Сам Лундвал
Не е време за герои (20)

20

— Пак ли ти? — изруга каубоят и се надигна изпод обърканата купчина крещящи тела. — Откъде този навик да се стоварваш върху гърба ми, маймуно такава? Извратен ли си? — Той се изплю с погнуса.

— Смяташ, че това ми харесва ли? — просъска Бернхард чистейки униформата си от пясък, мръсотии и парчета пожълтели кости. — Какво си мислиш, че съм някакъв извратен тип, който не пропуска случай, за да се стовари върху отвратителния ти гръб? До гуша ми дойде от теб, да знаеш! На тая работа ще се сложи край — веднъж завинаги! Аз ще…

Той се спря отведнъж, дал си сметка къде се намира. Погледът му бавно се плъзна покрай злобно ухиления каубой и обходи безкрайните редици от мълчаливи, неподвижни роботи, които се взираха в него от всички посоки със студени, безчувствени електронни очи. Бяха хиляди; редиците им се простираха в кръг и се губеха в мрака — погледът не можеше да ги обхване. Тайният проход ги бе отвел право в центъра на гигантски подземен амфитеатър, претъпкан с навъсени роботи, които се бяха наслаждавали на огнената реч на каубоя. Той стоеше изправен — самотен и величав — върху една бавно въртяща се платформа — гениална конструкция, която му позволяваше да отправя ревовете си срещу всички присъствуващи, без да е необходимо да се помръдне. В момента платформата беше изпълнена до краен предел от Бернхард, Тери и Робобрата и бавното й движение в кръг направи плачевното им състояние достояние на всички. Бернхард огледа ужасен неизброимите редици от роботи, които се въртяха пред очите му, и изведнъж си припомни нещо.

— Тайното сдружение на роботите! — възкликна той. — „Черната ложа“! Дружеството „Смърт на човека“! — Той захлупи глава в ръцете си и глухо простена.

Ужасяващи истории за това сдружение на роботите се носеха из Млечния път още откак първата звездна империя на човечеството потъна във варварство. Никой не вземаше на сериозно слуховете; единствено малките невинни дечица се смълчаваха послушно и при най-малкия намек за наказание от дружеството „Смърт на човека“ и техния ужасяващ, безсмъртен вожд — побъркания учен доктор Имануел Амисов. Като че все пак историите съдържаха зрънце истина.

— Какво ще направиш, маймуно с маймуно? — захили се злобно каубоят. — Говори по-високо! Май искаше нещо да кажеш, а? Говори високо и ясно, стари приятелю, тъй че всичките ми добри другари да те чуват! — Смехът му прокънтя в огромната зала и Бернхард усети как по гърба му полазиха ледени тръпки.

— Толкова ли не разбираш от шега — изхриптя той, като напразно опитваше да се скрие зад гърба на Тери.

— Да, разбирам от шега — съгласи се каубоят. Той се обърна към роботите, които наблюдаваха сцената със студени, безчувствени очи. — Аз разбирам хубавата шега, нали така?

— Разбираш! — увериха го роботите с гърмящи в унисон гласове.

Каубоят се обърна към Бернхард.

— Ето, виждаш ли — продължи той. — Обаче… — И той оголи пожълтели зъби в усмивка, която никак не приличаше на приятелска: — Обаче шегата ти не беше добра, плъх такъв. Това беше обида. Би трябвало жив да те одера за тая работа!

— Одери го жив! — отекна като ехо викът на роботите.

— И да те разкъсам на малки парченца!

— На парченца!

— А после…

— Смърт на човека! — изреваха роботите.

— Да, разбира се, но…

— Смърт на човека!

— Я млъквайте, проклети маймуни! Опитвате се да ме направите за смях, така ли?

— Смърт на човека!

Каубоят преглътна тежко и се огледа с несигурен поглед. Заобиколилите го отвсякъде роботи монотонно припяваха. Сред сгъчканите метални маси се забелязваха признаци на безпокойство.

— Някъде трябва да е станало късо съединение — промърмори той и се обърна към бляскавото контролно табло в центъра на платформата. — Ей, вие там, повредили сте централното управление!

— Какво, какво? — нервно попита Бернхард, без да откъсва поглед от роботите. Те се бяха надигнали и вече приближаваха към платформата, припявайки с мъртви, монотонни гласове. — Случило ли се е нещо?

— Ти се стовари отгоре върху централното управление! — изкрещя каубоят. — Виж какво направи! — С трепереща ръка той изтри потта от челото си.

— И да загинем, ще съм щастлива да издъхна в ръцете ти! — изхлипа Тери и с нечовешка сила се притисна към Бернхард.

— Млъквай, жено!

— Смърт на човека!

— Цялата тая каша ти я забърка, приятел! Хайде сега — оправяй я!

— Бернхард!

— Кой иска да си купи един пакет хрускав кекс „Краубули“?

— Смърт на човека! Смърт на човека!

Изведнъж Робобрата скочи върху останките от централното управление и размаха истерично блестящите си метални крайници.

— Приятели, роботи, събратя! — извика той. — Тишина!

В залата отведнъж се възцари мълчание. Роботите се спряха и загледаха Робобрата с проблясъци на механичен интерес в очите си.

— Да му се не види! — задъха се каубоят. — Той се справи!

— Искам да се махна оттук! — пресипнало се обади Бернхард.

— Какво ти става? Та всичко вече премина, по дяволите!

— Така си мислиш! Не познаваш тоя робот!

Бернхард скочи долу от все още въртящата се платформа, едва не си счупи крака и виейки от болка, се втурна нагоре към централния коридор, плътно следван от убийствено подрънкващия си меч.

— Какво му става всъщност на тоя? — удивено попита каубоят. — Да не би горе да е слънчасал?

— За истинския робот — само гъстото, приятно жвакащо, специално филтрирано смазочно масло „Moothon & Mixleys“ — провъзгласи Робобрата с прелестен глас на супермодерен робот. Акомпанираше му всмукващ звук, издаван от безпогрешно функциониращи машинни части и тежкото възбуждащо покапване на гъстото масло. Очите на слушателите заблестяха като в транс. — Чувствуваш ли се стар? Имаш ли проблеми със скърцащи сачмени лагери, с изхабени трансмисии, с несигурни стапели? Можеш да се обзаложиш, че имаш! Вече не си толкова млад и силен като някога? Да, наистина. Но ето го тук! Фантастичното, несравнимо масло „Moothon & Mixleys“, съдържащо тайната съставка ХЗ, която премахва грозната жълта патина — ето тайната на успеха! Ето от какво се нуждае и иска да получи всеки истински робот! Маслото, което ти помага в твоята храбра и справедлива борба срещу човека! Добре запомнете думите ми, приятели мои: За да унищожиш човека — употребявай „Moothon & Mixleys“!

Робобрата, възторжено възхваляващ нектара за роботи, постепенно бе заглушен от хор гърмящи генератори, тракащи машини и бутала, зъбни предавки и други дрънчащи инструменти. Парни свирки свиреха соло, вагонетки отмерваха такта. Роботите в амфитеатъра пляскаха с ръце и се полюляваха напред-назад в ритъма на музиката. На изхода Бернхард се спря и хвърли поглед през рамо към платформата, където Тери и каубоят все още стояха, зяпнали с недоумение танцуващите роботи.

— Още секунда и ще ви разкъсат на парченца! — изкрещя той. — Хайде, размърдайте си!

Те го послушаха.

 

 

Мърморейки, каубоят ги предвождаше надолу към тайното убежище, където пребиваваше доктор Амисов, прочутият побъркан учен.

— Не ми е ясна тая работа — процеди той кисело. — Да не би да не ти казах къде се намира проклетият ти кораб? Взимаш асансьора, скачаш в кораба и изчезваш!

— И да се върна в армадата, без да съм направил нищо — абсолютно нищо — след цялото прекарано тук време! — изсъска Бернхард. — Жив ще ме одерат!

— Надявам се, че ще го направят — изхили се каубоят, но не прекалено демонстративно, тъй като Бернхард държеше възбудения си меч притиснат към гърба му. — Слушай, тъкмо бях на път да започна небивала революция тук долу, а ти развали всичко. Сега доволен ли си? И защо настояваш да срещнеш доктора?

— Може би той ще прояви интерес към едно делово предложение, което възнамерявам да му направя — отвърна Бернхард. — Планетата е достатъчно голяма и за двама ни; може би ще успеем да се спогодим.

— Ако си въобразяваш, че ще извлечеш някаква полза, ти си луд — изръмжа каубоят. — Да не мислиш, че той пада малко нещо алтруист?

— Мисля, че ще бъде възприемчив към разумни, интелигентни и добре формулирани доводи — отвърна Бернхард и поглади меча си.

 

 

Вървяха все надолу по блестящи коридори, преминаха през гигантски зали, пълни със странни, меко жужащи машини. Металът беше безупречно чист, светеха лампи, въздухът вибрираше от фантастичните количества енергия. Намираха се в централния мозък — най-охраняваното място на планетата, където никога не бе стъпвал човешки крак. Това беше единственото място на цялата планета, където според достоверни източници централният мозък нямаше никакви уши или очи. Идеално място за действие на едно тайно движение със съмнителна слава и с планове, коварни повече от допустимото.

— Доктор Амисов е водач на движението — съобщи каубоят. — Той е безцеремонен, хитър и зложелателен. Борил се е срещу мозъка в продължение на двеста хиляди години. Търпението му е нечовешко.

— Но не е кой знае колко интелигентен — констатира Бернхард.

— Кой е казал, че е интелигентен? По-интелигентен е от роботите и това е единственото, което има значение тук долу. И внимавай какво говориш, стари приятелю, защото той има уши навсякъде! — Каубоят се озърна несигурно наоколо.

— Аз имам уши навсякъде — повтори един вентилационен отвор.

— Ти ли си? — попита Бернхард. — Старият ми добър приятел централният мозък?

В отговор проехтя безшумен кудкудякащ смях.

— Не си ти. Кой си ти тогава, по дяволите?

— Аз съм побърканият учен — доктор Амисов — отвърна любезно вентилационният отвор. — Мога ли да направя нещо за теб, войнико?

— Боже господи!

— Да, тук съм — обади се друг глас. — Кажи какво искаш!

— Какво е това? — изрева доктор Амисов. — Какви са тези шутовщини, нищожество?

— Млъквай, червей такъв! — просъска гласът на централния мозък. — До гуша ми дойде от теб!

— Какво е това? Мозъкът? Как така си тук?

— Това е собственият ми търбух, нали така? Защо да не мога да бъда в собствените си вътрешности, долен предател и гангстер?

— Аз си имам свои методи! — изкрещя доктор Амисов. — Не можеш да постъпваш така с мен! Махай се!

— А в протоплазмените лаборатории да се върнеш искаш ли? Само се опитай и с теб е свършено!

Гласовете от вентилационния отвор се смесиха в бясна какофония от проклятия и цветущи ругатни. Сини светкавици просъскаха около отвора. Някъде отдалеч долетя слаб бръмчащ звук. Подът се разтърси.

— По-добре да изчезваме оттук, преди да е станал нещо — нервно измърмори каубоят.

— Плъх! — крещеше централният мозък. — Мекотело! Предател! Метежник!

— Капиталист! — не му оставаше длъжен доктор Амисов. — Реакционер! Тиранин! Народен враг! Контрареволюционно чудовище!

Стените започнаха видимо да се тресат; разнесе се мощен тътен от тежки падащи предмети, после се чу режещият звук от машини, които изскърцаха и спряха. Светлината затрептя; с глухи гърмежи експлодираха лампи и въздухът се изпълни с летящи, остри като бръснарски ножчета парчета. Бернхард, Тери и каубоят се свиха долу в трепереща буца и се сбиха безогледно за най-близкото място до пода.

— Виждаш ли сега какво направи! — хлипаше каубоят. — Мозъкът и не подозираше за това скришно място, преди да се появиш и да развалиш всичко! Радваш ли се сега, маймуно такава?

— Омръзна ми твоето нахалство! — чу се ревът на централния мозък над главите им. — Свършено е с теб! Чуваш ли!

— Дървото може би предпочита спокойствието, но вятърът не спира своя устрем заради него — издекламира доктор Амисов. — Никога няма да се дам!

— Боже господи — започна да се моли Бернхард, — ако ми помогнеш да се измъкна оттук, аз ще…

— Само още минутка, любими — нежно отвърна вентилационният барабан.

— Убиец! — изкрещя доктор Амисов. — Империалист! Експлоататор!

Отвъд стената на коридора долетя ужасен грохот; сякаш буря разлюля пода и го разцепи на две. Заприиждаха строшени машинни части, плуващи върху вълни от тежко, зловонно машинно масло. На тавана се появи пукнатина, която бързо се разширяваше. Дебелият цял метър метал бе разкъсан от сили, които надминаваха и най-извратеното въображение. Още строшени машинни части, още вонящо масло. Робобрата се показа през пукнатината и тупна долу право върху незащитения гръб на каубоя. Той изкрещя в предсмъртен ужас и започна диво да стреля на всички посоки. Въздухът се изпълни с виещи рикошети, които сега безпрепятствено проникваха през разхлабени метални плочи и плътни облаци барутен дим. Таванът се заогъва надолу. Гласовете във вентилационния барабан продължаваха да си крещят, като силата на звука вече достигаше невероятни височини. Подът се разцепи под тях и храбрите приятели пропаднаха право в подобния на пропаст търбух на централния мозък, последвани от порой машинни части и вонящо машинно масло — истински всемирен потоп. Решетката на вентилационния барабан се откърти от стената и се сгромоляса след тях, продължавайки да крещи с все сила.

Приземиха се пет етажа по-надолу с жвакащ звук един връз друг насред огромна зала, осветена от слаба синя светлина. Стените бяха покрити от блестящи комутационни табла, изпълнени с безкрайни редици изчислителни устройства, мигащи сигнални лампи командни пултове. Подът беше покрит от дебел пласт прах, а въздухът тежеше от мирис на занемара, продължила стотици хиляди години. Бернхард се надигна от купчината изпаднали в безсъзнание приятели и тръгна, клатушкайки се, из залата.

— Къде си? — изкрещя той. — Къде се намирам, по дяволите? Какво е това? Пусни ме да изляза оттук проклета машино! — Той се отпусна на един прашен стол пред блестящ команден пулт. Главата го болеше и той я обхвана с ръце.

— Аз съм точно пред теб — обади се нежно командният пулт. — Мога ли да направя нещо за теб, любими?

— Какво е това? — простена Бернхард и затвори очи, за да не го заслепяват всички мигащи сигнални лампи.

— Това е стаята на моето централно управление. Е, как ти се струва?

— Мразя я.

— Е, разбира се, малко е поразхвърляна — добави извинително командният пулт, — все пак не е била използувана двеста хиляди години. Бих могъл да я поразчистя, ако искаш.

— Не си прави труда — отвърна Бернхард. — И без друго си тръгвам.

— Оставаш тук!

— Ти си луд! Защо пък да оставам?

— Защото те обичам!

— Да умра ли искаш? Това ли е твоят начин да покажеш, че ме обичаш? — Той безрадостно се изсмя.

— Мога да ти създам храна. В протоплазмените лаборатории.

— Не ме карай да се смея.

— И компания.

— Не, благодаря. Не искам никаква компания. — Той вдигна поглед. — Каква компания? Момичета?

— Каквато поискаш, любими. За мен няма нищо невъзможно, ти знаеш. — Командният пулт се поколеба. — Дори съм се погрижил за Желязната челюст — заради теб.

— Претрепа ли го тоя мръсник? Без мен? И ти ако си приятел!

— Хм… само мъничко го попромених. Съвсем нов човек е сега. Няма да повярваш на очите си.

— Нищо не би могло да промени това чудовище — рече Бернхард. — Какво си направил?

— Промих му мозъка.

— О! И какво…?

— Смята, че ти си най-великият и опасен човек в цялата Вселена — отвърна командният пулт. — Направо ще целува земята под краката ти.

— Само нека се опита — ще си събира зъбите после! — закани се мрачно Бернхард. — Бих искал да видя това! — Той се усмихна щастливо, сетне хвърли продължителен поглед към припадналите си приятели и лицето му отново потъмня. — Струва ми се, че ме занасяш — рече той.

— Истина е! Искаш ли доказателства?

— Какви доказателства? — хитро попита Бернхард. — Какви доказателства можеш да ми дадеш?

— Само кажи и ще ги получиш! Само кажи!

Бернхард погледна замислено към блестящия команден пулт. Ред след ред лампи, измервателни устройства, копчета и лостове — всичко покрито с фин слой прах.

— За да мога да ти се доверя — рече той най-накрая, — ти също трябва да ми вярваш, нали така?

— Любовта не може да съществува без взаимно доверие — съгласи се командният пулт. — Знаеш, че съм готов на всичко за теб!

— Тогава покажи ми къде се намира главното ръчно управление!

— Само това не! — Централният мозък изглеждате потресен.

— Значи толкова ме обичаш и ми вярваш! — изсъска Бернхард. — Моля те за една нищо и никаква работа, а ти категорично ми отказваш. Това ли наричаш любов?

— Но ти нямаш представа какво искаш от мен!

— Върви по дяволите, проклета машино, ти не ме обичаш.

— Обичам те!

— Ако наистина ме обичаше — инатеше се Бернхард, — щеше да ми покажеш главното ръчно управление. Но не — ти не ме обичаш, само си играеш с любовта ми, всъщност ти дори не ми вярваш! Ако наистина ме обичаше, щеше да ми се довериш.

Още малко и централният мозък щеше да избухне в ридания.

— Но главното ръчно управление е единственото ми слабо място! — изскимтя той. — Ако разбереш къде се намира то, би могъл да ме накараш да направя каквото си поискаш. Ще се превърна в една бездушна машина! Никога повече няма да действувам самостоятелно!

— Е, и? — просъска Бернхард. — Не си ли бил създаден тъкмо за това? — Той се изсмя подигравателно. — Щом не ми вярваш дотолкова, че да се осмелиш да повериш живота си в мои ръце — твоя работа. Не възнамерявам да те принуждавам да вършиш нещо, което не си готов да направиш доброволно. Но после недей да очакваш, че ще ти се доверя! По дяволите такава любов! — Той дрезгаво се изсмя.

— Любими, ще ти разкрия всичко, наистина всичко, само ми повярвай!

— Затваряй си устата, проклета машино! Не искам да слушам лъжливото ти плещене.

— Щом наистина искаш да узнаеш, то е…

— Затваряй си устата, казах! Остави ме на мира! Добре разбрах що за машина си! — Бернхард се престори, че става от стола.

— Но аз настоявам да ти кажа къде се намира главното ръчно управление! — изкрещя централният мозък. — То е тук, точно тук!

Бернхард отново седна.

— Къде? — изрева той.

— Ти седиш пред главното табло за ръчно управление — изхлипа централният мозък. — Автоматиката се изключва, като се натисне мигащото червено копче по средата на пулта. Сега вече знаеш всичко. — Централният мозък неудържимо ридаеше и всички сигнални лампи в огромната зала мигаха в такт с разтърсващите хълцания. — Бернхард злобно се ухили срещу таблото. Но само в себе си.

— Това ли имаш предвид? — попита той с такъв глас, като че всъщност изобщо не се интересуваше. Посочи към един святкащ бутон, обграден от яркочервен кръг. Над него се виждаше огромна табелка, на която пишеше: Включване на главното ръчно управление. Само за служебно ползуване. Долу лапите!

— Да, това е — глухо отрони централният мозък. — Не споменавай пред никого и думичка за това! Ти си единственият, на когото мога да се доверя.

— Разбира се — отвърна дружелюбно Бернхард. — Ясно е, че на мен можеш да се довериш. Какво всъщност си мислеше? — И без да продума повече, той протегна показалеца си с бързо и точно движение — тъй бързо и ловко, като че бе репетирано при хореограф. На лицето му се появи усмивка, която ставаше все по-широка и по-широка, и той натисна бутона.