Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (12)

11.
Изоставена

3 декември, 12:22

Салала

 

Сафиа се събуди в една килия, дезориентирана и с разбунтуван стомах. Тъмната стая се въртеше и подскачаше, щом помръднеше глава. Мъчителен стон се откъсна от устните й. Зарешетен прозорец високо в стената пропускаше пронизващи ивици светлина. Твърде ярка, мъчителна.

Стомахът й се надигна отново.

Обърна се на хълбок и провеси глава, която й се стори твърде тежка, над ръба на койката. Стомахът й се сви, после още веднъж. Нищо. Въпреки това усещаше вкус на жлъчен сок в устата си, когато се отпусна безсилно назад.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и стените постепенно спряха да се въртят.

Усети потта по тялото си, от която тънката памучна риза беше залепнала за краката и гърдите й. Жегата беше непоносима. Усещаше устните си напукани, изсъхнали. От колко време я държаха упоена? Спомняше си мъжа със спринцовката. Студен, висок и облечен в черно. Беше я накарал да съблече мокрите си дрехи на кораба и да нахлузи тази риза в маскировъчен жълтеникавокафяв цвят.

Сафиа се огледа предпазливо. Стаята беше с каменни стени и дъсчен под. Смърдеше на пържен лук и мръсни крака. Койката беше единствената мебел. Вратата от здрав бук беше затворена. И заключена, без съмнение.

Още няколко минути лежа неподвижно. Мислите й се носеха безцелно, наполовина размътени от остатъчното действие на приспивателното, което й бяха дали. Ала някъде дълбоко в нея паниката вече свиваше студени пръсти около сърцето й. Беше сама, затворена. Другите бяха мъртви. Спомни си пламъците в нощта, отразяващи се в помитаните от бурята вълни. Споменът се бе прогорил в нея като светкавица на фотоапарат в мрака. Червен, болезнен, твърде ярък, дори през стиснати клепачи. Дишането й стана плитко, гърлото й се стегна. Искаше й се да заплаче, но не можеше. Започнеше ли, никога нямаше да спре.

Най-накрая се надигна и пусна крака на пода. Не защото беше събрала кураж или решителност, а поради настоятелния натиск на пълния си мехур. Физиологична нужда, която и напомняше, че е жива. Изправи се едва-едва и се подпря с ръка на стената. Камъните бяха приятно хладни.

Погледна нагоре към зарешетения прозорец. Ако се съдеше по горещината и ъгъла на слънцето, сигурно наближаваше пладне. Но на кой ден? И къде беше тя? Подушваше море и пясък. Все още някъде в арабския свят, в това поне беше сигурна. Прекоси стаята. Неприятният натиск в мехура й се засили.

Докуцука до вратата и вдигна ръка. Дали просто нямаше да я упоят пак? Докосна с пръст синината в свивката на лявата си ръка, където се беше забила иглата. Нямаше избор. Нуждата надви над предпазливостта. Затропа по вратата и извика дрезгаво:

— Ало! Чува ли ме някой! — Повтори го и на арабски.

Никой не отговори.

Потропа по-силно, наранявайки кокалчетата си, остра болка проряза гърба й. Беше слаба, обезводнена. Дали не я бяха оставили тук да умре?

Най-сетне се чуха стъпки. Тежко резе изстърга в дървото. Вратата се отвори. На прага стоеше същият мъж. Беше по-висок от нея, в черна риза и изтъркани дънки. Изненада се, че главата му е обръсната. Това не го помнеше. Не, преди той беше с черна шапка. Единствените косми по лицето му бяха тъмните вежди и едно малко кичурче на брадичката. Ала очите тя не би могла да забрави — сини и студени, непроницаеми, безстрастни. Очи на акула.

Сафиа потръпна под погледа му, сякаш стаята внезапно беше изстинала.

— Станала си — каза той. — Ела с мен.

Сафиа долови следа от австралийски акцент, но като на човек, който отдавна не си е бил у дома.

— Къде… трябва да ида до тоалетната.

Той се намръщи и тръгна по коридора.

— Върви след мен.

Заведе я до малка баня. Тоалетната представляваше дупка в пода, душът не беше отделен със завеса, а кранът на малкия мръсен умивалник капеше. Сафиа се мушна в банята. Посегна към вратата, без да е сигурна дали ще й бъде позволено уединение.

— Не се бави — каза той и затвори вратата.

Останала сама, тя огледа помещението за някакво оръжие, за някакъв път за бягство. И тук единственият прозорец беше с решетки. Но през този поне можеше да надникне. Приближи се бързо до него, надигна се на пръсти и погледна към малкия град долу, сгушен до брега на морето. Палми и бели сгради се простираха между нея и водата. Вляво бризът подмяташе навеси във всички цветове на дъгата — местният пазар. А в далечината извън града като зелени кръпки се кипреха банановите, кокосовите, захарните и папаените плантации.

Тя познаваше това място.

Градът градина на Оман.

Салала.

Това беше главният град на провинция Дофар, мястото, където трябваше да пристигне „Шабаб Оман“. Богат район, зелен, с водопади и реки, които подхранваха обширните пасища. Само в тази част на страната мусоните благославяха земята с чести дъждове, постоянен лек ветрец и почти неизменна мъгла над близките крайбрежни планини. Местният климат нямаше свое подобие в целия Залив и създаваше уникалните условия за отглеждане на рядкото тамяново дърво, източник на огромни богатства в древните времена. Тукашните съкровища бяха довели до възникването на легендарните градове Сумарам, Ал-Балид, както и на изгубения град Убар.

Защо я бяха довели тук?

Тя се върна при тоалетната и бързо се облекчи. След това си изми ръцете и погледна отражението си в огледалото. Приличаше на сянка, изпита, напрегната, с хлътнали очи.

Но беше жива.

Почукване на вратата.

— Готова ли си?

По липса на друг избор Сафиа отиде при вратата и я отвори.

Мъжът кимна.

— Насам.

Той тръгна, без дори да погледне назад, толкова сигурен беше, че владее положението. Сафиа го последва. Нямаше друг избор, но краката й се влачеха, натежали от отчаянието. Слязоха по някакви стълби, после поеха по друг коридор. Други мъже, с хлад в очите и пушки на раменете, си почиваха в помещенията или стояха на пост при вратите. Накрая стигнаха до една висока врата.

Мъжът почука и я отвори.

Стаята отвъд беше обзаведена спартански — окъсан килим с отдавна избелели от слънцето цветове, диван и два твърди дървени стола. Два вентилатора бръмчаха и раздвижваха въздуха. Една маса встрани се огъваше под тежестта на множество оръжия, електронно оборудване и един лаптоп. Откъм прозореца се проточваше кабел към голяма колкото длан сателитна чиния, насочена към небето.

— Това е всичко, Кейн — каза жената, отдалечавайки се от компютъра.

Мъжът кимна и си тръгна, като затвори вратата зад себе си. Сафиа си помисли дали да не се хвърли към някоя от пушките на масата, но знаеше, че няма да стигне и на крачка от тях. Беше твърде слаба, краката й все още се подгъваха.

Жената се обърна към нея. Беше с черен клин, сива тениска, над нея с широка разкопчана риза с дълги, навити до лактите ръкави. Сафиа забеляза черната издутина на прибран в кобур пистолет на кръста й.

— Моля, седнете — каза и жената и посочи към един от дървените столове.

Сафиа се подчини, макар и бавно. Жената остана права и започна да крачи напред-назад пред дивана.

— Доктор Ал Мааз, изглежда репутацията ви на експерт по местната античност е привлякла вниманието на моите началници.

Сафиа не разбра почти нищо от казаното. Откри, че се взира в лицето на жената, в черната й коса, в устните. Същата тази жена се беше опитала да я убие в Британския музей, отговорна бе за смъртта на Раян Флеминг, а предната нощ беше убила всичките й приятели. Лица и картини се изреждаха пред вътрешния й взор и я разсейваха.

— Слушате ли ме, доктор Ал Мааз?

Не беше в състояние да отговори. Търсеше злото в тази жена, способността да прояви такава жестокост. Някакъв знак, някакъв белег. Нямаше нищо такова. Как бе възможно това?

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на жената. Седна на дивана и се наведе напред с лакти върху коленете.

— Пейнтър Кроу — каза тя.

Сафиа се стресна, после усети да я изпълва гняв.

— Пейнтър… беше мой партньор.

Сафиа не можеше да повярва на ушите си. Не…

— Виждам, че привлякох вниманието ви. — Лека усмивка на задоволство засенчи устните й. — Редно е да знаете истината. Пейнтър Кроу ви използваше. Всички вас. И без нужда ви изложи на опасност. Не ви каза истината.

— Това е лъжа — най-накрая успя да изграчи Сафиа с пресъхналите си устни.

Жената се изтегна назад.

— Нямам причина да лъжа. За разлика от Пейнтър аз ще ви кажа истината. Онова, на което сте попаднали, което сте открили по злощастна случайност, вероятно съдържа ключа към невероятна сила.

— Не знам за какво говорите.

— Говоря за антиматерия.

Сафиа се намръщи, решила, че я баламосват с глупости. Жената продължи с обяснения за експлозията в музея, за радиационни сигнатури, за евентуалното първично находище на антиматерия в стабилна форма. Въпреки желанието си да отрече всичко това, много от казаното започваше да й звучи логично. Някои от нещата, които Пейнтър беше казал, части от оборудването му, натискът, оказан от американското правителство.

— Метеоритният фрагмент, който експлодира в музея — продължи жената. — За него казват, че охранявал портите на изгубения град Убар. Именно там ще ни заведете вие.

Сафиа поклати глава, повече в знак, че не може да повярва, отколкото като отказ на предложението.

— Всичко това е просто абсурдно.

Жената я гледа още миг мълчаливо, после стана и прекоси стаята. Измъкна нещо изпод масата и взе някакво устройство от складираното на плота й оборудване. Когато се обърна, Сафиа позна собствения си куфар.

Жената щракна закопчалките и вдигна капака. Желязното сърце лежеше в леглото си от стиропорна пяна. Грееше в червено под ярките слънчеви лъчи.

— Артефактът, който сте открили. В статуя, датирана от двеста години преди Христа. С името Убар, гравирано отгоре.

Сафиа кимна бавно, изненадана от осведомеността й. Тя изглежда знаеше всичко за нея.

Жената се наведе и прокара устройството над артефакта. То затрака, не много по-различно от гайгеров брояч.

— Излъчва радиационна сигнатура с изключително ниско ниво. Пейнтър не ви ли каза това?

Сафиа помнеше, че Пейнтър беше замерил артефакта с някакво подобно устройство. Възможно ли беше да е вярно? Отчаянието отново натежа в стомаха й като студен камък.

— Искаме да продължите работата си за нас — каза жената, като затваряше куфара. — Да ни заведете до изгубените порти на Убар.

Сафиа се взираше в затворения куфар. Цялото кръвопролитие, смъртта на толкова хора… всичко беше свързано с нейното откритие. Отново.

— Няма да го направя — промълви тя.

— Ще го направите или ще умрете.

Сафиа поклати глава и сви рамене. Не я интересуваше. Всичко, което беше обичала, и беше отнето. От тази жена. Никога нямаше да им помогне.

— Ще го направим със или без вас. Има и други експерти във вашата специалност. А аз мога да направя последните ви часове много неприятни, ако откажете да ни съдействате.

Последното я накара да се разсмее немощно. Неприятни? След всичко, през което беше минала. Сафиа вдигна глава и за пръв път погледна жената право в очите, където се боеше да погледне досега. Не бяха студени като на мъжа, който я беше довел тук. Искряха със скрит надълбоко гняв… но и с объркване. Жената се намръщи и сви устни.

— Правете каквото трябва — каза Сафиа, осъзнала силата, която се криеше в собственото и отчаяние.

Тази жена не можеше да я засегне, да я нарани. Твърде много й бяха отнели предната нощ. Не беше останало нищо, с което да я заплашат. Двете осъзнаха този факт едновременно.

Другата сви вежди тревожно.

Тя се нуждае от мен, внезапно осъзна Сафиа. Беше я излъгала, че има други експерти в запас. Нямаше към кого другиго да се обърне. Сила се разля по вените на Сафиа и заличи последните остатъци от апатията след приспивателните.

И преди една жена се беше появила отникъде в живота й с прикрепена на гърдите бомба и обзета от религиозен плам, и бе отнела безмилостно живота на много хора. С едничката цел да отнеме живота на Сафиа.

Онази жена беше загинала при взрива в Тел Авив. Беше лишила Сафиа от възможността да се изправи лице в лице с нея, да й потърси отговорност. Вместо това Сафиа беше поела вината върху себе си. Но имаше и нещо друго. Сафиа така и не бе успяла да си отмъсти за отнетия заради нея живот, да се очисти от вината.

Сега не беше така.

Стоеше лице в лице с похитителката си и не отместваше и за миг очи от нейните.

Помнеше неистовото си желание да върне времето назад и да спре онази жена в Тел Авив, или да я бе срещнала по-рано, да бе предотвратила някак взрива, смъртта на хората. Дали онова за находището на антиматерия беше вярно? Представи си експлозията в Британския музей и разрушенията след нея. Какво би направил някой като тази жена с такава сила? Още колко хора щяха да загинат?

Не можеше да допусне това.

— Как се казвате?

Въпросът стресна жената отсреща. Реакцията й изпълни Сафиа със задоволство, ярко като слънцето, болезнено, но и много приятно.

— Казахте, че няма да ме лъжете.

Жената се намръщи, но все пак отговори:

— Касандра Санчес.

— Какво ще искаш от мен, Касандра? — Сафиа се наслади на раздразнението, което прекоси лицето на другата жена при тази неканена фамилиарност. — Ако реша да съдействам.

Гняв проблясваше в очите на Касандра.

— След час тръгваме за гробницата на Имран, където е била открита статуята със сърцето. Накъдето се бяхте отправили и вие. Оттам ще започнем.

Сафиа стана.

— Имам един последен въпрос.

Жената я гледаше въпросително.

— За кого работиш? Кажи ми и ще ви съдействам.

Касандра отиде до вратата, отвори я и махна на Кейн да отведе затворничката. Отговори от прага:

— Работя за американското правителство.

 

13:01

 

Касандра изчака да изведат кураторката и вратата да се затвори. Ритна едно плетено от палмови нишки кошче през стаята и съдържанието му се разпиля по дъсчения под. Кутийка от пепси издрънча и се спря в крака на дивана. Шибана кучка…

С усилие на волята се възпря от по-нататъшни посегателства спрямо покъщнината. А й се беше сторила напълно отчаяна, пречупена. Никога не би предположила, че толкова ще захитрее. Зърнала бе промяната в очите й, сякаш глетчер се беше плъзнал от Касандра към кураторката и бе променил съотношението на силите в полза на затворничката. Касандра не бе успяла да го спре. Как се беше случило това?

Стисна юмруци, после насила отпусна пръстите си и тръсна ръце.

— Кучка… — измърмори тя в празната стая. Но поне щеше да съдейства. Налагаше се да се задоволи с тази победа. Министърът щеше да е доволен.

И въпреки това стомахът й кипеше, сякаш беше пълен с киселина. Проклетата кураторка беше по-силна, отколкото беше предполагала. Започваше да разбира интереса на Пейнтър към тази жена.

Пейнтър…

Касандра въздъхна дълбоко и накъсано. Така и не бяха открили трупа му. И това я изпълваше с чувство на несигурност. Само ако…

Почукване на вратата прекъсна мислите й. Джон Кейн влезе преди да се е обърнала дори. Обзе я раздразнение при това нагло нахлуване в личната и територия, това незачитане на авторитета й.

— Затворничката получи обяда си — каза той. — В четиринайсет ще бъде готова.

Касандра отиде при масата с електронното оборудване.

— Как функционира подкожното?

— Улавя се чудесно. Добър, силен проследяващ сигнал.

Предната нощ, след като упоиха затворничката, бяха имплантирали между плешките и подкожен микропредавател. Същия като онзи, който Касандра трябваше да имплантира на гърба на Занг в Щатите. Микропредавателят щеше да действа като електронна каишка на затворничката при движение по улиците. Щяха да регистрират местонахождението и в радиус от десет мили. Всеки опит за бягство щеше да бъде осуетен навреме.

— Много добре — каза тя. — Погрижи се хората ти да бъдат готови.

— Готови са. — Кейн настръхна при тази излишна заповед, но и неговият врат беше на дръвника, ако мисията се провалеше.

— Нещо от местните власти за експлозията на кораба?

— По Си Ен Ен казаха, че било дело на неизвестна терористична групировка. — Кейн изсумтя презрително.

— А за оцелели съобщава ли се? За тела?

— Определено няма оцелели. Тепърва ще се установява причината за експлозията и ще се броят труповете.

Тя кимна.

— Добре. Нека хората ти са в готовност. Свободен си.

Той завъртя леко очи, обърна се и излезе, като бутна вратата след себе си, но не я затвори докрай. Наложи се Касандра да отиде и сама да я затвори. Бравата изщрака.

Продължавай да ме дразниш, Кейн… последната дума ще бъде моя.

Въздъхна раздразнено и се върна на дивана. Приседна на ръба. Няма оцелели. Представи си Пейнтър, спомни си първия път, когато се беше поддал на деликатните й аванси, на грижливо дирижираната и кампания по прелъстяване. Първата им целувка. Устата му бе имала сладък вкус, от виното, което бяха пили на вечеря. Ръцете му около нея. Устните му… ръцете му бавно се бяха плъзнали към извивката на хълбоците и.

Докосна се там, където бе спряла дланта му тогава, и се облегна назад, изгубила част от предишната си увереност. Изпитваше повече гняв, отколкото удовлетворение след снощната мисия. Чувстваше се напрегната, настръхнала. Знаеше защо. Докато не видеше трупа на удавения Пейнтър или името му в списъка на извадените от морето, нямаше да бъде сигурна.

Ръката й се плъзна надолу по хълбока й, водена от спомена. Дали нещата между тях не биха могли да се развият другояче? Тя затвори очи и стисна пръсти върху корема си, мразеше се задето въобще размишлява върху подобна вероятност.

Проклет да си, Пейнтър…

Каквото и да си фантазираше, краят нямаше да е добър. На това я беше научило миналото. Първо баща й… който се промъкваше надрусан в леглото й нощем, откакто навърши единайсет години, заплашваше, обещаваше. Касандра се беше скрила в света на книгите, издигнала беше стена между себе си и света. И пак от книгите научи, че калият спира сърцето. И не може да бъде открит. На седемнайсетия й рожден ден намериха баща й мъртъв в любимото му кресло. Никой не обърна внимание на едно убождане от игла сред многото други. Само майка и я беше заподозряла, но пък тя се страхуваше от нея.

Понеже нямаше причина да остава у дома, Касандра се записа в армията на осемнайсет и откри, че й е приятно да подлага себе си на изпитания. После дойде предложението да се включи в стрелковата програма на специалните сили. Във Форт Бриг един от войниците я набута в тъмна уличка с намерение да коригира поведението й. Натисна я и разкъса ризата й. „Кой е татенцето сега, кучко?“ Грешка. И двата му крака бяха счупени. Така и не успяха да закърпят гениталиите му. На нея й позволиха да напусне, стига да си държи устата затворена.

Тя умееше да пази тайни.

След това в живота й се появиха Сигма и Гилдията. Въпрос на власт и сила. Поредният начин да изпита себе си. Беше приела.

После Пейнтър… усмивката му, вътрешното му спокойствие…

Болка стисна сърцето й. Жив или мъртъв?

Трябваше да разбере. Понеже не беше толкова глупава, че да приема нещата на доверие, нищо не пречеше да се подсигури. Скочи от дивана и се приближи до масата с оборудването. Лаптопът беше отворен. Тя провери данните от микропредавателя, имплантиран между плешките на затворничката, и включи GPS-а. Триизмерната решетка се появи на екрана. Проследяващото устройство със знак синьо кръгче показа, че жената е в килията си.

Ако Пейнтър беше жив, щеше да дойде за нея.

Касандра гледаше екрана. Затворничката й може и да си въобразяваше, че е удържала някаква победа, но Касандра мислеше в дългосрочен план.

Беше модифицирала подкожния предавател, дело на Пейнтър, комбинирала го беше с друго устройство, разработено от Гилдията. Промяната изискваше усилване на захранващата клетка, но след като и това беше направено, Касандра вече можеше по всяко време да възпламени вградената сачма C4 и да взриви гръбнака на онази глупачка с едно натискане на бутона.

Така че ако Пейнтър още е някъде там, нека заповяда.

Тя беше готова да сложи край на всякакви евентуалности.

 

13:32

 

Всички се строполиха на пясъка, уморени до смърт. Откраднатият камион пушеше на тясното крайбрежно шосе зад тях с вдигнат капак. Ивицата бял пясък се простираше в дъга, обрамчена по края с неравни варовикови скали, които навлизаха в морето и от двете страни. Нямаше жив човек, селцата бяха останали далеч.

Пейнтър се взираше на юг, опитвайки се да прехвърли с поглед петдесетината мили, които ги деляха от Салала. Сафиа трябва да е там някъде. Молеше се да не е закъснял.

Зад него Омаха и тримата пустинни фантоми спореха на арабски, сбрали глави над двигателя на камиона.

Другите бяха предпочели сянката на скалите, изтощени от дългата нощ на усилно пътуване. Стоманената каросерия на камиона по никакъв начин не ги предпазваше от неравностите на крайбрежното шосе. Пейнтър бе задрямвал от време на време, но така и не успя да си почине, измъчван от неспокойни сънища.

Вдигна предпазливо ръка към лявото си око, подуто и затворено наполовина. Болката му помогна да се съсредоточи върху положението им. Макар да бяха пътували през цялата нощ без спиране, теренът и състоянието на стария път ги бяха забавили повече от предвиденото. А сега се беше скъсал и някакъв маркуч.

Закъснението поставяше на риск цялата операция.

Изхрущя пясък и той се обърна към Корал. Беше облечена в широка роба, която й беше възкъса и откриваше голите й глезени. Косата и лицето й бяха омазани с масло от камиона.

— Закъсняваме — каза тя. Той кимна.

— Въпросът е с колко.

Корал погледна към часовника си, специален модел за гмуркачи. Смятаха я за един от най-добрите логистици и стратези в организацията.

— По моя преценка бойният отряд на Касандра е пристигнал в Салала не по-късно от десет часа сутринта. Ще изчакат само колкото да са сигурни, че никой не ги подозира за взривяването на „Шабаб“, и да си осигурят щабквартира в града.

— Най-добър и най-лош сценарий? — Най-лошият — пристигнали са при гробницата преди два часа. Най-добрият — в момента пътуват натам.

Пейнтър поклати глава.

— И двата не ни осигуряват голям промеждутък.

— Така е. Би било глупаво да се заблуждаваме с противното. — Тя го изгледа продължително. — Бойният отряд показа мотивация и целенасоченост. След морската си победа ще продължат с подновен хъс. Но може би има една надежда.

— И каква е тя?

— Ще действат с допълнителна предпазливост.

Той се намръщи и Корал обясни:

— По-рано ти спомена за елемента на изненадата. В действителност не там се крие най-голямото ни преимущество. Ако съдя по профила на Касандра Санчес, който ми пратиха, тя не е склонна да поема рискове. Ще действа така, сякаш очаква да бъде преследвана.

— И това ни дава предимство? В какъв смисъл?

— Когато непрекъснато гледаш през рамо, лесно може да се спънеш.

— Много мъдро, Новак, направо като цитат от китайски философски трактат.

Тя сви рамене.

— Майка ми беше будистка.

Той я измери с поглед. Думите бяха изречени толкова спокойно, че той не успя да прецени дали се шегува или не.

— Готово! — извика Омаха, когато двигателят се задави и заръмжа. По-нестройно отпреди, но все пак работеше. — Качвайте се!

Стонове на протест прозвучаха откъм надигащите се от пясъка пътници.

Пейнтър се покатери преди Кара и се обърна да й помогне. Ръката й трепереше.

— Добре ли си?

Тя измъкна ръката си от неговата и я стисна с другата. Избягна погледа му.

— Добре съм. Просто се тревожа за Сафиа. — Зае място на сянка в дъното на каросерията.

Другите последваха примера й. Слънцето припичаше не на шега.

Омаха скочи отзад, а исполинът Барак вдигна капака след него и го залости. Ръцете му бяха омазани с масло до лакти.

— Оправи го — каза Дани, примижал към брат си, не толкова от блясъка на слънцето, колкото заради късогледството си. Беше си загубил очилата при експлозията. Арабският свят не беше посрещнал гостоприемно младежа, но той изглежда се справяше добре дори при тези обстоятелства. — Двигателят ще издържи ли до Салала?

Омаха сви рамене и седна до брат си.

— Закърпихме положението. Запушихме маркуча да не тече. Моторът може да прегрее, но пък ни остават само петдесетина мили. Ще издържи.

На Пейнтър му се искаше и той да споделя ентусиазма на Омаха. Седна между Корал и Клей. Камионът подскочи и раздруса всички, включително и жребеца, който изцвили жалостиво. Копитата му изтрополиха по каросерията. Изгорели газове се закълбиха във въздуха, докато камионът се връщаше на пътя за Салала.

Слънцето се отразяваше във всяка повърхност и Пейнтър затвори очи. Нямаше шанс да заспи и мислите му постепенно се насочиха към Касандра. Превъртя през главата си като на филм общите си преживявания със своята бивша партньорка — инструктажи, служебни заседания, различни операции на терен. Във всичко това Касандра се беше представяла подобаващо, като равна. Той обаче беше останал сляп за подмолната й дейност, за онова особено хладнокръвие, за пресметнатата безмилостност. В това тя го превъзхождаше и тези качества я правеха по-добър оперативен агент от него.

Замисли се за казаното от Корал преди малко: „Когато непрекъснато гледаш през рамо, лесно може да се спънеш.“ Дали същото не се беше случило и със самия него? След случилото се в музея той беше насочил мислите си изцяло към общото им минало с Касандра, замъглявайки фокуса си върху нея, неспособен да балансира миналото с настоящото. Дори и в сърцето си. Дали именно това не беше причината да свали гарда си на борда на „Шабаб Оман“? Някаква вяра, че в крайна сметка доброто у Касандра ще победи? Ако е бил запленен от нея, то значи помежду им е имало нещо истинско.

Сега вече знаеше истината.

Недоволно сумтене привлече вниманието му към другия край на каросерията. Клей дръпна ядно наметалото да покрие коленете си. Трудно можеше да мине за арабин с бялата си кожа, обръснатата глава и обсипаните с обици уши. Младежът улови погледа на Пейнтър.

— Как мислиш? Ще стигнем ли навреме?

Пейнтър знаеше, че оттук, нататък е по-добре да се придържа към истината.

— Не знам.

 

14:13

 

 

Сафиа се возеше на задната седалка на високопроходимо мицубиши. Три други, абсолютно същите, се движеха в колона отзад. Представляваха малка погребална процесия, отправила се към гробницата на Наби Имран, бащата на Светата дева.

Сафиа седеше вдървено. Колата миришеше на ново. Луксозният интериор — тъмносива кожа, лъскави метални части, сини лампички — беше в рязък контраст с окаяното състояние на пътничката. А и самата тя не би могла да отдаде своята замаяност изцяло на приспивателните. Мислите и упорито се въртяха около по-ранния и разговор с Касандра.

Пейнтър…

Кой беше той? Как е възможно с Касандра да са били партньори? Какво означаваше това? Усещаше се наранена отвътре, като драскотина, която боли при допир, замислеше ли се за кривата му усмивка, за ръката му, която лекичко докосваше нейната, колкото да й вдъхне увереност. Какво друго беше премълчал той? Сафиа потисна надълбоко объркването си, с което не можеше да се справи в момента, без дори да е сигурна защо я е заболяло толкова. Та те почти не се познаваха.

Насочи вниманието си върху другото странно нещо, казано от Касандра. Че работела за американското правителство. Възможно ли беше това? Макар Сафиа да си даваше сметка за безмилостната на моменти външна политика на САЩ, не можеше да си представи, че някоя от американските служби може да стои зад подобно нападение. Подчинените на Касандра мъже излъчваха нещо сурово, наемническо. От близостта им кожата й настръхваше. Това не бяха обикновени американски войници.

А и този Кейн, винаги облечен в черно. Беше доловила австралийския му акцент. Именно той шофираше в момента, доста безотговорно, между другото. Завоите вземаше твърде рязко, почти гневно. Как ли се беше озовал тук?

Другият пътник в мицубишито седеше до Сафиа — Касандра гледаше през прозореца с ръце в скута. Съвсем като турист. Само дето носеше три пистолета. Беше ги показала на Сафиа като предупреждение. Един в презраменен кобур, друг отзад на кръста и трети — в кобур на глезена. Сафиа допускаше, че е скрила някъде по себе си и четвърто оръжие.

Нямаше друг избор, освен да седи неподвижно, уловена в капан.

Докато минаваха през центъра на Салала, Сафиа наблюдаваше екрана на вградения навигационен компютър. Завиха покрай един курортен комплекс до самия бряг на морето, Хилтън Салала, после минаха напряко към вътрешния жилищен квартал Ал-Куаф, където ги чакаше гробницата на Наби Имран.

Не беше много далеч. Салала беше малък град, който можеш да пресечеш с кола от единия до другия край само за няколко минути. Основните атракции на града лежаха отвъд жилищната му част, сред естествените чудеса на околния пейзаж — великолепния пясъчен плаж Мугсал, древните руини на Сумуран, стотиците плантации, които процъфтяваха под мусонните дъждове. Малко по-навътре в сушата зелените планини Дофар се извисяваха като фон, едно от малкото места в света, където растяха редките тамянови дървета.

Сафиа гледаше към забулените в мъгла планини, място на вечна мистерия и богатство. Макар петролът да бе изместил ароматните растения като основен източник за благоденствието на Оман, тамянът все още беше в центъра на местната икономика тук, в Салала. Традиционните открити пазари разнасяха по целия град уханието на розова вода, амбра, сандалово дърво и смирна. Тук се намираше парфюмерийният център на света. Всички големи дизайнери идваха да изпробват стоката.

В миналото обаче тамянът бил истинското съкровище на страната, по-ценно дори от златото. Търговията с безценната стока била сърцето на оманската икономика, платноходите я пренасяли чак до Йордания и Турция на север и до Африка на запад. Ала в легенда се беше превърнал търговският маршрут по суша — Пътят на тамяна. Древни руини се редяха покрай него, пълни с неразгадани мистерии, които събуждаха въображението, историята им се преплиташе с юдаизма, християнството и исляма. Най-известен беше Убар, градът на хилядата колони, основан от потомците на Ной, град, който бе натрупал богатството си благодарение на ключовата си роля като основен воден източник за керваните, пресичащи пустинята.

Сега, хилядолетия по-късно, Убар отново се беше превърнал в средище на сила. Кръв се бе проляла в името на тайната му, в търсене на сърцето му.

Сафиа с мъка се въздържа да не погледне през рамо към сребристия куфар отзад. Желязното сърце беше дошло от Салала, една нищожна трошица, останала като маяк да напомня за истинското богатство на Убар.

Антиматерия.

Възможно ли беше наистина?

Мицубишито намали и свърна по една непавирана пряка. Минаха покрай редица улични сергии — сгушени на сянка под палмовите дървета, те предлагаха фурми, кокосови орехи и грозде. Джипът се плъзгаше съвсем бавно покрай тях. Сафиа си помисли дали да не изскочи, да избяга. Само че тук колани имаше и на задната седалка. Само да посегне да издърпа колана и щяха да я спрат.

А и джиповете отзад бяха пълни с въоръжени мъже. Единият зави зад тях, другият продължи, сигурно за да заобиколи към другия край на уличката. Сафиа се зачуди защо прибягваха до такива изключителни мерки. Кейн и Касандра бяха предостатъчна охрана на затворничката. Сафиа знаеше, че не може да избяга.

Обратното би означавало сигурна смърт.

Прилив на горещина, отдавна потискан гняв прогори гърдите й. Нямаше да пожертва безсмислено живота си. Ще им играе по свирката и ще чака удобен момент. Погледна настрани към Касандра. Щеше да си отмъсти… за приятелите си и за себе си. Тази мисъл й даде сила, когато джипът намали съвсем и спря пред двойна порта от ковано желязо.

Входът към гробницата на Наби Имран.

— Не върши глупости — предупреди я Касандра, сякаш беше прочела мислите й.

Джон Кейн каза нещо на пазача при портата, наведен през прозореца на джипа. Няколко омански риала смениха притежателя си. Пазачът натисна един бутон и портата се отвори и Кейн паркира вътре.

Другият джип зае позиция до сергиите.

Кейн изскочи и се обърна да й отвори вратата. При нормални обстоятелства жестът му би минал за кавалерски. Сега беше просто предпазна мярка. Подаде ръка да й помогне.

Сафиа отказа да я поеме и слезе сама.

Касандра заобиколи откъм задната страна на джипа. Носеше сребристия куфар.

— И сега какво?

Сафиа се огледа. Откъде да започне?

Стояха в средата на покрит с каменни плочи двор, ограден със зид и с малки спретнати лехи по края. В дъното на двора се издигаше малка джамия. Белосаното й минаре със златно кубе се катереше ослепително под жежкото обедно слънце. Малък балкон го обикаляше отвсякъде в горната част — оттам мюезинът по пет пъти на ден пееше „алдан“ — мюсюлманския призив за молитва.

Сафиа изрече наум собствената си молитва. Отвърна й тишина, но и в нея тя намери известна утеха. В оградения двор звуците на града стигаха приглушени, сякаш самият утихнал въздух почиташе светилището. Неколцина поклонници се движеха дискретно из комплекса и отдаваха с поклони почит на гробницата в едната страна на двора — дълга ниска постройка с множество арки, боядисана в бяло със зелено по краищата. В тази сграда се намираше гробът на Наби Имран.

Касандра мина пред Сафиа. Нетърпението и, задържаната й енергия, раздвижваха въздуха и оставяха подире й следа, която почти можеше да се усети.

— Е, откъде ще започнем?

— От началото — измърмори Сафиа и тръгна напред. Имаха нужда от нея. Макар да беше затворничка, щяха да се отнасят почтително. Знанието беше нейният щит.

Касандра тръгна след нея към входа на гробницата. Мъж с дълга роба, един от служителите, които се грижеха за гробницата, тръгна да ги посрещне.

— Салам алейкум — поздрави той.

— Алейкум ас салам — отвърна Сафиа. Той посочи към главата си.

— Не е позволено жените да влизат в гробницата с непокрити коси. — И измъкна два зелени шала.

— Шук ран — благодари Сафиа и бързо върза шала на главата си. Пръстите и се движеха с умение, което бе смятала за отдавна забравено. Усети немалко задоволство от факта, че се наложи служителят да помогне на Касандра.

Мъжът отстъпи встрани.

— Мир вам — рече той и се върна на поста си под сенчестата галерия.

— Ще трябва да си събуем и обувките — каза Сафиа и кимна към редицата обувки, наредени до вратата.

Събуха се и влязоха в гробницата.

Светилището представляваше дълъг коридор по цялата дължина на сградата. В единия му край имаше голям кафяв мраморен камък с размерите на малък олтар. Тамян гореше върху мрамора в два еднакви бронзови мангала и изпълваше помещението с болнична миризма. Ала вниманието на посетителите бе привлечено от гроба под мраморния къс. Приблизително в средата на коридора лежеше трийсетметров гроб, повдигнат на половин метър над пода и покрит с множество парчета плат във всички цветове на дъгата с отпечатани върху материята цитати от Корана. Подът покрай гроба беше застлан с молитвени килимчета.

— Голям гроб — тихо рече Кейн.

Едничкият поклонник стана от килимчето си, погледна към новодошлите и мълчаливо излезе навън. Останаха сами в гробницата.

Сафиа тръгна край покрития с парчета плат гроб. Говореше се, че ако премериш дължината на гроба от едната му страна, никога няма да получиш същия резултат, когато го премериш и от другата. Самата тя никога не беше изпробвала достоверността на това предание.

Касандра я следваше плътно и се оглеждаше.

— Какво знаеш за това място?

Сафиа сви рамене, заобикаляйки тясната страна на гроба, преди да тръгне обратно към мраморната надгробна плоча.

— Местните почитат гроба още от Средновековието, но всичко това… — Тя махна с ръка по посока на сградата и двора. — Всичко това е сравнително ново.

Тръгна към мраморната плоча. Сложи ръка отгоре и.

— Точно тук Реджиналд Кенсингтън изкопал от пясъчник статуята, в която е било скрито желязното сърце. Преди четиридесет години.

Касандра мина напред с малкия куфар. Направи кръг около каменния олтар. Тамяновият дим над двата мангала се раздвижи, загърчи се гневно.

Кейн каза:

— Значи бащата на Дева Мария наистина е бил погребан тук?

— Има факти, които противоречат на това твърдение. Касандра погледна към нея.

— Как така?

— Повечето християнски групи — католиците, византийците, несторианците, яковитите — вярват, че бащата на Дева Мария се е казвал Йоаким. Но това е спорно. Коранът твърди, че тя произхожда от високоуважавано семейство, и по точно семейството на Имран. В същото вярват и юдеите. Според техните вярвания Имран и съпругата му силно копнеели да имат дете, но жената била ялова. Имран се молел за син когото да посвети на храма в Йерусалим. Молитвите му били чути и жена му забременяла — но с дъщеря. Мария. Изпълнени с радост въпреки пола на детето, родителите на Мария й нарекли да живее благочестиво в чест на Божието чудо.

— Докато не я оправил един ангел.

— Да, именно по този въпрос религиите влизат в противоречие.

— Ами статуята, онази при надгробната плоча? — попита Касандра, насочвайки разговора обратно към целта им. — Защо е била сложена там?

Сафиа стоеше пред мраморната плоча и размишляваше върху същия въпрос, както бе размишлявала още при тръгването им от Лондон. Защо някой би поставил улика, водеща към Убар, на място, свързано с Дева Мария, почитана от трите големи религии — юдаизма, християнството и исляма? Дали защото са знаели, че това място ще остане защитено през вековете? Всяка от религиите имаше интерес да опази гробницата. Едва ли някой е можел да предвиди, че Реджиналд Кенсингтън ще изкопае статуята и ще я прибави към колекцията си в Англия.

Само че кой беше пренесъл статуята тук, в светилището, и защо? Дали защото Салала беше в началото на Пътя на тамяна? Дали статуята не е първият пътен знак, първият ориентир по пътя към сърцето на арабския свят?

Най-различни сценарии се нижеха през главата на Сафиа — възрастта на статуята, загадките, свързани с гробницата, почитта на всички религии към мястото.

Тя се обърна към Касандра.

— Трябва да видя сърцето.

— Защо?

— Защото си права. Статуята не е била поставена тук случайно.

Касандра дълго я гледа, после коленичи върху едно от молитвените килимчета и отвори куфара. Желязното сърце грееше приглушено в гнездото си.

Сафиа се приближи и го извади. За пореден път се изненада от тежестта му. Усещаше го твърде плътно за обикновено желязо. Както си стоеше, долови плискането вътре в сърцето, някак тежко, сякаш камерите му бяха пълни със стопено олово.

Занесе го при мраморния олтар.

— Казват, че статуята била опряна ето тук. — Когато се завъртя, няколко парченца тамян се изсипаха от края на един от кръвоносните съдове на сърцето и се пръснаха като сол върху мраморния олтар.

Сафиа вдигна сърцето към собствените си гърди, в правилната анатомична позиция — камерите, аортната дъга наляво, все едно че се намираше в собственото и тяло. Стоеше с лице към дългия тесен гроб и си представяше статуята, така както я помнеше от музея, преди експлозията да я раздроби.

Беше висока почти два метра, с дълга роба, чалма и шал през лицето, каквото беше типичното облекло на бедуините и до днес. Държала бе дълга погребална факла с тамян на рамо, като пушка.

Сафиа сведе поглед към зрънцата древен тамян. Дали и в миналото тук са горили същия тамян? Закрепи голямото колкото юмрук студено желязо в свивката на едната си ръка, взе няколко кристални зрънца и ги хвърли в единия мангал, изричайки наум молитва за приятелите си. Те изпукаха и във въздуха се разнесе свежо сладникаво ухание.

Сафиа затвори очи и вдъхна. Ароматът на тамяна проникваше навсякъде. Миризмата на древното минало. Вдишвайки, тя се върна назад във времето преди раждането на Христос.

Представи си отдавна мъртвото дърво, родило този тамян. Чепато разкривено дръвче с малки сиво-зелени листа. Представи си древните хора, събрали смолата. Някое усамотено планинско племе, толкова изолирано и старо, че езикът му предшествал съвременния арабски. Само шепа хора от онези племена все още живееха изолирано в планините и с труд изкарваха оскъдната си прехрана. Тя чу езика им в главата си, напевна реч, често сравнявана с птича песен. Тези хора Шахра, твърдяха, че са единствените оцелели потомци на Убар, преки наследници на основателите му.

Дали и този тамян не е бил събран от такова племе?

Докато привличаше миналото в себе си с всяко дихание Сафиа усети, че губи съзнание, че стаята се завърта под краката й. За миг изгуби представа кое е горе и кое е долу и се хвана за ръба на олтара с подгънати колене.

Джон Кейн я сграбчи за лакътя… лакътя, където Сафиа крепеше сърцето.

То се изплъзна… и падна.

Удари се в олтара с тъпо дрънчене, търкулна се по хлъзгавия мрамор и се завъртя на желязната си повърхност, като се клатушкаше леко, сякаш течността вътре беше нарушила равновесието му.

Касандра се хвърли да го хване.

— Не! — извика предупредително Сафиа. — Остави го! Сърцето се завъртя за последно и спря. Заклати се леко в обратна посока, после застина.

— Не го пипайте.

Сафиа коленичи така, че очите й да са на едно ниво с ръба на олтара. Тамянът изпълваше стаята с лепкава сладост.

Сърцето беше спряло в абсолютно същата позиция, както го беше държала преди малко — с камерите надолу, аортната дъга нагоре и наляво.

Сафиа се изправи. Застана така, че желязното сърце да е на една линия с нейното собствено. После нагласи краката си и вдигна ръце, сякаш държи невидима пушка или факла с тамян за погребална церемония.

Застинала в позата на древната статуя, Сафиа погледна по протежение на ръцете си — те сочеха право по дългата ос на гробницата, съвършено успоредно. Отпусна ръце и впери поглед в желязното сърце.

Какви бяха шансовете сърцето да застане точно в тази позиция по чиста случайност? Спомни си плискането във вътрешността му, завъртането и последното клатушкане преди да спре.

Като компас.

Плъзна поглед по дължината на гробницата и пак вдигна ръка да погледне по протежението й. Погледът й мина през стените, прелетя над града и стигна отвъд. Далеч от брега. Нататък, към далечните зелени планини.

И тогава разбра.

Но трябваше да е сигурна.

— Намерете ми карта.

— Защо? — попита Касандра.

— Защото знам къде трябва да отидем сега.