Ърл Стенли Гарднър
Очарователният призрак (9)

ГЛАВА 9

Дела Стрийт влезе в кабинета на Мейсън и остави на бюрото му сутрешните вестници. Мейсън се облегна назад на своя въртящ се стол и започна да ги преглежда.

— Позвъни Пол Дрейк — каза тя. — Неговите хора са открили, че Сюзън Гренджър и Дъглас Хепнер са поръчали две стаи в един от мотелите. Датата е петък, тринадесети.

Мейсън стисна устни.

— Е, сега вече знаем какво да правим — каза той.

— Хубава снимка — отбеляза Дела Стрийт и посочи фотографията във вестника. На нея беше заснета Елеонор Корбин с полицай от едната страна и детектив от другата.

— Да, Олга очевидно й е дала няколко рокли от своя гардероб.

— Тя и до този момент нищо не помни — нито въпросително, нито утвърдително каза Дела.

— Там е работата — каза Мейсън. — За това пишат и вестниците. „Красивата наследница на голямо състояние“, „Забравеният уикенд“, „Нецелуваната невеста или кой е организирал пътуването до Лас Вегас“ или „Нищо не помня от момента на страшната катастрофа — заявява наследницата, заливайки се в сълзи“.

— А какво пишат за оръжието?

— Тя е имала оръжие, но го е загубила. Имала е възможност да потърси оръжието, когато е приготвяла багажа си. Не че е искала да го вземе със себе си — просто в момента, в който търсела нещо в чекмеджето си, открила, че го няма. А освен това няма ни най-малка представа къде е багажът й.

— Интересно дали това е известно на полицията? — попита Дела.

— Ако се вярва на Дрейк, то Етел Билан е разказала всичко.

— Сигурен ли си в това?

— От багажа полицията, доколкото разбирам, не се е интересувала.

— Но Етел Билан би трябвало…

В това време се разнесе телефонен звън. Дела Стрийт вдигна слушалката.

— Ало… да… — Дела се обърна към Мейсън, закривайки с ръка телефона. — Шефе, това е личен разговор. Някаква жена ме търси и казва, че е много важно. — Тя дръпна ръката си и каза: — Да… Разбирам. Продължавайте. Разкажете по-подробно.

Накрая тя сложи слушалката върху бюрото и записа нещо в бележника си. После остави писалката, взе отново слушалката и каза:

— Добре, мисис Фримонт. Вие не трябва нищо да предприемате. Не се безпокойте. Благодаря ви. Много ви благодаря, че ме уведомихте.

Дела затвори телефона и се обърна към Мейсън.

— Етел Билан е разказала всичко.

Пери Мейсън повдигна вежди с мълчалив въпрос.

— Позвъни мисис Фримонт, управителката на дома, в който живея. При нея е идвал лейтенант Траг от полицията със заповед за обиск на апартамента ми, в която му се дава право да изземе куфарите, принадлежащи на Елеонор Корбин, която обвиняват в убийство. Той е дал на домоуправителката копие от заповедта, поискал е ключовете, влязъл в апартамента и е открил куфарите. Оставил е разписка.

— Това е много важно — каза Мейсън. — Превъзходно. Всичко е направено така, както го изисква законът.

— Какво да правя сега? — попита Дела Стрийт. Мейсън повдигна рамене.

— А какво ще стане със скъпоценните камъни? — повторно попита Дела. — Ако са улика, няма ли да е противозаконно да ги задържим?

— Улика за какво? — попита Мейсън.

— Улика… не знам точно — може би улика за контрабанда.

— Защо мислиш, че камъните са внесени незаконно?

— А убийството?

— А защо мислиш, че те имат нещо общо с убийството? Аз имам задължения към своите клиенти. Ако полицията свърже тези камъни с убийството и представи доказателства, тогава нещата се променят. Но тези камъни се намират у мен като у адвокат. Откъде да знам дали те няма да се явят като улика за нещо друго. За шантаж, например. Естествено аз няма да започна да правя предположения, че те са свързани в една или друга степен със смъртта на Дъглас Хепнер и, разбира се, нямам намерение да ги предавам в ръцете на полицията, която веднага ще направи от това вестникарски бум. Това за нас би изиграло неблагоприятна роля.

— Значи имаш намерение здраво да държиш камъните в свои ръце?

— Съдейки по днешните събития — да.

— Ако те се доберат до теб?

— Ще се постарая да се измъкна.

— Шефе, Пол Дрейк каза, че полицията ликува, а Хамилтън Бъргър, областният прокурор, вече почива на лаврите си и те всички са готови да те сразят.

— И какво от това? — попита Мейсън.

— Ти готов ли си да парираш удара?

Мейсън поклати глава.

— Този път не съм. Ръцете ми са вързани.

— Как ми се иска да не беше се заплитал с тези камъни.

— А какво ще ме посъветваш да направя? Да се обадя в полицията ли?

— Не.

— Тогава какво?

— Да поговориш с клиентката, да питаш за тези камъни и да намериш…

— Клиентката казва, че нищо не си спомня — възрази Мейсън.

— Твоята клиентка е лъжкиня! — издигна глас Дела Стрийт.

— Но — каза Мейсън, — ако тя бъде принудена да се откаже от своите думи и да признае, че помни всичко и разкаже цялата истина, тогава камъните ще се превърнат в улика и ще ме обвинят в тяхното укриване.

— Но това — каза Дела — рано или късно ще се случи. Измъчва ме мисълта, че Хамилтън Бъргър ще спечели делото.

— Мен също — призна си Мейсън. — Но не забравям и това, че още не съм загубил. Той държи колкото се може по-скоро да започне процесът, а това устройва и мен.

— Не е ли по-добре да почакаш? Тогава ще имаш възможност да видиш как ще се развият събитията.

Мейсън поклати отрицателно глава.

— Хамилтън е човек, който трудно съобразява, а освен това не е склонен да вниква в делото. Трябва само да тръгне в атака и веднага ще се открият слабите места в отбраната му. Ако му дам време, помощниците му могат да укрепят неговата позиция. Затова, изхождайки от сегашната ситуация, ще му дадем възможност да се втурне напред с барабани и фанфари.