Йън Ървайн
Тъмна е луната (24)

24.
Пиршество с бамунди

След като положиха тялото на Селиал за вечен покой при Моста на небесната дъга, Каран и Лиан изтърпяха тежко плаване — заради устойчивите западни ветрове разнебитеното старо корито все заравяше нос във вълните. Аакимите мълчаха, затворени в себе си, Каран също.

Неочаквано, както често се случва в морето, дългият сив бряг на Трипсай се подаде над белите запенени гребени и Каран се изтръгна от съзерцанието. Малиен й говореше.

— Какво казваш? — смънка Каран унесено.

— Попитах те накъде ще се запътиш сега. Ние ще продължим на запад към Голямата библиотека.

— Че за какво ви е да ходите там?

Каран бе предположила, че ще се върнат в Туркад, а това я изправяше пред всевъзможни затруднения — например как тя и Лиан да се доберат до нейния дом.

— Имаме си своя работа там.

— Аз си отивам вкъщи — напомни Каран. — Предпочитам да ни оставите в най-близкото пристанище… май се наричаше Сифтах.

— Ще минете ли през Туркад? — осведоми се на свой ред Малиен, докато отиваха да говорят с капитана.

— Но там е Игър! — възкликна Каран. — Толкова ме е страх и за Лиан, и за самата мен. Готрайм е твърде близо до Шазмак, където може вече да се е настанил Рулке. Не знам какво да правя.

— Измъчват ли те сънища?

— Не и наскоро.

— Е, каквито и несгоди да ти предстоят, по-леко ще ги понесеш под собствения си покрив. Придвижвайте се обаче потайно, по най-безлюдните пътища.

— Така ще постъпим. Малиен, ти какво ще правиш, след като отидете в Зайл?

— Не знам. Сърцето ме зове на изток, към моя дом, но не смея да се върна, докато не приключи всичко. В Мелдорин вече нямаме нищо свое.

— Защо не ме навестиш в Готрайм? Винаги сте добре дошли при мен, макар и да не знам колко е пострадало имението в тази война.

— Благодаря ти. Може и да дойдем, но преди това имаме много работа за вършене.

Двете отидоха при Лиан, седнал в сянката на платното и прегърбен над своя дневник. Щом и техните по-плътни сенки паднаха върху него откъм гърба му, той подскочи с приглушен вопъл.

— Какво ти става? — учуди се Малиен.

— Ами… помислих ви за някой друг.

„По-скоро да слизаме от този кораб — рече си Каран. — Искам да сме само двамата и да се свърши най-сетне с тези страхове.“

На другия ден вече бяха пред рибарското градче Сифтах в североизточния край на Мелдорин. Виждаха хълмове, обрасли в шубраци и уханни билки, чийто аромат стигаше и навътре в морето.

— Помня това място — промърмори Лиан. — Тези рибари много залитат по пиенето.

— Сигурно сте си допаднали — засмя се Каран.

— Не и в онези дни. Не можех да се държа на краката си. Накрая заспах под масата. А два дни по-късно дойдоха и оцелелите от Шазмак. Оттогава та до днес всеки миг се боя за живота си.

Каран вдигна глава и долови погледа на Баситор, застанал до щурвалната кабина. Не ги беше тормозил, откакто излязоха от пустинята, но Каран въпреки това прегърна Лиан през кръста, сякаш за да го опази.

— Скоро ще се отървем. Отиваме си у дома.

Градчето беше хубаво — няколкостотин измазани в бяло къщи, кацнали на доста стръмен склон, който се извиваше около устието на рекичка подобно на амфитеатър. В заливчето бяха закотвени трийсетина рибарски корабчета, с доста груба, но здрава направа.

Каран и Лиан слязоха на кея и оттам се сбогуваха със спътниците си. Когато корабът отплава, всички аакими освен един им махаха с ръце на прощаване.

Тръгнаха нагоре по улицата, за да си купят припаси за дългото пътуване на юг.

— Най-после сами! — възкликна тя.

— Най-после! — като ехо повтори и той. — Вече няма нужда все да се оглеждам кой ми стои зад гърба.

Каран обаче се озърна и усмивка озари лицето й.

— Охо… Знам този кораб! Ами да, корабът на Тес. Връщам се на пристанището!

Лиан въздъхна и я последва. След толкова дни седене на палубата раницата му тежеше.

— Тес! — развика се Каран и хукна по калдъръма на крайбрежната улица с риск да цопне във водата.

На един от корабите едра фигура в торбести дрехи се откъсна от заниманията си. По загрубялото лице заигра широка усмивка.

— Я, малката Каран! — протегна ръце Тес. — Понапълняла си, откакто те видях за последен път. Къде беше?

— До средата на Сухото море и обратно.

— Виж ти! — стъписа се капитанката. — Твоите сухожилия май ще да са от стомана. Преди беше кожа и кости и не ми се вярваше, че можеш да минеш от единия до другия край на пристанището в Ганпорт. Е, намери ли каквото търсеше? А-а, виждам… Намерила си го.

Лиан тъкмо догонваше Каран.

— Това е най-скъпият ми приятел — Лиан от Чантед. — Тя го избута напред. — Лиан, запознай се с Тесариел, собственичката на този кораб. Тя и екипажът й ловят бамунди в морето.

Яката жена така се взираше в младежа, че го притесни.

— Разказвачът!… — промърмори тя. — Подходящ си за нея. Доскоро беше доста прочут, спомням си.

— И пак ще бъда, щом свърши тази бъркотия — смънка той.

— Каран, нещо лошо ли се случи със стареца? Да не си го зарязала в Сухото море?

— Шанд си тръгна по друг път от Флуд преди няколко дни.

— Щом е тъй, ще има повече за нас! Я елате с мен. — Обви китката на Каран с пръсти, от които нямаше измъкване. — Знаеш ли, заради тебе си навлякох такива неприятности, че не е за разправяне.

Каран се смути, Тес обаче се хилеше.

— Не се стряскай де, беше преди половин година. Някой в Ганпорт ме изпорти… и като си помисля, трябва да е била твоята дружка ханджийката. Чума да порази и нея, и скапаната й баня! Лиан, приятелката ти престраши ли се да разправи историята с банята?

Каран поаленя.

— А, не — засмя се той, — но много ще се радвам да я чуя от вас.

— Впрочем — не млъкваше Тес, — когато оня капитан на Игър… хлунът Зарет, сигурно го помниш…

— Ами аз дори не го видях — напомни Каран, — защото се свирах на дъното в цял кош с риба…

— И тази историйка е пропуснала да ми разкаже! — прихна Лиан.

— Та когато оня се освести от отровата на октопода и узна, че съм ти помогнала да офейкаш, хич не му станах симпатична. Голяма късметлийка си, че сезонът за лов на бамунди беше свършил, щото щях да те хвана да ми търкаш палубата за има-няма хиляда седмици, та да си наваксам загубите заради тебе.

Тес се смееше и предните й зъби лъщяха, целите в злато.

— Поне ти обещах — промърмори Каран — при следващата ни среща да чуеш какво ми се е случило.

— Вярно, вярно! И ако не се лъжа, аз пък обещах моята отплата да е пиршество с бамунди. Ето, пак ти е провървяло — новият сезон за риболов започна само преди две седмици, а по-вкусна риба от тазгодишната не съм хапвала. Ще ми дойдете ли на гости довечера?

— Нали уж живееш в Ганпорт!

— Когато реших да се крия тук, направо се влюбих в градчето, пък Ганпорт и без това си го мразех. Ще живея в Сифтах до последния си ден.

 

 

От пръв поглед си личеше какви печалби трупа Тес от продажбите на риба — сега имаше прекрасна стара къща, сгушена на носа, вдаден в морето, със слънчеви веранди и вътрешен двор с фонтанче.

Вечерта бе задушна и те предпочетоха да седят на верандата. Тес изпече половин кош бамунди на скара. Натъркваше огромните розовеещи филета с розмарин и чесън, а накрая ги поднасяше с кълцан лук и резенчета ароматен зелен лимон, който си късаше направо от храст в двора.

Опразниха голяма кана жълто вино, после и друга с тъмновиолетово, докато Каран разкаже всичките си премеждия, откакто Мейгрейт беше дошла в Готрайм да я моли за помощ. Тес слушаше мълчаливо, само понякога ахваше, впечатлена от поредното щуро приключение.

— Хъм… — проточи накрая. — Нищо по-смайващо не бях чувала през целия си живот. С това си заслужи поне още една вечер, прекарана в тъпчене с бамунди. Ама нали съм си стара стипца, ще запазя угощението за следващата ни среща, та да чуя и как е свършило всичко. Да беше станала разказвач… — Изгледа ухилено Лиан, който спеше в креслото си. — Ей, момче, я да се разсъниш! Остана половин кана, а ти хич не помагаш в пиенето.

Лиан се размърда вкиснат и Каран се досещаше за причината. През цялото време си бе мълчал за похожденията им по заповед на Мендарк, а удоволствието да разказва му липсваше ужасно.

— И сега накъде? — попита Тес. — В Туркад хич не е спокойно, да знаеш.

— Тръгнала съм към Готрайм в Банадор. Там е моят дом.

— Аз първо ще се отбия в Чантед — ненадейно заяви Лиан.

— В Чантед! — ококори се Каран. — Забраниха ти да се връщаш, ако не си забравил! И защо толкова ти се иска да отидеш там?

— Заради нещо, което Фейеламор спомена в Катаза. Умувах над въпроса, който ме тласна в тази бъркотия — кой е убил сакатото момиче. Подозирам, че не обърнах внимание на нещо, което се съхранява в библиотеката. Тъкмо разглеждах скиците на художниците от онова време и… ме прекъснаха. Трябва отново да отида там.

— Но така ще се влачим по пътищата няколко седмици повече — ядоса се Каран. — Защо не ми каза?

— Съжалявам… чак сега се сетих какво ме гложди от толкова време. Да прося от дъртия Уистан още няколко часа в библиотеката не е заветната ми мечта, но съм длъжен да отида. Преданията са средоточието на моя живот.

— А и на моя… — троснато добави тя. — Още си патя от съсипията, която моите прадеди са навлекли на нашия род!

— Между другото, ще стигнем за началото на празника.

Каран се подвоуми. Някога празникът в Чантед беше най-голямото й въжделение, но сега домът я зовеше неустоимо.

— Щом си решил, не бива да се бавим. Край на зимните преходи в планините.

Тес се бе оттеглила в кухнята, за да не ги притеснява, докато спорят. Върна се с три чаши горещ чай.

— Май има как да ви помогна — вметна тя. — Сутринта отплаваме за Ганпорт. Елате с мен. Малко не ми достигат моряци, та ще си отработите порциите бамунди, с които ще се тъпчете по цял ден и на кораба. Ще си спестите дълго ходене. Още искате ли? — тя побутна към тях голямото блюдо.

Каран завъртя глава.

— Ще се пръсна.

 

 

Добраха се до Ганпорт за четири дни в такива бури, че и Каран, и Лиан не устояха на морската болест. Лиан беше толкова слаб, че се смъкваше от хамака само колкото да повръща през борда, а и тогава някой трябваше да го крепи, за да не цопне във водата.

В пристанището двамата се сбогуваха с Тес и тръгнаха срещу течението на реката по пътека, която се виеше заедно с руслото чак отвъд хребета, а оттам завиваше на югозапад и продължаваше до Чантед.

Преходът в планините сякаш се проточи безкрайно, въпреки че времето беше меко, пътеката — суха и проходима. Но на Лиан вече му се гадеше от скитосване из какви ли не места, копнееше единствено за някое мирно и тихо кътче. Имаше да размишлява над толкова неща, които да свърже някак в едно цяло, за да открие загадъчния им смисъл. А и не си представяше, че може да има нещо по-важно от съхраняването на сказанията и от неговото „Предание за Огледалото“. Досещаше се, че в тази история се крие тайна, която може да се окаже ключът към бъдещето на Сантенар.

След като се спуснаха в равнината Фолк, те се добраха до град на брега на Ганел. Там беше пълно с плоскодънни речни съдове, които лодкарите тласкаха с дълги прътове по криволичещите разклонения на реката или пък вдигаха платната им при честата сполука да задуха попътен вятър. С част от намаляващите монети в кесията на Лиан платиха за превоз нагоре по течението до Чантед. Каран разпитваше навсякъде за новини от Банадор. Изслуша всевъзможни разкази за войната, но не можеше да отсее истината от измислиците. От никого не чу вест за участта на Готрайм.

Тежката лодка се мъкнеше бавно по реката. Есента отминаваше полека и колкото по на юг отиваха, ставаше по-студено и облачно. До тях стигна и мълвата за подвизите на Мейгрейт, на които Каран доста се зачуди. Научиха и за завръщането на Игър и съдбата на Втора армия. Лиан с неутолимо любопитство попиваше всяка дума.

Лодкарят ги остави при плитчини, през които не можеше да продължи, и двамата се запътиха по суша към Чантед.

 

 

Беше изминала още една седмица.

— Скоро ще стигнем — успокояваше я Лиан. — Ей там е, зад завоя.

— Знам — отвърна Каран, която пристъпяше морно до него и бършеше челото си. — Не се ли тревожиш как ще те посрещнат там?

— Почти не мисля за друго, откакто напуснахме Сифтах.

Стигнаха и до завоя в късния следобед. Вдясно от тях се носеха водите на Ганел, спаднали и кафеникави, както винаги през този сезон. Отвъд реката селяни жънеха късна пшеница, чиито класове бяха млечножълти в мъждивата светлина.

Изведнъж Чантед се открои в маранята — събрани натясно улици по склона, заобиколени с обикновена стена от пясъчник. В градчето едва ли имаше повече от пет хиляди жители. Най-горе се кипреше прочутата Школа на преданията — причудлива смесица от всякакви архитектурни измишльотини. А далеч зад нея личаха заснежени планински върхове.

Затътрузиха крака по нагорнището към портата, пред която стояха двама стражници.

— Досега не е имало стража денем — изненада се Лиан. Изглеждаше уплашен и посърнал. — Ами ако откажат да ме пуснат?

— Аз ще говоря — отсече Каран. — Стой зад мен и си затваряй устата.

Тя се изпъчи и доближи стражниците.

— Аз съм Каран Елиенор Фърн от имението Готрайм в Банадор — представи се гордо. — С мен е моят мъж.

Погледът на единия войник се промени недоловимо, сякаш бе чувал за нея. Изгледа я от висотата на огромния си ръст и се ухили.

— Много път сте била дотук, госпожо.

— Повече от година не ме свърта на едно място! Може ли да влезем?

Той се поклони.

— Хората от Банадор и особено от Готрайм винаги са добре дошли.

Лиан се промуши с нея, а стражниците изобщо не разпознаха в този брадясал и измърлян от пътуването човек известния разказвач, прогонен оттук преди година. Щом се озоваха в града, видяха опъната над улицата огромна обява за ежегодния празник, до който оставаха броени седмици. Тогава населението щеше да се утрои за малко и никой закъснял не би могъл да си осигури постеля, колкото и пари да предлага.

— Олеле… — въздъхна Лиан, когато минаха нататък.

Дори Чантед не бе останал незасегнат от войната. Вляво имаше цяла редица опожарени къщи и в момента там се трудеха хора, които събаряха и разчистваха останките, за да бъдат построени нови сгради. Накъдето и да се обърнеха, виждаха следи от разрушения. Градът щеше да се нуждае от всяка похарчена тук монета по време на празника, за да излекува раните си.

Каран и Лиан стигнаха до оградата на школата. Древната Арка на знанието, под която майсторите и учениците влизаха в школата, беше разбита и зацапана. Неколцина зидари я възстановяваха усърдно.

Лиан спря и се загледа отвъд арката. Каран като че го дочу да подсмърча.

— Нали уж мразеше това място?

— Да, накрая. Нямах търпение да се махна. Но сега дойдох отново и… Нали тук прекарах поне половината си живот? Да вървим. Ще си намерим евтин подслон наблизо.

— Знам. Аз отсядах в „Ораторът“, по-евтино няма.

— В онази бърлога, гъмжаща от бълхи! Не сме толкова закъсали!

Каран се засрами, че е такава скъперница. Избраха си малко по-прилична странноприемница, наеха стая и Лиан плати на едно момче, което видя на улицата, да предаде съобщението му. Уистан си оставаше наставник на школата и трябваше да спазват правилата. Изкъпаха се, изпраха оръфаните си дрехи и тръгнаха към близката гостилница, пак от най-евтините.

— Винаги идвах тук като ученик — сподели Лиан.

В този миг някой изкрещя името му. Висока и пищна млада жена излетя през вратата и се хвърли на врата му.

— Тандайи! — изрева той и заподскача с нея насред улицата.

Озъбената Каран огледа съперницата си от главата до петите. Ама че хубавица… Дълги крака, закръглени гърди, пълни устни и палави искрици в очите. В радостта им от срещата май имаше твърде много страст и това момиче явно не смяташе Лиан за по-голям брат.

— Толкова ми липсваше! — забърбори Тандайи. — Какво ти направиха? Уистан и думичка не обели за тебе. Ти чу ли как напреднах? Вече съм летописец и ще имам свое сказание на празника. Ела непременно.

Каран се двоумеше, хванала дръжката на вратата. Толкова неловко положение… Защо ли Лиан все залиташе по ужасно високи красавици с щръкнали гърди? И защо самата тя вечно изглеждаше, все едно са я влачили в калта? Преодоля чувствата си с огромно усилие.

— Здравей — протегна ръка. — Аз съм Каран.

— Тандайи Морн — представи се другата и също й взе мярката с поглед. — И ти ли си летописец? — попита недоверчиво.

Каран ужасно се притесни. Дрехите й едва ли не се разпадаха, а и с какъв занаят можеше да се похвали.

— Не съм. Аз… имам земя.

Тандайи се слиса, но се овладя веднага.

— Ще ви оставя да си поговорите — смънка Каран в отчаяното си желание да се махне. — Умирам от глад.

Вмъкна се припряно вътре, преследвана от гърления смях на Тандайи.

След малко дойде и Лиан, но за неин ужас жената също се настани на тяхната маса. Каран си пиеше чая и търпеше Тандайи да я разглежда крадешком.

— Каран, откъде си? — попита тя накрая.

— От Готрайм!

— Прости ми, но къде се намира?

— Не вярвам да си чувала за имението. То е в планините на Банадор.

Тандайи се опули, прозрението я споходи постепенно.

— Значи ти си Каран от Банадор… Каран с Огледалото!

На Каран никак не й се искаше да говори за себе си с първия срещнат, затова потвърди почти шепнешком.

Тандайи се пресегна над масата да хване ръката й.

— Не си… каквато си представях, но какво от това?! Тук си прочута. Разказвах за тебе, за да заслужа званието си. Изобщо не очаквах…

Смущението на Каран ставаше безпределно.

— Да не си очаквала, че се фръцкам в скъпи кожи и коприна? — подхвърли ехидно и си дръпна ръката.

Още малко и щеше да побегне, но Лиан стисна другата й ръка под масата и тя се успокои.

— Как научи за мен?

— Миналата зима разказваха за тебе из цял Мелдорин. А един книжник, който бягаше от войната, донесе историята тук.

— В Чантед пък винаги сме гладни за нови сказания — подсмихна се Лиан. — Случвало се е някои ученици да се сбият за правото да разкажат първи нещо.

Тандайи май се почувства уязвена.

— С никого не съм се била заради твоята история — промърмори сковано. — Чувах това-онова, още преди мълвата от Туркад да стигне до нас, и това сказание ме увлече. И сега се досещам защо… — Тя стрелна с поглед Лиан. — Помолих официално Уистан и той отсъди, че аз ще се справя най-добре. Може би ще поискаш някой път да чуеш сказанието ми…

— Може би — учтиво се съгласи Каран, но искаше единствено това мъчение да свърши.

 

 

— Ама че работа! — заяде се тя с Лиан вечерта. — Гърдите й направо изскачаха от блузата. Как ли няма да си мечтая точно тя да разказва моята история!

— Не си справедлива към нея — подхвана той колкото се може по-предпазливо. — Тя е изпълнена с уважение към тебе и се опитва да ти го покаже. В края на краищата е обикновена ученичка в школата, не е постигнала нищо особено в живота. А ти вече си знаменитост в Чантед. Името ти е в Преданията! — натърти той, сякаш не съществуваше по-голяма чест.

И точно така си беше.

— Не искам да ме споменават в Преданията — подсмръкна Каран.

Струваше й се, че се досеща съвсем ясно за какво си точи зъбите Тандайи.

— Значи няма друга като тебе в цял Сантенар — сопна се Лиан. — Съветвам те да внимаваш как се държиш, иначе учениците ще те сметнат за невъзпитана и горделива. Ще помислят, че си вириш носа пред тях. Все пак повечето са бедни, не като тебе с твоето имение, земя и гора, колкото и овехтяло да е всичко в Готрайм. А Тандайи е сред най-бедните. Трудеше се упорито, за да остане в школата.

— Тъй ли? — Каран избърса сълзите си. — Нима се държах надменно и грубо? Дано не си го е помислила. Следващия път ще внимавам.

 

 

Още рано сутринта ги повикаха при Уистан.

— Каран Фърн! — възкликна наставникът и стисна ръцете й със своите изкривени костеливи пръсти. — Неведнъж чух твоята история и всеки път ми харесваше още повече.

Каран не знаеше как да се държи с това грозно дребно човече. Споделеното от Лиан я бе настроило твърде зле към Уистан.

А наставникът на школата й се усмихваше.

— Познавах баща ти. Галиад беше извънредно умен. Често идваше в библиотеката, но не ми се вярва да е намерил каквото търсеше.

Тя веднага омекна.

— И аз дойдох с него преди много години. Седях на пода, докато вие двамата си приказвахте… в ей онзи ъгъл. А понеже вие пратихте Лиан да ме търси миналата есен, никога не бих могла да изплатя дълга си към вас.

Уистан се загледа за миг в младежа и дебелите му бърни се извиха.

— Сторих това от… не най-похвалните подбуди. Ако е било за добро, заслугата не е моя. Да не пилеем време! Винаги наостряхме слух за свързаните с вас случки, но научавахме за тях откъслечно през последната година. Нямаме търпение да чуем какво всъщност е станало, особено след Големия събор.

Войната и гашадите бяха отнели на хората в града илюзията, че безгрижното им охолство е непоклатимо. Уистан осъзнаваше болезнено колко се нуждае от силни приятели. И въпреки неуспехите на Мендарк през миналата година изглеждаше, че той не е загубил могъществото си. А името на Лиан се срещаше толкова често в разказите за войната и за Огледалото… Освен това го глождеше неутолимото желание на летописеца да узнае всяка новина, а по-добър източник от двамата пред него не би могъл да желае.

Лиан изреди накратко събитията.

— Много си се променил — поклати глава наставникът, щом го изслуша.

И Лиан си знаеше, че е така. Трудно понасяше мисълта, че е бил толкова разхайтен глупак доскоро. Извлякъл бе поуки от страданията. Светът не се въртеше около него.

— Така е — призна той на глас. — Съжалявам за неприятностите които ви причиних. Тогава всичко беше игра за мен. Сега животът ми изглежда доста суров.

— Да оставим това — завъртя глава Уистан. — Способен си да допринесеш много за школата, ако оцелеем в бурята, която назрява. Много се радвам да те видя.

— И вие сте се променили — престраши се да отбележи Лиан.

Уистан наистина вече не изглеждаше толкова хладен и пресметлив. Или никога не бе имал чак такива недостатъци, каквито той охотно му беше приписвал. Личеше и колко са го потресли разрушенията в града — явно беше проумял, че е прекалено стар да опази школата си. Тя имаше нужда от нов наставник, който не само да е надарен летописец, но и да има подкрепата на силните на деня.

— Къде е Тръско? — сети се Лиан.

Никъде не бе зърнал едрия веселяк.

— Горкият… — промърмори Уистан. — Убиха го при отбраната на школата.

— Съжалявам. Знам, че бяхте приятели, а и на мен ми беше симпатичен.

— Липсва ми. Но да не говорим за тези неща — рязко отсече наставникът. — Кажи с какво мога да ти помогна. Ще останеш ли при нас по-дълго? Трябва да ни разкажеш всичко в подробности по време на празника.

Лиан се озърна към Каран.

— И аз бих искала да остана, но трябва да се прибера у дома.

— Не мога да чакам, не и тази година — със съжаление отрони Лиан. — Пък и всички затруднения и загадки около Огледалото не са към своя край. Да не говорим и че Мендарк не желае никаква разгласа. Няма как, ще отложим сказанието за идната есен. Ще се върна, щом всичко приключи, и ще дам всичко от себе си, за да съставя Велико предание.

— Но дотогава има много време! — възкликна Уистан. — Я си представи, че повече не те видим тук! Или…

Възрастният човек се извърна към стената. Лиан знаеше, че той се замисля за собствената си смърт, която едва ли щеше да се забави много. Уистан не искаше да умре, преди това сказание да е записано за вечна прослава на школата, а и за негова, честно казано.

— Това, което вече си видял, не бива да се загуби — натърти той накрая.

Лиан не беше склонен да спори. Уистан заръча да им донесат храна и вино, после повика двама писари. И Лиан се захвана да изреди всичко, което беше преживял след отпътуването от Чантед. Премълча единствено за разговора, в който беше решено да се изработи нова златна флейта. Нямаше право да разкрива тази тайна. Историята с всичките й подробности се проточи три дни, а писарите запълниха двадесет и четири свитъка, всеки от които щеше да бъде нарязан на шестдесет страници.

— Не ме удовлетворява напълно — мръщеше се Лиан, след като провери и поправи записките им през следващите дни. — Още много е нужно, за да се превърне в сказание. И все пак е по-добре от нищо.

— Сказание е, и то чудесно! — заискриха очите на Уистан. — Вече виждам зачатъка на Велико предание, а също и безмерните почести, подобаващи и на тебе, и на школата.

Прибраха и заключиха свитъците в здрав шкаф до завръщането на Лиан… или до известието за смъртта му. След това той помоли да порови в библиотеката и получи специални привилегии. Още не му се вярваше, че изгнанието му е отменено, и трудно свикваше с положението на уважаван гост. Прекалено дълго си бе внушавал, че е безполезен бродяга.

 

 

Каран се събуди от смъдене в зарасналата китка, която беше счупила в борбата с огромното куче на Идлис миналата есен. В ума й се мяркаше смътен спомен. Когато излязоха навън, завариха канавките наръсени със снежец — бе паднал месеци по-рано, отколкото можеха да го очакват в Чантед.

Седнаха да закусят до масичка пред гостилница и Каран се опомни.

— Лиан, имам рожден ден! Днес ставам на двайсет и пет.

Той безмълвно целуна ръката й и се втурна към кухнята. По едно време се върна, понесъл внимателно голяма паница колкото ваза, пълна с горещ шоколад, пъстроцветна бита сметана, настъргани ароматни орехчета и парченца черен шоколад. Сложи паницата пред нея с поклон.

— Знам колко го харесваш.

„Но колко ли е похарчил за това?“ — чудеше се тя, а вече облизваше сметаната. Шоколадът струваше колкото теглото си в сребро.

Денят мина неусетно — Лиан я водеше поред във всичките си любими местенца. Прекрасен, безгрижен ден, каквито рядко имаше в живота й. Поне за малко тревогите отстъпиха някъде в далечината.

Разхождаха се надолу по хълма, Каран носеше букет ириси. Срещнаха Тандайи. Този път не се и сети да ревнува от нея.

— Надявах се пак да се видим — подхвана първа Каран. — Какви са новините от Банадор? Отдавна не съм била там и се безпокоя.

— За Готрайм нищо не съм чувала — поклати глава Тандайи. — Знам обаче, че войната е нанесла страшни опустошения из равнините в подножията.

Разказът й отново потопи Каран в познатото чувство за безпомощност. Да не беше питала…

 

 

— Трябва да отида в библиотеката — промърмори Лиан, хванал се за издутия си корем след дългото угощение в негова чест. — Нали затова исках да минем през Чантед. Ти няма ли да дойдеш?

— Ами не — отказа тя. — Не и ако ще умуваш дни наред над документи.

— Няма да се бавя. Знам какво търся.

Каран изви вежда недоверчиво.

— Например?

— Свързано е с първото ми проучване заради „Предание за Възбраната“. Помниш ли как Фейеламор ме разпитваше тъкмо за него в Катаза? Изобщо не успя да скрие, че иска да знае кой е влязъл пръв в обгорената кула. Но щом й казах каквото знам, веднага се престори, че това не я засяга.

— Добре де — какво търсиш?

— Рисунките, направени на самото място от художниците, пътуващи с войските. А там е имало поне десетина армии. Всяка случка е била отбелязвана. Пак ще прегледам всички рисунки. Нещо ме озадачи предишния път, но нямах време да се занимавам с това. Изглежда някои от номерата на рисунките са били променени.

Слязоха в архива и Лиан прегледа поред всички картини и гравюри. На няколко се виждаше Ялкара със златните й накити. Аха, затова бе запомнил, че ги е имала… Зае се и със скиците. Отвърза лентата и хартиите се разпиляха, намачкани и пъхнати нехайно в калъфа. Той се вбеси.

— Кой е посмял да се отнесе толкова гнусно със скъпоценни документи?!

— Човек, който е бързал, за да не го сварят тук — предположи Каран.

— Това са първите скици, по тях са създадени картините и гравюрите. — Той се вгледа в поредицата рисунки, на които неколцина се готвеха да влязат в кулата. — Тъй си останало неясно кой пръв е проникнал вътре след унищожаването на флейтата. Има всевъзможни версии… — Лиан се смръзна, впил поглед в скицата, която бе взел. — Номерата не съответстват на каталога!

Каран подреди скиците на пода. Вземаше всяка и се взираше срещу светлината в избледнелите цифри. Подреди ги наново и започна да се оглежда.

— Какво има?

— О, две липсват, това е.

— Дали не са пъхнати в дъното на рафта? Всички си бяха на мястото, когато ги разглеждах миналата година.

Каран претърси навсякъде.

— Ами да, две от скиците липсват!

И той прерови купчината.

— Твърде странно! Май ги няма онези, чиито номера ми се сториха променени…

Спогледаха се.

— Кой ли е идвал преди нас? — промълви тя.

Прибраха всичко и излязоха тичешком от архива. Лиан отиде право при вкиснатата жена, отговаряща за съхранението му. Тя провери в дневника.

— Само трима души. Ти си влизал малко преди чудесното ти сказание и втори път — скоро след това. Влизал е и Уистан, за да прегледа твоите подготвителни материали.

— Май мога да позная кой е третият — изръмжа той тихичко.

— Имахме и посетителка с пропуск от библиотеката в Телулиор — университетско градче на югоизток оттук. Тя беше тук през лятото.

— Името й! — в един глас възкликнаха Каран и Лиан.

Жената присви очи, свали очилата си и пак се вторачи в дневника.

— Кекулиел… Дребничка жена, спомням си я. Златиста кожа, златисти очи и много светла коса.

— Фейеламор! — прошепна Каран в ухото му. — Лоша вест.

Отидоха да седнат в празна стая към края на библиотеката.

— Защо ли е взела рисунките? — питаше се Каран.

— Подсказали са й нещо… може би за влезлия пръв в кулата. Не е искала и друг да налучка истината.

Каран потръпна от мярналите се в съзнанието й видения — карони и аакими, фейлеми и коренната раса със своите творения, машини и портали, само за да потопят в кръв целия свят.

— Какво да правим? — смънка Лиан.

— Не знам. На кого бихме могли да се доверим? Да съобщим ли новината на Игър в Туркад?

— Не! — настръхна той.

Въпреки всичко на него се падаше задължението да отнесе тази вест в Туркад. Мендарк сигурно щеше да се върне скоро от пътешествието на изток.

Казаха и на Уистан за откритието си.

— Поверете задачата на мен — предложи той. — Но няма да стане веднага, защото в Чантед не остана дори един скийт. Тази война просто ги изтреби.

Сутринта Каран и Лиан потеглиха към Тулин. На излизане от града Каран се озърна и видя прелестната Тандайи, която стоеше на улицата и ги изпращаше с нещастен поглед. При портата подминаха безкрак просяк, седнал в сянката на стената. Лицето му беше покрито с разкървавени пъпки и мухи.

— Смилете се, госпожо — захленчи просякът. — Дайте нещо вимето на милосърдието.

Тя бръкна в изтънялата кесия на Лиан. Извади сребърен тар — малко съкровище за такъв окаяник, пък и дори за тях двамата в момента, но този човек имаше отчаяна нужда от помощ… Тя му подаде монетата, без да знае, че е последната.

Гноясалите очички на просяка се взираха в Лиан. Сакатият мъж изхриптя яростно и изби с юмрук тара от ръката й.

— Проклет да си, Лиан! — виеше просякът. — Проклет да си, докато земята пусне кръв, а прогнилата луна се пръсне на парчета.

И Лиан се блещеше.

— Търлю! Какво те е сполетяло?

Бившият сенешал на Уистан се изхрачи към крачола му и Лиан отскочи.

— Загубих си работата заради тебе. Уистан ме изрита от града. Започна войната… — Тъжно размърда чуканчетата на отрязаните си крака и продължи с отровен глас: — Едно ще ти кажа, Лиан. Радвай се на славата, докато я имаш, защото няма да е задълго. Скоро и един приятел няма да намериш в Сантенар. Самото ти име ще е сквернословие, а още преди да настъпи хид, ще ти се иска да си щастлив колкото Търлю просяка!

Лиан май не се впечатли особено, но Каран усети как гърбът й се вледени.

— Да си вървим! — задърпа тя спътника си.

 

 

Първата вечер спряха в хълмовете над Чантед сред гелонови дървета недалеч от мястото, където Лиан бе нощувал преди година. Повечето плодове по клоните бяха спаружени или загнили, но на едно дърво щяха да се пръснат от зрялост. От стичащия се сладък сок оставаха захарни кристалчета, около които се събираха хиляди пчели.

Лиан като че бе забравил веднага проклятието на просяка. През целия ден буквално подскачаше по пътя и Каран се настрои свадливо.

— От какво си толкова доволен? — подхвърли му, докато той чевръсто събираше дърва за огъня.

— Не можеш да си представиш какво означава да си зейн, отбягван от всички.

— Прав си, не мога — изсумтя Каран, която настървено чаткаше огнивото, но праханта не се палеше.

— Повече от половината си живот бях в школата, но не се чувствах сред свои. Дори след сказанието при завършването, когато ме обявиха за майстор.

Приклекна до нея и започна да вее с дневника си, за да разпаля тлеещата прахан. Пламъците изведнъж обхванаха наредените отгоре клечици. Той се зае да натрупа дърва.

— По-леко! — заяде се Каран. — Ще го задушиш.

Но след минута огънят бумтеше до височината на раменете й.

— А ето — продължи Лиан — че имам почетно място в школата Не знаеш колко по-уверен съм сега. Не е било така, откакто напуснах дома си.

Каран си рече, че би трябвало да е щастлива от промяната в него, но след откритието в библиотеката собственото й безпокойство набираше сила.

— Е, значи нямаш нужда от мен! — сопна му се тя. — Осмелявам да предположа, че Готрайм ще ти се стори затънтена дупка, а като Чантед ти предлага толкова радости. Сигурно вече се вижда като следващия наставник на школата.

Той се стресна.

— Говориш щуротии…

Но копнежът пролича за миг в очите му. „Ще ме зареже заради Чантед! Омръзнах му.“ Тя не можеше да си затвори устата.

— Видях я какви мили кравешки очи ти правеше тази сутрин.

— Но няма как да си видяла, че и аз я изяждам с поглед, защото не е вярно! — озъби се Лиан и побърза да заговори за друго. — Какви са твоите планове?

— Нямам такива — разсеяно отвърна Каран. — Само мечти и надежди за дома. Но… Банадор е сред първите места, където се развихри войната, а Готрайм е разположен между Туркад и Шазмак. Не знам дори дали още имам дом. Ние сме нетърпелив и бунтовен народ, затова често си навличаме беди. Страх ме е за моята страна.

— Скоро ще бъдем там.

— Не издържам — печално изрече тя. — Дано Шанд си е в Тулин. Мъчно ми е и за него.

Лиан виждаше пред себе си друга Каран, която се плашеше от несгоди. Завръщането в Мелдорин отново я бе сблъскало с препятствия, които нямаше сили да преодолее. Не бе споменала пред него, но предишната нощ отново я беше споходил сън като онези, които я тормозеха преди смъртта на Селиал. Какво ли искаше Рулке от нея? Не че се изненадваше — всеки ден след бягството от Нощната пустош очакваше той да се появи отново. Някаква част от душата й като че наблюдаваше в бездеен ужас какво ще последва. Проклятието на просяка само добави още един камък към товара на раменете й.

Отначало усещаше само лек досег, мимолетно присъствие. Рулке все едно проверяваше как е тя. Сякаш си напомняше за съществуването й и за властта си над нея.

Сигурно точно това й отнемаше радостта. Тя знаеше, че с всяка крачка напред доближават и него, и неговите владения. С всяка нощ сънищата ставаха по-ярки, натрапчиви и неразличими от действителността.