Йън Ървайн
Сянка по стъклото (23)

22. Шазмак

Следващият ден започна студен, но слънчев. Лиан се чувстваше по-добре, възстановяваше се от планинската болест. Щом се развидели достатъчно, тръгнаха, защото предпочитаха да ходят, вместо да треперят, а и нямаха нищо за закуска, та да се бавят. Тук издълбаната пътека беше широка и старателно поддържана. Лиан вървеше бързо зад Каран, нямаше ги ужасите от предишния ден. Не им се говореше, всеки бе улисан в собствените си грижи. Малко преди пладне оставиха зад себе си последния завой на клисурата и Каран спря.

— Погледи. — Посочи напред. — Ето го Шазмак.

Лиан се взря. Кафявите стени на урвата се спускаха почти отвесно над триста разтега към бялата резпенена Гар. Извисяваха се още толкова над пътеката. Половин левга по-нататък реката се разделяше около стръмните склонове на канара, а върху нея беше градът. Лиан се ококори от почуда.

Шазмак бе град на шеметно източени кули, въздушни мостчета и спирални стълби, преплетени и свързани в някак жива асиметрия и сложност с метални нишки, които имаха цвят на старо желязо. Градът сякаш бе израснал върху скалата. От двете страни с каменните стени на клисурата го свързваха фини мостове, подобни на онзи, при който нощуваха, но по-големи и сложни, по-подобни на паяжина.

Дори оттук се виждаше с каква сляпа свирепост блъскат водите на Гар в подножието на канарата. Виждаха и как насочените от дефилето ветрове налитат върху кулите и ги карат да потрепват. Чуваха писъците на въздуха, срязан от тънките метални нишки. Дори и от такова разстояние звуците изопваха нервите на Лиан. Шазмак! Горе ефирен, но с непоклатимостта на камъка долу — това сливане на изящество и здравина беше недостъпно за въображението, бе толкова съвършено, че никой не би могъл да открие къде свършва скалата и започва металът.

— Изграден от аакимите след Прочистването — обади се Каран. — Нито веднъж не е бил превземан, а напоследък е изчезнал от паметта на света. Обичам го повече и от родния си дом в Банадор. Много е хубав, нали?

Лиан не отговори. Как бе възможно да няма сказание за това място? Безподобно прекрасен и всяващ страх. Как щяха да се отнесат аакимите с него?

 

 

Тръгнаха към града. Коремът на Лиан туптеше, сякаш всичките му вътрешности се бяха сплели на възел, и то не само от глад, усещаше прекомерна тежест в краката. Как щяха да го посрещнат? Шазмак беше в упадък, а аакимите се затваряха в себе си. Ровеше из паметта си за други истории, свързани с тях, но намираше единствено откъси, обикновено за предателство или отчаяние. Потрепери. Аакимите бяха останали извън сказанията преди безброй столетия. Каквото знаеше за тях, бе го прочел във Великите предания. Несъмнено имаше още какво да научи, но не и в библиотеката на Чантед.

Пътеката влезе в тунел. Каран вървеше до него, но той не я виждаше в мрака. Откакто слязоха от прохода в Чолаз, тя изглеждаше все по-наежена. А щом видяха града, безпокойството й стана съвсем ясно.

— Защо няма нито стража, нито укрепления? — изненада се Лиан. — Нима аакимите са вече толкова уморени и малобройни, че не се пазят?

— Не разчитат за отбраната си на стражници освен в краен случай. Още преди часове са разбрали, че идваме. Ако желаеха да не ни допуснат тук, вече щяха да са направили необходимото.

Светлият овал и края на тунела се уголемяваше пред очите им и скоро излязоха на широка площадка, от която започваха други тунели. Мостът се простираше пред тях, широк не повече от две стъпки, без странични стени или перила. Подпорите му в края на скалата бяха изработени от черен метал, украсен със сребро.

Лиан се облещи от ужас. Каран му се усмихна със снизходително добродушие.

— След всичко, което преживя?… Да вървим.

И стъпи на тясната ивица.

На Лиан му се искаше да го хване за ръката, но Каран се отдалечаваше. Той тръгна подир нея — отначало бавно, после по-припряно. Повърхността леко поддаваше и макар че по средата се люлееше стряскащо от вятъра, колкото и да беше странно, той не се почувства застрашен. Отвъд моста огромна порта водеше към покрит коридор. Минаха през него и излязоха в широк двор, настлан с черни и кехлибарени каменни плочи и обграден с многоъгълни спирално виещи се кулички, по които се точеха сребърни плетеници, а отгоре имаше куполи с цвят на нефрит. Малко встрани от средата ромолеше фонтан, в отсрещния ъгъл имаше каменна маса и скамейка. Дворът беше пуст, въздухът — неподвижен въпреки воя на вятъра над тях.

— Трябва да чакаме тук — тихо каза Каран и махна с ръка към къта за сядане. — Може и да не дойдат веднага. И помни какво си говорихме. — Тя доближи устни до ухото му. — Не знаеш нищо за Огледалото.

— Помня. — Лиан беше много потиснат. Седнаха на скамейката. — Къде са се дянали всички аакими?

— Те са хора, подчиняващи се на ритуала, реда и навика — отвърна Каран. — Когато свършат определената за този час работа, ще дойдат. В Шазмак ще имаш нужда от неизчерпаемо търпение.

Но не изтече много време и се появиха трима: млада жена, следвана от двама мъже. Косата на единия имаше цвят на кафява пръст, а на другия бе оранжево-кафеникава като морков, кожата му също беше по-скоро бледа, не мургава. Лиан ги оглеждаше с трескав интерес, съхраняваше всичко в паметта си, за да опише аакимите правдиво в своето „Предание за Огледалото“.

Отначало не му беше лесно да види разликите между тях и хората от неговия свят. По-възрастният мъж беше грамаден, но другите двама не впечатляваха с ръста си. Косите им падаха на къдрици до раменете, имаха жълти очи с овални зеници или пък зелени, изпъстрени с жълто.

— Раел! — прошепна Каран.

Вторачи се в мъжа с оранжевата коса толкова напрегнато, че чак се разтресе.

И Раел се взря в нея и потръпна, но се овладя. Тръсна глава и кичурите му се разлюляха. Поклони се ниско, прегърна я сковано и се отдръпна. Другите постъпиха като него. Протегнаха ръце към Каран, тя ги стигне поред и се поклони така, че челото й опря в земята. Лиан стоеше настрана, чувстваше се глупаво. Аакимите дори не го удостоиха с поглед.

Жената заговори на общия за цял Мелдорин език, но толкова напевно, все едно бе свикнала да приказва в стихове. Значи на това се дължеше особеното произношение на Каран, което толкова го озадачаваше.

— Посрещаме те с добре дошла, братовчедке Каран. Шест години се изнизаха от печалния ден, когато ни напусна.

— Сунис — отвърна Каран, — боях се от завръщането. Едва когато стигнах далеч отвъд морето, осъзнах колко силно е желанието ми да дойда пак, но се прибрах у дома в Готрайм и установих, че съм пренебрегнала задълженията си.

Церемонията по посрещането продължи официално и неразбираемо и накрая Лиан престана да се заслушва. Мислите му се залутаха другаде. Изведнъж проумя, че обсъждат него.

— Но, Каран — продължи Раел, — какво е това… — издаде слят гърлен звук, но смисълът беше несъмнен — което си довела? Дори не принадлежи към твоя род. Недопустимо е. Никой не би му се доверил.

Големите очи в оттенъци на изумруд и мед са взираха пронизващо в Лиан.

Смътната тревога, свивала стомаха на Лиан, откакто бе зърнал града, се превърна в пробол го страх. В прастари времена зейните бяха заговорничили с Рулке срещу аакимите. Какво ли щяха да направят с него? Обърна се умолително към Каран, но тя се усмихваше на Раел.

— Стига де. От хиляди години родът ми пази тайните на аакимите. Нямаше да го доведа тук, ако не можех да му се доверя. — Тя се пресегна и дръпна Лиан да застане до нея. — Това е Лиан, прочутият летописец от Чантед. Той е мой спътник и близък приятел. Отдавна ми помага и ме води. — Лиан я зяпна. — Ще се закълне да бъде предан на аакимите и да опази всички тайни.

Спорът пак се проточи, скован от ритуала. Друг път Лиан би се опитал да запамети всяка дреболия, но сега беше прекалено изтощен, гладен и уплашен. В тези пазарлъци май не се налагаше да участва, затова той седна на скамейката, облегна се и затвори очи. Слънцето грееше и в закътания двор младежът се стопли за пръв път от много дни. Поолекна му от лишенията по пътя.

Вятърът блъсна бясно близките кули, дори камъните под ботушите му трепнаха. Воят изтъня до писък. Лиан отвори очи и се загледа нагоре към спиралните железни кули, дантелата от мостчета и площадки, необичайните, някак сбъркани извивки и ъгли. „Създали са си кътче от Аакан тук, на Сантенар. Пресътворили са градежа на земята и са наподобили своя свят. Това не може да е мой дом“

Другите се бяха преместили до фонтана и явно привършваха разговора си. След миг се обърнаха едновременно и тръгнаха към него. Засменият Раел му протегна двете си ръце. Лиан ги стисна, както бе направила Каран, и се усмихна неуверено — не знаеше какво държание изиска от него обичаят. Усещането беше твърде странно заради изненадващо дългите пръсти на аакима.

— Обсъдихме твоя проблем — започна Раел с дълбокия си звучен глас. — Не допускаме чужди хора в нашите земи, както ти е казала и Каран Елиенор. И не оставяме… — той се смръщи — живи онези, които са влезли без разрешение.

Лиан се взря отчаяно в Каран, но тя се извърна безстрастно.

— От друга страна обаче Каран се застъпи за тебе. Тя твърди, че не си нито сръчен, нито находчив, но душата ти е чиста.

Тя усмихна ли се? На подбив ли го вземаше?

— Какво да сторим? — Раел помълча и се обърна към жената, която кимна, после и към възрастния мъж. — За да премахнем това затруднение удовлетворително както за нас, така и за тебе, направихме нещо необичайно — обявихме те за аакимнинг, тоест приятел на аакимите. Позволено ти е да влезеш в Шазмак и да го напуснеш, стига винаги да те придружава някой, докато си в града. Каран и аз ще поемем това задължение. Ти приемаш ли условието?

Лиан даде съгласието си, аакимите поред стиснаха отново ръцете му и за негово учудване ритуалът приключи.

— Предполагах, че ще се бавим тук още поне час — подхвърли Лиан на Каран, когато отидоха да вземат раниците си.

— Те обгръщат в ритуали само незначителните неща. Ако няма време или въпросът в важен, не се суетят.

Раел ги поведе от двора в града. Разделиха се с другите аакими и го последваха през лабиринт от коридори, нагоре и надолу по безброй стълби, а веднъж и по ефирен мост между две източени кули. В противоречие с нормалните измерения всяка част от града сякаш бе свързана с всички останали. Проходите криволичеха и често пресичаха сами себе си. Навсякъде таваните, стените и корнизите бяха украсени със сложни чужди шарки и изображения.

Подът в коридорите беше от блед мрамор и шистени плочи, изтъркани от времето. В залите и проходите имаше стенописи с различни картини от тъмна бурна земя. Свят на огромни планини, чиито заснежени върхове наглед бяха покрити със сяра и струи лава. Свят на ледени проломи и бушуващи реки, на застинали мазни тресавища и черно-сини светещи цветя. Между планините имаше плата със сива трева, със заоблени могили и развалини на древни градове. По билата на възвишенията стърчаха жилави железни кули, наклонени под невъобразими ъгли. Понякога през буреносните облаци надничаше малко червено слънце в мътен ореол. По-често в небето властваше великанска оранжева луна, увиснала невесело над хоризонта и окъпала всичко в меланхоличното си сияние. На малко стенописи се виждаха аакими, а и те бяха показани на групички — дребни, заети с тежък труд фигури.

Минаха през много празни помещения с отворени врати, но рядко срещаха други аакими. Накрая Раел спря пред един вход и ги покани с жест да влязат.

— Предишните ти стаи — каза на Каран. — Никои не ги е обитавал, откакто ти замина. Ще се задоволиш ли с тях?

Тя кимна и му благодари. Нямаше и помен от страховете й, по-щастлива Лиан не я бе виждал.

— По-късно ще обсъдим плановете ви. Градът е на ваше разположение.

Лиан също му благодари.

— Ужасно се боях да дойда тук.

Погледът на Раел се смекчи и той заговори благо.

— Когато споменах, че никой не би ти се доверил, казах го искрено, защото така се отнасяме към всички външни хора. Но Каран се застъпи за тебе и това е достатъчно. Знаехме, че си зейн, но враждата ни със зейните приключи отдавна, те си платиха прескъпо за сключения някога съюз. Няма от какво да се плашиш в Шазмак.

Реал се поклони и ги остави.

Стаята беше просторна, с проста украса и с мъждукащи в скоби по стените светилници. И тук беше студено, както навсякъде в града. И тук по стените бяха нарисувани унили пейзажи, вероятно изгледи от Аакан. Преумореният Лиан нямаше желание да ги разглежда подробно. Единствените мебели бяха масичка до стената и два големи дивана насред стаята. Оттук се влизаше в още четири помещения. Едното беше отделено за готвене и хранене, второто — за баня със странни приспособления, третото побираше нар до едната стена, скринове, маса и някакво подобие на кресло. Каран докосна светилника над масата и той засия по-ярко.

— Тази е за тебе — каза тя.

Лиан смъкна раницата от гърба си и я пусна на нара, тя се търкули и се изсипа на пода. Той не я вдигна, а се повлече след Каран.

Последната стая беше по-малка, макар и не тясна, и светла заради големия прозорец в отсрещната стена. Иначе беше обзаведена като неговата. Сега Каран не изглеждаше изтощена — дори сякаш танцуваше из въздуха. Той обаче се чувстваше като твърде тежък охлюв.

— Тук живях, когато бях в Шазмак, промениха я заради мен — посочи тя. — Единственото жилище с прозорец в целия град.

— Как понасят да са затворени в това скръбно място?

— Самите те са убедени, че така оставят нашия свят отвън, за да си спомнят по-добре своя. Трябва да научиш много неща — продължи Каран, — но ще говорим по-късно. Намислила съм да кисна дълго във ваната, най-малко час, за да се отърва от мръсотията през последния месец. Искам и още един час само за себе си. И понеже ти готви последен, справедливо е аз да се заема с това довечера. Надявам се да те надмина. — Засмя се на шегата си, Лиан също прихна при спомена за мухлясалия буламач, който трябваше да изтърпят предишната нощ. — Ще ти сготвя, както го правят аакимите, защото виждам, че в кухнята има много припаси. Сега ме остави, искам да съм сама.

Той излезе. Каран обиколи стаята и седна на ръба на нара. Загледа се през прозореца към кулите. Толкова спомени я свързваха с града. Това беше нейната стая от първата й нощ в Шазмак, жилището, било неин дом шест години. Стисна клепачи и легна. Вятърът ревеше отвън, но и този познат звук я успокояваше. Помнеше всичко толкова добре, че първата вечер тук все едно беше снощи.

Колко грижовни бяха тогава. Изкъпаха я, отнесоха и изгориха съсипаните й дрехи и й донесоха нови. Имаше и скромно пиршество в чест на Каран и покойния й баща. Направиха всичко по силите си, за да й бъда добре сред тях; показаха й града и областта Чолаз, почнаха да я образоват. И винаги Раел й помагаше и я напътстваше, утешаваше я, ако е самотна или нещастна, без да иска нищо в замяна. В мига, когато го видя, осъзна колко й е липсвал.

 

 

Лиан дремеше на нара. През отворената врата до ушита му стигаше плискане и безгрижна, глуповата детска песничка, изпълнена от висок звънлив глас. За пръв път чуваше Каран да пее. Гласът й не беше много овладян, но звучеше приятно. Пак затвори очи. Когато се сепна, тя стоеше над него, увита в голяма хавлия, от къдриците й падаха капки.

— Събуди се, сънливецо — подкани го весело, ухили му се и тръсна глава, за да го поръси с вода. — Имаш нужда от къпане, надушвам те чак от кухнята. Побързай.

Лиан зяпа приспособленията в банята десетина минути, преди да установи, че няма никаква представа как да борави с тях, но след скорошните обиди изобщо не му се искаше да признае непохватността си. По някое време Каран дойде да провери от какво са тези шумове — в банята се кълбеше пара, вода пръскаше до тавана, а голият и невероятно мърляв Лиан седеше във ваната и опитваше да се мие с тъничка ледена струйка.

— Не стой там да ми се присмиваш — рече й свадливо. — Помогни ми. Както излиза, не съм нито толкова сръчен, нито толкова находчив, за да се оправя и с една баня.

— Извинявай — съвсем неискрено каза тя и избърса сълзите от смях от очите си. — Просто си много нещастен… и много мръсен. Не можах да се сдържа. Извинявай — повтори по-сериозно. — Да беше попитал. Аз само се пошегувах пред Раел. Моля те да ми простиш.

Наведе се, спря парата и ситните пръски и след няколко бързи движения ваната започна да се пълни с топла вода.

— Така се спира — показа му, — а така се пуска.

Преструваше се на разкаяна до прага, обърна се още веднъж, разсмя се гръмогласно и изскочи пъргаво, като затръшна вратата, преди несръчно метнатия ботуш да се удари в нея.

 

 

След половин час Лиан се изсули от банята — чак когато изпра смърдящите си дрехи, се усети, че няма какво да облече. В един от скриновете обаче намери халат в аакимски стил. Въпреки че му беше прекалено широк, поне пазеше от студа. Тръшна се на креслото сърдит, но скоро гладът, любопитството и ароматите от кухнята се съчетаха и го изкараха от стаята, а и гневът му се изпари.

Влезе в помещението за готвене. Каран тършуваше под един плот. Изгледа го с крайчеца на окото си — но щом видя, че вече не е ядосан, устните й трепнаха отново и тя се подсмихна. Носеше кремав аакимски халат на кафяво-черни шарки, доста къс — не стигаше до коленете й. Беше боса. Лиан забеляза, че стъпалата й са добре оформени. Глезените и прасците й също радваха окото — изобщо не очакваше това, след като досега я бе виждал само по торбест панталон. Погледът му се плъзна нагоре.

— Често го носех като малка — обясня тя. — Каквото оставих, още си е тук, но тази дреха най-много ми напомня за онова време. Сега ми се махай от главата, не мога да мисля, като си се облещил така. Вземи това и го отвори, ако можеш.

Подаде му голяма квадратна бутилка от стъкло със стъклена запушалка, запечатана с корав син восък.

— Какво има вътре?

— Вино, разбира се. Побързай.

Лиан за пръв път виждаше вино в стъклен съд, но щом опреше до пиене, не му липсваше желание да опита нещо ново. Изчегърта восъка и отвори бутилката без други премеждия освен порязан пръст. Каран му наля голяма чаша и го изпъди от кухнята.

 

 

И храна като аакимската не бе вкусвал. Имаше малки блюда с мариновани ядки, едри и дребни, гладки и сбръчкани, някои в гъст сладък сос с привкус на джинджифил или уханието на непознати подправки. Имаше и всевъзможни меса на скромни порции: едни изсушени, корави и черни като въглен, други пушени или мариновани в кисело или люто. Плодове и зеленчуци — сурови, в туршии, пушени или с непривични заливки, желирани в мед. Сухи сирена в странни форми, понякога с единствена ивичка подпалваща устата билка вътре или с люта чушка. Всякакви гъби — дървесни или с дълги тънки пънчета, каквито растат в тъмни пещери, други приличаха на раздърпан памук. Имаше и толкова чудати ястия, че не позна съставките им, нито как са приготвени. Поне с виното не трябваше да се запознава тепърва, но толкова добро пиеше също за пръв път.

В тяхната кула свистенето на вятъра едва се чуваше освен около прозореца на Каран и щом се почувства заситен, чист и уютно настанен, Лиан нямаше от какво да се оплаче, ако пренебрегнеше студа. Но и от него имаше спасение. Каран бръкна в един шкаф и извади дебели сребристосиви одеяла. Увиха се, седяха си и отпиваха от виното, без да имат нужда от думи. Личеше, че Каран се е освободили от тежко бреме.

— Мисля, че тук съм в безопасност… — промълви тя. — Най-сетне.

Не бе спала в легло от месеци и откакто влязоха в Шазмак, трудно мислеше за нещо друго. Остави чашата настрана, облегна се и впери поглед в спътника си. Бузите на Лиан се бяха зачервили, а очите му блестяха от виното, за което жаждата му беше неутолима. Усмихваше се щастливо. И се впусна в сказание, но колкото и да обичаше историите (тази пък беше разказана великолепно), леглото я влечеше по-силно. След малко се изправи безшумно, отиде в стаята си и легна на нара в тъмнината. Магията на гласа му я достигаше през открехнатата врата и я унесе в приятен сън без видения. Лиан я видя да си ляга и се зарадва за нея. Нямаше нужда от слушатели, за да се усъвършенства в изкуството си.

 

 

Странноприемницата в Тулин обезлюдя — там бяха само съдържателят и семейството му, старият Шанд, както и една-единствена гостенка. Талия губеше търпение. Направи всичко възможно, претърси навсякъде, но Каран и Лиан ги нямаше. Сега седеше, гледаше меко стелещия се сняг и се гризеше отвътре. Внезапно се надигна, откъсна половин лист от малкия си дневник и написа бележка:

Странноприемницата в Тулин

10-ти сорд

 

Мендарк,

Получих съобщението ти вчера, но няма утешителни за тебе вести. Търсих повече от десет дни, обаче не успях да ги издиря, намерих само следи. Лиан се е срещнал с Каран и двамата са избягали в планинската пустош около Тантинуин. Там заварих уелмите да претърсват изровена от пещери и тунели местност и ги подлъгах да тръгнат на запад. Не посмях да се върна веднага, опасявах се да не ме последват. Изгубих повече от ден и макар че случайно се натъкнах на мястото, където са се крили Каран и Лиан, бяха тръгнали, а снегът натрупа толкова, че нямаше шанс да ги открия. После времето ме принуди да се прибера в Тулин. По тези чукари човек не може да броди сам в такава зима. Сега разполагам с твоята карта и знам накъде може да са се запътили, но изгубих твърде много време. Ако са оцелели, вече са далеч. Говорих дълго с Шанд и пребродих цялата околност, в случай че са се върнали насам. Нямаше и помен от тях. Ще остана тук още една седмица и ако нямам новини от теб, ще се върна в Туркад. Дори уелмите са се отказали. Преди няколко дни минаха на път за Хачет и много бързаха.

Изпрати ми пак този скийт.

Талия

Слезе долу и срещна Шанд на прага. Щом чу молбата й, той се усмихна и влезе за малко в съседния хамбар. Върна се с паница, в която носеше току-що убит плъх. Двамата отидоха заедно в бараката зад странноприемницата, където държаха птицата-вестоносец на Талия. Съществото имаше жалък вид дори за скийт, впиваше нокти в пръта насред сумрачната барака. Все пак щом доближиха, свирепо се опита да ги клъвне. Големите му черни очи бяха мътни, по гърдите се виждаше черната кожа, където птицата сърдито бе скубала перушината си.

Шанд щракна с пръсти пред нея, като внимаваше да е извън обсега на щракащата грачеща човка. Талия се промъква отзад и нахлупи върху главата на скийта кожена качулка на дълга дръжка. Птицата незабавно се укроти, Шанд я взе и погали меките пера по шията, докато Талия нагласи ремъчетата на торбичката за съобщения. Щом привърши, Шанд се отдръпна, постави купата с още топлия гризач до пръта, а Талия полека вдигна качулката от главата и дългата извита човка.

Птицата обезсърчено се помъчи да клъвне Шанд, обърна се и шумно разкъса мъртвия плъх, като гълташе големи кървави мръвки. Металният дъх на топла кръв насити въздуха в бараката. Птицата са премести странично по пръта, изтри си човката в сламата, отпи дълга глътка, после и втора, изведнъж разпери криле с плющене и полетя напред.

Те отстъпиха предпазливо към вратата, открехнаха я и се измъкнаха встрани от входа. Шанд рязко отвори вратата докрай. Толкова време не се случи нищо, че Талия понечи да надзърне. Шанд докопа ръката й и грубо я издърпа назад. В същия миг големите криле изплющяха отново като камшик, птицата се хвърли през отвора и в движение се опита да раздере лицето на Талия с нокът. Щом се освободи, се зарея за малко, изгледа злобно стопанката си, после крилете уловиха студения вятър и скийтът устремно се издигна в небето към Туркад.

Погледаха го мълчаливо. Щом се смали до петънце в тъмното небе, се върнаха в странноприемницата.

— Трябваше да съм по-внимателна — подхвърли Талия. — Ако не ме беше дръпнал…

— Не бива да се отпускаш около тях дори за миг. Веднъж видях мъж да умира с разкъсано от скийт гърло. Но докато имаме нужда от бързо пренесени вести…

 

 

След два дни долетя друг скийт. Този път съобщението не беше на пергамент, какъвто ползваше Магистърът, а на изцапано късче кафява хартия.

Талия,

Най-лошите ми опасения се сбъднаха и ме свалиха насила от поста ми. Дойдоха през нощта. Някои от нещастните ми слуги са мъртви, но аз избягах по тайния проход. Мисля, че се канеха да убият и мен в мрака, но сега вилата ми е обезопасена и за известно време не ме заплашва нищо.

Няма смисъл да търсиш повече, върни се в Туркад, но бъди предпазлива. Ще се опитам да поддържам връзка с посредниците си, докато мога, само че без възможностите на Магистър ще е трудно. Трябва да се подготвим за обрати, ако Огледалото бъде намерено от други.

Игър настъпва на юг.

Не изпращай птици.

М.

Талия безмълвно подаде писмото на Шанд.

— Тръгваш ли?

— Да, колкото и да вали. Той има нужда от мен. Откакто го познавам, живее в страх от този момент, от Игър. Но и светът да обезумее по същото враме…

— Да — отвърна Шанд. — Дори и аз в Тулин вече се тревожа. Макар че се зарекох да стоя настрана, не мога да си го позволя. Ако бях помогнал на Лиан, когато ме помоли… Е, няма полза от съжаления. И аз ще дойда в Туркад, но не заедно с тебе, а по-късно. Първо имам работа тук.