Робърт Джордан
Пътят на кинжала (30)

Глава 29
Чаша сън

Без да може да скрие яда си, Мин каза:

— Не се дръж като пълен тъпак, Ранд. Иди при нея! Поговори й!

— Защо? — сопна се той. — Вече знам на кое от двете й писма да вярвам. Така е по-добре. Сега тя е в безопасност. Не е застрашена от никой, който иска да удари по мен. Не е застрашена от самия мен! Така е по-добре! — Но закрачи между двете редици столове пред Драконовия трон, стиснал юмруци, с поглед, по-навъсен от черните облаци отвъд стъклата, сипещи над Кайриен нова снежна пелена.

Мин се спогледа с Федвин Мор, който стоеше до вратите с врязаните по тях слънца. Девите вече пускаха всеки, който не представляваше явна заплаха, без предупреждение, но онези, които Ранд не искаше да види тази заран, щеше да ги върне якият момък. Той вече носеше и Дракона, както и Меча на яката си, и Мин знаеше, че е виждал вече повече битки — повече ужас — от повечето мъже, три пъти по-стари от него — но все пак си беше момче. А днес, както мяташе неспокойни погледи към Ранд, изглеждаше още по-млад. Според нея мечът все още не му отиваше.

— Преродения Дракон е човек от плът и кръв, Федвин — каза тя. — И като всеки мъж се муси, защото си мисли, че една жена не иска да го види повече.

Момчето се опули и подскочи като ощипано по задника. Ранд млъкна и я изгледа намусено. Единственото, което й попречи да се разсмее, беше, че знаеше, че крие болка, не по-малко истинска от тази, както ако го бяха пронизали с нож. Както и съзнанието, че щеше да е също толкова наранен, ако тя бе направила това, което му бяха причинили. Не че при първата възможност на мястото на Елейн тя самата нямаше да му смъкне знамената, но проблемът си оставаше. Ранд отначало се беше слисал от новините, които Таим му бе донесъл от Кемлин призори, но скоро след като Таим си замина, той престана да гледа като ударен с брадва бивол и започна… Това!

Тя стана, оправи бледозеленото си сетре, скръсти ръце под гърдите си и го погледна в очите.

— Какво друго може да е? — каза Мин кротко. Е, постара се поне да е кротко и почти го докара. Обичаше го, но след сутрин като тази беше готова така да го зашлеви през ушите, че да му звъннат. — За Мат изобщо не спомена, а не знаеш дали дори е жив.

— Мат е жив — изръмжа Ранд. — Щях да знам, ако е умрял. Какво искаш да кажеш, че се… — Челюстите му се стиснаха, сякаш не можеше да се насили да го изрече.

— Че се мусиш — помогна му тя. — Скоро ще започнеш и да се цупиш. Някои жени смятат, че мъжете са по-хубави, когато се цупят. Аз обаче не съм от тях. — Е, май прекали. Лицето му помръкна и дори не се изчерви. — Нима не се обърна наопаки само и само да си сигурен, че тя ще получи трона на Андор? Който й се полага по право, бих добавила. Не каза ли, че искаш Андор да остане цял, а не да се разкъса като Кайриен или Тийр?

— Казах! — изрева Ранд. — И сега е неин, а тя иска да се махна! Много добре, казвам аз! И не ми казвай пак да съм престанел да викам! И не ми казвай, че… — Осъзна, че е права, и стисна зъби. От гърлото му излезе тихо ръмжене. Мор заоглежда едно от копчетата на куртката си. Тази сутрин, откакто започна свадата им, младежът често проявяваше интерес към тази част от облеклото си.

Мин запази лицето си спокойно. Нямаше да го удари, пък и беше прекалено голям за плесници.

— Андор е неин, точно както ти го искаше — каза тя. Спокойно. Почти. — Никой от Отстъпниците няма да й посегне, след като ти скъса знамената и ги свали. — Опасен блясък лумна в сиво-сините му очи, но тя продължи: — Точно както го искаше. А и нямаш причина да мислиш, че се е съюзила с враговете ти. Андор ще последва Преродения Дракон, и ти го знаеш. Така че единствената причина да подсмърчаш е защото си мислиш, че тя не иска да те види. Тогава иди сам при нея, глупак такъв! — Следващото й беше най-трудно да го изрече. — Преди да си успял да кажеш и две думи, тя вече ще те целува. — Светлина, та тя обичаше Елейн почти толкова, колкото обичаше и Ранд — може би точно толкова, но по много различен начин — но как една обикновена жена да се състезава с красива златокоса кралица, която има зад гърба си цяла могъща държава?

— Аз не съм… ядосан — отвърна намусено Ранд. И отново закрачи из стаята. Мин се замисли дали наистина да не го изрита по задника. И то здраво.

Една от вратите се отвори, за да пропусне сбръчканата белокоса Сорилея, която избута Мор настрана още докато той поглеждаше към Ранд да разбере дали да я пусне. Ранд отвори уста — ядосано, каквото и да твърдеше — но още пет жени в дебели черни роби, овлажнели от стопения сняг, нахлуха след Мъдрата в стаята, свели очи към пода, с дълбоки гугли, който не скриваха напълно лицата им. Стъпалата им бяха увити в парцали.

Мин настръхна. Пред очите й затанцуваха образи и аури, заизчезваха и отново заизникваха около шестте жени, както и около Ранд. Беше се надявала, че той вече е забравил за съществуването на тези петте. Какво, в името на Светлината, беше намислила проклетата старица?

Сорилея махна само веднъж, при което златните и костени гривни на ръката й силно издрънчаха, а петте припряно се подредиха в редица върху всеченото в каменния под Изгряващо слънце. Ранд закрачи пред тази редица, заотмята гуглите и започна да се вглежда в лицата на жените с хладни очи.

Всяка от жените в черните роби беше неумита, косите им бяха сплъстени от потта и мръсни. Елза Пенфел, Зелена сестра, срещна погледа му жадно и на лицето й се изписа странно трескаво изражение. Несуне Биара, тънка Кафява сестра, го изгледа също толкова напрегнато, колкото и той нея. Сарийн Немдал, много красива, но и много мръсна, създаваща впечатлението, че липсата на възраст на лицето й е просто естествена хубост, като че ли удържаше едва на косъм прословутото хладнокръвие на Бялата Аджа. Белдеин Нирам, твърде отскоро получила шала, за да се заличат белезите на възрастта, открехна устни в колеблива усмивка, която се стопи под суровия му поглед. Ериан Боролеос, бледа и почти толкова миловидна, колкото Сарийн, трепна, след което видимо се насили да се взре в смразяващите му очи. Последните две също бяха Зелени, а всичките пет бяха от Сестрите, опитали се да го отвлекат по заповед на Елайда. Някои от тях бяха между онези, които го бяха изтезавали, докато се опитваха да го откарат в Тар Валон. Понякога Ранд все още се будеше, запотен и задъхан, и ломотеше, че бил вързан и окован и че го биели. Мин се надяваше, че това, което видя в погледа му, не е гибелна закана.

— Тези три бяха обявени за да’цанг, Ранд ал-Тор — каза Сорилея. — Мисля, че те вече изпитват срам до костите си. Ериан Боролеос бе първата, която помоли да бъде бита, както биха теб, по изгрев и по залез слънце, но сега вече го направиха всички. Молбата им беше удовлетворена. Всяка от тях помоли да ти служи както и с каквото може. Тох за тяхното вероломство никога и с нищо няма да бъде срещнат — гласът й за миг помръкна; за айилците вероломството с отвличането беше много по-лошо от всичко, което бяха направили с него след това — но те все пак познават срама си и искат да се опитат. Решихме да оставим избора на теб.

Мин се намръщи. Да оставят избора на него? Мъдрите рядко оставяха избор на някой друг. А Сорилея — никога. Жилавата и чвореста като вековна върба Мъдра небрежно придърпа тъмния шал на раменете си и загледа Ранд, сякаш всичко това изобщо не беше важно. Но все пак стрелна Мин с леденосините си очи и Мин моментално схвана, че ако изрече нещо не на място, костеливата старица ще й съдере кожата. Не беше видение. Просто вече познаваше Сорилея повече, отколкото би й се искало.

Така че си замълча и съсредоточи вниманието си върху онова, което се появяваше и изчезваше около жените. Не беше лека задача, след като стояха толкова близо една до друга, че не можеше да е сигурна дали даден образ принадлежи точно на определена жена, или на съседката й. Аурите поне бяха ясни. Светлина, дано само да разбереше поне част от това, което виждаше!

Ранд прие думите на Сорилея хладно — външно поне. Той бавно потърка ръце, след което се вгледа замислено в чаплите, жигосани на дланите му. Огледа лицата на петте Айез Седай едно по едно. Накрая се спря на Ериан.

— Защо? — попита я той кротко. — Убих двама от Стражниците ти. Защо? — Мин трепна. Ранд можеше да е какво ли не, но никога — кротък. А Ериан беше една от онези, които го бяха пребивали.

Светлоликата иллианска Сестра изправи гръб. Образите затанцуваха, а аурите светнаха и се стопиха. Мин не можа да разгадае нищо. С изцапано лице и със сплъстената си дълга черна коса, Ериан събра цялата айезседайска увереност и срещна очите му с равен поглед. Но отговорът излезе от устата й ясен и прям.

— Сгрешихме, когато те отвлякохме. Дълго го обмислях. Ти трябва да поведеш Последната битка и ние трябва да ти помогнем. Ако не ме приемеш, ще го разбера, но ще помогна както ти поискаш, ако ми позволиш.

Ранд я изгледа безизразно.

После постави същия еднословен въпрос на всяка поотделно, и отговорите им бяха също толкова различни, колкото жените.

— Зелената е Бойна Аджа — отвърна му гордо Белдейн и въпреки петната по бузите й и тъмните кръгове под очите й, наистина заприлича на някоя Кралица на битките. Но пък салдейките като че ли си го носеха това като своя втора природа. — Когато тръгнеш на Тармон Гай-дон, Зелените трябва да са с теб. Аз ще те следвам, стига да ми позволиш. — Светлина, тя щеше да се свърже с един от ашаманите като негов Стражник. Как… — Не, сега това не беше важно.

— Това, което направихме, беше логично за момента. — Здраво удържаната строгост на Сарийн залитна в искрена тревога и тя поклати глава. — Казах го, за да го обясня, а не за да се оневинявам. Обстоятелствата се промениха. За теб логичният ход би могъл да е… — Тя вдиша съвсем колебливо. Образи и аури; някаква бурна любовна авантюра, на всичко отгоре! Жената беше като от лед, колкото и красива да изглеждаше. А и каква полза да се знае, че някакъв мъж ще я разтопи! — Да ни върнеш в плен — продължи тя — или дори да ни екзекутираш. За мен здравата логика казва, че трябва да ти служа.

Несуне килна глава и очите й, черни почти като въглени, се опитаха да отсеят всяка трошица от него. Една червено-зелена аура подсказа за почести и слава. Огромно здание някакво изникна над главата й и изчезна. Библиотека, която тя щеше да открие. — Искам да те изуча — обясни тя простичко. — А трудно ще мога да го направя, като нося камъни и копая ями. Тези занимания оставят на човек достатъчно време за размисъл, но да ти служа ми се струва честна отплата срещу това, което бих могла да науча. — Ранд примигна пред тази прямота, но иначе изражението му не се промени.

Най-смайващият отговор обаче дойде от Елза, след като го поднесе с нещо повече от думи. Тя се смъкна на колене и се взря нагоре към Ранд е трескави очи. Цялото й лице като че ли грейна от благоговение. Аури засвяткаха и образи се запрескачаха около нея, без да казват нищо.

— Ти си Преродения Дракон — рече тя почти без дъх. — Теб трябва да те има за Последната битка. В нея аз трябва да ти помогна. Каквото е необходимо, ще го направя! — И се просна по очи и целуна лъскавия мраморен под пред ботушите му. Дори Сорилея изглеждаше изумена, а Сарийн зяпна. Мор само я погледна, след което отново се зае с копчето си. На Мин й се стори, че младежът се изкикоти нервно и почти беззвучно.

Ранд се обърна и пристъпи към Драконовия трон, на който върху червения му сютрук, извезан със златни ширити, лежаха скиптърът и иллианската корона. Лицето му беше толкова помръкнало, че на Мин й се дощя да се затича към него пред очите на всички, но се удържа и продължи да оглежда Айез Седай. И Сорилея. Около дъртата белокоса вещица все още не беше видяла нищо, което да е от полза.

Ранд рязко се обърна и закрачи обратно към редицата жени, толкова бързо, че Белдеин и Сарийн отстъпиха. Резкият жест на Сорилея ги върна по местата им.

— Ще приемете ли да ви заключат в сандък? — Гласът му изстърга като камък, мелещ друг, замръзнал камък. — Затворени в сандък по цял ден, и да ви бият преди да ви натикат вътре и след като ви извадят? — Това бяха правили те с него.

— Да! — простена Елза на пода. — Каквото трябва да направя, ще го направя!

— Стига да го поискаш — промълви треперливо Ериан. Останалите кимнаха бавно.

Мин ги изгледа удивена, стиснала юмруци в джобовете на сетрето си. Това, че можеше да реши да си го върне по същия начин, изглеждаше почти естествено, но тя трябваше някак да го спре. Познаваше го вече по-добре, отколкото той себе си; знаеше в кои неща е твърд като острие на нож и в кои — уязвим, колкото и да не го признаваше. За последното той никога нямаше да си прости. Но как да го предотврати? Гняв сгърчи лицето му и той разтърси глава, както правеше винаги, когато влезеше в спор с онзи глас в главата му. И промърмори на глас една дума, дума, която тя разбра. Тавирен. Сорилея не помръдваше и го гледаше също толкова напрегнато, колкото и Несуне. Дори заплахата със сандъка не беше потресла Кафявата. С изключение на Елза, която продължаваше да стене и да целува каменния под, очите на останалите гледаха празно, сякаш вече се виждаха сгънати на две и вързани така, както бе страдал той.

Сред всички тези образи, завихрили се около Ранд и жените, изведнъж проблесна аура, синя и златна, прошарена със зелени жилки, която ги обгърна всички. И Мин разбра смисъла й. Разбра го и ахна, колкото изумена, толкова и с облекчение.

— Те ще ти служат, всяка по своему, Ранд — бързо промълви тя. — Видях го. — Сорилея щеше ли да му служи? Изведнъж Мин се зачуди какво точно можеше да означава фразата „по своему“. Думите идваха заедно с разбирането, но тя не винаги знаеше какво означават самите думи. Но те щяха да служат. Това поне беше ясно.

Гневът се изцеди от лицето на Ранд и той мълчаливо огледа петте Айез Седай. Някои от тях погледнаха Мин с вдигнати вежди, явно удивени как няколкото й думи толкова натежаха, но предимно се взираха в Ранд и едва дишаха. Дори Елза надигна глава да го погледне. Сорилея стрелна Мин с очи и леко кимна. Одобрително, помисли си Мин. Значи жената само се преструваше, че й е все едно, така ли?

Най-сетне Ранд заговори.

— Можете да ми се закълнете, също както Кируна и останалите. Ако не, връщате се там, където ви държат Мъдрите. Друго няма да приема. — Въпреки настоятелния намек в гласа му, той също си даде вид, че му е все едно, скръстил ръце и с изпълнени с досада очи. Клетвата, която им поиска, се изля на порой.

Мин не беше очаквала увъртания, не и след видението, но въпреки това се изненада, когато Елза се изправи на колене, а останалите коленичиха до нея. Малко разпокъсано, но единогласно, още пет Айез Седай се заклеха в името на Светлината и в своята надежда за спасение да служат на Преродения Дракон вярно, докато дойде и свърши Последната битка. Несуне изрече думите, сякаш ги проучваше една по една, Сарийн — все едно че излагаше някакъв принцип на логиката, Елза с широка, победоносна усмивка — но всички се заклеха. Колко ли Айез Седай щеше да събере около себе си?

След клетвата Ранд като че ли загуби интерес към тях.

— Намерете им дрехи и ги приобщете към другите си „чирачки“, каза той разсеяно на Сорилея. Беше се навъсил, но не към Сорилея или Айез Седай. — С колко смяташ, че ще се оправите? — Мин едва не подскочи от ехото на собствената си мисъл.

— С колкото е необходимо — отвърна сухо Сорилея. — Мисля, че ще дойдат още. — Тя плесна с ръце и махна, а петте Сестри скочиха. Само Несуне изглеждаше изненадана от пъргавината, с която се подчиниха. Сорилея се усмихна, с много топла усмивка за айилка, и Мин не помисли, че е заради усърдното покорство на жените.

Ранд кимна и се обърна. Започна отново да крачи напред-назад, отново започна да се въси заради Елейн. Мин пак седна на един от столовете, съжалявайки, че не си е взела някоя от книгите на господин Фел, за да си почете поне. Или за да я хвърли по Ранд. Е, една на господин Фел за четене и някоя друга за хвърляне.

Сорилея подкара облечените в черно жени като стадо овце към изхода, но накрая се спря, с една ръка хванала бравата, и обърна глава към Ранд, който крачеше пред позлатения трон. Устните й се присвиха замислено.

— Онази жена, Кацуан Мелайдрин, днес пак е под покрива — най-сетне каза тя. — Според мен тя вярва, че се боиш от нея, Ранд ал-Тор, след като избягваш така присъствието й. — Подхвърли му го и си излезе.

Ранд спря загледан в трона. Или може би в нещо отвъд него. После внезапно отърси рамене и вдигна Короната от мечове. Но тъкмо да я положи на главата си, се поколеба и я остави отново на седалката. Навлече си палтото, а короната и скиптъра остави.

— Смятам да разбера най-после какво иска Кацуан — обяви той. — Не вярвам да идва всеки ден в палата само защото обича да се разхожда през снега. Ще дойдеш ли с мен, Мин? Може би ще те споходи видение.

Тя скочи дори по-пъргаво от онези Айез Седай. Гостуването на Кацуан сигурно щеше да е толкова приятно, колкото и визитата на Сорилея, но всичко щеше да е по-добре, отколкото да остане да си седи тук сама. Освен това може би наистина щеше да я споходи видение. Федвин тръгна след нея и Ранд с нескрита тревога в очите.

Шестте Деви отвън във високия коридор се надигнаха, но не ги последваха. Сомара беше единствената, която Мин познаваше. Тя се усмихна леко на Мин, а Ранд удостои с мрачен, неодобрителен поглед. Другите гледаха намръщено. Девите бяха приели обяснението му защо беше тръгнал без тях — за да повярват шпионите, ако имало такива, че той си е в Кайриен, колкото може по-дълго, но все още настояваха да разберат защо не ги беше повикал след това, а Ранд нямаше отговор. Той промърмори нещо под нос и се забърза така, че Мин трябваше да подтичва, за да не изостане.

— Наблюдавай много внимателно Кацуан, Мин — каза той. — Ти също, Мор. Скроила ми е тя някакъв айезседайски план, но да ме изгори дано, ако мога да го разбера. Не знам. Има…

Каменна стена сякаш удари Мин отзад; стори й се, че чу някакъв тътен и трясък. А след това Ранд вече я обръщаше по гръб — лежеше на пода? — и се взираше в лицето й със страх, какъвто не помнеше да е виждала някога в тези очи като синя утрин. Страхът му се стопи едва когато тя седна и се закашля. Въздухът беше изпълнен с прах! А после видя коридора.

Девите при вратите към покоите на Ранд бяха изчезнали. Самите врати ги нямаше, заедно с по-голямата част от стената, а в отсрещната стена зееше една почти толкова голяма разядена дупка. Виждаше ясно пълното опустошение в стаите му, въпреки прахта. Навсякъде се въргаляха огромни парчета отломки, а отгоре таванът беше зейнал към небето. Един от масивните пилони на балдахина на ложето му стърчеше догарящ сред разбития мрамор и тя си даде сметка, че се вижда чак навън, към стъпаловидните кули, забулени в снежна пелена. Сякаш някакъв чудовищен чук беше премазал Слънчевия палат. И ако бяха останали там, вместо да тръгнат да видят Кацуан… Мин потръпна,

— Какво… — почна тя колебливо, но се отказа от безсмисле ния въпрос. Всеки глупак можеше да види какво е станало. — Кой? — попита тя вместо това.

Покрити с прах, с разрошени коси и с раздрани дрехи, двамата мъже сякаш се бяха търкаляли по коридора. Стори й се, че са поне на десетина крачки по-далече от вратите, отколкото бяха преди да се случи всичко това. От там, където до скоро имаше врати. В далечината се надигнаха тревожни викове и заотекваха по околните коридори. Никой от двамата не й отговори.

— Мога ли да ти се доверя, Мор? — попита Ранд. Федвин срещна погледа му открито и кратко отвърна: — Можете, с живота си, милорд Дракон.

— Ето това ти поверявам — каза Ранд. Пръстите му погалиха брадичката й и после той рязко се изправи. — Пази я с живота си, Мор. — Твърд като стомана беше гласът му. Мрачен като смъртта. — Ако все още са в палата, ще те усетят, ако се опиташ да направиш Праг, и ще ударят преди да си го свършил. Не преливай, освен ако нямаш изход, но бъди готов. Отведи я в отделенията за слугите и убий всеки и всичко, което се опита да се добере до нея. Всеки!

С един последен поглед към нея — о, Светлина, всеки друг път Мин щеше да си помисли, че може да умре щастлива, след като е видяла този поглед в очите му! — той се затича надалеч от руините. Далече от нея. Който се бе опитал да убие него, щеше да подгони него.

Мор я потупа по рамото с прашната си ръка и й се усмихна по момчешки.

— Не бой се, Мин. Ще се погрижа за теб.

Но кой щеше да се погрижи за Ранд? „Мога ли да ти се доверя?“, бе попитал той това момче, един от първите, дошли да поискат да се научат. Светлина, него кой щеше да опази?

* * *

Щом зави на ъгъла, Ранд се опря с ръка на стената, за да сграбчи Извора. Пълна глупост — да не иска Мин да го види как залита, след като някой се беше опитал да го убие, но си беше така. Не беше просто „някой“. Мъж беше, Демандред или може би Ашмодеан, най-сетне завърнал се. А може би и двамата — доловил беше нещо странно — сякаш сплитът беше дошъл от две различни посоки. Усетил беше преливането твърде късно, за да може да направи нещо. Щеше да загине в покоите си. Но не и Мин, не, не и Мин. Елейн повече можеше да приеме, както се бе обърнала срещу него. О, Светлина!

Той сграбчи Извора и сайдин потече през него с разтапящ мраз и смразяващ зной, с живот и сладост, с гадост и смърт. Стомахът му се сгърчи и коридорът пред него се раздвои. За миг му се стори, че вижда лице. Не с очите си; в главата си. Мъж, потрепващ и непознаваем, изчезна. И Ранд се понесе сред Празнотата, опустошен и празен, и изпълнен със Силата.

„Не ще победиш — рече той на Луз Терин. — И да загина, ще загина аз!“

„Трябваше да отпратя Илиена — прошепна в отговор Луз Терин. — Тя трябваше да оцелее.“

Ранд изтласка гласа встрани, оттласквайки се от стената, и се плъзна през коридорите на палата колкото може по-крадешком — пристъпваше леко, плъзгаше се покрай стените с провесените по тях гоблени, покрай обкованите със златен варак ракли и позлатените рафтове, отрупани с крехък златист порцелан и костени статуетки. Очите му шареха в двете посоки да засекат нападателите. Нямаше да се задоволят, докато не намерят тялото му, но и щяха да са особено предпазливи, подхождайки към стаите му, в случай че се е спасил поради някакво тавиренско завихряне на съдбата. Щяха да изчакат да видят дали ще се размърда. В Празнотата той толкова се беше слял със Силата, колкото можеше да понесе който и да е, без да загине. В Празнотата, също като с меч в ръка, той се беше слял с всичко наоколо.

Панически викове и шум се надигаха от всички страни, някои питаха какво е станало, други викаха, че Преродения Дракон сигурно вече е полудял. Възелът на безсилие в тила му, който беше Аланна, не му донесе голяма утеха. Тя се намираше сега извън палата, още от призори, навярно дори отвъд стените на града. Дощя му се и Мин да е някъде навън. Понякога зърваше мъже и жени по един или друг коридор, слуги в черни ливреи най-вече — тичаха, падаха, изправяха се залитайки и се затичваха отново. Не го виждаха. Със Силата в себе си, той можеше да чуе всеки шепот. Включително и шепота на собствените си ботуши.

Опрян в стената до някаква дълга маса, отрупана с порцелан, той бързо запреде около себе си Огън и Въздух и остана съвсем неподвижен, увит в „Нагъната светлина“.

Появи се цял поток от забулени Деви и притичаха покрай него, без да го забележат. Към покоите му. Не можеше да им позволи да го придружат; беше им обещал, но да им позволи да се сражават, а не да ги поведе на заколение. Намереше ли Демандред и Ашмодеан, единственото, което Девите можеха да направят, бе да загинат, а вече го чакаха още пет имена, които трябваше да научи и да добави към списъка. Сомара от Коси връх на клана Дарайн вече бе там. Обет, който бе длъжен да даде, обещание, което трябваше да спази. Само заради това обещание заслужаваше да умре!

„Орли и жени можеш да опазиш само в клетка“ — рече Луз Терин, сякаш цитираше някого, а после, след като Девите изчезнаха, внезапно заплака.

Ранд продължи напред, на дъги, които бавно го отвеждаха все по-далече от покоите му. „Нагънатата светлина“ изискваше съвсем малко от Силата — толкова малко, че никой мъж нямаше да усети използването на сайдин, освен ако не се натъкнеше на нея — и той се увиваше с нея само когато някой бе на път да го види. Нападателите не бяха ударили покоите му, разчитайки, че случайно може да се окаже там. Имаха си очи и уши в палата. Сигурно беше тавиренска работа това, което го беше извлякло от покоите, стига един тавирен да можеше да действа и на самия себе си, а можеше и да е чиста случайност, но може би това, че придърпваше Шарката около себе си, щеше да доведе нападателите в мъртвата му хватка, докато си мислеха, че е загинал или ранен. Луз Терин се изкиска при тази мисъл. Ранд си представи как другият направо потърква нетърпеливо длани.

Още на три пъти му се наложи да се скрие зад Силата, когато край него притичаха забулени Деви, и веднъж, когато зърна Кацуан да се носи по коридора отпред, с не по-малко от шест Айез Седай по петите й, при това нито една освен нея не му беше позната. И те като че ли бяха тръгнали на лов. Не че точно се боеше от сивокосата Сестра. Не, разбира се, че не се боеше! Но все пак изчака, докато тя и дружките й се скрият от погледа му, преди да пусне скриващия го вътък. Пред Кацуан Луз Терин не се изкикоти. Замлъкнал бе като мъртвец, докато тя не изчезна.

Точно до него се отвори врата и от нея надникна Айлил. Не беше знаел досега, че е настанена близо до неговите стаи. Зад рамото й стоеше мургава жена с дебели златни халки на ушите и отрупана с медальончета златна верижка, минаваща през лявата й буза до халката на носа й. Шалон, Ветроловката на Харайя дин Тогара, посланичката на Ата-ан Миере, преместила се в Палата със своята свита почти веднага, след като Мерана го бе уведомила за споразумението. И дошла на среща с жена, която може би желаеше смъртта му. Щом го видяха, очите им с оцъклиха.

Постара се да бъде колкото може по-нежен, но трябваше и да побърза. Само няколко мига след като вратата се отвори, той вече напъхваше малко поомачканата Айлил под кревата й, до Шалон. Сигурно нямаха нищо общо със случващото се. Може би. Погрижи се малко, да не викаш после „жалко“. Навъсени, с натъпкани с раздрания шал на Айлил усти, двете жени се загърчиха да скъсат връзките от разкъсания чаршаф на китките и глезените си. Щитът, който затегна над Шалон, щеше да я удържи поне ден-два преди възелът му да се разхлаби, но все някой скоро щеше да ги намери и да им среже другите връзки.

Загрижен за въпросния щит, той открехна леко вратата, надзърна в коридора и после бързо го прекоси. Не можеше да остави Ветроловката да прелее, но засланянето на една жена не ставаше с жалки трохи от Силата. Ако някой от нападателите му се окажеше достатъчно близо… Но не видя никого и по пресечните коридори.

На петдесетина крачки от стаите на Айлил коридорът се разтвори към балкон с груби перила от син мрамор, с широки стъпала от двете му страни, пред една квадратна камера с висок сводест таван и същия балкон на отсрещната страна. По стените висяха гоблени по десет крачки дълги, с птици, реещи се в небесата, в сурови краски. Долу стоеше Дашива и се оглеждаше, и ближеше колебливо устни. А с него бяха Гедвин и Рочаид! Луз Терин заломоти за убийство.

— Казвам ти, че не усетих нищо — говореше Гедвин. — Той е мъртъв!

И тогава Дашива видя Ранд горе на стълбището.

Единственото предупреждение, което получи, беше внезапното озъбване на Дашива. Дашива преля и без да му орстане време да помисли, Ранд изпреде — както ставаше толкова често, не знаеше точно какво; утайка някаква от спомените на Луз Терин; дори не беше сигурен дали създаде сплита сам, или Луз Терин не сграбчи сайдин вместо него — Въздух, Огън и Земя, ей така, запредени около него. Огънят, изхвърчал от Дашива, избухна, разбивайки мрамора, и отхвърли Ранд по коридора,

Такава преграда щеше да го предпази от всичко освен от белфир. В това число и от въздух за дишане. Ранд я освободи задъхан. Наоколо все още се носеше трясъкът на взривовете, облаци прах все още висяха във въздуха, и се търкаляха късове счупен мрамор. Отпусна я обаче колкото за да си поеме дъх, толкова и защото онова, което задържаше Силата отвън, се трупаше и вътре. Преди да спре да се пързаля, той преля Огън и Въздух, но запредени по-различно от Нагънатата светлина. Тънки червени жички изскочиха от лявата му ръка, изтеглиха се навън във ветрило и се плъзнаха през коридора натам, където бяха Дашива и другите двама. И отляво се понесоха топки пламък, Огън, запреден с Въздух, по-бързо, отколкото можеше да брои, и запрогаряха през камъка, преди да се взривят. Палатът се разтресе от непрестанния оглушителен рев. Слегналата се вече прах отново се надигна и каменните късове заподскачаха.

Почти моментално обаче той се изправи и се затича назад, покрай покоите на Айлил. Мъжът, който беше ударил и бе останал на място, искаше смъртта си. Готов беше да умре, но още му беше рано. Ръмжейки беззвучно, той се понесе по друг коридор, спусна се надолу по тясното стълбище за слугите и излезе на долния етаж.

Внимателно се промъкна обратно до мястото, където бе видял Дашива, стиснал смъртните сплитове, готови да полетят още с първото зърване.

„Трябваше всички да ги избия още в самото начало. — рече задъхано Луз Терин. — Всички трябваше да ги избия, до крак.“

Ранд го остави да си излее гнева.

Огромната камера сякаш беше пометена от огъня. Само обгорени късове, облизани от пламъци, бяха останали от гоблените, а в пода и стените бяха зейнали огромни процепи, по една крачка широки. Стълбището, по което Ранд се беше канил да слезе, свършваше прекъснато долу с десетстъпков процеп. От тримата мъже нямаше и следа. Не бе възможно да са напълно погълнати от огъня. Все нещо щеше да остане.

Един слуга в черно палто надникна предпазливо от една врата до стълбището от другата страна на камерата. Очите му попаднаха на Ранд, подбелиха се и той падна по очи. Друга слугиня надникна откъм коридора, а после подхвана полите си и се затича откъдето бе дошла, пищейки с пълно гърло, че Преродения Дракон избива всички в палата.

Ранд се измъкна от камерата с гримаса. Много го биваше да плаши хора, които не можеха да му навредят. В опустошенията беше страшно добър.

„Да разрушиш или да те унищожат — изсмя се Луз Терин. — Щом това е изборът ти, има ли значение?“

А някъде в Палата мъж преля, за да отвори Праг. Дашива и двамата с него бягаха? Или искаха само да си го помисли?

Той закрачи по коридорите на палата, без да си прави повече труд да се крие. Всички други като че ли само за това се грижеха. Няколкото слуги, които срещна, побягнаха с писъци. Коридор след коридор, той душеше, изпълнен със сайдин почти до пръсване, изпълнен с огън и с лед, мъчещи се да го пометат почти толкова сигурно, колкото и Дашива, изпълнен с покварата, пълзяща като червей да обсеби душата му. И не му беше нужен истеричният смях на Луз Терин и бясното му ломотене, за да се изпълни с жажда за убийство.

Едно черно палто се мерна пред погледа му и ръката му се изстреля нагоре, огън просветна и се взриви, раздирайки ъгъла, където се пресичаха двата коридора. Ранд остави сплита да се укроти, но не го пусна. Дали го уби?

— Милорд Дракон — извика глас зад разкъсания каменен ръб. — Аз съм, Наришма! И Флин!

— Не ви познах — излъга Ранд. — Елате тук.

— Май ви е кипнала кръвта — подвикна Флин. — Мисля, че ще е по-добре да изчакаме, докато всички се поуспокоят.

— Да — бавно отвърна Ранд. Наистина ли се бе опитал да убие Наришма? Не мислеше, че може да се оправдае с Луз Терин. — Да, така май ще е най-добре. Да поизчакаме малко. — Отговор не последва. Дали не чу тропот на бягащи ботуши? Из дърпа ръцете си назад и тръгна в друга посока.

Продължи да търси из палата с часове, без да намери никаква следа от Дашива и другите. Коридорчета и по-широки коридори, дори кухните — нямаше жив човек. Нищо не намери и не научи нищо. Не. Осъзна, че е научил нещо. Че доверието е нож, а дръжката му — остра като самото острие.

И после изпита болката.

* * *

Стаичката с каменните стени се намираше дълбоко под Слънчевия палат и беше топла, въпреки че нямаше камина, но Мин изпитваше студ. Трите позлатени лампи на масичката хвърляха повече от достатъчно светлина. Ранд беше казал, че би могъл да я измъкне оттам дори някой да се опита да изкорени палата из основи. И никак не се шегуваше.

Сега тя държеше короната на Иллиан в скута си и го гледаше. Гледаше как Ранд гледа Федвин. Дланите й стискаха короната и я отпускаха при всяко боцване на някой от малките мечове, скрити между лавровите листа. Странно, че короната и скиптърът трябваше да оцелеят, след като Драконовият трон се бе превърнал в купчина позлатени трески, заровени под отломките. Голяма кожена торба до стола й, с опрения на нея колан на меча на Ранд и самия меч в ножнипата, съдържаше всичко, което бе успял да измъкне и спаси. Странен подбор в по-голямата си част, според нея.

„Тъпа глупачка — помисли си тя. — Колкото и да не мислиш за това, което е пред очите ти, то няма да изчезне.“

Ранд седеше, кръстосал крака върху голия каменен под, все още покрит с прах и драскотини, с разкъсано палто. Лицето му все едно че беше изсечено от камък. Гледаше Федвин, без да мига. Момъкът също седеше на пода, изпружил крака. Стиснал език между зъбите си, Федвин се беше съсредоточил да строи кула от дървени кубчета, Мин преглътна.

Още помнеше ужаса, когато бе разбрала, че момчето, което уж я „пазеше“ сега има ум колкото на малко дете. Тъгата също й беше останала — Светлина, та той беше само момче! не биваше така! — но въпреки това се надяваше, че Ранд все още го е заслонил. Никак не беше лесно да уговори Федвин да си поиграе с тези дървени кубчета, вместо да дърпа истински камъни от стената с помощта на Силата, за да направи „голяма кула, в която да те опазя“. А после тя бе седнала да пази него, докато Ранд дойде. О, Светлина, искаше й се да заплаче. За Ранд дори повече, отколкото за Федвин.

— В дълбините се криеш значи.

Дълбокият глас от прага още не беше секнал, когато Ранд скочи и застана пред Мазрим Таим. Както обикновено, мъжът с клюнестия нос бе облечен в черно палто със синьо-златните Дракони, виещи се нагоре по ръкавите. За разлика от другите Аша’ман, той нямаше на яката си нито Меч, нито Дракон. Тъмното му лице бе почти толкова безизразно, колкото лицето на Ранд. Втренчен в Таим, Ранд като че ли скърцаше със зъби. Мин скришом отхлаби ножа в ръкава на сетрето си. Около единия се въртяха също толкова образи и аури, колкото и около другия, но не видението я накара изведнъж да застане нащрек. И преди беше виждала мъж, който се мъчи да реши дали да убие друг мъж. Виждаше го и сега.

— Дойде тук хванал сайдин, Таим — промълви много тихо Ранд. Таим разпери ръце и Ранд каза: — Така е по-добре. — Но не се отпусна.

— Просто си помислих, че някой може да ме намушка неволно — каза Таим, — докато си пробивах път през коридорите, пълни с онези айилки. Сториха ми се малко превъзбудени. — Очите му не се отделиха от Ранд, но Мин бе сигурна, че е забелязал как докосва ножа си. — Съвсем разбираемо, естествено — продължи той кротко. — Думи нямам да изразя радостта си, че те намирам жив след онова, което видях горе. Дойдох да ти докладвам имената на дезертьорите. В други случаи нямаше да си направя този труд, но става дума за Гедвин, Рочаид, Торвал и Кисман. Изглежда, че са много недоволни от случилото се в Алтара, но изобщо не допусках, че ще стигнат толкова далече. Не съм виждал никой от мъжете, които оставих с теб. — За миг погледът му пробяга към Федвин. За много кратко. — Имаше ли… други… щети? Този ще го взема с мен, ако искаш.

— Казах им да не ми се мяркат пред очите — отвърна дрезгаво Ранд. — А за Федвин аз ще се погрижа. Федвин Мор, Таим, не е „този“. — Той пристъпи до масичката и вдигна сребърната чаша, поставена между лампите. Мин затаи дъх.

— Премъдрата на моето село можеше да лекува всичко — каза Ранд и приклекна до Федвин. Успя някак да се усмихне на момчето, без да сваля поглед от Таим. В отговор Федвин му се усмихна щастлива и понечи да вземе чашата, но Ранд му я протегна да отпие. — Тя разбира от билки повече от всички, които съм познавал. Понаучих малко от нея — кои са безопасни, кои — не. — Федвин въздъхна, а Ранд отдръпна чашата и задържа момчето до гърдите си. — Спи, Федвин — промълви той.

И момчето като че ли наистина започна да заспива. Очите му се притвориха. Гърдите му се заиздигаха и заспадаха все по-бавно. И по-бавно. Докато не спряха съвсем. Усмивката така и не напусна устните му.

— Малко нещо във виното — тихо каза Ранд, полагайки Федвин на пода. Очите на Мин запариха, но нямаше да заплаче. Нямаше!

— По-корав си, отколкото мислех — промърмори Таим. Ранд му се усмихна, с безумно корава усмивка.

— Добави Корлан Дашива в списъка си на дезертьори, Таим. Следващия път, като дойда в Черната кула, очаквам да видя главата му на твоето Дърво на предателите.

— Дашива? — изръмжа Таим и очите му се разшириха от изненада. — Ще бъде както казваш. Когато дойдеш в Черната кула. — Съвзе се веднага — целият наново превърнал се в лъскав черен камък. Колко й се искаше да разчете виденията по него.

— Върни се в Черната кула и не идвай повече тук. — Ранд се изправи и изгледа другия мъж в очите над тялото на Федвин. — Може би ще пообиколя тук-там за известно време.

Таим се поклони съвсем сдържано.

— Както заповядаш.

Вратата след него се притвори и Мин въздъхда,

— Няма смисъл да се губи време и няма време за губене — измърмори Ранд, коленичи пред нея, взе короната и я пъхна в торбата при другите неща. — Мин, мислех, че съм цялата глутница хрътки, гонещи вълк, но изглежда, че вълкът съм аз.

— Да те изгори дано — изпъшка тя. Впи шепите си в косата му и се взря в очите му. Ту сини, ту сивкави — утринно небе призори. И сухи. — Можеш да поплачеш, Ранд ал-Тор! Няма да се разтопиш, ако поплачеш!

— И за сълзи нямам време, Мин — отвърна й той кротко. — Понякога хрътките хващат вълка и съжаляват. Понякога той се обръща срещу тях или ги изчаква в засада. Но най-напред вълкът трябва да побегне.

— Къде отиваме? — попита тя. Не искаше да пусне косата му. Никога повече нямаше да го пусне от себе си. Никога.