Артър Хейли
Окончателната диагноза (17)

17

Сестра Уайлдинг отметна непокорния кичур посивяла коса, който все се измъкваше изпод колосаното й боне, и забърза по коридора на четвъртия етаж, на крачка пред Джон Алегзандър. После отвори една от вратите и весело каза:

— Имате посетител, мисис Алегзандър!

Елизабет протегна ръце, мръщейки се леко от болка:

— Джони, скъпи!

Той пристъпи и нежно я целуна, усещайки под ръцете си топлината на тялото й, обгърнато от чистия болничен халат. От косата й полъхваше лека миризма на етер и това му напомни, че тя е била някъде сама, някъде, където той не е могъл да присъствува. Сякаш се срещаха след дълга раздяла…

— Сигурно изглеждам ужасно — леко се отдръпна Елизабет.

— Напротив, изглеждаш много добре — отвърна той.

— Нямах време да си взема нищо. — Тя сведе поглед към безформеното болнично облекло. — Дори нощница и червило.

— Знам, знам — успокоително продума той.

— Ще напиша на един лист какво ми трябва и ти ще ми го донесеш.

Зад тях мисис Уайлдинг дръпна завесата, която разделяше двете легла в малката стаичка.

— Ето… Така ще бъдете по-добре. — После взе чашата от масичката до леглото на Елизабет и я напълни с ледена вода от една кана. — След няколко минути ще се върна и тогава ще можете да видите детето си, мисис Алегзандър.

Вратата се затвори зад нея и Елизабет се извърна към Джон. Очите й бяха напрегнати, питащи:

— Джони, искам да зная всичко! Какви шансове има детето?

Той се поколеба, а тя взе ръката му:

— Искам истината, Джони! Сестрите не ми казват нищо, ето защо ти трябва да ми кажеш! — Гласът й потрепера и той разбра, че сълзите не са далеч.

— Всичко може да се случи — започна той, като внимателно подбираше думите си: — Говорих с доктор Дорнбъргър, който каза, че шансовете му са средни. Може би детето ще живее…

Главата на Елизабет се отпусна върху възглавницата и тя тихо прошепна:

— Значи, наистина надеждата е малка…

Джон се чудеше какво да каже. Ако детето не оживее, и за двамата ще е по-добре да бъдат подготвени още отсега… много по-добре, отколкото да подхранва напразни надежди у Елизабет…

— То е ужасно мъничко, знаеш… — промърмори той. — Роди се цели два месеца по-рано… И най-леката инфекция… Силата му е съвсем малко…

— Благодаря ти — прошепна Елизабет. Очите й бяха вперени в тавана, но тя здраво стискаше ръката му По бузите й се търкулнаха сълзи, Джон също усети, че се просълзява.

Опита се да контролира гласа си:

— Елизабет, скъпа! Каквото и да се случи… ние сме още млади… Животът е пред нас…

— Зная — тихо прошепна тя и се сгуши в прегръдката му. Но две деца… по този начин… — Вдигна глава и проплака: — Не е честно, Джони!

Минута-две останаха неподвижни. Тя тихо плачеше. После се размърда и измърмори:

— Дай една кърпа!

Той бръкна в джоба си и я подаде.

— Вече съм добре — избърса очите си тя. — Беше… просто временна слабост…

— Поплачи си, скъпа… Ще ти олекне.

Тя се усмихна разсеяно и му върна кърпичката.

— Страхувам се, че цялата я измокрих. — После гласът й укрепна: — Джони… аз лежа тук и много мисля…

— За какво?

— Искам да постъпиш в Медицинския факултет.

— Виж какво, скъпа… — опита се да протестира той. — Вече говорихме по този въпрос…

— Не — прекъсна го Елизабет с ясна решителност в гласа. — Винаги съм го искала, а сега и доктор Колман ти го каза!

— Имаш ли представа колко ще ни струва?

— Имам. Но мога да си намеря работа.

— С дете? — меко попита той.

За миг настъпи мълчание, после Елизабет тихо каза:

— Може би няма да имаме дете.

Вратата безшумно се отвори и в стаята влезе сестра Уайлдинг. Хвърли поглед към зачервените очи на Елизабет, после дискретно се обърна към Джон:

— Мога да ви заведа да видите детето си, мистър Алегзандър.

 

 

Доктор Дорнбъргър остави Джон пред вратата на родилното и се отправи към детското отделение. То се намираше в основно реконструираната според най-новите изисквания за пространство и светлина част на сградата и към него се отиваше по дълъг коридор, боядисан в свежи тонове. С приближаването си долови неизменния концерт от бебешки плач — чуваха се пискливи фалцети, но и солидни басчета… По навик спря пред остъклената предна част на отделението. Както винаги вътре беше много оживено. Погледът му се плъзна по редиците малки легла.

Тук са нормалните и здрави животинчета, помисли си той. Онези, които поне засега са спечелили битката за съществуване. След няколко дни ще поемат за света, който ги очаква отвън. После е ясно — дом, училище, борба за по-добро място под слънцето, надпревара за слава и материални блага. Не всички щяха да вкусят от сладкия плод на славата — някои твърде бързо щяха да познаят поражението, провала… С неизбежния процент жертви тяхното поколение щеше да се радва на младостта, да посреща с благодарност зрялата възраст и накрая тъжно да се примири със старостта. Това са хората, за които се проектират нови, по-мощни и по-блестящи автомобили, те са онези които ще накарат самолетите да летят по-бързо и по-далече, техният вкус ще бъде задоволяван с нови, още непознати достижения на леката промишленост… Тези хора щяха да се изправят срещу неизвестното бъдеще — голяма част от тях с предпазливост, друга — със страх, а трета — малка шепичка храбреци — щяха да го посрещнат гордо, с открити гърди. Някои от тези, които лежат сега тук, може би ще летят в открития Космос, а други, ползувайки се от дарбата на словото, щяха да увличат след себе си тълпите или пък щяха да възбуждат тяхната ярост и раздразнение. След около двадесет години повечето ще достигнат зрелостта си и ще започнат да се подчиняват на онези древни и неписани закони, които ги бяха създали и запратили в огромния кръговрат, наречен живот. Но засега всички са победители — преодолели са първото и най-сериозно препятствие! Бариерата е вдигната, а битките предстоят…

От другата страна на коридора се намираше вратата на второто, по-малко детско отделение. За разлика от голямото тук беше тихо. Всяко дете лежеше изолирано в собствена стъклена клетка. Тук бяха недоносените, съмнителните случаи, за които първото препятствие все още беше прекалено високо… Именно тук влезе доктор Дорнбъргър.

Погледна най-новия си пациент — тъничка и несигурна искрица живот, после бавно поклати глава. Взе писалката и методически, както винаги, написа предписание за необходимото лечение.

Минута след излизането на стария гинеколог в помещението влязоха Джон Алегзандър и сестра Уайлдинг. Бяха със стерилни халати и маски, въпреки че дебело стъкло ги отделяше от вътрешната част на отделението. Там, зад стъклото, тихо бръмчеше климатичната инсталация, температурата и влажността на въздуха бяха под постоянен контрол. Спряха се и мисис Уайлдинг почука по стъклото. Младата сестра, която работеше вътре, вдигна глава.

— Бебето Алегзандър! — Сестра Уайлдинг повиши глас, за да преодолее стъклената преграда, и посочи към Джон. Момичето кимна и им направи знак да приближат. След няколко крачки се спря и посочи един от кувьозите, отмествайки се леко встрани.

— Боже мой! — неволно възкликна Джон. — Това ли е…

— Не е много едър, нали? — състрадателно се обади сестрата.

Джон гледаше и не можеше да повярва на очите си. Нима това беше човешко същество? Тази миниатюрна, сбръчкана и приличаща на маймунка фигурка, малко по-голяма от двете му длани?

Бебето лежеше съвършено неподвижно. Очите му бяха затворени и само едва забележимото повдигане на гърдите издаваше присъствието на живота. Дори и в този кувьоз, направен за най-малките бебета, безпомощното и неподвижно телце изглеждаше безнадеждно загубено. Невероятно как може да съществува живот в това крехко телце!

Младата сестра излезе от отделението и се приближи.

— Колко тежеше при раждането? — запита Уайлдинг.

— Три фунта и осем унции — отвърна момчето и се обърна към Джон. — Ясен ли ви е начинът, по който се грижим за вашето дете, мистър Алегзандър?

Той поклати глава, без да може да откъсне поглед от мъничкото същество оттатък.

— Някои хора искат да знаят… — словоохотливо продължи сестрата. — Изглежда, си въобразяват, че това може да им помогне…

— Обяснете ми тогава — промълви Джон.

— Температурата вътре — момичето посочи към кувьоза — е точно 98 градуса^[1]. А въздухът съдържа 40 процента повече кислород от нормалното. Това помага на дишането му, защото дробовете му са много малки… всъщност съвсем неразвити.

— Разбирам. — Очите му отново се върнаха на леко по-мръдващите гърдички. Докато това движение продължава, животът е там, мъничкото сърчице напрегнато тупти и поддържа тънката нишка, която води към оцеляването.

— Бебето ви е твърде слабо, за да суче — продължи сестрата. — Затова прибягваме до изкуствено хранене. Виждате ли онзи малък маркуч? — Тя посочи найлоновия кабел, който свързваше капака на стъклената кутия с устата на новороденото. — Стига чак до стомаха. На всеки час и половина през него детето получава декстроза и вода.

Джон се поколеба, после запита:

— Много ли такива случаи сте имали?

— Да — тъжно кимна сестрата, сякаш предусещаше следващия въпрос. Той забеляза, че тя е дребничка, но симпатична, с яркочервена коса под бялото боне. И изненадващо млада — едва ли имаше повече от двайсет години. Въпреки младостта обаче от нея се излъчваше сигурност и професионална компетентност.

— Мислите ли, че ще оживее? — Той отново хвърли бегъл поглед към дебелото стъкло.

— Никога не може да се каже със сигурност. — Челото на сестрата замислено се набърчи. Той усети, че момичето иска да бъде откровено — да не му дава прекалено големи надежди, но и да не му ги отнема изцяло. — Някои оживяват, други — не. Понякога ми се струва, че има бебета с подчертана жажда за живот. И се борят за него.

— А това? То бори ли се?

— Още е рано да се каже — предпазливо отвърна тя. — Ако беше изкарало двата месеца там, където трябва, щеше да е съвсем друго… — После тихо добави: — Борбата му ще бъде тежка!

Очите му отново се върнаха върху мъничката фигурка. И едва сега си помисли: „Та това е моят син, частица от мен!“ Изведнъж сърцето му се изпълни с обич към това мъничко късче месо, което самотно водеше битката си в топлата стъклена кутия. Изпита абсурдното желание да изкрещи през дебелото стъкло: „Ти не си сам, синко! Аз съм тук и ще ти помогна! Ето ръцете ми вземи тяхната сила! Ето дробовете ми, дишай с тях! Само не се предавай, сине, не се предавай! Толкова много неща ни предстоят, ако оживееш! Слушай ме и се дръж! Аз съм твоят баща и те обичам!“

Усети как сестра Уайлдинг леко го хвана за ръката.

— По-добре да си вървим… — меко проговори тя.

Той кимна, неспособен да говори. Хвърли още един поглед към стъклената клетка и излезе с наведена глава.

Люси Грейнджър почука на вратата на патолозите и влезе. Джо Пирсън седеше зад бюрото си, а Дейвид Колман прелистваше някаква папка в дъното на помещението.

— Нося новите снимки на Вивиан Лобъртън — каза тя.

— Показват ли нещо? — скочи Пирсън, като отмести книжата пред себе си.

— Страхувам се, че много малко. — Люси отиде към окачения на стената екран и двамата незабавно я последваха, Колман натисна бутона и след секунда флуоресцентните лампи под матираното стъкло ярко заблестяха.

Започнаха внимателно да сравняват старите снимки с новите. Люси посочи реакцията на периоста^[2], която й беше показал доктор Бел и която се дължеше на биопсията. Каза, че други изменения не може да открие.

Пирсън дълго търка брадата си, после погледна към Колман:

— Изглежда, идеята ви не даде резултат…

— Тъй излиза. — Колман почувствува, че двамата продължават да са на противоположни мнения. Питаше се как ли ще постъпи старият сега.

— Все пак си струваше да опитаме… — Пирсън умееше да изръмжава по неподражаем начин дори и най-обикновената фраза, но в този случай с ръмженето явно се печелеше време.

— Значи, и рентгенът се измъква — почти иронично проточи той.

— Така излиза — кимна Люси.

— И остава патологията… аз да реша…

— Да, Джо — тихо отвърна лекарката. Изминаха цели десет секунди, преди Пирсън отново да проговори:

— Моята диагноза е следната: пациентката има злокачествен тумор — остеогенна саркома!

Думите му прозвучаха категорично, без сянка от съмнение.

Люси го погледна в очите:

— Окончателна?

— Напълно! — Отново никаква следа от колебание в гласа на патолога. — Между другото още в началото бях сигурен в това — продължи той. — Мислех си, че тези снимки ще потвърдят диагнозата ми!

— Ясно! — кимна Люси. Умът й вече се занимаваше с непосредствените задачи, които й предстояха.

— Кога ще ампутираш? — попита някак небрежно Пирсън.

— Утре сутринта. — Люси събра снимките и тръгна към вратата. Спря се за момент и добави с тъжна усмивка: — А сега ще трябва да съобщя новината… Няма да ми е лесно!

Пирсън почака вратата да се затвори след нея и се обърна към Колман:

— Някой трябваше да реши — неочаквано любезно проговори той. — Нарочно не поисках мнението ви, защото не желая да съществуват съмнения. Ако Люси усети, че сме на различни мнения; тя ще го каже на момичето и на родителите й. А те ще искат да изчакат — хората винаги постъпват така… — Млъкна, после тихо добави: — Не е нужно да ви обяснявам докъде води протакането в случай на остеогенна саркома, нали?

Колман кимна. Беше далеч от мисълта да оспорва правото на Пирсън да решава. Както той сам каза, някой трябваше да го направи. Но все пак се питаше дали тази ампутация ще бъде оправдана… Във всеки случай и двамата скоро щяха да разберат това — веднага след като отрязаният крак пристигне в лабораторията. Дисекцията категорично щеше да потвърди или отхвърли поставената диагноза. Но за съжаление това никак нямаше да помогне на пациентката. Защото хирурзите знаят много начини за качествено ампутиране на крайници, но нито един за връщане на мястото им…

Следобедният самолет от Бърлингтън кацна на нюйоркското летище „Ла Гуардия“ малко след четири Кент 0’Донъл взе такси за Манхатън, облегна се назад и за пръв път от няколко дни насам се отпусна. Обичаше да се отпуска в нюйоркските таксита, вместо да следи движението, което допълнително му опъваше нервите. Отдавна беше стигнал до извода, че човек трябва да гледа на света от позициите на фатализма: готви се за нещастие, а когато ти се размине, поздрави се с невероятния си късмет.

Напрежението на изтеклата седмица както в болницата, така и извън нея беше направило нуждата му от разтоварване още по-силна. Беше увеличил приемните си часове и пое няколко допълнителни операции. Всичко това с цел да компенсира своето четиридневно отсъствие. Върхът на напрежението беше състоялото се преди два дни общо събрание на медицинските кадри, на което той обяви вноските на всеки един от лекарите в строителния фонд. Както се очакваше, мнозина останаха недоволни, но никой не посмя да се противопостави открито.

Макар и потънал в мислите си, О’Донъл ясно усещаше пулса на Ню Йорк зад стъклото на колата, а очите му се задържаха върху внушителната панорама на манхатънските небостъргачи, които все по-ясно се открояваха на фона на безоблачното небе. В момента минаваха по моста „Куинсбъро“ и косите лъчи на топлото следобедно слънце пронизваха като копия дебелите, боядисани в зелено подпорни въжета. Ниско долу се виждаше Уелфеър Айланд с неговите огромни болнични сгради, край който се разделяха сивите води на Ийст Ривър. Забеляза, че при всяко идване Ню Йорк му се струваше все по-грозен, по-хаотичен и по-мръсен. Но най-странното беше, че няколко минути тук бяха достатъчни дори и за чужденеца, и той вече приемаше заобикалящата го среда като нещо познато и близко, имаше чувството, че някой му казва „здравей“ и го подканя да поднови едно забравено приятелство.

Той се усмихна, после се укори за начина, по който мислеше. Тук трябваше да мисли като медицинско лице — за замърсяването на въздуха и заразите, които носеха купищата смет наоколо. Сантименталността е качество, което повече отива на противниците на напредъка, на безразличните към него!

След моста завиха на запад по Петдесет и девета улица, посока Медисън. На ъгъла на Седмо авеню и Сентръл Парк завиха наляво и след неколкостотин метра спряха пред сградата на хотел „Парк Шератон“.

О’Донъл нае самостоятелна стая и след няколко минути вече беше под душа. После се избръсна, седна пред масата и извади от чантата си програмата на конгреса на хирурзите — основната причина за пристигането му в Ню Йорк. Отметна си три доклада, които го интересуваха. Двата от тях на тема открити сърдечни операции, а третият — присаждане на артерии Първият бе обявен за 11 часа на следващия ден, което означаваше много свободно време. Погледна часовника си. Още нямаше седем и до срещата му с Дениз имаше повече от час. Взе асансьора, прекоси бавно фоайето и влезе в бара, кой го се наричаше „Пирамидите“.

Наближаваше часът на коктейлите и местата бързо се заемаха. Клиентите бяха главно хора, тръгнали на вечеря или театър и които, както предположи О’Донъл, бяха като него пришълци в този град. Салонният управител му посочи една свободна маса Минаха край красива млада жена, която любопитно го изгледа. Беше сама. О’Донъл имаше известен опит в приключения от този род, за някои от които все още с удоволствие си спомняше Но сега се усмихна и отмина. „Съжалявам, но имам други планове“ — сякаш й каза той. Поръча си уиски със сода и бавно отпи първата глътка.

В Бърлингтън такова нещо рядко му се случваше. Ето защо човек трябва да се маха от време на време — това помага, изостря чувството за перспектива, кара те да видиш как някои от нещата, които у дома изглеждат страшно важни, губят смисъл, когато ги гледащ от разстояние. Хвърли един поглед наоколо Барът беше препълнен. Келнерите летяха с пълни подноси, а тримата бармани зад тезгяха работеха с пълна пара. Някои от посетителите вече ставаха, но местата им незабавно се заемаха от нови. „Дали някой тук е чувал за болницата «Три общини» — неизвестно защо, се запита той, докато оглеждаше момичето и мъжа на съседната маса и шумната компания, която току-що влизаше. — Е, и какво, ако беше чувал? Никой не дава пет пари за нея“. За него обаче нещата стояха съвсем различно — от известно време насам тази болница беше най-важното място на света Здравословен симптом ли беше това? Добър признак ли беше от професионална гледна точка? О’Донъл винаги бе гледал с известно подозрение на хората, които прекалено се увличат — те често губят обективен поглед върху нещата и рано или късно плащат данък на собствения си ентусиазъм. Но не беше ли и той заплашен от това?

Един келнер се спря пред масата му:

— Ще повторите ли, сър?

— Не, благодаря. — О’Донъл му даде бакшиш и разписа сметката.

Когато излезе от хотела, беше точно седем и половина. Все още имаше много време, затова бавно тръгна по Петдесет и пета улица. Стигна до ъгъла на Пето Авеню, където махна на едно такси и даде адреса на Дениз. Шофьорът рязко подкара и скоро пристигнаха пред висока сграда с каменни основи. О’Донъл плати и се отправи към входа.

Униформеният портиер учтиво поздрави и попита за името му.

— Мисис Куанц остави бележка с молба да се качите, сър — каза той след кратка справка С някакво листче пред себе си. После, посочи асансьора, до който стоеше друг униформен служител.

На 20-ия етаж вратите безшумно се отвориха и О’Донъл влезе в обширно антре с дебел килим. На една от стените имаше голям гоблен, изобразяващ ловна сцена. От двойната дъбова врата насреща се появи възрастен прислужник.

— Добър вечер, сър — поздрави той. — Мисис Куанц ме помоли да ви поканя. Тя ще се появи след минутка.

Той го последва в огромна всекидневна, която сигурно беше по-голяма от целия му бърлингтънски апартамент. Стените бяха боядисани в бежово, а удобните ниски кресла от тъмно дърво, които бяха наредени около богато инкрустирани маси, отлично контрастираха с тях. Едната от стените беше изцяло остъклена и от нея се излизаше на каменна тераса, огряна от лъчите на залеза.

— Желаете ли нещо за пиене, сър? — попита прислужникът.

— Не, благодаря. Ще изчакам мисис Куанц.

— Няма да се наложи — обади се един глас от вътрешността на помещението. Беше Дениз.

— Кент, скъпи! Много се радвам да те видя! — протегна ръцете си тя.

Той я погледна и с неподправена искреност отговори.

— Аз също. Но не предполагах колко много наистина… до този момент.

Дениз се усмихна, после се приближи и леко го целуна по бузата. О’Донъл изпита импулсивно желание да я вземе в прегръдките си, но с усилие се овладя.

Беше по-хубава в сравнение с предишната им среща. Усмивката й го опияняваше. Носеше вечерна рокля от меко проблясваща черна материя, а фината дантела по края подчертаваше великолепната белота на раменете и шията й. Малка яркочервена роза на кръста беше единственото й украшение.

Тя хвана ръката му и го поведе към терасата. Прислужникът остави върху масата сребърен поднос с малък шейкър и две чаши, после дискретно се оттегли.

— Мартинито е вече готово. — Дениз вдигна глава и въпросително го погледна: — Или може би предпочиташ нещо друго?

— Не. Мартини е добре.

Дениз напълни чашите и му подаде едната. Усмихваше се, очите й гледаха топло.

— Добре дошъл в Ню Йорк!

Той отпи една глътка. Мартинито беше сухо и студено.

— Благодаря.

За миг погледите им се срещнаха. Тя го хвана за ръка и го поведе към парапета.

— Как е баща ти, Дениз? — попита О’Донъл.

— Добре, благодаря. Твърдоглав както винаги, но в добро здраве. Понякога имам чувството, че всички ни ще надживее. — Замълча за момент, после тихо добави: — Аз много го обичам!

Погледнаха надолу. Светлините на Ню Йорк блещукаха в топлия мек здрач на късното лято. Отдолу долиташе непрестаният и равномерен тътен на уличното движение, пронизван от припрените клаксони и провлечения вой на дизеловите автобуси. Отсреща тъмнееше Сентрал Парк, самотни лампи очертаваха главните му алеи. Отвъд него западната част на града тънеше в мрак, а по водите на Хъдсън светлинките на неспирния поток от шлепове бавно се движеха по посока на Ню Джързи.

В обратната посока О’Донъл успя да различи моста „Джордж Уошингтън“. По горното му платно се движеше плътна редица от бели светлини, а по долното — от червени. „Хората се прибират по домовете си“ — помисли той.

Полъхна лек топъл ветрец и той почувствува близостта на жената до себе си.

— Красиво е, нали? — тихо каза тя. — Дори и когато знаеш, че зад тези светлини се крият лоши, понякога ужасни неща, пак си остава красиво! Много ми харесва гледката, особено в този час на деня…

— Мислила ли си някога да се завърнеш в Бърлингтън? — попита той.

— Да живея там?

— Да.

— Никога не можеш да се върнеш — тихо отвърна тя. — Това е едно от малкото неща, които успях да проумея. О, съвсем нямам предвид само Бърлингтън — говоря изобщо — за време, за хора, за различни места… Можеш да възобновиш едно познанство, но то никога вече не е същото, чувствуваш се отчужден, случаен минувач — вече не принадлежиш на това, към което си се върнал… — Тя помълча, после продължи: — Моето място е тук. Принадлежа на този град и мисля, че никога няма да го напусна. Не ти прозвуча прекалено изкуствено, нали?

— Не — отвърна той. — Прозвуча ми ужасно мъдро.

Усети ръката й върху рамото си.

— Нека изпием по още един коктейл, а после можеш да ме заведеш на вечеря.

Отидоха в „Мезонет“, един дискретен и много приятен нощен клуб на Пето Авеню. Вечеряха, после танцуваха…

— Колко време ще останеш в Ню Йорк? — запита го тя, след като се върнаха на масата си.

— Заминавам след три дни.

— Защо толкова скоро?

— Аз съм трудов човек — усмихна се той. — Чакат ме пациенти, пък и другата работа в болницата никак не е малко.

— Започвам да си мисля, че ще ми липсваш — промълви тя.

Той се замисли за момент, после вдигна глава и я погледна право в очите:

— Знаеш, че никога не съм се женил.

— Да. — Отговорът й прозвуча напълно сериозно.

— Вече съм на четиридесет и две — продължи той. — Възраст, на която самотният човек има известни навици, начин на живот, ако щеш… които мъчно се променят или приемат от другите. — Млъкна, преглътна смутено, после добави: — Опитвам се да ти обясня, че с мен се живее трудно.

Дениз се пресегна и покри ръката му с дланта си:

— Кент, скъпи, мога ли да те попитам нещо? — Усмивката й беше почти неуловима, — Това дотук предложение за женитба ли беше?

О’Донъл се разсмя. Почувствува се абсурдно лекомислен и млад.

— След като го каза, май наистина прилича на нещо такова.

Помълчаха известно време, а когато Дениз проговори, той усети, че го прави, за да спечели време:

— Поласкана съм, разбира се… Но не е ли малко прибързано от твоя страна?

— Аз те обичам, Дениз — простичко отвърна той.

Тя изпитателно го погледна:

— Аз също бих могла да те обичам… — Внимателно подбирайки думите си, тя продължи: — В този момент копнея да кажа „да“ и да се отпусна в обятията ти, скъпи мой! Но чувам и един тих предупредителен шепот. Когато веднъж си сгрешил, ставаш особено предпазлив, нали?

— Разбирам.

— Не споделям мнението, че човек трябва непрекъснато да сменя партньорите си, а после да ги забравя. Така както приема хапчета за храносмилане. Това може би е една от причините, поради която, все още не съм се развела.

— Но не би имала затруднения с развода, нали?

— Предполагам. Бих могла да отида в Невада или някъде другаде… Там, където тези неща се уреждат веднага. Но има нещо друго — ти си в Бърлингтън, а аз — в Ню Йорк.

— Наистина ли мислиш това, което каза преди малко — че не би могла да живееш в Бърлингтън?

Тя се замисли преди да отговори.

— Да. Страхувам се, че е точно така. Не бих могла да живея там… никога. Няма смисъл да се преструвам, Кент. Познавам се достатъчно добре.

Келнерът донесе каничка с кафе и сръчно напълни малките порцеланови чаши.

— Ще ми се да останем сами — промълви О’Донъл.

— Да тръгваме тогава.

Той плати сметката и помогна на Дениз да наметне шала си. Отвън портиерът им повика такси и О’Донъл даде адреса й на Пето Авеню. След като влязоха в колата, Дениз промълви:

— Въпросът ми е много егоистичен, но все пак ще го задам: мислил ли си някога да прехвърлиш практиката си в Ню Йорк?

— Да — отговори той. — В момента мисля за това. Стигнаха до къщата и влязоха в асансьора, а той продължаваше да мисли. Защо наистина не дойде в Ню Йорк? Тук има чудесни болници, това е град на медицината. Знаеше, че работа и клиентела ще си намери сравнително лесно — имаше достатъчно добра репутация, a и многобройните му познати в медицинските среди на Ню Йорк с готовност ще му дадат всички необходими препоръки. „Какво наистина ме свързва с Бърлингтън — запита се той. — Нима целият ми живот ще премине там и никъде другаде? Не е ли време за промяна, за нова среда? Не съм се венчал за «Три общини», нито пък съм незаменим. Наистина някои неща ще ми липсват. Преди всичко чувството, че създавам нещо… че творя. А и колегите, с които съм свикнал. Но вече направих доста — това никой не може да отрече. А Ню Йорк означава Дениз. Не струва ли това повече от всичко?“

На двадесетия етаж Дениз отключи сама. От прислужника нямаше и следа. Като по даден знак и двамата се насочиха към терасата.

— Ще пиеш ли нещо, Кент? — попита Дениз.

— По-късно може би — отвърна той и протегна ръце. Тя покорно се приближи и устните им се сляха. Беше дълга целувка. Ръцете му обвиха тялото и, усети как и нейното се притисна в него. След миг тя внимателно се освободи.

— Трябва да помислим за толкова много неща. — Гласът й беше несигурен и тя леко се извърна встрани.

— Толкова много? — учуди се той. — Много неща не знаеш, Кент… Не знаеш например, че съм страшна егоистка…

— Не звучи чак толкова страшно.

— Но ако се оженим, ще те искам целия, не само някаква частица от теб. Това е нещо, което не мога да превъзмогна… Не бих могла да те деля с никого и с нищо… дори с болницата!

Предполагам, че ще стигнем до компромисно решение — засмя се той. — Всички стигат.

Тя отново се извърна към него:

— Казваш го така, че почти ти вярвам… — След кратка пауза попита: — Ще дойдеш ли скоро пак?

— Да.

— Кога?

— Когато ме повикаш. Тя инстинктивно се сгуши в прегръдката му и страстно потърси устните му. Но в същата минута зад тях нещо щракна и холът се обля в ярка светлина. Дениз леко се отдръпна и след миг на терасата се появи дребна, облечена в пижама фигура. Един тьничък гласец се обади:

— Стори ми се, че чух гласове…

— А аз мислех, че вече спиш — отвърна Дениз. — Това е доктор О’Донъл. — Обърна се към него и поясни: — Дъщеря ми Филипа. Едната половинка от непоносимите ми близнаци!

Момичето го гледаше с открито любопитство.

— Здрасти — каза то. — Чувала съм за вас.

Изглеждаше дребничка за възрастта си, тялото й едва беше започнало да се оформя. Движенията й бяха леки и грациозни. „Прилича на майка си“ — помисли О’Донъл.

— Здравей, Филипа. Съжалявам, че те обезпокоихме — каза той.

— Аз не спях, четях… — Момичето хвърли поглед към книгата, която държеше в ръка: — Херик^[3]. Чели ли сте нещо от него?

— Мисля, че не — отвърна О’Донъл. — В университета ни оставаше твърде малко време за поезия…

— Мамо, тук има нещо за теб. — Филипа разтвори книгата и зачете с изразителност и лекота:

Когато си млад и горещ,

когато кръвта ти кипи,

тогава побързай, не се колебай —

на брак и любов се отдай!

— Разбрах намека, благодаря — каза Дениз, после се обърна към О’Донъл: — Трябва да ти кажа, Кент, че децата ми много настояват да се омъжа повторно!

— Просто сме убедени, че така ще е по-добре за теб — вметна Филипа и остави книгата.

— Правят го от чиста практичност — продължи Дениз. — Всъщност и двамата са отвратително сантиментални. — Тя погледна дъщеря си и добави: — Как ще се чувствуваш, ако се омъжа за доктор О’Донъл?

— А той направи ли ти предложение? — запита любопитно малката, после, без да чака отговор, възкликна: — Ще се омъжиш, разбира се!

— Зависи, мила — отвърна Дениз. — Първо трябва да се уреди разводът.

— О, разводът! Татко винаги е настоявал ти да поемеш инициативата. Какво чакаш още? — Тя се обърна към О’Донъл и разпалено продължи: — Защо вие двамата не се съберете да живеете заедно? По този начин ще предоставите необходимите доказателства и всичко ще се оправи, без да се налага майка ми да ходи по онези ужасни места… като например Рино^[4]!

— Има моменти, в които силно се съмнявам в ползата, която носи съвременното всестранно образование — каза Дениз. Приближи към дъщеря си и добави: — Мисля, че е достатъчно. Лека нощ, скъпа!

— О, мамо! — възкликна момичето. — Понякога си толкова закостеняла!

— Лека нощ, скъпа! — твърдо повтори Дениз.

— Май наистина трябва да изчезвам! — Филипа хвърли поглед към О’Донъл.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза той.

Момичето пристъпи към него и простодушно каза:

— След като ще ми ставате втори баща, предполагам, че мога да ви целуна, нали?

— Защо не опитаме наистина! — наведе се към нея той.

Тя леко го целуна по устните, усмихна се и подхвърли към майка си:

— Този е симпатяга, мамо. Не трябва да го изпускаме!

— Филипа! — В гласа на Дениз се прокрадна раздразнение.

Момичето се засмя и се приближи да целуне майка си. После махна с ръка, взе си книгата и излезе.

О’Донъл се облегна на стената и от сърце се разсмя. В този миг бърлингтънското бекярство му се струваше безкрайно празно и безсмислено, а перспективата за съвместен живот с Дениз в Ню Йорк — все по-привлекателна.