Йън Ървайн
Тъмна е луната (19)

19.
Признание

Каран и Тенсор излязоха във враждебен, отровен свят — виещ вятър, задушаващ прах и гъст въздух, които обгаряше носа, гърлото и белите дробове. Каран му позволи да се опре на рамото й и те закрачиха през каньона и нагоре по склона на нисък рид.

Помъкнаха се сред причудливи колони и пещери, издатини и ями, издълбани в солта. Тук слоеста грамада напомняше за листовете на книга, там стърчащ край приличаше на стесняващата се муцуна на гризач. Каран имаше време да ги разгледа, толкова тежко се влачеше Тенсор. Тялото му бе невъобразимо разкривено от атаката на Рулке. Гърбът и левият му хълбок бяха някак усукани, цялата лява половина на тялото му бе скована, а едната му ръка висеше безжизнено. Остатъците от несломимата доскоро воля го тласкаха напред и потискаха болките в разместените кости и скъсаните сухожилия. Той мълчеше.

Най-зле беше в края на изкачването, когато се напъхаха в зейналата паст на вятъра. Очите на Каран се възпалиха. Двамата излязоха с несигурни крачки върху плоския връх на възвишение, стърчащо над другите в околността. Могъщ повей изду нейното наметало и щеше да я вдигне във въздуха, но ръката на Тенсор притисна рамото й и я задържа.

— Няма ли да седнеш? — изкрещя тя.

Извит ръб от вкаменена сол наблизо предлагаше завет. Гласът на Тенсор стигна до ушите й сух и стържещ:

— Ако седна, може и да не стана повече. — Той се загледа унесено на изток, докато очите му не гурелясаха. — Потърпи.

Каран не намери какво да каже.

— Сега ти си единствената надежда — говореше той сякаш на себе си. — Те не знаят накъде са водени, нито пък ще им бъде казано. Единствена ти си способна да прозреш всичко в целостта му. Потърпи!

Напорът на бурята спадна, във въздуха блещукаха кристалчета сол. Изведнъж гледката пред тях се проясни и се очерта планината Катаза, върховете й бяха обагрени от залязващото слънце изглеждаха близо, само на ден път. Могъщи, непристъпни… и победени.

Каран обърса прахоляка от бузите си и кихна.

— Но какви ги говориш…

Тенсор се обърна към нея с изпепеляващия поглед, който тя толкова добре помнеше от детството си.

— Казвам ти, Каран, ти ни навлече всичко това. — Вдигна ръка в знак за мълчание. — Остави ме да довърша! Ти ни стори зло, като донесе Огледалото в Шазмак, като подлуди отново Емант, като ни излъга и пак отнесе Огледалото. Знам, била си принудена да направиш горчив избор, но ти избра сама. Ти изгради моста, по който да мине Рулке, за да пробуди своите гашади. Каквито и добри намерения да си имала, колкото и да те оправдава невежеството, ти беше ключът към тези събития. Не са твое дело, но ти стана свързващата брънка. Без тебе щяха ли гашадите да проникнат в Шазмак? Щеше ли да ни предаде Емант? Нищо подобно нямаше да се случи. Сега не те обвинявам. Как бих могъл да посоча нечия вина? Твоите престъпления са нищо в сравнение с моите. Но и ти си замесена, значи ще си носиш бремето.

Каран не забравяше пред какъв немислим избор бе изправена, нито последствията от решението си. „Прав си. Не мога да загърбя своята роля.“

Изведнъж думите потекоха от устата му, все едно бързаха да избягат.

— И двамата имаме своя вина. Още на Аакан, в онази забравена древност, аз избрах да помогна на Рулке и Шутдар в сътворяването на флейтата. Трудих се наравно с тях, ако ще и да знаех, че посягат към забраненото. Аз оставих пролуката в Нощната пустош, за да се възползвам от нея по-късно. Аз реших да те приютя в Шазмак, за да те отгледам според желанията си. Аз насъсках Емант да души и подслушва около тебе, въпреки че знаех колко негоден инструмент е той. Аз изпратих Фейеламор като пленница в Шазмак, без да се вслушам в нейните предупреждения и заплахи. Аз насочих силата си срещу беззащитната Нелиса и поругах Големия събор… — Той вдиша с дрезгаво хриптене и продължи припряно: — Аз си послужих с Лъжовното огледало, за да открия отново пролуката, като пренебрегнах възможността, че то може да ме заблуди. Точно това и направи. Аз отворих портала, но се провалих в защитата му, пък и прибързах, без да чувам твоите молби и увещанията на Синдиците. Откакто има Предания, никой не е бил по-прословут с глупостта си, по-всеотдаен и по-настойчив в нея. Може Питлис в края на живота си да ме е превъзхождал по самонадеяност, но пък аз упорствах през цялото време…

— Ти каза, че искаш да ми признаеш нещо. Това ли било? Досега чух само всеизвестното.

— Не… Съвсем не е това. Извърших страшна подлост спрямо тебе. Помня как дойде при мен в Шазмак. Колко дребничка и опърпана беше, но с каква сила и достойнство! Ти ме трогна. Тъкмо каквато бих очаквал да е дъщерята на твоя баща с неговото вироглавство и склонност да си търси белята. Но независимо от това бях готов да те отпратя, ако ще и към скорошната ти смърт.

Каран сви рамене.

— Да, щях да те прогоня, макар че за такава дъщеря бих могъл да мечтая. Ти нямаше право да идваш в Шазмак, баща ти наруши клетвите си. И ги бе погазил отново, като ти е разказал за нашия град. Съзрях огромна заплаха в тебе. Вярно, всички мелези са опасни, но ти се отличаваше от другите. Знаех, че си дошла не за да останеш при нас. Щеше да се върнеш в света и да го хвърлиш срещу нас. Да бях те прогонил…

Никой от аакимите не ми позволи. Рядко пренебрегваха съветите ми, но този път останаха непреклонни. От мига, в който те зърнаха, те се прехласнаха. Въобразяваха си, че знаят коя си ти. Ха! Нищичко не знаеха! Ти ме трогна и те обикнах. Дори обичта на Раел към тебе не беше по-силна. Но се боях от онова, което ще ни донесеш — ти, трикръвната, хилядократно по-голямо зло от всеки друг мелез!

Все едно заби ледено копие в гърдите й.

— Трикръвна? Що за приказки?

— Ти — Каран, си двоен мелез, тоест трикръвна, защото имаш в себе си кръв и от Трите свята. Произхождаш от три различни човешки раси — коренната, аакимите и фейлемите!

— Фейлемите… — смотолеви тя потресена.

— Не знаеше, че има и фейлем сред прадедите ти, нали? Пред никого не изтървах и думичка. Никому не бих могъл да доверя такава тайна. В нашите Предания е предсказано как ще се появи трикръвната сякаш от нищото и ще разтресе дори пространството и времето. Колко ми се искаше да те видя как си отиваш през онази порта…

Тенсор я прегърна леко. Каран вдигна глава към него, неспособна да проумее. Всичко се променяше. Тя изобщо не бе онази, за която се мислеше.

— Но останалите те приеха. Нямаше какво друго да сторя, освен да те скроя според своите мерки. Заех се с отглеждането ти, за да не допусна разцвета на онези дарби, които според мен бяха най-голямата заплаха за нас. Успях ли, провалих ли се? Направих ли те непълноценна? Да, можеше да бъдеш друга. Сега си прекалено съзряла и закостеняла, за да си върнеш загубеното. Понякога оформянето на дарбите е сполучливо, а друг път мощта на съдбата, както би казал народът на твоята майка, не допуска отклонение. Ти не се разви много в насоки, за които имаше огромни заложби, затова пък бурно прояви неочаквани способности. Може би тези дарби накрая ще се окажат още по-голяма заплаха. Не исках дори да научиш, че си потомка на великата Елиенор, но Малиен ми попречи. Тя ме препъваше на всяка крачка.

Каран бе изумена от истината за потеклото си. Трикръвна… това беше проклятие, страховито клеймо на лудост и непредвидимост. Сащиса се и от злото, сторено й от Тенсор. Ето защо я преследваха толкова настървено. Затова всички искаха нещо от нея, разпознаеха ли необичайното, рядкото, заложеното по рождение. Как е дръзнал да се намеси така в съдбата й, без да спомене и думичка? Никога нямаше да му прости.

— Това е — промълви Тенсор. — Върни се при тях. Бъдещето ти принадлежи, ако успееш да спасиш поне нещо от съсипията, която причиних с безразсъдството си.

Каран му обърна гръб, обзета от омраза и погнуса. Проклет да е! Защо не свърши със себе си още тук, щом толкова му се иска? Слизаше по пътеката, а зрънца сол драскаха бузите й. Долу се озърна. Тенсор стърчеше като изваян от вятъра стълб. Повеите запращаха към нея откъси от напевно слово.

— Аз съм нищо… И онова, за което милеех, е нищо!…

Налетя задушаващ облак прах. Каран приклекна и уви главата си с наметалото, докато отмине. Бурята мяташе нови вълни солена мътилка към нея. Денят бе свършил, вече сияеха няколко по-ярки звезди, а тъмночервената мъглявина-скорпион надвисваше мрачно. Този път не различи високия силует върху хълма. Тенсор го нямаше. Гневът й се изпари. Каквито и грехове да е извършил, някога той й беше като баща. Как да го остави да умре в самота?

Изкачи се тичешком, препъваше се начесто в мрака. Тенсор лежеше като захвърлен парцал. Приличаше на труп, но щом тя отгърна плата от лицето му, клепачите му трепнаха. Каран повдигна главата му и избърса солта.

— Остави ме! — примоли се той. — Подобаващо място за подобаващ край.

Отпускаше се, чезнеше, допуснал в душата си самосъжалението и отчаянието. И тя се вбеси. Пак говореше гордостта му. Както винаги. Каран забрави съчувствието си, толкова ниско бе паднал Тенсор. Нека поне се опита да поправи стореното.

— Признавам и своите злини, но не направих нищо за самата себе си. А ти напакости и на мен, и на цял Сантенар с безмерната си гордост. Но имат ли с какво да се гордеят аакимите освен с миналото? А дори и в него изобилстват славните поражения, а не великите дела или трайните творби. Я ставай! Ще настъпи миг, когато дори твоята помощ ще бъде необходима! Ставай! И отчаянието ти е противно като гордостта, коренът им е един и същ.

— Остави ме — хриптеше Тенсор. — Нямам какво да дам. Подхожда ми да умра в тази безплодна, безполезна дупка. Така си отиваме всички.

Очите му губеха блясъка си. Волята отслабваше властта си над осакатеното тяло.

— Не смей да умираш, жалък страхливецо! — разкрещя се тя в лицето му. — Захвърли ни в ужас и разруха, а сега се въргаляш в самосъжаление като онова изчадие Питлис, изоставяш народа си без надежда. Този път няма да стане. Аз няма да ти позволя.

Погледът му се изцъкляше. Що за долен бъзльо! Разярената Каран скочи и го изрита колкото сила имаше точно в разместения хълбок. В миг се ужаси и отврати от себе си.

Тенсор се замята. Ококори се и нададе оглушителен страдалчески вопъл. Пръстите му се вкопчиха в пострадалия крак, по лицето му изби пот, която заискри на звездната светлина. От него не се чу друг звук въпреки болката, кънтяща из тялото му като камбана.

— Защо ме върна към живота, омразно детенце?! Времето ми изтече.

По нейните бузи се стичаха солени сълзи.

— Ти ме отгледа и аз ти го връщам тъпкано — натърти Каран безжалостно. — Що за презрение си изпитвал към мен, щом си ме дресирал като животно и си ограбил бъдещето ми. Това ще получиш от мен сега — презрение! Ти не създаде нищо. Ти покваряваше и разрушаваше, а когато съсипа докрай доброто начало у себе си, избяга, защото не ти стигна смелост да събереш парчетата и да залепиш счупеното. — Тя надвикваше с лекота вятъра. — Гордостта ти нашепва да умреш в пустинята. Щях да те уважавам повече, ако бе излязъл сам, вместо да ме доведеш, за да слушам излиянията ти и да бъда свидетелка на твоето „благородство“. Това не е доблест, не е чест, а надменност! Тенсор е име на страхливец, делата ти са постъпки на суетен горделивец, носещ само беди. Стани от ложето на страха си, Тенсор, иначе ще те проклинам и отвъд гроба.

В това време всички бяха изтичали от пещерата. Аакимите напираха да помогнат на Тенсор, но Шанд изпъна ръка и ги възпря. Скупчиха се зад него и гледаха сцената застинали, вбесени и смаяни.

— Стани и спаси името си!

Тенсор се напъна да се надигне, но се отказа. Надникна в смразяващите очи на Каран, опита отново и застана на колене. Кожата му имаше неприятен, сивкаво-жълт оттенък, от челото му падаха капки.

— Не мога. Боли…

— Боли?! Че какво е болката пред гордостта на аакимите? Какво е тя пред честта? Да върви по дяволите твоята болка. Тенсор, когото познавах, не би допуснал тя да му се наложи. Ако ти е останала смелост — изправи се.

Тенсор клекна и се подпря на дланите си. Насили се и тупна на колене. Напрегна се. Падна. И отново. Слабостта надделяваше. Каран не можеше да направи друго, освен да го пронизва с поглед, макар че се мразеше. Нямаше смисъл да го изтезава, ако наистина не можеше да се изправи.

— Ако ти е останала смелост… — прошепна тя пребледняла.

Аакимите се размърдаха зад нея, но Шанд пак ги накара да спрат. Тенсор направи върховно усилие, преодоля болката и изтощението до пределите на своята жизненост и далеч над тях. И падна. Взря се в нея от земята — стар и обезверен.

— Ще… ще ми помогнеш ли?

Това беше мигът. Каран се наведе, прегърна го през кръста и се помъчи да го вдигне колкото се може по-внимателно. Той залиташе, но се изправи и опря длани на раменете й. Още на първата крачка щеше да се препъне, но тя го задържа. Постояха така, да събере сили, после се смъкнаха бавно покрай останалите и се отправиха към пещерата.

Тенсор постоя до носилката си, облегнат на рамото й.

— И как би искала да спася името си? — попита благо, макар и грачещо.

— Още не знам, но ще дойде ден, когато ще бъдеш призован.

— Ще се отзова — рече й Тенсор.

Помогна му да легне и той заспа дълбоко.

Но до края на нощта и през остатъка от похода в солената пустиня Каран все умуваше какво й е направил, каква е могла да бъде и какво представлява сега. Трикръвна — безумно, срамно създание. И у нея избуя недоволството от себе си, заради онова, което бе загубила завинаги. Усещаше в душата си празнота, която не можеше да запълни.

 

 

В другия край на пещерата споровете не стихнаха и с изгрева. Лиан слушаше, омаян от драмата, и трупаше всичко в безупречната си памет за своето „Предание за Огледалото“. Това го ободряваше. Щеше да състави двадесет и третото Велико предание. И то щеше да носи неговото име.

— Но с какво си помогнахме досега? — казваше Талия. — Не знаем как да създадем флейтата, нито как да я използваме.

— С втория проблем ще се занимаваме после — успокои я Мендарк. — Нека първо я направим.

Млъкнаха за кой ли път. По платнището съскаха кристалчета, запратени от утринния вятър.

От ъгъла се обади скърцащият, неуверен глас на Тенсор:

— Аз знам точно как бе сътворена флейтата. И мога да ви науча, но в края на краищата нищо добро няма да излезе от това.

— Ти! — слиса се Мендарк, но дали от готовността му да помогне, или от знанията му, не стана ясно.

— Когато кароните завладяха нашия свят — продължи немощно аакимът, — ние се превърнахме в низшата раса, прислугата. На нас се падаше черната, неприятната работа. Имаше много досадни дреболии за вършене при създаването на флейтата и на Шутдар му дотягаше. Аз бях неговият помощник. Нима бих могъл да забравя?

— Как тъй не направи и една за себе си, щом си знаел как? — недоверчиво попита Мендарк.

— На Аакан нямах възможност. А щом дойдохме на Сантенар, нямаше за какво да ми послужи. Отначало бяхме щастливи тук. Никога не сме се домогвали до власт, искахме свобода. А след появата на Възбраната вече нямаше смисъл. Пък и не можех да си набавя ааканско злато. Другото не върши работа.

Той затвори очи и заспа.

Впуснаха се в дълго обсъждане.

— Може ли да се разчита на него, как мислите? — чудеше се Шанд. — Ако не, за нищо на света не бива да прибягваме до неговата помощ.

— Винаги е бил почтен по своему — увери го Мендарк. — Доколкото един велик предводител може да остане почтен. Естествено, ще гони своите цели. Но дори паметта да не го подведе, ще успее ли в направата на самата флейта? Кои са четирите неща, които трябва да намерим или научим? — Той започна да отброява на пръсти. — Първо, достатъчно количество злато от подходящия вид. Второ, похватите за създаването на флейтата. Трето, как да я употребим. Четвърто, човекът, който може да я използва. Имаме някакви следи и надежди за първото и второто. Да видим как ще се справим. Намерим ли злато и сдобием ли се с флейтата, ще имаме време да се тревожим дали сме способни да извлечем полза от нея. Може би това е една от тайните на Огледалото.

Лиан виждаше у всички не вълнение от открилия им се шанс, а страх, че ще прахосат усилията си в безплодно начинание. Само Мендарк не беше уплашен.

— Малиен, трябва да знам повече за Огледалото. Какво е написано за него?

— Не ми е познато нищо. Отбелязано е съществуването му и скритите в него опасности.

— Но защо? — начумери се той.

— Кому е било нужно? Малцината, способни да боравят с Огледалото, са знаели всичко за него. После е станало ненадеждно, прибрали го и забравили. Ялкара го откраднала и подчинила на волята си, променила го. Нашите знания за Огледалото са остарели.

— Не ми се вярва съвсем нищо да не е било записано.

— Всичко това се е случило много преди да се родя. Щом е нужно, питай Тенсор или Селиал. Но дори Тенсор не може да ти каже какво е сторила Ялкара.

— И тогава ще се заема с третия проблем. Как да се използва флейтата. Шанд, отсега нататък Огледалото ще бъде с мен — каза Мендарк.

— Няма! — разлюти се Шанд. — Върна се на съхранение при мен и само аз ще реша кому да го поверя. Чуй какво е предсказано преди много години: „Огледалото е заключено и за никого няма да е достъпно освен за Единствения, който може да го отключи. А ключът е в самото Огледало.“ Е, способен ли си да ни изтълкуваш този парадокс?

Мендарк дълго прехвърляше идеи в ума си, накрая призна:

— Не.

— Значи за тебе то ще остане недостъпно.

И Лиан се изяждаше отвътре, че не може да разгадае противоречието, но Шанд не изтърва нито дума повече.