Емил Манов
Галактическа балада (6)

Една любов в Галактиката.

Йер Коли беше в своята всекидневна бяла туника и изглеждаше по-печална от всякога.

— Бедният Луи — пошепна тя, след като ме изслуша.

— Защо, Йер?

— Вие не можете да се освободите от вашите чувства. Ако някога се върнете на Земята, вие ще бъдете съвършено сам, Луи. Вие даже няма да разбирате езика на своите съпланетници. А вашите близки…

— Да, Йер?

— Те ще бъдат отдавна прах и тлен.

Притъмня ми пред очите. Колко жестоки можеха да бъдат тези превениани! Даже тази мила Йер Коли… Аз все още се надявах, че като се върна долу, ще имам за цял живот запас от космически впечатления, които ще разказвам на Ан Мари, на Пиер, на моите внуци вечер край камината. А ето че и тази надежда ми бе отнета… Ами да, разбира се, Айнщайн! Времето е в обратна зависимост от скоростта на движението или нещо подобно. Но защо трябваше да доказвам тъкмо аз неговите формули, и то на собствен гръб?

Почувствувах се като човек, който отстрани наблюдава бесилката, на която сам е увиснал. Бях загубил безвъзвратно близките си, моята Франция, та макар и с Тиберий III отгоре й, моя свят. Бях същество без планета, както тези превениани — една прашинка, залутана в голямото Нищо на Космоса… Ръката на Йер Коли легна на рамото ми.

— Луи, трябва да разберете, да се примирите…

Така утешаваха у нас, във Франция, вдовиците на заслужилите покойници. (Понеже тези на незаслужилите не се убиваха от скръб.) Ах, ако знаех как се отваря този проклет дисколет, веднага бих скочил в студеното черно пространство. Щях да се превърна в една ледена шушулка и да придружавам в тоя си вид кораба на превенианите вовеки веков — като укор и наказание за тяхната съвест…

Спомних си за белия клавиш в моята стая и хукнах нататък. Клавишът поне ми беше под ръка. Но Йер Коли ме настигна и ме хвана за дрехата. Йер ме застави да легна на моята стара кушетка и сама седна до мен. После натисна един зелен клавиш.

Зазвуча музика — тиха, като полъх на вятър, като нежен звън на пролетни капчуци. Наострих уши — това беше земна музика. Завладя ме тиха скръб, след това — умора, разнеженост, блажено безразличие.

— Това е Шуберт, Йер Коли. Отде го имате?

— Ние имаме записи на мнозина ваши музиканти, Луи. Лала Ки ги е взела за своите изследвания. А пък аз ги взех за вас.

— Благодаря ви, Йер.

— Луи, искате ли да пипнете косите ми? Онзи път, когато ги пипнахте, аз почувствувах нещо… нещо като тази музика. Струва ми се, че разбирам вашата музика, Луи.

Погледнах смуглото й лице, гръдта й, която повдигаше туниката, дългите й нозе, открити твърде високо даже от гледище на една парижанка… Скочих и отидох при прозореца. Какво да правя с жена, у която пипането на косите й буди само музикални чувства?

— Йер — рекох аз малко нервиран. — Не ми е ясно в края на краищата… как се раждат у вас децата.

Тя ме гледаше с чистите си тъмни очи, без да трепне.

— Много просто. Когато е нужно да родим дете, нас ни облъчват с Е-лъчи, и мъжа, и жената, и за един кратък миг ние ставаме способни да се съединим.

Отдъхнах си. Слава Тиберию, те не се размножаваха чрез пъпкуване, нито посредством деление! А що се отнася до истинската любов…

Погалих все пак косите на Йер Коли и побягнах на улицата, за да не изпадна в безполезно изкушение.

* * *

Но може ли неизбежното да бъде избягнато, както би казал Козма Прудков?

В случая неизбежното ми се яви в образа на секл Бан Имаян, и то по един твърде интересен начин. Но нека започна по-отдалеч.

Следващите две-три седмици аз рядко виждах Йер Коли. Тя бе непрекъснато заета със своите лекарски работи, тъй като дисколетът бе прекосил някаква галактична мъглявинка от космически прах, от който малко по-късно, както се изрази Бен Коли, само след някакви си седем-осем милиарда години щели да се родят нови звезди, а може би и планети, а може би и живот върху планетите, а може би дори и разумен живот — всичко това много ме зарадва; но засега тази мъглявинка бе повлияла зле върху здравето на превенианите, свикнали от деца с яснотата. И те страдаха масово от нещо като космически грип, както ние, европейците, страдаме понякога от азиатски или африкански грип, когато паднат мъгли. Йер и Бен Коли бяха заети денонощно. За един само нищо и никакъв парсек, докато прелетим мъглявинката, те успяха да обиколят и да имунизират целия петхиляден дисколет.

Странно беше, че само аз не заболях. Йер Коли бе доста учудена от това, но в края на краищата си обясни моята устойчивост с моята естествена имунизация: вие, земляните, каза тя, навярно сте привикнали към всички видове мъгли — природни, религиозни, политически, идеологически, философски, морални и пр. — и затова никакъв грип не ви лови… Допуснах, че е права донякъде. Засега обаче моите размишления се въртяха в по-безопасната зона на космическите проблеми, които толкова отдавна безпокояха човечеството. Аз си казвах, че каквото и да се случи занапред, щом като ме върнат на Земята, стига да ме върнат, аз ще мога поне да потвърдя оптимистичната теза за наличието на разумни същества в Галактиката. За доказателство щях да посоча моето отвличане от превенианите, което прекъсна задълго връзките ми със земното кълбо.

Но да се върнем към предмета на тая глава. Аз бях приключил със своята „История на следващия век“. Бях безработен, Йер Коли отсъствуваше. Хранех се доста питателно и спях като бебе и като нямаше къде да разходвам силите си, обикалях Големия дисколет — понякога в тръс, друг път в галоп. И ето че веднъж, когато вече бях готов да мина към пълен кариер, срещнах секл Имаян. Той тъкмо излизаше от един басейн на „тавана“ на дисколета — баните му бяха препоръчани за укрепване на здравето след грипа. Беше гол-голеничък и се готвеше да изтича към спортната площадка, дето няколко салтоморталета трябваше да закръглят лечебните процедури, но аз го спрях.

— Бан Имаян, искам да ви помоля за един съвет. Ще ми го дадете ли?

— Това ми е работата — рече Бан Имаян.

— Кажете ми с какво да се заловя, нали все нещо трябва да върша?

Бан Имаян подскочи два-три пъти, за да отръска водата от тялото си, и се почеса по врата.

— Нали сте историк? Вземете един фонограф и продиктувайте историята на земните цивилизации. За нас това ще бъде много полезно. А може би и за вас.

Идеята беше отлична. Историята на цивилизациите, само факти и нищо повече… Аз хранех в паметта си (винаги съм бил паметлив) невероятно количество имена, събития и дати и вярвах, че ще се справя със задачата. Боях се, само че, както винаги, мога да объркам някъде периодизацията. Така например, колкото и да си блъсках главата, не можех да си спомня дали „летр де каше“ са се появили преди проскрипциите или след списъците на неблагонадеждни граждани и дали са били измислени от остготите или от печенегите; не помнех също така в кои векове по-точно са били изгаряни живи хора, в единадесетия или в двадесетия, от какъв произход бяха дзаофаните, по какво се различаваха Ку-Клукс-Клан от СС и др. такива… Но това са подробности, заради които превенианите едва ли щяха да ми се разсърдят. Трябваше да внимавам само за датите, ознаменували някои изобретения, като например атомната бомба, кибернетиката, космическите кораби и пр. Тук всеки би забелязал грешката и би се възмутил.

— Приемам, секл Имаян. — поклоних се аз.

— Великолепно… И още един съвет от мене. Живейте до завръщането си на Земята, така, сякаш тук сте се родили и тук ще завършите живота си. Всичко ще трае много дълго, Луи, и когато се върнете там…

— Зная вече това, Бан Имаян.

— Е, в такъв случай навярно се досещате, че ще трябва да създадете две деца. Имам предвид простото възпроизводство… За ваша жена е определена Йер Коли.

Онемях. Колкото и да бях свикнал с чудачествата на превенианците, това съобщение превишаваше всичко. То накърняваше и моите чувства на почтен французин, който винаги тачи своята вярност към паметта на съпругата си повече, отколкото към живата съпруга. На земята даже Нерон II не си позволяваше да ни снабдява с жени.

— Но това… така не става, Бан Имаян, — заекнах аз. — За това е нужна симпатия, любов… (Или добра зестра, помислих си, но не го казах.)

— Извинете, аз съвсем забравих — каза спокойно Бан Имаян. — Говорите за онази сублимация на инстинкта, която в края на краищата води пак до инстинкта?… Ние нямаме време за такива неща, Луи.

— Нужно е, освен това, съгласието на двете страни…

— Йер Коли знае за това от момента, в който взехме решение да ви приемем на дисколета — отряза накъсо Бан Имаян.

* * *

Сами можете да си представите моето положение след този разговор с Бан Имаян. Моето фалшиво положение спрямо Йер Коли. Приличах на дете, получило скъпа играчка, с която не знае какво да прави, пък и играчката му е била по-интересна, когато си е стояла във витрината. Работата се усложняваше и от това, че Йер не беше играчка… От друга страна, аз бях все още мъж, дявол да го вземе, и след такъв продължителен пост, почнал бях да сънувам вече превениански сънища — в смисъл, че насън почнаха да ми се явяват превенианки. Как трябваше да постъпя?

Не казах нищо на Йер Коли за това, което бях узнал от Бан Имаян. И вече не я питах как се раждат децата на дисколета. Предпочитах космологическите теми, без да ми мине и през ума, че тъкмо чрез тях ще дойде решението на задачата.

Една вечер, когато диалогът ни с Йер Коли стигна, кой знае как, пак до проблема за облъчването с Е-лъчи, аз побързах да я попитам какво ново има във Вселената. Тя ми съобщи, малко разочарована от изместването на въпроса, че в дадения момент Вселената се била разширявала.

— И таз добра! — възкликнах аз. — Какво значи това?

Това означавало, обясни ми тя, че галактиките, включително и нашата, бягали една от друга презглава — във всички посоки и с голяма скорост. Това било научно доказано.

— Ами че тогава небето скоро ще остане без галактики — извиках аз.

Йер Коли бълбукна, а аз си представих напълно ясно как Вселената се раздува като сапунен мехур, в който някое неразумно дете духа през тъничка цев и чака да види какво ще се случи. За мен беше ясно какво ще се случи и аз се ужасих, но не казах нищо, за да не ме сметне Йер за страхливец. Само забелязах, че това бягство на галактиките е може би твърде разумно и целесъобразно, особено ако нашата Галактика е център на Вселената, а Йер отвърна, че французите са хора, с които не може да се разговаря сериозно.

Мисълта обаче за разширяващата се Вселена заседна в мозъка ми и не ми даваше мира. Наистина ли в края на краищата тя ще се пукне? Какво ще правим тогава ние? Къде ще се спасяваме?

Тези мрачни мисли ме заведоха естествено при Ртъслри космоисторикът, който знаеше предварително всичко. Ртъслри не само отговори на въпросите ми, но и изигра в известен смисъл ролята на второ провидение в отношенията ми с Йер Коли.

Намерих го в дома му в края на парка, зает със странна дейност. Той седеше в стаята си и като натискаше някакви клавиши непрекъснато, изменяше нейния цвят. Стените се багреха ту в червено, ту в лимоненожълто, ту в ангелскисиньо, ту в оранжево и т.н. Попитах го защо прави това и дали не може да си избере цвят за квартирата.

— А, не — отвърна ми той сериозно. — По тоя начин аз поддържам чувството си, че все нещо става във Вселената.

— Аз точно затова идвам, да поприказваме за Вселената, уважаеми Ртъслри — казах. — Научих неотдавна, че тя се била разширявала. Дали сте го забелязали?

— То се знае. Но вас какво ви засяга тази работа.

— Бих искал да знам какво ще стане най-накрая.

— Нищо особено — рече той равнодушно. — После тя ще почне да се свива.

— Как така!

— Всяко нещо, което може да се разширява, може и да се свива, Луи Гиле. Представете си меха на един акордеон…

— Но това никак не е лошо — рекох зарадван. — Когато почне да се свива Вселената, всичко ще се събере на куп и ще стане по-интимно. Ние ще можем да прескачаме от звезда на звезда, както прескачаме от едно камъче на друго, когато минаваме някоя рекичка.

Ртъслри забълбука с все сила. Едва се успокои.

— Мили ми, Луи Гиле, това ще изглежда малко по-иначе. Когато настъпи свиването, небесните тела ще почнат да се чукат едно в друго като великденски яйца и от това чукане ще се развие температура от няколко милиарда градуса. Ние едва ли ще можем да прескачаме където и да било.

— Да, ще бъде топличко — казах умислено. — А с нас какво ще стане?

— Искате да кажете с живота? С разумните същества? Бъдете спокоен, ние ще възникнем отново при следващото разширяване на Вселената.

— И после?

— Ами че пак същото. Ще се боричкаме със себе си и с природата, ще постигаме съвършенство и ще го унищожаваме с един замах, ще съчиняваме стихове и неправдоподобни истории, ще се убиваме взаимообразно, ще търсим истината и ще лъжем, ще измисляме Цели и Мисии, ще строим вавилонски и айфелови кули, ще завладяваме Космоса и пр. Единствената разлика ще е, че ние няма да сме ние, а ще бъдат други.

— Ясно. Всичко е прах и в прах ще се превърне… Ртъслри, така проповядват кюретата във Франция.

— Аз не проповядвам, а констатирам фактите — рече студено Ртъслри.

Да, но за какво ми бяха тези факти? Побързах да се отдалеча от мрачния прорицател, като благославях небето, дето съм се родил тъкмо в период на разширяване на Вселената.

Във всеки случай настроението ми ужасно потъмня. Такива дни имах и на Земята — всичко започваше да ми се струва една кръгла безсмислица и аз неочаквано се залавях да върша всякакви глупости: напивах се, или захвърлях значката на Патриотичната лига, или се качвах на покрива и тръгвах да се разхождам по самия му край за ужас на минувачите, или отивах в зоологическата градина и си пъхах ръката в клетката на лъвовете — но нищо лошо не ми се случваше, както не се случва на лудите.

Сред превенианите обаче глупостите не вървяха. Беше ми толкова тъжно, че даже нямах желание да диктувам историята на земните цивилизации. И една нощ, когато свиването на Вселената ми се стори твърде близко и даже почувствувах как почва да ми става горещо, аз дочаках завръщането на Йер Коли (тя още се занимаваше с последиците от космическия грип) и отидох при нея. Благодарих на превенианските врати, които се отваряха сами.

Йер Коли спеше на половин метър от пода в своята черна нощна туника, подложила ръка под лицето си. Събудих я с една целувка по устните. Тя разтвори широко очи:

— Луи, ти ли си?

— Аз съм, Йер — пошепнах, като търсех копчетата на туниката й. — Аз съм, Луи Гиле, землянинът, твоят наречен мъж. Време е да се подчиним на решението на Съвета.

Тя само въздъхна и се отмести върху невидимото силово легло. И чудна работа! Или тя бе твърде примитивна превенианка, както бе казала веднъж, или аз бях твърде много землянин, но тъй или инак, от облъчване не стана нужда.

И това ли бе предвидил мъдрият Бан Имаян?

* * *

Между това Големият космолет продължаваше своя стремителен път през Галактиката. Идеята за преместване на пространството бе намерила вече приложение и сега ние вземахме по няколко парсека на час. Спряхме се само веднъж на един гигантски астероид, съвършено пуст и безатмосферен, за да се снабдим с вещество за превенианската „кухня“. В тази кухня пясъкът, скалите, металите и пр. се превръщаха по химически път в салати, гозби и десерти, толкова изискани, колкото и една вечеря в парижкия „Максим“.

Моето диктуване на историята на земните цивилизации напредваше. Бях стигнал вече до епохата на Рамзес II. Зеленият кристален фонограф просто пращеше в ръката ми. Напредваше и бременността на Йер Коли. Всеки ден тя издаваше бюлетин за своето самочувствие — точно тъй, както би правила на младини нашата портиерка от Сен Дени или мадам Жорж Санд малко по-рано. Жените са си жени, от който и край на Галактиката да произхождат. Даже традиционната превенианска печал като че бе изчезнала от погледа на Йер Коли — очите й блестяха, гърлото й често и нежно бълбукаше.

— Луи — казваше тя понякога, — много ли съм примитивна?

— Слава богу, че си, Йер. Инак бих предпочел да се върна на Земята и да се оженя за първия срещнат айсберг.

— Луи, на мен ми е приятно, когато ме пипаш. Това лошо ли е?

— Йер, не приказвай глупости.

Йер сякаш си бе променила природата. Бан Имаян, до когото се отнесохме, за да ни обясни явлението, след като мисли два дни и две нощи, се произнесе:

— Вашите биотокове са се размесили и оттам произтича всичко. Биотоковете са много силно нещо.

Ние с Йер продължихме да си размесваме биотоковете. Превенианите, които общо взето не обичат да си пъхат носа в чуждите работи, се учудваха, когато ни срещнеха прегърнати по улицата. Някои от тях ни питаха дали не сме прекалили с облъчването.

— Възможно е — отвръщах аз, а Йер бълбукаше звънливо.

Не по-малко учудени бяхме ние с нея, когато веднъж срещнахме математикът-бебе Кил Нери и скулпторката Сел Акл, също така прегърнати. Те се спогледаха и ни казаха поверително, че били взели пример от нас с Йер; не било толкова лошо и даже им минавало през ума, че по-продължителното практикуване на такъв вид разходки би могло да им замени облъчването. Аз се надух от гордост — Париж тъй или инак винаги е диктувал модата.

Примерът ни изглежда бе много заразителен, защото скоро узнахме, че Лала Ки, членката на Висшия съвет, също е пострадала от биотокове. Веднъж тя пристигна вкъщи и почна да се оплаква, че й се виело свят, че имала от време на време схващания на десния крак, повдигало й се и други такива, на което Йер отговори:

— Бъдете спокойна, приятелко, ще бъде момченце.

— Но ние с мъжа ми вече сме възпроизведени. — ужаси се Лала Ки.

Йер безпомощно разтвори ръце. Лала Ки не можеше да се успокои. Тя бе нарушила твърде грубо, при съучастничеството на мъжа си, строгия устав на дисколета. Отиде си, като се опипваше и оглеждаше и не преставаше да върти изумено глава.

Мисля, че разбирах превенианите. Какво би станало наистина с техния дисколет, ако тук биха се разбушували любовни страсти? Колко време би се губело за ухажване, за сръдни и помирявания, колко умствена енергия, така нужна за по-висши цели, би отишла на вятъра — в безсънни нощи, съперничества, ревности, търсене на самотни места, разводи, извънбрачни приключения, съчиняване на писма, въздишки, празни приказки! Ами ако би се появил някой Отело? Та той, вместо да убива жена си само защото видял кърпичката й в ръцете на друг, просто би използувал някое дежурство и би блъснал дисколета в първия изпречил се на пътя му астероид. За една кърпичка всичко да отиде по дяволите? Ужасно наистина…

На другия ден след посещението на Лала Ки, у дома дойде самият Бан Имаян. Той ме завари вглъбен в работа. Той издърпа от ръцете ми кристалния фонограф и ми рече:

— Приятелю Луи, ако вашият пример действува все така успешно, скоро ще трябва да строим нов дисколет само за новородени… Моля ви, стойте си с Йер Коли у дома и по-малко се показвайте по улиците. И не ми се мяркайте пред очите, защото сам аз не знам дали няма да наруша устава.

Бан Имаян бе много развълнуван. Той поглаждаше белите си коси и се бе изчервил като момченце. И изобщо не знам как би завършила цялата тази история, ако дисколетът не бе се приближил вече до