Сам Лундвал
Не е време за герои (3)

3

— Сигурно си луд, щом се обявяваш за доброволец — обади се централният мозък през вентилационната решетка, след като офицерите се оттеглиха, марширувайки. — Не знаеш ли какво те чака?

— Знам — измърмори Бернхард. — Дванайсет противни офицери. Очакват ме дванайсет противни офицери. Мислиш, че съм луд ли? — Той се вторачи злобно в решетката. — Какво впрочем правиш там вътре? Не си ли някъде долу на тая идиотска планета?

— Всеки със своите методи — тайнствено отвърна решетката. — Е, какво искаш да направя за теб?

— Нищо не искам, проклета железарийо.

— Ти каза „Боже господи“ — напомни му решетката. — И аз съм тук, винаги готов да утеша един самотен и уплашен войник. Няма ли нещо, което мога да направя за теб?

— Страдаш от мания за величие — забеляза Бернхард.

— Във всеки случай аз съм централен мозък на цяла една планета — посочи решетката. — Това не е без значение, нали така?

— Разбира се — съгласи се Бернхард.

— Легендарната Реанонска империя. Не започва ли сърцето ти да бие по-бързо, когато чуеш това? Не е ли фантастично да си представиш, че аз управлявам цялата планета съвсем сам? Би могло да се мисли, че заслужавам малко повече уважение — особено от един прост войник като теб.

— Изпълнен съм с уважение — просъска Бернхард. — Изчезвай!

Последва дълъг миг тишина, по време на който Бернхард се размисли над своето положение и възможностите да се измъкне от него. Изглеждаха нищожни. Той въздъхна тежко.

— Знаеше ли, че ме смятаха за най-великото и прекрасно творение на човечеството? — попита решетката.

— Не.

— Така е все пак. И съм на повече от двеста хиляди години. Продължавам да действувам отлично. Доста добре е, нали?

— Фантастично — уморено отвърна Бернхард.

— Струва ми се, че бих могъл да направя посещението ти твърде интересно — добави замислено машината. — Все още разполагам с проекторите на мисли, както и с протоплазмената вана… с всевъзможни неща. Ще ти хареса.

— Сигурно — с недоверие отвърна Бернхард.

— Всичко това, разбира се, беше построено за целите на защитата… последната защита, в случай че някакви завоеватели някога дойдеха на планетата. Не можеш и да предположиш какви неща съм в състояние да сътворя. Каквото си искаш чудовище кажи — и най-невероятното да е — ще го създам.

— Боже господи! — промълви Бернхард.

— Главозамайващо, нали?

— Иска ли питане!

— Но аз, естествено, съм ти приятел, войнико. Просто искам да те даря с едно достойно за спомени време… би ли пожелал с голи ръце да се бориш с едно безсмъртно чудовище с петдесет космати ръце и отровни нокти?

— Бих предпочел да се въздържа — отвърна Бернхард.

— Е, това беше само идея. — Решетката направи кратка пауза. — Може би е по-добре, че не искаш — продължи тя. — Разбираш ли, след като веднъж ги създам, не мога вече да ги управлявам. Само да видиш някои от чудовищата, които съм сътворил с течение на времето. Кошмарни създания. Обзалагам се, че не би живял повече от пет минути.

— Боже господи!

— Да, тук съм. Какво искаш?

— Не говорех на теб.

— Извинявай. Сторило ми се е.

— Забрави го.

— Във всеки случай аз съм най-подобното на бог нещо, което тая планета е имала от двеста хиляди години насам. Не исках да те засегна.

— Няма нищо. Никога не съм бил кой знае колко религиозен.

— Тук долу има богове — съобщи решетката.

— Няма да се изненадам.

— С времето става скучно, нали разбираш, пък и обикновените чудовища са ужасно глупави. Налага се да си създавам нещо по-подходящо за компания. В повечето случаи твърде интересни същества, макар да са малко обидчиви.

— Ще опитам да се държа по-далеч от тях.

— Освен това са и всемогъщи. Поне повечето от тях. И имат какви ли не странни идеи. — Решетката направи пауза, изчаквайки въпрос, който така и не последва. — Знаеш ли — продължи тя малко раздразнено, — някои от тях си мислят, че земята е плоска?

— Не, не знаех — отвърна Бернхард. — Плоска ли е?

— Понякога те я правят плоска. Ужасно дразнещо. Всичко се обръща с главата надолу. Нали не би искал да си тук, ако земята изведнъж станеше плоска?

— Плоска или кръгла, какво ме засяга? — сопна се Бернхард. — Я си затваряй устата!

— Извинявай, Исках само да ти помогна.

— Моля. Но аз не искам.

Последва дълго мълчание, после решетката попита:

— Смяташ ли да останеш дълго на планетата?

— Откъде, по дяволите, аз мога да знам това? Питай генерал Суперястреб.

— Не че работата ме плаши — продължи решетката, — но да се грижиш за такава огромна армада като тая, означава страхотна работа… пък да не получиш поне една-единствена дума за благодарност… — тъй че бих искал да зная дълго ли смяташ да останеш тук. Все пак аз съм се грижил за тая планета в продължение на двеста хиляди години без дори минутка почивка, та може би ти би могъл да кажеш на някого, че аз…

Бернхард изкриви лице в грозна гримаса.

— Кажи им го сам, щом имаш желание — отвърна той. — Не ме е грижа, ако си строшиш врата. — Той изпръхтя и си тръгна.

— Мислех, че моята планета те интересува — извика решетката след него. — Та ти ще прекараш тук остатъка от живота си.

— Затваряй си устата! — изрева Бернхард.

 

 

Слезе до кафенето, размишлявайки за объркания си живот. Когато поднесе чашката кафе към мрачните си устни, директният телефон го заговори с глас, ужасяващо познат.

— Не беше особено учтиво от твоя страна да си тръгнеш по този начин — каза гласът, изпълнен със самосъжаление — Не ме ли харесваш?

— Искам да бъда оставен на мира — отвърна Бернхард.

— Можеше да го кажеш.

— Да, наистина.

Последва изпълнен с размисъл миг тишина. Сетне директният телефон отново се обади:

— Може би искаш да ти разкажа някои неща за моята планета? Всъщност доста има за разказване.

— Така и така след пет минути ще съм мъртъв — мрачно отвърна Бернхард.

— Бих могъл да ти помогна.

— Да умра ли?

— Да си жив може би в продължение на шест минути. Може би дори седем.

— Пет, шест или седем минути — отвърна Бернхард, — какво значение има? Изобщо нямам никакво желание да умирам.

— Не искаш ли да умреш за Империята, за свободата и демокрацията? — удиви се директният телефон.

— Не.

— Ти си негодник и изменник — строго каза директният телефон. — Би трябвало да те застрелят. Ако всички мислеха като теб, комунистите щяха да заробят целия свободен свят.

— Какви комунисти? — попита Бернхард.

— Другия лагер, противниците. Нещо от рода на вашите егалитаристи.

— Смърт на егалитаристите — машинално отвърна Бернхард. Той се замисли. — Впрочем не знам какви са егалитаристите. Знам само, че ние трябва да ги мразим.

— Егалитаристите искат да премахнат военното дело — отвърна директният телефон.

— Ужасно — промълви Бернхард.

— И да принудят офицерите да застанат на предната бойна линия.

— Предателство — задъха се Бернхард.

— И да дадат граждански права на обикновения войник.

— Утопии! — просъска Бернхард. — Никой разумен човек не би се заел с това. И стига вече си дърдорил. Нарушаваш храносмилането ми.

— Нали ще слезеш на планетата?

— Разбира се — отвърна Бернхард равнодушно.

— Е, предполагам, че знаеш какво правиш. Съжалявам, че те обезпокоих. — Той въздъхна.

— Окей — отвърна Бернхард. — Окей, окей.

— С времето ти доскучава, нали разбираш. Двеста хиляди години без човешка компания — би могло да се очаква, че след всичко, което съм направил, съм достоен поне за малко любезност.

— Разбира се.

— Една любезна дума, нищо повече не искам.

— Благодаря тогава! Благодаря, благодаря, благодаря!

— Не звучиш убедително — обидено каза директният телефон.

— Как не! — изкрещя Бернхард.

— Няма нужда да ми крещиш. Чувам отлично.

— Извинявай — Бернхард се отпусна.

— Просто очаквах нещо друго, след като съм работил толкова дълго. Поддържах цялата планета в отлично състояние за вас, а сега не получавам дори едно благодаря. Мислех си, че ти може би ще проявиш поне малко благодарност. Не кой знае колко, разбира се, просто една любезна дума или пък едно споменаване или просто…

Бернхард напъха чашата си в отвора за отпадъци и стана. Напусна стаята с решителни крачки, без да се оглежда.

— Защо ме изоставяш по такъв начин? — изкрещя след него директният телефон. — Да не би да съм недостоен за теб? Или може би мислиш, че стоя по-долу само защото съм машина? Не вярваш, че имам чувства? Смяташ, че не заслужавам няколко любезни думи само защото съм машина? Това ли е благодарността, задето съм изпълнявал дълга си през всичките тези години? Хайде върви, върви и ме презирай само защото не съм нищо друго освен една жалка машина! Да не мислиш, че ме е грижа за тая работа!

— Боже господи! — простена Бернхард.

— Тъкмо той! — изкрещя директният телефон. — Но да не ми се влачиш после и да ме молиш за помощ, като загазиш там долу, защото няма да ти помогна, чуваш ли? Ще се смея, когато те разкъсват на парченца, чуваш ли? Двеста хиляди години вярна служба и ето каква благодарност получавам! Но не си мисли, че ще си мръдна пръста, когато дойдеш да ме молиш! Не си мисли, че ще…

Бернхард хукна напред.

— Всемогъщи боже! — простена той.

— Да, аз съм тук. Какво искаш? — прогърмя директният телефон.