Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (12)

1.

Вътре в лабиринта въздухът бе някак по-топъл и по-свеж. Стените сигурно спират вятъра, помисли си Роулинс. Напредваше внимателно, вслушваше се в гласа, който нашепваше в ухото му:

Завий наляво… три крачки… стъпи с десния си крак встрани от черната ивица на настилката… обърни се на място… наляво… четири крачки… деветдесет градуса завой надясно… веднага завой отново на деветдесет градуса надясно.

Беше като детска игра на дама — стъпваш на чертата и „изгаряш“. Тук обаче залозите бяха по-големи. Движеше се предпазливо, усещаше как смъртта го следва по петите. Що за хора са били онези, построили това чудо? На пътя пред него изригваше пламък. Компютърът отброи времето му. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Роулинс мина.

Невредим.

Спря се от другата страна и погледна назад. Бордман поддържаше темпото, възрастта не му пречеше. Помаха му и намигна. И той премина по същия начин. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Бордман прекоси изригващия пламък.

— Да поспрем ли за малко? — попита Роулинс.

— Не се грижи за стареца, Нед. Върви. Още не съм изморен.

— Предстои ни тежък участък.

— Да го преминем тогава.

Роулинс не можеше да не погледне към костите. Голи скелети на стотици години и трупове, които бяха тук сравнително отскоро. Същества от много раси бяха намерили тук смъртта си.

Ами ако той самият загине в следващите десет минути?

Започнаха да проблясват ярки светлини; многократно в секунда. Фигурата на Бордман на пет метра зад него стана феерична, извършваше сякаш накъсани движения. Роулинс вдигна ръка пред очите си, за да я види как трепти. Като че всяка частица от секундата някой просто изтриваше по нещо от възприятията му.

Компютърът му нареди: Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Бързо премини до края на склона.

Роулинс не можеше да си спомни какво би му се случило, ако не успееше да поддържа точното темпо. Тук, в зона H, кошмарите бяха толкова начесто, че не можа да запомни всичките. Тук ли бе мястото, където отгоре неочаквано се стоварваше тежка цял тон скала? Или където се събираха стените? Или където мост като фина паяжина захвърляше жертвите си в огненото езеро?

В този момент очакваната продължителност на живота му бе двеста и пет години. И той искаше да изживее повечето от тях. Все още съм прекалено млад, за да загина, помисли си Нед Роулинс.

Затанцува по музиката на компютъра, мина покрай огненото езеро, покрай сблъскващите се стени.