Ърл Стенли Гарднър
Очарователният призрак (5)

ГЛАВА 5

Многоетажното здание „Белинда апартмънтс“ изглеждаше доста солидно и внушително, въпреки че по никакъв начин не можеше да се сравни с разположените около него луксозни къщи.

Портиерът, дежурен на входа, високомерно изгледа Пери Мейсън и Дела Стрийт.

— Бихме искали да се видим със Сюзън Гренджър — каза Мейсън.

— Моля, съобщете ми вашето име.

— Мейсън.

Портиерът с нищо не показа, че името му е познато.

— В момента мис Гренджър не е вкъщи.

— Кога ще се върне?

— Извинете, но не мога да ви кажа.

— А знаете ли дали е в града?

— Извинете ме, сър, но с нищо не мога да ви помогна.

— Предполагам, че мога да оставя една бележка в пощенската й кутия.

— Разбира се.

Портиерът взе от масата лист хартия и плик и с ефектен, отработен жест ги подаде на Мейсън.

Пери Мейсън извади от вътрешния си джоб писалка, помисли малко и написа:

„Дела! Тук не всичко е чисто. Прекалено хладно, прекалено официално. Когато му казах своето име, лицето му се вкамени още повече. Застани така, че да можеш да наблюдаваш телефона. Следи го внимателно.“

Незабелязано от портиера Мейсън подаде бележката на Дела, а после се обърна към него:

— Момент, моля. Трябва да изложа подробно проблема. Бъдете така любезен и ми дайте още един лист хартия.

Портиерът мълчаливо му подаде още един лист.

Мейсън се запъти към масата и седна. Дела постоя малко при него, а след това, като че ли без определена цел, прекоси стаята и застана недалеч от телефонния комутатор.

В това време портиерът се прибра зад стъклената преграда.

Мейсън мълчаливо седеше и драскаше по листа, давайки си вид, че пише. Накрая постави точка и внимателно прочете написаното:

„Мис Гренджър, сигурен съм, че е във ваш интерес да се свържете с мен веднага след като се приберете у дома“.

После се подписа, постави бележката в плика, залепи го и написа върху него:

„За мис Гренджър“

В това време Дела Стрийт се приближи и му прошепна:

— Той позвъни в апартамент триста и шестдесет. Още говори…

Внезапно портиерът погледна към тях, затвори бързо телефона, излезе в приемната и протегна ръка, за да вземе бележката.

Мейсън все още държеше писалката над плика.

— Какъв е номерът на апартамента й? — попита той.

Портиерът се поколеба малко, неговите хладни, леко изпъкнали очи се насочиха към върха на писалката и той произнесе неохотно:

— Триста петдесет и осем… Но не е задължително да записвате номера на апартамента върху плика. Мис Гренджър ще получи вашето писмо.

Мейсън написа номера на апартамента и му подаде плика. После хвана Дела Стрийт под ръка и двамата преминаха тържествено през вестибюла, запътвайки се към изхода.

— Какъв е изводът? — попита Дела. — Сюзън Гренджър живее в триста петдесет и осем, а той позвъни в триста и шестдесет. Какво ли следва от това?

— Това — отговори Мейсън, — че ни предстои да изясним някои неща. Нека да завием зад ъгъла. Колата ще постои на паркинга, а ние в това време ще направим малко разузнаване. В края на краищата тази сграда трябва да има и служебен вход, през който да се внасят мебели и други неща… Аха, ето я пътеката. Хайде, Дела.

Те тръгнаха по пътеката и когато се озоваха откъм задната част на знанието, видяха широка врата с решетка. Дела и Мейсън преминаха през нея и прочетоха голямата табела с надпис „Товарни асансьори“. Двамата влязоха в един от тях и тежката кабина започна да се издига от приземните помещения. Когато спря пред табелката с номер триста и шестдесет, те излязоха в коридора и Мейсън натисна звънеца от дясната страна на вратата.

Отвори им жена на около тридесет години, облечена така, като че ли всеки момент щеше да излиза. Тя очевидно искаше нещо да попита, но когато видя Мейсън и Дела, отстъпи назад с отворена от учудване уста.

— Това сте вие!? — възкликна тя.

— Напълно сте права — отговори Мейсън, продължавайки да стои на вратата.

— Как, аз… аз… Какво търсите тук?

— Вероятно портиерът е объркал сигналите.

По лицето й се появи изражение на ужас.

— Какво искате?

Мейсън отклони отговора.

— Съдейки по всичко, вие добре знаете кой съм — забеляза той.

— Познавам ви от снимките по вестниците. Вие сте Пери Мейсън, адвокатът, а това изглежда е Дела Стрийт — вашата секретарка.

— Отново сте права — каза Мейсън. — Може би все пак ще ни поканите вътре. Не е удобно да разговаряме на вратата.

На пода в стаята, в която ги въведе жената, Мейсън веднага забеляза няколко сутрешни вестника. Съобщенията за призрака бяха внимателно изрязани. През тези няколко секунди домакинята дойде на себе си.

— Мистър Мейсън, сигурен ли сте, че не сте сбъркали адреса и че съм ви необходима точно аз, а не някой друг? — попита тя. — Уверена съм, че никога не сте чували за мен. Казвам се Етел Билан.

Мейсън улови погледа на Дела Стрийт и й направи предупредителен знак.

— Седнете, Дела — покани я той, сядайки на едно от креслата. — Не, не съм объркал нищо, мис Билан. Именно с вас бих искал да поговоря. Аз защитавам интересите на една млада жена, за която вие вече сте прочела във вестниците — каза Мейсън, посочвайки разхвърляните по пода вестници.

Етел Билан поиска да каже нещо, но размисли и замълча.

— Вие имате съквартирантка? — попита Мейсън, оглеждайки стаята.

— Да.

— Кой живее тук с вас?

Етел Билан се огледа наоколо, като че ли търсеше от някого подкрепа. Погледът й се спря на телефона, а после се плъзна по-нататък — към прозореца. Накрая тя каза:

— В тази квартира живея отскоро. По-рано с мен живееше една млада жена, но тя се премести в източната част на града и аз… Все още не съм намерила съквартирантка.

Мейсън запали цигара и се облегна назад. Етел Билан му припомни, че е имала намерение да излиза.

Мейсън само кимна с глава и продължи да пуши мълчаливо.

— Мистър Мейсън, позволете все пак да разбера какво точно искате от мен?

Мейсън я погледна в очите.

— Вашата наметка ли беше облякла Елеонор през онази нощ?

Въпросът сякаш я замая.

— Аз… — започна тя и млъкна. — Аз… Това ли ви е довело при мен? Разбрали сте, че тя е облечена в моя дреха.

Мейсън с удоволствие дръпна от цигарата и изпусна дима на колелца.

— Мистър Мейсън, кажете ми, Елеонор ли ви насочи към мен или вие дойдохте тук, след като по някакъв начин сте разбрал, че тя е носила моя наметка?

Мейсън рязко се обърна към Етел Билан.

— Искаме да получим нейните вещи — каза кратко той.

— Откъде аз… откъде измислихте това, че нейните вещи са при мен?

Мейсън мълчаливо поклати глава.

— Доколкото разбрах, тя напълно е загубила паметта си и не помни къде е била и какво се е случило с нея през последните две седмици — колебливо каза Етел Билан.

Пери Мейсън отвърна на нейните думи с усмивката на египетски сфинкс.

— Е, добре — почти извика тя. — Нека бъде така, както вие искате! Елате с мен!

Тя влезе в една от стаите, отвори гардероба и каза:

— Всичко, което виси по закачалките, е на Елеонор. Този куфар, тази чанта и… този куфар.

— …с нощното бельо, предполагам — прекъсна я Мейсън, показвайки куфара на беди и червени квадратчета.

— Да.

— Дела, моля те да опаковаш нещата колкото се може по-компактно.

— Аз… — развълнува се Етел Билан, — но аз имам уговорена среща, мистър Мейсън. Всеки момент чакам да дойде посетител. Може би е по-добре да помогна на мис Стрийт, за да завършим по-бързо.

Мейсън се съгласи.

Жените свалиха от закачалките роклите и ги сложиха в куфарите. После събраха носните кърпи, чорапите и другите дребни вещи.

— Струва ми се, че това е всичко — каза накрая Етел.

— Вашата готовност за съдействие ще бъде взета предвид — многозначително отговори Мейсън.

Етел Билан като че ли не чу неговите думи, а каза нерешително:

— Знаете ли, мистър Мейсън, Елеонор не е платила наема за квартирата за тази седмица.

— Да, разбира се, — откликна с готовност Мейсън и извади от вътрешния си джоб портфейл. — Колко ви дължи?

— Осемдесет и пет долара.

Мейсън подаде парите на Етел Билан.

— От момента, в който официално представлявам интересите на своя клиент — започна той, — съм длъжен да представя сметка за направените разходи, затова не бихте ли се съгласила…

— С удоволствие — каза Етел.

Тя взе лист хартия и написа: „Получих от Пери Мейсън, адвокат на Елеонор Корбин, осемдесет и пет долара като наем за квартирата от 16 до 23 август“.

С мрачен вид Мейсън взе листа.

— Дела, аз ще взема двата куфара, а ти вземи чантата — каза той, сякаш правеше равносметка на визитата.

— Господи! И досега ми се вие свят — каза Дела, когато Мейсън най-накрая сложи куфарите в багажника на колата и седна зад кормилото. — Никога не бих се сетила, че Етел не е Сюзън Гренджър или… въобще ти разбираш какво имам предвид. Едва не се задавих от този блъф за наметката.

— Но това е толкова ясно — отговори Мейсън. — Сега е сухият сезон и когато Елеонор е събирала багажа си за път, тя естествено не е взела със себе си дъждобран, имам предвид този, в който полицията я е задържала. Ако в куфара си имаше дъждобран, той би бил от онези леки дъждобрани, които се събират в малък пакет.

— Но защо все пак Елеонор е трябвало да се съблече тук, в този апартамент, да сложи наметката, да отиде в парка и да инсценира танц на лунна светлина и защо Етел Билан й е дала своя дъждобран?

— Тук трябва да се отчете едно обстоятелство — каза Мейсън. — Може да се окаже, че Етел не й е давала дъждобрана. Възможно е Елеонор сама да го е взела. Ние знаем със сигурност само това, че дъждобранът принадлежи на Етел Билан.

— Да, така е — съгласи се Дела Стрийт.

— Разбира се — подчерта Мейсън, — тя се държеше така, защото предполагаше, че всичко ни е известно. Забележи, че в разписката се споменава периода от 16 до 23. Днес е 17. Етел Билан много внимателно следи състоянието на финансите си. И тъй като тя взема наема ежеседмично, може да се предположи, че през този месец седмичните цикли са започвали на втори и на девети.

— Но Елеонор е излязла от къщи на втори вечерта.

— Точно така — потвърди Мейсън. — Тогава седмицата, за която е трябвало да се плати наема, е започвала от девети, от тук следва, че нейното пътуване от втори до девети е доста проблематично.

— Да… — замисли се Дела. — Всъщност къде ще отидем сега? — попита тя.

— Може би у вас? — предложи Мейсън. — Багажът доста се набива на очи, за да го държим в кантората. Ще го видят клиентите и в пресата със сигурност ще се появи неговото описание.

Дела се съгласи.

Те потеглиха и съвсем скоро се вляха в огромния поток от автомобили. На едно от кръстовищата Мейсън спря и повика момчето, което продаваше вестници. Дела бегло прегледа вечерното издание.

— Охо! — изведнъж възкликна тя. — Изглежда вестникарите искат да те обявят за „персона нон грата“.

— По какъв начин?

— Очевидно са почувствали, че искаш да избегнеш гласността и в момента ти гризат кокалите. Въобще това е доста любопитно съобщение. Богати родственици разпознават наследницата на техния капитал. Високо платен адвокат се стреми да избегне публичността и независимо от всичко се заема със защитата на клиентката си. Шефе, не ти ли се струва, че това семейство се държи доста странно?

Мейсън кимна.

— Те се обърнаха за помощ към теб, въпреки че знаят много добре, че сте специалист по убийствата. А тази измислица за спасение от шумотевицата от вестниците? Ако се замисли човек, става съвършено ясно, че всичките им действия досега са десет пъти по-голяма реклама от тази по вестниците. Знаете ли какво ми хрумна? — каза Дела. — Все пак е доста странно да се обръщат към теб само, за да ги спасиш от вестникарите. Те заявяват, че искат да тушират колкото може повече тази история, а на практика излиза, че малкият разказ се превръща в цял роман.

Мейсън кимна с глава в знак на съгласие.

— Знам — каза Дела, — че твоите мисли изпреварват моите. Но позволи ми да те попитам, кога се досети за всичко това, което на мен едва след тази среща ми направи впечатление?

— В момента, в който ми връчиха чек за две хиляди и петстотин долара — отговори Мейсън.

— Значи — констатира Дела — аз отново съм закъсняла. Но все пак как стигна до този извод?

— Много просто. Всъщност Олга Джордън достатъчно ясно изрази тази мисъл: ако се съди по неприятностите, които Елеонор вече е имала — сегашното е просто една дреболия.

— И все пак — продължи да настоява Дела, — интересно би било да се поговори със Сюзън Гренджър и да се изясни каква е била нейната роля в тази история.

Дела Стрийт замълча, облегна се удобно на седалката и не каза нито дума повече, докато не стигнаха до дома й.

— А сега какво да правя с тези вещи? — попита тя, когато се качиха в апартамента и Пери Мейсън остави куфарите на пода.

— Първо трябва да проверим какво е тяхното съдържание — предложи Мейсън.

Дела натисна ключалката на единия от тях и отвори капака.

— Ах! — възкликна тя — Каква красота!

Вътре в куфара в специално направени отделения бяха наредени цели дузини кутийки и тубички с кремове и лосиони. Към вътрешната част на капака на куфара беше закрепено огледало с необичайна форма и пълен комплект маникюристки принадлежности. В средата имаше няколко чифта чорапи, бельо и нощница.

Дела Стрийт взе една от кутийките, отви капачката и машинално пъхна пръст в крема.

— Интересно — каза тя. — Такъв никога не съм виждала.

Дела явно беше възхитена от нещо, което Пери Мейсън така и не можеше да разбере, но той веднага реагира на нейното внезапно мълчание.

— Какво има? — с тревога попита той.

Дела гребна по-дълбоко в крема.

— Шефе, вътре кремът е твърд, като че ли има стъкло или…

Тя взе лист хартия, сложи върху него това, което беше загребала от кутийката и внимателно избърса крема около твърдото тяло.

— Гледай ти! — възкликна Мейсън.

Върху дланта на Дела Стрийт с всички цветове на дъгата блестеше голям брилянт.

— Може би има още?

Дела пъхна отново пръст в крема и отново извади твърдо тяло. Под слоя крем се оказа тъмнозелен изумруд. След това тя претърси още една кутийка, и още една, и още една… След двадесет минути Дела Стрийт се наслаждаваше на колекция от искрящи скъпоценности.

— Боже мили, та това е цяло състояние! Какво ще правим с него шефе?

— Първо ще ги преброим — предложи Мейсън.

— А после? — отново попита Дела.

— После — отговори Мейсън — ще ги сложим в сейф.

— Много интересно къде е този сейф?

— Ти ми зададе един наистина неотложен въпрос — каза Мейсън, като размишляваше.

— Може би в кантората?

Мейсън поклати глава отрицателно.

— А ако ги дадем на съхранение в банката?

— Струва ми се, че това не е много удобно за нас.

— Защо мислите така?

— Първо — не знаем какви са тези скъпоценности. Възможно е да са лична собственост на Елеонор. Възможно е да са откраднати. Може и да са контрабандна стока. Може да се окажат в един момент конкретна и съкрушителна улика.

— В такъв случай?

— В такъв случай ние се оказваме в твърде деликатно положение. Но така или иначе, аз съм задължен да защитавам интересите на Елеонор Корбин или Хепнер, това няма голямо значение в случая.

— А също така и доброто име на семейство Корбин — отбеляза Дела с неприкрита ирония в гласа. Мейсън кимна в знак на съгласие.

— И какво ще правим по-нататък?

— Имам намерение — каза Мейсън — да позвъня на Пол Дрейк. Той ще изпрати въоръжен детектив, за да те заведе до някой от луксозните хотели в града. Избери си най-уютния и най-скъпия. Представи си, че имаш неограничени финансови възможности.

Дела учудено повдигна глава.

— Там ще се регистрираш под собственото си име, за да не възникнат подозрения у никого. След като те регистрират и те отведат в апартамента, върни се при администратора и му кажи, че желаеш да оставиш в сейфа скъпоценностите си. В големите хотели имат добри сейфове и огнеупорни каси. Навярно те ще ти предложат сейф. Сложи камъните там. Администраторът ще заключи сейфа и ще ти даде ключа, който ти веднага ще ми предадеш.

— Ясно, а после?

— После — каза Мейсън — ще започнеш двоен живот. През деня, както винаги ще идваш на работа, а вечер се превръщаш в загадъчната и очарователната мис Стрийт, която се шляе из хотела, пръска пари, носи сексапилен бански костюм и кисне в басейна. Ще съблазняваш мъжете, но, разбира се, няма да им даваш никакви шансове. И естествено ще се намери някой красив и привлекателен юначага, някой вълк, хищник. Позволи му да те пои с коктейли и да те кани на обяд. А в това време хората на Пол Дрейк няма да те изпускат от очи.

Мейсън отиде до телефона, вдигна слушалката и набра номера на Пол Дрейк.

— Здравей, Пол. Нужен ми е телохранител. Такъв на който може да се разчита: надежден, наблюдателен, находчив.

— О’кей.

— Кога ще ми го изпратиш?

— След половин час, ако е спешно.

— Да, много е спешно.

— Къде да го изпратя?

— В апартамента на Дела Стрийт.

— О’кей. А кого трябва да охранява?

— Дела.

— По дяволите!

— Обърни внимание на това, че ни е нужен универсален човек, който да се чувства като риба във вода във всяка обстановка — уточни Мейсън. — Дела се мести в луксозен хотел. Искам да бъде под непрестанно наблюдение.

— Я, чакай, чакай! — изненада се Дрейк. — Ти каза „луксозен хотел“.

— Най-добрият.

— Няма да стане, ако не познавам щатния им детектив, а и…

— Какво значи това „няма да стане“? — прекъсна го Мейсън.

— Няма да стане и това е. Не може да се шляеш около хотела и да следиш една жена, особено привлекателна като Дела, която се намира вътре в него. Това веднага ще привлече…

— А не можеш ли да го регистрираш като служител в хотела?

— Мога, но трябва много тичане. Освен това в добрите хотели това струва добри пари. Разбира се, мога да го регистрирам като гост, тогава ще мине безплатно.

— Добре — реши Мейсън. — Нека да бъде гост. Но тогава ще са необходими двама. Единият да бъде по-млад. В случай на нужда той ще съпровожда Дела. Другият — по-възрастен, с външност на бизнесмен, на когото няма да отвличат вниманието дамите в бански костюми и дългите крака, ще трябва да следи какви хора се въртят около Дела. С други думи, ако можеш и още — давай.

— Какво си намислил? — попита Пол Дрейк.

— Сега не мога да ти кажа. По-добре кажи докъде си стигнал с домашната си работа.

— До половината — каза Дрейк. — Слушай, Пери, да бъда проклет, ако мога да разбера, къде Елеонор се е венчала с Хепнер. Ние предположихме, че това е станало в Юма. Момчетата прехвърлиха регистрите — напразно. Допуснахме, че са се разписали с измислени имена — проверихме всички регистрирани бракове на втори и на трети август, дори намерихме всички младоженци. Също напразно. После проверихме всички пътни произшествия но пътя за Юма през нощта на втори — и нищо не намерихме.

— А майката в Солт Лейк Сити? — попита Мейсън.

— Тук наистина има нещо. Така наречената „мама“ при проверката се оказа очарователна брюнетка, на двадесет и седем години, която си има всичко, нали разбираш. Живее в нещо като куклена къщичка в случаите, когато е в града. Но тя доста пътува. Предпочита самолети и лети насам-натам…

— А между пътуванията изпълнява ролята на майка на Дъглас Хепнер, така ли?

— Очевидно само по телефона. На вратата й има табелка с надпис: „Мисис Седи Хепнер“.

— Боже мой! — възкликна Мейсън — Излиза, че Хепнер има втора жена.

— Засега съм затруднен да потвърдя това.

— Какво казва тя?

— Нищо. След разговора с теб тя затворила телефона, събрала си багажа, седнала в новичкия си „Линкълн“, казала на механика от гаража, че отива в Денвър и повече не се е появявала. Така че ние успяхме да проследим само пътя й от дома до гаража. Да се опитаме ли да я проследим по-нататък?

— Опитай, Пол. Мисля, че щом е споменала Денвър, очевидно е имала предвид Калифорния. А сега ми кажи, Пол, как стоят нещата с телеграмата от Юма?

— Телеграмата е била изпратена от пощата и никой нищо не знае за нея. В този ден през централния телеграф на Юма са минали неколкостотин телеграми.

— Е добре. Ако успееш да се добереш до нещо, съобщи ми веднага — помоли Мейсън.

— Добре — отвърна Дрейк, — ще помоля момчетата да се постараят. Между впрочем, изпратих свой човек със снимката на Хепнер в Лас Вегас. Той ще поразпита тук-там. Освен това моите хора ще прегледат и там регистрите за бракове. Мисля, че новости ще имаме едва привечер.