Йън Ървайн
Сянка по стъклото (35)

34. Пламъци в нощта

Старият квартал на Нарн бе разположен над реката. Заобикаляше го каменна стена, срутена на много места, но самият квартал беше стар само по название, защото някогашните каменни къщи отдавна бяха съборени. Вместо тях се скупчваше странна смесица от мизерни бараки, къщурки на няколко нива и красиви, но овехтели внушителни здания.

Мелничарска улица се проточваше от пазарния площад към реката и завършваше с глуха стена зад склад за вълна. Всички къщи тук бяха построени от груби дъски и имаха какви ли не форми. Стаи, балкони и веранди стърчаха под всякакви ъгли и във всевъзможни подредби, а и наглед противно на всички правила в строителството. Повечето се крепяха на подпори заради наводненията.

Посочената от Пендер постройка беше недалеч от стената, тук къщите бяха схлупени, а улиците пустееха. Сградата беше просторна, отличаваше се от съседните по високата куличка, напомняща за шапка на вещица, само че наистина наклонена и с падащи керемиди. И в мрака имаше окаян, западнал вид с разкривения си покрив и нехайно закованите прозорци.

Лиан мина небрежно покрай нея и спря две врати по-нататък в една дълбока сянка. Пред къщата нямаше никого, но през пролуките между дъските на прозорците се процеждаше светлина. Някакъв юноша се заклатушка по улицата с мях за вино в ръка. Малко по-късно в един коптор зад гърба на Лиан се разнесоха крясъци, звънна счупено, после тишината се възцари отново.

Нощта беше хладна и Лиан свиваше и разгъваше пръсти, за да ги стопли. Долови движение пред къщата. Някой стоеше на пост в тъмата. Силуетът се открои за миг в оскъдната светлина и се скри, остана само тънката бледа ивица на открехнатата врата.

Лиан се сниши, промъкна се до къщата по тесния проход отстрани и се пъхна под верандата. Отдолу беше голяма бъркотия — предната половина върху подпори, високи половин разтег, по-старата задна част се крепеше на изронени тухли и камъни. По земята имаше какви ли ли не остатъци от безчет години: счупени съдове, скъсани чували, гниещи парчета дърво, ръждиви железа.

В тягостните нощни часове той опозна цялата къща отдолу, като много внимаваше да не бутне нещо в мрака и тишината. Понякога притискаше ухо към дъските на пода, за да чуе някакъв звук отгоре. Рядко се случваше. Бдящият на пост се разтъпкваше пред къщата или влизаше, отваряха и затваряха врати, някой ходеше. Нищо не издаваше обитателите на сградата да са уелми или Каран да е при тях. Накрая младежът се настани възможно по-удобно в теснотията и проспа остатъка от нощта.

Сутринта го събуди тропот на тичащи по верандата отпред крака и трескаво блъскане по вратата. Отвориха я и напрегнатият тих разговор се чу ясно през дъските.

— Нападнаха ме в гръб. Бяха поне двама, може би трима. Вързаха ме — задъхваше се някакъв мъж.

— Стегни се, Тарлаг — разнесе се неприязнен женски глас. — Не привличай внимание към себе си и къщата. Кажи ми спокойно какво се случи.

— Пазех при кея на сала, както ми заповяда. Чух шум между дърветата наблизо. Отидох да проверя и ме удариха изотзад, вързаха ме и ме зарязаха там. Чак снощи се освободих. Качих се на първия сал сутринта.

— Колко бяха и какво знаеш за тях?

— Нищо. А и не намерих следи.

— Не може ли да е бил спътникът й? Онзи… онзи Лиан — поколеба се тя за името, — за когото ни предупреди Идлис? Онзи, който се срещнал с нея при Тулин и й помогнал да избяга?

Тарлаг изфуча с пренебрежение:

— Че как може да е бил той? От всичко казано за него знаем, че е глупак и страхливец. Не, сигурно е бил някой от онези скреца — натърти грубо на думата, — аакимите. Вартила, трябва да ги изтребим.

Под тях Лиан се подсмихна мрачно — радваше се, че го подценяват. Щеше да им покажа, че не е толкова загубен.

— Вероятно си прав, Тарлаг. Ща удвоим постовете. Малко остава да я прекършим. Скоро ще го вземем. Длъжни сме — много се нуждаем от него. Върви.

Лиан чу тежки стъпки да се отдалечават към задната страна на къщата. Щом стихнаха, Вартила каза тихо:

— Дръж го под око, Генд. Тарлаг е твърде небрежен, има и нещо невярно в разказа му. Плати на лодкаря, но наблюдавайте и него. Не ми се иска да прибягваме до още убийства, но ако се налага… Какви вести имаме от другата част на отряда?

— Тръгнали са нагоре по реката след аакимите. Вартила, наистина ли ще смажеш съзнанието й?

— Не, разбира се. Едва ли някога ще намерим друга толкова надарена. Ще ми се да я запазя непокътната колкото се може по-дълго. Но тя ще страда — това поддържа дарбата.

Пак стъпки, които се разделиха в две посоки. Съвсем тихо се чуха нови заповеди от Вартила, Лиан обаче не схвана думите. Поне вече знаеше, че Каран е тук.

С утрото просветля и под къщата. Той поднови обиколките си и накрая беше възнаграден. Откри я в една от задните стаи. Вартила и говореше с чегъртащия си глас за Мейгрейт, описваше такива изтезания и жестокости, че Лиан едва издържаше, особено пък при заплахите какво тепърва ще причинят на жертвата си. Но Каран само прихна.

— Знам, че лъжеш. Мейгрейт е на свобода и дори в този момент ме търси.

Дълго мълчание и пък стържещият глас:

— За последен път те питам — какво направи с пашлара… Огледалото? Нямам желание да разнебитя съзнанието ти, но трябва да взема Огледалото. — Вартила май се залъгваше, че придумва убедително. — Не е недостойно да признаеш пред мен сега, защото и без това то скоро ще е в ръцете ми.

Гласът на Каран потрепна, но после отново стана твърд.

— Дори да ми разрушиш ума, няма да го получиш, защото е недосегаемо за тебе. Лиан тръгна с него по течението. След два дни ще е в Сит, където ще предаде Огледалото в сигурни ръце. Върни се при господаря си да му предадеш това от мен.

Смехът на Вартила беше като стържене на песъчинки между метални плочи.

— Лъжеш, Каран от Банадор. Аакимите те наричат Великата предателка. Е, колкото са останали от тях. Вчера този твой Лиан е нападнал един от моите хора на пристана. И сега е в Нарн, търси те.

Каран се засмя на свой ред, малко пискливо.

— Прозвището Великия предател се пада на Рулке и дори вие, блатни твари, знаете това. В сравнение с него аз съм нищожно дребосъче. А на Лиан не му стигат нито воля, нито смелост. Избяга от вас онази нощ. И няма да дойде тук, не съм му никаква. Искаше да се докопа до Огледалото. И на вас е известно, че го е изпратил Мендарк. — Лиан чу рязко вдишване през зъби. — Ами да, Мендарк! Магистърът знае как да си послужи с Огледалото. Време е да се тревожите за Тенсор. Той също е в Нарн и никога нищо не забравя.

— Стига — прогърмя гласът на Вартила. — Няма да ти търпя игричките. Кажи ми къде е скрито Огледалото.

Каран май я заплю. Последва глух удар и Каран писна задавено. Под тях Лиан стисна главата си с ръце.

 

 

Този ден Вартила още два пъти дойде в стаята на Каран, но тя пак не се поддаваше. В късния следобед къщата притихна. Лиан вече познаваше наизуст основите, а гласовете и звуците му помогнаха да си представи как са разположени стаите и коридорите. Реши какво ще направи. Вътре имаше поне шестима уелми — още трима освен Вартила, Тарлаг и Генд. Пазачите отпред и отзад се сменяха на всеки два часа. Реши да изчака до полунощ… не, до два след полунощ, когато уелмите на пост ще са уморени, а другите — ако имаше късмет — заспали.

Щом притъмня, той се измъкна и тръгна по улицата. Комините и от двете страни на къщата бълваха дим. Той купи храна, мях с готварско масло от ядки, голям чувал, а също дрехи и ботуши за Каран. Най-трудно намери ботушите, защото искаше да са удобни и здрави като предишните.

При първата си обиколка бе видял дърводелска работилница. Напълни чувала със стърготини от купчината до водното колело, задвижващо машините, и се помъкна обратно с чувала на гръб. Сред другите тежко натоварени хора не се набиваше на очи. В мрака скри дрехите под един избуял жив плет и се върна в скривалището си под къщата.

Най-после дочака полунощ. Отпред поговориха приглушено, вратата се затвори тихо. Плетеният стол на верандата изскърца. Отзад не се чуваше нито звук. Лиан завлече чувала си до едно място, където дъските на пода бяха напукани и с големи пролуки, и струпа отдолу купчина стърготини, висока цяла стъпка. Направи вдлъбнатина по средата и изля в нея маслото. После пак зачака.

В два след полунощ излязоха да пазят други уелми. Ново скрибуцане на стола подсказа, че единият се е настанил отпред. Другият обиколи къщата и повече не се чу. Лиан изби искра с огнивото над стърготините.

Просмуканите с масло стърготини пламнаха ярко за около минута, после затляха в оранжево. Щом се разгоряха достатъчно, той струпа отгоре още стърготини и черният пушек започна да се сгъстява. Лиан се надяваше това да продължи часове. Ако планът му успееше, уелмите в къщата щяха да изпаднат в несвяст, както си спят. Оставаха само двамата пазачи.

Ех, защо не можеше да се свърже с Каран и да я предупреди…

Изпълзя встрани, извади от джоба си тънко въже и го опъна между оградата и една от подпорите. После се притаи зад една каца под улука. Пазачът мина само след няколко минути — макар на Лиан да му са сториха часове, — спъна се, рухна на колене и изруга, а Лиан го цапна зад ухото с приготвената тояга. Върза го колкото можа по-здраво в тъмното и го претърколи до оградата. Изпод къщата вече бълваше дим.

Лиан се промъкна край стената, заскрежената трева пращеше под краката му. Отпред другият пазач седеше, вдигнал крака на парапета, и зяпаше към улицата. Изобщо не се обърна, когато Лиан вдигна тоягата.

„Не мога да направя това…“ — разколеба се внезапно Лиан. Уелмът обаче изви глава, забеляза силуета с вдигната тояга и подскочи от стола. В следващия миг дървото го халоса по главата, прекъсна напиращия от устата му вик и той се стовари на верандата с тих стон.

Лиан го погледна бегло и влезе през парадния вход, като закри носа си с ръка. Задименото помещение се осветяваше само от един фенер. Той сложи резето и взе фенера с лявата си ръка. През пролуката нахлуваше още пушек. Лиан тръгва по коридора на пръсти. Разпределението на стаите беше като запечатано в ума му. Лесно можеше да се ориентира и със затворени очи.

Стигна до средата, когато някой отвън задърпа вратата, последва яростно блъскане с тяло. Лиан погледна в една отворена стая и смътно различи на пода човек, задавен от дима.

Отсрещната врата се отвори със замах и високата жена, която бе видял преди две нощи (явно тя беше Вартила), застана на прага — облечена, но боса. Превиваше се от кашлица.

Зърна Лиан в мътилката и изграчи:

— Генд, ти ли си? Пожар ли има?

Внезапно проумя, че говори на натрапник, и лицето й се скова.

Светкавично протегна изопната ръка към него, устните й се размърдаха беззвучно. Лиан й налетя с рамо и я изпрати обратно в стаята. Вартила изчезна в пушеците и нещо се стовари с трясък, може би шкаф. Но и от мрака се носеха чужди, неразбираеми думи. По краката му пропълзяха иглички.

Той отскочи назад през прага и затръшна вратата. Гласът в ушите му секна, но още шепнеше в главата му, все по-бавно и ниско, докато не заприлича на жабешко квакане. Някакъв мъж го пресрещна в коридора, Лиан заби юмрук в шията му, повали го и изтича покрай него.

Квакането се превърна в глух тътен, а гъделът в краката вече беше остро смъдене. На всяка крачка го пронизваше болка. Лиан едва виждаше мъждукането между горещите дъски. Коридорът завършваше със затворена врата — в задната стаичка без прозорец държаха Каран.

Чу крясък зад гърба си и огнена болка запълни гръбнака му, ръцете и краката му изтръпнаха. Обърна се. Вартила се подаде от дима, отново изпънала ръка напред.

Лиан запрати фенера в краката й. Стена от огън избумтя в коридора. Той дръпна резето, нахълта в стаята на Каран, затвори вратата и яростно струпа до нея каквито мебели видя — маса, сандъци, поставка за леген. Тук се дишаше по-леко — нямаше толкова пушек.

Посрещна го дрезгаво подсмиване от отсрещния ъгъл. Каран се бе подпряла на лакът на леглото. Хлътналите й очи сякаш светеха, на едната й буза имаше лилав оток. Смееше се. Протегна ръка към него.

— Милият ми Лиан. Знаех, че си ти. Редно беше да кажеш: „Дойдох да те спася“.

Той прекоси стаята със скок и коленичи до нея. Прегърнаха се непохватно. Зад вратата бучаха пламъци. Имаше и викове, но те заглъхнаха. Отново усещаше краката си.

— Помислих те за мъртва. Толкова кръв имаше…

— За щастие повечето не беше от мен.

Каран поседя още миг-два, опряла брадичка на рамото му, откъсна се от него и все тъй засмяна каза:

— Не че искам да се покажа неблагодарница, особено след като толкова се потруди да дойдеш при мен, но ти подпали къщата и запречи вратата, и ако се огледаш, няма да намериш прозорец. Какво си намислил?

— През пода. — Той посочи надолу. — Дъските са изгнили от старост. Докато уелмите си спасяват живота, ще избягаме под къщата. Изобщо няма да ни видят.

Извади ножа си, пъхна го в пролуката между две дъски и напъна. Острието се счупи при дръжката.

— Поставката — подсети го Каран. — Желязна е.

Лиан обаче зяпаше неуверено. Каран изкуцука при купчината мебели и тромаво издърпа поставката до средата на пода.

— Виж, тази дъска си е сцепена. Ти ще се справиш, няма как — изхриптя тя. — Ръката ми е безполезна.

Китката й беше зачервена и подута. Каран забеляза как той се вторачи в ръката й и сви рамене.

— После не си направиха труда да я превържат.

Той изстина от думите й — разбра, че със смеха си Каран прикрива колко е изстрадала. Взря се изцъклено в барикадираната врата, изгаряше от желание да поваля и стъпква. А покрай вратата се процеждаха струйки дим, в средата й чернееше овъглено петно.

— Лиан! — освести го Каран.

Поставката имаше дебела основа от желязо. Той я вдигна над главата си и с все сила я заби в най-близката дъска, разхвърчаха се трески. Разби и съседната, захвърли поставката и с ритници напъха в дупката отчупените краища на дъските. Облаци пушек се просмукаха в стаята. Лиан се провря в отвора.

— Дръж се за наметалото ми и не се пускай.

Каран погледна със съмнение задимената дупка, после и тлеещата врата, вдиша дълбоко и кимна.

Въздухът под къщата задушаваше и пареше, откъм фасадата димът червенееше. Докато се отдалечаваха от дупката, нещо падна тежко зад тях. Вратата или може би стена. След миг цялата стая пламна. Вълна от нажежен въздух опари босите стъпала на Каран. Тя замаяно стискаше наметалото на Лиан и почти се влачеше след него. Очите й сълзяха, дробовете й се издуваха за глътка въздух.

Накрая се измъкнаха отзад — пропълзяха под един трънлив храст. Каран беше толкова слаба, че се наложи Лиан да я влачи.

Цялата дясна половина на къщата гореше и пламъци се издигаха над покрива, но в задния двор още беше тъмно. Наоколо не се мяркаше никой, отпред обаче викаха. Лиан хвана Каран под мишница и наполовина я изнесе, наполовина я завлече през провисналата ограда и от другата страна на съседната къща. Свряха се в някакъв жив плет. Лиан уви Каран в наметката си и я сложи да легне, после излезе на улицата и се смеси с тълпата, събрала се да гледа пожара.

Трима стояха в предния двор, пред очите му още двама изнесоха през вратата трети. Зяпачите дърдореха, но никой не предложи помощ.

„Така, знам ги къде са всички освен онзи, който беше на носилка“.

Върна се при плета. Каран тъкмо се изправяше. Лиан прибра торбата с дрехите, подаде й ръка и бавно тръгнаха по тесните улички на Нарн към брега. Чуха зад себе си грохот и към небето блъвнаха високи пламъци. Покривът бе рухнал.

— Ако извадим късмет — каза Лиан, — до сутринта няма да се усетят, че не сме останали вътре. Дотогава трябва да се махнем от града.

Каран го изгледа питащо.

— Намерих човека, от когото са наели лодката — добави Лиан. — Той ще ни откара.

 

 

Стигнаха до къщурката на Пендер и Лиан заудря по вратата с юмрук. Вътре се размърда светлинка и женски глас подвиква:

— Кой е? Какво искате?

— Събудете Пендер! Отворете!

Светлината се скри. След миг гласът на Пендер се чу през вратата, напрегнат от страх и инат:

— Я си вървете! Елате сутринта!

— Пендер, аз съм. Спомни си уговорката ни. Отвори! Побързай, ти също си в опасност.

Мълчание.

— Не се мотай! — настоя Лиан. — Уелмите идват. Трябва да бягаме веднага.

Резето застърга, вратата се открехна, после се отвори докрай. Пендер застана пред тях — бос, небръснат, шкембето му издуваше нощницата.

Лиан го избута навътре и лодкарят отстъпи и уплашено вдигна ръце.

— Не се бой. — Лиан извади шепа сребърни тарове от кесията която Уистан му бе дал толкова отдавна. — Аз поне държа на уговорките.

Пендер взе парите с такова облекчение, че чак беше смешно.

— Но сега отново се нуждая от помощта ти — добави Лиан. — Веднага ще ни откараш в Сит.

Щом го чу да изрича името на града, застаналата отзад Каран се показа на светло и отвори уста. Лиан стисна ръката й и тя млъкна. Пендер я зяпна невярващо и заекна:

— Ама тя… тя беше умряла, видях я. — Гласът му затрепери — Да не вдигаш мъртъвци от гроба? Ти си чародей? Нямаш нужда от помощта ми. Махнете се!

— Трябва да ни помогнеш, а и вече си затънал в неприятности и трябва да избягаш веднага.

Пендер се обърна и с тежки стъпки влезе в другата стая. До вратата застана дребничка слаба жена с лъскава черна коса до раменете, извит нос и сиви очи и попита:

— Какво искате?

— Всички сме заплашени от уелмите — онези, които са наели лодката ви. Искат да ни хванат, а и вас няма да оставят на мира.

Жената огледа стаичката.

— Бездруго нямаме нищо тук. — Тя са позамисли. — Нарн е студено, неприветливо място, няма да ми липсва. Ще ви вземем с нас. Цената е пет сребърни тара: два за пътуването и три за неприятностите.

Лиан й даде парите и тя отиде в другата стая.

— Подготви лодката — чуха я да казва на Пендер. — Отплаваме след половин час. — Върна се усмихната и протегна ръка. — Аз съм Хасиен.

После пак се скри оттатък, а Пендер навъсен мина покрай тях и излезе от къщурката.

— Трябва да поговорим — прошепна Каран. — Да отидем в Сит може вече да не е най-доброто решение. А и Огледалото…

Лиан я погледна безметежно.

— Да оставим това за по-късно. Трябва да се махнем преди зазоряване. И дай първо да ти превържа ръката.

След малко бяха готови и заедно с Хасиен и двете малки деца отидоха при лодката.

— Качвайте се — вкиснато нареди Пендер.

Жена му настани децата на носа върху едно сгънато одеяло и седна при тях.

Полека се понесоха по течението. Пендер нагласи кърмовото весло в скобата и се изплю към Нарн. Уличните фенери оставаха все по-назад, превърнаха се в мътни точици и изчезнаха. Лодката се скри в мъглата.

 

 

Утрото настъпи с хладна сивкава светлина, плъзнала по небето. Мъглата се разпокъса и изведнъж се разнесе. Каран зашава, уви наметалото около шията си. Лиан зяпаше улисано реката пред тях. Кестенявата му коса се бе опърлила на ситни къси къдрици от едната страна и лепнеше от пепел и прахоляк. Беше целият в сажди. Тя го смуши с лакът и той се обърна засмян. Светлокафявите му очи бяха кръвясали.

— А, да, щяхме да говорим за нещо.

Устните й докоснаха ухото му и тя изсъска:

— Огледалото!

Лиан се престори, че не разбира.

— Огледалото! — повтори тя.

Той й се ухили самодоволно, изгледа я, после бръкна във вътрешния си джоб. Не напипа Огледалото през гладката подплата.

Намръщи се. Претърси старателно всички джобове, повтори доста по-трескаво. Смущение, угриженост и накрая омаломощаващо отчаяние се редуваха на вълни, докато ровеше в раницата, в нейната торба, пак в джобовете си. Знаеше, че изобщо не го е вадил от сигурно закопчания джоб на наметалото, но вече разбираше, че го няма, и изобщо не успяваше да си представи как го е загубил.

— Няма го — призна смазан.

Тя сви вежди.

— Кое го няма?

— Огледалото! — изстена Лиан. — Върнах се при палатката и го намерих. А сега го няма!

Каран се втрещи.

— Намерил си го и вече си го изгубил?!

— Сложих го в наметалото и не го намирам. Сигурно е паднало никъде под къщата.

Идеше му да скочи от лодката.