Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (7)

6.
Завръщане у дома

2 декември. 06:42

Международно летище „Хийтроу“

 

Кара го пресрещна в началото на стълбичката към отворената врата на лиърджета. Запречи пътя и насочи вдървен пръст към фокуса на гнева си.

Гласът й придоби стоманени нотки.

— Искам ясно да се разбере, доктор Кроу, че качите ли се веднъж на този самолет, вече нямате никаква власт. Успяхте да се натресете на тази експедиция, признавам ви го, но присъствието ви определено не е по моя покана.

— Досетих се по топлото посрещане, с което ме удостои вашата глутница корпоративни адвокати — отговори американецът и нагласи на рамото си голямата си туристическа раница. — Кой би се сетил, че няколко костюмари ще дадат такъв решителен отпор.

— Явно не е било достатъчно. Ето ви тук.

Той й се усмихна криво вместо отговор, после сви рамене. Както и преди, не даде никакво обяснение защо американското правителство искаше той и партньорката му да придружат експедицията в Оман. Бяха се появили непреодолими пречки — финансови, законови, дори дипломатически. Всичко това беше допълнително усложнено от медийния цирк, развихрил се около опита за кражба.

Кара винаги бе смятала, че влиянието и е значително, но то бледнееше пред натиска върху експедицията, оказан от Вашингтон. Съединените щати имаха значителни интереси в Оман. Три седмици се беше опитвала да заобиколи бариерите им, но експедицията им беше обречена, освен ако не склонеше да съдейства.

Това, разбира се, още не означаваше, че не си е спечелила отстъпки.

— От тук насетне — твърдо каза тя, — ще бъдете под наше командване.

— Разбрано.

Краткият отговор я ядоса още повече. Оставена без избор, тя отстъпи встрани.

Той остана на мястото си.

— Не е нужно това. Целта ни тук е обща, лейди Кенсингтън. И двамата търсим едно и също.

Тя свъси вежди.

— И какво по-точно?

— Отговори… отговори на загадки. — Погледна я с тези свои пронизващи сини очи, непроницаеми, но не и студени. За пръв път Кара забеляза колко е красив. Не с красотата на модел, а по-скоро с някаква уморена мъжественост, която му идваше отвътре. Косата му беше пусната, тъмна като сянка в пет часа сутринта, макар в момента да беше шест. Долавяше миризмата на афтършейва му, мускусна с нотка на балсам. Или пък самият той си миришеше така?

Кара запази лицето си неподвижно, гласа — равен.

— И на коя загадка търсите отговор вие, доктор Кроу?

Той не мигна.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, лейди Кенсингтън. Каква загадка преследвате вие? Със сигурност ви води нещо повече от академичен интерес към стари гробници.

Кара смръщи още повече чело, очите й засвяткаха. Президенти на мултинационални корпорации вехнеха под този поглед. Пейнтър Кроу остана незасегнат.

Най-накрая той пристъпи напред и се качи по стълбичката на лиърджета. Но не и преди да добави една последна загадъчна забележка:

— Струва ми се, че и двамата имаме тайни, които бихме искали да запазим за себе си… поне засега.

Тя го изгледа в гръб, докато се качваше.

Веднага го последва колежката му доктор Корал Новак. Беше висока, атлетична, с удобен сив костюм. Носеше подобна раница с лични вещи. Куфарите и екипировката на учените вече бяха натоварени. Очите на жената се плъзнаха любопитно по дължината на самолета.

Кара ги проследи намръщено, докато не се скриха вътре. Макар да твърдяха, че са обикновени физици и работят за американското правителство, тя веднага бе забелязала печата на военната подготовка, която прозираше във всичко — жилавия атлетизъм, суровия поглед, острите ръбове на костюмите им. Движеха се заедно, в унисон, небрежно и в същото време нащрек, пазеха си един друг гърбовете. Сигурно дори не съзнаваха всичко това.

А да не забравя и битката в музея. Беше чула подробния доклад за убийството на Раян Флеминг и опита да бъде откраднато желязното сърце. Ако не беше намесата на тези двамата, всичко щеше да бъде загубено. Въпреки очевидните преструвки на доктор Кроу Кара му беше длъжница — и не само за опазването на артефакта. Погледна през пистата към отварящата се врата на терминала.

Сафиа бързаше към лиърджета с куфарче в ръка. Ако двамата американци не бяха в музея по онова време, Сафиа със сигурност не би оцеляла.

И въпреки това приятелката й не се беше отървала съвсем невредима след онази нощ. Ужасът, кръвопролитието, смъртта бяха пречупили нещо у Сафиа. Вече не протестираше срещу включването си в експедицията, но избягваше да говори за промяната в решението си. Беше обяснила троснато — „Вече няма значение“.

Сафиа се приближи до самолета.

— Аз ли съм последна?

— Всички са на борда. — Кара посегна към багажа й. Сафиа скъси дръжката на куфара с колелца и го вдигна сама.

— Аз ще го кача.

Кара не спори. Знаеше какво има в куфара. Желязното сърце в предпазна гумирана шушулка, изработена по размерите му. Сафиа не допускаше никого до него — не за да го защити, а сякаш то беше товар, който тя трябваше да носи. Кръвният му данък беше само и единствено неин. Нейно откритие, нейна отговорност.

Вината я засенчваше като траурен покров. Раян Флеминг й беше приятел. Убит пред очите й. Заради парче желязо, което тя беше открила.

Кара въздъхна и я последва по стълбичката.

Сякаш Тел Авив се повтаряше отново.

Никой не бе успял да утеши Сафиа тогава… и сега не беше по-различно.

Кара спря на последното стъпало и погледна за последен път към облачните висини на Лондон в далечината, под първите лъчи над изплуващото от Темза слънце. Потърси в сърцето си някакво чувство на загуба. Ала откри само пясък. Това тук не беше истинският й дом. Никога не е било.

Обърна гръб на Лондон и влезе в джета.

Мъж в униформа се подаде през вратата на пилотската кабина.

— Мадам, имаме разрешение от кулата. Излитаме веднага щом кажете.

Тя кимна.

— Добре, Бенджамин.

Пристъпи в централния салон и стюардесата заключи вратата след нея. Джетът беше преустроен така, че да отговаря на нуждите й. Вътрешността на салона беше изцяло в кожа и орехов фурнир, разделена на четири сравнително самостоятелни сепарета. Свежи цветя се кипреха в кристални вази „Уотърфорд“, закрепени към масичките до креслата. Дълъг махагонов бар, антика, на която беше попаднала в Ливърпул стоеше близо до дъното на салона. Зад бара двойка врати хармоники водеха към частния кабинет и спалнята на Кара.

Позволи си една самодоволна усмивка, като видя как се повдигнаха веждите на Пейнтър Кроу, докато оглеждаше обстановката. Явно не беше свикнал на такъв лукс със заплатата си на физик, дори и с тази, която му се плащаше за работа по поръчка на правителството. Икономът на самолета му подаде напитка, вероятно газирана вода с лед. Чашата му издрънча, когато той се обърна.

— И какво… няма печени в мед фъстъци? — измърмори Кроу. — Мислех, че пътуваме в първа класа.

Усмивката й повехна, когато той се отправи към мястото до доктор Новак. Самодоволно копеле…

Всички се заеха да си намерят място, когато пилотът обяви, че излитат. Сафиа седна сама. Нейният дипломант Клей Бишоп вече си беше закопчал предпазния колан в другия край на салона и зяпаше през прозореца. На ушите му имаше слушалки, свързани с дискмен в скута му и той явно не забелязваше нищо наоколо.

Всичко изглеждаше наред и Кара тръгна към бара. Обичайното й питие я чакаше — чаша изстудено шардоне. Произведено в „Сейнт Себастиан“, френска винарна. За пръв пъти бяха позволили да го опита на шестнайсетия си рожден ден, сутринта преди лова. Оттогава тя изпиваше по една чаша всяка сутрин в чест на баща си. Завъртя чашата и вдъхна резливия букет на виното, с жилка на праскова и дъб. Дори след всичките тези години ароматът моментално я върна към онази сутрин, така натежала от обещания. Чуваше смеха на баща си, далечния лай на камилите, шепота на вятъра под изгряващото слънце.

Толкова съм близо сега… след толкова много време…

Отпи бавно, удавяйки неприятната сухота в устата си. Главата й жужеше от двете таблетки, които беше взела преди два часа, след като се събуди. С устните си усети лекия тремор на пръстите, които държаха чашата. Не биваше да смесва алкохол с успокоителни по рецепта. Но пък нали беше само една чаша шардоне! Дължеше я на баща си.

Свали чашата и откри, че Сафиа я гледа. Лицето й беше непроницаемо, но в очите й имаше загриженост. Кара срещна погледа й, без да отклони очи, и го задържа. Сафиа първа отстъпи и обърна поглед към прозореца.

Никоя от двете не намираше думи да утеши другата. За разлика отпреди…

Пустинята беше откраднала част от живота им, част от сърцата им. И само сред пясъците можеха да си ги върнат.

 

11:42

Маскат, Оман

 

Омаха излетя през вратата на Министерството на националното историческо наследство.

Залюлялата се назад врата едва не удари в лицето брат му Дани, който вървеше след него.

— Омаха, успокой се.

— Проклети бюрократи… — Той продължи тирадата си и след като излязоха на улицата. — Тук ти трябва разрешение да си избършеш гъза.

— Получи, каквото искаше — успокоително рече Дани.

— Да, ама ми отне цялата сутрин. И единствената причина най-накрая да получим разрешение да натоварим в джиповете резервен бензин, беше желанието на Адолф бин Задник да излезе в обедна почивка.

— Успокой се. — Дани го стисна над лакътя и го дръпна към бордюра. Хората вече се обръщаха след тях.

— А и Сафиа… самолетът на Кара каца след… — Омаха погледна часовника си. — След малко повече от час.

Дани махна за такси. Бял мерцедес седан се отдели от близката таксиметрова стоянка и се плъзна към бордюра. Дани отвори вратата и набута Омаха вътре. За техен късмет колата беше с климатик. Наближаваше обяд и температурите вече надвишаваха четиридесет градуса.

Хладното купе поохлади и раздразнението на Омаха. Наведе се напред и почука по плексигласовата преграда между задната седалка и шофьора.

— Летище Сийб.

Шофьорът кимна и се включи в движението, без да даде мигач, просто се намърда в натоварения обеден трафик. Омаха се облегна назад на седалката до брат си.

— Никога не съм те виждал толкова нервен — каза Дани.

— Какви ги говориш? Нервен? Бесен съм.

Дани погледна през прозореца.

— Да бе… сякаш мисълта, че ще се срещнеш лице в лице с бившата си годеница не ти е скъсила малко фитила тази сутрин.

— Сафиа няма нищо общо с това.

— Ъхъ.

— Нямам никаква причина да бъда нервен.

— Продължавай да си го повтаряш, Омаха.

— Млъкни.

— Ти млъкни.

Омаха поклати глава. И двамата редовно не си доспиваха, откакто бяха пристигнали тук преди две седмици. Имаше хиляда и една подробности, за които да се погрижиш, ако искаш да организираш експедиция за толкова кратко време — разрешителни, документация, да наемеш охрана, работна ръка и камиони, да си осигуриш достъп до въздушна база Тумрайт, да закупиш достатъчен запас преносима вода, петрол, оръжия, сол, сухи химически тоалетни, да организираш персонала. И всичко това се беше стоварило върху раменете на братята Дан.

Неприятностите в Лондон бяха забавили пристигането на Кара. Ако тя беше пристигнала тук по план, подготовката за експедицията щеше да мине значително по-гладко. Лейди Кенсингтън беше легендарна фигура в Оман, местната майка Тереза, голямата филантропка. Из цялата страна музеи, болници, училища и сиропиталища се кичеха с благодарствени плочи с нейното име. Нейната корпорация помагаше да бъдат спечелени многобройни доходоносни договори — за петрол, минерални залежи и прясна вода — за страната и народа.

Но след инцидента в музея Кара беше помолила братята да се снишат и да не споменават името й, освен ако не е крайно необходимо.

Така че Омаха изгълта килограми аспирин.

Таксито излезе от бизнес района на Маскат и пое през тесните улички покрай каменните стени на стария град. Движеха се след камион, натоварен с борови дървета, който оставяше пътека от сухи иглички след себе си.

Коледни елхи. В Оман.

Така стояха нещата в отворения към Запада Оман — мюсюлманска страна, която празнуваше рождението на Христос. Това можеше да се обясни с личното отношение към тези неща на главата на оманската монархия султан Кабус бин Сайд. Получил образованието си в Англия, султанът беше отворил страната си към широкия свят, осигурил бе значителни граждански права на народа си и беше модернизирал инфраструктурата на страната.

Таксиджията включи радиото. Откъс от Бах се понесе от колоните. Любимият композитор на султана. По силата на кралски декрет по обед беше разрешено да се пуска само класическа музика. Омаха погледна часовника си. Пладне.

Погледна през прозореца. Сигурно е хубаво да си крал, Дани се обади:

— Мисля, че ни следят.

Омаха погледна към брат си да види дали не се майтапи. Дани надничаше над рамото си.

— Сивото беемве, четири коли назад.

— Сигурен ли си?

— Беемве е — убедено каза Дани. А Дани — типично юпи, което обожаваше всичко произведено в Германия — разбираше от коли. — Забелязах същата кола паркирана близо до хотела ни, после пак я видях на входа към паркинга пред природонаучния музей.

Омаха присви очи.

— Може да е съвпадение… същата марка, но различни коли.

— Пет-четиридесет-и. Хромирани тасове по поръчка, тонирани стъкла. Дори…

Омаха го прекъсна.

— Дрънкаш като продавач на коли в автосалон. Стига толкова, вярвам ти.

Но ако наистина ги следяха, възникваше един много важен въпрос.

Защо?

Замисли се отново за кръвопролитието и насилието в Британския музей. Дори тукашните вестници бяха писали за него. Кара го беше предупредила да бъде много внимателен и да не вдига шум около експедицията. Той се наведе напред.

— При следващата пресечка свий надясно — каза на арабски. Надяваше се или да се отърве от опашката, или поне окончателно да се убеди, че ги следят.

Шофьорът не му обърна внимание и продължи право напред.

Омаха усети как стомахът му се свива от внезапен пристъп на паника. Опита да отвори вратата. Беше заключена.

Подминаха отбивката към летището.

Бах все така се лееше от колоните.

Той дръпна отново дръжката на вратата.

По дяволите!

 

12:04

Над Средиземно море

 

Сафиа гледаше книгата в скута си, сляпа за думите. През последния половин час не беше обърнала и една страница. Напрежението опъваше нервите й. Мускулите на раменете й се бяха свили на възли, а зъбите я боляха от тъпото главоболие.

Погледна навън към облените в слънце сини простори. Без нито едно облаче. Огромно празно платно. Сякаш напускаше един живот и пътуваше към друг.

Което до голяма степен беше точно така.

Изоставяше Лондон, апартамента си, каменните зидове на Британския музей, всичко, което през последните десет години беше смятала за сигурно пристанище. Но тази сигурност се беше оказала илюзорна, толкова крехка, че се разби само за една нощ.

Ръцете и отново се бяха оцапали в кръв. Заради нейната работа.

Раян…

Сафиа не можеше да изтрие от спомените си краткия проблясък на изненада в очите му, когато куршумът го отдели от този свят. Минали бяха седмици, а тя все още често изпитваше нужда да мие лицето си, понякога посред нощ. Кафяв сапун и студена вода. Нищо не отмиваше спомена за кръвта.

И макар да си даваше сметка за илюзорната природа на сигурността, обещана й от Лондон, градът все пак се беше превърнал в неин дом. Там тя имаше приятели, колеги, любима книжарница, кино, в което прожектираха стари филми, кафене, където сервираха съвършеното капучино с карамел. Животът й се беше вписал в улиците на Лондон.

А да не забравя и Били. Беше оставила котарака си при Джулия, биоложка от Пакистан, която живееше под наем в апартамента под нейния. Преди да тръгне, Сафиа бе шепнала дълги обещания в ухото на котарака, обещания, които се надяваше да изпълни.

И въпреки всичко Сафиа се притесняваше до мозъка на костите си. Част от тревогата й беше необяснима, нещо като всепоглъщащо усещане за зла орис. Тя плъзна поглед из салона. Ами ако всички тях ги сполети съдбата на Раян, ако свършат в градската морга, а после ги погребат в някое студено гробище с падането на първия сняг?

С това тя просто не можеше да се справи.

Дори мисълта за това превръщаше вътрешностите й в лед. Дишането дереше болезнено стегнатото гърло. Ръцете й започваха да треперят. Сафиа се помъчи да спре навреме вълната от паника, чиито признаци познаваше толкова добре. Концентрира се върху дишането си, насочвайки мислите си навън, далеч от собствения си уплашен център.

Приспивното жужене на двигателите беше накарало всички други да свалят назад облегалките на креслата си и да поспят малко, докато летяха на юг. Дори Кара се беше оттеглила в частните си покои — но не за да дремне. Приглушен шепот стигаше до Сафиа през вратата. Кара се готвеше за пристигането им, уреждайки последните досадни подробности. Спеше ли въобще напоследък?

Някакъв шум привлече вниманието на Сафиа. Пейнтър Кроу стоеше до креслото й, появил се там сякаш с магия. Носеше висока чаша с ледена вода в едната ръка, а с другата й подаде малка кристална чашка, пълна догоре с кафеникава прозрачна течност. Бърбън, ако се съдеше по миризмата.

— Изпий го.

— Не ис…

— Просто го изпий. Не сърбай. Глътни го наведнъж.

Ръката й се вдигна и взе чашката, по-скоро защото я беше страх да не се разлее, отколкото от желание да изпълни заръката му. Не бяха говорили от онази кървава нощ, освен дето тя му беше благодарила набързо, след като я бяха спасили.

Той се настани на съседното място и махна към питието в ръката и.

— Давай.

За да избегне спора, тя вдигна чашата и изля съдържанието и в гърлото си. То я изгори по целия си път надолу, изпълни ноздрите й, после се слегна с огнена топлина в стомаха й. Върна му чашата.

Той размени празната за високата чаша с водата.

— Газирана вода с лимон. Сърбай по малко.

Сафиа го направи, като държеше чашата с две ръце.

— По-добре ли си?

Тя кимна.

— Нищо ми няма.

Кроу я гледаше, облегнат на едно рамо, за да вижда лицето й. Тя предпочиташе да не го поглежда в очите и погледът й се задържа върху протегнатите му крака. Той кръстоса глезени и чорапите му се показаха. Черни.

— Не си виновна ти.

Тя застина. Толкова ли личеше чувството й за вина? Смути се.

— Не си — повтори той. В гласа му нямаше загриженост, с каквато други се бяха опитвали да я успокоят — колеги, приятели, дори полицейският психолог. Гласът на Пейнтър беше само и единствено делови.

— Раян Флеминг се е озовал на лошо място в лош момент. И толкова.

Очите й се стрелнаха към него, после се отклониха отново. Усещаше жегата в него, също като бърбъна, топъл като уиски и мъжествен. Намери сили да заговори, да възрази.

— Раян нямаше да е там… ако… ако аз не бях останала да работя толкова до късно.

— Глупости!

Категоричността му я стресна. Пейнтър продължи:

— Флеминг беше в музея заради нас. Заради Корал и мен. Присъствието му там през онази нощ нямаше нищо общо с теб или с артефакта, който ти откри. Нас ще обвиниш ли?

Част от нея ги обвиняваше, малка част. Въпреки това Сафиа поклати глава, защото знаеше чия е истинската вина.

— Крадците искаха да се докопат до сърцето, което аз открих.

— Аз пък съм сигурен, че това не е първият опит за кражба от музея. Ако не се лъжа, само преди четири месеца са се опитали да отмъкнат един етруски бюст. Крадците се вмъкнали през покрива.

Сафиа остана с наведена глава.

— Раян беше шеф на охраната, вършеше си работата. Знаел е какви рискове поема.

Макар да не беше напълно убедена, стегнатият възел в стомаха й се поотпусна малко. Но пък може и да беше от алкохола.

Ръката му докосна нейната.

Тя се дръпна като опарена, но американецът не се отказа. Хвана ръката й в шепите си, топли дори след студената чаша с газирана вода.

— Лейди Кенсингтън може и да не одобрява участието ни в тази експедиция, но просто исках да знаеш, че не си сама. Заедно ще се погрижим за всичко.

Сафиа кимна бавно, после издърпа ръката си, смутена от тази неканена близост, от вниманието, оказано й от мъж, когото почти не познаваше. Все пак стисна двете си ръце да запази топлинката.

Той се облегна назад, навярно усетил смущението й. Очите му грееха весело.

— Гледай просто да висиш наоколо… вече знам, че много те бива в това.

Сафиа си представи как виси и се полюшва от покрива на музея. Каква гледка е била само! И напук на всичко една усмивка повдигна крайчетата на устните й, първата след онази ужасна нощ.

Пейнтър я погледна изпитателно, изражението му сякаш казваше „Ето че можеш“. Стана.

— По-добре да опитам да поспя… същото важи и за теб.

С мисълта, че нещо такова може и да се окаже по силите й сега, тя го проследи с поглед как крачи безшумно по застлания с килим под на салона към мястото си. Вдигна пръст и докосна бузата си, докато усмивката й угасваше. Топлината на бърбъна все още я грееше издълбоко и й помагаше да открие центъра на тежестта си. Как е възможно нещо толкова простичко да й донесе толкова голямо облекчение?

Ала Сафиа разбираше, че облекчението се дължеше не толкова на алкохола, колкото на милото отношение. Беше забравила какво е това. Не и се беше случвало от…

 

12:13

 

Омаха се сви ниско на седалката и ритна с два крака преградата, която ги делеше от шофьора на таксито. Без успех. Все едно да рита стомана. Бронирано стъкло. Удари с лакът страничния прозорец.

Бяха попаднали в капан. Похитени.

— Все още ни следват — каза Дани и кимна назад към следващото ги беемве седан, на петдесетина метра зад тях. Неясни фигури се виждаха на предните и задните места.

Таксито се движеше през жилищен квартал с хубави къщи, всичките боядисани в различни оттенъци на бялото. Слънцето се отразяваше ослепително в мазилката им.

Другата кола поддържаше темпото зад тях.

Омаха отново се обърна напред.

— Лейх? — излая той на арабски. — Защо?

Шофьорът продължи да не им обръща внимание, мълчеше стоически и умело управляваше колата по тесните улички.

Дани беше насочил вниманието си към своята врата и се взираше в страничния панел.

— Ton coupe-ongles, Омаха — каза той на френски, явно с намерение да изключи шофьора от разговора, и протегна ръка ниско, така че шофьорът да не го види.

Омаха бръкна в джоба си. Какво се надяваше да постигне Дани с неговата нокторезачка? Попита на френски:

— Смяташ да си ноктоизрежеш път навън?

Дани не погледна към него, само кимна с глава напред.

— Онова копеле там ни е заключило, използвайки опцията за защита на деца. Направено е така, че хлапетата да не могат да отварят задната врата.

— Е, и?

— Ами ще използваме същата опция, за да се измъкнем.

Омаха извади нокторезачката от джоба си. Беше закачена за ключодържателя му. Подаде я на Дани.

— Какво смяташ да…

Дани му изшътка, отвори нокторезачката и изпъна малката пила.

— Списанията непрекъснато пишат колко чувствителна била системата за безопасност на мерцедесите. Трябвало да се внимава дори когато отваряш панела за достъп.

Панел за достъп?

Преди да е попитал на глас, Дани се обърна към него.

— Кога да си пробваме късмета?

Може би веднага, помисли си Омаха. Но малко по-напред се виждаше голям открит пазар. Той даде знак, като държеше ръката си ниско.

— Ей там би било най-добре. Можем да се скрием сред сергиите и магазинчетата. Онези в беемвето ще ни изгубят дирите.

Дани кимна.

— Бъди готов. — Облегна се назад. Пиличката чакаше в готовност под три отпечатани букви под прозореца — SRS.

Safety restraint system. Контрол на системата за безопасност.

— Въздушни възглавници? — попита Омаха, като този път забрави да говори на френски.

— Странични въздушни възглавници — потвърди Дани. — Когато някоя от възглавниците се задейства, за да защити пътниците, всички ключалки автоматично се изключват, така че спасителният отряд да има достъп до автомобила.

— Значи ти ще…

— Почти стигнахме пазара — просъска Дани. Шофьорът намали при входа за пазара, който гъмжеше от купувачи по това време на деня.

— Сега — измърмори Омаха.

Дани заби пиличката под SRS-панела и яростно я развъртя като зъболекар, който се бори с упорит кътник.

Нищо не се случи.

Седанът се плъзна през пазара и започна да набира скорост.

Дани натисна с тяло, като псуваше под нос. Грешка. С пукот като от фойерверки страничната въздушна възглавница се наду право в лицето на Дани и главата му отхвръкна назад от мекия юмручен удар.

Алармената система на колата се включи. Шофьорът наби спирачки.

Дани примигна, като държеше носа си. Изпод пръстите му се стичаше кръв.

На Омаха не му остана време за по-подробен оглед. Посегна покрай брат си и дръпна силно дръжката на вратата. Тя се отвори веднага. Бог да благослови немското автомобилостроене!

Омаха бутна силно брат си и му кресна:

— Излизай!

Замаян, Дани наполовина се претърколи, наполовина падна от задната седалка. Приземиха се на паважа и се изтърколиха на няколко крачки. Намаляващата кола спря малко по-нататък.

Омаха се изправи на крака, като дърпаше Дани с едната ръка, силата му бе подхранена от страха. Бяха само на няколко крачки от входа на пазара.

Но беемвето летеше напред… после задницата му поднесе, когато наби спирачки пред пазара.

Омаха хукна, повлякъл Дани след себе си.

Три врати се отвориха едновременно. Тъмни фигури с маски на лицата изскочиха навън. Пистолети се появиха и уловиха слънцето с излъсканите си метални части. Пушка описа дъга във въздуха.

Омаха стигна до началото на пазара и избута някаква жена, понесла кошница с хляб и плодове. Самуни и фурми се разлетяха високо във въздуха.

— Съжалявам — измърмори той и хлътна в пазара. Дани тичаше по петите му, лицето му бе окървавено от носа надолу. Счупен ли беше?

Тичаха по централната пътека между сергиите. Пазарът се простираше като лабиринт. Тръстикови покриви пазеха големи колички и будки, натоварени с топове коприна и кашмир, кошове нар и ядки, кофи раци и бяла риба в лед, варели туршия и кафе на зърна, букети прясно набрани цветя, хляб, сушено месо. Въздухът пушеше с дима от откритите скари, а от лютите подправки ти се насълзяваха очите. Пътечките между сергиите воняха на кози и пот. Други излъчваха силна сладникава миризма. Тамян и мед.

И в този лабиринт се буташе тълпа хора от целия арабски свят, че и отвъд. Лица с всякакъв цветови оттенък се мяркаха пред погледа, очите широко отворени, някои зад була, повечето — не. Настигаха ги гласове, които им викаха на различни диалекти на арабски, хинду и английски.

Омаха и Дани бягаха през шаренията и суетнята, свръщаха наляво и надясно, после направо. Зад тях ли бяха преследвачите? Или щяха да ги пресрещнат? Можеха само да гадаят. Не им оставаше друго, освен да тичат.

В далечината особените сирени на оманската полиция се извисиха над врявата на тълпата. Идваше помощ… но дали щяха да оцелеят достатъчно дълго, за да се възползват от нея?

Омаха хвърли поглед назад, докато тичаха през един дълъг, прав и тесен базар. В другия му край се появи маскиран стрелец, главата му се въртеше като радар. Лесно беше да го забележиш, защото хората се разбягаха във всички посоки, освобождавайки празно място около него. Той изглежда чу полицията. И неговото време изтичаше.

Омаха не смяташе да го улеснява. Отново повлече Дани и се сляха със забързаната тълпа. Свърнаха зад един ъгъл и хлътнаха в магазинче за плетени кошници и глинени съдове. Облеченият в дълга роба собственик погледна окървавеното лице на Дани и заразмахва настоятелно ръце да се махат, като викаше на арабски.

Без значителни комуникативни умения нямаше да си осигурят убежище тук.

Омаха извади портфейла си и разгъна във ветрило няколко банкноти от по петдесет риала. Общо десет на брой. Продавачът сведе поглед към ветрилото и примижа с едно око. Да се спазари или да не се спазари? Омаха понечи да си прибере банкнотите, но една ръка го спря.

— Калас! — обяви старецът и им махна да се снишат. Договорено!

Омаха клекна зад купчина нанизани една в друга кошници. Дани зае позиция в сянката на голяма глинена делва. Беше достатъчно голяма да се скрие вътре в нея. Той стисна носа си в опит да спре кървенето.

Омаха проточи врат да надзърне към алеята вън. Топуркането на сандали и шумоленето на развети роби затихнаха бързо. Един мъж застана на ъгъла, маскираното му лице се въртеше като стрелка на компас. Полицейските сирени наближаваха пазара. Стрелецът наведе глава настрани, за да определи разстоянието. Налагаше се да изостави търсенето ако искаше да не го хванат.

Омаха усети прилив на растяща увереност.

Докато брат му не кихна.

 

12:45

Пристигане

 

Лиърджетът направи кръг над водата, подготвяйки се за спускане към международно летище Сийб. Сафиа гледаше през малкия прозорец.

Град Маскат се разстилаше под нея. Всъщност се състоеше от три града, разделени от хълмове на отделни райони.

Най-старата част, умно наречена Стария град, се появи, когато джетът изви надясно. Каменни зидове и стари сгради се гушеха по протежение на дългия, извит като полумесец залив от синя вода, бялата му пясъчна ивица бе обсипана с точките на финикови палми. Заобиколен от стари градски стени, градът приютяваше двореца Алам и драматично извисяващите се каменни фортове Мирани и Джалай.

Спомени обвиваха всичко, което Сафиа виждаше, трепкащи като отраженията в тихата вода на залива. Отдавна забравени събития оживяваха — как тича по тесните улички с Кара, първата й целувка в сенките на градските стени, вкусът на бонбоните с кардамон, посещенията в султанския дворец, очаквани с трепет и задължителен повод за купуване на нова рокля.

Сафиа усети хлад, който нямаше нищо общо с климатика на салона. Домът и родината се сляха треперливо в главата й. Трагедия и радост.

После, когато самолетът сви под ъгъл към летището, Стария град изчезна, заменен от квартала Матра… и градското пристанище. От едната страна към доковете бяха пристанали модерни тежки кораби, от другата — стройните едномачтови платноходи на древна Арабия.

Сафиа плъзна поглед по гордата редица от дървени мачти и свити платна, толкова различни от стоманените дизелови чудовища. Това повече от всичко характеризираше нейната родина — древното и съвременното, смесени, но и различни завинаги.

Третата част на Маскат беше най-безинтересната. Навътре в сушата, плъзнал по склоновете на хълмовете, се издигаше Руви, модерният делови център, бизнесщабът на Оман. Корпоративните офиси на Кара се намираха именно там.

Пътят на самолета бе очертал неволно живота на Сафиа и Кара — от Стария град до Руви, от палави деца, играещи на улицата, до ограниченията на корпоративните офиси и прашните музеи.

А сега и настоящето.

Джетът се сниши към летището, захождайки към пистата. Сафиа се облегна назад. Другите пътници зяпаха през прозорците.

Клей Бишоп седеше в другия край на салона и клатеше глава в такт с дигитализираната мелодия откъм дискмена му. Тъмните очила току се плъзваха надолу по носа му и той ги буташе нагоре с един пръст. Беше с обичайната си униформа — дънки и тениска.

Пред него Пейнтър и Корал се бяха навели към прозореца отстрани. Говореха си тихо. Тя сочеше, той кимаше, заврял пръсти в кичур от косата си, сплъстил се по време на дрямката.

Кара застана на прага на частния си апартамент.

— Кацаме — каза й Сафиа. — По-добре седни някъде.

Кара махна леко с пръсти в знак, че няма повод за притеснение, но все пак тръгна към празното място до Сафиа и се отпусна тежко. Не закопча предпазния колан.

— Не мога да се свържа с Омаха — каза тя без предисловие.

— Какво?

— Не вдига мобилния си. Сигурно го прави нарочно.

Това не е в стила на Омаха, помисли си Сафиа. Може и да се измъкваше от време на време, но по отношение на работата си винаги беше точен.

— Сигурна съм, че е зает с нещо. Ти го натовари с много неприятна задача. Знаеш колко докачливи и упорити могат да бъдат културните аташета в Маскат.

Кара изсумтя с раздразнение.

— Да има късмет да не ни чака на летището!

Сафиа забеляза колко разширени са зениците й въпреки ярката светлина. Кара изглеждаше едновременно изтощена и възбудена.

— Щом е казал, че ще ни чака, значи ще бъде там.

Кара я погледна с въпросително вдигната вежда.

— Самата благонадеждност в мъжки гащи?

Сафиа усети болка, вътрешностите й сякаш се извиха в две противоположни посоки. Навикът я подтикваше да го защити, както беше правила в миналото. Ала споменът за пръстена, който беше сложила обратно в ръката му, я стисна за гърлото. Той така и не беше разбрал дълбочината на болката и.

Но пък и кой би я разбрал?

Положи съзнателно усилие да не поглежда към Кроу.

— По-добре се закопчай — предупреди тя Кара.

 

12:53

 

Кихавицата на Дани беше силна като пистолетен изстрел и успя да стресне два гълъба в клетка в съседното магазинче. Крилете им запляскаха в бамбуковите решетки.

Омаха гледаше как маскираният стрелец се обръща и тръгва към тях. На един метър от Омаха Дани покри с ръка носа и устата си и се сниши още повече зад високата глинена делва. Кръв се стичаше безпрепятствено по брадичката му. Омаха премести тежестта си върху петите и се напрегна, готов да скочи. Изненадата беше единствената им надежда.

Полицейските сирени виеха вече съвсем близо до пазара Ако Дани беше устискал още минутка…

Стрелецът държеше пушката си с приклада на рамото насочена напред, и се приближаваше леко приклекнал, явно не беше новак. Омаха стисна юмруци. Ще трябва да избие пушката високо, после бързо да приклекне.

Преди да е помръднал, собственикът на магазинчето хукна напред, изцяло в полезрението на Омаха. Размахваше ветрило в едната си ръка, а с другата си бършеше носа.

— Хасасея — измърмори той и занарежда някакви кошници над главата на Омаха, ругаейки настинката си. Престори се на изненадан при вида на стрелеца, вдигна високо ръце, изпусна ветрилото и заотстъпва назад.

Стрелецът изпсува приглушено и му махна с пушката да се скрие отзад. Той се подчини, мина зад един нисък тезгях и покри главата си с ръце.

Откъм входа за пазара скърцане на спирачки обяви пристигането на оманската полиция. Сирените виеха.

Стрелецът погледна натам, после направи единственото възможно нещо. Пристъпи към голямата делва, която скриваше Дани, и мушна пушката си вътре. След като се огледа за последно, свали маската си и също я хвърли в делвата. После, замятайки полите на пясъчножълтата си роба, се устреми към центъра на пазара с явното намерение да се смеси с купувачите.

Анонимен.

Само че Омаха си беше държал очите отворени на четири. И беше видял лицето, нейното лице.

Смугла кожа, дълбоки кафяви очи, татуирана сълза под лявото око.

Бедуинка.

След като изчака малко, Омаха излезе от скривалището си. Дани също изпълзя от своето. Омаха му помогна да се изправи.

Появи се собственикът и се зае да оглажда придирчиво робата си.

— Шук ран — измърмори през окървавения си нос Дани благодарност към стареца.

С типичната склонност на местните хора да омаловажават постъпките си мъжът сви рамене.

Омаха извади още една банкнота от петдесет риала и му я подаде.

Съдържателят скръсти ръце с дланите надолу.

— Калас. — Вече бяха сключили сделка. Би било обида да се пазари отново за същото нещо. После старецът отиде до една купчина кошници и издърпа най-горната. — За теб — каза той. — Подарък за хубава жена.

— Би кам? — попита Омаха. Колко? Мъжът се усмихна.

— За теб? Петдесет риала.

Омаха му върна усмивката, понеже знаеше, че са го преметнали, но въпреки това му подаде банкнотата.

— Калас.

Тръгнаха към входа на пазара и Дани го попита носово:

— Защо, по дяволите, онези момчета се опитаха да ни отвлекат?

Омаха сви рамене. Нямаше представа. Явно Дани не беше успял да огледа нападателя. Не момчета… момичета. Като се замислеше сега… за начина, по който се движеха… като нищо може всичките да са били жени.

Омаха си представи отново лицето на жената с пушката. Кожата й грееше под лъчите на слънцето.

Приликата бе изумителна.

Жената толкова приличаше на Сафиа, че можеше да й е сестра.