Йън Ървайн
Тъмна е луната (34)

34.
Гордост и предразсъдъци

Шанд изкачи уморен стълбата в странноприемницата и отвори вратата на стаята, в която живееше, когато си беше у дома. Сложи свещника на скрина, разкърши схванатите си мускули, обърна се към леглото и се вцепени.

Приличаха на изгубени деца. Каран бе притиснала главата на Лиан към гърдите си и двамата спяха кротко. Бяха му липсвали през това самотно пътешествие. Погледа ги известно време, после взе свещника в мазолестата си ръка и отиде в съседната стая. Видя парчета от нощно гърне по целия под. Събра по-опасните остри късове и се стовари на леглото. Бе вървял до изнемога, за да се прибере по-бързо, и сега дори не се зачуди какво ли се е случило в стаята, а направо заспа.

 

 

Каран се размърда. Бремето, налегнало душата й през нощта, вече не тегнеше толкова. Сега не се чувстваше толкова самотна. Отдавна бе настъпило утрото. Сигурно всички бяха закусили отдавна.

Измъкна се от леглото и придърпа одеялата към брадичката на Лиан. Облече припряно вълнените си дрехи — зеления торбест панталон, зелената изцапана риза, тънките зелени чорапи. Намъкна кафявите ботуши, сложи си куртката и палтото. Толкова й бяха омръзнали… Натика в джоба на палтото оръфаната си шапка. В стаята нямаше огледало, но това не я притесни. Бездруго рядко се оглеждаше, а и напоследък огледалата й бяха станали омразни. Вчеса усърдно гъстата си коса, но след миг кичурите пак щръкнаха непокорно.

Зад съседната открехната врата се чуваше познато гъргорещо хъркане. Сърцето й подскочи и тя надникна в стаята. Шанд се бе върнал!

Взираше се с обич в стария си приятел. Стори й се, че косата му е още по-бяла и по-рядка отпреди. В лицето му се бяха врязали нови бръчки, а брадата му беше дълга и пищна.

— Колко ми липсваше — промърмори тя и седна до леглото.

Той се отърси бавно от съня, обърна се и отвори едното си око. И неговите очи бяха зелени, но в по-блед оттенък от нейните. Бяха леко хлътнали и затова изглеждаха по-малки.

— Ама че посрещане — да ви заваря в леглото си — подсмихна се Шанд.

— Къде си скитал толкова време и защо изчезна, без да се сбогуваме?!

— Ти закуси ли?

— Не.

— Тогава бягай в кухнята и поръчай да приготвят нещо, за да се облека на спокойствие. Знам, че си безсрамница, но старците са свенливи хора. Ще похапнем заедно на слънце, ако то благоволи да се покаже днес.

— Брей, свенлив бил — заискриха очите й. — По-скоро суетен.

Отдръпна се, когато той замахна небрежно към нея, и изтича през вратата.

 

 

Шанд се облече чевръсто и се шмугна в другата стая. Огромната цицина на главата на Лиан бе потъмняла до черно. Тъй… Каран го е фраснала, но защо? Започваше да се досеща. Надушваше неприятностите.

Странноприемницата имаше обърната на север веранда, опасана от ниски стени. Грееше ли слънце, тук беше приятно дори през зимата. По подпорите се виеха дебели лози с опадали листа. Каран се бе настанила на дъсчена скамейка. На грубовато скованата маса пред нея имаше чайник с чард, две големи чаши, купа плодове и чиния със самун черен хляб. Когато Шанд я доближи, тя режеше филии. Наля му чард, както той го харесваше — не особено силен, с няколко капки сок от зелен лимон — и му подаде чашата.

— Лиан няма ли да закусва днес? — подхвърли той.

— Лиан… още спи. Ох, Шанд… Ударих го по главата с твоето нощно гърне. Ама че ужас!

— Не е било моето нощно гърне — кротко я поправи той. — Аз обаче видях доста по-мила картинка, когато влязох.

— Към края на нощта ставам по-блага.

— А преди закуска си сприхава — спомни си старецът и побутна плодовете към нея. — После ще говорим.

— Не знам дали ми се говори за това — смотолеви Каран. — Е, къде беше? Заради нас ли се прибра?

Той не отговори и сякаш нарочно си придаде разсеяно изражение. Оттук се виждаха покривите на другите къщи в селото и виещата се пътека към Хечет. По нея не се мяркаше никой. Пушеците от комините се издигаха право нагоре. Каран изяде един гелон и започна да хапва от хляба. Шанд най-после проговори:

— Не точно заради вас. От Флуд прекосих Туркадско море, поех на изток по река Алм и накрая се върнах в Туркад.

— А може ли да попитам каква беше целта ти?

— Мои си работи. Нещо като поклонение. Изобщо не е свързано с някакви древни реликви, ако такава мисъл ти се е мярнала в ума. Защо съм се прибрал ли? Ами защото живея тук. Но търсех и вас двамата. Като гледам, много време сте прахосали, за да изминете толкова късо разстояние.

— Отнесохме Селиал до Бясната вода. Тя умря там и аакимите я погребаха при Моста на небесната дъга.

— Много мило от ваша страна.

— И тя беше мила с мен, привързах се към нея. После пък на Лиан му щукна да мине през Чантед, затова се отклонихме натам.

— Хъм-м… — проточи Шанд толкова хладно, че Каран продължи припряно:

— Минавал ли си край Готрайм?

Старецът я опари с поглед изпод щръкналите си вежди и каза троснато:

— Минах!

— Дали… е останало нещо?

Пак сърдит поглед.

— Каран, смайва ме нахалството ти да разпитваш, след като си ги зарязала от толкова време.

Тя си замълча. За всяко забавяне по пътя си имаше причини, но каквото и да кажеше, щеше да звучи като гузно оправдание.

— Рейчис е стар, Каран — натърти Шанд. — Предан и усърден, но твърде стар. Отдавна иска само да си грее костите на слънце и да прекара в блажени видения и спомени последните си години. Аз мисля, че си го е заслужил, а ти? Но вместо това той се бъхта от изгрев до среднощ, опитва се да поправи злото, сторено от войната, преди да е настъпила истинската зима. И се надява ти да се върнеш у дома, за да свалиш този товар от плещите му. Още не е започнал да те упреква, но вече се чуди докога трябва да ти служи толкова неуморно.

Каран беше готова да избухне в плач.

— Какво става в имението? Как са хората?

— Ами не чак толкова зле, честно казано. Равнините на Банадор са пострадали жестоко, но по хълмовете няма големи опустошения. Сигурно защото нашествениците не са искали да се катерят нависоко заради толкова оскъдна плячка. Но не се залъгвай, че Готрайм е непокътнат. Гашадите са минали оттам неведнъж, докато са щъкали от Шазмак и обратно. Има и разрушения, и загинали. Много неща можеш да възстановиш, смъртта обаче е безвъзвратна.

— Да, това е моят дълг — промълви тя. — Не разбирам защо мина толкова време, преди да го осъзная.

Тя скочи от скамейката.

— Я седни! В тези дни е неуместно да прибързваш, колкото и добри да са намеренията ти. В цял Ягадор цари хаос. И не забравяй, че Игър е прострял властта си над тези земи, включително и над Банадор. Не би помислил да се откаже от тях, каквито и временни съюзи да е уговорил в Катаза.

Каран беше наясно с това. Бе опознала безмилостното лице на могъществото.

— Помисли и за състоянието на Лиан — добави старецът. — Днес няма да може да пътува, вероятно и утре.

Тя направи гримаса.

— Да не говорим сега за това.

— Не можеш да бягаш от проблема с него, нито от истината за Готрайм.

— Знам. Не бягам от отговорност. Нека обаче го обсъдим по-късно. Прекалено съм объркана. Моля те, да поговорим за друго.

— Щом искаш…

— Все пак ми се ще да знам къде си бил — смънка тя плахо.

— Трябваше непременно да отида на едно място… много древно място.

— Охо, и ти си търсил ааканско злато!

— Не съм! По-скоро отидох да почета миналото. Своето минало. Не знам дали не е глезотия в такива времена, но не можех да не отида.

— Разкажи ми.

— Нямам желание. Също като тебе аз признавам с голяма неохота недостатъците и грешките си.

— Добре де… Какво друго прави през това време?

— По пътя насам се отбих в Туркад. Тайно, разбира се. Игър се бе върнал преди месеци. Ако се вярва на мълвата, бил разярен и смазал всякакво непокорство с желязна ръка. Прогонил гашадите и тутакси усмирил Туркад. Но това е версията на неговите послушни разказвачи — те, както винаги, пренаписват историята. Истината е далеч по-интересна, всичко се върти около твоята приятелка Мейгрейт.

— Виж ти… Разкажи ми и за нея.

— Твърде странни случки… Двамата с Игър били любовници…

— Знам — прекъсна го Каран. — И аз се наслушах по пътя на какви ли не слухове за нея, но всички си противоречаха.

Шанд сподели с нея всичко, което бе научил за делата на Мейгрейт.

— Повела армия към Банадор — добави накрая — срещу бунтовниците и гашадите. Заявила на всеослушание, че Каран от Банадор е нейна най-близка приятелка, затова нямало да изостави в беда народа й. Сега си направо знаменитост в своята малка страна, а и отвъд границите й.

— Не искам да съм прочута — печално отрони Каран. — Копнея само да си бъда вкъщи.

— Е, предполагам, че приказките ще секнат рано или късно. Както и да е. Тя освободила Банадор, натирила гашадите с подвити опашки чак до Шазмак. Тъй че в края на краищата си сторила добрина на своите хора, макар и не по собствено желание.

— „Нейна най-близка приятелка“! — смаяно проточи Каран. — Ами и така може да се каже, макар да не подозирах, че е способна да се сприятели с някого. Голяма особнячка е Мейгрейт. И е страдала ужасно. Ти срещна ли я някъде?

Шанд сви рамене.

— Никога не съм я виждал. Малко преди завръщането на Игър тя изчезнала. Друго не знам.

— И аз имам новини за тебе. — Тя му разказа за наученото в библиотеката на Чантед. — Фейеламор ни е изпреварила с няколко месеца.

— Лоши вести — поклати глава старецът. — Най-вече за Мендарк, защото може и да са свързани някак с пътешествието му на изток. Игър също трябва да научи незабавно. А аз се надявах на дълъг спокоен отдих в Тулин. Отгоре на всичко ти премълчаваш някои неща, нали? Хайде, изплюй камъчето!

Каран си наля още чард и се престраши да го погледне.

— Щом се налага.

— Да се поразходим. За някои неща е по-лесно да говориш, когато вървиш.

Минаха зад странноприемницата, слязоха под купчината дърва и поеха по заснежена поляна с билки. Скоро стигнаха до така наречения път към Хечет, който си беше разкаляна пътека.

Шанд я хвана под ръка и допирът на коравите му пръсти някак я успокояваше. Страхуваше се да говори за Лиан.

— Вярвах му. Обичах го…

— Още го обичаш. Той още носи в себе си това, което те е привлякло. Както и онова, за което си си затворила очите, когато си направила избора си.

— Мразя го! Тепърва научих за него нещо, което ме кара да го ненавиждам.

— Дрън-дрън. Държиш се като обидено детенце.

— И ти не вярваш на Лиан, често си ми го натяквал.

— Признавам, но аз съм предубеден спрямо зейните. Никога не съм крил отношението си. Мендарк се доверяваше на Хения, а тя предаде Съвета. Всички зейни са такива!

— Не знам какво да правя! — завайка се Каран. — В главата ми е пълна бъркотия.

Спускаха се предпазливо по стръмнината. Тук-там калта бе замръзнала и запазила отпечатъци от ботуши. Вървеше се трудно. От време на време нагазваха в хлъзгава глина. Стигнаха с пързаляне до подножието, където ги очакваше гората — тъмни стволове, тъмни клони, тъмни твърди листа дори през зимата.

Каран подреждаше спомените си от нощта, опитваше се да проумее какво се бе случило.

— Той си беше любопитко, още когато се срещнахме — говореше тя по-скоро на себе си. — За мен това любопитство стигаше до безочлива наглост. Задаваше въпроси, които никой не би трябвало да си позволява да зададе на непознат. Тогава се стъписах, но после се убедих, че винаги така се държи.

— Това е в природата му… присъщо е на всички зейни. И затова е майстор-летописец. Само че точно тази чудатост ги доведе до падение.

— Знаеш ли, че веднъж в Шазмак той дори се вмъкна в стаята ми да търси Огледалото? Побеснях, но после научих, че заклинанието на Емант е разпалило неутолимо любопитството му. Може би така е постъпил и Тенсор — и двамата са злоупотребили със слабостта му.

— Какво искаше да узнае Лиан?

— Попаднал на нещо в книга, която Емант му пробутал. Оттогава не го е споменавал, а аз не го разпитвах. Направо пощуряваше от тази съблазън — можел да намери ключа към една от великите загадки. Да де, велика според летописците, иначе едва ли има някакво значение.

— А той спомена ли точно какво го интересува? — попита Шанд доста равнодушно.

Каран сви вежди. Толкова се бе ядосала в онзи ден…

— Видял образа на някаква плоча…

— Тълкувателната плоча!

— Да, май това беше. Тя била ключът към каронската писменост, доколкото си спомням.

Старецът въздъхна шумно.

— Представям си какви страсти ще се разгорят в душата на един майстор-летописец… Ако успеем да преведем запазените архиви на кароните, пред нас ще се открият цели нови светове.

— Съвсем бях забравила, но след Катаза и неговото угодничене пред Тенсор…

— Не забравяй, че Тенсор го е заставил насила да му помага.

— Да, отначало! Накрая обаче Лиан му помагаше с голямо желание в замяна на знанията, които би могъл да получи от него. — Каран се вълнуваше все повече и не можеше да мисли ясно. — Каквато ще да е причината, той го направи! А може ли изобщо да има нещо вярно в историйката му как избягал от Нощната пустош? Кой би могъл да се изплъзне на Рулке?

— Той каза истината, каквато му е известна — натърти старецът. — Впрочем за какво щеше да послужи той на Рулке в Нощната пустош? Или е избягал, или Рулке го е пуснал да избяга. Не е ли все едно?

— Не е, защото аз съм виновна! Аз го изоставих там. Ще нося срама до края на дните си. А от снощи този спомен ме разкъсва отвътре! — Мислите й поеха в друга посока. — След това, което е сторил Рулке на зейните, ми изглежда невероятно Лиан да сключи сделка с него. По принуда… да! Но не и охотно. От друга страна обаче е твърде лесно да му се наложиш. Рулке не би се затруднил да смачка волята му. Щом и Емант успя…

— Не мога да те разбера, говориш много объркано — поклати глава Шанд. — Какво се случи снощи?

Тук пътеката заобикаляше ниския край на поредния рид и излизаше от гъстата гора на поляна. Под тях се спускаше стръмнина, по която дърветата растяха нарядко, и продължаваше в поредица от долини с дълбоки преспи. Шанд се облегна на един стърчащ камък и се загледа надолу.

— Такава бъркотия… — смънка Каран. — След Чантед той преливаше от самодоволство, аз пък бях постоянно наежена. Пак се почнаха онези кошмари с Рулке. С Лиан се скарахме, защото нещо ме прихвана, залостих вратата и не го пуснах в стаята. Може пак аз да съм виновна за всичко! И тогава двамата засънувахме едновременно настоящето и миналата зима, когато го призовах неволно. Май че тъкмо миналото проправи път към сегашното. Сънищата ни се сливаха, не можех да прекъсна връзката, а после се появи Рулке.

— Какво?! — Шанд я награби за раменете, впи поглед в очите й и я раздруса. — Рулке в плът и кръв? През портал ли дойде?

Тя се отскубна и изведнъж я обзе страх за Лиан.

— Не, само образ, но накрая взе да ми се привижда толкова плътен, все едно беше в стаята.

Тя разказваше, а старецът се омърлушваше.

— Пред това другите ти лоши новини направо бледнеят. — Той се отпусна на паднал дънер и се хвана за главата. — Ех, да бях се прибрал по-рано!

— Същински ужас, казвам ти. Почувствах се като разкъсана — сякаш едновременно бях в миналото, преди година, и в настоящето. Рулке се помъчи да ми наложи принуда чрез връзката с Лиан. Мъничко му оставаше.

— Но за какво му е власт над Лиан? — На Шанд като че му хрумна нещо крайно неприятно. Надигна се и продължиха по пътеката. — Впрочем защо ще използва Лиан, за да стигне до тебе? Май му е по-лесно да се вмъква във вече създадени връзки, отколкото да опитва с нови.

— Щеше да разполага и с мен, ако не бях опитала да строша черепа на горкия Лиан. — В този момент тя изобщо не изглеждаше объркана. — Трябва да се върна. Зарязах го да се въргаля в несвяст. Ами ако умре?

Тя се врътна, но Шанд я хвана за пеша на палтото.

— Почакай! Сега всичко ми е ясно. Бъркаш. Рулке е обсебил Лиан, както постъпи с Игър преди векове! Каквото и да говори или върши Лиан, колкото и убедителни да са оправданията му, в нищо не бива да му се доверяваш. Той вече не е твоят приятел, а кукла в ръцете на опасен враг. Пази се от него.

Каран залитна и се подпря на близкото дърво.

— Не се боя от Лиан. Никога няма да ми стори зло.

— Трябва да внимаваш с него! — настоя Шанд с глас, недопускащ възражения, и сприхавият й нрав пламна тутакси.

— Винаги си бил предубеден спрямо зейните. Затова си против Лиан.

— Познавам измените на зейните по-добре от всеки друг на този свят.

Враждебността му я вцепени.

— Не, няма да повярвам, че Лиан е такъв. А когато отида при него, как да се държа? Той ми вярваше, каквото и да се случи.

— Но нали от цял час ми разправяш колко си разтревожена!

— Исках само да споделя! — изхленчи Каран. — Остави ме, не съм те молила да се разпореждаш с живота ми.

Тя хукна встрани от пътеката, но Шанд я догони.

— Прекалено е важно, за да си позволиш детинско цупене.

— Не се цупя! — грубо отвърна Каран. — Не ми е по силите да се държа така с него, дори да си прав.

Старецът я изведе от гората на слънце. Накара я да седне на един зърнест отломък и тя плъзна пръст по грапавините. Шанд се загледа към пътя, погълнат от някаква душевна борба.

— Връщам се — отсече Каран. — Лиан е сам.

— Нищо му няма. Надникнах при него преди закуска. Задължително е да си изясним какво ще правиш.

— Единственият начин е да поговоря с него.

— Не! — изръмжа Шанд и си наложи спокойствие. — Само ще предупредиш Рулке. Нито думичка пред Лиан, умолявам те. Преструвай се, че нищо не е имало.

— Ти така ли се справяш със затрудненията си? — ядоса се Каран.

— В случая това е най-доброто.

— Не ти вярвам и няма да те послушам.

— Длъжна си — изрече той с предишната непреклонност.

— Съсипваш ме… — Тя се удари с юмрук по челото. — След всичко, което Лиан направи за мен! И да се е поддал на покварата, вината е моя.

— Той е отговорен за постъпките си.

— Допускаш страшна грешка.

— Нима някой познава зейните по-добре от мен? — горчиво промълви старецът. — Половината си живот прахосах да не ги изпускам от поглед.

— И все пак — ако се заблуждаваш?

— Не се заблуждавам.

Шанд се отдалечи малко по пътеката, после се върна, някак попрегърбен. Каран се изпречи пред него.

— Какво си намислил?

Той седна на леда и подпря глава на юмруците си. Не му беше леко да изтръгне думите от себе си.

— Ако това беше война…

— Но не е! — изсъска Каран. — Лиан е мой и ще го браня до последния си дъх. Срещу тебе също, ако ме принудиш, въпреки че много си ми помагал и съм привързана към тебе.

— Той трябва да бъде отведен в Туркад и проверен с всички средства, достъпни на Тайното изкуство.

— А после? Какво ще правите после с моя Лиан?

— В най-добрия случай ще бъде под денонощно наблюдение.

— Върви по дяволите! — бясно изкрещя тя. — Опита ли някой, ще се лее кръв!

— Каран — по-благо промълви Шанд, — ти не можеш да проумееш колко голям е залогът.

— Знам обаче какъв е моят залог! — Тя коленичи пред него. — Шанд, остави го под мой надзор. Нека го отведа в Готрайм. Дори ако той… ако той е какъвто казваш, там не може да навреди с нищо. Няма нито какво, нито кого да шпионира.

— Това не е игра, да ти е ясно.

— Да не си въобразяваш, че за мен е игра? Според тебе Рулке способен ли е да го принуди да върши неща, които бездруго не са му по силите?

— Не — с нежелание призна старецът.

— Може ли Лиан да си послужи с Тайното изкуство, или да борави с оръжие, сякаш отдавна е обучен за това?

— Не, разбира се! Обсебването не пренася дарбите или уменията на онзи, който го е наложил.

— Значи дори да си прав, Лиан не може да направи нищо друго, освен да слухти и да души наоколо. Как ще навреди някому, ако е в Готрайм?

— Ами ако избяга?

— Мигом ще ви пратя вест и ще тръгна да го търся.

— Не ми харесва… — Шанд крачеше напред-назад по пътеката и размахваше ръце. Накрая промърмори неохотно: — Така да бъде — и аз ще дойда в Готрайм. При едно условие.

— Каквото поискаш! — непредпазливо избълва Каран.

— Ще се съгласиш да постъпваш както аз ти кажа.

— Естествено! — въздъхна тя с облекчение.

— Видях се с Малиен в Туркад — добави старецът. — Спомена, че можело да намине при тебе през зимата. Дойдат ли аакимите, ще им заръчаме да го пазят, а аз ще се прибера у дома.

— Много ще се радвам да ми гостуват. — Каран разчиташе, че щом Малиен й е роднина, ще застане на нейна страна. — Но ако Готрайм е в толкова бедствено положение, както казваш, не си представям с какво ще ги храня. А как беше Тенсор?

— Нито по-добре, нито по-зле.

Продължиха да спорят по пътя на връщане към странноприемницата и едва ли не пред прага Каран се съгласи да изпълнява заповедите му. Струваше й се, че току-що е убила нещо в себе си.

 

 

Лиан се събуди с неописуемо главоболие. Намери леглото празно. Къде ли беше Каран? Облече се, като събираше сили по малко. Мръднеше ли глава, започваше да му се гади. Когато слезе долу, хората го стрелкаха с любопитни погледи, но му беше прекалено лошо, за да обръща внимание на това.

В кухнята го лъхна неприятна жега. Не успя да преглътне повече от няколко лъжици каша. Затътри се навън и изкуцука към купчината дърва. Там се просна върху голям пън. Беше премалял и не можеше да шавне.

След време започна да се посъвзема. Тогава чу двама души да разговарят на пътеката. Нямаше как да не познае гласа на Каран. Искаше му се да изтича при нея, за да потърси утеха.

— Не мога — смънка тя покрусена.

Май плачеше. Две-три думи стигнаха, за да разпознае и гласа на мъжа — Шанд! Върнал се е! Ако можеше, щеше да скочи тутакси и да го прегърне. Съвсем скоро обаче това желание се изпари.

— Сега Лиан е врагът — неумолимо подчерта старецът. — Няма съмнение, че Рулке го е обсебил. След случилото се снощи е невъзможно да му се доверяваш.

Снощи ли? Какви ги дрънкаше Шанд? Кошмарите започваха да се процеждат в паметта му.

— Не! — извика Каран. — Как смееш да искаш това от мен?

— Лиан не е нищо друго освен оръжие в ръцете на Рулке, и то смъртоносно. Послушай ме, или край на уговорката ни. Аз ще го издам, щом ти искаш да го прикриваш. Няма да отстъпя, Каран.

— А аз си мислех, че си ми приятел — изхленчи тя.

— Такъв съм. Не позволявай чувствата да ти попречат. От твоето решение може би зависи съдбата на много хора.

— И Лиан е един от тях.

— Каран! — изръмжа старецът ледено.

Тя се пречупи и смънка с мъка:

— Ще правя каквото кажеш.

Лиан изстина.

— И да не изтървеш нито думичка пред него!

Двамата продължиха нагоре по пътеката и той вече не можеше да ги чува.

Седя при купчината дърва цяла вечност, закрил лицето си с длани и загледан между пръстите си в утъпкания сняг. Каран го предаде, отрече се от него, а той изобщо не проумяваше причината. Идеше му да избяга оттук, но го възпряха болката и крайната немощ. Копнееше за смъртта.

 

 

В кръчмата поднасяха обяд, когато Каран и Шанд слязоха от горния етаж. Лиан седеше близо до огнището, на масата пред него изстиваше недокосната паница. Отокът на главата му беше грамаден, лицето му жълтееше, затова пък по бузите му избиваха яркочервените петна на треската. Кръвясалите му очи гледаха изцъклено, а кожата на пръстите му имаше синкав оттенък.

— Шанд! — промълви той сдържано. — Върнал си се. — Каран не смееше да го погледне в очите. Личеше, че пак е плакала. — Колко се радвам да те видя. — Усети, че Каран се взира в него, и подхвърли озъбено: — Цепи ме главата, а не помня от какво може да е това.

Пипна натъртеното си слепоочие и трепна от болка. По пръстите му пак имаше кръв. Позяпа ги смутен.

— Дали не съм паднал по стълбата? Нищичко не помня.

— Ох, Лиан, какво да те правя? — отрони Каран.

Виждаше го болен, печален и глуповат. Очите й се напълниха със сълзи и тя изхвърча през вратата.

Шанд остана. Наля вино ма Лиан и подхвана жизнерадостно разговор за отминали времена. Лиан недоумяваше какво може да се е случило през нощта, оставила празнота в паметта му. Предишния ден си беше бодър и ведър, а днес се отнасяха с него като със злодей.

Изобщо не се заблуди от преструвките на Шанд, а Каран беше жалка гледка, когато се опитваше да прикрие чувствата си. Нещо се бе объркало, сигурно заради необузданите му сънища, но не можеше да разбере какво.

 

 

Вечерта Шанд си легна, а Лиан пресрещна Каран в коридора.

— Моля те, кажи ми какво става. — Хвана студените й ръце и добави: — Винаги съм ти вярвал…

Тя се двоумеше мъчително. Признаеше ли на Лиан, Шанд щеше да го издаде. Отдръпна се. Лиан пак протегна ръце към нея.

— Моля те!

Тя стоеше безволно.

— Недей, Лиан — прошепна след малко. — Не ми причинявай това. Няма да го понеса.

Врътна се и избяга.

Той зяпна след нея съкрушен. Край. Всичко между тях се бе разпаднало на късчета. Какво щеше да прави сега?

И тази нощ, и още много нощи след нея в миговете на най-черно отчаяние се питаше дали все пак не се е отметнал от всички тях, за да служи на Рулке, без дори да съзнава.

 

 

Каран лежеше в студената си постеля и сън не я ловеше. Защо Лиан беше постъпил така? Истина ли беше? Не знаеше. Доскоро би се доверила на собствената си преценка, но Шанд безжалостно я бе лишил от тази опора. „Защо отстъпих? Той се заблуждава. Знам, че греши.“

„Моля те, Лиан, ела при мен… — повтори си поне стотина пъти през нощта. — Нищо не казвай, само ме прегърни и всичко ще бъде както преди. Ще наруша обещанието си. Ще избягаме в планините, където никой няма да ни намери.“

Зазоряваше се, а тя не бе мигнала. „Защо не дойде? Щяхме да се разберем…“

Но Лиан не смееше. Отчуждението й бе опустошило душата му. Страхуваше се от мисълта, че отново ще го отхвърли.