Сам Лундвал
Не е време за герои (19)

19

Зрителите, заели местата си около арената, бяха в превъзходно настроение и ако се съдеше по гърмящите ревове, жадно очакваха представлението. Нетърпеливите викове проникваха през дебелите стени до помещението, в което затворниците седяха заключени, в очакване да ги изведат. Бернхард пръв се бе озовал там и когато Тери и Робобрата влетяха вътре, съпроводени с порой ругатни, той мрачно се взираше в меча си, отпуснат на дървената пейка. Мечът потракваше неспокойно в ножницата и очевидно гореше от желание да се впусне в битката на живота си. Бернхард — напротив — изглеждаше доста печално. Дъвчеше съкрушено мустака си и вдигна поглед нагоре само за да се предпази от възторжените прегръдки на Тери.

— Ще се биеш ли за нас? — с надежда попита Робобрата.

— Да си строшиш врата дано — изръмжа Бернхард.

Робобрата се примъкна по към него с цел да му възвърне силите чрез демонстрации на безумно геройски подвизи на екрана си. От високоговорителите му се разнесе съсък на работещи с убийствена точност лъчеви пистолети. Мощен хор ветерани от войната възхваляваше Императора под акомпанимента на органова музика, оръдия, барабани и викове на умиращи в неописуеми мъки вражи войници. Музиката достигаше все по-високи децибели, докато накрая масивните стени се разтресоха. Бернхард стенеше и притискаше длани към измъчените си уши. Когато гордата маршова музика за миг стихна до едно почти поносимо ниво, се разнесе някакъв угоднически мъжки глас. Гласът се зае да уговаря Бернхард с оная незаменима смесица от уважение и унизителна любезност:

— Чувстваш ли се стар? — питаше той. — Изглеждаш ли стар? Смеят ли ти се момичетата зад гърба, войнико? Обзалагам се, че го правят! Смятат ли те за жалко, старо нищожество? Бъди сигурен! Иска ли ти се да изглеждаш петнайсетина години по-млад? Разбира се, че искаш! Не е необходимо да го казваш, стари приятелю, аз знам! Да! И макар че тъкмо сега изглеждаш на шейсет, една перука „Bond & Sons“, незабавно ще те превърне в четиридесет и пет годишен! ДА! Защо да страдаш заради някакъв си подранил косопад? Перуките, произвеждани от „Bond & Sons“ изглеждат толкова естествени, че за тях не е необходимо да знаят дори най-близките ти приятели. Гарантирам ти, че ще останеш доволен.

Гласът отстъпи място на звук от поставяне на перука. В същото време хорът с възторжен плам възхваляваше ненадминатите перуки „Bond & Sons“. Екранът се изпълни с картини в различни цветове, демонстриращи убедителния резултат от правилното използуване на фантастичната перука. Ритмичният звук от здравата работещи креватни пружини изпълни килията.

Пазачът задумка по вратата, като крещеше с пълно гърло, за да надвика шумотевицата.

— По-спокойно я карайте вътре! — изрева той. — Или искате да вляза и да ви накълцам на парченца? Спокойно, казах!

Рекламата, беше прекъсната тъкмо посред най-шумния и блажен момент.

— Казахте ли нещо? — попита Робобрата. — Да купите перука ли желаете?

В отговор долетя залп от ругатни, толкова силен, че Робобрата се заклатушка назад, удари се в стената и се свлече на пода.

— О, любими — изхлипа Тери и се притисна с все сила до Бернхард. — Ние ще умрем, но ще умрем заедно! Ще издъхна щастлива в твоите ръце, смазана от страстните ти устни, потъвайки в очите ти… — Тя се разплака на рамото му. Бернхард също усети сълзи в очите си при мисълта за това, което му предстоеше.

— Боже господи — простена той.

— Тук съм. Какво искаш?

Гласът дойде от някакво гърне, поставено в един от ъглите на килията. Бернхард го зяпна.

— Наистина ли си ти? — попита той.

— Да, любов моя! Аз съм!

Тери подскочи и се изпъчи.

— Какво беше това? — попита тя с твърд като стомана глас. — Някой те нарече любими?

— Затваряй си устата, развратнице! — изсъска гърнето. — Не виждаш ли, че сме заети?

— Така ли? Я виж ти, заети били? — изгука Тери с обезпокоително пламъче в очите си. — Ами аз къде да се дяна тогава?

— Върви по дяволите, курво! — просъска гърнето.

— Какво?

— Курва!

Тери се обърна към Бернхард с пламнали от гняв бузи.

— Чуваш ли как ме нарича това нещо? Нима ще позволиш? Нима ще оставиш това нещо да ме обижда?

— Не чух нищо — простена Бернхард. — Оставете ме на мира!

— Курва! — изкрещя гърнето. — Курва! Курва! Курва!

— Как смееш да ме наричаш така? Излез оттам и го повтори, ако смееш, червей такъв!

— Ще те наричам както си искам, а ти си затваряй устата, когато аз и Бернхард разговаряме!

— Той е мой мъж — изскърца със зъби Тери — и аз решавам с кого ще разговаря и с кого не, ясно ли ти е?

— Аз ви венчах — отвърна гърнето — и това беше най-голямата грешка, която съм направил през живота си. — Разтрогвам брака!

Бернхард с нечовешки усилия удържаше Тери.

— Слушай — задъхано рече той, — след няколко минути ще бъдем заклани на арената!

— Ще бъде изключително забавно — изсмя се гърнето.

— Можеш ли да ни измъкнеш оттук?

— Не.

— Но те ще ни убият!

— На теб мога да ти помогна да се махнеш оттук, Бернхард — отвърна нежно гърнето. — Но не и на тая развратница. За нищо на света!

— Червей! — изрева Тери.

Тя перна леко Бернхард зад ухото, изчака го да се строполи на пода и успя да докопа гърнето. Запрати го право в стената, където то се разби на милиони късчета. Безумният й смях заглуши и протестните възгласи на Робобрата, и боязливите проклятия на Бернхард. Вратата зад тях се отвори и отряд навъсени войници влязоха вътре с маршова стъпка, като ритаха всичко, изпречило се на пътя им. Повлякоха и тримата навън към арената, където ги очакваше сигурна смърт. Тери се вкопчи в Бернхард с нечовешка сила, без да спира да крещи в ухото му любовните си признания. Робобрата обикаляше насам-натам и се опитваше да продаде кекс на войниците. Бернхард се бореше за живота си, но след каратисткия удар на Тери все още усещаше главата си замаяна и преди да разбере какво става, загуби борбата. Пет изпълнени със събития секунди по-късно те бяха изхвърлени през портал, оплескан с кървави петна. Масивна стоманена порта се тръшна подире им и те се озоваха под слънцето, дъжда и петдесет хиляди зрители, които ревяха възторжено. Намираха се на арената и садистичните местни жители протягаха шии, за да не пропуснат някоя подробност.

Бернхард примижа срещу слънцето и мрачно се огледа. Точно срещу него са намираше кралската ложа, където неколцина дебели мъже се навеждаха над парапета, с потекли от удоволствие лиги. Под ложата висеше набучено изсъхнало тяло на един воин, който не бе успял; голяма табелка уведомяваше интересуващите се зрители, че това е някой си Тарзан. А под тази зловеща картина се чернееше мрачна желязна решетка, вградена в портала, оформен като човешки череп с рога. Желязната решетка се вместваше на мястото на зъбите. Друга голяма табелка съобщаваше, че това е прочутата Порта на смъртта, накъдето трябва да се отправят погледите, за да не пропуснат предстоящите интересни събития.

Бернхард седеше сгърчен в жалка купчинка върху нажежения от слънцето пясък и се опитваше да задържи възбуденото потракване на меча в ножницата. Чудеше се какъв ли звяр ще се появи от челюстите на смъртта, какво ли ужасно чудовище ще се втурне насреща му и как ли ще успее да се измъкне от цялата работа. Може би щеше да му се удаде да се отърве от Тери? Но не — каквото и да стореше, централният мозък никога не би му простил.

— Виж какво направи — плачеше Робобрата. — Ти уби всички ни!

— Ще бъда щастлива да умра в ръцете ти — хлипаше Тери в ухото му.

— Мамо! — проплака Бернхард.

Горе в кралската ложа един от дебелите мъже се изправи, клатушкайки се, и вдигна ръка в приканващ жест. Многохилядната тълпа притихна, затаила в очакване дъх.

— Пуснете чудовището! — изкрещя мъжът.

Бернхард се хвърли назад и напразно опита да се зарие в пясъка — в този миг решетката бавно се вдигна и оголи пастта на черна, воняща пропаст. После…

Право срещу тях със смразяващ рев се спусна Ужаса на арената. Бернхард хвърли поглед към чудовището и усети как кръвта се оттегля от лицето му. То се приближаваше право насреща му — с лице, изкривено в познатата зла маска, с вдигнати нагоре окървавени ръце, с ужасяващите ботуши, блеснали на слънчевата светлина. Всяващите ужас пръсти бяха извити като нокти, зъбите — оголени в нечовешка гримаса. Най-ужасното от всички живи същества — страшилището на Вселената — безсмъртния, вечния, безмилостния; главен герой на милиони разтърсващи кошмари.

Желязната челюст.

Бернхард, Тери и Робобрата като по даден знак се завъртяха кръгом и се спуснаха към стоманената порта. Подложена на удари и ритници, портата заскриптя и запращя, но удържа. Желязната челюст се втурна след тях с ужасяваща бързина, дерейки гърлото си от възторг. Те се изплъзнаха встрани секунда преди да ги докопа и се спуснаха, галопирайки, в челна редица. В същия миг преследвачът им с все сила се заби право в каменната стена отзад. Когато спряха да се огледат, той бавно се надигаше всред камарата отломки от зида, греди и изпопадали гроздове зрители. Очите му горяха като огньове, ревът му ехтеше между стените на арената. Бернхард опита да се освободи от прегръдката на Тери, ала не успя.

— Помогни ми да се измъкна оттук! — закрещя той истерично.

Земята затрепера от тътена на прастари машини, които се задвижиха скрибуцащо, протестирайки, след което под тях се разкри проход. Още преди първите викове на разочарование да огласят арената, тайният капак се затвори над бегълците и напразни се оказаха всички усилия на цялата кралска свита и конница да го отворят отново.