Йън Ървайн
Тъмна е луната (27)

27.
Хависард

Мендарк се събуди в мрак. Опипа наоколо и си поряза пръст в късче от светлика. За щастие имаше друг светлик в раницата си, макар че не си спомни веднага за това. Мозъкът му не желаеше да изпълнява и най-простичките заповеди. Този път се бе изтощил прекомерно. А неговото твърде често подмладявано тяло вече се предаваше. Знаеше си, че ще е голям късметлия, ако се добере до Туркад.

По всяка повърхност имаше тънък слой просмукал се отнякъде прах, но не се виждаха паяжини или миши следи. Мендарк се катереше нагоре през подземия и тъмници и неспирно търсеше опасното вещество, чието излъчване бе доловил — злато от Аакан. Май му предстоеше досадно претърсване, защото Хависард беше огромен. Но нищо не би могло да го възпре в превъзбудата от доближаването до целта. След броени часове щеше да притежава златото. Разчиташе на своята дарба за усета, за да си послужи със златната флейта, ако някога успееше да я измайстори. Впрочем, Тенсор знаеше как да я направи, а му беше приятел от хиляда години. И би я изковал, за да изкупи прегрешенията си. Тогава Мендарк щеше да разполага с тайната на порталите!

Чак към края на втория ден усети, че не е далеч от златото. И както кръстосваше напред-назад из този етаж, съзря най-неочакваната гледка — скорошни следи в праха. Всъщност стъпките на двама души с различни по дължина ходила. Едните му се сториха твърде дребни. Той се прокрадна към открехната врата, през която се процеждаше светлина. Доближи я, вдигнал жезъла си.

От пода до тавана се редяха рафтове с подвързани дневници, наглед номерирани, макар че Мендарк не познаваше тези цифри. Извади едно томче. Да, разновидност на тайната каронска азбука. Времето не бе похабило хартията, не бе проядена и от мишки или червеи. Личеше обаче кои дневници са най-стари по износените и зацапани корици. По цялата стена отляво се проточваше каменна лавица и продължаваше зад ъгъла.

Той надникна. В дъното седеше жена, навела глава над разтворена книга. До нея на прашния под бе оставена раница. Жената беше сравнително дребничка, с бледа кожа и набиваща се на очи черна коса. Носеше свободно падаща блуза и широк панталон от хубав тънък плат в тон със сивите ботуши.

Мендарк постоя така минута-две в смаяно умуване коя ли може да е и как се е озовала в твърдината. И по какво съвпадение двамата бяха проникнали едновременно в Хависард, където никой друг не бе стъпвал преди тях? Дали онова странно разместване на пространството е било причинено от нейно заклинание? Така ли бе успял да влезе и той? Откриваше нещо познато в позата й, но не се досещаше коя е жената.

Изведнъж тя подскочи стреснато, изопна ръка нагоре и изкрещя някаква дума. Въздухът между тях се сгъсти на вълни. Мендарк се опита да я възпре, но подметките му залепнаха за пода, а подутият език запълни цялата му уста. Не можеше дори да диша. Тя изрече още една дума и го връхлетяха чудовищни твари с боздугани.

Мендарк тръскаше глава, но паяжината, оплела сетивата и разума му, не се махаше. Съзнаваше, че тези същества са обикновена илюзия, която няма да му навреди. Помъчи се да ги отпъди с жест, но ръцете му се бяха превърнали в омекнали израстъци. Призраците започнаха да го налагат с боздуганите си, той ослепя, краката му сякаш се стопиха. Просна се по лице в праха.

Жената побягна, все едно я гонеха собствените й привидения, без да забележи, че книгата падна на пода.

Той отново се събуди, изтезаван от главоболие, тъмата пак беше непроницаема. Отначало нямаше сили да помръдне. Тялото му отпадаше все повече. Дълго търси слепешката светлика си, напипа го, но беше спукан, с отчупено парченце. Пробуди светлината с докосване, но тя едва мъждукаше и понякога избухваше на снопове, от които главата му сякаш се цепеше. У него се надигна нов страх. Без светлик никога нямаше да се измъкне оттук.

Тази жена… Беше я изненадал, но тя се бе справила със защитата му като на шега, беше го поразила с толкова мощни илюзии, че дори той не бе успял да се опази. За какво бе дошла? Дали не е…

Претърси залата. По кориците на всеки дневник надписите бяха с каронската азбука. Макар да му беше непозната, досещаше се, че наистина са номерирани и подредени по дати. Не виждаше смисъл да вземе някой том. Носът на ботуша му побутна по-малка книга на пода — онази, която жената бе изпуснала. Той я прибра грижливо в раницата си.

Тръгна по следите, но те криволичеха из същински лабиринт от коридори и скоро дори усетът за посоката го подведе. Във въздуха нямаше вдигнати от пода прашинки. Жената отдавна я нямаше.

Часове наред проследяваше следите от стъпки — ту само на дребничката жена, ту придружени от по-големите. Навлезе в помещения, където нямаше прах, и ги изгуби. Внезапно попадна в спалня, където прахът беше непокътнат. Тук имаше ниско дървено легло, шкаф с поставен върху него фенер и няколко прашасали книги. Бюрото в другия край също беше отрупано с книги и дневници. На леглото имаше покривало от червено кадифе. Върху него бе оставен свитък или по-скоро дебел лист хартия, навит и стегнат със сребърна халка. До него проблясваше малко пакетче, увито в сребърно фолио.

Той разгъна опаковката и намери дебел сребърен пръстен, красиво инкрустиран със злато и платина в извивки, приличащи на някакви знаци, но и тях не познаваше. От вътрешната страна обаче бе изписано с познати за него букви „Ялкара-Гилиас“, а до имената — символът на вечността.

Разгъна и свитъка. Краткото послание бе нанесено на хартията със сребърен писец и редовете бяха потъмнели през столетията.

„Мой скъпоценни Гилиас,

Как бих желала да ти кажа това, щом видя очите ти, но ти все не се връщаш, а не мога да чакам повече. Фейеламор ме нападна отново и този път беше необикновено силна. Нанесе ми рана и се опасявам, че може да е смъртоносна. Единственият ми шанс за спасение е да избягам през портала на Аакан. Пази се от Фейеламор!

Уви, делото ми не е завършено и се боя, че това никога няма да се случи. Умолявам те, вземи Огледалото и го пази добре, защото все някога ще се появи някой, способен да възстанови равновесието, което Рулке наруши със своята златна флейта. Заключих Огледалото. Тайните му са недостъпни за всички освен Единствения, който ще има ключа.

Вземи този пръстен — направих го със собствените си ръце от руда, която пречистих в Хависард. Среброто, златото и платината са от мините под града. Той пък е ключът за твърдината и дава някаква защита срещу моята неприятелка. Нека бъде за тебе знак, който сгрява сърцето в мрака и ти напомня за моята вечна обич.

Тъжно ми е да си тръгна така, но съм принудена.

Сбогом завинаги

Ялкара“

Мендарк се трогваше трудно, но избърса сълза от бузата си. Който и да е бил Гилиас, не бе получил своя подарък. След като Ялкара бе отворила портал, нейната закрила мигновено беше затворила Хависард за три века. Това писмо беше вече без значение, освен като историческа дреболия, която показваше и човешкото у нея. На Лиан щеше да му е интересно. Мендарк се вгледа в пръстена. Въпреки изяществото му не откри в предмета особена сила. Нави писмото, наниза пръстена на него и ги пъхна в раницата си.

Тръгна натам, откъдето бе дошъл, и пак попадна на следите. След часове, в които светликът все повече гаснеше, той се озова пред библиотеката. И това ли беше илюзия, за да се обърка в лабиринта, очертан от стъпките на онази жена? Не, ето ги, едва личаха. Отведоха го в друга оскъдно обзаведена спалня, а мозъкът му напразно се изтощаваше от усилието да открие някакъв смисъл в това бродене.

Следите се връщаха в библиотеката, после едните стъпки се отклоняваха към стая с изкъртена мазилка и изваден камък от отсрещната стена. Мендарк порови в дупката и усети боцкане, което изчезна след секунда.

В гърлото му се надигна жлъч. Идеше му да разбие стените, да събори кулите на Хависард и да гледа как се сгромолясват. Златото го нямаше. То беше в ръцете на жената. Ех, да бе дошъл първо тук! Само да не бе лежал безпомощен в подземието цял ден. Толкова път, за да му отнемат златото накрая.

От тюхкане нямаше полза, сега се срамуваше от фантазиите си за величие. Нямаше защо да стои тук. Унилият Мендарк извади черния опал и седемте пръстена, сложи ги на подходящо място и се опита да ги задейства. Кристалът беше напълно бездеен. И седемте части на наниза представляваха само мъртъв метал. Умът му не си представяше дори как да ги сглоби, камо ли да намери единственото съчетание, с което да излезе оттук. Мендарк пропиля още няколко часа, преди да проумее, че няма надежда. Или щеше да намери друг изход, или му предстоеше да умре от глад.

Тръшна се уморено, бръкна в раницата и угаси светлика, за да го запази по-дълго. Сдъвка малко сух хляб и толкова мазно сирене, че бе започнало да протича. Преглътна всичко с блудкава вода, опря глава на раницата и заспа.

Събуди се само след два часа от смущаващите сънища и продължи да търси. Трябваше да върви наведен, за да вижда в мъждукането къде стъпва. Накрая светликът угасна, Мендарк откъсна ръкав от мръсна риза, усука го на дебел фитил, наплеска го с мазното сирене и го поръси с искри. Размаха фитила над главата си, докато не започна да тлее и мъждука.

Още дълго тътри крака. Ръкавът изгоря и той запали крачолите на резервния панталон. Усети, че въздухът захладнява. Тръгна към повея и стигна до кухня. Течението нахлуваше откъм шахта, в която сигурно бяха пускали отпадъците. Може и да бе намерил изход, а може и да си подготвяше гибелен капан.

Пропълзя в отвора, подхлъзна се и полетя надолу по стръмния тесен тунел. Опитваше се да запъне с върховете на ботушите, но не постигна нищо. Профуча по лек завой към назъбено ярко петно.

Мендарк проумя, че се носи стремглаво към остатъците от дървен капак. Не можеше дори да свие ръце, за да предпази лицето си. Разби с глава прояденото дърво, някакъв пирон одра рамото му и той изскочи през нещо, което се изопна като гума. То се разтвори, колкото да го пропусне, и пак се затвори. Пръстенът в раницата му бе отворил пътя през наложената над Хависард закрила. Мендарк размахваше ръце в дългото падане. Не искаше да си представя как се набучва на дърво или се сплесква в неравни камънаци. А после видя, че под него има гъст шубрак.

Стовари се в сплетени трънаци. Този път притисна длани към очите си, преди здравите шипове да разкъсат дрехите му — вратите се огънаха в средата като фуния и Мендарк увисна с главата надолу.

Накъдето и да се обърнеше, имаше само тръни. Изви тяло, смъкна се още малко и заседна. В шеметния си полет бе видял, че шубраците покриват цялото подножие на канарите и се простират далеч отвъд него. От чупливите, покрити с прашец листа кожата го сърбеше нетърпимо.

Мендарк се съсредоточи и с премерени движения свали раницата от гърба си. Закачи почти празната манерка на колана си. Опипа внимателно и за ножа си. Изтърве ли го, няма измъкване. Увиснал като прилеп, той започна да сече дебелите като юмрук клони, сграбчили го от всички страни.

На другия ден лежеше неподвижно. Тялото му изчерпваше силите си. Той усещаше как се разпада отвътре. Копнееше за смъртта, но не можеше да понесе толкова унизителен провал в делото на целия си живот. Не биваше да остане такъв в Преданията — нямаше да позволи това!

„Последно хвърляне на заровете. Ще събера ли смелост да се обновя още веднъж?“ Дори в най-благоприятните условия подмладяването криеше своите рискове. А тук — без храна и вода, без подкрепа, инструменти и припаси, последствията можеха да бъдат невъобразими.

„Но аз съм длъжен! И заради себе си, и заради Сантенар.“

Мудно и болезнено подхвана за последен път подмладяващото заклинание.