Артър Хейли
Окончателната диагноза (4)

4

Заседанието, на което хирурзите ежемесечно обсъждаха завършилите със смъртен изход операции, беше насрочено за два и половина следобед. Три минути преди този час в приемната на административния отдел забързано влезе д-р Люси Грейнджър.

— Закъсняла ли съм? — попита тя секретарката.

— Мисля, че още не са започнали, доктор Грейнджър. Току-що влязоха. — Момичето посочи двойната тапицирана врата в дъното, иззад която долитаха приглушени гласове.

Първият човек, когото видя в просторната, застлана с дебел мокет зала с голяма заседателна маса от орехово дърво по средата, беше Кент О’Донъл, увлечен в разговор с непознат младеж. Наоколо всички оживено бъбреха, а в залата едва се дишаше от гъстия тютюнев дим. Тези месечни заседания бяха важни и никой от близо четридесетте хирурзи на болницата не си позволяваше да отсъствува. Тук бяха и повечето специализанти и стажанти.

— Люси! — веднага я забеляза О’Донъл. — Ела да те запозная с доктор Роджър Хилтън, нашия нов колега. — Сигурно си спомняш, че говорихме за него.

— Спомням си, разбира се — усмихна се тя и подаде ръка на младия лекар.

— Това е доктор Грейнджър, ортопед — обясни О’Донъл, който винаги държеше да представя лично новоназначените лекари.

Човекът срещу нея беше млад, на около двайсет и седем години, с изправена стойка и момчешка усмивка.

— Ако вече не ви е втръснало да го чувате — усмихна се Люси, — нека ви го кажа и аз: добре дошъл!

— Напротив, много ми е приятно — отвърна с неподправена искреност Хилтън.

— Това е първото ви назначение, така ли?

— Да — кимна той. — Досега бях специализант в „Майкъл Рийс“.

Чак сега Люси си спомни. Кент държеше да привлече този човек на всяка цена. Което със сигурност означаваше, че квалификацията му е отлична.

— Люси, ела за момент. — Кент се отправи към един от големите прозорци встрани от глъчката.

Люси се извини на Хилтън и го последва.

— Тук е много по-добре, ще можем да се чуваме — усмихна й се О’Донъл. — Как си? Доста време не съм те виждал… извън болницата, искам да кажа.

Тя се замисли:

— Какво да ти кажа… Пулсът ми е нормален, температурата — около 36.6. Само кръвното не съм си мерила скоро…

— Да ти го премеря аз — рече О’Донъл. — По време на една вечеря например.

— Не зная дали е разумно. Да не изпуснеш апарата в супата!

— Тогава дай да се разберем за вечерята, пък другото ще отпадне.

— С удоволствие, Кент — отвърна Люси. — Но първо трябва да погледна програмата си за близките дни.

— Добре, а аз ще ти звънна по телефона. Може би следващата седмица. — О’Донъл леко я докосна по рамото, после се извърна: — Май е време да открия представлението.

Люси се загледа след него. И отново, както безброй пъти досега, си помисли колко много харесва Кент О’Донъл. И като колега, и като мъж. Поканата за вечеря не беше нещо ново. И друг път бяха прекарвали заедно по някоя вечер. Дори в един момент и се струваше, че отношенията им вървят към нещо доста по-интимно. И двамата не бяха семейни, Люси беше на трийсет и пет, седем години по-млада от главния хирург. Но до този момент О’Донъл с нищо не беше показал, че за него тя е нещо повече от приятна компаньонка. Дълбоко в Себе си Люси съзнаваше, че чувствата й към този човек можеха лесно да прераснат в нещо много по-лично и много по-дълбоко. Тя самата не взимаше инициативата, защото не обичаше да насилва нещата. Нека всичко следва естествения си ход — каквото имаше да става, ще стане, и толкоз. Ето го главното преимущество на зрелостта — научаваш се да не бързаш…

— Господа, да започваме. — О’Донъл се изправи пред заседателната маса и се опита да надвика общата глъч. Беше приятно възбуден от краткия си разговор с Люси, радваше се, че скоро ще излязат заедно. Всъщност колебанието му по отношение на тази жена беше напълно съзнателно. Даваше си ясна сметка, че от ден на ден я харесва все по-силно, но не беше убеден, че една бъдеща връзка би донесла полза на някой от двамата.

Отдавна беше свикнал с живота, който водеше. Човек с лекота приема своята независимост и доста трудно се разделя с нея. Подозираше, че и Люси е стигнала до същото заключение. Пък и много проблеми биха възникнали от това, че двамата работят заедно… Въпреки всичко нейната компания му беше много по-приятна от компанията на всички жени, които беше познавал досега. Тя излъчваше особена топлота, която го успокояваше и ободряваше едновременно. Знаеше, че и другите се чувствуват така с нея — това с особена сила важеше за пациентите й.

Привличаше го и външността й, осезаемата й женственост. Погледна я и видя как отмята косата от лицето си, току-що приключила разговора с някакъв колега. Косата й беше златиста, късо подстригана, с няколко едва забележими сребърни нишки. Изглежда, всички хора от професията побеляват рано. Това му напомни, че годините си вървят. Дали не бърка, като продължава да се колебае? Не беше ли чакал достатъчно дълго? Е, добре, нека почакаме още малко — до вечерята през следващата седмица, каза си той.

Шумът не стихваше и О’Донъл повтори изречената преди минута фраза.

— Джо Пирсън още го няма — извика в отговор Бил Руфъс, чиято невероятна вратовръзка отдалеч биеше на очи.

— Не е ли дошъл? — О’Донъл изненадано огледа залата: — Някой да е виждал Пирсън?

Повечето от лекарите до него поклатиха отрицателно глава. За миг лицето на главния хирург помръкна ядно, но той веднага се овладя. После тръгна към вратата:

— Смъртни случаи не се обсъждат без патолог. Ще видя защо се бави Джо.

Но ненаправил и крачка, на вратата се появи Пирсън.

— Тъкмо тръгвах да те търся, Джо. — Тонът на О’Донъл беше спокоен и дружелюбен, без следа от раздразнение.

— Аутопсия. Продължи повече, отколкото очаквах. После се отбих за един сандвич. — Старият патолог изфъфли отговора си с пълна уста, а Люси забеляза, че нахапаният сандвич се подава заедно с папките изпод мишницата му, и това я развесели. Едва ли някой друг освен Джо Пирсън би могъл да се появи на заседанието по смъртните случаи заедно с обяда си!

О’Донъл му представи Хилтън. Старият патолог му протегна ръка, при което една папка се изплъзна изпод мишницата му и подът се покри с хартии. Руфъс с усмивка се наведе, събра пръснатите документи и отново ги тикна под мишницата му. Пирсън кимна в знак на благодарност, после се втренчи в новоназначения специалист и рязко попита:

— Хирург?

— Точно така, сър — любезно отвърна другият. Добре възпитан младеж, забеляза Люси. Отнася се почтително към по-възрастните.

— Значи, ново попълнение в редиците на кърпачите. — Думите на Пирсън прозвучаха неочаквано гръмко в настъпилата за момент тишина. Обикновено подобни забележки се приемаха като невинна шега, но от устата на Джо Пирсън звучаха съвсем другояче — мнително и злобно.

— И така може да се каже — засмя се Хилтън, но Люси долови изненадата му.

— Не му обръщайте внимание — намеси се с добродушен тон О’Донъл. — Джо винаги си има „едно наум“ по отношение на хирурзите. Е, да започваме ли?

Всички се приближиха към масата. Някак естествено местата около нея се заеха от по-старшите лекари, а останалите се разположиха на наредените отзад столове. Люси беше до масата. О’Донъл седна на председателското място, а от лявата му страна се настани Пирсън с папките си. Без да показва каквито и да било признаци на смущение, старият патолог отхапа ново парче от сандвича си.

Люси обиколи с поглед насядалите около масата и очите й се спряха на Чарли Дорнбъргър, един от най-опитните акушери в „Три общини“, който бе погълнат от деликатната операция по пълненето на лулата си. „Където и да видя този човек — помисли си тя, — той винаги се занимава с тази лула — пълни я, почиства я, пали я. От всичко това май не му остава време да попуши…“ До доктор Дорнбъргър беше седнал Гил Бартлет, а срещу него — рентгенологът Бел и Джон Макюан. Сигурно някой от предстоящите за разглеждане случаи представлява специален интерес за Макюан — обикновено специалистите по уши, нос и гърло не участвуваха в подобен род заседания.

— Господа, добър ден — О’Донъл изчака да настъпи пълна тишина, после хвърли поглед на бележките пред себе си: — Първи случай, Самюъл Лобиц, бял, от мъжки пол, петдесет и три годишен… Моля, доктор Бартлет.

Облечен както винаги безупречно, Гил Бартлет разтвори бележника си. Люси по навик спря поглед на кръглата брадичка, очаквайки да започне ритмичното й подскачане.

— Поех пациента на 12 май — започна тихо той, но веднага беше прекъснат:

— Малко по-високо, ако обичаш!

— Ще се опитам — повиши тон Бартлет. — Но по-добре да отидете на преглед при Макюан!

Групата около споменатия доктор се разхихика, усмихна се и той.

Люси искрено завиждаше на онези свои колеги, които можеха да се шегуват на събрание като това. Тя самата не беше от тях, особено ако в дневния ред предстоеше разглеждането на някой от нейните случаи. Имаше нещо жестоко в начина, по който хирургът описва диагнозата и лечението на вече мъртвия пациент, след това слуша какво биха направили на негово място другите и накрая тръпне смутен пред присъдата на патолога, която се осланяше на резултатите от аутопсията. А Джо Пирсън е безпощаден.

В медицината винаги е имало грешки, които могат да струват живота на пациента. И които никой лекар не може да избегне, колкото и да е опитен… Ето защо се свикваха тези съвещания — всеки от присъствуващите се поучаваше от грешките на другите, които утре можеха да станат и негови. Много рядко се намираше оправдание за тези грешки. А когато провинилият се хирург се мъчеше да стори това, настъпваше неудобно мълчание и всички избягваха погледа му. До открита критика почти не се стигаше. Първо, защото тя съвсем не беше необходима, и второ, защото никой не беше сигурен в собствената си безпогрешност и не знаеше дали на следващото заседание нямаше да се занимават с негов случай.

Люси си спомни за един известен хирург от болницата, в която работеше преди. Беше оперирал по предположение за рак в чревния тракт. Стигнал до засегната област и решил, че оперативното отстраняване на образуванията е невъзможно. Тогава прибягнал до байпас — свързване на червата извън мястото на туморите. Три дни по-късно пациентът починал и аутопсията категорично доказала отсъствието на каквито и да било злокачествени образувания. Пациентът имал спукан апендикс, вследствие на което получил чревно възпаление. Хирургът не успял да открие това… и издал смъртната присъда. Люси добре си спомняше ужасения шепот в залата след изчитането на патологичното заключение.

Естествено, подобни случаи никога не ставаха обществено достояние. Всички, които имаха нещо общо с медицината, съзнаваха, че много по-уместно е да се запази професионалната тайна. Но в добрите болници това означаваше край за кариерата на провинилия се лекар. Тук, в „Три общини“, доктор О’Донъл се ограничаваше с един сериозен разговор насаме с виновника, след което той оставаше под зорко наблюдение за доста продължителен период. Самата Люси не беше стигала до подобно положение, но беше чувала, че главният хирург бил доста груб при тези разговори на четири очи.

Междувременно Гил Бартлет отново започна да описва случая:

— Пациентът ми беше изпратен от доктор Симбалист. — Люси познаваше този интернист на свободна практика. Самата тя често беше приемала негови пациенти.

— Повикаха ме по телефона — продължи Бартлет. — Симбалист допускаше наличието на перфорирана язва. И действително описаните от него симптоми навеждаха на подобно заключение. По това време пациентът вече беше в линейката на път за болницата. Обадих се на дежурния и го предупредих да има готовност за спешна операция. — Бартлет за миг погледна в бележника си и продължи:

— Самият аз прегледах пациента след около половин час. Имаше остри болки в горната част на корема и беше в шоково състояние. Кръвното му налягане беше седемдесет на четиридесет, целият беше посивял и облян в студена пот. Наредих кръвопреливане за борба с шока и морфин за успокоение на болките. Коремът му беше твърд, на места с меки области.

— Направи ли снимка на гръдния кош? — запита Бил Руфъс.

— Не. Прецених, че пациентът е твърде зле, за да бъде разкарван до рентгена. Потвърдих първоначалната диагноза — спукана язва, и незабавно пристъпих към операция.

— И никакви съмнения. Така ли, докторе? — обади се Джо Пирсън, който до този момент ровеше книжата пред себе си. Сега се беше изправил и гледаше Бартлет право в очите.

Хирургът за момент се поколеба и Люси разбра, че нещо не е в ред. Сигурно диагнозата е била погрешна и сега Джо Пирсън го чака да падне в капана. После се сети, че това, което знае Пирсън, се знае и от Бартлет. Изненадата бе изключена, тъй като Гил положително е присъствувал на аутопсията, както правят повечето от съзнателните хирурзи.

След кратка пауза Бартлет учтиво отвърна:

— Всеки има съмнение при спешните случаи, доктор Пирсън Тогава реших, че всички симптоми оправдават проучвателната оперативна намеса. Извърших я и установих, че няма наличие на перфорирана язва. Изпратих пациента в реанимацията и позвъних на доктор Тоинби с молба за консултация. Но още преди да пристигне, пациентът почина.

Гил Бартлет затвори бележника си и очите му бавно обходиха масата Значи, погрешна диагноза Гил вероятно страдаше, но добре се прикриваше зад спокойния глас и сдържано поведение. На базата на документираните дотук симптоми щеше да му бъде изключително трудно да защити решението си за оперативна намеса.

— Доктор Пирсън, имате думата за патологоанатомичното заключение. — Люси почувствува, че О’Донъл знае какво ще последва. Всъщност така и трябваше да бъде — всички шефове на отделения получаваха копия от засягащите ги аутопсионни заключения.

Пирсън разрови купчината документи пред себе си и измъкна необходимия му формуляр. Прониза с поглед седналите Около масата лекари и започна:

— Както правилно заключи доктор Бартлет, не е имало никаква перфорация Практически коремът е бил в напълно нормално състояние. — Спря, за да подсили драматичния ефект, и натъртено добави: — Това, което многоуважаемият доктор Бартлет е търсил, се намираше в гръдния кош и се нарича начален стадий на пневмония. Без съмнение острата болка в горната част на корема е била плеврална болка!

Значи, ето какво било! Люси за миг си припомни симптомите. Да, почти идентични и за двете заболявания.

— Кой друг ще се изкаже? — подкани О’Донъл.

Мълчание. Грешката беше налице и повечето от присъствуващите добре съзнаваха, че едва ли биха я избегнали, ако бяха на мястото на Бартлет.

После се обади Бил Руфъс:

— Бих казал, че според така описаните симптоми оперативната намеса би могла да се оправдае…

Сякаш само това и чака, Пирсън саркастично проточи:

— Така ли?… Не зная… не зная… — После изведнъж остро изстреля: — Всички знаем, че доктор Бартлет рядко вижда нещо повече от корема!

Лекарите смаяно се спогледаха, докато Пирсън невъзмутимо продължаваше да фиксира хирурга срещу себе си:

— Прегледахте ли изобщо гръдния кош?

Въпросът, както и предхождащата го забележка бяха абсолютно недопустими. Дори и да заслужаваше мъмрене, Бартлет трябваше да го получи от О’Донъл, а не от Пирсън. Главният хирург положително нямаше да спести неприятните мигове на Бартлет в предстоящия им разговор на четири очи, въпреки че последният съвсем нямаше репутацията на небрежен лекар. Обратно — всички, които бяха работили с него, познаваха добре изключителната му, дори прекалено предпазлива добросъвестност. Случаят явно е трябвало да се решава за броени минути.

Бартлет скочи със зачервено лице, столът му отхвръкна назад:

— Разбира се, че го прегледах! — Думите му се застъпваха, а брадичката нервно подскачаше. — Вече казах, че пациентът не беше в състояние за рентген, а дори и да беше…

— Господа, господа! — предупреди ги О’Донъл, но Бартлет не позволи да бъде прекъснат:

— Много е лесно да правиш преценки, след като всичко е свършено, и в това отношение доктор Пирсън не пропуска нито един случай!

— Не мисля, че доктор Пирсън е искал… — размаха лулата си от другата страна на масата Чарлс Дорнбъргър.

— Разбира се, че не мислите — ядосано го прекъсна Бартлет. — Вие сте му приятел, пък и той не гони гарез на акушерите!

— Наистина няма да позволя всичко това! — О’Донъл скочи на крака и удари по масата. Раменете му се опънаха, а атлетическата му фигура застрашително се наведе напред: — Доктор Бартлет, бъдете така добър и седнете на мястото си!

Остана в тази поза, докато Бартлет бавно се отпусна на стола си. „Какъв мъж, божичко“ — вътрешно въздъхна Люси.

Този Пирсън няма никакво право да обръща заседанието с главата надолу, кипеше вътрешно О’Донъл. Много му струваше да се овладее и да не го постави на мястото му пред всички. Обаче съзнаваше, че ако го направи, положението ще стане още по-лошо.

Той самият съвсем не споделяше мнението на Бил Руфъс и не считаше, че постъпката на Бартлет е правилна. Ключовият фактор при разглеждания случай беше отсъствието на рентгенова снимка. Ако още при приемането Бартлет беше настоявал за снимка на гръдния кош, без съмнение щеше да потърси върху нея дребните мехурчета газ около черния дроб и под диафрагмата — неопровержимото доказателство за наличие на перфорирана язва. Липсата им сигурно щеше да го накара да се замисли. Освен това снимката положително би показала и известно затъмнение в основата на белите дробове, което би го навело на мисълта за пневмонията, която Пирсън открива след аутопсията. Единият или другият от тези фактори щеше да го накара да промени диагнозата, което пък рязко повишаваше шансовете за оцеляване на пациента.

Твърдението на Бартлет, че пациентът е бил твърде зле, за да бъде изпратен на рентген, също беше лишено от състоятелност. Защо изобщо го е оперирал, щом е било така?

О’Донъл, както и всеки от присъствуващите, знаеше, че при наличието на язвена перфорация хирургическата интервенция трябваше да се осъществи в срок от двадесет и четири часа. След този срок операцията само повишава опасността за живота на болния. Това е така, защото първите 24 часа са решаващи. Ако организмът издържи този период, значи, собствената му защитна система е твърде активна и сама ще съумее да се справи с перфорацията. От всичко, което описа Бартлет, ставаше ясно, че пациентът е бил близо, а може би и отвъд тази критична граница. В подобна ситуация О’Донъл би хвърлил силите си за укрепване на общото състояние на организма и не би и помислил за операция. А поставянето на окончателната диагноза щеше да отложи за по-удобен момент. Същевременно обаче си даваше ясна сметка, че анализирането на даден случай дни след неговото приключване коренно се различава от напрегнатия момент, в който лекарят буквално за минути трябва да постави своята диагноза, да сложи на карта живота на един човек…

Главният хирург възнамеряваше да изложи всички тези свои съображения спокойно и обективно, без излишен шум. Естествено, щеше да остави Бартлет сам да стигне до някои от изброените заключения — той е достатъчно честен, за да го направи открито. Е, нямаше да му бъде много приятно, но пък нямаше и да се чувствува унижен. И тогава О’Донъл би постигнал основната си цел — да се направят практически изводи, всеки от присъствуващите да разбере и анализира опасността, която крият в себе си две различни диагнози, предшествувани от почти идентични симптоми.

Но това вече не можеше да стане. Защото ако в този момент О’Донъл се опиташе да изложи собствените си мисли, щеше да излезе, че подкрепя Пирсън и окончателно заклеймява Бартлет. Разбира се, все още можеше да проведе един разговор насаме с хирурга, но идеята за ползотворна и открита дискусия бе безвъзвратно провалена. Ама че проклетник е този Пирсън!

Залата отново притихна — това беше последица от необичайното за О’Донъл избухване. Бартлет седна на мястото си със зачервено лице, а Пирсън изглеждаше погълнат от своите бумаги.

— Колеги! — О’Донъл съзнаваше, че думите му трябва да бъдат категорично ясни. — Не е нужно да казвам, че подобни инциденти ще бъдат напълно неприемливи при бъдещите ни срещи. Събрали сме се тук, за да обсъдим отделни случаи и да извлечем някакви поуки от тях. На подобни съвещания няма място за никакви спорове и лични нападки! Доктор Пирсън, доктор Бартлет, надявам се, че съм достатъчно ясен! — Изгледа поред и двамата, после добави: — Минаваме на следващия случай.

Останалите четири случая, при които нямаше нищо особено, бяха обсъдени в спокойна атмосфера. Ето така трябва, помисли си Люси Грейнджър. В подобни моменти личните нападки не носят никому полза. Вярно е, че поставянето на незабавна диагноза изисква голяма доза решителност. Всеки лекар знае, че в случай на грешка ще отговаря. Но личната обида е нещо съвсем различно! Никой, дори и най-небрежният и некадърен хирург не би търпял подобно нещо!

Дали зад нападките на Джо Пирсън не се крие някакво лично отношение? Люси неведнъж си беше задавала този въпрос. Днес той беше изключително груб, без да взема под внимание, че случаят съвсем не е бил от лесните. От Друга страна, Гил Бартлет не беше от лекарите, които често допускат подобни грешки. Напротив, той минаваше за един от най-способните хирурзи на „Три общини“ — всички помнеха няколкото направо виртуозни операции, които беше извършил за отстраняване на злокачествени образувания.

Пирсън, разбира се, също знаеше това. Откъде тогава тази злоба? Може би завист… Гил Бартлет беше всичко, което старият патолог не можеше да бъде — преуспяващ лекар в разцвета на силите си. Тя погледна към Бартлет. Лицето му все още беше намръщено, но иначе той беше любезен и общителен човек. Той и съпругата му бяха много популярни сред бърлингтънския хайлайф. Люси често го беше срещала по коктейли в домовете на най-влиятелните граждани, а клиентелата му беше отлична.

Не се ли криеше тук причината за заяждането на Джо Пирсън? Той самият никога не е достигал успехите и популярността на добрите хирурзи, макар и да беше отличен специалист. Работата му беше важна, но никой не я познаваше, Хората често се питаха с какво всъщност се занимава един патолог, докато работата на хирурзите бе ясна за всички. Мнозина мислеха, че патолозите са нещо като помощен персонал, никой не си даваше сметка, че в действителност тези хора са висококвалифицирани специалисти, които се превръщат в добри медици едва след многогодишна практика в хладните приземия.

Парите също си казваха думата. Гил Бартлет, Люси Грейнджър и голяма част от присъствуващите в залата лекари работеха в „Три общини“ без заплата — доходите им зависеха от броя на пациентите. А Джо Пирсън беше на заплата в болницата с доход, приблизително два пъти по-малък от този на добрите хирурзи, в повечето случаи значително по-млади и по-неопитни от него хора.

Тук Люси си спомни прочетеното някъде цинично сравнение за хирурзи и патолози: „Хирургът получава 500 долара за изрязването на тумор, което му отнема няколко минути, а патологът получава 5 долара за работа, която му отнема дни — изследване, поставяне на диагноза, препоръки за лечение, а дори и прогноза за шансовете на оперирания пациент.“

Самата Люси беше в добри отношения със стария патолог. По известни само нему причини Джо Пирсън я харесваше и на драго сърце й помагаше в трудни минути. Тя неведнъж беше прибягвала до съветите му при поставянето на някоя трудна диагноза. А и не криеше от себе си факта, че старият лекар винаги й е бил симпатичен.

Междувременно събранието беше свършило. Люси изненадано погледна колегите си, които вече ставаха от столовете, и съзна, че не е чула нито дума от обсъждането на последния случай. Друг път ще трябва да внимава повече.

Джо Пирсън събра пръснатите по масата документи и се насочи към вратата. Люси видя как О’Донъл го настигна с няколко бързи крачки и го дръпна настрана.

— Джо, искам да поговорим. Нека влезем за минутка тук. — О’Донъл се пресегна и отвори вратата на намиращата се в съседство малка канцелария, в която от време на време заседаваше медицинският съвет. Пирсън неохотно го последва.

С преднамерено небрежен тон главният хирург каза:

— Мисля, че трябва да престанеш да тормозиш хората, Джо. Особено когато сме се събрали да обсъждаме хирургически грешки.

— Защо? — открито запита Пирсън.

Добре, щом искаш, ще си го получиш, ядоса се О’Донъл, след което остро заяви:

— Защото това не води доникъде! — Беше дошъл моментът да му покаже, че той именно е по-старшият и разликата в годините временно ще бъде забравена. Всъщност в качеството си на главен хирург той нямаше пряка власт над Пирсъновото отделение — можеше да се намесва само когато задълженията им се преплитаха.

— Посочих една грешна диагноза, това е всичко! — Пирсън на свой ред ставаше агресивен. — Или предлагаш да си мълчим при подобни случаи?

— Отлично знаеш за какво става въпрос! — рязко отвърна О’Донъл с леден глас. Видя, че старият доктор се поколеба — може би разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Не исках да го обидя… думите сами излетяха — поотстъпи той.

Кент не можа да сдържи усмивката си. Да се извинява, съвсем не беше в стила на Джо Пирсън. Кой знае какви усилия му е струвало! Овладя се и вече по-спокойно продължи:

— Мисля, че има и други начини да се посочи една грешна диагноза, Джо. Искам да те помоля при следващите ни заседания да се ограничаваш само върху заключенията от аутопсията. Обсъждането е моя работа. Мисля, че можем да го направим и без да нарушаваме добрия тон.

— Не виждам защо някои се ядосват. — Пирсън продължаваше да се мръщи, но явно отстъпваше.

— Няма значение, Джо. Искам само да знаеш, че тези заседания ще се провеждат така, както ги виждам аз! Това е! — Някак не му се искаше да ю притиска точно в този момент, но веднъж завинаги нещата трябваше да се изяснят.

— Е, това си е твое право — сви рамене старият патолог.

— Благодаря ти, Джо. — Окуражен от лесната победа, О’Донъл незабавно пристъпи към по-деликатния въпрос.

— Има и нещо друго, което искам да обсъдим.

— Чака ме работа. Не може ли друг път? — Старият явно му даваше да разбере, че съвсем не възнамерява да губи независимостта си поради току-що направената отстъпка.

— Не, мисля, че не… Става въпрос за следоперативните заключения.

— По-точно? — Агресивността се върна в гласа на Пирсън.

— Има оплаквания, че някои заключения прекалено дълго се бавят — каза спокойно О’Донъл.

— Руфъс, предполагам — жлъчно го прекъсна Пирсън. Не беше трудно да се отгатнат мислите му: още един хирург се опитва да ми мъти водата!

— Случаят на Руфъс е само един от многото — пренебрегна предизвикателството О’Донъл. — Оплакванията не са едно и две и ти добре го знаеш, Джо.

Пирсън замълча и за момент хирургът го съжали. Как минават годините, отново си помисли той. Джо Пирсън беше вече на шейсет и шест, и колко ли му оставаха? Не повече от пет-шест години активен живот. Някои хора приемаха старостта като нещо естествено и отстъпваха място на младите. Но Пирсън не беше от тях — той щеше да се бори до последния си дъх. Може би защото работата беше единственият смисъл на неговия живот. Понякога О’Донъл се питаше какво се крие зад враждебността му към, хирурзите. Дали не усещаше, че вече губи почва под краката си и изостава от последните достижения на медицината? Дори и да беше така, Джо Пирсън си оставаше голям специалист, притежаваше редица ценни качества и още дълги години можеше да бъде полезен.

— Вярно е — примирително въздъхна Пирсън.

Точно в неговия стил, помисли си с възхищение О’Донъл. Признава фактическото положение на неата без всякакво колебание, честно и открито. После си спомни колко силно го беше впечатлила прямотата на Пирсън, когато пристигна на работа в Бърлингтън. Спомни си и как успешно я беше използувал. Един от главните проблеми, които стояха пред него тогава, беше свързан с прекратяването на ненужните операции. В болницата се извършваха смайващо количество хистероктомии^[1], в повечето случаи на съвсем здрави органи. Една малка групичка хирурзи беше превърнала професията си в доходен занаят и ножът беше единственото, което предлагаха на болните си пациентки. При проведеното по-късно разследване се установи, че дори в случаи, при които и най-обикновени лекарства биха помогнали, тези хора бяха прибягвали до операция. Патологоанатомичното заключение се прикриваше зад воала на диагностични евфемизми като „хроничен миометрит“, „фиброзна маточна дегенерация“ и пр. Спомни си и думите, които каза на Пирсън тогава: „Отсега нататък състоянието на всеки изследван орган трябва да бъде отразявано в патологическото заключение с истинското му име — здравата матка да е здрава матка, и толкоз!“ Отговорът на патолога беше само една усмивчица, след която обаче последваха такива зашеметяващи заключения, че ненужните операции секнаха за броени дни. Хирурзите Никак не държаха да видят отстранения от тях орган в списъка на Джо Пирсън.

— Виж какво, Кент. — Гласът на Пирсън отново прозвуча примирително. — Напоследък съм затънал до уши. Не можеш да си представиш колко много работа имам!

— Представям си, Джо — О’Донъл се надяваше да чуе точно това. — Не само аз, всички виждаме, че работата е прекалено много за един човек. — Понечи да добави „на твоята възраст“, но навреме се спря. Вместо това каза: — Какво ще кажеш за някои подкрепления?

Реакцията на Пирсън беше мигновена:

— Помощ ли ми предлагаш? Та кой месеци наред настоява за още лаборанти? Трябват ми най-малко трима, но вие ми отпускате един! А машинописка, а стенограф? Имам заключения, които седмици наред чакат да бъдат преписани! Аз ли да седна на машината? — Старият лекар вече крещеше: — Знаеш ли колко неща могат да се оправят, ако администрацията поне малко се размърда? Тогава отново можем да говорим за следоперативните заключения! Господи! Дочаках да го чуя! Трябвала ми помощ!

О’Донъл търпеливо изчакваше.

— Свърши ли, Джо?

— М-даа… — Пирсън изглеждаше засрамен от избухването си.

— Нямах предвид помощен персонал — започна със спокоен тон главният хирург. — Като казах помощ, имах предвид още един патолог, който да ти помага в работата, да модернизира някои неща.

Като чу думата модернизация, Пирсън веднага настръхна:

— Виж какво…

Но О’Донъл го прекъсна:

— Аз те изслушах, Джо. Моля те сега и ти да ме изслушаш. — Изчака за момент, после продължи: — Мисля, че имаш нужда от някой способен младеж, който да поеме част от работата, да те облекчи.

— Няма нужда от втори патолог — отсече той яростно и категорично.

— Защо, Джо?

— Защото долу няма достатъчно работа за двама квалифицирани специалисти. Мога и без чужда помощ да се оправям с цялата работа. Още повече, че в отделението имам и един специализант…

О’Донъл говореше тихо, но в гласа му се долавяше упоритост:

— Специализантите са при нас на стаж, Джо. За определено време. Вярно е, че поемат част от работата. Но не и отговорността. Именно тук се нуждаеш от помощ!

— Остави ме сам да преценя това! Дай ми няколко дни и всички закъснели заключения ще бъдат на бюрото ти!

Беше ясно, че Джо Пирсън няма намерение да отстъпи. Макар и да я очакваше, О’Донъл остана леко изненадан от неотстъпчивостта му. Интересно дали тя се дължеше на нежеланието на стария да се раздели с неограничената си власт в отделението, или пък той просто си пазеше хляба — един Млад и енергичен човек можеше лесно да го засенчи. Всъщност О’Донъл никога не беше мислил за отстраняването на Пирсън. Беше убеден, че не ще намери заместник, който да притежава огромния му опит и почти енциклопедичните му познания в областта на патологоанатомията. Искаше да подсили отделението, а чрез него — и цялата организация на труда в болницата. Май ще е по-добре отново да му го обясни:

— Джо, не става въпрос за никаква генерална промяна Никой не иска такова нещо. Ти все така ще продължиш да ръководиш…

— Щом ще ръководя, остави ме да го правя както намеря за добре! — върна му го Пирсън.

О’Донъл усети, че търпението му се изчерпва, и реши да прекрати разговора. И без това достатъчно го беше притиснал. Ще изчака някой и друг ден, после отново ще повдигне въпроса. Не му се искаше да стават скандали и по този повод.

— На твое място бих си помислил — посъветва го той.

— Няма какво да се мисли! — Пирсън кимна и тръгна към вратата.

Ето, това е, въздъхна О’Донъл. Оръдията са заредени и генералното сражение е неизбежно. Известно време остана неподвижен на мястото си, замислен за предстоящите маневри в голямата битка.