Роджър Зелазни
Оръжията на Авалон (8)

VIII

Стоях на върха на хълма и гледах надолу към къщата. Наоколо имаше доста храсталаци, затова не се опасявах, че някой ще ме забележи.

Всъщност дори не знаех какво очаквах да видя. Обгорели останки или паркирана кола отпред? Въоръжени пазачи или избито семейство сред мебелите от секвоя във вътрешния двор?

Покривът определено се нуждаеше от известно потягане, а моравата отдавна се бе върнала в своето естествено състояние, но иначе с изненада установих, че всички прозорци са здрави, с изключение на един отзад.

Да не би пък някой умишлено да поддържаше този запуснат вид, почудих се аз, после си постлах якето на земята и седнах отгоре. Запалих цигара. Други близки къщи в околността нямаше.

За диамантите получих почти седемстотин хиляди долара. Сделката я уредих за не повече от десетина дена. От Антверпен заминахме за Брюксел, където прекарахме няколко нощи в един клуб на Рю де Шар-е-Пен, докато човека, който ми трябваше успее да ни открие.

Замисълът ми доста озадачи Артър. Слаб и белокос, с добре поддържани мустаци, бившият летец от кралските военновъздушни сили и възпитаник на Оксфорд почна да клати глава още след първите две минути и непрекъснато ме прекъсваше с въпроси относно доставката. Макар и да не можеше да се сравнява със сър Базил Захаров, той също не позволяваше клиентите му да плещят врели-некипели и особено внимаваше да не стане някой фал непосредствено след получаването на пратката. Приемаше го като личен упрек, затова го имах за много по-надежден от останалите. В случая най го притесняваха плановете ми за уреждане на транспорта, понеже му се струваше, че всъщност нямам никакви.

По принцип за такива неща се иска сертификат на крайния потребител. Това общо взето е документ, потвърждаващ, че държавата X наистина е заявила въпросното въоръжение. Чрез този сертификат се получава разрешително за износ от страната производител на оръжията. Така поне привидно нещата изглеждат честни и почтени, макар че пратката може да се преориентира към друга държава още щом прекоси границата на страната износител. Обикновено за подобни цели се използват платените услуги на служител от посолството на държавата X — за предпочитане човек с роднини или приятели в министерството на отбраната на своята държава. Тарифите са изключително високи, но Артър ги знаеше всичките.

— Добре де — повтаряше той. — А с транспорта какво ще стане? Как ще прекараш доставката докъдето ти трябва?

— Това е мой проблем — рекох. — Остави го на мене.

Ала Артър продължаваше да клати недоверчиво глава.

— Не става така, полковник — каза той. (Викаше ми полковник още отначало, когато се запознахме преди дванайсетина години. Не знам защо.) — Нищо няма да излезе. Искаш да си спестиш малко пари, а току-виж си загубил цялата пратка, че и други неприятности могат да ти се струпат на главата. Остави на мене да се погрижа. Ще го направя чрез една от новите африкански държави…

— Не. От тебе се иска само оръжието.

Докато разговаряхме червенобрадият Ганелон просто си седеше до нас и пиеше бира с присъщия си злодейски вид, като кимаше на всяка моя дума. Понеже не знаеше английски, той нямаше ни най-малка представа за хода на преговорите. Пък и не го интересуваше. Все пак внимаваше да се придържа към инструкциите ми, затова от време на време ме заговаряше на тарийски и ние обменяхме по някой лаф на тоя език. Пълна идиотщина. Бедният Артър много си падаше по чужди езици, пък и му се щеше да научи направлението на стоката. Направо го усещах как се напъва да разгадае езика, на който си говорехме. Накрая вече клатеше глава с разбиране, сякаш всичко му се беше изяснило.

По едно време той изпъна шия и рече:

— От вестниците знам, че хората му могат да си позволят застраховката.

За мене това беше равностойно на съгласие, но реших да упорствам.

— Не — рекох. — Веднага щом получа автоматичните пушки, те просто ще изчезнат от лицето на Земята.

— Добре звучи — каза той. — Особено като се има предвид, че дори още не знам откъде ще ги вземем.

— Все едно.

— Прекалената самоувереност е вредна — отвърна Артър, после сви рамене. — Както и да е. Това си е твой проблем.

А като му споменах и за амунициите, той явно окончателно се убеди в моята лудост. Дълго седя мълчаливо, без даже да поклаща глава. Едва след десет минути успях да го накарам да прегледа спецификациите. Той пак почна да кима и да си мърмори за сребърни куршуми и инертни взривни вещества.

Във всеки случай парите в брой се оказаха решаващия аргумент в полза на моята идея. Според Артър с пушките и камионите нямало да има никакви проблеми, но уговарянето на военно предприятие да произведе необходимите амуниции щяло да излезе доста скъпо. Той даже се съмняваше дали би могъл да намери такова предприятие. Казах му, че цената няма значение и Артър сякаш се притесни още повече. Щом съм можел да си го позволя, защо тогава не опитаме със сертификат на крайния потребител…

— Не — рекох. — Ще го направим по моя начин.

Той въздъхна тежко и си подръпна крайчеца на мустака. После кимна. Приемаше условията ми.

Съгласието му, естествено, ми струваше майка си и баща си. Артър очевидно беше сметнал, че след като във всяко друго отношение съм съвсем нормален, значи не може да бъда луд, а по-скоро съм замесен в някоя гигантска далавера. Навярно изгаряше от любопитство какво точно става, но благоразумието му подсказваше да не си навира носа в съмнителни начинания, затова в крайна сметка се примири с предоставената му възможност да не се свързва твърде открито с такива деяния. Задачата му беше веднага щом открие подходящия производител на боеприпаси — швейцарски, както по-късно се оказа — да ме свърже директно с тези хора, а той самият да прибере парите и да излезе от играта.

Двамата с Ганелон отпътувахме за Швейцария с фалшиви паспорти. Неговият беше германски, а моят португалски. Лично аз не давах пет пари каква ще ми е новата самоличност, стига документите да са първокласна изработка, ала за Ганелон реших, че е най-добре да научи немски след като така или иначе трябваше да усвоява нов език, понеже в Швейцария винаги бъкаше от германски туристи. Той се справи доста бързо. Предупредих го да отговаря, че е израсъл във Финландия, в случай че някой истински германец или местен жител почнеше да му задава нахални въпроси.

В Швейцария останахме три седмици, тъй като исках да съм напълно убеден в качеството на поръчаните боеприпаси. Както и предполагах, в тази сянка персоналът беше доста муден. На тоя етап, обаче, стигаше и това да се придържат към желаната от мен комбинация, която, естествено, включваше предимно сребро. Не знам, може и да съм бил прекалено недоверчив, но си мислех, че по отношение на Амбър някои неща се вършат най-добре с тоя метал, пък и можех да си го позволя. Като не броим златото, нима за принцовете има по-подходящ куршум от сребърния? Ако стигнех дотам да застрелям Ерик, изобщо не възнамерявах да уронвам престижа му с нещо по-долнопробно. Нали така, братя мои?

После оставих Ганелон да се оправя сам известно време, понеже той съвсем като по Станиславски се беше вживял напълно в ролята си на турист. Изпратих го за Италия с фотоапарат на шията и прощален блясък в очите, а аз се върнах в Щатите.

Да, върнах се. В тази съборетина в подножието на хълма под мен бях живял почти десет години. Именно към нея пътувах, когато стана онази катастрофа, който доведе до всичко останало.

Смучех цигарата и гледах замислено къщата. По мое време тя беше в далеч по-добро състояние, защото се стараех да я поддържам. Бях я изплатил напълно: шест стаи с гараж за две коли и около трийсет декара имот. На практика целият склон беше мой. Живеех сам и ми харесваше. Прекарвах почти всичкото си време в кабинета или работилницата. Питах се дали дърворезбата на Мори още виси в кабинета. Наричаше се „Лице в лице“ и представляваше двама воини в смъртна хватка. Нямаше да е зле да си я взема обратно, но се съмнявах, че още ме чака. Вероятно всичко, което не беше откраднато, щеше да е отишло за покриване на просрочените данъци. Предполагах, че такава е практиката в щата Ню Йорк. Дори се изненадах, че къщата ми се виждаше празна, без нови обитатели. Исках да съм сигурен, затова продължавах да наблюдавам. А и не бързах заникъде. В момента нямах друга работа.

Бях се свързал с Жерар малко след пристигането си в Белгия. Засега не смятах да правя опити за разговор с Бенедикт. Боях се, че той веднага ще ме нападне.

Жерар ме изгледа внимателно. Доколкото виждах, беше сам, някъде на открито извън града.

— Коруин? — предположи той.

— Да. Какво стана с Бенедикт?

— Намерих го точно както ти ми го описа и го освободих. Беше готов веднага да хукне подир тебе, но успях да го убедя, че отдавна не съм те виждал. Ти нали каза, че си го оставил в безсъзнание, затова реших, че това е най-разумната политика. Пък и конят му беше много уморен. Върнахме се заедно в Авалон и останах с него за погребенията, после потърсих кон и сега съм на път към Амбър.

— Погребения ли? Какви погребения?

Физиономията му пак придоби познатия лукав израз.

— Наистина ли не знаеш? — попита той.

— Щях ли иначе да те питам, по дяволите!

— На слугите му. Били убити. Според него от тебе.

— Глупости — рекох. — Абсолютни глупости. За какво ми е да убивам слугите му? Не мога да разбера как…

— Малко след като се прибрал, той отишъл да ги търси, понеже никой не го посрещнал. После ги видял убити, а от теб и приятеля ти нямало и следа.

— Разбирам — казах. — Къде е открил труповете?

— Погребани, но плитко, в горичката зад градината откъм гърба на къщата.

Така, така… По-добре да не споменавам, че знаех за гроба.

— И защо според него съм го направил? — попитах.

— И той не знае, Коруин. В момента е много объркан. Чуди се защо не си го убил, когато си могъл да го сториш, и защо е трябвало да ме викаш, след като си имал възможността спокойно да го зарежеш.

— Чак сега разбирам защо той непрекъснато ме наричаше убиец, докато се биехме, но все пак… А ти каза ли му за моето уверение, че не съм убивал никого?

— Да. Той отначало го отхвърли като голословно твърдение, но аз твърдях, че си звучал искрено, пък и самият ти си бил доста изненадан. Впечатлението ми е, че е притеснен от настоятелността ти. Няколко пъти ме пита дали ти вярвам.

— А ти вярваш ли ми?

Жерар сведе поглед.

— Дявол да го вземе, Коруин! Откъде да знам на какво да вярвам! Не знам нищо за цялата тази история. От толкова време не сме се виждали… — Той вдигна очи към мен и добави: — А има и друго.

— Какво?

— Защо ми се обади да му помогна? Защо точно на мен? Можеше да потърсиш всеки друг.

— Шегуваш ли се? — рекох.

— Напротив. Искам отговор.

— Добре тогава. Ти си единственият, на когото имам доверие.

— Само затова ли?

— Не. Идеята е, че Бенедикт не желае в Амбър да знаят неговото местонахождение, а доколкото ми е известно само ти и Джулиан сте наясно с координатите му. Джулиан не ми вдъхва доверие, оставаш ти.

— А ти откъде знаеш за мен и Джулиан?

— Дара ми каза. Преди известно време Бенедикт ви помогнал, когато сте били загазили на оня черен път и ви прибрал у тях да се посъвземете.

— Дара ли? Коя е тази Дара?

— Сираче. Навремето родителите й работели при Бенедикт — рекох. — Била е там, когато ти и Джулиан сте пристигнали.

— На която ти изпрати гривна. Сещам се. Веднъж я спомена пред мене на пътя. Тъкмо ме беше повикал.

— Именно. Какво те притеснява?

— Нищо. Сетих се коя е, но не я помня добре. Я ми кажи, ти защо си тръгнал така внезапно? Съгласи се, че постъпката ти е била като на гузен човек.

— Така е — отвърнах. — Но не съм убивал никого. Отидох до Авалон да взема нещо, което ми трябваше, взех го и изчезнах. Нали видя оная каруца и забеляза, че не беше празна. Измъкнах се преди завръщането на Бенедикт, за да не се налага да му давам обяснения. Не мислиш ли, че ако исках да избягам, нямаше да тръгна с каруца, а щях да се метна на кон? Логично е, нали?

— Какво имаше в каруцата?

— Не питай — рекох. — Не ми се щеше да го казвам на Бенедикт, няма да го чуеш и ти. Е, той ако иска, може да го научи, ала нека първо се потруди малко. Пък и не е голяма тайна. По-важното е, че съм ходил за нещо и съм го получил. Нещо, което в Авалон не е имало кой знае каква стойност, но на друго място може да се окаже доста полезно. Това стига ли?

— Да — отвърна Жерар. — Звучи правдоподобно.

— Тогава отговори на моя въпрос. Смяташ ли, че аз съм ги убил?

— Не — рече той. — Вярвам ти.

— А Бенедикт? Какво мисли той?

— Знам, че преди първо да е говорил с теб, няма да те нападне отново. Вече не е толкова убеден, сигурен съм.

— Добре. И това е нещо. Благодаря ти, Жерар. Довиждане засега, трябва да тръгвам — казах аз и понечих да прекъсна връзката.

— Почакай, Коруин! Момент!

— Какво има?

— Как се оправи с черния път? Помниш ли как разруши един участък от него, точно на мястото, където го прекоси? Как го направи?

— С Лабиринта — отвърнах. — Ако имаш подобни проблеми, винаги използвай Лабиринта. Нали знаеш как понякога се налага да го задържаш в съзнанието си, когато сенките почнат да ти бягат и нещата тръгнат да се изплъзват от контрол?

— Да. Опитвал съм, но не е излизало нищо. Само ме е боляла главата. На сенките изобщо не им действа.

— И да, и не — рекох. — Разбирам какво е ставало. Просто не си опитвал достатъчно твърдо. Аз, например, приложих Лабиринта с такава сила, че главата ми щеше да се пръсне. От болка почти ослепях и вече мислех, че ще умра, когато пътният участък почна да се разпада. Преживяването не беше никак приятно, но поне свърши работа.

— Ще го запомня — обеща Жерар. — Смяташ ли да говориш с Бенедикт?

— Не — отвърнах. — Нямам какво повече да му кажа. Нека се успокои малко, че иначе пак ще почне отначало. Предпочитам първият ход да е негов, защото не желая да се бием отново. Сега, като приключим разговора, ще се скрия за доста дълго време и ще отказвам всякакъв опит за контакт.

— Ами Амбър, Коруин? Какво ще стане с Амбър.

Помълчах със сведен надолу поглед, после казах:

— Само гледай да не ми се изпречиш на пътя като се върна, Жерар. Няма да има място за съперничество, уверявам те.

— Коруин… Почакай. Помисли преди това, моля те. Не нападай Амбър. Ще сбъркаш.

— Съжалявам, Жерар. Мисля по този въпрос вече цели пет години, и то повече от всички вас, взети заедно.

— В такъв случай и аз съжалявам.

— Време е да вървя.

Той кимна.

— Довиждане, Коруин.

— Довиждане, Жерар.

Изчаках още няколко часа, докато слънцето се скри зад хълма, а къщата потъна в полумрака на настъпващия здрач, загасих последната цигара и изтупах якето, облякох го и се изправих. Зад мръсните прозорци не се виждаха никакви признаци на живот, зад счупения — също. Тръгнах бавно надолу по хълма.

Жилището на Флора в Уестчестър беше продадено още преди няколко години, но това не ме изненадваше. Бях го установил от чисто любопитство, понеже така и така се намирах в града. Даже веднъж минах с кола оттам. Тя наистина нямаше никакви основания да остава повече на сянката Земя. Последния път, когато я видях, Флора се радваше на почести в Амбър, след успешното приключване на продължителната й задача. Досадна история. През цялото време съм се намирал толкова близо до нея, а изобщо не съм усещал присъствието й.

Мислех да се свържа и с Рандъм, но се отказах. Единствената ми полза от него щеше да е информация за текущото положение в Амбър. От такова нещо безспорно имах нужда, но в момента не то беше най-важното. Бях почти сигурен, че мога да му вярвам. Все пак в миналото ми беше правил известни услуги, макар и не от алтруизъм, ала поне се стараеше човекът. От друга страна, оттогава бяха минали пет години и почти нищо вече не беше същото. Рандъм отново се ползваше с благосклонността на Амбър, а и се бе оженил. Нищо чудно да му се искаше да се издигне още малко. Не знаех. Но като прецених евентуалните плюсове и минуси, реших засега да изчакам и да опитам да се срещна с него при следващото ми идване в града.

Удържах на думите си, че ще отказвам контактите, а през първите две седмици на сянката Земя ме търсеха почти ежедневно. Слава Богу, следващите няколко седмици ги прекарах на спокойствие без да ме безпокоят. От къде на къде ще позволявам на всеки да се рови току-така в мозъка ми? Не, братя мои. Благодаря.

Приближих се откъм задната страна на къщата, промъкнах се до прозореца и го забърсах с лакът. Наблюдавах я от три дни и не вярвах вътре да има някой, ала знае ли човек…

Надзърнах през стъклото.

Цареше абсолютен безпорядък, разбира се, и много от нещата ми ги нямаше, но други още си стояха. Пристъпих към вратата и опитах да я отворя. Беше заключена. Усмихнах се доволно и отидох във вътрешния двор. Девет тухли навътре и четири нагоре. Ключът си беше там. Взех го и тръгнах обратно, като в движение го изтрих в якето си. Отключих и влязох.

Дебел слой прах покриваше всичко, ала тук-там се забелязваха следи от чуждо присъствие. Виждаха се чаши от кафе, опаковки от сандвичи и дори вкаменени останки от хамбургер, изхвърлени в огнището. През комина бяха нахлували доста стихии, откакто ме нямаше. Пресегнах се и затворих димоотвода.

След малко установих, че бравата на предната врата е строшена, затова някой просто я беше заковал. Неприличен надпис красеше едната стена в преддверието. Влязох в кухнята. Пълен хаос. Всичко, което не беше откраднато, се търкаляше по пода. Печката и хладилникът бяха изчезнали, даже се забелязваше как са ги мъкнали към изхода. Отидох в работилницата. От нея буквално не беше останало нищо. Нищичко. На минаване покрай спалнята, обаче, с учудване установих, че леглото ми си седи — все още неоправено — заедно с два доста скъпи стола. А кабинетът ми поднесе дори по-голяма изненада. Върху просторното писалище се търкаляха какви ли не боклуци, но това си беше така открай време. Запалих цигара и седнах зад него. Вероятно не си бяха дали труд да го отмъкнат само заради тежестта му. Книгите ми също си стояха на лавиците. По принцип тях никой не ги краде, освен приятели.

Едва в този момент я видях…

Великолепната дърворезба на Йошитоши Мори продължаваше да си виси на старото място. Семпла и чиста творба, елегантна и въздействаща. Изобщо не бях допускал, че никой не би задигнал най-ценното ми притежание.

Чиста ли? Огледах я внимателно и прекарах пръст по ръбовете. Вярно, прекалено чиста беше. Прахът върху дървото беше несравнимо по-малко, отколкото по другите предмети в къщата. Проверих за жички от взривно устройство, уверих се в липсата им и свалих дърворезбата от кукичката, на която висеше.

Интересно. Отзад би трябвало да има по-светло петно, ала нямаше. Цветът на стената беше еднакъв навсякъде. Поставих творбата на Мори върху перваза на прозореца и се върнах при писалището. Почвах да се притеснявам, без съмнение точно както и го беше замислил неизвестният ми противник. Очевидно някой беше прибрал дърворезбата при себе си — за грижите аз естествено не можех да не бъда благодарен — и сега съвсем наскоро я бе върнал обратно на мястото й. Като че ли завръщането ми е било очаквано.

Всичко това би следвало да ме накара веднага да напусна къщата, но реших, че не си струва. Ако беше капан, той вече щракна. Измъкнах пистолета от джоба на якето си и го пъхнах зад колана. В крайна сметка доскоро и аз самият не подозирах, че ще се върна тук. Бях го решил съвсем спонтанно, тъй като внезапно ми остана малко свободно време. Даже още не знаех какво ме накара да посетя отново бившето си жилище.

С една дума от моя страна това беше съвършено непредвиден ход. А щом съм тръгнал да посещавам старата обител, целта ми явно е да си взема обратно единствения ценен за мене предмет в нея. Дай тогава да му го пазим и после да го окачим така, че той непременно да го забележи. Много добре. Така и стана, забелязах го. Досега никой не ме нападаше, значи не беше и капан в истинския смисъл на това понятие. Какво оставаше?

Съобщение. Сигурно е някакво съобщение.

Но какво? И от кого? Къде да го търся?

Най-безопасното място в къщата, поне докато живеех в нея, беше сейфът. Всеки от братята ми можеше да се справи с него. Пристъпих към стената в дъното, натиснах дъската и я извадих. Набрах комбинацията на шайбата, отдръпнах се назад и предпазливо отворих вратичката със старото си бастунче.

Взрив не последва. Дотук добре. Не че очаквах нещо, ама просто така. Вътре нямаше нищо интересно: няколкостотин долара, малко ценни книжа, разписки, разни стари писма. Най-отгоре, обаче, лежеше съвсем нов бял плик. Него не го помнех. Виждах и името си, изрисувано с калиграфски почерк. Не с проста химикалка, разбира се. Пликът съдържаше писмо и карта.

Братко Коруин — започваше писмото. — Ако прочетеш това, значи начинът ни на мислене продължава да е сходен, така че поне донякъде мога да предугаждам твоите постъпки. Благодаря задето временно се наслаждавах на дърворезбата от дома ти — според мен именно тя е едната от двете причини за завръщането ти в тази мизерна сянка. Оставям ти я обратно с огромно нежелание, понеже вкусовете ни също са близки, така че от няколко години тя заемаше достойно място в моите покои. В този смисъл откривам и друга връзка. Приеми връщането на дърворезбата като израз на откритост и доброжелателност от моя страна. За да те убедя в чувствата си, ще ти кажа откровено, че не съжалявам за нищо от случилото се, освен за това, че не те убих, когато трябваше. Предполагам, че тогава суетата ми попречи. Може би с времето очите ти са се оправили, ала лично аз се съмнявам дали дори и то би успяло някога да промени нашите отношения. В момента на бюрото ми лежи онова твое писмо, в което казваш, че ще се върнеш. Ако го бях писал аз, значи наистина щях да го сторя. И като знам колко си приличаме, очаквам твоето завръщане с известна доза загриженост. Имам те за умен човек и предполагам, че ще го направиш с подкрепления, но ти предлагам да забравим гордостта и предразсъдъците. Искам мир между двама ни, Коруин, и то не заради себе си, а в името на кралството. От известно време Амбър непрекъснато страда от нападения на същества от Сенките, чиято природа не ми е съвсем понятна. Цялото семейство застана единодушно зад мен срещу тези чудовищни изстъпления, каквито друг път не помня да е имало против Амбър. Необходима ми е и твоята подкрепа в борбата. А ако не си съгласен, моля те поне да се въздържаш от нападения за известно време. В случай че склониш да ми помогнеш, няма да настоявам да ми засвидетелстваш никакво преклонение, освен да се съобразяваш с ръководната ми роля, докато трае кризата. Ще се ползваш с обичайните привилегии. Държа да се свържеш с мен, за да се увериш, че говоря истината. Тъй като не успях да те открия чрез твоята Фигура, прилагам моята, за да опиташ ти. Знам, че винаги се съмняваш в думите ми, но този път можеш да ми вярваш.

Ерик, крал на Амбър

Препрочетох писмото още веднъж и се усмихнах. За какво служеха проклятията, според него?

Няма да го бъде, братко. Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен в момент на нужда — и нямам причини да се съмнявам в теб, повярвай ми, понеже сме почтени хора, — ала срещата ни ще стане както аз съм я замислил, а не по твоя приумица. Що се отнася до Амбър, не съм безразличен към проблемите му, но ще се справя с тях както и когато аз избера. Ти много сбърка, Ерик. Реши, че си незаменим, сякаш не знаеш, че гробищата са пълни с незаменими хора. Това, обаче, ще ти го кажа по-късно. Лице в лице.

Напъхах писмото и картата в джоба на якето и изгасих цигарата си в мръсния пепелник на писалището. После отидох в спалнята да потърся парчета от чаршафи, за да загъна в тях скъпоценната дърворезба с двамата воини, които щяха да ме почакат още малко, този път на по-безопасно място.

Обикалях къщата и продължавах да си задавам въпроса защо всъщност се върнах. Мислех за хората, които познавах, докато живеех тук и се питах дали ме помнят още, дали и те се питат какво е станало с мен. Никога нямаше да разбера, естествено.

Навън вече се беше мръкнало и първите звезди блещукаха по ясното небе. Излязох и заключих вратата след себе си, после отидох във вътрешния двор, върнах ключа на старото му място и поех обратно нагоре по хълма.

Стигнах билото, обърнах се и погледнах към къщата. Тя сякаш съвсем се беше свила в мрака. Изглеждаше смачкана и безутешна като празна опаковка от бира край пътя. Поех бавно надолу към мястото, където бях паркирал. Не биваше да се обръщам.