Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Canterville Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Източник
brdjo.com

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Дени)

VI

Около десет минути по-късно гонгът извести следобедния чай, и тъй като Вирджиния не слезе долу, мисис Отис изпрати един лакей да й съобщи. След малко той се върна и каза, че никъде не можел да намери мис Вирджиния. Тъй като тя имаше навика да излиза в градината всяка вечер, за да набере цветя за вечерната трапеза, мисис Отис отначало не се разтревожи, но когато удари шест часа и Вирджиния не се появяваше, тя наистина се развълнува и изпрати момчетата да я подирят, а тя и мистър Отис претърсиха всяка стая в къщата. В шест и половина момчетата се завърнаха и казаха, че никъде не са могли да открият следа от сестра си. Сега всички изпаднаха в състояние на силна възбуда и не знаеха какво да сторят, когато мистър Отис внезапно си спомни, че преди няколко дни бе дал разрешение на група цигани да стануват в парка. Затова той веднага потегли към Блекфел Холоу, където знаеше, че те се намират, придружен от най-големия си син и двама земеделски ратаи, Малкият Чешърски дук, обезумял от тревога, настойчиво го замоли да му разреши да го последва, но мистър Отис не му позволи, защото се опасяваше да не се стигне до сбиване. Когато пристигна на мястото той откри, че циганите ги няма и че явно са тръгнали съвсем внезапно, защото огънят още гореше, а по тревата лежаха няколко чинии. След като натовари Уошингтън и двамата ратаи да претърсят околността, той хукна към дома си и изпрати телеграми до всички полицейски инспектори в графството, в които им съобщаваше да търсят едно малко момиче, отвлечено от скитници или цигани. После нареди да му доведат коня и след като настоя съпругата му и трите момчета да седнат на вечеря, пое по пътя към Аскот заедно с един коняр. Едва ли беше изминал и две мили, когато чу че някой препуска подире му, обърна се и видя малкия дук, който го настигаше на своето пони, със съвсем зачервено лице и без шапка.

— Много се извинявам, мистър Отис — каза момчето задъхано, — но не мога да вечерям докато Вирджиния е загубена. Моля, не ми се сърдете. Ако бяхте ни разрешили да се сгодим миналата година, цялата тази суматоха не би се случила. Няма да ме върнете, нали? Не мога да си отида! Не искам да си отида!

Министърът не стърпя и се усмихна на хубавия млад нехранимайко, пък беше и доста трогнат от неговата привързаност към Вирджиния, та се наведе от коня си, потупа го благосклонно по рамото и каза:

— Добре, Сесил, щом не искаш да се върнеш, предполагам, че трябва да дойдеш с мен, но в Аскот трябва да ти купя шапка.

— Уф, оставете шапката! Искам Вирджиния! — извика малкият дук със смях и те продължиха в галоп към железопътната станция.

Там мистър Отис запита началник-гарата дали някое лице, отговарящо на описанието на Вирджиния, е виждано на перона, но не научи нищо ново за нея. Началникът обаче телеграфира и в едната и в другата посока на линията и го увери, че ще установят строга бдителност. След като купи шапка за малкия дук от един търговец на ленени артикули, който тъкмо затваряше капаците си, мистър Отис пое към Бексли, едно село на около четири мили, за което му казаха, че било известно свърталище на цигани, тъй като край него имало обширна мера. Тук разсъниха местния полицай, но не получиха никакви сведения от него, и след като обиколиха цялата мера надлъж и нашир, насочиха главите на конете към дома и пристигнаха в имението към единадесет часа, смъртно уморени и почти отчаяни. Уошингтън и близнаците ги чакаха с фенери в къщичката на пазача до портала, защото главната алея беше много тъмна. Не бяха открили никаква следа от Вирджиния. Циганите били настигнати из ливадите край Брокли, но тя не била с тях, а те изяснили внезапното си тръгване, като казали, че сбъркали датата на панаира в Чортън и потеглили презглава от страх да не закъснеят. Дори доста се обезпокоили, когато чули за изчезването на Вирджиния, защото били много благодарни на мистър Отис, че им разрешил да стануват в парка, и четирима от тях останали, за да помогнат при издирването. Претърсили с куки шарановото езеро, обходили всяко кътче на имението, но без никакъв резултат. Очевидно беше, че тази нощ поне няма да видят Вирджиния и затова настроението на мистър Отис и момчетата беше много потиснато, когато тръгнаха къщата и конярят вървеше подир тях с двата коня и понито. В залата ги посрещнаха изплашени слуги, а на канапето в библиотеката лежеше клетата мисис Отис, почти не на себе си от ужас и тревога, докато старата икономка разтриваше челото й с одеколон. Мистър Отис незабавно настоя, че тя трябва да хапне нещо и разпореди да донесат вечеря за всички. Трапезарията беше много печална, защото почти никой не продумваше, и дори близнаците бяха потресени и притихнали, тъй като обичаха много сестра си. Щом привършиха, мистър Отис, въпреки горещите молби на малкия дук, нареди да си легнат, като каза, че тази вечер нищо повече не може да се стори и че на другата сутрин ще телеграфира с Скотланд Ярд да изпратят незабавно няколко детективи. Тъкмо напуснаха столовата, когато от часовниковата кула камбаната прокънтя за полунощ и с отзвучаването на последния удар нещо изтрещя и чуха внезапен остър писък; страшен гръм разтърси къщата, някаква неземна музика се понесе край тях, една дъска горе на стълбата се отмести със силен шум и на площадката, бяла пребледняла, с малко ковчеже в ръка, пристъпи Вирджиния. За миг всички изтичаха при нея. Мисис Отис горещо я запрегръща, дукът я обсипа с бурни целувки, а близнаците изпълниха дивашки боен танц около групата.

— Боже мой, дете! Къде беше досега? — каза мистър Отис доста ядосано, като помисли, че си е позволила някаква глупава дяволия. — Сесил и аз обиколихме на коне цялата околност, за да те търсим, а майка ти се изплаши до смърт. Никога вече не трябва да си правиш такива шеги.

— Само на призрака! Само на призрака! — пропищяха близнаците — се запремятаха наоколо.

— Мое мило детенце, благодаря на бога, че се намери; никога вече да не се отдалечаваш от мен — шепнеше мисис Отис, като целуваше треперещото дете и приглаждаше разбърканите му златисти коси.

— Татко — каза Вирджиния кротко, — бях с призрака. Той умря и трябва да дойдеш да го видиш. Той е бил много лош, но истински се разкая за всичко, което е вършил, и ми даде тази кутия с красиви накити, преди да умре.

Нейните близки я зяпнаха, онемели от почуда, но тя остана съсредоточена и сериозна; после се обърна и ги поведе през отвора в ламперията по един тесен таен ход, а Уошингтън ги последва със запалена свещ, която грабна от масата. Най-сетне стигнаха пред тежка дъбова врата, цялата обкована с ръждясало гвоздеи. Когато Вирджиния я докосна, тя се отвори на тежките си панти и всички се намериха в малка ниска стая със сводест таван и един-единствен мъничък прозорец с решетки. В стената имаше зазидана огромна желязна халка, а за нея беше прикован с верига строен скелет, проснат по целия си ръст на каменния под и сякаш се мъчеше да докосне с дългите си, безплътни пръсти старинния дървен поднос и стомната, поставени така, че само за малко не можеше да ги достигне. Стомната сигурно някога е била пълна с вода, защото отвътре беше покрита с зелена плесен. На подноса нямаше нищо друго освен купчинка прах. Вирджиния коленичи до скелета сключвайки малките си ръце, започна тихо да се моли, а останалите гледаха изумени ужасната трагедия, чиято тайна сега се разкри пред тях.

— Ей, вижте! — внезапно се провикна един от близнаците, който беше се загледал през прозореца, за да разбере в кое крило на къщата се намира стаята. — Вижте старото изсъхнало бадемово дърво е цъфнало, съвсем ясно виждам цветовете в лунната светлина.

— Бог му е простил — рече Вирджиния тържествено, докато се изправяше, и лицето й сякаш бе озарено от красива светлина.

— Какъв ангел си ти! — извика младият дук, прегърна я и я целуна.