Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Canterville Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Източник
brdjo.com

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Дени)

IV

На следващия ден призракът беше много отпаднал и изморен. Страшните вълнения през последните четири седмици започваха да му се отразяват. Нервите му бяха съвсем разнебитени и той се стряскаше при най-малкия шум. Пет дни остана да пази стаята и накрая взе решение да се откаже от оная работа с кървавото петно на пода на библиотеката. Щом като Отисови не го искаха, значи, не го и заслужаваха. Това явно бяха хора на ниско, материалистическо равнище на битието, неспособни да оценят символичното значение на някои сетивни прояви. Въпросът за призрачните видения и за постигане на астрално превъплъщение беше естествено съвсем отделно нещо и изобщо не зависеше от него. Тържествено му беше вменено в дълг да се появява в коридора веднъж седмично, а всяка първа и трета сряда от месеца трябваше да ломоти през големия прозорец на еркера и той не виждаше как би могъл да се измъкне от тези си задължения, без да се опозори. Вярно, че животът му бе изпълнен със злини, но затова пък беше извънредно съвестен по отношение на всичко свръхестествено. И така, следващите три съботни нощи той бродеше из коридора както обикновено между полунощ и три часа, вземайки всички възможни предпазни мерки, за да не го чуят или видят. Свали ботушите си, стъпваше колкото се може по-леко по старите, проядени от червеи дъски, загръщаше се в широк плащ от черно кадифе и не пропускаше да смаже веригите си с маслото „Изгряващо слънце“. Длъжен съм да потвърдя, че той доста трудно си наложи да възприеме тази последна предпазна мярка. Една вечер обаче, докато семейството беше на вечеря, той се вмъкна в спалнята на мистър Отис и отнесе шишето. В началото се чувстваше малко унизен, но беше достатъчно благоразумен да осъзнае, че това изобретение има своите добри страни и до известна степен му върши работа. Въпреки всичко обаче не го оставиха на мира. Непрестанно опъваха през коридора въжета, о които той се спъваше в мрака; а веднъж, когато се беше натъкмил за ролята на „Черния Исак или Ловецът от Хоглиския лес“, падна много лошо, защото стъпи върху пързалката, която близнаците бяха излъскали на пакета от вратата на салона с гоблените до горния край на дъбовата стълба. Тази последна обида така го вбеси, че реши да направи последен опит да защити своето достойнство и социално положение, и определи още следната нощ да посети наглите млади възпитаници на Итън в знаменития си образ „Дръзкият Рупърт или Графът без глава“.

Не беше се появявал в тази маскировка повече от седемдесет години; по-точно, откакто така изплаши с нея хубавата лейди Барбара Моудиш, щото тя ненадейно развали годежа си с дядото на настоящия лорд Кентървил и забягна в Грейна Грийн с красавеца Джек Касълтън, като заяви, че за нищо на света не би склонила да се омъжи за член на семейство, което търпи някакъв отвратителен призрак да се разхожда напред-назад по терасата във вечерния здрач. По-късно клетият Джек бе застрелян на дуел от лорд Кентървил на Уондзуъртските ливади, а лейди Барбара умря от нещастна любов в Тънбридж Уелз, преди да е изтекла годината; така че, във всяко отношение успехът беше голям. Това обаче беше извънредно труден „костюм“, ако трябва да употребя този театрален израз във връзка с едно от най-великите тайнства на свръхестествения или — да използвам по-научен термин — извън естествения свят, и затова му бяха необходими цели три часа, докато завърши своите приготовления. Най-сетне всичко беше готово и той много хареса външността си. Високите кожени ботуши за езда, които принадлежаха към облеклото му бяха мъничко големи и той намери само единия от двата големи пищова, но, общо взето, остана доволен и в един и четвърт се изплъзна от ламперията и тръгна на пръсти по коридора. Стигайки до стаята, заета от близнаците, която — трябва да спомена — наричаха Синята спалня заради цвета на завесите, той намери вратата леко открехната. Тъй като искаше появяването му да произведе впечатление, той блъсна вратата и тогава някакъв тежък съд, пълен с вода се изля отгоре му, измокри го до кости и мина на сантиметри от лявото му рамо. В същия миг откъм голямото легло с балдахин долетяха сподавени смехове. Шокът, нанесен на нервната му система, беше тъй голям, че призракът хукна обратно към стаята си колкото му държаха краката, а на другия ден беше на легло със силна простуда. Единственото донейде утешително в цялата история беше, че не беше занесъл и главата си, защото, ако я носеше, последиците можеха да бъдат много сериозни.

Сега той изостави всяка надежда да уплаши някога тези нагли американци и като правило се задоволяваше да броди по коридорите по парцалени чехли, с дебел червен шал около врата, защото се боеше от течения, и с малък арбалет, в случай че близнаците го нападнат. Съкрушителният удар, който получи, дойде на 19-ти септември. Беше слязъл във величествената входна зала, убеден, че там поне ще бъде съвсем необезпокоен, и се забавляваше с язвителни забележки по адрес на големите фотографии от ателието „Сарони“ на министъра на Съединените щати и неговата съпруга, които сега заемаха местата на Кентървилските семейни портрети. Той беше простичко, но спретнато облечен в дълъг покров с точки от гробищна кал, беше пристегнал челюстта си с жълта ленена ивица и носеше малък фенер и гробарска лопата. Всъщност беше се натъкмил за образа на „Джонас, човекът без гроб или Крадецът на трупове от Чъртси Барн“, едно от най-забележителните му изпълнения, което семейство Кентървил имаше причини да помни, защото беше основният повод за свадата със съседа им, лорд Ръфърд. Часът беше около два и четвърт призори и — доколкото той можа да се увери — нищо не помръдваше. Когато обаче се запъти към библиотеката, за да види дали са останали някакви следи от кървавото петно, неочаквано от един тъмен ъгъл към него се втурнаха две фигури, които дивашки размахваха ръце над главите си и изкрещяха в ухото му:

— Бауу!

Обзет от паника, която при тези обстоятелства беше съвсем естествена, той побягна към стълбището, но откри, че там го чака Уошингтън Отис с големия градински маркуч; обкръжен отвсякъде от своите врагове и почти притиснат до стената, той изчезна в голямата желязна печка, която за негово щастие не беше запалена, и трябваше да се прибере през кюнците и комините, та пристигна в стаята си в ужасно състояние — мръсен, раздърпан и отчаян.

След това никой вече не го видя в нощен поход. Близнаците няколко пъти залягаха да го дебнат и вечер посипваха коридорите с черупки от орехи, за голяма досада на своите родители и прислугата, но не постигнаха нищо. Призракът очевидно беше така наскърбен, че не желаеше да се появи. Така че мистър Отис се залови отново със своя велик труд върху историята на Демократическата партия, с който беше зает вече няколко години; мисис Отис уреди прекрасна градинска вечер с миди, за чудо и приказ на цялото графство; момчетата се отдадоха на лакрос, юкър, покер и други американски народни игри; а Вирджиния яздеше из алеите на своето пони заедно с младия Чешърски дук, пристигнал да прекара последната седмица от ваканцията в имението Кентървил. Всички единодушно считаха, че призракът си е отишъл и мистър Отис дори написа писмо в този смисъл на лорд Кентървил, който в отговор изрази голямото си задоволство от новината и изпрати искрени поздравления на достопочтената съпруга на министъра.

Отисови обаче се мамеха, защото призракът все още беше в замъка и макар да бе почти недъгав, изобщо не възнамеряваше да изостави делото, особено след като научи, че между гостите се намира младият Чешърски дук, чийто прачичо, лорд Френсис Стилтън, веднъж бе сключил бас за сто гвинеи с полковник Карбъри, че ще играе барбут с кентървилския призрак, а на другата сутрин го намериха проснат на пода в игралния салон в съвсем безнадеждно паралитично състояние и макар да доживя до дълбока старост, никога вече не можа да произнесе нещо друго освен: „дюшеш“. Историята беше добре известна по онова време, макар че от уважение към достойнството на двете семейства естествено се положиха големи старания историята да бъде потулена; а пълно описание на всички обстоятелства, свързани с нея, може да се намерят в третия том от „Спомените на принц-регента и неговите приятели“ от лорд Тетъл. Затова призракът твърдо държеше да покаже, че не е загубил влияние над семейство Стилтън, с които освен това беше в далечни родствени връзки, тъй като негова първа братовчедка се бе омъжила en secondes noces за благородника Бълкли, от когото, както всеки знае, произхождат по права линия Чешърските дукове. И така, той се приготви да се появи на младия обожател на Вирджиния в своето чествувано превъплъщение на „Монахът-вампир или Обезкръвения бенедиктинец“, такова страхотно постижение, че когато старата лейди Стартъп го видя, което й се случи в злокобната новогодишна нощ на 1764 година, тя започна да издава пронизителни писъци, а после получи остра апоплексия и почина подир три дни, след като обезнаследи Кентървилови, своите най-близки роднини, и остави всичките си пари на лондонския си аптекар. В последния миг обаче ужасът от близнаците го възпря да напусне стаята и малкият дук си спа спокойно под големия, украсен с пера балдахин в Кралската спалня и сънува Вирджиния.