Робърт Джордан
Пътят на кинжала (3)

Глава 2
Разплитане

Елейн пристъпи настрани веднага щом прекрачи Прага, но Нинив продължи да тъпче напред — подплашваше щурчетата из посърналата кафява трева и се оглеждаше да зърне някой от Стражниците. По-точно един от тях. Пъстра червеношийка прелетя над поляната и изчезна. Нищо друго не се движеше наоколо освен Сестрите; катеричка изцвърча сред сухите клони на едно от дърветата и после отново настъпи тишина. За Елейн изглеждаше невъзможно тримата Стражници да минат, без да оставят пътеки, широки поне колкото след Нинив, но така и не можеше да види каквато и да било диря от тях.

Усети, че Биргит е някъде вляво, прецени, че е някъде общо взето на югозапад и че се чувства съвсем доволна — явно не беше засякла някаква непосредствена опасност. Кареане, част от отбранителния кръг, струпан около Сарейта с Купата в ръце, наведе глава на една страна, сякаш се вслушваше. Явно нейният Церил беше някъде на югоизток. Което означаваше, че Лан е на север. Най-странното беше, че Нинив беше избрала да се взира тъкмо на север, мърморейки си нещо под нос. Може би женитбата й беше създала някакъв усет за него. Или, по-вероятно, беше забелязала някаква следа, измъкнала се от погледа на Елейн. Нинив беше толкова опитна в следотърсачеството сред горите, колкото и с билките.

Авиенда се виждаше съвсем ясно отвъд Прага, как оглежда с тревога покривите на палата, сякаш очаква засада. Беше застанала така, сякаш държеше копия, и беше готова да скочи за битка, макар да бе с рокля. Това накара Елейн да се усмихне и да забрави за миг притесненията си с проблемите около Прага. Авиенда беше много по-смела от нея. Но в същото време безпокойствието й си остана. Авиенда наистина беше смела и едва ли някой друг от познатите на Елейн можеше да се пази по-добре. Но също така можеше да реши, че джи-е-тох я задължава да се бие, когато няма никакъв шанс, а трябва да бяга. Светлината около нея сияеше толкова ярко, че явно не можеше да привлече повече сайдар. Ако се появеше някой Отстъпник…

„Трябваше да остана с нея.“ Елейн моментално отхвърли тази мисъл. Каквито и оправдания да изтъкнеше, Авиенда щеше да схване истината, а понякога ставаше докачлива като мъж. В повечето случаи. Особено когато се засягаше честта й. С въздишка, Елейн поведе трупащите се около нея Ата-ан Миере по-настрани от Прага. Остана обаче достатъчно близо, за да може да чуе всеки вик от другата страна. Достатъчно близо, за да може да скочи на помощ на Азиенда за едно мигване на окото. И по още една причина.

Ветроловките преминаваха по ранг, стараейки се да запазят лицата си спокойни, но дори Ренайле отпусна стегнатите си рамене, след като босите й крака стъпиха във високата кафява трева. Някои леко потръпваха и набързо се съвземаха или се озъртаха през рамо с ококорени очи към отвора, увиснал във въздуха. Всички до една поглеждаха подозрително към Елейн, докато минаваха покрай нея, и една-две дори отвориха усти, навярно за да я попитат какво чака, или да я помолят — или да й кажат — да се отмести. Зарадва се, че побързаха да се отдалечат при резките подканяния на Ренайле. Твърде скоро щяха да получат възможност да казват на Айез Седай какво трябва да правят. Никак не държеше да започнат точно с нея.

При тази мисъл стомахът й се сви, а броят им я накара да поклати глава. Те притежаваха познанието за времето, нужно, за да се използва Купата както трябва, но дори Ренайле се беше съгласила — макар, и с неохота, — че колкото повече Сила се насочи през Купата, толкова по-големи ще са шансовете да се излекува времето. Трябваше обаче да се насочи с точност, невъзможна за сама жена. Трябваше да е пълен кръг от тринадесет. Тези тринадесет със сигурност щяха да включат Нинив, Авиенда и самата Елейн, и вероятно няколко от Родството, но Ренайле явно щеше да държи най-много на тази част от сделката, според която трябваше да им се позволи да научат всички възможности, които Айез Седай можеха да им покажат. Прагът щеше да е първата, а оформянето на кръга — втората. Цяло чудо беше, че не бе довела със себе си всички Ветроловки в залива! Какво ли би било да ти се наложи да се оправиш с триста-четиристотин от тези жени! Елейн отправи безмълвна благодарствена молитва, че са само двадесет.

Но не беше застанала тук, за да ги брои. Докато всяка от Ветроловките преминаваше, на не повече от една крачка след предната, тя опипваше мощта на всяка жена в Силата. По-рано беше имала време да се доближи само до шепа от тях. Явно придобиването на ранг сред Ветроловките нямаше нищо общо нито с възрастта, нито с мощта; Ренайле далеч не беше най-мощната, дори не попадаше сред първите четири-пет, най-силна бе една жена от последните, Сенайн, жена с нашарени от бръчки бузи и посивяла коса. Странно, но ако се съдеше по белезите на ушите й, Сенайн, изглежда, беше носила повече от шест обеци, при това по-дебели от сегашните.

Елейн отделяше и подреждаше в ума си лицата и имената, които знаеше, с нарастващо задоволство. Ветроловките донякъде си бяха осигурили предимства и двете с Нинив щяха да си имат големи неприятности, много големи, както с Егвийн, така и със Съвета на Кулата, след като се разбереше за условията на сключения договор, но никоя от тези жени нямаше да може да получи високо положение сред Айез Седай. Определено не ниско, но не и високо. Тя се смъмри наум, че не бива да е толкова самодоволна — това с нищо не променяше споразумението им, — но й беше много трудно да се сдържи. В края на краищата, това бяха най-добрите, които Ата-ан Миере можеха да предложат. Поне тук, в Ебу Дар. И ако те бяха Айез Седай, всяка от тях, от Курин с очи като от черен камък до самата Ренайле, щяха да слушат, щом заговореше, и щяха да стават, щом влезеше в стаята. Ако бяха Айез Седай и се държаха както е прието.

А после дойде краят на редицата им и тя се сепна, когато покрай нея премина една млада Ветроловка, от един от по-малките кораби, кръглобуза жена на име Райнин, в скромни сини коприни и само с едва четири-пет фигурки, провиснали от верижката на носа й. Двете чирачки, момчешки слабичката Талаан и хубавооката Метарра, притичаха със смутени лица. Още не бяха си спечелили правото да си сложат халка на носа, камо ли верижка, и срещу трите на дясното си ухо имаха само по една тънка златна халчица на лявото. Очите й обаче проследиха трите почти слисано. Не почти, а съвсем.

Ата-ан Миере отново се скупчиха около Ренайле, повечето като нея — загледани жадно в Айез Седай и Купата. Последните три застанаха най-отзад, двете чирачки с израз на хора, несигурни дали изобщо им е мястото тук, Райнин — скръстила ръце под гърди в подражание на Ренайле, но и тя не много по-уверена от двете момичета. Ветроловка на един от бегуните, най-малките съдове на Морския народ, тя вероятно рядко се беше оказвала в компанията на Ветроловката на Надзорницата на вълните на своя клан, да не говорим за Ветроловката на Надзорницата на корабите. Въпреки това Райнин беше силна като Лелейн или Романда, Метарра беше на равнището на самата Елейн, докато Талаан… Талаан, толкова кротичка в червената си ленена блуза, с очи, които сякаш никога не се вдигаха от земята, почти можеше да се сравни с Нинив. На косъм беше близо до нея. Нещо повече, Елейн знаеше, че тя все още не е стигнала пълните си възможности, както и Нинив. Колко ли близо бяха до върха си Метарра и Талаан? Беше свикнала с мисълта, че само Нинив и Отстъпничките са по-силни от нея. Е, Егвийн също, но собственият й потенциал, както и на Авиенда, беше сравним с мощта на Егвийн. „Толкова със самодоволството“ — помисли си тя разкаяно. Лини сигурно щеше да каже, че си го е заслужила, след като приема нещата на доверие.

Елейн пак се обърна да погледне Авиенда. Жените от Плетящия кръг стояха на едно място малко встрани от Прага, сякаш бяха пуснали корен, и тръпнеха под студените погледи на Кареане и Сорейта. Всички без Сумеко, но тя също не смееше да пристъпи, въпреки че не свеждаше глава пред взора на Сестрите. Виж, Кирстиан изглеждаше готова да се разплаче.

Елейн потисна въздишката си и подкара Родственичките да направят път на слугите от конюшните, които чакаха да преведат конете. Жените от Плетящия кръг тръгнаха пред нея като стадо овци — овчарят беше тя, а Мерилил и останалите с нея — вълците — и щяха да тръгнат по-бързо, ако не беше Испан.

Фамеле, една от четирите от Плетящия кръг, които нямаха сиво или бяло в косите си, и Елдейз, жена с много свирепи очи, когато не гледаще към Айез Седай, държаха Испан под мишниците. Изглежда, не можеха да решат дали да я държат достатъчно здраво, за да върви изправена, и дали е редно да я стискат много, поради което Черната сестра не стъпваше, а по-скоро подскачаше, смъкваше се почти на колене, щом я отпуснеха, и после, щом я дръпваха нагоре, преди да е паднала съвсем, пак подскачаше.

— Простете ми, Айез Седай — мърмореше неспирно Фамелена Испан. — Много съжалявам, Айез Седай.

Елдейз присвиваше очи и простенваше при всяко залитане на Испан. Все едно че Испан не бе участвала в убийството на две от техните и не бе извършила Светлината само знаеше колко още други. Що за срамота! Дори само убийствата, извършени от Испан в Бялата кула, бяха достатъчни, за да я осъдят на смърт.

— Отведете я настрани — каза им Елейн и им махна с ръка да се отдръпнат от Прага. Те се подчиниха и заприклякаха, като едва не изтърваха Испан; мърмореха извинения и към Елейн, и към закачулената си пленничка. Реане и останалите заситниха до тях, поглеждайки с безпокойство Сестрите около Мерилил.

Почти моментално войната на погледите се подхвана отново: Айез Седай към Родственичките, Плетящия кръг към Ветроловките и Ата-ан Миере — към всички, на които попаднеха очите им. Не, тя нямаше да започне да им крещи! Макар че Нинив винаги постигаше по-добри резултати с викане. Но не искаше да ги разтърсва, докато им дойде умът в главите, да ги разтърси така, че зъбите им да затракат. В това число и Нинив, която уж трябваше да организира всичко, вместо да стои и да зяпа в дърветата. Но какво ли щеше да бъде, ако Ранд бе този, който може да загине, освен ако тя не намери начин да го спаси?

Изведнъж в очите й занапираха сълзи. Ранд щеше да умре и тя не можеше да измисли нищо, за да предотврати това. „Бели ябълката, която е в ръцете ти, момиче, а не тази, която е на дървото — сякаш прошепна тъничкият гласец на Лини в ухото й. — Сълзите са за после; заплачеш ли предварително, само си губиш времето.“

— Благодаря ти, Лини — промълви Елейн. Старата гледачка понякога ставаше досадна: така и не признаваше, че някое от децата, за които се е грижила, е пораснало, но съветите й винаги се оказваха добри. Само защото Нинив бездействаше не бе причина и тя да си остави задълженията.

Слугите вече подкарваха животните по петите на Плетящия кръг — започваха с товарните. Нито едно от тях не носеше лекомислени неща като дрехи например. Можеха да вървят пеш, ако се наложеше да изоставят ездитните коне от другата страна на Прага, и да носят това, в което бяха облечени, ако се наложеше да оставят останалите товарни животни, но това, което беше на гърбовете на първите, не можеше да се остави в ръцете на Отстъпниците. Елейн даде знак на сбръчканата жена в челото на колоната да я последва настрани, за да отвори път на останалите.

После развърза и отметна грубото платнище на вързопа, и откри безразборната, приличаща на смет купчина предмети, нахвърляни както падне, един върху друг, някои увити с гнили парцали, които се разпадаха в ръцете. Прегърна сайдар и започна да ги подрежда. По-голямата част сигурно наистина беше боклук. Тя хвърли на земята някаква ръждясала броня, после счупен крак от маса, част от блюдо, очукано калаено канче, след него — топ изгнил плат с незнаен цвят и тъкан, който почти се разпадна в ръцете й.

Складът, където бяха намерили Купата на ветровете, беше натъпкан до тавана с вещи, чието място беше на боклука, смесени с още предмети, използващи Силата, освен Купата, някои прибрани в проядени от мушика ковчежета и сандъци, други нахвърляни безразборно. В продължение на стотици и стотици години Родството беше трупало скришно всичко, което можеше да е свързано със Силата — беше ги било страх да го използват, но още повече — да го предадат на Айез Седай. До тази заран. Това бе първата възможност за Елейн да види кое от всички тези неща си струва да се запази. Светлината дано дадеше Мраколюбките да не бяха отмъкнали нещо ценно. Бяха измъкнали някаква част, но със сигурност по-малко от една четвърт от това, което се съдържаше в онази стая, в това число и много боклук. Светлината дано дадеше тя да намери нещо, което да могат да използват. Хора бяха загивали само за да донесат тези неща в Рахад.

Тя не преливаше, само задържаше Силата и повдигаше поред всеки от предметите. Олющена глинена чаша, три счупени чинии, детска рокличка, проядена от молци, и една стара пробита обувка отидоха на земята. Каменно изделие, малко по-голямо от дланта й — на допир поне беше като от камък; можеше да е издялано от камък, макар че, странно защо, не приличаше съвсем на резбовано — цялото с тъмносини жилки, впиващи се навътре като корени. Сякаш леко се нагря, като го докосна; и съдържаше… отекваше… на сайдар. Това бе най-близката дума, която й хрумна. За какво беше предназначено, тя нямаше никаква представа, но несъмнено беше някакъв тер-ангреал. То се озовова от другата й страна, не върху купчината боклуци.

Купът с боклуци продължаваше да расте, но също така и другият, макар и по-бавно, с неща, които нямаха нищо общо помежду си, освен смътното им затопляне при допир и усещането, че отекват на Силата. Кутийка, която напомняше за слонова кост, покрита с вити червени и зелени спирали — тя грижливо я постави долу, без да отваря капачето. Човек никога не знаеше какво може да включи един тер-ангреал. Черна пръчица, не по-дебела от кутрето й, дълга една крачка, твърда и в същото време толкова гъвкава, че й се стори, че може да я огъне като обръч. Малко запушено шишенце, което сякаш беше изработено от кристал, с някаква тъмночервена течност вътре. Фигура на дебел брадат мъж с весела усмивка, държащ книга; висока две стъпки, тя сякаш бе от потъмнял от вековете бронз и трябваше да я прихване с две ръце. Други неща. Повечето обаче — боклук. И нито едно не беше такова, каквото наистина й се искаше да намери. Все още.

— Сега ли е най-подходящият момент да се занимаващ с това? — попита Нинив, припряно се изправи от малкото купче тер-ангреали и отри с гримаса ръката си в полата. — Тази пръчка, като я пипнеш… боли — промърмори тя. Жената с грубоватото лице, която държеше поводите на товарния кон, примигна към пръчката и се дръпна по-настрани.

Елейн изгледа пръчката — случайните впечатления на Нинив за предметите, които опипваше, можеше да са от полза — но продължи да отбира. Твърде много болка я беше споходила в последно време, за да си я причинява сама. Кошът почти беше изпразнен; част от нещата от другата страна на коня трябваше да се преместят, за да се изравни теглото.

— Ако тук някъде има ангреал, Нинив, бих искала да го намеря преди Могедиен да ни потупа по рамото.

Нинив изръмжа кисело, но надникна в плетения кош.

Елейн хвърли на земята третия поред крак от маса — с него ставаха три и никои два не си съвпадаха — и огледа за миг поляната. Всички товарни коне бяха преминали и през Прага вече преминаваха ездитните. Мерилил и останалите Айез Седай вече бяха на седлата и едва скриваха нетърпението си да тръгнат. Пол се суетеще припряно около дисагите на господарката си, но Ветроловките…

Изящни на земята, още по-изящни на палубите на корабите си, те съвсем не бяха непривикнали с коне; Ренайле се опитваше да яхне от погрешната страна, а кроткият дорест кон, избран за нея, танцуваше на бавни кръгове около облечения в ливрея мъж, който стискаше юздите му с една ръка и си скубеше косата с другата от безсилие, мъчейки се да поправи Ветроловката. Двама от конярите се опитваха да повдигнат на седлото Дорайл, която служеше на Надзорничката на вълните на клана Сомарин, докато трети държеше сивата глава на кроткото животно с изопнато лице на човек, който се мъчи да не се разсмее. Райнин беше успяла да се покатери на гърба на един дългокрак кафяв кон, но странно как без краката й да са на стремената или юздите в ръцете, и се въртеше на гърба му, мъчейки се да ги намери. А тези трите като че ли се оправяха най-лесно. Конете цвилеха, подскачаха и въртяха очи, а Ветроловките крещяха ругатни с гласове, които биха надмогнали и най-силната вихрушка. Една от тях събори един от опитващите се да й помогне слуги с юмрук, а други трима коняри се мъчеха да хванат освободилите се и хукнали на воля коне.

И нещо, което бе очаквала да види. Лан стоеше до черния си боен кон Мандарб и местеше очи ту към дърветата, ту към Прага, ту към Нинив. Биргит излезе от гората — клатеше глава — и малко след това от дърветата притича Церил. И той не беше притеснен. Очевидно нямаше нищо, което да може да ги заплаши. И защо трябваше Нинив да бди толкова?

Нинив я гледаше с вдигната вежда.

— Нищо не съм казала — промълви Елейн. Ръката й обгърна нещо дребно, загърнато, в изгнил парцал, който трябваше да е бил бял на цвят. Или кафяв. Веднага разбра какво има вътре.

— Толкова по-добре за теб — изсумтя Нинив. — Не мога да понасям жени, които си пъхат носа в чужди работи. — Елейн го пропусна покрай ушите си и остана доволна, че не й се наложи да си прехапе езика.

След като разви прогнилия парцал, пред очите й се откри малка кехлибарена брошка с форма на костенурка. Поне приличаше на кехлибар. И когато Елейн се отвори за Извора през нея, сайдар нахлу в душата й като буен порой в сравнение с онова, което можеше да привлече сама, без да пострада. Не силен ангреал, но далеч по-добър, отколкото нищо. С негова помощ можеше да борави с два пъти повече Сила, отколкото Нинив, а самата Нинив щеше да го направи още по-добре. Тя отпусна потока, пъхна брошката в кесията на колана си с радостна усмивка и продължи да търси. Щом имаше един, можеше да се намерят и повече. А и след като разполагаше с един, който да изследва, може би щеше да успее да измисли как сама да направи ангреал. Тъкмо това й се искаше. Едва се сдържа да не извади брошката и да не започне да я човърка още тук.

Вандийн, която от известно време попоглеждаше скришом към нея и Нинив, сега сръга коня си към тях и скочи на земята.

— Предпазлива си — каза Вандийн на Елейн, — и това е много добре. Но може би ще е още по-добре да оставиш тези неща на мира, докато не бъдат прибрани в Кулата.

Устните на Елейн се свиха. В Кулата? За да ги проучи някоя друга, това искаше да й каже. Някоя по-възрастна и уж по-опитна.

— Знам какво правя, Вандийн. В края на краищата аз съм правила тер-ангреали. Никоя сред живите не е правила такова нещо. — Беше показала основите на няколко Сестри, но допреди да тръгне за Ебу Дар нито една не бе успяла да схване хитринката.

Възрастната Зелена кимна и плесна с юздите облечената си в ръкавица длан.

— Мартайн Джаната също знаеше какво прави, доколкото разбирам — подхвърли тя небрежно. — Тя беше последната Сестра, заела се сериозно да изучава тер-ангреалите. Прави го почти четиридесет години, почти от деня, в който спечели шала. И също внимаваше много, поне така разправяха. А после един ден слугинята й я намери изпаднала в несвяст на пода. Отгорена. — Макар и изречени съсем небрежно, думите й биеха като шамари. Гласът й обаче не се промени и на косъм. — Стражникът й умря от удара. Нещо съвсем обикновено в такива случаи. Когато след три дни Мартайн се съвзе, не можеше да си спомни над какво точно е работила. Не можеше да си спомни нищо. Това беше преди повече от двадесет и пет години и оттогава никоя не се е осмелявала да пипа тер-ангреалите, които бяха в стаите й. В бележките й се споменаваше за всички тях, и всички уж бяха безопаснички, невиннички, дори дреболийки, но… — Вандийн потръпна.

Елейн извърна очи към Биргит и видя, че и тя я гледа замислено. Не й беше нужно да види угриженото й лице — огледалното му отражение кротуваше в малкото кътче на ума й, което беше самата Биргит. Биргит усещаше нейното притеснение, както и тя тревогата на Биргит, докато в един момент ставаше трудно да разбереш кое на кого е. Тя рискуваше много повече от самата себе си. Но наистина знаеше какво прави. Във всеки случай, повече от всички други. А и дори да не се появеше някой Отстъпник, все пак имаха нужда от всички ангреали, които можеше да намери.

— И какво стана с Мартайн? — тихо попита Нинив. — След това, искам да кажа. — Рядко й се случваше да чуе, че някой е пострадал, без да поиска да го Цери; искаше да Изцери всичко и всекиго.

Вандийн направи гримаса. Макар сама да беше отворила въпрос за Мартайн, Айез Седай не обичаха да говорят за жени, които са били отгорени или усмирени.

— Изчезна, след като се оправи достатъчно, че да може да се измъкне от Кулата — отвърна тя. — Важното, което трябва да се запомни, е, че беше много предпазлива, и се отнасяше към всеки тер-ангреал така, сякаш всеки следващ път може да направи нещо друго. Дори с онзи, който прави плата за плащовете на Стражниците, а никоя досега не е могла да го накара да направи нещо друго. Предпазлива беше, но това изобщо не й помогна.

Нинив сложи ръка на почти опразнения вече кош.

— Може би наистина трябва да…

— Неееее! — изкрещя Мерилил.

Елейн моментално се обърна към нея и инстинктивно се отвори отново през ангреала, едва съзнавайки нахлуващия в Нинив и Вандийн сайдар. Сиянието на Силата грейна около всяка жена на поляната, която можеше да прегърне Извора. Мерилил се беше изпънала напред на седлото си с облещени очи и с ръка, протегната към Прага. Елейн се намръщи. Там нямаше нищо освен Авиенда и последните четирима Стражници, които се оглеждаха за неведомата заплаха с полуизвадени мечове. А после видя какво прави Авиенда и за малко да изтърве сайдар от изненада.

Прагът затрепери, докато Авиенда внимателно разплиташе сплита, който го беше създал. Потръпна и се заогъва, краищата му се люшнаха. Последните потоци се отвързаха и вместо да примигне и да изчезне, отворът заблещука и гледката към двора на конюшнята зад него заглъхна и се изпари като мъгла под слънцето.

— Невъзможно! — отрони невярващо Ренайле. Смаяно мърморене се надигна откъм групата на Ветроловките. Родственичките зяпаха Авиенда и устните им мърдаха беззвучно.

Явно, че беше възможно, но едно от първите неща, които бяха казали на Елейн като новачка, бе, че никога, ама никога, при никакви обстоятелства не може да опитва това, което Авиенда току-що беше направила. Да разплетеш потоците на един сплит, на който и да е сплит, вместо просто да го оставиш да се разсипе, не можеше да бъде направено, без това да предизвика неизбежно бедствие. Неизбежно.

— Глупаво момиче! — викна Вандийн. Очите й мятаха мълнии. — Ти разбираш ли какво щеше да направиш за малко? Само една грешка — една-едничка! — и никой не може да каже в какво ще се отплесне сплитът и какво ще причини! Можеше напълно да унищожиш всичко на сто крачки околовръст! На петстотин! Всичко! Можеше да се отгориш и да…

— Наложи се — сряза я Авиенда. Сред яхналите конете си Айез Седай се надигна врява, но тя ги изгледа ядосано и извиси глас. — Знам за опасностите, Вандийн Намел, но се наложи. И това ли не можете да го правите, Айез Седай? Мъдрите казват, че всяка жена може да го научи, ако бъде научена, някои жени по-добре, други по-зле, но всяка, стига да може да отличи едно везмо от друго. — Дори не им се озъби. Почти.

— Това не ти е везмо, момиче! — ревна Мерилил. — Каквото и уж обучение да си получила при своя народ, явно не разбираш с какво си играеш! Ще ми обещаеш, не, ще ми се закълнеш, че няма повече да правиш това!

— На тази името й трябва да се запише в книгата на новачките — заяви твърдо Сарейта, поглеждайки сърдито иззад Купата, която продължаваше да стиска пред гърдите си. — Винаги съм го казвала. Трябва да влезе в книгата.

— Това може и да не е нужно засега — каза Аделиз, — но ти трябва да се оставиш да те водим, Авиенда. — Тонът на Кафявата сестра беше много по-кротък от останалите, но все пак това не беше предложение.

Преди около месец Авиенда сигурно щеше да повехне от цялото това неодобрение на Айез Седай, но не и сега. Елейн побърза да се мушне между конете преди приятелката й да е решила да използва ножа, чиято дръжка беше започнала да гали обичливо. Или да направи нещо още по-лошо.

— Може би някоя все пак ще се сети да попита защо е сметнала, че е необходимо — каза тя и прегърна Авиенда през раменете колкото за да я утеши, толкова и за да задържи ръцете й.

Авиенда почти не я включи в озадачения поглед, с който изгледа другите Сестри.

— Това не оставя утайка — отвърна тя търпеливо. Прекалено търпеливо. — Утайки от толкова голям сплит може да се разчетат и след два дни.

Мерилил изсумтя твърде шумно за крехкото си телце.

— Това е рядък Талант, дъще. Нито Теслин, нито Джолайн го притежават. Или ще ми кажеш, че всички вие, айилските дивачки можете да го научите?

— Малцина го могат — призна спокойно Авиенда. — Но аз съм от тях. — Това предизвика малко по-различни погледи, включително и от страна на Елейн. Талантът наистина беше рядък. Тя сякаш не го забеляза. — Да не би вие да твърдите, че никой от Сенкодушите не го може? — продължи тя. Стегнатото й рамо под ръката на Елейн показваше, че съвсем не е спокойна. — Нима сте толкова глупави, че да оставяте дири, по които да може да ви последва врагът? Всеки, който може да отличи утайката, може да направи Праг до това място.

Това щеше да изисква голяма сръчност, много голяма сръчност, но предположението беше достатъчно, за да накара Мерилил да примигне. Аделиз отвори уста и веднага я затвори, без нищо да каже, а Вандийн се навъси замислено. Сарейта просто изглеждаше притеснена. Че можеше ли някой да каже какви Таланти притежават Отстъпниците и какви умения?

Странното беше, че цялата ярост се изцеди от Авиенда. Очите й се сведоха и раменете й се отпуснаха.

— Може би не трябваше да поемам такъв риск — промърмори тя. — Но при този мъж, който ме гледаше, не можех да мисля ясно, а когато изчезна… — Самочувствието й отчасти се възвърна, но не напълно. — Не мисля, че един мъж може да разчете сплитовете ми — обърна се тя към Елейн, — но ако беше някой от Сенкодушите, или дори онзи голам… Сенкодушите знаят много повече от нас. Ако съм сгрешила, имам голям тох. Но не мисля, че сгреших. Не мисля.

— Какъв мъж? — попита Нинив настоятелно. Шапката й се беше килнала на една страна, докато се беше провирала между конете, и това, заедно с намръщения поглед, който насочваше към всяка поред, й придаваше вид на жена, готова за свада. Сигурно беше. Конят на Кареане случайно я бутна с рамо и тя плесна с опакото на дланта си синкавата му муцуна.

— Някой слуга ще да е бил — отвърна пренебрежително Мерилил. — Каквито и заповеди да им е дала Тилин, алтарските слуги правят каквото си искат. Или е бил синът й; това момче е много любопитно.

Другите Сестри около нея закимаха, а Кареане каза:

— Отстъпник едва ли е щял да стои и само да гледа. Ти сама го каза. — Потупваше коня си по шията и се мръщеше укорително на Нинив — Кареане беше една от онези, които се отнасяха към коня си с обич, каквато повечето хора отдават на бебенцата си — мръщеше се на Нинив, а тя възприе думите й като лична обида.

— Може и слуга да е бил, може и Беслан да е бил. Кой знае. — Сумтенето й показа, че не го вярва, или може би искаше Сестрите да повярват, че не го вярва; тя можеше направо в лицето да ти каже, че си сляпа идиотка, но ако друг някой ти го кажеше, щеше да започне да те защитава, докато прегракне. Разбира се, изглежда, още не можеше да реши дали Авиенда й харесва, но определено не харесваше по-възрастните Айез Седай. Придърпа ядосано шапката си и ги помете с поглед, след което ги додбра отново. — Дали е бил Беслан, или Тъмния, няма какво да се мотаем повече тук. Трябва да се приготвим и да тръгваме към фермата. Е? Размърдайте се де! — Тя плесна рязко с ръце и дори Вандийн леко бе стресна.

Малко неща за довършване им бяха останали, след като Сестрите издърпаха конете си настрани. Лан и другите Стражници не бяха стояли със скръстени ръце, след като се бяха уверили, че няма опасност. Част от слугите се бяха върнали през Прага преди Авиенда да го премахне, но останалите стояха с трите дузини товарни животни и току поглеждаха към Айез Седай — явно се чудеха какви ли чудеса има още да им поднесат. Всички Ветроловки бяха яхнали конете си, макар и непохватно; и стискаха юздите, сякаш очакваха всеки момент животните да хукнат или да полетят във въздуха може би. Същата картинка представляваше и Плетящия кръг. Испан, все още закачулена, бе овързана на едно седло като чувал. Тя просто нямаше как да бъде оставена да седи изправена на седлото си, но дори очите на Сумеко се опулваха всеки път, щом се извърнеха към нея.

Нинив се оглеждаше ядосано и изглеждаше готова да се накара на всеки да вземе да свърши това, което вече е свършил, но това трая само докато Лан не й връчи юздите на ниската й кафява кобила. Тя непреклонно беше отхвърлила много по-добрия кон, който Тилин й беше предложила в дар. Ръката й трепна, щом докосна ръката на Лан, и лицето й смени цвета си, докато преглъщаше гнева, който се канеше да излее. А когато той събра ръце, та тя да стъпи на тях и той да я вдигне, го изгледа, сякаш се чудеше какво ли е намислил, а после отново се изчерви, щом той я надигна и я подхвърли на седлото. Елейн само поклати глава. Надяваше се, че няма да се видиоти толкова, когато се омъжи. Стига да се омъжеше, разбира се.

Биргит доведе сребристосивата й кобила и жълто-кафявия кон, който трябваше да язди Авиенда, но изглежда, усети, че Елейн иска да си поговори с Авиенда насаме. Кимна, все едно че Елейн й го каза, метна се на коня си и го подкара към чакащите я Стражници. Те я посрещнаха с кимания и започнаха да обсъждат нещо. По погледите, които мятаха към Сестрите, това „нещо“, изглежда, се отнасяше за това как да се погрижат по-добре за безопасността на Айез Седай, независимо дали Айез Седай искаха да се грижат за тях, или не. Включително и за нея самата, отбеляза си мрачно Елйн. Но сега нямаше време за това. Авиенда стоеше, стиснала юздите, и поглеждаше животното като новачка, зяпаща камарата мръсни котли в кухнята. Най-вероятно не намираше голяма разлика между ездата и това да търкаш котли.

Елейн нахлузи зелените си ръкавици за езда и небрежно премести Лъвица така, че да скрие двете от очите на другите, след което докосна Авиенда по рамото.

— Може би ще е добре да поговориш с Аделиз или Вандийн — каза тя кротко. Тук трябваше да е много предпазлива, също колкото с някой тер-ангреал. — Те са достатъчно възрастни и знаят много повече, отколкото можеш да предположиш. Трябва да има някаква причина да… имаш тези трудности… с Пътуването. — От това по-меко не можеше да се каже. Авиенда почти се беше провалила отначало в правенето на сплита. Предпазливо. Авиенда беше много по-важна от всеки тер-ангреал. — Те сигурно могат да ти помогнат.

— Как ще могат? — отвърна й вдървено Авиенда. — Та те не могат да Пътуват. Как би могла някоя от тях да знае как да ми помогне? — Изведнъж раменете й се смъкнаха и тя извърна глава към Елейн. В зелените й очи блеснаха сълзи. — Това не е истината, Елейн. Не цялата. Те не могат да ми помогнат, но… Ти си ми почтисестра, имаш право да го знаеш. Те си помислиха, че съм се уплашила от някакъв слуга. Ако помоля за помощ, ще трябва всичко да споделя. Че веднъж съм Пътувала, за да избягам от един мъж, — а в душата си се надявах, че той ще ме догони. Да избягам от него като заек. Да бягам, надявайки се да ме хване. Как бих могла да им споделя такъв срам? Дори наистина да можеха да ми помогнат, как бих могла?

Елейн съжали, че го чу. Частта за хващането поне. Фактът, че Ранд я беше хванал. Сграбчи трошиците ревност, които изведнъж се понесоха в душата й, натика ги в торба и я напъха дълбоко някъде в тила си. И я стъпка няколко пъти с крак — просто за всеки случай. „Започне ли някоя жена да се държи глупаво, огледай се за мъжа.“ Това беше една от любимите поговорки на Лини. Другата беше: „Котетата ти разбъркват преждата, мъжете — ума: за тях това е просто като дишането.“ Тя вдиша дълбоко.

— От мен никой няма да го научи, Авиенда. Ще ти помогна с всичко, което мога. Стига да измисля как. — Не че имаше много за измисляне. Авиенда беше забележително схватлива, щом видеше как се втъкават сплитове, много по-схватлива и от нея дори.

Авиенда само кимна и се покатери тромаво на седлото — със съвсем малко повече изящество от жените на Морския народ.

— Все пак един мъж гледаше, Елейн, и не беше слуга. — Изгледа Елейн право в очите и добави: — Той ме изплаши. — Признание, което сигурно нямаше да направи пред никой друг на този свят.

— Който и да е бил, вече не сме застрашени от него — отвърна Елейн и подкара Лъвица след Нинив и Лан. Сигурно беше бил слуга, но това никога нямаше да го каже, най-малкото на Авиенда. — Сега сме в безопасност, само след няколко часа ще стигнем във фермата на Родството, ще използваме Купата и светът отново ще се оправи. — Е, донякъде. Слънцето като че ли се беше смъкнало по-ниско, отколкото в двора на палата, но тя знаеше, че това е само от въображението й. Поне този път бяха успели да надмогнат Сянката.

* * *

Иззад преградата от бяло ковано желязо Моридин изгледа как последните коне преминаха през Прага, а след тях младата жена и четиримата Стражници. Възможно беше да отнасят някоя вещ, която да му е от полза — някой ангреал, настроен за мъже, да речем — но шансовете за това бяха нищожни. Колкото до останалото, тер-ангреалите най-вероятно щяха да ги избият, докато се мъчат да отгатнат как да ги използват. Самаил беше пълен глупак да рискува да отмъкне сбирка, за която никой не знаеше какво точно съдържа. Но пък Самаил бездруго не беше и наполовина толкова умен, за колкото се мислеше. Той лично никога нямаше да наруши собствените си планове заради жалката възможност да види какви отпадъци от цивилизацията може да намери. Тук го беше довело само любопитството. Обичаше да знае какво другите смятат за важно. Но това тук си беше боклук.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато очертанията на Прага изведнъж започнаха да се огъват и да треперят. Вкаменен, той се втренчи в отвора, който просто… се стопи пред очите му. Никога не си беше позволявал да изрича неприлични ругатни, но няколко такива се оформиха в ума му. Какво беше направила тази жена? Тези диви селяци предлагаха твърде много изненади. Начин за Изцеряване на прерязан от Силата, колкото и несъвършен да беше. Това бе невъзможно! Само че го бяха постигнали. А освен това и Стражниците и връзката, която споделяха със своите Айез Седай… Това го беше узнал много, много отдавна, но всеки път, когато си помислеше, че ги е оценил, тези примитиви разкриваха някакво ново умение, правеха по нещо, за което никой от собствения му Век не беше и сънувал. Нещо, което и върхът на цивилизацията не беше познавал! Какво бе направило това момиче?

— Велики господарю?

Моридин едва извърна глава от прозореца.

— Да, Мадик? — Душата му да е проклета дано, какво бе направило момичето?

Плешивият мъж в зелено-бяло, който се беше шмугнал в стаята, падна на колене. Един от главните слуги в палата, Мадик обикновено излъчваше надута самоувереност — и се опита да я съхрани дори и сега.

— Велики господарю, успях да разбера какво донесоха Айез Седай в палата тази сутрин. Говори се, че са открили голямо имане, скрито от древни времена, злато, скъпоценности и сърцекамък, изделия от Шииота и Еарон, чак от Приказния век. Разправят, че сред тях имало неща, които използват Единствената сила. Казват, че едно от тях можело да управлява времето. Никой не знае къде отиват те, велики господарю. В палата гъмжи от слухове, но десет езика ще ти назоват десет различни места.

Моридин беше извърнал глава и се беше загледал отново към двора, още щом Мадик му заговори. Глупавите приказки за злато и куендияр не го интересуваха. Нищо не можеше да накара един Праг да се държи по този начин. Освен ако… Възможно ли беше наистина да е разплела паяжината? От смъртта той не се боеше. Съвсем хладно прецени вероятността да попадне в обсега на разплитащ се вътък. Разплетен неуспешно. Още една невъзможност, така небрежно показана му от тези…

Нещо в думите на Мадик привлече слуха му.

— Времето ли, Мадик?

— Да, велики господарю. Наричат я Купата на ветровете.

Името не му говореше нищо. Но… тер-ангреал, който да контролира времето… В собствения му Век времето бе регулирано грижливо с помощта на тер-ангреали. Една от изненадите на този Век — и то от по-малките, изглежда — беше, че се намираха хора, които да могат да боравят с времето до степен, изискваща намесата на някой от онези тер-ангреали. Едно такова устройство нямаше да е достатъчно, за да повлияе дори на по-голямата част от един континент. Но какво ли можеха да постигнат с него тези жени? Какво? Ами ако използваха кръг?

Без да мисли, той сграбчи Вярната сила и саа бликна на черни вълни през взора му. Пръстите му се впиха в решетката от ковано желязо пред прозореца; металът простена и се заогъва, не от хватката му, а от нишките на Вярната сила, извлечени от самия Велик властелин, които се увиха около решетката и започнаха да я извиват заедно с извиващата му се от гняв ръка. Великият властелин нямаше да остане доволен. Беше се протегнал от затвора си, за да докосне света достатъчно, колкото да закове сезоните на място. Изгаряше от нетърпение да докосне света още повече, да разбие пустошта, която го държеше прикован, и нямаше да е доволен. Ярост обгърна Моридин, кръв запулсира в ушите му. Само допреди миг му беше все едно къде са заминали тези жени, но сега… Някъде далече оттук. Колкото може по-надалече и по-бързо. Някъде, където ще се чувстват в безопасност. Нямаше смисъл повече да праща Цадик да разпитва, никаква полза да се опитва да изстиска истината от никой тук — едва ли щяха да са толкова глупави, че да оставят тук някой жив, който да знае къде са отишли. Нямаше да е в Тар Валон. При ал-Тор? Или при онази банда бунтовнички Айез Седай? Във всичките тези три места той имаше очи, някои от които дори не съзнаваха, че служат точно на него. Докато не дойдеше краят, всички щяха да му служат. Нямаше да позволи шансът тепърва да се изплъзне от ръцете му и това да провали плановете му.

Внезапно Моридин чу нещо по-различно от барабанния тътен на собствената си ярост. Бълбукане. Извърна любопитен поглед към Мадик и се отдръпна от разливащата се на пода локва кръв. Изглежда, в гнева си беше награбил нещо повече от желязната ограда с пипалата на Вярната сила. Забележително колко много кръв можеше да се изцеди от едно човешко тяло.

Загърби останките на мъжа без съжаление; прецени само, че когато намерят Мадик, ще обвинят за убийството му Айез Седай. Още една малка добавка към хаоса, разрастващ се по света. После раздра дупка в тъканта на Шарката и Отпътува с Вярната сила. Трябваше да намери тези жени преди да са използвали Купата на ветровете. А не успееше ли… Не обичаше да му се месят в грижливо скроените планове. Онези, които го правеха и все още бяха живи, живееха, за да си платят.

* * *

Голамът пристъпи в стаята предпазливо. Ноздрите му жадно трепкаха от миризмата на все оше топлата кръв. Синкавата подутина от изгорялото на бузата му все още пареше като жив въглен. На външност голамът приличаше на строен мъж, малко по-висок от средния ръст за това време, но въпреки това никога не се беше натъквал на някой или нещо, от което да може да пострада. Допреди онзи мъж с медальона. Подобие на усмивка оголи зъбите му. Изпълнено с любопитство, съществото се озърна, но в стаята нямаше нищо освен скършеното тяло върху плочките на пода. И… смътно усещане… за нещо. Не Единствената сила, но нещо, от което… го засърбя, макар и не по същия начин. Любопитството го беше довело тук. Части от решетката на прозореца бяха скършени и извити навътре и настрани. Голамът като че ли си спомни за нещо, от което го беше засърбявало по същия начин, но толкова много от нещата, които помнеше, бяха потънали в мъгла и смътни… Светът се беше променил, както му се струваше, за едно мигване на окото. Имало бе някога един свят, изпълнен с войни и непрестанни убийства, с оръжия, стигащи до целта си на мили разстояние, на хиляди мили, а после той се бе оказал… това. Но голамът не се беше променил. Той все още бе най-опасното оръжие на света.

Ноздрите му отново се разшириха, въпреки че съществото проследяваше онези, които могат да преливат, не по мириса. Тук долу беше използвана Единствената сила, а и на няколко мили на север. Да я последва ли, или не? Мъжът, който го бе наранил, не беше с тях; беше се уверил в това преди да напусне убежището си. Онзи, който го командваше, искаше смъртта на този мъж, който го бе наранил, навярно точно толкова, колкото и смъртта на жените, но жените бяха по-лесната плячка. Жените освен това бяха назовани по име и засега поне го държаха в подчинение. През цялото си съществуване голамът бе принуждаван да се подчинява на едно или друго човешко същество, но умът му пазеше дълбоко представата за неподчинение. Трябваше да проследи жените. Искаше да ги проследи. Мигът на смъртта, когато усетеше как способността да се прелее изчезва заедно със самия живот, му носеше екстаз. Възторг. Но беше и гладен освен това, а време нямаше. Където и да бяха побегнали, можеше да ги проследи.

Съществото се разля до смачканото тяло и започна да се храни. Прясната топла кръв беше необходимост, но най-вкусна беше човешката кръв.