Оскар Уайлд
Кентървилският призрак (5)

V

Няколко дни след това Вирджиния и къдравият й кавалер отидоха да яздят из броклиските ливади, където тя така зле скъса костюма си, провирайки се през някакъв жив плет, че когато се завърнаха в къщи, реши да се качи по задната стълба, за да не я видят. Когато минаваше тичешком покрай салона с гоблените, стори й се, че през открехнатата врата видя някого, и припознавайки се в камериерката на майка си, която понякога сядаше там с работата си, надникна вътре, за да я помоли да закърпи костюма й. За нейна изненада обаче това бе самият кентървилски призрак. Той седеше край прозореца и наблюдаваше как похабеното злато на пожълтелите дървета лети из въздуха и как червените листа лудешки танцуват по дългата главна алея. Беше подпрял глава с ръката си и цялата му стойка издаваше крайна угнетеност. Той наистина изглеждаше толкова сломен и съсипан, че малката Вирджиния, чиято първа мисъл беше да побегне и да се заключи в стаята си, бе обзета от състрадание и реши да се опита да го утеши. Стъпките й бяха така леки, а неговата печал — тъй дълбока, че той не усети присъствието й, докато тя не проговори.

— Много ми е мъчно за вас — каза тя — но братята ми утре се връщат в Итън и тогава, ако се държите прилично, никой няма да ви огорчава.

— Що за нелепост, да искате от мен прилично държане — отговори той, като се обърна изненадан и загледа хубавото малко девойче, осмелило се да го заговори. — Що за нелепост! Аз трябва да дрънча с веригите си, да стена през ключалките и да бродя нощем из къщата, ако за това намеквате. То е единственият смисъл за моето съществуване.

— Това не е никакъв смисъл за съществуване и добре знаете, че сте били много лош. Мисис Ъмни ни разказа още първия ден, когато пристигнахме, че сте убили жена си.

— Е да, признавам — отвърна призракът заядливо, — но това беше чисто семеен въпрос и не засяга никого освен мен.

— Много е лошо да се убива — рече Вирджиния, която понякога възприемаше миловидната пуританска тържественост, наследена от някой прадядо от Нова Англия.

— Ах, как мразя евтината строгост на отвлечени нравоучения! Жена ми беше много грозна, никога не колосваше правилно воланите на ризите ми и не разбираше нищо от готвене. Ето, веднъж ударих един сръндак в Хоглийския лес, превъзходно младо животно, а знаете ли как го поднесе на масата? Но сега няма значение, защото е отминало отдавна, и според мен никак не беше любезно от страна на братята й да ме оставят да умра от глад, макар че наистина я убих.

— Да умерете от глад? О, господин призрак, искам да кажа, сър Саймън, гладен ли сте? Имам един сандвич в чантата си. Искате ли го?

— Не, благодаря ви, сега вече нищо не ям; но все пак много внимателно от ваша страна; вие изобщо сте много по-мила от останалите членове на вашето ужасно, нагло, просташко и непочтено семейство.

— Спрете! — викна Вирджиния и тропна с крак. — Вие сте нагъл и ужасен, и простак, а щом става дума за непочтеност, много добре знаете, че изкрадохте боите от кутията ми, като се мъчехте да поддържате кървавото петно в библиотеката, дето стана за посмешище. Първо взехте всичките ми червени, включително и алената, и вече не можех да рисувам залези, после взехте изумруденозелената и хромовожълтата и най-сетне не ми остана нищо друго освен синя „индиго“ и китайска бяла, та може да правя само лунни пейзажи, които те потискат като ги гледаш, и не се рисуват лесно. Аз никога не ви издадох, макар че бях много огорчена, и изобщо всичко това беше просто смешно, защото чувал ли е някой някога за изумруденозелена кръв?

— Но кажете ми — отвърна призракът доста омърлушено, — какво друго можех да сторя? Много трудна работа е в днешни времена да се намери истинска кръв, а тъй като брат ви подхвана историята с неговия превъзходен чистител, действително не виждах причина защо пък аз да не взема вашите бои. Що се отнася до цвета, то си е въпрос на вкус: семейство Кентървил например има синя кръв, и то най-синята в цяла Англия; но знам, че вас американците, не ви е грижа за този род неща.

— Изобщо нищо не знаете за нас и най-добре ще бъде да емигрирате и да се погрижите за образованието си. Баща ми с най-голямо удоволствие ще ви даде безплатен билет и макар че сте спиритическо явление, а всички спиртни артикули се облагат с голямо мито, няма да имате затруднение с митницата, защото всички служители са демократи. Стигнете ли веднъж в Ню Йорк, положително ще преуспеете. Познавам там цял куп хора, които биха платили сто хиляди долара, за да си имат дядо, и още повече, за да имат семеен призрак.

— Не вярвам Америка да ми хареса.

— Сигурно защото нямаме развалини и чудатости — подхвърли Вирджиния язвително.

— Развалини! Чудатости! — отвърна призракът. — Затова пък имате морски флот и обноски.

— Приятна вечер! Отивам при татко и ще го помоля да издейства на близнаците една седмица допълнителна ваканция.

— Моля ви, не си отивайте, мис Вирджиния — извика той, — толкова съм самотен и нещастен, и просто не знам какво да сторя. Искам да заспя, а не мога.

— Що за глупост! Трябва просто да си легнете и да духнете свещта. Понякога е много мъчно да останеш буден, особено в църква, но при спането няма никакви затруднения. Та дори бебетата знаят как се прави, а те не са много умни.

— Не съм спал вече триста години — каза той тъжно и хубавите очи на Вирджиния се разшириха от смайване, — цели триста години не съм спал и съм тъй уморен.

Вирджиния стана съвсем сериозна и устничките й затрептяха като листенца на роза. Тя пристъпи към него, коленичи до стола и се взря в старото му, сбръчкано лице.

— Бедничкият призрак — промълви тя, — нямаш ли си място, където да спиш?

— Далече, отвъд боровите гори — отвърна той с тих, замечтан глас, — има малка градина. Там тревата расте висока и гъста; там цъфтят белите звезди на татула, там славеят пее цяла нощ. Цяла нощ пее той и хладната кристална луна гледа отгоре, а тисовото дърво простира исполинските си ръце на спящите.

Очите на Вирджиния се замъглиха от сълзи и тя закри лице с ръцете си.

— Говориш за Градината на Смъртта — прошепна тя.

— Да, Смъртта. Колко ли е хубава Смъртта! Да лежиш в меката кафява пръст, над главата ти да се люшкат тревите и да се вслушваш в тишината. Да забравиш времето, да простиш на живота, да си в покой. Ти можеш да ми помогнеш. Ти можеш да ми отвориш дверите на Дома на Смъртта, защото Обичта е винаги с тебе, а Обичта е по-силна от Смъртта.

Вирджиния потрепери, студена тръпка премина през тялото й и няколко мига в стаята цареше тишина. Тя имаше чувството, че сънува страшен сън.

После призракът отново заговори и гласът му прозвуча като въздишка на вятъра:

— Прочела ли си някога старото предсказание на прозореца в библиотеката?

— О, често — извика девойката и вдигна глава, — зная го наизуст. То е изписано със странни, черни букви и трудно се чете. Има само шест стиха:

Изтръгне ли девойката добра

молитва из устата на греха,

бадемът ялов, ако плод даде

и сълзи ако лее малкото дете,

тогаз домът ще се е усмирил,

в покой тогава ще е Кентървил.

Но не знам какво означава.

— То означава — каза той тъжно, — че ти трябва да плачеш с мен за греховете ми, защото аз нямам сълзи, и да се молиш за душата ми, защото аз нямам вяра, и тогава, ако винаги си била мила, добра и кротка, ангелът на Смъртта ще се смили над мен. Ти ще видиш страшни образи в мрака и зли гласове ще шептят в ухото ти, но те няма да ти сторят зло, защото силите на ада са немощни пред чистотата на едно дете.

Вирджиния не отговори и призракът закърши ръце в пълно отчаяние, докато се взираше в склопената й, златиста главица. Изведнъж тя се изправи, много бледа и със странен блясък в очите си.

— Не ме е страх — рече тя твърдо, — и ще помоля ангела да се смили над теб.

Той скочи от стола си с тих, радостен вик и като хвана ръката й, наведе се със старовремска изтънченост и я целуна. Пръстите му бяха студени като лед, а устните му пареха като огън, но Вирджиния не трепна когато я поведе през помръкналата стая. По избелелите зелени гоблени бяха извезани малки ловци. Те засвириха с тръбите си, украсени с пискюли, и размахаха мъничките си ръце към нея, за да се върне.

— Върни се, малка Вирджиния — завикаха те, — върни се!

Но призракът стисна по-здраво ръката й, тя затвори очи, за да не ги вижда. Отвратителни животни с опашки като гущери и с изблещени очи й намигаха откъм ваяната рамка на камината и нашепваха:

— Пази се, малка Вирджиния! Пази се! Може да не те видим никога вече.

Но призракът се понесе още по-бързо и Вирджиния не се вслуша в думите им. Когато достигнаха края на салона, той спря и промърмори някакви слова, които тя не разбра. Тогава отвори очи и видя как стената бавно изчезна като мъгла, а пред нея зина голяма, черна пещера. Леден вятър задуха около тях и тя усети как нещо подръпна роклята й.

— Бързо, бързо — извика призракът, — иначе ще бъде късно.

В следващия миг ламперията се затвори зад тях и Салонът с гоблените остана празен.