Джеймс Ролинс
Пясъчна буря (20)

19.
Пристанище в буря

4 декември, 12:02

Под земята

 

Сафиа бързаше по спиралната рампа начело на групата. Трясъкът горе ги беше хвърлил в паника. Отломки се търкаляха откъм отвора на тунела — стъкло, камъни, дори едно парче разкъсан метал се беше търколило като детски обръч по спиралата през бягащите хора надолу към дълбините.

Трясъкът горе утихна постепенно.

— Какво беше това? — попита Сафиа. Омаха поклати глава.

— Пейнтър, предполагам.

Кара вървеше от другата й страна.

— Барак и Корал се върнаха да проверят.

Зад тях вървяха Дани и Клей, натоварени с багаж, преметнат на гърба. Държаха фенерчета. Клей стискаше своето с две ръце, сякаш беше спасително въже. Сафиа си помисли, че студентът и втори път няма да се запише доброволец за работа на терен.

Зад тях вървяха Рахим, също натоварени с припаси и раници. Само тук-там блестяха фенерчета. Водеше ги Лу’лу сбрала глава в разговор с друга старица. Бяха загубили шест жени при престрелките и бомбардировката, Сафиа виждаше суровата скръб в очите на всички. Дете плачеше тихичко някъде отзад. При изолацията, в която живееха тези жени дори една смърт беше тежко изпитание. Бяха останали трийсет, една четвърт от тях деца и старици.

Твърдта под краката им се промени внезапно — от грапаво стъкло в камък. Сафиа погледна надолу, докато взимаха поредния завой на спиралата.

— Пясъчник — каза Омаха. — Стигнахме до края на взривния обхват.

Кара насочи фенерчето си назад, после обратно напред.

— Това експлозията ли го е направила?

— Някакъв вид насочен взрив — каза Омаха, на пръв поглед не особено впечатлен. — В по-голямата си част тази спирална рампа сигурно вече е била тук. Трилитната камера е била запушалката. Бомбата просто я е изхвърлила нагоре.

Сафиа знаеше, че Омаха опростява нещата. Продължи напред. Щом бяха стъпили на камък, значи краят трябва да е близо. Пясъчникът под краката им беше влажен. Ами ако откриеха само наводнен проход? Ще се наложи да се върнат назад… при Касандра.

Раздвижване привлече вниманието й. Корал и Барак ги настигаха. Спряха да ги изчакат.

Корал посочи назад.

— Пейнтър го е направил. Стоварил е камион върху отвора.

— Голям камион — уточни Барак.

— А самият Пейнтър? — попита Сафиа.

Корал облиза устни, очите и се присвиха тревожно.

— Няма и помен от него… Това няма да спре Касандра задълго. Вече се чува, че копаят. — Корал махна напред. — Пейнтър ни спечели време, така че нека го използваме.

Сафиа пое дълбоко дъх. Корал беше права. Обърна се и продължи надолу.

— Колко дълбоко се намираме? — попита Кара.

— На повече от шейсет метра според мен — отговори Омаха.

Зад следващата извивка пред тях се отвори кухина, приблизително колкото двоен гараж. Лъчите на фенерчетата се отразиха в пълен с вода кладенец в средата. Повърхността беше мътна и се вълнуваше леко. От тавана капеше вода.

— Източникът на водата, която избликна по-рано — каза Омаха. — Насоченият взрив явно я е всмукал нагоре, като мляко през сламка.

Всички влязоха в пещерата. Каменен корниз обточваше кладенеца.

— Вижте. — Кара насочи фенерчето си към една врата в отсрещната стена.

Заобиколиха кладенеца.

Омаха сложи длан върху вратата.

— Пак желязо. Тук определено са си падали по желязото. Имаше дръжка, но вратата беше запречена с лост.

— Така са запечатали кухината срещу налягане — каза Корал зад него. — Заради вакуума при експлозията. — И кимна назад към кладенеца с водата.

Високо над тях се чу ехо от трясък.

Омаха хвана дългото резе и го дръпна. Без успех.

— Мамка му! Заяло е. — Отри ръце в наметалото си. — И цялото е мазно.

— Срещу корозията — каза Дани. Опита се да му помогне, но общите им усилия също не постигнаха успех. — Трябва ни лост или нещо такова.

— Не — каза ходжата зад него. Разбута хората с бастуна си и спря до Сафиа. — Ключалките на Убар могат да бъдат отворени само от някоя Рахим.

Омаха отри отново ръцете си.

— Мадам, добре дошла сте да си опитате късмета. Моля.

Лу’лу удари леко с бастуна си по резето.

— Нужен е някой благословен от Убар, някой, който носи кръвта на първата царица, за да въздейства върху такива свещени артефакти. — Ходжата се обърна към Сафиа. — Онези, които носят дарбата на Рахим.

— Аз? — възкликна Сафиа.

— Ти беше проверена — напомни й Лу’лу. — Ключовете реагират на твоето докосване.

Сафиа си спомни гробницата на Йов, окъпана в дъжда. Спомни си как чакаше копието и бюстът да посочат къта Убар, Тогава тя беше с работни ръкавици. Кейн беше пренесъл и пъхнал копието в дупката. То беше помръднало чак когато тя изтри с голи пръсти дъжда, стичащ се като сълзи по бузата на статуята. Чак когато го докосна.

Както и извитите рога на бика. Нищо не се беше случило, докато тя не ги беше докоснала, ужилена от искра статично електричество. Беше възпламенила бомбата с едно докосване на пръста си.

Лу’лу й кимна да мине напред.

Сафиа го направи, беше изтръпнала.

— Чакай. — Корал измъкна някакво устройство от джоба си.

— Какво е това? — попита Омаха.

— Искам да проверя една своя теория — каза тя. — Вече тествах ключовете с някои от електронните джаджи на Касандра. — И даде знак на Сафиа да продължи.

Сафиа пое дълбоко дъх, протегна здравата си ръка и хвана лоста. Не усети нищо особено, дори убождане на статично електричество. Дръпна резето. То се вдигна с лекота. Сафиа отстъпи стреснато назад.

— Мамка му! — ахна Омаха.

— О, това те впечатли! — каза Кара.

— Сигурно съм го разхлабил, затова тя го вдигна толкова лесно.

Корал поклати глава.

— Това е магнитна ключалка.

— Какво? — попита Сафиа.

— Това е магнитометър. — Корал вдигна портативното устройство, което държеше. — Измерва магнитните заряди. Полярността на железния лост се промени, когато ти го докосна.

Сафиа озадачено сведе поглед към лоста.

— Как?

— Желязото е високопроводимо и чувствително към магнетизма. Когато потъркаш игла в магнит, предаваш й магнитния му заряд. По някакъв начин тези предмети реагират на присъствието ти, на някаква енергия, която излъчваш.

Сафиа си представи завъртането на желязното сърце върху мраморния олтар в гробницата на Имран. Движението му наистина наподобяваше на магнит, който се нагласяваше спрямо някаква ос.

Още един трясък се чу високо над тях.

Омаха пристъпи напред.

— По каквато и причина да се е вдигнало резето, давайте да се възползваме.

Той грабна дръжката на вратата и дръпна. Смазаните панти не издадоха звук. Вратата се отвори с лекота и разкри тъмно спускащо се стълбище, изсечено в скалата.

След като затвори и блокира отвътре вратата, Омаха ги поведе, осветявайки пътя с фенерчето си, Сафиа плътно до него. Останалите от групата ги последваха.

Проходът не завиваше никъде, затова пък беше много стръмен. Изведе ги още трийсетина метра надолу в кухина четири пъти по-голяма от първата. И в тази камера имаше езеро, тъмно и огледално. Въздухът миришеше странно. Определено на влага, но и на озон — миризмата при гръмотевична буря.

Но всичко това не успя да задържи и за миг вниманието на Сафиа.

Пред тях един каменен кей навлизаше в езерото. В края му, над водата, се полюшваше красива дървена лодка, арабски платноход, дълъг десетина метра. Корпусът му лъщеше, напоен с масло, и грееше ярко под лъчите на фенерчетата им. Златно покритие украсяваше парапетите и мачтите. Платната, безполезни тук, бяха прибрани и пристегнати.

Благоговеен шепот се надигна сред скупчилата се група.

Наляво широк воден тунел водеше към мрака.

На носа на лодката се издигаше женска фигура с голи гърди, ръцете скръстени благоприлично отпред, погледът вперен към пълноводния тунел.

Дори и от това разстояние Сафиа позна лицето на фигурата.

Савската царица.

— Желязо — каза до нея Омаха, забелязал накъде е насочено вниманието й. Завъртя лъча на фенерчето си към статуята на носа на кораба. Беше направена изцяло от желязо. Той тръгна към кея. — Изглежда пак се налага да плаваме.

 

12:32

 

На дъното на ямата Касандра се взираше в осакатеното тяло. Не знаеше какво би трябвало да чувства. Съжаление гняв, страх дори. Нямаше време да анализира чувствата си. Размишляваше усилено как да обърне това в своя полза.

— Качете го горе и го сложете в чувал за трупове.

Двамата командоси измъкнаха бившия си командир от останките на трактора. Други се качваха и слизаха през задния вход, изнасяха каквото можеше да бъде спасено от оборудването и поставяха заряди, с които да взривят масивния корпус на смазаното превозно средство. Трети разчистваха отломките с помощта на пясъчните бъгита.

Двама командоси развиваха дълга жица през една пролука в останките от трактора.

Всичко вървеше по план.

Касандра се обърна към един пустинен мотопед и го яхна. Пристегна шала и очилата си и потегли нагоре, към ръба на ямата. Щяха да минат още петнайсетина минути, докато заложат взривовете.

Когато изскочи над ръба на ямата, силата на бурята я завъртя. Ставаше все по-силна, дяволите я взели! Мотопедът забоксува, после гумите му намериха опора и Касандра го пришпори към командния център в една от малкото неразрушени сгради в селцето. Камионите бяха паркирани около нея.

Натисна спирачките, мотопедът спря с поднасяне, Касандра го подпря на стената и скочи.

Вътре ранени мъже лежаха на койки и одеяла. Мнозина бяха ранени при престрелката със странния отряд на Пейнтър. Беше чула докладите за бойните умения на онези жени. Как се появявали от нищото и изчезвали също там. Нямаха дори приблизителна представа за броя им.

Но сега всички бяха изчезнали. В онази дупка.

Касандра се приближи към една от койките. Санитар се грижеше за изпаднал в безсъзнание мъж, довършвайки превръзката на разкъсаната му буза. За голямата буца над веждата му санитарят не можеше да направи нищо.

Пейнтър може и да имаше девет живота като котките, но този път не беше паднал на краката си. Беше си ударил здраво главата при падането. Единствената причина да е още жив беше рохкавият пясък по вътрешния ръб на ямата, който беше смекчил падането му.

Съдейки по сърдитите коси погледи на хората й, те не се трогваха особено от добрия късмет на Пейнтър. Всички знаеха как е загинал Джон Кейн.

Касандра спря до долния край на койката.

— Как е той?

— Слабо сътресение. Еднакви и реагиращи зеници. Само е припаднало копелето.

— Ами събуди го тогава. Дай му да помирише някакви соли.

Човекът въздъхна, но се подчини. Предпочиташе да се погрижи за своите хора. Но Касандра все още ръководеше парада. И все още можеше да използва Пейнтър.

 

12:42

 

— И какво ще правим? — попита Омаха. — Ще гребем? Или ще слезем да го бутаме?

Гледаше назад от носа на платнохода. Цялата им компания се беше качила на това излязло сякаш от приказка корабче. Барак се беше прегърбил над румпела. Клей стържеше коленичил златното покритие. Дани и Корал изглежда проучваха конструкцията на руля, зяпнали надолу през парапета при кърмата. Рахим се бяха пръснали по палубата и оглеждаха детайлите.

Отблизо корабчето беше още по-впечатляващо. Почти всички повърхности бяха позлатени. Имаше и удивително количество вградени перли. Подпорите бяха от масивно сребро. Дори във въжетата бяха вплетени златни нишки. Беше си чиста проба царска баржа.

Но колкото и да беше красив, като плавателен съд беше в голяма степен неизползваем. Освен ако внезапно не се извиеше силен вятър.

Кара и Сафиа стояха на носа от двете страни на желязната Савска царица. Ходжата се беше подпряла на бастуна си.

— Ами давай, докосни я — каза Кара на Сафиа. Ходжата беше предложила същото.

Сафиа беше пъхнала здравата си ръка под шината на ранената, лицето й — набраздено от тревога.

— Не знаем какво ще стане.

В очите й Омаха зърна отражение от огъня при експлозията на трилитната камера. Сафиа погледна към новия екипаж на платнохода. Боеше се да не ги изложи на опасност, особено чрез собствената си ръка.

Омаха пристъпи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Саф, Касандра много скоро ще слезе тук с пушкалата си. Лично аз предпочитам да рискувам с тази желязна дама, отколкото с онази кучка със сърце от стомана.

Сафиа въздъхна. Омаха усети как се отпуска под дланта му, как се предава.

— Дръжте се — прошепна тя.

Протегна ръка и я положи върху рамото на желязната статуя, точно както Омаха беше сложил своята върху нейното. Когато дланта й осъществи контакт, Омаха усети лек гъдел от статично електричество да минава през тялото му. Сафиа изглежда не почувства нищо.

Нищо не се случи.

— Май не аз трябва да…

— Не — прекъсна я Омаха. — Не си дърпай ръката.

И усети лек трепет под краката си, сякаш водата под кораба беше започнала да ври. Много бавно лодката се плъзна напред.

Той се обърна.

— Освободете въжетата! — извика на другите.

Рахим побързаха да изпълнят нареждането и освободиха въжетата.

— Какво става? — попита Сафиа, без да отмества ръката си от желязното рамо.

— Барак, държиш ли румпела?

Близо до кърмата Барак махна с ръка да потвърди.

Корал и Дани тръгнаха бързо напред. Високата жена влачеше голям сандък.

Скоростта на платнохода нарастваше плавно. Барак го насочи към отвора на пълноводния тунел. Омаха вдигна фенерчето си и го включи. Лъчът потъна в мрака.

Докъде ли стигаше? Накъде водеше?

Имаше само един начин да разберат.

Сафиа трепереше под дланта му. Той пристъпи по-близо, така че телата им да се опрат. Тя не възрази, дори се наведе леко назад. Омаха можеше да се досети за мислите й. Лодката не беше избухнала. Засега всичко беше наред.

Корал и Дани пак се бяха навели през парапета, после фенерчетата им светнаха.

— Помирисваш ли озона? — попита тя.

— Да.

— Виж как над водата се вдига па̀ра там, където влиза в контакт с желязото.

Всички наостриха любопитно уши.

— Какво правите бе, хора? — попита Омаха. Дани вдигна глава, целият зачервен.

— Провеждаме изследване.

Омаха извъртя очи. Брат му беше типичният луд учен. Корал се изправи.

— Във водата протича някаква каталитична реакция. Смятам, че се задейства от желязната дама. Поражда се някаква движеща сила. — Наведе се отново през парапета. — Искам да направя някои тестове на водата.

Дани кимна, също като паленце, което маха доволно с опашка.

— Ще донеса една кофа.

Омаха ги остави да се занимават с научния си проект. За момента го интересуваше само едно — къде отиват. Забеляза че Кара го гледа… не, гледаше него и Сафиа.

Хваната в крачка, Кара отклони поглед към тъмния тунел отпред.

Омаха забеляза, че и ходжата прави същото.

— Знаеш ли къде ще ни отведе това? — попита той старицата.

Тя сви рамене.

— При истинското сърце на Убар.

Тишина се възцари на палубата, докато корабът се приближаваше към дългото тъмно гърло. Омаха погледна нагоре с абсурдното усещане, че ще види нощно небе. Разбира се, не видя нищо такова.

Тук те плаваха на десетки метри под пясъка.

 

12:45

 

Пейнтър се събуди изведнъж, давеше се, очите му горяха. Опита се да седне, но нещо го блъсна назад. Главата му звънеше като камбана. Светлината го изгаряше ледено. Стаята се люшкаше ужасно. Той се обърна настрани и повърна през ръба на някакво легло. Стомахът му се свиваше непоносимо.

— Буден си, виждам.

Гласът смрази трескавата болка в тялото му. Въпреки болезнения блясък на силната светлина той се обърна да погледне жената в долния край на леглото му.

— Касандра.

Беше облечена в камуфлажна униформа и пончо до коленете, стегнато на кръста с колан. Шапка висеше на гърба и, около врата й хлабаво се увиваше шал. Кожата й грееше на светлината, очите и святкаха още по-ярко.

Той се помъчи да седне. Двама мъже натиснаха раменете му.

Касандра им махна да го пуснат.

Пейнтър седна бавно в леглото. Дула на пистолети сочеха към него.

— С теб имаме делови разговор. — Касандра се отпусна на едно коляно. — Малката ти каскада унищожи голяма част от електронното ми оборудване. Макар че успяхме да спасим това-онова, включително и лаптопа ми. — Посочи към компютъра, поставен на един сгъваем стол. На екрана се виждаше сателитна карта на района с изображение на бурята в реално време.

Пейнтър забеляза вървящите отдолу надписи с метеорологична информация. Системата от високо атмосферно налягане, зародила се по крайбрежието на Арабско море, най-после беше пресякла планините. Очакваше се да се сблъска с пясъчната буря след два часа. Мегабуря от море и пясък.

Но всичко това сега беше без значение.

— Нищо няма да ти кажа — изграчи той.

— Не помня да съм те питала нещо.

Той й се ухили широко. Дори от това го заболя.

Касандра отиде при лаптопа и натисна няколко клавиша. На екрана се показа изображение на района, гледан отгоре — града, руините, пустинята. Изображението беше черно-бяло, с изключение на малко синьо кръгче, което бавно се въртеше. Под него координатите по трите оси X, Y и Z се меняха. Предаване в реално време. Пейнтър знаеше какво вижда. Сигнал от микропредавател, система, която сам беше конструирал.

— Какво си направила?

— Имплантирахме го в доктор Ал Мааз. Не искахме да я губим от поглед.

— Предаването… под земята… — Трудно му беше да движи езика си.

— Имаше достатъчно голяма пролука в останките от трактора, за да спуснем в дупката антенен кабел. Развихме го достатъчно, за да уловим отново сигнала й. Долу явно има добра акустика. Спуснахме и усилватели. Вече можем да я следим където и да отиде.

— И защо ми казваш всичко това?

Касандра се върна до леглото му. Държеше малък предавател в ръка.

— За да те информирам за малката модификация в твоя предавател. Изглежда с малко по-мощна батерия може да се възпламени таблетка C4. Мога да ти покажа схемите.

Пейнтър изстина.

— Касандра, какво си направила? — Представи си лицето на Сафиа, срамежливата и усмивка.

— Достатъчно C4, за да прекъснеш нечий гръбнак.

— Не си…

Тя вдигна едната си вежда, жест, който преди го вълнуваше и забързваше пулса му. Сега го ужаси. Пейнтър стисна чаршафа в юмруци.

— Ще ти кажа каквото искаш.

— Колко мило! Но пък от друга страна, Пейнтър, не помня да съм те питала за нещо. — Тя вдигна предавателя и погледна към екрана. — Време е да те накажа за малката каскада, която ни спретна днес.

Тя натисна бутона.

— Не!

Крясъкът му се изгуби в чудовищна експлозия. Имаше чувството, че самото му сърце се е взривило. Отне му миг да разбере.

Касандра се усмихна отвисоко, изключително доволна.

Мъжете в стаята избухнаха в смях, който нямаше нищо общо с доброто настроение.

Тя вдигна отново устройството.

— Извинявай, май съм взела друг предавател. Този задейства зарядите, които заложихме в останките от трактора. Моите бомбаджии ми обещаха, че експлозивите ще ни отворят път към тунела. Остава само да поразчистим малко. До половин час влизаме.

Сърцето още го болеше, туптеше в гърлото му. Касандра извади втори предавател.

— Това е истинският. Настроен към приемателя на Сафиа. Дали да не опитаме отново?

Пейнтър провеси глава. Тя щеше да го направи. Убар беше отворен. Касандра не се нуждаеше повече от знанията на Сафиа.

Тя коленичи по-близо до него.

— Сега, когато привлякох вниманието ти, може би е време си побъбрим.

 

13:52

 

Сафиа стоеше с една ръка върху желязната статуя, облегнала хълбок в парапета на кораба. Как беше възможно да е едновременно ужасена до дъното на сърцето си и уморена до смърт? Беше минал половин час, откакто чуха експлозията откъм спиралната рампа.

— Касандра май чука на вратата — беше казал Омаха.

Корабът им вече беше навлязъл дълбоко в тунела. И въпреки това напрежението беше нараснало главоломно. Дузина фенерчета се насочиха назад. Нищо. Сафиа можеше само да си представя объркването и гнева на Касандра, когато откриеше, че тях ги няма, а самата тя е стигнала до наводнен тунел.

Дълго щяха да плуват Касандра и хората й, ако се опитаха да ги последват.

Макар скоростта на платнохода да беше съвсем малко по-голяма от бърз ход, те плаваха вече повече от час. Трябва да бяха изминали поне десет километра в бавното си, но луксозно бягство.

Колкото повече време минаваше, толкова по-спокойни бяха спътниците й. А и кой можеше да знае дали Касандра наистина е успяла да си осигури достъп до рампата?

Сафиа обаче не можеше да се освободи от друг страх, по-личен.

Пейнтър.

Какво беше станало с него? Мъртъв, заловен, изгубен в пясъчната буря. Като че ли нямаше благоприятен вариант.

Зад нея няколко от жените Рахим пееха тихо и тъжно, оплакваха мъртвите си. На арамейски. Сафиа се заслуша и сърцето й се сви съпричастно.

Лу’лу се размърда, забелязала вниманието й.

— Това е старият ни език, езикът на последната ни царица, вече е мъртъв, но ние още го говорим помежду си.

Сафиа слушаше, пренесена в друго време.

Кара и Омаха седяха на палубата наблизо, увесили глави, заспали.

Барак стоеше при кормилото, поддържайки курса по дългите извивки на тунела. Може би някога проходът е бил част от подземна речна система.

На няколко крачки встрани Корал седеше по турски, наведена над комплект уреди, захранвани с батерии. Лицето й грееше, очертано от светлинките им. Дани и помагаше, коленичил до нея, опрял глава в нейната.

Зад тях погледът на Сафиа попадна върху друг член на групата им. Клей се беше навел над перилото откъм десния борд и гледаше напред. Двамата с Барак бяха запалили цигара, една от последните в пакета на арабина. Ако се съдеше по вида му, Клей определено се нуждаеше от още една.

Той забеляза вниманието й и се приближи до нея.

— Как си? — попита го тя.

— Мога само да кажа, че се надявам да ми пишеш висока оценка. — Усмивката му беше искрена, но и леко треперлива.

— Не знам — подразни го тя. — Винаги има място за подобрение.

— Хубаво. За последен път се оставям да ми забият стреличка в гърба заради теб. — Той въздъхна, загледан в мрака. — Дяволски много вода има тук долу.

Сафиа си спомни за страха му от морето — бяха провели подобен разговор до палубния парапет на „Шабаб Оман“. Сякаш преди един век.

Дани стана и се протегна.

— С Корал говорихме за това. За необичайното количество вода тук долу. Повече е, отколкото би могло да се обясни с местните валежи и подпочвените води.

Омаха се размърда и каза с увесена на гърдите глава.

— И откъде е дошла тогава, всезнайко?

Отговори Корал:

— От Земята.

Омаха вдигна глава.

— Я пак?

— Още от петдесетте години на миналия век е известно, че в Земята има повече вода, отколкото може да се обясни с повърхностния воден кръговрат на изпарение и валежи. Има множество случаи на мощни източници на прясна вода дълбоко в земните недра. Гигантски резервоари.

Дани я прекъсна:

— Корал… доктор Новак тъкмо ми разказваше за един такъв извор, открит при изкопа за основите на болница Харлем в Ню Йорк. Дебитът му бил две хиляди галона в минута. Излели тонове бетон, докато запушат дупката.

— И откъде, по дяволите, идва всичката тази нова вода?

Дани махна на Корал.

— Ти знаеш по-добре.

Тя въздъхна, явно подразнена от прекъсването.

— Стивън Рейс, инженер и геолог по образование, застъпва хипотезата, че такава „нова вода“ непрекъснато се синтезира в земните недра от свободни атоми водород и кислород, които възникват в магмата. И че един кубичен километър гранит, подложен на необходимия натиск и температура, е в състояние да даде осем милиарда галона вода. И че такива резервоари „магмена“ или „земна“ вода има в изобилие под земната кора, свързани помежду си чрез гигантска водна мрежа, която обхваща цялата планета.

— Дори под арабските пустини? — попита с известно пренебрежение Омаха.

— Естествено. До смъртта си през осемдесет и пета Рейс в продължение на петдесет години успешно откривал вода там, където други геолози категорично отхвърляли всякаква вероятност да има. Включително кладенците Ейлат в Израел, които и досега осигуряват достатъчно вода за нуждите на един стохиляден град. Направил е същото в Саудитска Арабия и Египет.

— И ти смяташ, че водата тук може да е част от същата система?

— Възможно е. — Корал отвори миниатюрна вратичка в една от машинките. Сафиа забеляза струйка мъгла да се издига над отвора. Някакъв охладител явно. Доктор Новак извади с пинцети малка епруветка. Разклати я. Каквото и да видя, явно не и хареса, ако се съдеше по изражението й.

— Какво става? — попита Дани.

— Има нещо странно в тази вода.

— По-точно?

Тя вдигна епруветката.

— Опитвах се да я замразя.

— И?

Корал посочи към пластмасовата кутия.

— В азотния охладител понижих температурата и до минус трийсет градуса по Целзий. Още не е замръзнала.

— Какво? — Омаха се наведе по-близо.

— Няма логика. Когато е поставена във фризер, водата отдава топлинната си енергия и се втвърдява. Тази тук обаче продължава да отдава енергия и не се втвърдява. Сякаш съдържа неограничено количество енергия.

Сафиа плъзна поглед покрай парапета на платнохода. Продължаваше да се усеща миризма на озон. Спомни си па̀рата, която се издигаше над водата близо до желязото.

— Рад-Х скенерът тук ли е?

Корал кимна и очите и се разшириха.

— Разбира се.

И се зае да сглоби основата и чувствителния накрайник. Прокара го над епруветката. По очите и пролича какво е открила още преди да го изрече на глас.

— Разпад на антиматерия.

Скочи на крака и протегна скенера над парапета, после тръгна от средната част на кораба към носа, където стоеше Сафиа.

— Нараства с всяка крачка.

— Какво означава това, по дяволите? — попита Омаха.

— Магнетизмът на желязото задейства някакъв разпад на антиматерия.

— Антиматерия? Къде?

Корал се огледа наоколо си.

— Ами… плаваме през нея.

— Това е невъзможно! Антиматерията се самоунищожава при всеки контакт с материя. Не може да е във водата. Отдавна да е влязла в реакция с водните молекули.

— Прав си — каза Корал. — Но не мога да си затворя очите пред показанията на уредите. По някакъв начин водата тук е обогатена с антиматерия.

— И това тласка кораба напред?

— Вероятно. По някакъв начин магнитизираното желязо е активирало локализирания разпад на антиматерия във водата, превръщайки енергията му в движеща сила, която ни тласка.

— Нали през цялото време се притеснявахме да не се дестабилизира цялата антиматерия? — попита Омаха.

Сафиа изтръпна. Спомни си обяснението на Пейнтър как радиацията от разпадането на урановите изотопи може да е задействала експлозията в музея. Представи си димящите кости на служителя от охраната.

Корал се взираше в скенера.

— Не отчитам никаква алфа или бета радиация, но не мога да бъда напълно сигурна. — Корал се върна при уредите си. — Ще трябва да направя още изследвания.

Ходжата се обади за пръв път. Не беше обърнала никакво внимание на всеобщото вълнение на учените, вместо това просто се беше взирала напред.

— Тунелът свършва.

Всички очи се обърнаха натам. Дори Корал се изправи.

Право напред танцуваше мека светлинка, засилваше се и отслабваше. Все пак беше достатъчно силна да се види, че след десетина метра тунелът свършва. Платноходът плаваше напред. В последния метър таванът се сниши, назъбен като паст на акула.

Никой не каза нищо.

Корабът навлезе в огромна подземна пещера.

— Майко Божия! — възкликна Омаха.

 

14:04

 

Касандра държеше слушалката на сателитния телефон плътно притисната към лявото си ухо и затискаше дясното за да заглуши воя на бурята. Намираше се на втория етаж на командния център. Вятърът свистеше сред пепелището на града. Пясък трополеше по закованите с дъски прозорци.

Слушаше и крачеше напред-назад. Дигитално промененият глас още повече затрудняваше връзката. Шефът на Гилдията държеше на своята анонимност.

— Сив водач — продължи Министъра, — молбата ви за такава специална доставка по време на бурята поставя на риск от разкриване пустинната ни операция. Да не говорим, че поставя на риск и цялата Гилдия.

— Знам, че звучи прекалено, Министър, но целта е открита. На крачка сме от победата. Можем да се изнесем от Шисур още преди бурята да е свършила. При условие че получим въпросната доставка от Тумрайт.

— И какви гаранции можете да ми дадете, че планът ви ще успее?

— Залагам живота си на това.

— Сив водач, вашият живот е заложен от самото начало. Командването на Гилдията размисли върху последните ви неуспехи. Ново разочарование би ни накарало сериозно да преосмислим доколко са ни необходими по-нататъшните ви услуги.

Копеле, изруга Касандра наум. Крие се зад кодовото си име, седи зад някакво проклето бюро и има нахалството да поставя под съмнение компетентността й. Но тя знаеше как да обърне в своя полза последното си затруднение. За това трябваше да благодари на Пейнтър.

— Министър, сигурна съм в победата ни тук, но бих желала след това да ми бъде позволено да се реабилитирам. Помощникът ми беше спуснат отгоре. Без да се допитат до мен. Джон Кейн подкопа авторитета ми. По негова вина се стигна до това забавяне и до собствената му смърт. Аз, от друга страна, успях да заловя саботьора. Ключов член на отряда Сигма към АИОП.

— Държиш Пейнтър Кроу?

Касандра се намръщи, подразнена от фамилиарния тон.

— Да, Министър.

— Много добре, сив водач. Може би все пак не съм ви надценил. Ще получите доставката си. Четири бронирани трактора, управлявани от агенти на Гилдията, вече потеглиха.

Касандра прехапа език. Значи цялото конско е било едно шоу.

— Благодаря ви, сър — успя да каже тя, но усилието й се оказа напразно. Министъра вече беше затворил. Трясна слушалката на телефона, но продължи да крачи из стаята, като дишаше дълбоко.

А беше толкова сигурна в победата, когато взривиха трактора и освободиха дупката. Толкова й беше приятно да измъчва Пейнтър, да го пречупи и да го накара да говори. Сега вече знаеше, че групата не представляват истинска заплаха. Шепа опитни бойци, но също и много цивилни, деца и стари жени.

След като разчистиха останките от взривения трактор, Касандра лично се беше спуснала в дупката, готова за победата, но всичко свърши, когато стигнаха до подземната река с каменния кей — другите явно бяха заварили плавателен съд, с който да продължат.

Така че трябваше да подготви алтернативен план… отново.

Наложи се да иска помощ от Министъра, но въпреки неохотата й разговорът не би могъл да протече по-добре. Беше намерила жертвено агне за последните си провали, а скоро щеше да разполага с всичко необходимо за победа под пясъка.

Вече по-спокойна, Касандра тръгна към стълбището. Оставаше да се погрижи за последните приготовления. Изтича надолу по дървените стъпала и влезе в импровизирания лазарет. Отиде при лекаря и кимна.

— Ще получиш всички необходими материали до два часа.

Лекарят изглежда се поуспокои. Другите мъже също я чуха и се развикаха доволно.

Тя погледна към Пейнтър, доста упоен, отпуснат безсилно на койката си. Беше оставила лаптопа си близо до леглото му. Синята светлинка от приемника на Сафиа грееше върху екрана.

Като напомняне.

Касандра носеше предавателя в джоба си като допълнителна гаранция за доброто му поведение и доброволно съдействие.

Погледна часовника си. Скоро всичко щеше да приключи.

 

14:06

 

Кара стоеше на носа при Сафиа. Държеше свободната ръка на сестра си, докато тя задвижваше по някакъв начин кораба с докосването си. Бяха успели, открили бяха онова, което баща и беше търсил толкова много години.

Убар.

Подземната кухина се издигаше на височина от трийсетина етажа над главите им, беше дълга километър и половина. Голямо езеро изпълваше пещерата на незнайна дълбочина.

Докато плаваха по подземното езеро, фенерчетата им се плъзгаха във всички посоки, като спици на колело. Но допълнителното осветление не беше нужно. По целия таван кобалтови електрически дъги танцуваха в назъбени линии, пораждани от газообразни облаци, врящи от вътрешен огън, краищата им размити, призрачни, на приливи и отливи.

Уловено в капан статично електричество. Навярно извлечено от бурята на повърхността.

Ала огненото представление беше най-незначителната причина за изумлението им. Сиянието му се отразяваше шеметно във всяка повърхност — езерото, тавана, стените.

— Всичко е от стъкло — каза Сафиа, като местеше поглед настрани и нагоре.

Цялата пещера беше огромен стъклен мехур, заровен под пясъците. Видя дори група стъклени сталактити, провиснали от тавана. Сини дъги пробягваха по дължината им като електрически паяци.

— Втвърдил се стопен пясък — каза Омаха. — Като рампата.

— Как се е образувало това? — попита Клей.

Никой не се осмели да изкаже дори предположение, докато платноходът продължаваше пътуването си. Корал плъзна поглед по езерото.

— Всичката тази вода…

— Трябва да е земна — довърши Дани. — Или поне произходът й е бил такъв.

Корал изглежда не го чу.

— Ако цялата е обогатена с антиматерия…

Вероятността възцари тишина. Мълчаха и гледаха танца на енергии по тавана, отразен в неподвижната вода.

Накрая Сафиа въздъхна тихо. Ръката и се дръпна от рамото на желязната статуя и се вдигна към собствената и уста.

— Сафиа, какво…

Тогава и Кара ги видя. Напред от мрака се появи бряг, издигаше се от езерото и се простираше до отсрещната стена. Колони от черно стъкло се протягаха от пода до тавана, стотици, с всякакви размери. Могъщи колони, тънки копия и неземно извити спирали.

— Хилядата колони на Убар — прошепна Сафиа.

Бяха достатъчно близо да различат подробностите, осветени от отразеното сияние на електрическото представление. От прегръдката на мрака се появи град — блестящ, сияен, потрепващ.

— Целият е от стъкло — прошепна Клей. Вълшебният град пълзеше по брега и високо по задната стена, пръснат между колоните. Напомни на Кара за крайбрежните градчета в Амалфи, които приличаха на детски кубчета, пръснати по склона на хълм.

— Убар — каза до нея ходжата.

Кара хвърли поглед назад и видя всички Рахим да коленичат на палубата. Бяха се върнали у дома след две хилядолетия изгнание. Една царица го беше напуснала, сега трийсет се завръщаха.

Платноходът беше спрял, когато Сафиа вдигна ръката си и сега се носеше по инерция.

Омаха застана до нея и я прегърна.

— По-близо.

Тя посегна отново към желязното рамо. Платноходът пое отново напред с плавен ход към древния изгубен град.

Барак извика откъм кормилото:

— И тук има кей! Ще се опитам да приближа кораба до него!

Платноходът зави към каменния кей.

Кара гледаше града. Лъчите на фенерчетата прехвърляха делящото ги разстояние, прибавяйки допълнителна светлина. Детайлите станаха по-ясни.

Къщите, макар всичките направени от стъкло, се кипреха с украса от сребро, злато, слонова кост и теракота. В един дворец близо до брега видяха мозаечна картина, която изглеждаше направена от изумруди и рубини. Качулат папуняк. Тази птица беше важен елемент в много от легендите за Савската царица.

Гледката беше зашеметяваща.

— Намали! — извика Барак, когато наближиха кея. Сафиа дръпна ръката си от желязната статуя. Скоростта на Платнохода рязко намаля. Барак с лекота насочи кораба покрай кея.

— Вържете го — каза той.

Рахим отново бяха скочили на крака. Наскачаха на кея от пясъчник и привързаха въжетата за сребърните подпори, същите като на другия кей.

— Вече сме у дома — каза Лу’лу. Сълзи премрежваха очите й.

Кара поведе старицата към средната част на кораба, откъдето да слезе на кея. Стъпила на твърда земя, ходжата махна на Сафиа да дойде при нея.

— Ти трябва да ни водиш. Ти ни върна Убар.

Сафиа се дръпна, но Кара я побутна напред.

— Направи тази услуга на старата дама.

Сафиа слезе от платнохода и поведе групата към стъкления бряг на Убар. Кара вървеше зад нея и Лу’лу. Този миг беше техен по право. Дори Омаха се въздържа да не хукне напред, макар че току проточваше врат вляво и вдясно над раменете на двете жени.

Стигнаха до брега, всички фенерчета бяха включени.

Кара погледна нагоре и наоколо. Разсеяла се за миг, тя се блъсна в гърба на Сафиа. Двете с ходжата бяха спрели внезапно.

— О, Боже!… — простена Сафиа. Лу’лу просто падна на колене.

Кара и Омаха ги заобиколиха. Видяха ужаса едновременно. Омаха отскочи. Кара се дръпна крачка назад.

Няколко метра по-напред едно скелетоподобно мумифицирано тяло стърчеше над улицата. Долната му половина беше обвита в стъкло. Омаха премести лъча на фенерчето си по-нагоре по улицата. Имаше и други тела, наполовина заровени в пътя. Кара мярна самотна съсухрена ръка, която стърчеше над стъклото, сякаш собственикът й се давеше в черно море. Приличаше на детска.

Всички те се бяха удавили в стъкло.

Омаха се приближи, после отскочи встрани. Насочи фенерчето си към мястото, където току-що беше стъпил. Лъчът премина през стъклото и разкри заровено отдолу човешко очертание, обгорено до кокал, свито на топка в стъклото под краката му.

Кара не беше в състояние да мигне дори. Приличаше досущ на баща й.

Най-накрая похлупи с ръце лицето си и се обърна.

Омаха каза зад нея:

— Мисля, че току-що открихме каква е била истинската трагедия, която е прогонила последната царица на Убар оттук и я е накарала да запечата това място и да го прокълне. — Обърна се към останалите. — Това не е град, а гробница.