Йън Ървайн
Сянка по стъклото (40)

39. Затворничка

След няколко дни Мендарк повика Лиан.

— Затвори вратата и пак ми разкажи тази история за Възбраната, края на твоето сказание и какво си научил от Тенсор. Сериозно съм разтревожен — Игър разпалва война, Фейеламор се появява, Каран сънува Рулке… твърде много съвпадения.

Лиан му разказа всичко отново.

— И дори не знам откъде да започна диренето си — добавя той.

— И аз не знам. — Мендарк разтърка брадясалата си буза. — Е, архивът на Рулке е тук, в скрипториума на Магистъра.

— Никога ли не си надничал в него?

— Забравяш с кого говориш! — изръмжа Мендарк. — Архивът запълва много стаи, но е почти неразгадаем. Прочетох всичко, което се разбира. Но пък никой не е разполагал с новите ти открития и не е знаел какво да търси. Най-добре иди да потърсиш със свеж поглед.

— Нали каза, че цитаделата е недостъпна?

— Да, за мен и онези, които ми служат. Непреодолима преграда. Но той не може да забрани на всекиго в Туркад. Ще дръзнеш ли да си опиташ късмета?

„Аха! Значи може да вляза, а Каран е окована във вериги там…“

— Как ще ме вкараш?

— Имам си начини.

— Щом е така, защо не изведеш Каран?

Мендарк въздъхна.

— Не се набърквай в делата ми. Тя несъмнено е под строга охрана — и от хора, и от устройства като онези Стражи в Шазмак. Освен това Тилан, иска или не, ще я доведе на Големия събор след три дни. И без щуротии — отиваш там с една-единствена цел.

„Все му е едно. Е, само да проникна вътре…“

— Ще се опитам — обеща Лиан.

— Добре. Ела след два часа и ще ти дам карта и каталог за проучване.

— Разумно ли е — кимна Талия, когато Лиан излезе — да нарушаваш примирието преди събора? Ако го разобличат, Тилан вероятно ще откаже да дойде.

— Има риск, но е несравним с опасността от неведението. Трябва да знам!

 

 

В три сутринта Лиан се бе запасил с храна и вода за два дни, носеше карта и каталог, фенер и два малки мяха с масло. Криеше ги под наметалото си, защото както обикновено валеше. Талия го заведе по криви улички до невзрачна постройка. Лиан бе облякъл безлични дрехи на слуга — тъмносини широки панталони и блуза, и беше обул сандали.

Минаха отзад, Талия вдигна някакъв капак, спуснаха се в подземие, тя направи нещо, което той не видя, паднаха парчета мазилка и част от стената се завъртя с глуха въздишка.

— Никой не е минавал оттук много отдавна — каза тя, вдигна фенера и влезе в подземния проход.

Лиан вървеше подире й, теснотата го безпокоеше. Нямаше нищо за гледане освен камъни и пръст. Тунелът завиваше наляво-надясно, но постоянно се издигаше — все пак цитаделата се намираше върху хълм.

Талия внезапно спря.

— Какво има?

— Май усетих нещо… — Тя продължи по-предпазливо и сякаш се натъкна на невидима преграда. — Ох!…

— Какво стана?

— Блъснах се в защитата. Заболя ме. Не мога да отида по-нататък, но за тебе може би е безопасно. Да проверим ще усетиш ли…

Той направи крачка, после втора.

— Нищо!

— Желая ти сполука, летописецо.

Лиан й помаха с ръка и напрегнато продължи по тунела. След минута вече не виждаше зад себе си светлината от фенера на Талия. Остана съвсем сам под земята.

Следваше остри завои надясно по стръмен наклон и стигна до стена. Талия го бе научила какво да направи — да открие три определени вдлъбнатини в нея и да ги натисне едновременно с пръсти. На двадесетия или тридесетия път той налучка съчетанието от ямички в неравната стена и една плоча се завъртя безшумно. Той успя да се провре в тесния отвор и плочата веднага се затвори. Сега беше в подземията на цитаделата!

Всичко мина доста по-лесно, отколкото очакваше. Лиан стигна до описаната му врата съвсем скоро, без да види никого.

Имаше ключ — плоска метална пластинка. Просто го пъхна в прореза на вратата и зачака. След цяла минута нещо вътре щракна. Лиан отвори, влезе, затвори и бутна резето.

Представяше си ниска, плесенясала крипта, малко по-широко подобие на тунела, но се озова в помещение като библиотека — огромно, с висок таван и сухо. Очевидно бе предназначено за съхранение на важни документи. Имаше неизброими редици от рафтове и поставка с отвори за свитъци. В дъното се виждаха шкафове от пода до тавана. Хиляди папки и томове, които не бе разгръщал нито един летописец.

Лиан пак погледна нахвърляния от Мендарк каталог и тръгна покрий рафтовете. Ориентираше се в подредбата, вадеше ту книга, ту свитък, колкото да добие представа за архива. Откъде да започне? Само за да се запознае бегло с побраното в тази зала, щяха да му трябват месеци.

Започна с най интересното — документите от времето на Възбраната. След няколко часа проумя колко безнадеждно е това начинание. Всъщност периодът обхващаше стотици години и хиляди документи, но нито един не му беше от полза. Обядва, допълни фенера с масло и се опита да измисли по-успешен подход. Сега цялата задача му се струваше безсмислена. Кой глупак бе съставил каталога? И учещ за летописец юноша би се справил по-умело.

Потърси данни за Шутдар и флейтата — тези бяха най-ранните. После за Прочистването, фейлемите и аакимите. Накрая би могъл да запълни много пропуски в Преданията, но пак не откри нищо, което да го улесни в диренето.

При новото преглеждане на каталога нещо привлече вниманието му. Цял раздел, озаглавен „Кореспонденция — други карони“. Отдолу бяха изредени Кандор, Ялкара и още имена. За някои знаеше, че са мелези, кръстоска между карони и аакими или карони и други раси. За какво ли си бяха писали? Още тягостни часове на ровене в писма, договори, обзори за селското стопанство, добив на руди, климат, пътища и какви ли не всекидневни занимания. Всеки карон бе изградил своя империя и кореспонденцията помежду им се бе натрупала невероятно.

Маслото в първия мях свършваше. Откога ли беше тук? Според Талия маслото от едни мях щеше да му стигне за дванадесет часа… или бяха осемнадесет? Спра се на второто число, защото се чувстваше изтощен. Подреди си папките на пода вместо постеля. Спеше зле, откакто бяха отвели Каран. Угаси фенера и се унесе.

 

 

Вторият ден много приличаше на първия. Неогледно море от книжа, всеки раздел в каталога обхващаше множество рафтове, запълнени с документи. И във втория мях маслото намаляваше, а трябваше да му остане и за да търся Каран.

Върна се при кореспонденцията. Откровените писма сигурно бяха унищожени, но дали нямаше да се натъкне на намек или нишка, които не означават нищо за другите? Купчина писма, разменени между Рулке и Кандор. Стотици. Много часове четене. Лиан отстъпи пред обзелия го подтик и ги напъха в чувала. Нещо друго? Писмата между Рулке и Ялкара, доста по-малко на брой. След първото престъпление му беше по-лесно. Взе и тях.

Разгъна картата и проследи пътя навън, за да го запечата в паметта си. Не се оправяше добре с карти. Но къде ли беше Каран? Проучи разпределението и на горните етажи. Общо девет, поясненията бяха изписани със ситен почерк. Кухни, пекарни, зали (бяха десетки), библиотеки, картографска зала, стаи за слугите, спални. Стотици помещения. А по-надолу складове, оръжейни, караулни, подземия… килии!

„Успокой се! — заповяда си Лиан. — Може изобщо да не е в килиите, а да е заключена в която и да било стая. А дори да е долу, сигурно я охраняват“.

Но идеята да я намери се бе загнездила в ума му въпреки опасенията, че ще го хванат, че Тилан ще научи какво е търсил и че ще провали замислите на Мендарк… Отхвърли всичко това в миг. Мендарк да се пукне, ако ще!

Тъмниците бяха чак в другия край на цитаделата. Как да отиде там, без да го спипат? Отново проследи маршрута по картата и го запомни. След няколко минути излезе в осветени коридори, угаси фенера и със стиснати книжа в едната ръка се постара да си придаде вид на забързан служител. Май беше много късно, защото срещна само двама души по пътя си, но те не го и погледнаха.

Ето я и стълбата, която си бе набелязал — спускаше стръмно към долния етаж. Лиан се промъкна дотам и надникна зад ъгъла. В сумрачния коридор мъждукаха само два фенера, но се виждаше, че и наляво, и надясно има килии. По-нататък зърна голяма ниша, отделена от коридора с дълъг тезгях. Сигурно беше помещение за стражата, но изглеждаше празно. Къде ли бяха отишли?

И тогава чу бълбукащо хъркане. Надзърна зад тезгяха. Надзирателят спеше по гръб на дълга пейка. Нишата вонеше на бира. Лиан я подмина, без никой да го спре.

В големи или тесни килии спяха затворници, вероятно верни поддръжници на Мендарк. Налагаше се да светне с фенера във всяка, за да провери вътре ли е Каран. Не я намираше, а един-двама се размърдаха от светлината. Стигна до друга ниша за пазачи, този път празна. Нататък всички килии пустееха освен една с окачен до нея фенер.

Лиан се вкопчи в решетката и прошепна:

— Каран!

Тя лежеше върху купчина слама на пода, завита с опърпано одеяло. От единия край стърчеше червената й коса, от другия — босите й крака. Не мърдаше.

— Каран — повика я по-силно.

Тя потръпна и мудно вдигна глава, но не го позна.

— Каран, аз съм — Лиан. Ела по-бързо!

Тя се надигна — посипа се слама — и повлече крака към вратата. Вторачи се в лицето му и със същото равнодушие се върна на мръсната си постеля. Едната й буза бе отекла. От празния й поглед сърцето му се обърна.

Втория път успя да промуши ръце между прътите и да я прегърне. В очите й просветна искрица, но пак угасна. Щом докосна прътите на решетката, се присви. Лиан я пусна и се помъчи да разклати вратата. Тя дори не шавна. Притича до празната ниша. Никакви ключове! Върна се чак при другата, където надзирателят спеше в безметежна увереност, че цялата цитадела е защитена със заклинания. Къде ли бяха ключовете?

Сега мъжът седеше, свлякъл се върху масата, и ключовете бяха полузакрити от шкембето му — беше колкото бъчвонката, откъдето си бе точил бира. Ръката му пълзеше по масата. Лиан побутна каната към шарещите пръсти, пияницата я надигна и загълта, без да отваря очи. Изохка доволно, оригна се, килна се на една страна и ключовете лъснаха. Лиан мигновено ги откачи от колана и затича на пръсти по коридора.

Още вторият щракна в бравата, той се хвърли в килията и пое Каран в прегръдката си. Тя висеше в ръката му като парцалена кукла, беше ужасно отслабнала.

— Да вървим!

Тя го последва към вратата, но изведнъж спря и посочи коридора. Лиан също бе чул гласа, заревал пиянска песен, и се паникьоса.

— Надзирателят!…

Каран внезапно се разтресе като от убождане с нажежена игла. Напълно равнодушна към собствената си участ, тя се опомни на секундата, щом Лиан бе изпаднал в опасност.

— Лиан! — прошепна и се превърна в измършавяло подобие на предишната Каран. — О, Лиан, ти дойде… — Метна ръце около врата му и покри лицето му с целувки. — Махни са оттук, преди да са затворили и тебе. Моля те, тръгвай. Той ще те убие.

Той я дръпна за ръката.

— Хайде! Още имаме време да се измъкнем. Стражът е пиян.

— Не мога. По-бързо, скрий се в сламата.

Как ли да се скрие в тази жалка купчинка? Все пак легна, а Каран го покри с миризлива слама. Легна пред него и зави и двамата с одеялото. Студената й ръка стисна пръстите му.

Точно навреме. Надзирателят залиташе по коридора, олюля се пред килията, понечи да се опре на вратата и тя се отвори.

Той изпсува и я затръшна с трясък. Мъчеше се да поизтрезнее, да си спомни дали е заключил. То се знае. Никога не забравяше, макар че тази килия беше и под друга охрана. Вторачи се в дундестия черен Страж до стената при решетката. Приличаше на шапка на вещица. През тесен процеп се процеждаше жълта светлина. Олекна му. Бяха го предупредили за тази затворничка. Много била хитра.

Вдигна фенера. Червенокосата жена лежеше на сламата, както правеше почти през цялото време. Не му се виждаше да е чак толкова хитра. Ама по-добре да заключи веднага, преди някой да дойде. Избягаше ли тя, Тилан щеше да му отреже ушите и да го изрита на предната линия срещу врага. Остави фенера и опипа по колана си за ключовете. Нямаше ги! Чудна работа. Никога не ги сваляше, освен за да ги предаде на човека, който застъпваше да го смени.

Стресна се, сандалите му зашляпаха по коридора. Каран се надигна, изтръска сламата от раменете на Лиан и пак стисна ръцете му. Той трепна.

— Какво има? — Тя се взря в червенеещата рана на дланта му. — Кой ти направи това?

Лиан се поколеба.

— Ами ти. Не помниш ли? След като Емант…

Каран го зяпна като зашлевена.

— Порязала съм те с ножа? Емант ли?…

Изстена, очите й се подбелиха и той очакваше пак да обезумее, но заплахата, надвиснала над него, я принуди да се овладее.

— Прости ми. Не помня.

— Да вървим. Пазачът ей сега ще се върне.

— Да, побързай. Дори пиян е твърде силен противник за тебе.

— И ти идваш.

Каран му посочи Стража.

— Нагласен е за мен. Не мога да мина.

— Ами ако успеем? — Лиан отвори вратата. Каран не изглеждаше убедена, но той я задърпа. — Затичай се колкото можеш!

Засилиха се. Лиан мина безпрепятствено, после ръката му, която държеше пръстите на Каран, срещна внезапна съпротива и едва не се изтръгна от рамото му. Той се стовари по гръб и в същия миг жълто сияние от Стража обля коридора, промени се в синьо, после във виолетово. Стражът зазвъня с такава мощ, все едно стояха под биеща храмова камбана.

Каран лежеше в килията, едната й ръка се подуваше пред очите му като ужилена.

— Не вярвах да успеем — каза му, призрачна във виолетовата светлина. — Моля те, тръгвай. Те са длъжни да ме изправят пред събора утре, но нищо не ги задължава да запазят твоя живот.

Лиан се озърташе диво. Каквото и да направеше, все бъркаше. А надзирателят вече се тътреше откъм нишата с меч в ръка.

Нямаше ли начин да спре Стража? Опита се да го вдигне, но нещо сякаш го бе залепило за пода. Срита го до болка в пръстите, но Стражът си остана непокътнат.

Осени го внезапно вдъхновение. Побърза да извади меха и изстиска маслото през процепа на Стража. Дрънченето стана по-глухо, но зловещата виолетова светлина не помръкна. Надзирателят трополеше към него. Лиан откъсна фенера от стената, счупи стъклото и поднесе горящия фитил към Стража. Вътре подскочи жълто пламъче. Надзирателят вече бе съвсем близо, размахал меча непохватно.

Лиан запрати счупения фенер към главата му, не улучи, обърна се да побегне и се подхлъзна на разлято масло.

Залитна право към надзирателя, който замахна свирепо и щеше да му отсече главата, ако Лиан не се бе проснал по лице. Надзирателят също загуби равновесие и падна отгоре му — изкара му въздуха и блъсна брадичката му в пода. Мечът изтрака на камъните. Зашеметеният Лиан не помръдваше.

Дебелакът го цапардоса по главата, после го срита три пъти в ребрата и се заклатушка към оръжието. Лиан изохка, надигна се и изплю кръв.

Каран нададе страшен вой, надзирателят изобщо не се обърна и вдигна меча. В този миг Стражът блъвна пламъци, нещо вътре изпращя, звънът секна с гъргорене и виолетовата светлина угасна. Надзирателят изобщо не погледна назад, зажаднял за кръв. Острието стигна връхната си точка. Лиан се мъчеше да отстъпи пълзешком, но се плъзгаше по маслото като котка върху лед.

Каран излетя от килията по-бързо от стрела, подскочи и коленете й се забиха в тила на надзирателя. Протегнатата й ръка изби меча. Дебелакът се стовари на пода и повече не мръдна. Тя помогна на Лиан да се изправи, грабна меча и кресна:

— Сега накъде?

Той посочи към нишата.

— Не, точно оттам ще дойдат. Вземи фенера!

Лиан я послуша, Каран хвана ръката му и двамата се втурнаха нататък по коридора. Вече чуваха далечни викове. Свърнаха зад един ъгъл и изкачиха къса стълба. Каран спря задъхана, но ухилена.

— Подпалвач такъв! Не можеш ли да измислиш друг начин да ме спасяваш? И не си въобразявай, че приемам в леглото си всяко момче за поръчки на разни чародеи. Накъде трябва да продължим?

Той се радваше да види познатата му Каран.

— Към един таен проход, но е далеч, чак от другата страна на цитаделата. Умът ми не побира как да се доберем дотам, щом всички са вдигнати по тревога.

— Е, повечето мъже от стражата излязоха срещу врага пред стените. Дай ми картата. Надникни и ми кажи мяркат ли се светлини.

— Няма нищо!

— Значи сега сме тук, нали?

Лиан се затрудни да посочи къде са в момента, но накрая кимна.

— А проходът?

Той плъзна показалец по картата.

— Чак толкова далеч ли? — Каран се намръщи. — Е, поне да се махнем оттук. Да се качим по тази стълба догоре. Така разстоянието се удължава, но не биха очаквали да се появим там.

Стълбата за слуги беше стръмна и тясна. Изкатериха шест-седем етажа, поспряха да поемат дъх, и стигнаха до последния етаж.

— Толкова съм слаба — ядосано се задъха Каран; мъчеше се да не диша твърде шумно. — Няма как, ще поседна за минутка.

И Лиан беше доволен, че има оправдание да си почине. Бдеше, докато Каран отново се взираше в картата на светлината на фенера.

— Ама че лабиринт — промълви Лиан след малко. — Толкова стълби, толкова коридори! Обаче пък няма как да ги претърсят едновременно.

— Виждаш ли някого?

— Не.

— Тогава тръгваме напряко през този етаж и в другия край се спускаме. Ще се озовем съвсем наблизо до твоя таен проход. Какво ще кажеш?

Завиха към по-широк коридор, застлан с пътека и окичен с гоблени и портрети. Тук-там през отворени врати се виждаха разкошни безлюдни стаи. Тъкмо подминаваха една тежка двойна врата, когато чуха глас:

— Ей сега!

Вратата се отвори рязко.

— Не се оглеждай — прошепна Каран. — Върви нормално, все едно си някой от слугите.

„Как пък не! — рече си той. — С тези твои дрипи…“

— Ей, вие! — отекна крясък по коридора.

— Това е Тилан! — възкликна Каран. — Бягай!

— След тях! — изгърмя гласът на Тилан. — Стража, към източната стълба!

Притичаха в края на коридора и се втурнаха назад по стъпалата. На площадката Лиан спря и притисна ребрата си с ръка.

— Боли ли?

— Ще издържа някак.

Затичаха пак надолу и след секунди чуха как преследвачите също затропаха по стъпалата. Тичаха и тичаха, докато на Лиан не му останаха сили.

— Тази стълба беше последната — изхърка Каран. — Помниш ли откъде да минем?

— Май натам. — Той изкуцука десетина крачки по коридора и се върна. — Не, натам. — Спря. — Не съм сигурен.

Каран гледаше картата. Гонещият ги отряд слизаше с грохот по стъпалата.

— След мен! — извика тя, подмина го тичешком и свърна наляво в по-широк коридор.

— Да, спомних си, че е оттук.

Стражниците бяха само на един хвърлей копие от тях. Друга група изскочи отпред. Спипаха ги!

— Оттук!

Каран се шмугна в един страничен коридор, после надясно, наляво, пак наляво между все по-тесни стени. За малко се отървяха от преследвачите и спечелиха около минута. Изведнъж нахълтаха в гола стая, от която нямаше изход.

— Тази ли е?

— Да, да, тази! Помня драскотините по стените.

— Тогава отвори прохода! Аз ще се опитам да ги спра.

Беше взела късия меч на надзирателя.

Указанията за отварянето от тази страна бяха други. Трябваше да натисне последователно четири издатини по стената. Лиан опита поредицата, както я помнеше. Нищо. Промени реда, но стената си беше все същата, студена, мръсна и влажна. Трети опит. Четвърти. Пръстите му шареха бясно по всичко, което се подаваше от стената.

Ехтящ удар на острие в острие. Лиан се озърна. Каран размахваше меча умело, а в тесния коридор можеше да я доближи само един страж. Мъжът обаче стърчеше с цяла глава над нея, а и имаше доста по-дълго оръжие. Неизбежният край щеше вече да е настъпил, ако стражниците нямаха заповед да й запазят живота.

— Предай се! — извика Лиан.

И един непредпазлив удар стигаше да я убие.

— Върви по дяволите! — кресна тя. — Намери го, глупако!

Лиан продължи да опипва стената. Започна да му се струва, че дори не е попаднал където трябва, но изведнъж стената заскрибуца и част от нея се завъртя.

— Каран, готово! — изрева той.

В същия миг стражът успя да удари отдолу по меча й и го изби. Тя отскочи назад, но едрият мъж се оказа отчайващо пъргав. С три скока я докопа и тя не можеше да се измъкне от яката му хватка. Зад него напираха още десетина стражници, както и Тилан. Нямаше спасение.

— Бягай — викна тя на вцепенения Лиан. — Няма да пострадам. Утре ще се видим.

— Не разчитай на това! — изръмжа Тилан.

Лиан проумя, че тя е права. Към него нямаше да проявят снизхождение. Махна й за сбогом, хвърли се през отвора и удари по стената отвътре. Вратата почна да се затваря.

Стражът пусна Каран и хукна към прохода. Каран незабавно се хвърли през стаята, за да отвлече вниманието на останалите. Едрият мъж навря крака си в пролуката, но капакът се затваряше с чегъртане, сякаш нищо не му пречеше. Стражът изпищя — твърде късно беше да си издърпа крака. Изпукаха кости и той отново писна. Капакът се долепи до стената.

Лиан трепереше. Запали фенера. Трябваше да офейка по-скоро. Онези все щяха да изкъртят някак капака. Изстиска последните капки масло във фенера и забърза към изхода от тунела.

 

 

— Що за глупак си ти, Лиан?! С право са те изгонили от Школата. Къде ти беше умът?

Мендарк кипеше от мрачна ярост.

— Можех ли да я зарежа там, след като я видях? Ти не направи нищо за нея.

Мендарк побесня.

— Нищо ли?! Цяла седмица без умора хвърлям усилия за този събор, а ти оплеска всичко. Изобщо не биваше да припарваш до тъмниците. Няма ли да проумееш какво направи? Сега Тилан не е длъжен да се яви на събора. Ами ако те бяха заловили и научеха какво си се опитал да откриеш? Той хич не е тъп. Там вече щяха да ровят стотина писари и ако имаше нещо за намиране, щяха да го научат. За разлика от тебе!

— Каталогът на архива е съставен от явен идиот — отсече Лиан. — Просто не ми стигна времето.

— Аз направих този каталог — ледено го осведоми Мендарк. — И изобщо не ми се оправдавай!

— Е, натъкнах се на нещо, което изглежда интересно. Може би когато…

— Уф! Махни ми се от главата! Талия! Талия!!!

 

 

Не можеше да заспи от угризения за глупостта си и заради страданията, които бе причинил на Каран с нея. Посред нощ се захвана да преглежда писмата. По прозореца почукваше суграшица. Преди зазоряване стигна до следващата нишка в писмо от Кандор до Рулке. Повече от хилядолетие бе минало след написването му в разгара на Прочистването, опустошителната война между кароните и аакимите.

17 мард 4201 г.

 

Скъпи Рулке,

Толкова ми дотегнаха и войната, и този свят, че бих направил всичко, за да сложа край на това. Загубата на Перион (споменаваше краха на империята си след пресъхването на морето) ме обезсърчи напълно. Отново те умолявам — сподели с мен какво си научил. Само кажи и всичко мое ще бъде твое. Дори ще се преклоня пред тебе. Знаеш какво ще ми струва, но аз съм сломен.

Нещо се случи при налагането на Възбраната. Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията. Ти ли си бил? Нека се сплотим — и двамата сме карони. Мисля си, че понякога забравяш това. Моля те в името на единственото, което не можеш да отхвърлиш, то е по-важно от всичко: оцеляването на нашата раса.

Писах и на Ялкара. Охотно ще донеса в Алсифър всичко, с което разполагам, ако пожелаеш.

В очакване на твоя отговор

Кандор

Най-сетне някакво потвърждение!

В архивите нямаше и следа от отговора на Рулке. Лиан знаеше, че Кандор е бил убит преди около хилядолетие. Имало ли бе изобщо среща? Ако не, дали книжата на Кандор още бяха в изоставената му твърдина Катаза?

На коя дата бе умрял? Лиан бе наизустил датите още като дете още през първата си година в Школата. Не се затрудни да си спомни кога е загинал Кандор — 22 галенд 2092 година по летоброенето започващо с Възбраната. Преди почти 1006 години. Но в писмото Кандор си бе послужил с каронския календар, започващ с покоряването на Аакан.

Лиан пресметна — писмото е било изпратено повече от година преди смъртта на Кандор. Предостатъчно двамата да са се срещнали, може би е присъствала и Ялкара. Ако в архива нямаше нищо друго, следващата стъпка щеше да е пътуването до Катаза. Значи се нуждаеше от парите и влиянието на Мендарк.

 

 

Няколко пъти се опита да поговори с него за това, но Мендарк непрекъснато беше зает и не го приемаше. Значи оставаше за след Големия събор.