Артър Хейли
Окончателната диагноза (20)

20

— Какво, за бога, правят там? Защо не се обаждат? — Пръстите на доктор Пирсън нервно барабаняха по бюрото. Беше изминал вече час и четвърт, откакто кръвната проба на детето беше заминала за университетската болница. Старият патолог и Дейвид Колман бяха сами а кабинета.

— Два пъти се обаждах на доктор Франц — успокоително каза Колман. — Обеща да позвъни веднага щом получат резултата.

Пирсън кимна с отсъствуващ поглед, после попита:

— Къде е момчето… Алегзандър?

Полицаите го докараха обратно Сега е при жена си. — Колман се поколеба, после запита: — Не е ли по-добре, докато чакаме, да се занимаем с кухненския персонал?

— После, после — тръсна глава Пирсън. — След като свърши всичко това… В момента не мога да мисля за нищо друго!

За пръв път от сутрешните бурни събития Дейвид Колман се запита какво ли изпитва старият лекар в момента. Никой не оспори твърденията му относно сензитивните проби, а мълчанието на Пирсън красноречиво говореше, че признава по-добрата информираност на младия си колега… поне в тази област. „Сигурно му е било доста неприятно“ — помисли си Колман и за пръв път усети нещо като симпатия към възрастния лекар.

Пирсън рязко спря да барабани с пръстите си и удари с длан върху бюрото:

— Защо, по дяволите, не се обаждат?!

 

 

— Някакви известия от патологията? — Измит и напълно готов за предстоящата операция, доктор Чарлс Дорнбъргър чакаше в преддверието на малката операционна, разположена непосредствено до родилното отделение.

— Няма, докторе — поклати глава дежурната сестра.

— Кога ще бъдем напълно готови?

Сестрата напълни две гумени бутилки с топла вода и ги постави под одеялото на малката операционна маса, която се използуваше за новородени.

— След няколко минути.

Един от стажантите се приближи до Дорнбъргър:

— Ще прибегнете ли до обменно кръвопреливане, ако не получите резултата от теста?

— Да — отговори Дорнбъргър. — И без това сме загубили прекалено много време. — Помисли, после продължи: — Във всеки случай анемията на детето е толкова силна, че подмяната на кръвта ще бъде оправдана и без резултата от този тест.

— Между другото, докторе, пъпната връв на детето е късо отрязана — обади се сестрата. — Питах се дали знаете това…

— Зная го. Благодаря. — Той се обърна към стажанта: — Когато предварително знаем, че ще се наложи обменно кръвопреливане, ние оставяме пъпната връв по-дълга, тъй като тя е най-естествената връзка с организма. За съжаление в този случай не е така…

— Как ще процедирате?

— Ще използувам местна упойка и ще направя отвор в пъпната вена. — Дорнбъргър отново се обърна към сестрата: — Затоплена ли е кръвта?

— Да, докторе.

Възрастният лекар продължи с обясненията си:

— Много е важно новата кръв да бъде затоплена до температурата на тялото. В противен случай опасността от шок нараства многократно.

Дорнбъргър ясно съзнаваше, че говори не толкова за сведение на младия си колега, колкото за собствено успокоение. Това му помагаше да не мисли. Измина доста време, откакто заряза Пирсън долу, в лабораторията, по нито вълнението, нито ядът му бяха минали. Нямаше никакво значение, че той самия не беше виновен. Неговият пациент беше в опасност, неговият пациент може би щеше да си отиде поради най-лошата от всички видове лекарска небрежност! И цялата отговорност за това падаше върху него и никой друг!

Искаше да продължи с обясненията си, но внезапно млъкна. Почувствува световъртеж, главата му пулсираше, а стаята се залюля пред очите му. Стисна клепачи. След миг ги отвори и всичко изглеждаше нормално — вещите отново заеха обичайните си места, световъртежът беше изчезнал. Но когато сведе поглед надолу, видя, че ръцете му треперят. Опита се да ги спре, но не успя.

В момента, в който вкараха количката с кувьоза на малкото бебе, до него долетя въпросът на младия лекар:

— Добре ли сте, доктор Дорнбъргър?

На върха на езика му беше обичайният положителен отговор. Знаеше, че ако каже „да“, ще може да продължи и да прикрие случилото се преди малко. А след това, с помощта на цялата си сръчност и познания, може би щеше дори да спаси това дете… спасявайки по този начин поне част от лекарската си съвест и гражданската си почтеност.

Но в следващия миг си спомни всичко, в което беше вярвал през дългите години медицинска практика. Спомни си за твърдото решение да отстъпи мястото си на по-младите, щом установи, че пациентите вече не могат да разчитат на цялата му сила, на цялото умение и сръчност на ръцете му. Помисли за всички тези неща, докато погледът му отново се спря върху треперещите ръце.

— Не… Мисля, че не съм добре… Беше развълнуван и гласът му трудно се поддаваше на контрол: — Моля, повикате доктор О’Донъл. Кажете му, че не съм в състояние да продължа и го моля да ме замести.

От този момент, фактически и по вътрешно убеждение, доктор Чарлс Дорнбъргър приключи с медицинската си практика.

 

 

Пирсън сграбчи слушалката още при първото иззвъняване на телефона:

— Да! Доктор Пирсън… — Ръката му побеля от напрежение: — Много добре благодаря! — Натисна бутона за вътрешна линия, без да оставя слушалката: — Дайте ми Дорнбъргър!

Някой се обади, после Пирсън отново проговори:

— Добре, предайте му, че току-що говорих с университета. Кръвната проба на бебето Алегзандър е положителна. Има еритробластоза!

Остави слушалката и бавно вдиша поглед. Очите на Дейвид Колман бяха впити в неговите.

 

 

Доктор Кент О’Донъл вървеше по болничния коридор към неврологията. Трябваше да се консултира с колегите си относно частичната парализа на един свой пациент.

Днес беше първият му работен ден след завръщането от Ню Йорк. Чувствуваше се освежен от преживяванията си през тези няколко дни. Всеки лекар се нуждае от промяна на климата, помисли си той. Понякога ежедневният контакт с пациенти и болести може да прерасне в дълбока депресия, която те износва, преди да си разбрал за съществуването й. А общо взето, промяната беше онзи лек, от който всеки човек има нужда. Срещата с Дениз го накара сериозно да се замисли върху възможността да прехвърли практиката си в Ню Йорк и да напусне Бърлингтън. Колкото повече мислеше, толкова повече му харесваше тази нова идея. Естествено, даваше си напълно ясна сметка, че тя бе породена от чувствата му към тази жена. Нима някога бе допускал, че ще помисли за напускане на „Три общини“! Сега вече се питаше друго — какво лошо има, ако човек направи професионалния си избор под влияние и в името на личното си щастие? Не се отказва от професията си, а просто ще смени полето на дейността си, ще отдава своя ум и познания на ново място, на нови хора, но със същата енергия и последователност. Не беше ли човешкият живот сбор от непрекъснато повтарящи се компоненти? Вече беше открил, че ако само един от тези компоненти липсва (в неговия случай — любовта), всичко останало губи смисъл. А с любов той ще бъде по-добър, по-пламенен и по-целеустремен, защото животът му ще бъде пълен. Помисли си за Дениз и отново усети неспокойствие и възбуда.

— Доктор О’Донъл! Доктор О’Донъл!

Името му, усилено от вътрешната радиоуредба, го върна в действителността. Спря и се огледа за телефон, от който да се свърже с операторката. Видя един отсреща, в остъкленото помещение на счетоводството. Изслуша молбата на доктор Дорнбъргър и незабавно тръгна към асансьора, който щеше да го отведе в педиатрията.

Докато търкаше ръцете си с четка и сапун, застаналият до него Дорнбъргър обясняваше случая, както и причините, поради които беше повикал именно него, главния хирург. Случката в патологическата лаборатория беше предадена точно и безстрасно. На два пъти О’Донъл зададе кратки въпроси, a през останалото време внимателно слушаше. Лицето му ставаше все по-мрачно. Беше дълбоко разтърсен от невероятните неща, които научи. Съзнаваше, че беше проявено нехайство, което можеше да коства живота на един пациент. Нехайство, за което сам носи немалка отговорност! „Отдавна трябваше да уволня Джо Пирсън — упрекна се той. — И без този случаи имаше достатъчно поводи. Но не, аз протаках, и извъртах, играех си на политика, мислех си, че така трябва да се действува. И през цялото време изневерявах на основните изисквания на медицинската практика!“

Взе една стерилна кърпа, избърса се и мушна ръцете си в подадените му от сестрата тънки гумени ръкавици.

— Да вървим.

Влязоха в малкото помещение и О’Донъл внимателно огледа готовото за операцията оборудване. Познаваше добре техниката на обменното кръвопреливане — доктор Дорнбъргър беше наясно с този факт и именно затова го беше повикал.

Миниатюрното крехко бебе вече беше извадено от кувьоза и лежеше на затоплената операционна маса. О’Донъл отбеляза, че е съвсем неподвижно и едва реагира на суетнята наоколо. Това беше твърде обезпокоителен признак.

Сестрата разгъна един стерилен чаршаф и покри детето. Открити останаха само главата и коремчето, върху което ясно личеше още ненапълно зарасналата пъпна връв. Местната упойка вече беше поставена. О’Донъл пое подадения от сестрата инструмент, а стажантът се изправи до него с бележник в ръка.

— Вие ли ще отчитате?

— Да, сър.

При други обстоятелства О’Донъл би се усмихнал в себе си на това „сър“. Стажантите и практикантите, които всъщност съставляваха основната лекарска маса в болницата, бяха толкова независимо и критично настроено племе! Те винаги първи откриваха пропуските в работата на по-възрастните и утвърдени лекари. Един от тях да те нарече „сър“ — та това си беше истински празник!

Няколко минути по-рано в операционната бяха влезли две от стажуващите сестри. По стар навик О’Донъл започна да описва извършваните процедури н глас.

— Сигурно знаете — той погледна към стажантките, — че по същество обменното кръвопреливане представлява процес на изпомпване. Изваждаме определено количество кръв от детето и я заменяме със същото количество донорна кръв. Повтарям с процедурата, докато сменим изцяло болната кръв.

Асистиращата сестра завинтваше банката със здрава кръв над масата.

— В лабораторията са сравнили кръвта на пациента с тази на донора, установили са индентичността на кръвните групи. Ние трябва да сме абсолютно сигурни, че вкарваме толкова кръв, колкото сме изпомпали. Ето защо записваме всяка операция. Той посочи стажанта-лекар с бележник в ръка.

— Температура 37 градуса — съобщи асистиращата сестра.

— Скалпел, моля — протегна ръка О’Донъл.

Изключително внимателно преряза изсъхналата горна част на пъпната връв. Отдолу се показа влажната червена тъкан. Остави скалпела настрана.

— Тампон.

Стажантът любопитно се беше надвесил над масата.

— Пъпната вена е била изолирана и сега трябва да махна тапата — обясни О’Донъл. Протегна ръка и сестрата постави инструмента на върха на пръстите му. Окървавената тапа беше толкова миниатюрна, че едва се виждаше с просто око. Той я издърпа изключително предпазливо — да оперираш толкова малко бебе, приличаше на изработването на микроскопична кукла… „Какви ли са шансовете му да оживее? — питаше се О’Донъл. — При нормални обстоятелства — големи. Но сега, след толкова дни закъснение?“ Погледна лицето на детето. Странно, то не беше грозно, каквито обикновено са лицата на преждевременно родените. Беше дори хубавичко с тази твърда линия на челюстта, която издаваше скрита сила. Необичайно отклонение на мислите му, но каква несправедливост беше това, да се появиш на този свят с толкова враждебни сили срещу себе си! Всички, насочени срещу трепкащата искрица живот!

Асистиращата сестра държеше пластичен катетър с тънка игла на върха. С него щяха да изваждат венозната кръв. О’Донъл го пое и с върховно внимание го заби в разкритата пъпна вена.

— Моля, измерете венозното налягане — каза той.

Задържа катетъра във вертикално положение, а сестрата измери височината на бликналата струйка кръв с помощта на малка линийка.

— Шейсет милиметра — обяви тя и стажантът записа цифрата.

Друго пластмасово съединение осигуряваше достъпа до кръвната банка над масата, а трето водеше към емайлираните ванички под нея. О’Донъл хвана всичките три съединения и ги скачи към специалната 20-кубикова спринцовка, оборудвана с три отделни кранчета. Завъртя първото на деветдесет градуса и каза:

— Започваме изпомпването.

С върха на чувствителните си пръсти той леко изтегли буталото. Това беше критичният момент при всяко кръвопреливане — ако кръвта не потече от само себе си, ще трябва да започнат всичко отначало. Усети как Дорнбъргър се навежда зад него. Изведнъж кръвта рукна, напълни катетъра и започна да прелива в спринцовката.

— Забележете как става изпомпването — отново проговори О’Донъл. — В случая ще изтегляме съвсем минимални количества, защото детето е много слабо. При нормално дете бих започнал с 20 милилитра но сега ще се задоволя с 10, за да избегна рязкото колебание във венозното налягане.

„Десет милилитра — вън“ — записа в бележника си стажантът.

О’Донъл затвори кранчето и натисна до дъното буталото на спринцовката. Изтеглената кръв плисна в металната ваничка. Ново завъртане и в спринцовката се стече десет милилитра здрава кръв от банката. Бавно и внимателно той я вкара в тялото на детето.

В бележника на стажанта се появи нова бележка: „10 милилитра — вътре.“

О’Донъл внимателно продължи. Всяко изтегляне на кръв от тялото и заменянето й с нова отнемаше около пет минути. В критични случаи като този всеки хирург би се изкушил да бърза, но О’Донъл отлично съзнаваше, че тук бързината е напълно неуместна. Малкото тяло на масата беше на края на съпротивителните си сили — и най-слабият шок би бил фатален.

Двадесет и пет минути след началото на операцията детето неочаквано потръпна и проплака. Беше тъничък, треперлив писък, слаб и немощен протест, който почти веднага заглъхна. Но той беше признак на живот и очите на всички в операционната се усмихнаха над маските.

О’Донъл беше твърде опитен, за да си позволи прибързани заключения, но все пак подхвърли на стоящия зад него Дорнбъргър:

— Май ни се сърди, а? Може пък да е за добро…

Усети как напрежението в операционната спадна с един градус. Дали пък няма да оживее? Беше виждал достатъчно странни и трудно обясними неща през дългите години на хирургическата си практика. Отдавна се беше убедил, че няма нищо невъзможно, че в медицината неочакваното е толкова често на твоя страна, колкото е и срещу теб.

— Добре — каза той. — Засега ще продължаваме така. — Изпомпа десет милилитра и ги замени със същото количество здрава кръв. Изпомпа нови десет, после още, още…

И тогава, точно петдесет минути след началото на операцията, сестрата тихо съобщи:

— Температурата спада, докторе. Сега е 36.4.

— Проверете венозното налягане — бързо нареди той.

Беше 35 милиметра. Твърде ниско.

— Не диша добре. Цветът на кожата е лош! — оповести стажантът.

— Следете пулса! — заповяда му О’Донъл, а на сестрата каза: — Кислород!

Тя се пресегна и покри лицето на детето с гумената маска. След миг се чу съскането на кислорода.

— Пулсът много бавен!

— Температурата падна на 35.7 градуса!

— Дишането спира! — Стажантът опря стетоскопа на малките гърди: — Спря напълно!

О’Донъл грабна стетоскопа и напрегнато се вслуша. Долови сърдечна дейност, която беше слаба, рядка и далечна.

— Корамин — един кубик! — Гласът му беше остър и напрегнат. Стажантът се извърна, а той разкъса покривалото и започна да прави изкуствено дишане. След миг стажантът беше до него с готова спринцовка в ръка.

— Право в сърцето! — заповяда О’Донъл. — Това е единственият ни шанс!

 

 

В патологията доктор Дейвид Колман беше неспокоен. Двамата с Пирсън си бяха разпределили няколко новопристигнали хирургически заключения, но работата им не спореше От телефонното позвъняване, дало им резултатите от кръвната проба на детето, беше изминал почти час. Но вест от педиатрията все още нямаха.

Преди петнадесет минути Колман беше станал нервно от мястото си:

— Ще прескоча до лабораторията. Може да свърша нещо.

При което старият го беше помолил:

— Останете, ако обичате.

— Разбира се, щом желаете — за своя собствена изненада бе отвърнал Колман.

Продължиха да се взират мълчаливо в разхвърляните пред тях заключения.

Дейвид Колман трудно понасяше неизвестността. Усещаше, че е напрегнат не по-малко от Пирсън, макар че на стария му личеше повече. За пръв път си даде сметка, че случаят го беше разстроил. He изпита никакво самодоволство от факта, че не Пирсън, а той е излязъл прав по въпроса за кръвните проби. В момента отчаяно се молеше всичко да свърши благополучно и детето да оживее. Остана малко стреснат от силата на своите емоции — никога не беше допускал, че нещо може да го развълнува толкова много. Спомни си, че още с идването си в болницата той хареса Джон Алегзандър, а след като се запозна със съпругата му, у него започна да се оформя неизказано, но твърде реално приятелско чувство към младото семейство. Чувство, което се подсилваше от землячеството им.

Времето бавно течеше. Всяка минута изглеждаше по-дълга от предишната. Опита се да мисли за предстоящите задачи — това винаги помага, когато човек трябва да убива времето. Реши да се концентрира върху някои аспекти от случая Алегзандър. Първо: фактът, че при теста на Кумс детето се оказва с положителен резултат, говори, че и майката има положителен Rh-фактор в кръвта си. Замисли се върху този проблем.

Разбира се, Елизабет Алегзандър би могла да получи положителния Rh-фактор по време на първата си бременност. И то без да навреди на детето си. Беше умряло от бронхит, доколкото си спомняше. Въздействието на положителния Rh-фактор винаги е много по-вероятно при повторно забременяване.

Съществува и друга възможност — Елизабет да е получила кръв с положителен Rh-фактор, ако са й правили кръвопреливане. Прекъсна хода на мислите си, защото усещаше, че в паметта му се крие нещо, което би могло да помогне на разсъжденията му. Напрегна се да си спомни и след миг всичко дойде на мястото си. Кръвопреливане! Катастрофата в Ню Ричмънд! Железопътният прелез, на който бащата загива, а момичето оживява, макар и тежко ранено!

Дейвид Колман отново напрегна паметта си. Опитваше се да си спомни какво беше казал Джон Алегзандър по повод на нещастието. После думите бавно изплуваха в съзнанието му: „Елизабет беше почти мъртва. Но кръвопреливането я спаси. Мисля, че тогава за пръв път видях какво е болница. Живях в нея почти непрекъснато в продължение на цяла седмица.“

Няма съмнение, че след толкова години едва ли нещо може да се докаже, но той искаше да прецени реално всичко, което се е случило тогава. Rh-факторът става известен на медицина та в края на 40-те години. Още десет години са необходими. За та започне масовото тестиране на болните. Междувременно почти навсякъде кръвопреливането се прави, без да се взема под внимание сходството или несъответствието на Rh-фактора. Всичко съвпадаше. Катастрофата, която Елизабет преживява, се е случила някъде в края на 1949 година спомняше си това по разказите на баща си.

Баща му! Та нали доктор Брайън Колман — неговият баща, лично се грижеше за семейство Алегзандър, нали той е наредил кръвопреливането на момичето! Ако са били необходими няколко дози кръв, положително те са били от различни донори. И в такъв случай шансът някой от тях да е бил с положителен Rh-фактор, е почти неизбежен. Ето откъде е дошла сензитивността на момичето. Дейвид Колман беше сигурен в това. Естествено, по онова време този факт е бил без всякакво значение. Кръвта й е създала някои определени антитела, и толкоз. Престояли в латентно състояние цели девет години, тези антитела изведнъж са се съживили и яростно са се нахвърлили върху детето в утробата й.

Тук няма място да обвинява баща си, дори и хипотезата му да е вярна. Старият лекар е предписал лечение, което е отговаряло на тогавашните стандарти. Вярно, че по онова време вече се е знаело за съществуването на фактора Rh, a някъде дори и са правили сравнителни проби. Но едва ли някой е очаквал, че отрупаният с работа провинциален лекар ще бъде в крак с последните новости на медицината. А може би е трябвало да бъде? Някои тогавашни лекари, макар и в дълбоката провинция, добре са съзнавали широките хоризонти, които открива пред тях новото систематизиране на кръвните признаци. И бързо са възприемали всичко, което е ставало известно в тази насока. Вероятно това са били млади хора, помисли си Дейвид Колман. По онова време баща му вече е бил на години и едва ли е имал много време и желание за четене и самообразоване. Но дали това е оправдание? Дали Дейвид Колман би приел такова оправдание от други хора? Или в случая той просто мери с друг аршин, защото става въпрос за мъртвия му баща? Тази мисъл го обезпокои. Стана му неловко, че чувствата към близките изместват най-святите му възгледи. Реши да не мисли повече за това. Чувствуваше се неуверен, колеблив…

Усети погледа на стария патолог върху себе си.

— Колко време мина? — Гласът на Пирсън беше дрезгав.

Колман погледна часовника си:

— Малко повече от час.

— Ще им позвъня! Пирсън нервно посегна към телефона, после ръката му се поколеба и отдръпна: — Не, по-добре да изчакам.

Елизабет Алегзандър беше сама в болничната стая. Лежеше неподвижно с отпусната върху възглавницата глава.

Така я завари сестра Уайлдинг.

— Някакви новини? — запита младата жена.

Сивокосата сестра поклати глава:

— Ще ви съобщя, веднага щом науча нещо. — Остави на масата чаша с портокалов сок и добави: — Ако желаете, мога да остана при вас…

— Да, моля ви. — Елизабет се усмихна едва-едва, а сестрата придърпа един стол и седна до главата й. Уайлдинг с облекчение усети как болката в краката, която я мъчеше от доста време насам, постепенно намалява. Подозираше, че точно тя ще я принуди да напусне службата си, независимо дали е готова да го направи, или не. Е, няма да е съвсем неподготвена.

Уайлдинг изпитваше силно желание да помогне по някакъв начин на тази млада и симпатична двойка. Още от самото начало ги беше харесала и гледаше на тях като на свои собствени деца. Винаги беше мечтала за дъщеря и сега, грижейки се за това момиче, което може би щеше да загуби детето си, тя имаше чувството, че се грижи за собствената си дъщеря. Не беше ли глупаво? Толкова години служба, а продължава да бъде сантиментална.

— За какво си мислехте, когато влязох? — обърна се тя към Елизабет.

— Мислех си за деца… Пълнички здрави дечица, които пълзят по зелената трева, а слънцето ярко свети над тях… — Гласът на Елизабет беше тих и замечтан. — Това си спомням от собственото си детство в Индиана. Спомням си още, че тогава си мислех как ще порасна и ще имам свои деца. И те ще се търкалят в тревата под топлото слънце…

— Странно се измятат нещата в този живот — каза Уайлдинг. — Мислиш си за едно, а става съвсем друго. Аз имам син… Вече е голям мъж.

— Така ли? Не знаех това.

— Да, момчето ми порасна. Морски офицер е. Преди месец-два се ожени, изпрати ми писмо.

Как ли става това, запита се Елизабет. Носиш малкото парче месо в утробата си, раждаш го, гледаш го… И изведнъж писмо: „Мамо, аз се ожених.“

— Мисля, че никога не успяхме да се опознаем както трябва — продължаваше Уайлдинг. — Предполагам, че вината е в мен. Разведох се, а после не успях да му създам истински дом… семейство.

— Но ще го виждате от време на време, нали? — запита Елизабет — Ще имате и внуци?

— Много мислих върху това — отвърна сестрата. — Струваше ми се прекрасно. Да имаш някъде наблизо внуци, да ходиш и да ги гледаш вечер, когато родителите им излизат… и всичко останало.

— А сега не мислите ли така?

Уайлдинг поклати глава:

— Имам чувството, че когато отида при тях, ще бъда на гости при непознати хора. А пък нямам възможност да пътувам често. Синът ми, знаете, служи в Хавай. Заминаха миналата седмица. — Замисли се, после с горчиво примирение добави: Бяха тръгнали насам… да ме види и да ме запознае със съпругата си. Но нещо им се случи в последния момент и не можаха да дойдат.

Настъпи тишина. После старата жена въздъхна и се изправи на уморените си нозе.

— Е, май ще трябва да тръгвам.

На вратата се обърна и вече със служебния си глас добави: Изпийте сока си, мисис Алегзандър. А ако науча нещо, веднага ще ви уведомя.

 

 

Времето течеше бавно и за Джон Алегзандър, който се беше върнал в серологията. Откакто се раздели с Елизабет в болничната й стая, беше изминал един цял час, а той все така напразно се опитваше да свърши някаква работа. Умът му беше горе, в малката операционна… Какво ли ставаше там? Тръсна глава и се приготви да завърши опита, с който се беше захванал. Банистър се приближи и взе епруветката от ръцете му.

— Дай на мен — каза той с благ глас, поглеждайки в разтворения на масата формуляр.

Джон се опита да протестира, но старият лаборант го спря.

— Остави това, момче. Аз ще го свърша. А ти иди при жена си, а?

— Благодаря. Мисля, че трябва да остана тук. Доктор Колман каза, че ще дойде веднага след… като научи резултата. — Очите на Алегзандър отново се обърнаха към стенния часовник: — Скоро трябва да свършат, нали? — Гласът му беше тих и напрегнат.

Банистър се извърна.

— Да, време е вече…

 

 

Кент О’Донъл се обливаше в пот; асистиращата сестра избърса челото му с парче марля. От началото на изкуственото дишане бяха изминали цели пет минути, но малкото тяло под рьцете му не реагираше. Той внимателно натискаше и отпускаше, кислородът съскаше, опитваше се да предизвика вдишване, да накара мъничките уморени дробове да се върнат към живота, към самостоятелното движение. О’Донъл страстно желаеше това бебе да оживее. Защото знаеше, че ако то умре, неговата болница се е провалила при изпълнението на най-важната си функция — да оказва навременна грижа и помощ ма болните и слабите. Това дете не беше получило навременна грижа, напротив — то беше получило най-лошата помощ, и то в момент, когато е имало нужда от най-добрата, небрежността беше изместила опита. Усети, че се опитва да общува, да прелее част от собствената си жар в замиращото под пръстите му мъничко сърчице.

„Ти имаше нужда от нас, а ние те измамихме. Ти изобличи слабостта ни. Но нека опитаме още веднъж, този път заедно! Понякога се справяме и по-добре, не съди за нас само по една единствена грешка! На този свят съществуват безразсъдство и небрежност, предразсъдъци и ограниченост… ние вече ти ги показахме. Но има и друти неща… добри, топли неща, за които си заслужава да се живее! Затова дишай! Колко просто и същевременно колко важно е това!“

Ръцете на О’Донъл продължаваха ритмичното си движение. Натиск… отпускане, натиск… отпускане…

Изтекоха още пет минути. Стажантът отново опря стетоскопа до гърдичките на детето, после се изправи. Срещна питащите очи на хирурга и бавно поклати глава. О’Донъл спря, разбрал, че е безсмислено да продължава.

Обърна се към Дорнбъргър и тихо каза:

— Страхувам се, че свърши…

Очите им се срещнаха в безпомощна мъка.

После О’Донъл почувствува как го обзема неудържима ярост. Смъкна кепето и маската, издърпа рязко ръцете си от гумените ръкавици и ти захвърли на пода.

Усещаше погледите на околните върху себе си. Стисна устни и отново се обърна към възрастния лекар:

— Е, добре… да вървим!

На вратата рязко се обърна и каза на замръзналия неподвижно стажант:

— Ако някой ме търси, кажете му, че съм при доктор Пирсън!