Емил Манов
Галактическа балада (12)

Пантеона на интелохахохите.

Всъщност, като ни превеждаха по тоя начин названието на мястото, дето отивахме, нашите интерпланетни дешифратори не бяха съвсем точни. Много по-живописно звучеше то на описателния език на ергонците: „Големият каменен саркофаг, населен от интелектуални охахохи, на които е разрешено да мислят и изменят материята, с цел, да се постигне нейната неизменяемост и да се редуцира нейното движение до състоянието на абсолютен покой, както на Ергон, така и по възможност в цялата Вселена“. Но аз разбирах донякъде затрудненията на нашите дешифратори. Нито един кратък израз на землянски или на превениански език не би могъл да помести цялото мисловно богатство на това название. Освен това дешифраторите явно, макар и погрешно, асоциираха саркофага с пантеон, а думата интелохахохи те използуваха просто за по-голяма лаконичност.

Както и да е, към Пантеона на интелохахохите ние тръгнахме, предварително изпълнени с чувство на страхопочитание. Ние се отказахме от летящия сандък, който ни предложи мадам Оа, за да можем по-добре да опознаем Фелисите.

Над столицата светеха едновременно двете оранжеви слънца — едното на изгрев, другото на зенита. Въздухът имаше чуден портокалов цвят. На портокаловото небе плуваха кръгли портокалови облачета, прозрачните сгради излъчваха портокалов блясък и всичко приличаше на весела детска рисунка, увеличена от гигантски обектив. Даже редките фелиситани и фелиситанки, които се движеха чинно из улиците и водеха за ръка малки фелиситанчета, като ги учеха да ходят по правите кафяви ивици, изглеждаха облечени в портокалови кори — толкова ярка бе оранжевата светлина на тази планета. От време на време някое фелиситанче, все още необучено, види се, се отскубваше от родителските ръце и с игрив смях хукваше по жълтото пространство между ивиците, но тутакси биваше настигнато от най-близкия кибер-доор. Като святкаше с многобройните си зелени видеолещи и ласкаво въртеше опашка, разумното металическо куче внимателно захапваше дрехата на малчугана и го отнасяше на родителите му — при това не забравяше да им напомни, че трябва да се грижат по-добре за наследника си. Родителите се усмихваха широко и смутено. Тази идилична гледка толкова много ме трогна, че аз не забелязах как съм прекрачил извън кафявата ивица и сам трябваше да бъда въдворен върху нея. Кибер-доорът, който ми помогна в това отношение, известно време ме придружаваше отстрани и ме оглеждаше със своите лещи. След това внезапно ги затвори и изостана.

— Землянино — каза тихо мадам Оа, без да престане да се усмихва, както го изискваше редът във Фелисите, — сложете си сомбрерото, нашите слънца ви влияят зле.

Наистина горещината беше адска и аз побързах да нахлупя сомбрерото си. Същото направиха Ртъслри и Лала Ки. Само мадам Оа, която вървеше редом с нас, по съседната кафява ивица, продължаваше да размахва своето в ръка. Златните й коси искряха в оранжевото утро.

— Наистина в Йъ Уа, отдето идвате, кафявите пътеки още не са въведени и това ви извинява донякъде…

— За какво, мадам Оа?

— За вашата неловка стъпка преди малко — отвърна мадам Оа, като гледаше пред себе си. — Но имайте предвид, че те ви запомниха.

— Кои те?

— Кибер-доорите.

— Но той беше един…

— О, всички кибери на Ергон представляват единен организъм. Когато ви гледа един, виждат ви всички. И всички ви запаметяват.

— И какво следва от това?

— Едно стъпване извън кафявата пътека се смята за случайност, макар и подозрителна случайност… Но две, и особено три последователни нарушения вече говорят за психическа девиация и могат да предизвикат изследване на горните слоеве на мозъка ви. А това понякога води до Зоопарка. Или още по-далеч.

— Нищо не разбирам — възкликнах аз. — Обяснете, моля ви…

— Какво приятно време, нали — отвърна неочаквано мадам Оа и аз забелязах на близкия кръстопът няколко кибер-доора.

Осмокраките металически кучета бяха застанали в кръг и бяха опрели задниците си тъй, че образуваха нещо като звезда. Те святкаха на всички страни със зелените си лещи и вдигнали глави, непрекъснато душеха въздуха. Минахме край тях, жизнерадостно усмихнати. Даже Ртъслри и Лала Ки се опитаха да разтегнат устни. Разбира се, надписите на гърдите им, които гласяха, че сме от Йъ Уа, донякъде ги оправдаваха и кибер-доорите се задоволиха само да ги огледат от глава до пети.

Когато отминахме, попитах мадам Оа какво все пак означава терминът „ауойойой“, който моят дешифратор ми превеждаше като „девиация“. Златокосата ергонка ми обясни, че ауойойой се нарича всяко нарушение на онези правила на поведение, мислене и говор, които са записани върху вътрешните стени на Храма на Статуквото и които с радост се изпълняват от всеки истински ергонец.

— Отначало, по време на Първото Доорство, тези правила са били само двадесет и пет — продължи мадам Оа, — при Второто Доорство правилата са нараснали на осемстотин и седемдесет, а при Третото, тоест при настоящото, те са вече седем милиона деветстотин и четиридесет хиляди петстотин двадесет и шест и обхващат безусловно цялото многообразие на жизнените явления. Сега стените на Храма са изцяло изписани, тъй че ако се появят нови правила, ще трябва да се строи и нов Храм…

— Но как запомняте толкова милиона правила, мадам? — рекох аз изумен.

— О, това не е нужно. Достатъчно е да знаеш от три до пет хиляди правила, за да не сбъркаш практически нито веднъж в живота си. Всяко правило логически произтича от предишното и това много ни улеснява. Разбирате ли?

— Приблизително — поизкашлях се аз. — Но вие споменахте за три Доорства. А какво е имало преди тях?

— Осемнайсет Коорства.

— А преди Коорствата?

— Известен брой Моорства.

— А преди Моорствата?

Мадам Оа ме погледна и сви рамене:

— Навярно хаос, но това никой не би могъл да каже точно, мосю Гиле. По-нататък всичко се губи в мъглата на времето. Знае се само, че първите сериозни мутации в мозъците на ергонците, под влиянието на Твърдата радиация на двете Оранжеви, са предизвикали появата на Моорството и заедно с това — на известен ред върху планетата. За пръв път тогава именно са били определени задълженията на охахохите, както и правата на моорите, които по-късно прераснали в права на коорите и на доорите.

Обясненията на мадам Оа разпалиха моето любопитство на историк. Заинтересувах се по какво са се отличавали моорите от коорите и последните от доорите. Ртъслри, който вървеше непосредствено зад мене, бълбукна:

— Не задавайте глупави въпроси, Луи.

— Защо? — учуди се мадам Оа. — Въпросът на мосю Гиле е твърде уместен… Вярно е, че между Моорството, Коорството и Доорството има нещо много общо и това общо е тяхната главна функция, тоест грижата им за благото на охахохството. Още с възникването си моорите поели тази грижа в ръцете си и вече не я изпуснали.

— Нима охахохите не са могли сами да се грижат за себе си?

— Могли са. Но моорите великодушно са поели това задължение, за да могат охахохите да произвеждат блага и за тях и за себе си, без да отвличат вниманието си със странични неща… Що се отнася до различията, те са много съществени. Така например моорите и охахохите са произхождали от едно общо племе и са се различавали само функционално, докато коорите вече са произхождали сами от себе си, а доорите — направо от Божественото Провидение. Освен това доорите имат по една наследствена брадавица на дясната буза, която ги прави непроницаеми като съсловие, тоест нито един охахох или интелохахох не би могъл да се включи незабелязано в Доорството — нещо, което по-рано се е случвало понякога и е предизвиквало безредици.

Ртъслри бълбукаше неудържимо, но това не ме смути и аз продължих да задавам въпроси. Изясни се, че целият този ред на нещата е много разумен, понеже от три ергонски века насам (а ергонските векове са два пъти и нещо по-големи от земните) на планетата царувало абсолютно спокойствие.

— Но в такъв случай защо ви са всички тези кибер-доори? — попитах аз.

— Една гаранция повече никога не е излишна — рече с вечната си усмивка мадам Оа. — Все още се случват девиации, които някои ергонци се опитват да скрият.

— А нима другите ги признават?

— Разбира се. Това е първото задължение на всеки ергонец. Щом почувствува в себе си девиация, даже ако тя не се е отразила на поведението или на говора му, ергонецът се запътва към най-близкото кибер-доорство и я обявява. В зависимост от степента на девиацията, той бива лекуван или остракиран.

— По какъв начин?

— О, начините са много и разнообразни. Ще видите сам.

Поисках от мадам Оа да ми покаже един жив доор — бях видял досега само Супердоора, и то по видеоекрана, — Но тя каза, че това е невъзможно: доорите могли да бъдат лицезрени веднъж в годината, на Празника на Статуквото, а през останалото време седели в домовете си, наблюдавали за реда на планетата и мислели непрекъснато за щастието на охахохите. Попитах къде живеят доорите. Този въпрос смая мадам Оа, но като дойде на себе си, тя пошушна тихичко, че това никой не знае и никой не би могъл да каже.

— По-добре вижте къде прекарват част от времето си охахохите — рече тя, като посочи някъде под нозете си.

Погледнах и аз под себе си. Господи! Жълтото платно на улицата с неговите кафяви ивици тук беше прозрачно. Долу, в дълбочината, се виждаха някакви грамадни помещения, запълнени с чудати машини. Там се въртяха огромни сребристи колела, плавно се издигаха и спускаха сребристи цилиндри, големи сребристи кълба извършваха странни параболични движения, някакви зъбчати лостове изхвръкваха от корпуса на гигантската машина и пак се скриваха. Край машината стояха стотина охахохи. Те протягаха ръце напред, нагоре и надолу — равномерно, бавно, спокойно — и това ми напомни с нещо за Гриз. Но аз веднага разбрах, че тази картина нямаше нищо общо с гризианския подземен завод, тъй като движенията на охахохите, макар и забавени, бяха напълно осмислени: те дърпаха, натискаха, повдигаха реални лостове и ръчки и очевидно бяха много необходими на машината. При това, вместо тъпия израз на гризианите, те имаха усмихнати щастливи лица и аз бях така запленен от тази гледка, че трябваше Ртъслри да ме бутне по гърба и да ми напомни, че спирането на улицата е недопустимо от гледище на ергонския морал.

Продължихме пътя си. Аз открих, че прозрачните пространства по улиците се редуват с непрозрачни в един строг ритъм, както всичко на тази планета. Очевидно цялата подземна част на Фелисите представляваше едно гигантско работно помещение.

— И кому принадлежи всичко това? — запитах любезната мадам Оа.

— На Доорството, естествено. Не само това, но и надземните сгради, и улиците, и повърхността на планетата, и нейните недра, и въздуха над нея, и стратосферата, и двата естествени спътника на Ергон, и двете Оранжеви звезди.

— Мон дийо — рекох аз зашеметен. — Но как е възможно това?

— Всичко е възможно — отвърна мадам Оа невъзмутимо. — На Ергон няма нищо невъзможно.

— Но за какво, по дяволите, служи цялата тази собственост на Доорството?

— Не знам. Но Доорството служи вярно на собствеността си и така поддържа живота на Ергон. Представяте ли си например какво би станало с двете Оранжеви, ако го нямаше Доорството? Та те отдавна да са изгаснали. А заедно с тях и ние.

— Как тъй?

— Всяка декада — обясни ми мадам Оа — Доорството отпуска по два килограма водород, хелий и други вещества от собствените си стратосферни запаси и тези вещества биват хвърляни върху звездите — на всяка звезда по килограм. Така се поддържа тяхното горене. Освен това Супердоорът от време на време нарежда да хвърлят на звездите и по два-три грама сяра. По този начин се запазва оранжевият им цвят.

— О! — можах само да кажа аз.

И наистина, какво друго би могъл да каже човек пред картината на такова могъщество? Та в нашата Осма република все пак имаше цели три фирми и тези три фирми си бяха поделили една нищо и никаква Франция. Дори суперархимилиардерите отвъд Атлантика биха се пукнали от завист, ако им се случеше да попаднат на Ергон… Мина ми през ума да попитам какви грижи полага Доорството за двете месечини, но не ми остана време, понеже бяхме стигнали пред Пантеона на интелохахохите.

* * *

Това беше гигантска квадратна постройка, която се отличаваше от останалите сгради на Фелисите по това, че стените й не бяха прозрачни и през тях не се виждаше нито от вън на вътре, нито от вътре на вън. На високата стометрова фасада се виждаше една-единствена вратичка, през която можеше да се влезе само ако човек застане на четири крака. На противоположния край на постройката се издигаше квадратна кула, два пъти по-висока от самата постройка. Около върха на кулата плуваха в кръг няколко оранжеви ергонски облачета.

Отвън Пантеонът на интелохахохите бе ограден с петнадесет редици кибер-доори. Всички те стояха с муцуни към сградата и безбройните им зелени лещи бяха вперени неотстъпно в стените й. Какво гледаха там? Когато изразих учудване, мадам Оа каза, че позицията на кибер-доорите била напълно целесъобразна, тъй като те охранявали не Пантеона от външни лица, а външните лица от Пантеона. Защо така? О, това било напълно обяснимо: Пантеонът на интелохахохите бил единственото място на планетата, дето понякога се раждали идеи — научни, технически и метафизически, — а ергонските идеи имали свойството да проникват и през най-плътните стени и даже през коремните мускули на самите ергонци — нещо, което предизвиквало както затруднения за перисталтиката на червата, така и душевни разстройства. Веднъж някаква идея успяла да измами бдителността на кибер-доорите и преди да я въдворят обратно в Пантеона, направила няколко обиколки из столицата. Настъпило пълно объркване на реда, истински хаос: внезапно фелиситаните престанали да се усмихват и толкова се замислили, че охахохите забравили да отидат в подземните заводи, интелохахохите, кой знае защо, почнали да си скубят косите, а част от доорството излязло на улиците и скъсало кафявия кръг със златната светкавица на блузите си в знак на разкаяние. Но хаосът, слава богу, траял само двадесет и четири часа, без да прескочи територията на Фелисите. Тогава именно редиците на кибер-доорите, наблюдаващи Пантеона, били увеличени и сгъстени, тъй че пиле не можело да прехвръкне навън, та камо ли идея, а разкаялите се доори се самообезглавили в знак, че се разкайват за своето разкаяние. И всичко си тръгнало отново по реда.

За мое учудване (на тази планета аз не преставах да се учудвам, въпреки моите преживелици на Гриз) кибер-доорите не ни спряха, даже не ни обърнаха внимание и ние пълзешком се промъкнахме през малката вратичка.

Пантеонът се състоеше от четири корпуса, дълги по един километър. Корпусите заграждаха голям квадратен двор. Из двора се разхождаха известен брой интелохахохи в дългите си бели раса. Те бяха мълчаливи и съсредоточени, но разбира се, усмихнати. Само от време на време някой от тях внезапно вдигаше две ръце към оранжевото ергонско небе и извикваше: „Ойаийауйа!“ — и изчезваше в сградата. Останалите го проследяваха с погледи и усмивките им за миг ставаха злобни и зловещи.

Направиха ми впечатление лицата на тези интелохахохи — най-мъдрите на Ергон, както твърдеше мадам Оа. За разлика от пълнокръвните жизнерадостни лица на обикновените ергонци, тези тук бяха изпити, кокалести и восъчножълти и аз донякъде си обясних названието на тяхното обиталище: те всички сякаш бяха минали или бяха готови да минат във вечността. Впоследствие узнах, че на този интелектуален елит се отпущало ядене веднъж дневно, тъй като пълните стомаси не предразполагали към мислене и открития. По същата причина стомасите на останалите ергонци не трябвало да остават никога празни.

— Да влезем — каза мадам Оа. — Моят Юй ще ви покаже всичко. Ще го намерим в библиотеката.

Влязохме в най-близкия корпус през една нормална врата и се намерихме в една зала, която заемаше, както се оказа, целия корпус. Таванът й едва се виждаше, ширината й бе не по-малка от петстотин метра, а по дължината й можеше да се организира маратонско надбягване. Великолепна мозайка от фигури на животни и растения покриваше пода на залата. Огромни стелажи с дебели книги и ръкописи закриваха четирите й стени. Интелохахохи в бели раса се бяха покатерили по златни стълбички и се ровеха в книгите.

Посегнах да докосна един том с позлатен гръб и красив надпис върху него, но пръстите ми опряха в нещо твърдо и гладко. Прекарах длан по гръбчетата на съседните книги и хлъцнах от изненада: усетих само равната повърхност на стената… Стелажите, книгите, интелохахохите, които се ровеха в тях, стълбичките — всичко това бяха само добре изпълнени фрески. Залата беше съвършено празна и нито един реален предмет не нарушаваше нейната пустота. Само някъде далеч, по средата й, се виждаше дребничката фигура на един интелохахох, който се бе изтегнал в удобен шезлонг и дремеше. Но не бе ли и той нарисуван?

Запътихме се нататък и вървяхме доста време, докато стигнем до легналия интелохахох. Не, той не бе нарисуван. Той стана да ни посрещне, като оправяше диплите на расото си. Беше Юй Оа.

— Добре дошли в най-голямата библиотека на Космоса — поздрави ни той със своята ергонска усмивка.

Ртъслри бълбукна с цялото си гърло. Лала Ки се бе увлякла да разглежда фреските, като се мъчеше да определи преди колко века и с какво бяха рисувани. Аз бях малко озадачен?

— Но къде са книгите, уважаеми Юй Оа?

— Ето ги.

Като се прозяваше, Юй Оа посочи едно сандъче, поставено на пода до шезлонга. Сандъчето бе от чисто злато и лъщеше като слънце. Само катинарът, който го предпазваше от лекомислено отваряне, беше малко ръждясал. Гледах сандъчето като изтърван.

— Не виждам книги, Юй Оа…

— Те са вътре. Тоест, тя е вътре. Тя е добре съхранена.

— А къде са останалите?

— Други няма. — Усмивката на Юй Оа в момента можеше да затъмни двете оранжеви слънца на Ергон, но аз, кой знае защо, си припомних за обичая на японците да се смеят, когато им е тъжно. — Други няма, тази е единствената, землянино. Много ценен ръкопис.

— Ръкопис? Нима не сте открили още книгопечатането?

— Как да не сме го открили — обиди се малко Юй Оа. — Та ние вече го закрихме… При Първото Доорство тази библиотека е била напълно реална, книгите са били разпространени по целия Ергон. Но при Второто било турено начало на една възхитителна селекция. Най-напред са били премахнати вредните книги. След това — безполезните. След това полезните, но предразполагащи към девиация. След това безвредните, но отвличащи вниманието на охахохите от техните задължения. След това недостатъчно полезните. След това достатъчно полезните, но отживели времето си. След това неотживелите полезни, но непотребни, поради напредъка на образованието…

— Ей богу, това последното не го разбирам — рекох аз.

— Ще го разберете след малко… След това били отстранени книгите, които току-що излизали изпод перата на скрипторите и учените. След това — онези, които скрипторите имали намерение да наскриптят…

— Но как е възможно? Как може да се унищожат намеренията?

— Чрез унищожаване на възнамеряващите… Процесът бил продължителен и благотворен. Колкото по напредвала селекцията, толкова очите на ергонците ставали по-сини и ясни, а усмивките им по-ведри и жизнерадостни. Този резултат ние дължим главно на Третото Доорство, което още с встъпването си в Храма на Статуквото насочило енергията на ергонците към борба с Двете злини: насекомите и книгите… Забелязвате ли колко е чист сега въздухът на Ергон?

— Забелязвам — казах аз учтиво. — А в това сандъче какво има?

— Ръкописът на Йауиюайя, древен ергонски мъдрец. Той пръв открил възможността за редуциране на движението до състояние на абсолютен покой. Той предсказал и появата на Доорството още по време на Моорството… С една дума, в това сандъче се съдържа всичко, което ни е нужно.

— А какво правите тук вие, Юй Оа?

— Пазя сандъчето. Всеки ден го лъскам по три пъти.

— Но катинарът е ръждясал…

— О, до него ми е забранено да се докосвам. До катинара никой не се докосва.

Сами разбирате, драги братя земляни, че моите „но“ не биха имали край, ако Юй Оа не ни подкани да вървим, за да разгледаме останалите три корпуса на Пантеона. Все пак, докато се изкачвахме и слизахме по някакви безкрайни и ослепително позлатени стълби, за да влезем във втория корпус, аз казах нещо иронично за отношението между книгите и образованието на Ергон, но Юй Оа ми затвори устата, като отвърна студено:

— Образованието у нас е всеобщо, землянино. Сам ще се убедите.

Вторият корпус по вътрешното си устройство нямаше нищо общо с библиотеката на Пантеона. Той беше разделен на етажи, коридори, зали и кабинети, както всяка земна Академия на науките.

Най-напред влязохме в една зала, дето намерих пряк отговор на моя въпрос за образованието. Залата имаше вид на амфитеатър. По пейките й, стигащи постепенно до тавана, бяха насядали стотици беловласи и белобради интелохахохи. Те бяха много заети и даже не ни погледнаха. Те се почесваха по вратовете, въздишаха или тихичко се секнеха в полите на белите си раса. На равни промеждутъци от време те скачаха пъргаво на крака и викаха: „Ау, ау, ау“, което означаваше: „Да, така е, съгласни сме!“ Но с какво бяха съгласни тези почтени старци?

Ах, да. В ниската част на залата се издигаше красив ораторски подиум, ограден с кафяви щитове. Върху щитовете блестяха зигзагообразни златни светкавици — емблемата на Ергон. На подиума бе застанал един великолепен едър кибер-доор, направен от чисто злато. Зрителните му лещи представляваха изумруди, обработени с голямо изкуство — те заливаха слушателите със зелена светлина. Кибер-доорът се крепеше на задните си нозе, а останалите си три чифта размахваше енергично във въздуха:

— … и да се пристъпи към още по-рационално съкращаване на знанията. Когато младият ергонец излезе от нисшата схола, той е длъжен да знае три пъти по-малко, отколкото преди влизането си там, а когато излезе от висшата — десет пъти по-малко… А какво виждаме сега? Все още не можем да ликвидираме напълно познанията, придобити до петгодишна възраст, нито пък извънсхоластичното въздействие върху умовете на юношите. Чудно ли е, че девиациите не са изчезнали напълно от Ергон? Не е чудно…

— Какъв чудесен кибер-доор — Прошепнах аз, като се любувах на това изумрудено-златно животно. — И какъв мелодичен глас!

— Това е Кибер-доор Прим — отвърна ми също така шепнешком Юй Оа. — За педагозите е голяма чест…

Не чух кое е голяма чест за педагозите, понеже Кибер-доор Прим повиши глас:

— А какво правите вие, свини мръсни? (На Ергон, разбира се, нямаше свини, но моят дешифратор види се не можа да преведе другояче емоционалния изблик на Кибер-доора Прим.)

Тук старците скочиха на крака така енергично, че някои полетяха във въздуха и удариха главите си в тавана. Последва трикратно „ау“. Белите бради на педагозите се тресяха от възторг.

— Какво правите вие? — продължи Кибер-доорът Прим още по-вдъхновено. — Развивате ли антимнемониката? Докъде сте я развили? Защо перципациите и асоциациите все още съществуват? За какъв дявол са те на охахохите? Докога ще ви учим? — Кибер-доорът направи уморен трагичен жест, след което продължи по-спокойно. — И тъй, мръсни свини, запомнете: схолите на Ергон са места, дето се преподава антинихилианство и се прилага антимнемоника. Главната образователно-възпитателна задача си остава развитието на бицепсите, трицепсите, гръдните мускули и гласните струни…

Ново скачане на крака прекъсна речта на Кибера. Този път възторженото „ау“ нямаше край — старците се опитваха да докажат, че техните гласни струни отговарят на изискванията.

Кибер-доорът Прим отново зина, но Ртъслри ни подтикна към вратата.

— Обикновен педагогически инструктаж — рече той, като едва сдържаше прозявката си.

И беше прав. Единственото, с което речта на Кибера ми направи впечатление, бе нейната необикновена искреност. Юй Оа кимна и добави, че такава искреност съществува само между стените на Пантеона.

Когато излязохме в коридора, той ни поведе бързо покрай редица затворени врати. Поисках да узная какво има зад тези врати.

— Нищо — каза Юй Оа. — В миналото тук са се помещавали разни неточни науки и изкуства. Зад тази врата например са седели скриптори и звуктори, но след ликвидиране на ергонската писменост, за което вече стана дума, тяхната функция била поета от имитаторите и фокусниците, които и досега много добре забавляват населението.

По същия начин, докато минавахме край останалите затворени врати, Юй Оа ни обясни изчезването на някои науки, които били излишни за ергонците. Така историята била заместена от одаистиката и футурологията; мнемониката — от антимнемониката; психологията — от хиромантията; икономията — от гастрономията; социологията — от астрологията; статистиката, като една от най-неточните и ненадеждни науки, била изтласкана от илюзионизма и бялата магия; естетиката — от козметиката; риториката — от пасологията; логиката — от софистиката и тъй нататък. Същата участ постигнала и редица от точните науки, за които не могло да се установи доколко и в какво отношение са точни и най-вече — дали допринасят за дисциплината на Ергон и за бъдещата победа над Ни Хил.

— А изкуствата? — попита Лала Ки, като се надяваше да обогати превенианското изкуствоведство.

— О, те станаха жертва на собствените си болести — отвърна Юй Оа. — Неотдавна при опит да бъдат излекувани, те починаха.

— Кои те? — не разбра Лала Ки.

— Изкуствата.

— От какво починаха?

— От вулгарна анемия. Ето как се случи това. Една сутрин Фелисите узна, че Върховният Доор се бил събудил с много силен сърбеж на едно много неудобно място. Не можел нито да лежи, нито да седне. Тичането из покоите също не му помогнало. Медиците установили някаква непозната болест и дълго си блъскали главите как да я нарекат. Най-сетне й дали странното име хемороиди, въпреки настояването на един от тях да я кръстят маясъл. Но от това на Доора не му станало по-леко. Понасяйки героично сърбежа, той се замислил. И открил, че заразата идва от симфоничния оркестър, който го приспивал всяка вечер. Той се вгледал и в останалите изкуства — те също пъкали от бацили… На следващия ден бе констатирано на специален събор на Доорството, че всъщност изкуствата цели векове само са развращавали нашия целомъдрен Ергон и под прикритието на своята забавност са пръскали всякакви зарази.

— Какъв ужас! — възкликнах аз. — И защо са ги търпели в такъв случай?

— Поради невежество. Но Третото Доорство веднага взе необходимите мерки. За да бъдат ефикасно обезвредени, изкуствата биваха систематично поставяни в специални херметични дезинфекткамери. Наистина бацилите им почнаха да намаляват, но същевременно, поради липса на кислород в камерите, почна да намалява и хемоглобинът в кръвта им. Разбирате ли, белите кръвни телца, като нямаха какво да ядат, се нахвърляха върху червените. Противоречието бе неразрешимо: лекуването водеше до скоропостижна смърт. На Доорството остана само да се погрижи за погребението.

— Жалко, наистина — казах аз…

— О, мосю Гиле — въздъхна Юй Оа. — Доорството бе страшно опечалено. По-тържествено погребение Ергон не е виждал. Самият Супердоор свали сомбрерото си пред останките на скъпите покойници. Беше даден прощален салют от три атомни залпа по посока на Ни Хил, а Храмът на Статуквото бе покрит цяла декада с бял чаршаф в знак на траур… О, мосю Гиле, скръбта ни беше голяма.

Лала Ки унило наведе глава: по всичко личеше, че тя няма какво да прави на Ергон, освен може би да положи един венец върху братската могила на музиката, живописта и театъра. Ртъслри бълбукаше мрачно и кимаше като превенианин, който отдавна бе прозрял тайните на Ергон. Но аз бях удовлетворен. В моята нероновскокалигуловска Франция този проблем беше решен само частично в смисъл, че терапията там се ограничаваше с потапяне в кипяща и в ледена вода и съвсем спорадично прилагаше като стимулатор публичния бой с тояги — поради което изкуствата агонизираха, без да могат да издъхнат радикално. А тук! Каква блестяща находчивост! Какво гениално остроумие! Не, тези ергонци все повече ми харесваха.

* * *

Преминахме в третия корпус. Още отдалеч познах, че тук се помещават точните науки: из коридорите се носеше приятна миризма на химикали, на тоалетни и на плесен. Често се раздаваха викове: „Ойаийауйа!“ (Еврика!), което показваше, че големите открития валяха като градушка. Заключените врати тук бяха малко, а пред отключените бяха наклякали кибер-доори — по това можеше да се съди за изключително важното значение на този корпус.

Най-забележителното в това светилище на ергонската наука бяха не толкова нейните постижения, колкото удивителната целенасоченост на усилията, пълната хармония на желанията и целите. Всичко, което се вършеше тук, биеше в една точка и тази точка се заключаваше в доуреждането на ергонското битие. Това ни направи впечатление още в първата зала, в която влязохме.

В залата работеха две групи интелохахохи, обърнати гърбом една към друга. Групата отдясно се бе навела над една маса, покрита с колби, реторти и епруветки, от които се вдигаше па̀ра. Групата вляво пък се трудеше над конструирането на някаква апаратура, напомняща до голяма степен гигантска центрофуга. Щом се завъртеше маховикът на центрофугата, от нея започваха да хвърчат сини искри по всички направления. Една такава искра ме чукна по челото и аз едва се удържах на нозете си, защото усетих внезапно приятна лекота в главата и непреодолимо желание за сън. Даже се опитах да се излегна на пода и щях да го направя, ако Ртъслри не бе ме ощипал навреме по ръката.

— Не се поддавайте, Луи. Вашата нервна система е твърде лабилна.

Един от интелохахохите-конструктори забеляза сцената и обърна към нас широката си усмивка:

— Приближете се, няма нищо опасно — каза той и ни се представи като главен Теоретик на психотехническата група. — Това, което виждате тук, е само едно полезно изобретение, реализиращо един от принципите на Йауиюайя — по-точно принципа за пълна унификация и автоматизация на ергонската психика. Машината ще действува от всякакво разстояние. Всяка вечер, докато ергонците седят пред видеоекраните, тя ще изсмуква разнообразните мисли, натрупани през деня, ще ги разбърква и смила, ще ги оцветява с един и същи цвят и после ще разпределя тази смес поравно между всички… Така всички петстотин милиона ергонци ще могат да мислят и действуват като един-единствен ергонец. Ни Хил не ще ни плаши вече.

— Но в такъв случай видеоекраните стават излишни — досетих се аз.

— Разбира се — кимна доволно интелохахохът.

— И кой ще определя вида на унифицираната мисловна смес?

— Доорството. А може би просто Кибер-доорът Прим.

Онемях от възторг. У нас водачите на Патриотичната лига всеки ден си деряха гърлата и похабяваха тонове печатарско мастило, за да постигнат нищожна част от това, което тази машина щеше да извършва в няколко мига. Колко усилия щяха да си спестят пустите му ергонски доори!

Привлечена от разговора, при нас дойде и групата, която боравеше с колби, реторти и епруветки.

— Машината е добра — рече снизходително един интелохахох от тази група, — но струва ми се, без да отричам заслугата на колегите психотехници, че нашият метод за психорегулацията ще бъде много по-ефикасен. Ние ще предложим на Доорството една ваксина, която, впръскана в хромозомния апарат на охахохите, ще даде същия резултат. И, забележете, впръскването ще бъде еднократно, а придобитото качество ще се наследява от поколенията.

— И как получихте тази ваксина? — полюбопитствува Лала Ки.

— От кръвна суроватка на магаре и костенурка, към която прибавихме няколко грама мозъчен екстракт от най-обикновен ергонски кретен.

— Да — каза Ртъслри. — Великите открития винаги са се отличавали с детска простота… Луи, имате ли нужда от още обяснения?

— Не — казах аз засрамено.

И си излязохме.

Би било твърде дълго, братя земляни, да ви описвам всичко, което чухме и видяхме в тоя корпус на ергонската наука. Затова ще ви спомена само някои от проблемите, над които се трудеха бледните интелохахохи. Така едни от тях се опитваха да създадат нов тип кибер-доори, снабдени отзад с пропелери, за да могат да се вдигат и във въздуха, а отпред — със специално електронно обоняние, което би им позволило да надушват всяка девиация на три километра околовръст; други разработваха теоретичните основи на един универсален механичен мозък, способен да дава готови отговори на всички въпроси, възникващи в процеса на деградацията на Ергон; трети изследваха възможностите на рибешката нервна система, с цел да я присаждат на ергонските кърмачета — така ергонците биха се отървали от страстите и афектите веднъж завинаги; четвърти изобретяваха нови бойни лъчи, които еднакво биха послужили както срещу козните на Ни Хил, така и при нужда, за превръщане в прах и пепел на цели области върху самата Ергон; пети се блъскаха над проблемите на планетарната акустика — тяхната далечна, но благодатна цел бе Ергон да се превърне в една куха топка, в един добър резонатор, който би долавял и препредавал всеки звук, всяка дума и даже най-слабата въздишка на съответното място. И тъй нататък и прочие.

Всъщност най-интересно ми се стори изобретението на група физици, касаещо движението на повърхността на Ергон. Те извършваха опити за създаване на индивидуални магнитно-силови пътеки, които биха заменили жълтите ивици по улиците. Един от физиците, интелохахох с квадратна математическа глава, който ни се представи под името И Ое, обясни как ще действува изобретението.

— Всеки ергонец — каза той, — щом излезе вън от дома си, веднага ще попада в своята пътека, тоест между две невидими силови полета и това не ще му позволява да се отбива от определения му път до работното място и обратно. По такъв начин ще се пести време и всеки контакт между ергонците вън от домовете им ще бъде изключен.

— Да, но ако някому се прище да се отбие в таверната? — попитах аз.

— И това е предвидено — отвърна И Ое. — Пътеките Йауиюайя, или съкратено — на Йяу, както ще се наричат, ще минават след работно време непременно през някоя таверна.

— Но ако някой не желае да вземе аперитив?

— Няма да вземе. Но през таверната ще мине.

— Но предположете — не мирясвах аз, — че някой би пожелал да напусне своята силова пътека и да си поскита например из ергонските полета?

На тоя въпрос И Ое само хихикна. Той отиде до една клетка, дето се боричкаха няколко осмокраки кученца (тук разбрах, че кибер-доорите са направени по техен образец), и пусна едно от тях в залата. Почувствувало свобода, осмокракото пале с весел лай почна да скача около И Ое, но последният се отдалечи в ъгъла на помещението и пусна в действие някакъв апарат. Кученцето изквича. После то се люшна няколко пъти ту на една, ту на друга страна и хукна в права линия до отсрещната стена. Върна се при господаря си също така в права линия. То тичаше и се олюляваше от време на време, сякаш някой го блъскаше и направляваше движенията му.

— Сега внимавайте — рече И Ое и като приклекна встрани от линията на движението на палето, викна силно: „Юой, тук Юой?“

Палето се спря за миг. След това опита да се хвърли към господаря си, но падна по гръб, отблъснато от невидимата сила. Тогава то направи един скок, по-скоро опит за скок, в който вложи всичката си енергия. Леко изпращяване, къс синкав блясък във въздуха и… паленцето изчезна.

Останахме втрещени. Ртъслри погледна интелохахоха с мрачна ненавист.

— Вие сте постигнали много нещо, уважаеми И Ое — каза той.

— Нали? — отзова се възрадван И Ое. — Както виждате, напускането на пътеката на Йау е невъзможно, понеже води до незабавна сублимация. Щастлив съм, че нашето изобретение ви се нрави.

Тук се случи нещо извънредно. Лала Ки, преодолявайки своето превенианско хладнокръвие, се приближи до И Ое и най-неочаквано му завъртя една плесница. Още по-неочаквана беше обаче реакцията на И Ое. Вместо да се разсърди или да извика, той се поклони дълбоко, като притисна ръце към гърдите си. От това аз заключих, че или бе свикнал с плесниците, или на Ергон те бяха обичайната форма на благодарност и признание на заслугите.

— И едното, и другото — каза Юй Оа, когато напуснахме физическата лаборатория. — Приемането на плесници с чувство на радост и признателност е най-голямото достойнство на нашите интелохахохи.

Един кибер-доор, който през цялото време ни придружаваше, джафна в знак на съгласие.

* * *

Побързахме да преминем в четвъртия и последен корпус на Пантеона. Юй Оа ни предупреди, че тук не бива да задаваме въпроси, нито да възразяваме, тъй като и едното, и другото било безполезно.

Последният корпус, подобно на първия, се заемаше от една-единствена зала. Залата от своя страна се заемаше от един-единствен интелохахох. Тя бе боядисана в черен цвят, понеже светлината разсейвала мисълта — както ни обясни Юй Оа — и единственото бяло петно в нея бе расото на интелохахоха.

Този интелохахох беше невероятно мършав. Сините склеротични жилчици на голия му череп пулсираха едва-едва, лицето му беше тъмно и набръчкано, нозете му трепереха тъй, че той целият се тресеше. Това не му пречеше обаче да тича от единия до другия край на залата с необикновена, неергонска скорост. От време на време той изчезваше по едни стълби в един отвор на тавана, който, както разбрахме; водеше в кулата — същата кула, която бяхме забелязали преди да влезем в Пантеона. Там той се бавеше известно време, а след това се появяваше и хукваше с още по-голяма скорост из помещението.

Щом ни видя, престарелият интелохахох се спря за миг.

— А, млади хора — изписка той. — Какво ви носи насам? Какво търсите тук? Някоя идея? Хе-хе! Ако имах, с удоволствие… Но нямам, нямам. Да имате вие някоя излишна?

Като не получи отговор, той изтича до дъното на залата, което му отне половин час и отново се върна.

— Да, да, нямам — продължи той. — Когато бях млад като вас, имах идеи. По цели дни седях горе, на върха на кулата и ги ловях просто от въздуха. Но сега не. Сега нямам какво да поднеса на Доорството, уви! Сега помня само трите принципа на Йауиюайа. Не вярвате ли? Ето! Дааа… Дааа… Да, първият гласи: Вселената е материална, с изключение на Ергон. Какво значи това, млади хора? Това значи: Вселената може да се движи и да се изменя, колкото си ще, но не и Ергон, понеже и доколкото само материалното подлежи на промени… Тъъй. Вторият принцип, произтичащ от първия и в пряка логическа връзка с него гласи: битието на Ергон не е нищо друго, освен функция на ергонското съзнание, по-конкретно на доорското съзнание. Третият принцип беше… беше… ах, да: всичко съществуващо е разумно и всичко разумно е осъществено. Ето, виждате ли? Тъкмо поради тоя принцип, който аз навремето развих доста подробно в сто и двадесет и първия си том, сега аз нямам нито принципи, нито идеи. Даже най-малката идейчица, която да поднеса… Защото, ако всичко съществуващо е осъществено… тоест… ако всичко разумно е вразумено… Извинете, лапсус! С една дума, цели денонощия тичам насам-нататък и… нищо. Даже по-малко от нищо!

Старият интелохахох, в чието лице аз заподозрях бивш философ, подскочи, изтича и изчезна в кулата. Когато се върна, той беше порядъчно запъхтян.

— Няма, няма и няма — пискаше старецът. — Само три оранжеви облачета над кулата. Но защо ми са облачета? Защо ми е тази черна зала? Какво правя аз тук? Да, какво правя?

Той се огледа, приближи се и зашепна поверително:

— Аз пазя костите на Йау, ето там, в онази ниша. Парче от черепа му и един пищял, съвсем автентични… Някога бяхме мнозина, които ги пазехме, но другите бяха отнесени от девиации. Аз единствен останах незасегнат. Защо? Защото аз тълкувам разтълкуваното, преповтарям реченото, систематизирам системата, онагледявам, очевидното, усъвършенствувам идеалното, подновявам новото, йонизирам монадите, диференцирам различното, утвърждавам утвърденото, раздвижвам движещото се…

Ние тихичко се измъкнахме в коридора. Но старецът бе повишил глас и ние още дълго време чувахме виковете му:

— … опростявам простото, усложнявам сложното, успокоявам покоя, унифицирам единното, дезинфекцирам стерилното, опровергавам отреченото, митологизирам митологията, реализирам реалното, аргументирам доказаното, конкретизирам, обосновавам, анализирам, синтезирам, логизирам, асоциирам, вегетирам…

Напуснахме Пантеона на интелохахохите, отнасяйки в паметта си техните бледи дистрофични лица и великолепното им старание да служат на своята планета.

Щом излязохме на улицата, петнайсетте редици кибер-доори се пораздвижиха. Ние бяхме огледани, опипани и обмирисани. Бръкнаха ни в устата и в задните проходи, претършуваха стомасите ни, изсмукаха въздуха от белите ни дробове. Като се убедиха, че не сме скрили нищо, освен добрите си впечатления, пуснаха ни да си вървим.

Пооправихме панталоните и блузите си с кафявия кръг на гърдите и забързани, доколкото го позволяваше ергонското чувство за приличие, отправихме се към