Ърл Стенли Гарднър
Очарователният призрак (13)

ГЛАВА 13

Когато на следващия ден съдът възобнови работата си всички бяха поразени от необичайната атмосфера в залата. Обикновено, съдебните процеси, в които участваше Пери Мейсън, събираха огромен брой зрители. Но този път по пейките можеха да се видят само малки групички постоянни посетители. Вечерните вестници писаха, че отсъствието на зрители е лошо предзнаменование. Това беше барометър за мнението на публиката, която смяташе, че делото на Елеонор Хепнер е загубено за защитата.

Областният прокурор Хамилтън Бъргър с безпокойство погледна пустеещите пейки. Препълнената зала и обширните прегледи на първите страници на вестниците винаги го предупреждаваха за опасността от поражение в борбата с Пери Мейсън. Днес той почувства, че може да спечели делото без да си помръдне пръста.

Хамилтън Бъргър погледна бегло своите бележки, стана от мястото си и се обърна към съда:

— Ваша светлост, искам да поканя в свидетелската ложа Етел Билан.

— Чудесно — каза съдията Морън. — Мис Билан, моля заемете своето място и произнесете клетвата.

Етел Билан, чийто строг костюм говореше за това, че тя щателно е избирана своя тоалет специално за случая, а самоуверените й маниери свидетелстваха за твърдото й намерение да излезе победител от двубоя с Пери Мейсън, зае своето място в свидетелската ложа.

Прокурорът величествено се надигна от мястото си като някакъв вълшебник, готов с един замах на ръката си да извърши чудо, способно да хвърли в захлас цялата аудитория, погледна строго свидетелката и зададе своя първи въпрос:

— Кажете, мис Билан, вие живеете в „Белинда апартмънтс“ в апартамент 360, нали?

— Точно така.

— Кой е наемателят на съседния апартамент?

— Сюзън Гренджър.

— Вие познавате ли се с мис Гренджър?

— Да.

— Тя отдавна ли живее в този апартамент?

— От около две години, доколкото ми е известно.

— Познавате ли обвиняемата Елеонор Корбин?

— Да, сър.

— Кога се срещнахте с нея за първи път?

— На девети август тази година.

— Разкажете как стана тази среща.

— Тя дойде при мен и ми каза, че има изгодно предложение.

— Присъства ли още някой на вашия разговор?

— Не. Само обвиняемата и аз.

— Какво ви каза обвиняемата? Предайте нейните думи колкото се може по-точно.

— Обвиняемата ми каза, че се интересува от Сюзън Гренджър.

— Как обясни тя причината за своя интерес?

— Каза, че мис Гренджър й е отнела приятеля и ме моли да й позволя да се пренесе в моята квартира. Искала да се убеди дали наистина Дъглас Хепнер посещава Сюзън Гренджър. Тя каза, че Дъглас Хепнер я уверил, че отношенията му със Сюзън Гренджър имат чисто делови характер. Но все пак на нея й се е искало да провери дали това е така. Предложи ми двеста долара, за да се съглася и по осемдесет и пет долара на седмица като наем.

— А вие какво отговорихте на това предложение?

— Естествено, аз се възползвах от този случай. Наемът за апартамента е доста висок, моята бивша съквартирантка напусна, а освен това не обичам самотата.

— И по този начин обвиняемата стана ваша съквартирантка, така ли?

— Точно така.

— Имам план с разположението на стаите във вашия апартамент и в апартамента на Сюзън Гренджър. Бих искал да ви помоля да погледнете дали всичко е скицирано правилно.

— Аз знам плана на своя апартамент, но у Сюзън Гренджър никога не ми се е налагало да влизам.

— Добре. Тогава на този въпрос ще помоля да отговори друг свидетел. Кажете, мис Билан, точен ли е планът на вашата квартира?

— На плана всичко е отбелязано точно.

— Бих искал да ми кажете дали обвиняемата сама избра стаята, в която ще живее или вие й предложихте?

— Да, сама. Тя предпочете моята стая, защото в нея стенният шкаф е по-голям. Освен това стаята е в съседство с тази на мис Гренджър.

— А сега — продължи Хамилтън Бъргър, надигайки се от креслото си, — искам да ви представя едно от веществените доказателства — револвер, система „Смит и Уесън“, калибър 38-и и да ви задам следния въпрос: — Виждала ли сте този револвер по-рано?

— Един момент, Ваша светлост, — прекъсна го Мейсън. — Възразявам срещу този въпрос, защото той подвежда и предполага определен отговор.

— На него може да се отговори с „да“ или „не“ — възрази прокурорът.

— Естествено с „да“ — заяви Мейсън. — Защото вие вече подсказахте какъв отговор би ви удовлетворил. Ако вие искате да зададете на свидетелката въпрос за някакво оръжие изобщо, моля, питайте. Но не показвайте на свидетеля конкретен револвер, не давайте неговите характеристики, не казвайте номера му. Щом сте показал на свидетелката револвер, калибър 38-и, то задайте въпрос, касаещ показаното оръжие.

— Но това е ясно за всички, Ваша светлост. — възкликна Бъргър. — Възражението на адвоката е насочено главно против…

— Възражението на защитата е добре мотивирано — заяви съдията Морън.

— Добре. Съгласен съм — каза прокурорът, като върна с пренебрежителен жест револвера върху масата на секретаря. — Тогава ще ви задам въпроса по друг начин: Обвиняемата притежаваше ли оръжие?

— Да, сър.

— Какво?

— Револвер, калибър 38-и.

— Можете ли да го опишете?

— С къс барабан, синкав цвят, прилича на този, който вие ми показахте.

Бъргър с доволна усмивка на лицето погледна към съдебните заседатели, а после към Мейсън.

— Обвиняемата сама ли ви показа своя револвер?

— Не. Видях го в чантичката й с тоалетни принадлежности.

— А сега ето какво искам да ви попитам — Бъргър направи пауза. — Можете ли да кажете какъв беше багажа на обвиняемата, когато тя се премести у вас?

— Два куфара и пътна чанта. Куфарите имаха необичаен вид — бяха на червени и бели квадратчета.

— А къде е сега този багаж?

— Тя се обади по телефона, за да ме попита за него.

— Коя тя?

— Обвиняемата.

— Кога се състоя този разговор?

— На 17 август.

— И какво ви каза тя?

— Тя каза: „Етел, нужна ми е твоята помощ. Ще се престоря, че съм изпаднала в амнезия. На никого не казвай, че живея при теб. Не съобщавай за мен нито на полицията, нито на вестниците. Кротувай си. Ще изпратя някого за своите вещи, когато всичко се успокои.“

— Обвиняемата сама ли ви каза, че ще симулира амнезия?

— Да, сър.

— И всичко това тя ви съобщи на 17 август?

— Да, сър.

— В колко часа се проведе вашия разговор?

— Около осем и половина сутринта.

— А вие — каза Хамилтън Бъргър, показвайки на всички, че настъпва най-драматичния момент от делото, — поинтересувахте ли се защо е цялата тази тайнственост и защо трябва да симулира амнезия?

— Да, сър.

— Каква причина изтъкна тя?

— Обвиняемата каза и аз мога точно да възпроизведа нейните думи, защото те се врязаха в паметта ми… Тя каза: „Етел, в беда съм и трябва да се защитя.“

Последва пауза, по време на която Хамилтън Бъргър за няколко секунди застина на мястото си, разперил ръце.

Разбрал тактиката на областния прокурор, съдията Морън каза раздразнено:

— Продължавайте с въпросите, господин прокурор. Ако сте свършил, предлагам защитата да премине към кръстосан разпит.

— Не, Ваша светлост — отговори Бъргър, като продължаваше да следи с поглед съдебните заседатели, — още не съм завършил разпита. Просто си събирам мислите. — И отново се обърна към свидетелката. — В момента на вашия разговор, доколкото зная, тялото на Дъглас Хепнер още не беше намерено. Така ли е?

— Възразявам — обади се Мейсън. — Този въпрос е подвеждащ и изисква от свидетеля определен отговор.

— Поддържам възражението — веднага се съгласи съдията.

Тогава Хамилтън Бъргър реши да направи нов ход.

— Кажете, мис Билан, какво направихте с вещите на обвиняемата, които се намираха при вас?

— Предадох ги на адвоката.

— Имате предвид мистър Пери Мейсън?

— Да, сър.

— Кога му предадохте тези вещи?

— На 17 август. През деня.

— При какви обстоятелства се състоя това?

— При какви обстоятелства?… Той дойде при мен. Съпровождаше го Дела Стрийт. Той знаеше, че обвиняемата живее при мен и от неговите думи заключих, че… В крайна сметка на него му бяха необходими нейните вещи и аз му ги дадох.

— Значи, това са вещите — Бъргър показа куфарите и чантата, — конто беше оставила при вас обвиняемата?

— Да, тези са.

— Моля, Ваша светлост, тези предмети да бъдат причислени към веществените доказателства на обвинението — каза Бъргър.

— Имате ли възражения? — попита съдията Морън като се обърна към Мейсън.

— Що се касае до самите куфари, нямам възражения, Ваша светлост. Но тяхното съдържание все още не е идентифицирано.

— Както виждате куфарите са празни — отбеляза с усмивка Бъргър. — Предвидих възражението на защитата.

— Тогава нямам нищо против причисляването им към веществените доказателства. — заяви Мейсън. — Аз също потвърждавам, че това са същите куфари, които ми предаде свидетелката.

— Прекрасно — каза Бъргър и се обърна към Мейсън. — Можете да задавате въпроси на свидетелката.

— Господин прокурор, — обърна се Мейсън към Бъргър, — причислихте ли плана на апартамента към списъка на веществените доказателства?

— Да.

— Чух да споменавате, че разполагате със свидетел, който може да потвърди точността на плана на апартамента на мис Гренджър.

— Да.

— Ако свидетелят се намира в съда — каза Мейсън, — няма да задавам въпроси на мис Билан, докато не го призовете като свидетел и докато той не потвърди точността на плана.

— Не възразявам — съгласи се Хамилтън Бъргър. — Извикайте мистър Уедли Ричи.

Като следеше с поглед свидетеля, Мейсън шепнешком каза на Дела:

— Я виж ти, та това е нашият свръхбдителен портиер.

Ричи излезе напред, произнесе традиционната клетва, назова своето име, възраст, професия и погледна въпросително към прокурора.

Хамилтън Бъргър с известно пренебрежение в гласа, с което явно искаше да покаже на съда, че призоваването на свидетеля е прищявка на придирчивия адвокат, а не негово желание, го попита:

— Доколкото разбрах, вие сте портиер в „Белинда апартмънтс“?

— Да, сър.

— Известно ли ви е разположението на стаите в апартаментите, заемани от Сюзън Гренджър и Етел Билан?

— Да, сър, известно ми е.

— Погледнете този план и кажете правилно ли е отбелязано разположението на стаите.

Свидетелят внимателно разгледа плана и каза:

— Всичко е вярно. Тези апартаменти са абсолютно еднакви с изключение на стенните шкафове. Шкафът в 360 апартамент е с три фута и половина по-тесен в сравнение с размерите, показани на плана.

— Моля, съдът да приеме този план за веществено доказателство — заяви Хамилтън Бъргър. — Нямам други въпроси.

— Момент — намеси се Мейсън. — Аз имам въпроси към свидетеля.

— Предполагам, че нямате възражения по повод на плана? — осведоми се прокурорът.

— Бих искал да уточня някои детайли, свързани със самия свидетел — поясни Мейсън.

— Добре. Задайте вашите въпроси — даде разрешението си съдията Морън.

И тук Ричи гледаше Мейсън със същото високомерие, с което беше посрещнат адвоката в преддверието на „Белинда апартмънтс“.

— Помните ли деня, когато ме видяхте за пръв път?

— Да, сър. Добре помня този ден.

— Аз ви попитах за Сюзън Гренджър, нали?

— Да, сър.

— И вие ми отговорихте, че я няма и не е възможно да бъде намерена?

— Точно така.

— Тогава ви се представих и ви помолих да й предадете бележка, нали?

— Да, сър.

— Моля за извинение, Ваша светлост — намеси се Хамилтън Бъргър. — Предполагам, че тази беседа едва ли може да се нарече кръстосан разпит. Призовах този свидетел само, за да уточни плана на апартамента. Планът е абсолютно точен. Защитата нямаше никакви възражения. Затова считам този разпит за неправомерен, неотговарящ на правилата за водене на разпит и за непреследващ определена цел. Според мен, това е само печелене на време.

— Аз също имам подобно впечатление — отбеляза съдията Морън. — Склонен съм да приема гледната точка на обвинението, мистър Мейсън, въпреки че нямам възражения за начина, по който водите разпита. Възражението на обвинението се приема.

— Разрешете ми да задам само още един въпрос — обърна се Мейсън към съдията и като получи неговото съгласие, попита:

— Веднага щом ви попитах за Сюзън Гренджър, вие влязохте в портиерната, вдигнахте слушалката и позвънихте на Етел Билан, нрав ли съм?

На Мейсън до този момент не му се беше случвало да види толкова ясно изразена злоба като тази, която блесна в очите на Ричи.

— Аз… аз имам право да звъня в който и да е апартамент на този дом.

Преценявайки мигновено своето предимство в дадената ситуация, Мейсън реши да срази противника си.

— Аз ви помолих да отговорите на въпроса ми дали сте звънял на мис Билан или не?

— Аз… В края на краищата, мистър Мейсън, не мога да запомня всички апартаменти, в които ми се е налагало да звъня. Аз…

— Питам ви — прогърмя гласа на Мейсън — звъняхте ли в това време на Етел Билан? Отговаряйте: „Да“ или „Не“.

— Слушайте. Човек не може да си спомня всичко, което е правил в даден момент — извика от мястото си Бъргър, опитвайки се да помогне на свидетеля си.

— Не помня — веднага каза Ричи, като хвърли благодарствен поглед на прокурора.

Мейсън се усмихна.

— Уверен съм, че щяхте да си спомните, ако господин областният прокурор не ви беше подсказал отговора.

— Ваша светлост — запротестира Хамилтън Бъргър, — възразявам срещу подобни реплики.

— Мисля, че свидетелят може да отговори на този въпрос — каза съдията Морън. — Отговорете на въпроса, мистър Ричи.

— Аз… струва ми се, че не. Просто не мога да си спомня.

— Благодаря ви — каза Мейсън. — Това е всичко. Моля планът на апартамента да се причисли към веществените доказателства. А сега, доколкото разбрах, свидетелското място отново ще заеме Етел Билан.

Ричи напусна залата, а мястото му зае отново Етел Билан. Тя се настани удобно на стола и погледна към Мейсън, сякаш искаше да каже: а сега задавайте своите въпроси и ще видим какво ще излезе от това.

— Вие абсолютно уверена ли сте, че обвиняемата имаше револвер, когато живееше при вас?

— Абсолютно.

— Калибър 38-и?

— Да.

— Кажете, какви калибри съществуват още при револверите? — попита Мейсън.

— Аз… откъде да зная, не съм експерт. Не знам.

— Какво означава „калибър 38-и“? — зададе нов въпрос Мейсън. — Какво означава това число?

— Това е една от характеристиките на оръжието.

— Вие сте напълно права — съгласи се Мейсън, — но какво по-точно характеризира тя? Какво е това „калибър“?

— Според мен това е свързано с теглото на куршума.

— С други думи по-дългият и дълъг куршум има по-голям калибър от по-късия и широк, ако тежи повече, така ли?

— Ваша светлост — помоли Бъргър, — протестирам срещу опита на защитата да въведе в заблуждение свидетелката. Това противоречи на правилата за водене на кръстосан разпит. Свидетелката не е специалист в тази област и…

— Протестът не се приема — рязко възрази съдията Морън. — Свидетелката охарактеризира оръжието, принадлежащо на обвиняемата като револвер, калибър 38-и. Защитата има право да изясни какво разбира тя под това понятие.

— Да продължим — каза Мейсън, обръщайки се към свидетелката. — Отговорете на въпроса.

— Разбира се, ако куршумът… ако дълъг и тънък куршум тежи повече… разбира се, той е от по-голям калибър…

— Значи, когато вие казахте, че револверът е калибър 38-и, имахте предвид това, че стреля с куршуми с по-голямо тегло? Правилно ли ви разбрах?

— Боже мой, Ваша светлост, но това са само факти, а не улики — възкликна прокурорът Бъргър. — Това не е разпит. Това е въвеждане на свидетелката в заблуждение!

— Протестът се отклонява — раздразнено отговори съдията. — Моля свидетелката да отговори на поставения въпрос.

Беше очевидно, че Етел Билан не знаеше как да постъпи. Тя погледна умолително прокурора и след това нерешително отговори:

— Да, сър. Точно това имах предвид.

— Вие имахте предвид, че теглото на куршума е било равно на 38 грана^[1]?

— Да, мисля, че е така. Да, сър.

— Значи, вие не знаете точно какъв е калибърът на револвера?

— Но нали тук вече се каза, че револверът е калибър тридесет и осем — отговори свидетелката, окончателно смутена.

— Не е важно кой какво е говорил — каза Мейсън. — Важно е това, че вие не си давате сметка за своите думи! Разбирате ли за какво говорите?

— Как да ви кажа… Честно казано, имам само смътна представа за това какво е калибър.

— Това означава, че не знаете точно какъв е бил калибърът на револвера на обвиняемата?

— Ако поставяте точно така въпроса, то аз наистина не знаех това — разгорещи се свидетелката.

Мейсън каза:

— Да, точно така поставям въпроса. А сега нека да видим дачи вашата памет е по-добра от тази на мистър Ричи. Помните ли деня, когато мистър Ричи ви позвъни по телефона и ви каза, че адвокатът Пери Мейсън се намира във вестибюла, че той задава въпроси и иска сведения за Сюзън Гренджър, че е много възможно да подозира нещо и че той, Ричи, се е отървал от Мейсън? Наистина, той не е изразил мислите си с тези думи, но аз ви предавам общия смисъл, за да възстановя този ден във вашата памет. Помните ли обстоятелствата, при които протече разговорът?

Етел Билан гордо вдигна глава, брадичката й леко се издаде напред. За миг в очите й блесна предизвикателство, но когато срещна строгия поглед на Мейсън и видя непроницаемите черти на лицето му, тя сведе поглед и отговори:

— Да, помня.

— Помните ли деня и часа на този разговор?

— Да. Беше на 17-и август около обяд. Точният час не помня.

— Във всеки случай можете да го съпоставите с моето посещение при вас — каза Мейсън. — Аз ви позвъних веднага след този разговор.

— Да. Ричи ми позвъни и ми съобщи нещо подобно на това, което вие току-що казахте…

— В какви отношения сте е мистър Ричи? — зададе нов въпрос Мейсън.

— Ваша светлост, протестирам! Въпросът е несъществен, не се отнася до делото и е неправомерен.

Съдията Морън се поколеба за миг, но после каза:

— Протестът се приема.

Мейсън, без да скрива своето учудване и възмущение от това решение, седна в креслото, обърна се към Дела и тихо каза:

— Всичко е наред. Искаше ми се да ги накарам да почувстват, че именно тук се крие нещо важно. Смятам, че моментът е избран точно. Казвам ти всичко това, за да създам впечатление у обвинението, че се готвим за атака.

Дела Стрийт кимна с глава в знак на съгласие.

— Сега ще те помоля да си предадеш мрачен вид на лицето и да кимнеш с глава колкото е възможно по-забележимо.

Дела изпълни точно указанията на Мейсън. Адвокатът въздъхна като си придаде вид на разочарован и каза:

— Ваша светлост, предполагам че този въпрос ще изиграе решаваща роля в изграждането на моята защита — той отново погледна към Дела Стрийт, повдигна рамене и добави: — Но щом решението на съда е такова, аз се подчинявам и нямам повече въпроси.

— Съдът няма намерение да ви забрани да продължите кръстосания разпит — възрази съдията Морън, тъй като му се стори, че Мейсън му готви капан, който можеше да доведе до съдебна грешка. — Дава ви се право да зададете въпроса си под друга форма.

— Благодаря ви, Ваша светлост. В такъв случай въпросът ми е следния: мис Билан, разказвала ли сте за вашия договор с обвиняемата на мистър Ричи? Отговорете на въпроса.

— Да, в известна степен.

— Той ли ви посъветва да приемете предложението?

— Да.

— Това е всичко. Ваша светлост — каза Мейсън.

— Аз също нямам повече въпроси — каза Бъргър.

Етел Билан напусна свидетелското място и вече се насочваше към изхода на залата, когато изведнъж Бъргър скочи от мястото си и си даде вид, че в последния момент се е сетил за нещо много важно, което досега му се е изплъзвало.

— Извинете, Ваша светлост — каза той, — имам още един въпрос. Моля, съдът и защитата да ме извинят. Пропуснах нещо.

— Кажете — обърна се Бъргър към свидетелката, — не забелязахте ли у обвиняемата някакви други предмети, представляващи за съда интерес?

— Да.

— А какво именно?

— Тя притежаваше много скъпоценни камъни.

— Какво казахте? Скъпоценни камъни? — в гласа на прокурора звучеше неприкрита радост.

— Точно така.

Съдебните заседатели като един се наведоха напред и сега внимателно слушаха всеки отговор на свидетелката.

— Къде се намирахте, когато ги видяхте?

— Имах намерение да влизам в банята, а вратата на стаята на Елеонор беше леко отворена. Приближих се тихо и видях на леглото парче плат, върху което имаше цяла купчина скъпоценни камъни. Елеонор седеше на колене с гръб към мен и ги броеше. Аз тихо затворих вратата и се отдалечих.

— Известно ли ви е къде са те сега?

— Не, сър.

— Но вие сте ги видяла у обвиняемата?

— Да, сър.

— Значи вие предполагате, че тези камъни се намират сред вещите, предадени на Пери Мейсън.

— Възразявам, Ваша светлост! Във въпроса се съдържа не очевиден факт, а предположение, затова го считам за неправомерен — заяви Мейсън.

— Възражението е прието.

— Тогава, моля, задавайте вие въпроси — с недоволен глас заяви Бъргър.

Мейсън размишляваше известно време, после тихо каза на седящата до него Дела:

— Тук има явен капан, Дела. Но много ми се иска да разбера точно в какво се състои.

Той бавно стана от мястото си, приближи се към свидетелското място и внимателно погледна свидетелката.

— И така, вие сте стояла до вратата на стаята? — запита Мейсън Етел Билан.

— Да.

— И сте видяла скъпоценностите върху леглото?

— Да.

— Какво беше разстоянието между вас и леглото?

— Около десет фута.

— И вие забелязахте, че това са скъпоценни камъни?

— Да.

— Какви бяха тези камъни?

— Брилянти, изумруди и няколко рубина.

— Колко собствени брилянта имате в момента? Свидетелката сведе поглед.

— И така, колко? — настоя Мейсън.

— Нито един — призна тя.

— Колко истински рубина притежавате?

— Един. Той ми е подарък. Струва ми се…че е истински.

— Колко дълго беше той у вас?

— Той и сега е у мен.

— А сега да се върнем на рубините, които сте видяла върху леглото — каза Мейсън. — Обработени ли бяха скъпоценните камъни, дамски украшения ли бяха или имитация?

— Бяха рубини.

— Истински?

— Да, сър. Поне такова беше впечатлението ми. Опитвам се да ви отговоря колкото се може по-точно.

— Това е похвално — каза Мейсън. — Кажете, колко пъти сте обсъждала този въпрос с областния прокурор?

— Не сме обсъждали този въпрос. Аз сама му разказах това, което се случи.

— Вие казахте, че рубините са истински?

— Да, сър.

— И че сте се намирала на разстояние десет фута?

— Да.

— Не по-близо?

— Не. Мисля, че не.

— Колко дълго стояхте до вратата?

— Сигурно около десет секунди.

— А сега да се върнем на вашия рубин. Каква е формата му? Вграден ли е в пръстен?

— Да.

— Често ли го носите?

— Да, сър.

— И все пак — каза Мейсън — вие и досега не знаете дали е истински или не. И след всичко това искате да убедите съдиите, че от разстояние десет фута И само за десетина секунди сте забелязала, че скъпоценните камъни са истински. Така ли е?

— Виждате ли, аз… Разбира се, ако така поставяте въпроса, то моят отговор звучи абсурдно.

— Той звучи абсурдно, защото е наистина абсурден — заяви Мейсън. — Това е всичко.

След адвоката напред пристъпи Хамилтън Бъргър и на лицето му заигра самодоволна усмивка.

— А сега нека предположим, че Дъглас Хепнер е бил убит на 16-и август около пет часа следобед. Кажете, кога видяхте тези камъни? Преди или след смъртта му?

— Протестирам! Въпросът е подвеждащ, затова е неправомерен — раздразнено каза Мейсън. — Считам, че постановката на въпроса е недостойна за един служител на правосъдието и затова моля съда да не го взема под внимание.

Лицето на Морън придоби сурово изражение.

— Протестът е приет — каза той. — Съдът не взема въпроса под внимание.

— Е, добре, — съгласи се Бъргър — тогава ми кажете КОГА сте видяла тези камъни?

— На 16-и август.

— В колко часа?

— Около шест вечерта.

— Това е всичко. Нямам повече въпроси — обърна се Хамилтън Бъргър към съда. — Моля да извикате свидетелката Сюзън Гренджър.

Сюзън Гренджър зае мястото на Етел Билан и произнесе клетвата.

— Вашето име е Сюзън Гренджър? — попита Бъргър.

— Да, сър.

— Струва ми се, че вие съвсем наскоро сте се завърнала от Европа.

— Да.

— На кораба ли се запознахте с Дъглас Хепнер?

— Да, сър.

— Как се развиха вашите отношения, след като се върнахте от Европа?

— Няколко пъти се срещахме, той ме посещаваше.

— Бих искал да разбера дали в разговор с вас е споменавал името Елеонор Корбин? — попита Бъргър.

— Да, споменавал го е.

— Кажете, не е ли назовавал случайно Елеонор Корбин своя съпруга?

— Не, нямаше нищо подобно. Напротив…

— Това не е важно, това не е важно — бързо реагира Бъргър, вдигайки ръката си напред като полицай-регулировчик, спиращ потока от коли. — Бих искал да изясня този, въпрос само от правна гледна точка. Тъй като тук беше заявено, че обвиняемата е била негова жена, аз ви попитах дали той не я е наричал така. Вие отговорихте отрицателно. Този въпрос точно съответства на поставения от мен въпрос. А сега искам да ви задам още един, но по-конкретен въпрос. Случвало ли се е да разговаряте с обвиняемата за Дъглас Хепнер?

— Да, сър.

— Кога?

— Струва ми се, че на 15-и август.

— За какво ставаше дума?

— Аз… с една дума Дъглас Хепнер беше при мен. Когато си тръгна, забелязах, че вратата на 360-и апартамент е открехната. Процепът не беше голям, но беше достатъчен Елеонор Корбин да види как Дъглас минава по коридора и…

— Откъде знаете, че обвиняемата го е наблюдавала?

— Защото знаех, че се е настанила при Етел Билан, за да шпионира.

— Аз не ви питам защо се е настанила там — прекъсна я прокурорът. — Това може да каже само очевидец. Ваша светлост, моля да обясните на свидетелката, че трябва да отговаря точно на поставените от мен въпроси и да не дава допълнителна информация, която в този момент не ни интересува.

— Добре — хладно заяви Сюзън Гренджър. — Знаех, че обвиняемата се е настанила у Етел Билан. Забелязах също, че винаги, когато Дъглас Хепнер си тръгваше, вратата на съседния апартамент задължително беше открехната, а зад нея стоеше Елеонор Корбин.

— И какво стана след това?

— Веднъж казах на обвиняемата, че се държи глупаво. Казах й: „По този начин не можеш да задържиш един мъж. Ти си ревнива, безотговорна глупачка и настоявам да прекратиш подслушването на нашите разговори. Нямам намерение да се примиря с това. Мисля, че има закон затова и ако продължаваш, ще се възползвам от него“.

— И какво ви отговори обвиняемата?

— Тя изпадна в ярост. Каза ми че съм развратница и се опитвам да й открадна Дъглас Хепнер. Че той е измамник като всички мъже и че аз използвам само удобния случай.

— Тя не ви ли каза, че е омъжена за него?

— Не, но каза, че има намерение да се омъжи. Тя каза също, че ако той не бъде неин, няма да бъде на никого.

— Излиза, че тя ви е заплашвала?

— О, не си спомням цялото й изказване. Тя заплашваше да убие не само него, но и мен. Тя каза, че ще убие Дъглас, ако й го отнема.

— Обвиняемата не ви ли каза как смята да изпълни своята заплаха?

— Да, каза. Тя отвори своята чанта и извади оттам револвер. Спомена, че е отчаян човек и че да се стои на пътя й не било безопасно.

— Сега ви моля да отговорите на следния въпрос — дали сте виждала този револвер по-рано?

— Не знам. Виждана съм револвер, който много прилича на този.

— Къде?

— В чантата на обвиняемата.

— Нямам повече въпроси — каза Бъргър. — Сега е ваш ред, мистър Мейсън.

С тези думи Хамилтън Бъргър се обърна и се запъти към своето място. След като се настани удобно в креслото си, той се усмихна и лицето му отново изрази пълно задоволство.

Мейсън попита:

— Вие ли започнахте този разговор, мис Гренджър?

— Разбира се. Просто ми омръзна нейното шпиониране и реших да сложа край.

— Някой още чу ли вашия разговор с обвиняемата? Мис Билан например?

— Мис Билан не беше вкъщи. Обвиняемата беше сама в апартамента.

— С други думи — обобщи Мейсън с усмивка, — срещу обвиняемата свидетелстват само вашите думи.

— Грешите — саркастично отговори Сюзън Гренджър. — Нашият разговор е бил чут от мистър Ричи и той ми даде да разбера това. Каза ми, че за хората, живеещи в подобни луксозни апартаменти, не е съвсем прилично да устройват такива шумни скандали…

— Не ме интересува това какво точно е казал — парира нейния отговор Мейсън. — Това са само слухове. Аз ви питам дали присъства още някой на този ваш разговор?

— В този момент в съседния апартамент се е намирал мистър Ричи. Вратата е била отворена и той е чул целия разговор.

— Нямам повече въпроси — обяви Мейсън.

— Момент — намеси се Бъргър. — Защо не ми казахте, че мистър Ричи е чул вашия разговор?

— Защото не ме попитахте.

— Струва ми се — намеси се Мейсън, — че свидетелката вече каза всичко. Тя НЕ Е ЗНАЕЛА, че мистър Ричи е чул разговора.

— Аз обясних, че той ми направи забележката много по-късно…

— Успокойте се. Успокойте се, нямам намерение да ви питам нищо повече — каза Бъргър. — Ваша светлост, искам да ви обърна внимание на това, че този факт тласка делото в една нова и много интересна посока, за която лично аз не се досещах до този момент. Защо не ми разказахте това, мис Гренджър?

— За какво не съм ви разказала?

— За това, че някой е присъствал на вашия разговор.

— Никой не е присъствал. Просто мистър Ричи случайно е чул. Освен това не съм свикнала да не ми вярват.

— Извинете, но това е съд — отбеляза прокурорът. След това си погледна часовника и се обърна към съдията: — Ваша светлост, знам, че все още е рано, но обвинението моли за почивка от няколко минути. В тази почивка искам да се посъветвам с моите помощници, за да се убедя, че сме представили пред вас всички свои свидетели.

— Не възразявам — съгласи се съдията Морън.

Жена в полицейска униформа се приближи към мястото на Елеонор Корбин, за да я отведе. В това време Мейсън се обърна към нея:

— Няма да възразите, ако поговоря с моята клиентка, нали? Може би ще бъде най-добре да отидем в стаята за свидетели?

— Моля ви, мистър Мейсън, — каза тя — двадесет минути ще бъдат ли достатъчни?

— Благодаря ви. Струва ми се, че ще ни стигнат — отговори Мейсън.

Той кимна на Дела Стрийт и се обърна към Елеонор:

— Моля, мисис Хепнер, следвайте ме.

Елеонор стана и заедно с Мейсън и Дела Стрийт се отправи към стаята за свидетели. Щом влязоха, Мейсън рязко затвори вратата след себе си.

— Ето така — каза той.

— Но какво се е случило? — попита Елеонор.

— Стига преструвки — раздразнено каза той. — Вече няма къде да се отстъпва. Чудеса не мога да правя. Трябва да ми разкажете цялата, истина и сега е моментът да направите това. Прокурорът има всички основания да ви обвини в извършване на убийство първа степен. Вие сте загубена, ако ви призоват на свидетелската скамейка. А ако не ви призоват и вие продължавате да отстоявате своята версия за амнезия, ще ви разпънат на кръст. Ако потвърдите телефонния си разговор с Етел Билан, ще ви изпекат на огън като коледна пуйка. Вашата уловка с тази амнезия ще се окаже банална фалшификация. А ако отречете за този разговор, то прокурорът непременно ще намери свидетел, който ще потвърди, че сте разговаряла по телефона с Етел Билан. Вие сте телефонирала точно в момента, в който сестрата е излизала от болничната ви стая. Освен това прокурорът ще има като резерв цяла рота психиатри, които са ви изследвали. Те ще се закълнат, че загубата на памет е само едно прикритие. Така стоят нещата. А сега ми разкажете цялата истина.

— Защо прокурорът поиска прекъсване? — попита Елеонор без да поглежда към Мейсън.

— Защото иска да изясни дали наистина мистър Ричи е подслушвал вашия разговор. Ако това е така и показанията му съвпадат с тези на Сюзън Гренджър, той ще го призове.

— Значи вие все пак допускате, че аз крия истината и не вярвате, че действително нищо не си спомням? Така ли е, мистър Мейсън?

Мейсън повдигна рамене.

— Това е вашето погребение — каза той. — И то в прекия смисъл на думата. Ще произнесат присъдата много по-бързо отколкото предполагате. След това ще ви сложат да седнете на железен стол в малка стая със стъклени стени. Всички ще излязат, ще заключат вратата, ще се чуе свистенето на газ…

— Спрете! — изкрещя Елеонор. — Не искам това! О, Боже, нима не знаете, че всяка нощ сънувам този кошмар?!

Дела й подаде цигара и й помогна да я запали. Елеонор дръпна силно и шумно изпусна дима.

— Всичко се нареди дяволско лошо — каза тя. — Мистър Мейсън, ако ви разкажа всичко, вие ще се откажете от мен.

— Все пак опитайте.

— Всичко е истина — каза Елеонор.

— Кое всичко?

— Това, което се каза тук.

— Имате предвид случката, която разказа свидетелката?

Елеонор кимна.

— Значи сте го убила вие?

— Не съм го убивала… Но ако ви разкажа всичко, каква ще е ползата от това?

— Нека да започнем подред от самото начало — каза Мейсън, като се помъчи да бъде колкото е възможно по-убедителен. — Разкажете ми истината, само че накратко, защото нямаме никакво време. После аз ще ви задам няколко въпроса, на които ще искам да ми отговорите.

Елеонор започна своята изповед:

— Винаги съм била доста вироглава и нерядко съм попадала в най-различни неприятни ситуации. Баща ми, напротив, е доста консервативен. Той по всякакъв начин се стреми да запази своето добро име и своето положение в обществото. Когато се връщахме от Европа се срещнахме с Дъглас. Той не се хареса на баща ми. И както знаете — едното влече след себе си друго. Татко заяви, че ако се омъжа за Дъг, ще скъса с мен всякакви връзки и ще ме лиши от материална издръжка.

— И какво стана по-нататък? — попита Мейсън.

— Дъг и аз се влюбихме един в друг. Наистина, това се случи по-късно. На парахода отношенията ни не стигнаха повече от един обикновен флирт. Дъг обичаше да танцува и в началото ми се струваше, че той е само едно корабно конте и Дон Жуан. На практика се оказа, че не е така. Той беше целенасочен и упорит, един истински мъж.

— Хепнер разказа ли ви с какво се занимава и с какви пари има намерение да ви издържа?

— Да.

— Кога ви разказа това?

— Няколко седмици по-късно, когато правихме плановете за сватбата. Тогава той ми разказа много за себе си. В началото Дъг е бил нехранимайко, обичал е приключенията, дори в известен смисъл авантюрите. После си е намерил работа. Той наричаше себе си „детектив-любител“. Неговата задача била да разобличава тези, които незаконно внасят скъпоценности от чужбина. За сведенията получавал възнаграждение.

— Добре, добре, слушам ви внимателно — каза Мейсън.

— Веднъж у Дъг се появило подозрение, че Сюзън Гренджър участва в нелегална организация, занимаваща се с контрабанда на скъпоценни камъни. Не ме питайте как му е хрумнало това, защото наистина не мога да ви кажа.

— Той е работил за митницата? — зададе уточняващ въпрос Мейсън — И те са му плащали за информацията?

— Не мога точно да ви кажа. Във всеки случай у митничарите не съществуваше ни най-малко подозрение относно Сюзън Гренджър. Тя преминаваше с такава лекота проверките и при това й оказваха уважение като на държавен глава, пристигнал на официално посещение.

— Моля ви, забравете своите пристрастия и излагайте само фактите — подкани я Мейсън.

— Дъг ми каза, че ако му се отдаде да се внедри в групата, към която принадлежи Сюзън, ще получи толкова пари, че те ще му стигнат да купи някоя малка фирма.

— И какво предприе Хепнер?

— Дъг каза, че ще определи среща на Сюзън и ще се опита да спечели доверието й. Той ме помоли да не се вълнувам, защото нямало да флиртува с нея. Трябвало му само да сондира почвата. Не отричаше възможността да направи обиск в квартирата й. Но за да се реши на това му била необходима пълна увереност. Необходимо му било да намери такова място, откъдето можело да се подслушва какво става в апартамента й. Той имаше микрофон с някакъв усилвател. Той беше толкова силен, че можеше дори от стаята на Етел Билан да се подслушва какво става в апартамента на Сюзън Гренджър. Трябваше само да се постави на стената, граничеща с тази на Сюзън Гренджър. Тогава ние с Дъг изработихме съвместен план. Аз трябваше да се престоря на ревнива жена и да се настаня у Етел. Така се оказах нейна съквартирантка. След това стана ясно, че Сюзън е подушила защо съм се настанила в съседния апартамент. Аз не знаех това, но Дъг разбрал. Може би му е казала самата Сюзън.

— Продължавайте, моля.

— Тогава Дъг ме посъветва да изчезна за по-дълго време. Сюзън Гренджър ще помисли, че всичко е спокойно и ще се разкрие. Впрочем, момчето, което обслужва товарните асансьори не може да понася Сюзън и всички сноби като нея и Дъг го подкупи. По този начин той можеше да се изкачва по етажите без никой да знае за това. А после трябваше да стане следното: след като Етел отиде на работа, аз се обличам и излизам в коридора като се старая да вдигам колкото се може по-голям шум. Слизам с асансьора долу и минавам пред портиерната. Трябваше да предупредя телефонистката, че излизам за цял ден. И повече не се връщам.

— А в това време Хепнер трябваше да влезе в квартирата на Етел?

— Точно така.

— Той можеше ли да влезе в квартирата на Сюзън Гренджър?

— Ако се наложеше, да.

— Той имаше ли ключ? — попита Мейсън.

— Да, дадох му моя ключ, за да си извади дубликат. Всъщност, ако огледате внимателно ключовете, които са били намерени по време на неговата смърт, ще откриете, че един от тях е за входната врата от апартамента на Етел Билан.

— Полицията знае ли това?

— Струва ми се, че още не.

— Предполагам, че Етел Билан не е подозирала, че квартирата й служи за подслушване на апартамента на Сюзън Гренджър.

— Разбира се. Тя смяташе, че Дъглас ухажва Сюзън, а аз изгарям от ревност всеки път, когато ги видя заедно и градя коварни планове за това как ще ги хвана на местопрестъплението. Трябваше да играем тези роли, защото Етел е голяма бъбривка. Тя непременно би разгласила на всички, ако разбереше точно какво правим. Но тя нищо не подозираше. Може би понякога усещаше, че Дъг ме посещава в нейно отсъствие и искаше да разбере дали зад моята ревност не се крие нещо друго. Може би е казала нещо и на Сюзън Гренджър, защото Дъг страшно се изплаши да не би Сюзън да разбере истината. Точно тогава Дъг ме посъветва да разиграя сцена и да направя така, че Сюзън да ме нагруби. За всичко това беше нужно да извадя пистолета от чантата си и да ги заплаша и двамата, изобщо да направя впечатление, че съм ревнива дамичка и неврастеничка. Направих всичко, което той ми заръча и това даде резултат. Не знам какво точно е станало след нея, но половин час по-късно Дъг се върна при мен страшно изплашен, включи своя апарат слуша известно време, а после радостно ме погледна и каза, че сега знае всичко. После ме помоли за револвера и ме посъветва незабавно да изчезна оттук, като каза, че ще ми се обади по-късно.

— И вие му дадохте оръжието?

— Разбира се — отговори Елеонор. — Бих му дала всичко каквото поиска.

— Значи вие не бяхте женени?

— Дъг каза, че се налага да почакаме, но в Юма и Лас Вегас ходихме като мъж и жена.

— А автомобилната катастрофа?

— Това донякъде е измислица.

— Но колата на Хепнер наистина е катастрофирала.

— Знам. Катастрофата ме наведе на мисълта, че мога да симулирам загуба на памет и тя да бъде причина за това.

— Кога катастрофира колата?

— В неделя късно вечерта — в нощта преди смъртта му. От завоя изскочи огромен камион и се вряза в колата на Дъг. Странно, че тогава Дъг не пострада, защото шофьорът на камиона целеше точно това. След като ни стана ясно, че го преследват, посъветвах Дъг да остави всичко. Той обеща, че ще направи точно така, но след два дни. През това време щял да разкрие бандата. Блазнеше го мисълта за голяма награда и за това, че ще може да се залови със свой собствен бизнес.

— Нека да се върнем малко назад — прекъсна я Мейсън. — Вие му дадохте револвера. Как се развиха после събитията?

— Аз си тръгнах.

— Когато се върнахте, Дъглас Хепнер беше ли в апартамента?

— Не.

— А Етел Билан?

— И нея я нямаше. Тя беше заминала някъде и трябваше да се върне в понеделник.

— А сега за скъпоценностите — смени темата Мейсън. — Как попаднаха у вас?

— Мистър Мейсън, моля ви да ми вярвате. Историята със скъпоценните камъни е абсолютна измислица. Никога не съм носила със себе си скъпоценности. Дори не съм ги виждала. Етел лъже, като казва, че ги е видяла в мен.

Погледът на Мейсън стана леден.

— И вие не сте ги укрила между своите вещи в куфара?

— Не задавайте глупави въпроси, мистър Мейсън. Говоря ви самата истина.

— Не мога да ви вярвам — каза Мейсън. — Против вас има твърде сериозни улики. Предстои ми тежка борба по време на цялото дело. Вас ще ви унищожат. В ръцете на обвинението има цял набор от ваши лъжливи изявления.

— Разбирам всичко — каза Елеонор — и все пак ви казвам истината. Чистата истина, мистър Мейсън.

— Що се отнася до камъните, то вие ми разказвате една измислица.

— Не, уверявам ви.

— А ако полицията ги намери сред вашите вещи?

— Тогава излиза, че съм на път към газовата камера… Съдът ще реши, че Дъг е намерил камъните, а аз съм ги откраднала и… Общо взето в този хаос едва ли някой може да се оправи.

— Вие сама създадохте този хаос — прекъсна я Мейсън.

— Нима съм лъгала полицията? Та нали преди малко ви казах, че Дъг ме помоли да разиграя тази сцена. Не казах ли, че Дъг работи към митницата? И не може ли да се поканят в съда хора от митницата, за да потвърдят това и не може ли по този начин да се докаже, че Сюзън Гренджър е контрабандистка? Аз знам едно: докато беше в Лас Вегас, нейният апартамент беше разбит и бяха разрязани всички туби с бои. Тя би могла да държи скъпоценните камъни там, нали?

— Би могла — съгласи се Мейсън. — Знаете ли кой съпровождаше Сюзън Гренджър в Лас Вегас?

— Не, не знам.

— Но ако можем — каза Мейсън, — ако по някаква странна случайност ни се отдаде възможността да убедим част от съдебните заседатели в истинността на вашия разказ, тогава от показанията на Етел Билан става ясно, че не някой друг, а вие, именно вие сте лицето, което е проникнало в квартирата на Сюзън и е срязало всички туби с бои. И че точно вие сте скрила камъните от Дъглас Хепнер и за да ги спасите, сте го убила.

— Но тя не казва истината за камъните.

— Добре — съгласи се Мейсън, — в такъв случай да разгледаме друг въпрос. Кажете ми честно, защо ви трябваше да се разхождате в парка на лунна светлина и да подмамвате шофьорите?

— Но аз нищо подобно не съм правила, мистър Мейсън! Аз търсих помощ. Исках да намеря жена, която да се съгласи да дойде с мен.

— Вашето поведение говори за нещо съвсем друго — възрази Мейсън. — Когато пред вас се е изправила жена, вие сте започнала да крещите и…

— Но тя не идваше при мен, за да ми помогне. Тя размахваше гаечен ключ.

— Добре. А защо ви е била необходима жена? — попита Мейсън и на лицето му се изписа неприкрито учудване.

— Исках да ми бъде свидетелка в момента, в който откриех тялото на Дъг.

— Значи вие сте знаела къде се намира неговото тяло?

— Да, знаех.

— И как узнахте това?

— Бяхме си определили среща в този парк. Когато нещо се случваше или условните ни сигнали не помагаха, се срещахме на това място. Там го намерих мъртъв. До тялото му беше захвърлен моят револвер. Сигурно, когато е идвал на срещата ни, някой го е проследил. И се е оказал по-силен от него, повалил го е на земята, извадил е от джоба му оръжието и е стрелял в тила му. Трупът лежеше на мястото, където обикновено се срещахме и аз просто не знаех как да постъпя.

— Мога да си представя — сухо отбеляза Мейсън. — А сега разкажете какво предприехте все пак. Но ви предупреждавам отново — говорете само истината.

— Вдигнах револвера, като през цялото време ужасно се страхувах да не ме видят с оръжие в ръка. Намерих подходящо място, някаква ямичка, изровена от куче, където го скрих. Натрупах малко пръст, хвърлих съчки и листа. Смятах, че възможността да го намерят е едно на хиляда.

— А после?

— Помислих си, че ако ме намерят в парка без дрехи ще мога да обясня, че съм била с Дъг, когато някой ни е нападнал. Той е убил Дъглас, а мен се е опитал да изнасили. Че бродя из парка и не съм на себе си от ужас.

— Продължавайте — каза Мейсън.

— Тогава се върнах вкъщи и смъкнах от себе си всичките дрехи. Взех едно от наметалата на Етел и хукнах обратно в парка. Там разрових земята като че ли е имало борба и разхвърлих част от скъсаните си дрехи. После скрих в храстите наметалото и тръгнах из парка докато не се натъкнах на автомобила. Отправих се право към колата като правех знаци на жената. Правех знаци, с които исках да покажа, че се срамувам от присъствието на мъжа. Разчитах на нейната помощ, а после вие знаете какво точно стана. Жената се втурна към мен с гаечен ключ като смяташе, че искам да примамя нейния приятел. Тогава хукнах да бягам и силно закрещях. Успях да избягам и тогава си дадох сметка, че положението ми е просто кошмарно. Вече не можех да се върна обратно и затова реших да си отида вкъщи и да измисля някакъв друг изход. Събрах разхвърляните дрехи, направих ги на топка и ги зарових в друга дупка, която намерих наблизо, а после…

— Къде са те сега? — попита Мейсън.

— Мисля, че там, където ги оставих.

— И какво стана по-нататък?

— После намерих наметалото в храстите, облякох го и се упътих към квартирата на Етел Билан… И тогава усетих върху себе си ръката на съдбата. Разбрах, че всичко, което съм направила досега, е било неправилно. Когато полицията ме арестува, не знаех какво да кажа, а и време за мислене нямаше. В този момент си спомних за една неприятна история, когато един познат лекар ме посъветва да симулирам загуба на памет. Тогава всичко мина благополучно. Ето защо реших да се възползвам от стария и изпитан вече метод. Но този път не се получи.

— Ако ви призоват да дадете свидетелски показания и вие разкажете това на съдебните заседатели — каза Мейсън, — на кръстосания разпит областният прокурор просто ще ви разкъса.

— Доколкото разбирам — каза Елеонор, гледайки Мейсън право в очите — всичко зависи от това, дали ще съумеем да опровергаем показанията за скъпоценните камъни. Ако повярват, че са били у мен, съдът ще сметне, че съм ги намерила, когато Сюзън Гренджър е била в Лас Вегас и заради тях сме се скарали с Дъг.

— Точно така — сухо се съгласи Мейсън. — При дознанието или при кръстосания разпит може да се изясни, че за Дъг Хепнер това е било въпрос от жизненоважно значение, въпрос, свързан с много пари. Прокурорът непременно ще се опре на това. Ако ви призоват като свидетел, той ще ви срази именно с това обстоятелство. Дори и да не успее, той ще се възползва от него и аз няма да мога да представя никакви контрадоказателства.

— Разказах ви цялата истина. Това беше всичко, което можах да направя.