последно наставление: разговаряйте шепнешком — в гората човек никога не може да бъде сигурен, че никой не го подслушва. Тук и дърветата имат очи, а листата — уши! И най-главното — не палете огън! С една дума, не правете нищо, което би могло да привлече вниманието на други.

— Добре!

— В такъв случай, довиждане! Може да се върна след по-малко и от час.

Ловецът се шмугна в храстите и веднага изчезна от погледите им. Баронът остана сам с войниците, силно загрижен за резултатите от експедицията, предприета от храбрия канадец. Разбира се, стараеше се да прикрие тревогата си.

Времето течеше безкрайно бавно. Мракът около тримата се сгъстяваше. Гаснещият светлик на вечерния здрач придаваше на предметите наоколо най-фантастични форми. Прибавете към това тайнствения шум в гъсталака и жалното виене на вятъра, провиращ се между върхарите на дърветата. Със зловещия си рев хищниците предупреждаваха, че залезът на слънцето ги е разбудил.

Нервни тръпки пробягваха по телата на чакащите, студена пот избиваше по слепоочията им. Наклонили телата си напред, с разширени очи, наострили уши, държаха пръсти върху спусъците на пушките, стояха неподвижно, едва дишайки, готови да се хвърлят в схватка с врага, роден във въображението им…

Изминаха два часа.

Изведнъж весел смях профуча край ушите им. Между дърветата проблесна червеникава светлина и се показа човек. Беше Берже.

— Колко много се забавихте! — каза баронът с глас, на който — уви — напразно се стараеше да придаде желания нюанс на пълно спокойствие.

— Така ли? — наивно попита канадецът. — Оставих ви преди два часа.

— Е, какво узнахте?

— Преди всичко, че не съм се излъгал. Пред нас наистина вървят двама мъже и една жена.

— Врагове или приятели?

— На въпроса не мога да отговоря, както бих искал. Всичко, което мога да кажа, е, че засега няма защо да се страхуваме от тях. Освен това те ни предлагат да се присъединим към групата им, което, поне в тази минута, не е за пренебрегване.

— Значи сте говорили с тях?

— Дявол да го вземе! Но това са стари познати. Щом ги видях, смело отидох при тях. И напълно естествено, още повече че те също са храбреци… Отдалеч ме усетиха и ако не бях тръгнал открито, нямаше да се уплашат да излязат насреща ми.

— Далече ли е лагерът оттук?

— Не повече от половин миля.

— И вие се забавихте толкова дълго?

— По всичко личи, господине, че не знаете какво значи да изследващ следи, иначе не бихте ми отправили подобен упрек.

— Така е! Сгреших, простете ми!

— О, сгрешили сте, това е всичко и не си струва да се извинявате.

— Какво ще правим сега?

— Ще отидем, колкото е възможно по-скоро, в лагера на нашите пови приятели. Те ни чакат и не трябва да ги караме да чакат дълго.

— Добре, да вървим!

— Още една дума!

— Кажете!

— Вие ги познавате, вече сте ги виждали. Не показвайте нито особено учудване, нито любопитство. Аз самият не мога да разбера кое точно ги е накарало да проникнат чак тук — изглежда, замислят нещо. Във всеки случай, смейте се и се шегувайте с тях, колкото искате — това ще бъде най-доброто, което можете да направите. Понеже не сметнаха за необходимо да ми кажат нещо за своите работи, не би трябвало да ги посвещаваме и ние в нашите. Разбирате ме, всеки за себе си…

— Не бойте се от нищо, ще бъдем предпазливи! — и обръщайки се към войниците, баронът добави: — Особено вие по-премълчавайте!

— Да, да — продължи канадецът, — още повече че човек никога не се разкайва за това, че е мълчал. Толкова старо правило, колкото и светът и аз го намирам за доста разумно.

— Е, сега на път!

И те тръгнаха. Следвайки канадеца, след по-малко от час видяха светлика на огън на върха на висок хълм — блестеше като маяк в тъмнината.

— Ето там! — каза канадецът.

Огънят възвърна храбростта и веселието на французите и те ускориха крачките си… Приближиха подножието на голия хълм. Берже спря и започна да подражава крясъка на ястреб. В отговор веднага се чу също такъв крясък.

— Сега можем да се движим напред, без да се страхуваме, че ще получим куршум в челото за поздрав. Добре ще ни посрещнат.

Започнаха да се изкачват към върха, на който наистина ги посрещнаха двама мъже без оръжие и ги поздравиха с весел, радостен глас. Баронът с мъка сподави готовия да се изтръгне от гърлото му вик на учудване. Пред него стояха Жан-Пол, или Изгнаника, и неговия неотлъчен спътник Кадифената змия. Младата жена, останала при огъня, сигурно да наглежда вечерята, беше Анжела, дъщерята на Изгнаника.

Като си размениха обичайните поздрави, всички с удоволствие насядаха около огьня, още повече че студът беше доста силен.

Вечерята мина весело. Мъжете запалиха лулите си и продължиха да разговарят, седейки до огьня, а момичето им пожела лека нощ и скромно се оттегли в колибата от клони, явно направена специално за нея от баща и и от Кадифената змия. Разговорът вървеше лениво. Всеки беше нащрек, затова всички говореха някак си неохотно. Най-после Изгнаника, на когото, изглежда, най бе дотегнало всичко това, реши, както се казва, да пробие леда, но го направи така, че страшно учуди гостите си.

— Е, мили мой Безследни — каза той, подавайки на ловеца манерката си, пълна с превъзходно питие, — признайте, че съвсем не очаквахте да ме срещнете точно днес, нали?

— Дявол да го вземе. И вие, мисля, също не сте се надявали на това, маестро Жан-Пол?

— Аз? — възрази Изгнаника, както обикновено, усмихвайки се подигравателно. — Виж, в това се лъжете! Аз ви чаках!

— Вие? Как така?

— Вече два дни, откакто вървим почти заедно, но едва днес реших да ви изпреваря. Иначе бихме могли да вървим така до… до…

— Докога? Кажете, моля ви, Жан-Пол, докога?…

— Докато не бяхме стигнали там, където отивате и закъдето вероятно ще продължим заедно.

— Хм! — намеси се баронът. — Вашият отговор ми се вижда рискован, защото — поне на мене така ми се струва — преди всичко трябва да знаете къде точно отиваме ние.

— А кой ви е казал, че не зная?

— Но това бихте могли да отгатнете само по едното чудо…

— Може и да е така, може и да не е! Не искам да играя с вас на криеница и направо ще ви кажа, че вървим към една и съща цел. По-добре е да свалим картите, вместо да се държим нащрек, което би могло да провали плановете ни.

— Не ви разбирам — каза барон Дьо Грини. — Ако не се изкажете по-определено, за съжаление не зная как да ви отговоря.

— Добре казано, кълна се в спасението на душата си!… С удоволствие виждам, че въпреки младостта си, умеете да бъдете предпазлив — отвърна Изгнаника с насмешка. — Ще ви обърна внимание на факта, че вървим но един и същи път и това е достатъчно да се разбере къде отивате, дори и да не знаех каква смела работа замисляте. Не ми се сърдете — добави той, забелязал нетърпеливия жест на барона, — съдбата на капитан Дьо Вилие ме интересува не по-малко, отколкото вас. Той спаси живота ми. Това е стар дълг и аз бих искал да му го изплатя колкото се може по-скоро.

— Нима това е истина?

— Не знаете ли?

— Моят приятел няма обичай да разказва за направените от него услуги.

— Така е и аз съм му благодарен за това. Тази черта от характера му увеличава симпатиите ми, а също и благодарността към него и към приятелите му.

— Значи — каза Берже — можем да разчитаме на вашата помощ, в случай, че наистина сте решили да опитате щастието си в освобождаването на капитана?

— Точно така! Слушайте, с вас отдавна се познаваме, затова бъдете с мене откровен. Ще ви докажа, че зная всичко. Вие чакате Голямото ухо, нали така? Но преди да дойде при вас, трябва да се срещне с мене.

— А, това вече, мили Жан-Пол…

— Не ми ли вярвате? — Подсмихвайки се, попита Изгнаника.

— Бих повярвал, ако го видя със собствените си очи!

— Тогава погледнете!

И той го накара да обърне глава. Берже подскочи от изненада. В този миг Голямото ухо, индианският вожд, изкачил се на хълма, с бавни крачки се приближаваше към лагера.

Нямаше място за съмнение! Изгнаника бе казал истината.