Робърт Джордан
Пътят на кинжала (13)

Глава 12
Нови съюзи

Грендал съжаляваше, че сред вещите, които беше пренесла от Иллиан след смъртта на Самаил, не се намери дори един най-обикновен копир. Този Век в много отношения се бе оказал ужасен, примитивен и лишен от всякакви удобства. Макар да я устройваше в някои отношения. В голямата бамбукова клетка в другия край на помещението стотина ярко оперени птички чуруликаха мелодично, почти толкова красиви в многоцветното си пърхане, колкото двамата й любимци в прозрачните роби, които чакаха кротко от двете страни на вратата с приковани в нея очи, жадуващи да й доставят удоволствие. Маслените светилници, макар да не хвърляха толкова светлина, колкото светлинните глобуси, усилени от големите стенни огледала по стените, създаваха някаква варварска пищност под люспестата като тяло на риба позлата на тавана. Щеше да е хубаво да можеше само да изрече думите, но всъщност нахвърлянето им върху хартия със собствената й ръка й предлагаше удоволствие, съпоставимо с онова, което изпитваше, когато седнеше да порисува. Писмото на този Век бе съвсем просто и да се научи да имитира нечий почерк се бе оказало също толкова елементарно.

Тя се подписа със замах — не със собственото си име, разбира се — и посипа с пясък дебелия лист, после го сгъна и го подпечата с един от пръстените с гербове, красиво подредени върху писалищната й маса. Ръката и мечът на Арад Доман се впечатаха в разкривения кръг синкавозелен восък.

— Отнеси това на лорд Итуралд колкото може по-бързо — каза тя — и му предай само каквото ти казах.

— Толкова бързи, колкото конете могат да ме отведат, милейди. — Назран се поклони, след като взе писмото, и погали с пръст тънките си черни мустачки, извити над победоносната усмивка. С квадратно лице, мургав и в добре скроено синьо палто, той беше чаровен. Но не съвсем достатъчно чаровен. — Получил съм това от лейди Туаа, която е починала от раните си, след като ми е казала, че е куриерка на Алсалам и е била нападната от един Сив.

— Погрижи се да има човешка кръв по него — напомни му тя. Съмняваше се, че някой в днешни времена може да отличи човешка кръв от друга някаква, но се беше натъквала вече на твърде много неприятни изненади, за да рискува ненужно. — Достатъчно, за да изглежда достоверно. Не е нужно да разваляш написаното.

Черните му очи се плъзнаха топли по нея, докато се покланяше отново, а после той се изправи и забърза към вратата — ботушите му затропаха по бледожълтия мраморен под. Не забеляза слугите, приковали предани погледи в нея, или поне се престори, че не ги вижда, макар да беше някога приятел на младия мъж. Съвсем малка щипка Принуда беше направила Назран също толкова ревностен да й се подчинява колкото тях и при това да е сигурен, че би могъл отново да вкуси от чаровете й. Тя се изсмя тихо. Е, той вярваше, че ги е вкусвал; още малко по-хубавичък да беше, и щеше да ги вкуси наистина. Разбира се, тогава щеше да е безполезен за каквото и да било друго. Сега щеше да язди конете си до смърт, за да се добере час по-скоро до Итуралд, и ако това послание, съставено уж от близката братовчедка на Алсалам и уж изпратено от самия крал, със Сиви, опитали се да го спрат, не удовлетвореше заповедта на Великия властелин да се увеличи хаосът, значи нищо друго не можеше да я удовлетвори повече, освен може би само белфир. А щеше да помогне и на собствените й цели също толкова добре. На собствените й цели.

Ръката на Грендал се пресегна към единствения пръстен на масата, който не беше с герб — най-обикновена златна халка, толкова малка, че ставаше само на кутрето й. Приятна изненада се беше оказало, че сред вещите на Самаил се намери и ангреал, настроени за жени. Добре че беше имала време изобщо да намери нещо полезно преди ал-Тор и онези палета, наричащи се Аша’ман, да започнат да влизат и излизат от покоите на Самаил в сградата на Великата зала на Съвета. И бяха прибрали всичко, което тя не беше отнесла. Опасни палета, всички, и особено ал-Тор. А тя не искаше да рискува някой да прокара чертата от Самаил към нея. Да, трябваше да пришпори плановете си по-бързо и да се разграничи от провала на Самаил.

Изведнъж в другия край на стаята се появи вертикална сребрист резка, ярка на фона на тъмните гоблени, висящи между позлатените огледала, и високо проехтя кристален звън. Веждите й се вдигнаха изненадано. Някой, изглежда, още помнеше изисканите порядки на един по-цивилизован Век. Изправена, тя напъха със сила простата златна халка до рубинения пръстен на кутрето си и прегърна сайдар през нея, след което заплете паяжината, която щеше да изкънти ответния ек на онзи, който искаше да си отвори Праг. Ангреалът не й предложи много, но всеки, който си мислеше, че знае истинската й мощ, можеше да се изненада неприятно.

Прагът се разтвори и през него предпазливо пристъпиха две жени, облечени в почти еднакви червено-черни копринени рокли. Могедиен поне запристъпва внимателно, тъмните й очи зашариха, оглеждайки се за клопки, и дланите й загладиха широките й поли; след миг Прагът примигна и се стопи, но тя не пусна сайдар. Разумна бдителност, въпреки че Могедиен винаги прекаляваше с това. Грендал също не пусна Извора. Спътничката на Могедиен, ниска млада жена с дълга сребриста коса и живи сини очи, се оглеждаше хладно и само веднъж насочи погледа си към Грендал. Държеше се така, сякаш е принудена да изтърпи компанията на обикновени дворцови слуги и е решила да не обръща внимание на присъствието им. Глупаво момиче, решило да подражава на Паяка. Червеното и черното не подхождаха на косата и очите й, а и можеше да се възползва по-добре от толкова впечатляващата си гръд.

— Това е Циндейн, Грендал — каза Могедиен. — Ние… работим заедно. — Не се усмихна, щом спомена името на високомерната млада жена, но на Грендал й стана весело. Хубаво име заедно повече от хубаво момиче, но какъв ли каприз на съдбата беше накарал една майка в днешно време да даде на дъщеря си име, означаващо „Последен шанс“? Лицето на Циндейн си остана хладно и гладко, но очите й пламнаха. Красива кукличка, издялана от лед, със скрити вътре огньове. Изглежда знаеше значението и то не й харесваше.

— Какво те води тук с приятелката ти, Могедиен? — запита Грендал. Паяка беше последната, която бе очаквала да излезе от сенките. — Не се бой да говориш пред слугите ми. — Даде знак и двамата до вратата се смъкнаха на колене и опряха лица в пода. Нямаше чак да умрат под височайшата й заповед, но почти.

— Какво интересно можеш да намираш в тях, след като унищожаваш всичко, което може да е интересно? — попита я Циндейн и я изгледа надменно. Изправила се беше, борейки се за последното косъмче от дребния си ръст. — Знаеш ли, че Самаил е мъртъв?

Грендал запази лицето си гладко — но с известно усилие. Предположила беше, че това момиче е някоя Приятелка на Мрака, взета от Могедиен да й върши черната работа, сигурно никоя благородничка, въобразяваща си, че титлата й има някакво значение, но сега, когато се озова по-близо… Момичето бе по-могъщо в Единствената сила дори от нея! Дори в собствения й Век това беше необичайно сред мъжете и съвсем рядко сред жените. Още в същия миг, инстинктивно, промени решението си да отрича за каквато и да е връзка със Самаил.

— Подозирах — отвърна тя и се усмихна фалшиво на Могедиен над главата на младата жена. Колко ли знаеше? Откъде Паяка беше намерила момиче толкова по-силно от нея и защо го беше взела със себе си? Могедиен винаги беше проявявала ревност към всеки по-силен. И към всеки, който я превъзхожда в каквото и да било друго. — Той ме навестяваше напоследък, молеше ме за помощ в налудничавите си планове. Никога не му отказвах направо — знаеш що за човек е Самаил, опасно е да му отказваш. Идваше редовно през няколко дни, а когато престана, реших, че му се е случило нещо ужасно. Кое е това момиче, Могедиен? Забележителна находка.

Младата жена пристъпи още по-близо и я изгледа с очи като сини пламъци.

— Каза ти се името ми. Това е всичко, което трябва да знаеш. — Младата жена знаеше, че говори с една от Избраните, и въпреки това тонът й остана леден. Предвид мощта й, не беше най-обикновена Приятелка на Мрака. Освен ако не беше безумна. — Забелязала ли си какво става с времето, Грендал?

Грендал изведнъж осъзна, че Могедиен е оставила само момичето да говори. И че е някак разколебана и изпълнена с безсилие.

— Предполагам, че не си дошла, за да ми съобщиш за смъртта на Самаил, Могедиен — каза Грендал рязко. — Или за да си говорим за времето. Знаеш, че рядко излизам навън. — При тази липса на ред, природата се държеше необуздано. В тази стая дори прозорци нямаше, както и в повечето, които обитаваше. — Какво искаш? — Тъмнокосата жена запристъпва странично покрай стената; сиянието на Единствената сила все още я обгръщаше. Грендал леко се отмести, за да държи и двете в полезрението си.

— Грешиш, Грендал. — Пълните устни на Циндейн се извиха в ледена усмивка, — От двете водачката съм аз. Заради последните й грешки, Моридин не гледа с добро око на Могедиен. — Могедиен стрелна среброкосата нисичка жена с навъсен поглед, по-красноречив от всяко изречено потвърждение. Изведнъж големите очи на Циндейн се разшириха още повече, тя изохка и потръпна.

Погледът на Могедиен стана злобен.

— Водиш засега — изръмжа тя. — Мястото ти в очите му не е много по-добро от моето. — След което и тя се сепна и потрепера, прехапвайки устни.

Какво й разиграваха? Чистата омраза между двете изглеждаше искрена. Така или иначе, скоро щеше да види дали ще им хареса нейната игра. Грендал несъзнателно потри длани, отри ангреала на пръста си и пристъпи до един стол, без да сваля очи от двете. Сладостта на изливащия се в нея сайдар й носеше утеха. Не че имаше нужда от утешение, но тук ставаше нещо странно. Високият стол, пищно гравиран и позлатен, приличаше на трон, макар да не се отличаваше по нищо от останалите столове в стаята. Подобни неща въздействаха дори на най-изкусните, на равнища, които никога не можеха да осъзнаят.

Тя приседна, облегна се назад с кръстосани крака, с едното стъпало подритващо небрежно — самата картинка на безгрижно спокойствие — и заговори с отегчен глас.

— Щом ти си водачката, дете, кажи ми, когато този човек, наричащ себе си „Смърт“ е в кожата си, кой е той? Какво е?

— Моридин е Не-блис. — Спокоен, студен и нагъл глас. — Великият властелин е решил, че е време и ти да започнеш да служиш на Не-блис.

Грендал рязко се изправи.

— Това е нелепо! — Не можа да прикрие гнева в гласа си. — Човек, за когото дори не съм чувала, е посочен за регент на Великия властелин на Земята? — Нищо против нямаше, когато другите се опитваха да я разиграват — винаги намираше начин да обърне собствените им замисли срещу тях самите, — но Могедиен, изглежда, я взимаше за малоумна! Не се съмняваше, че Могедиен насочва това безочливо момиче. — Служа на Великия властелин и на себе си, на никой друг! Мисля, че е време двете да си ходите, веднага, и да разигравате игричката си някъде другаде. Пред Демандред сигурно ще може да мине. Или пред Семирага. И внимавайте как ще прелеете на тръгване. Заложила съм няколко завърнати паяжини, не вярвам да ви хареса, ако задействате някоя от тях.

Това си беше лъжа, макар и съвсем правдоподобна, затова тя се слиса, когато Могедиен изведнъж преля и всички лампи в стаята угаснаха. Грендал моментално се хвърли встрани от стола, за да не е там, където я бяха видели за последно, и също преля в движение, заплитайки паяжина от светлина, увиснала от другата страна, чисто бяла сфера, която хвърли зловещи сенки из стаята. И ясно показа двете. Без колебание тя отново преля, извличайки всичката възможна сила през малкия пръстен. Нямаше нужда от всичко това, дори от повечето, но искаше да използва всяко свое предимство. Ще я нападат, така ли? Мрежата на Принуда се стегна над двете преди да са успели дори да помръднат.

Затегнала бе мрежите силно, само заради яда си, почти толкова силно, че да ги наранят, и жените останаха неподвижни и я зяпнаха с благоговение, просмукани от възхита и любов. Тя щеше да ги командва сега. Ако им кажеше да си прережат гърлата, щяха да го направят. Грендал изведнъж забеляза, че Могедиен вече не прегръща Извора. Толкова много Принуда, изглежда, я беше стреснала и го беше изтървала. Слугите при вратата, естествено, не мръднаха.

— Сега — каза тя — ще отговорите на въпросите ми. — А имаше много въпроси, особено кой е този непознат й Моридин и откъде се е пръкнала тази Циндейн, но един най-много възбуждаше любопитството й. — Какво се надяваше да спечелиш с това, Могедиен? Мога да реша да затегна около теб тези паяжини. Така ще продължиш играта си, служейки на мен.

— Не, моля те — простена Могедиен и закърши ръце. Дори заплака! — Ще убиеш всички ни така! Моля те, трябва да служиш на Не-блис! Затова дойдохме. Да те въведем в служба на Моридин. — Лицето на среброкосата жена бе като сянка на ужас под смъртнобледата светлина; тя дишаше с мъка и едрата й гръд се надигаше и спускаше тежко.

Изведнъж притеснена, Грендал отвори уста. С всеки изминал миг всичко това й се струваше все по-нелепо. Тя отвори уста… Единствената сила изчезна от нея и чернотата отново изпълни стаята. Затворените в клетката птици зачуруликаха в паника и забиха изплашено криле в бамбуковите решетки. Зад нея изхриптя глас, като стриващ се на прах камък.

— Великият властелин помисли, че може и да послушаш думите им, Грендал. Времето, в което можеше да вървиш по своя си път, отмина. — Топка от… нещо… се появи във въздуха, като смъртно черно кълбо, но стаята се изпълни със сребристо сияние. Огледалата не светнаха — твърде бледи изглеждаха на тази светлина. Птиците замлъкнаха. Грендал някак разбра, че са замръзнали от ужас.

Зяпна в застаналия по средата на стаята необичайно висок мърдраал, с бледо, безоко лице и облечен по-черно от кълбото. Появата му трябваше да е причината да не усеща Извора, но това беше невъзможно! Освен ако… Откъде бе дошла тази странна сфера от черна светлина, ако не от съществото? Никога не бе изпитвала страх от погледа на мърдраал, не и в същата степен, но сега ръцете й се вдигнаха сами и се наложи насила да ги удържи да не покрият лицето й. Хвърли поглед към Могедиен и Циндейн и се дръпна назад. Бяха заели същата поза като слугите й, свити на колене, с глави на пода — кланяха се на мърдраала!

— Ти си пратеник на Великия властелин? — попита Грендал плахо.

Никога не беше чувала за такова нещо — Великият властелин да изпраща посланието си по мърдраал, но… Могедиен си беше страхливка, но все пак една от Избраните, и въпреки това се беше проснала на пода също така усърдно, както момичето. А и тази светлина! Грендал усети, че й се дощя роклята й да не беше срязана толкова. Глупаво, разбира се; апетитът на мърдраалите към жени беше добре известен, но тя все пак беше една от… Тя отново погледна Могедиен.

Мърдраалът се плъзна покрай нея като змия, сякаш изобщо не я забелязваше. Дългият му черен плащ висеше, несмущаван от движението му. Агинор бе решил тези същества да не бъдат в реалния свят съвсем като всичко останало; нарекъл го бе „леко извън фаза с времето и реалността“, каквото и да означаваше това.

— Аз съм Шайдар Харан. — Мърдраалът се спря до слугите, наведе се и ги стисна за вратовете, с по една ръка всеки. — Когато говоря, можеш да смяташ, че чуваш гласа на Великия властелин на Мрака. — Пръстите му стиснаха до удивително гръмкия звук на скършена кост. Младият мъж се сбърчи конвулсивно и издъхна; младата жена просто се отпусна. Мърдраалът се изправи над двете тела. — Аз съм ръката му в този свят, Грендал. Когато стоиш пред мен, стоиш пред него.

Грендал го обмисли внимателно, макар и без да се бави. Беше уплашена — чувство, което бе свикнала да внушава у другите, но знаеше как да държи страха си под контрол. Макар да не бе командвала армии като някои от останалите, хазартът не й беше чужд и не беше от страхливите, но всичко това бе повече от чиста заплаха. Могедйен и Циндейн продължаваха да стоят коленичили и с чела, опрени на мраморния под, Могедиен дори трепереше. И Грендал повярва на този мърдраал. Или на онова, което беше той в действителност. Великият властелин наистина бе решил да се намеси по-пряко в събитията, както се бе бояла. И ако беше научил за заговора й със Самаил… Ако изобщо бе решил да се намеси, то беше точно това. Да се обзалага, че не е узнал, щеше да е глупав облог.

Тя коленичи плавно пред мърдраала.

— Какво ще ми възложиш да направя? — Гласът й си бе запазил силата. Необходимата гъвкавост не беше проява на страх. Онези, които не се огъваха пред Великия властелин, биваха огъвани. Или прекършвани. — Трябва ли да те наричам „Велики господарю“, или предпочитал друга титла? Не бих се чувствала удобно да наричам дори ръката на Великия властелин така, както бих наричала него.

Смайващо, мърдраалът се разсмя. Прозвуча като пукащ лед. Мърдраалите никога не се смееха.

— Ти си по-смела от повечето. И по-умна. Шайдар Харан ще ти стига. Стига да не забравяш кой съм. Стига да не позволяваш на смелостта си да надвишава прекалено страха ти.

Докато съществото й възлагаше заповедите си, тя си мислеше за този Моридин; трябваше и да се пази от Могедиен и може би и от Циндейн, за да не се опитат да й отмъстят за краткото използване на Принуда; съмняваше се, че момичето щеше да се окаже по-снизходително от Паяка. Реши да премълчи за писмото, което бе изпратила на Родел Итуралд. Нищо от това, което й се каза, не показваше, че по някакъв начин е разочаровала Великия властелин, и положението все още можеше да се промени. Моридин, който и да беше той, можеше и да е Не-блис днес, но винаги имаше утре.

* * *

Хванала се здраво в друсащата се карета на Арилин, Кацуан придърпа едното кожено перденце на прозорчето достатъчно, за да може да надникне навън. Лек дъждец ромонеше над Кайриен от сиво небе, пълно с бушуващи облаци и силни, вихрещи се ветрове. Не само небето бе изпълнено с вятър. Вихри полюшваха каретата не по-малко от собственото й движение напред. Капчици, студени като лед, ужилиха дланта й. Ако въздухът се захладеше още малко, щеше да завали сняг. Тя придърпа още по-плътно вълнената си пелерина; доволна беше, че я намери пъхната най-отдолу в дисагите.

Стръмните плочести покриви на града и настланите с камък улици блестяха от влагата и макар дъждът да не беше силен, малцина се осмеляваха да се изправят срещу силните ветрове. Някаква жена, подкарала волска кола с дълъг остен, крачеше търпеливо като вола си, но повечето хора минаваха сгушени плътно в наметалата си, вдигнали качулки, и припряно се от местваха от пътя на носилките, над които плющяха коравите цон. И други освен жената с вола не виждаха причина да бързат. Насред улицата някакъв извисяващ се над околните айилец стоеше зяпнал към небето в неверие, докато ситнежът го мокреше, така погълнат, че една улична крадла сряза връвта на кесията на колана му и побягна незабелязана от жертвата си. Жена, чиято пищно накъдрена и прибрана на висока купчина коса я издаваше, че е знатна дама, крачеше бавно покрай уличното платно и пелерината й плющеше от вятъра. Това може би беше първия път, в който бе излязла да походи пеш по улиците, но тя се смееше под дъжда, стичащ се по бузите й. На прага на един дюкян за благовония продавачката се взираше безутешно — днес търговията й нямаше да върви много. Повечето улични амбуланти се бяха изпокрили по същата причина, но неколцина все още приканяха обнадеждено на висок глас желаещи топъл ментов чай и банички с месо от сергиите под саморъчно опънатите платнища. Макар че всеки, който се осмелеше в тези дни да си купи месна баничка по улиците, щеше да си заслужи болките в корема.

От една уличка притичаха две безпризорни псета, с вкочанени крака и настръхнала козина, залаяха и заръмжаха към каретата. Кацуан пусна перденцето. Кучетата, изглежда, познаваха жените, можещи да преливат, също толкова лесно, колкото и котките, но кучетата, изглежда, смятаха жените за котки, макар и неестествено големи. Двете жени, седящи срещу нея, продължаваха разговора си.

— Прощавай — говореше Дайгиан, — но логиката е неумолима. — Тя сведе глава извинително и лунният камък, висящ на тънката сребърна верижка в косата й, се люшна над челото й. Пръстите й загалиха белите шарки по тъмната й пола и тя заговори бързо, сякаш се боеше да не я прекъснат. — Щом приемаш, че задържането на жегата беше работа на Тъмния, то промяната трябва да е причинена от някой друг фактор. Той едва ли би се умилостивил. Може би ще кажеш, че е решил да замрази света или да го удави, наместо да го свари, но защо? Ако жегата бе продължила до пролетта, мъртвите щяха вече да надвишат броя на живите не по-малко, отколкото ако вали сняг посред лято. Следователно е логично тук да е задействала нечия друга ръка. — Свенливостта на пълничката жена понякога изглеждаше престорена, но логиката й беше непоклатима според Кацуан. Жалко само, че не знаеше чия е тази ръка и какво цели.

— Мир! — промърмори Кумира. — Бих предпочела трошица сигурно доказателство пред сто оки от вашата логика на Бялата Аджа. — Тя самата беше Кафява, макар и не толкова отдадена на техните слабости. Жена с чар, с къса прическа, Кумира беше здравомислеща и практична, проницателна наблюдателка, и никога не потъваше в толкова дълбок размисъл, че да престане да забелязва живия свят около себе си. Още щом го изрече, Кумира потупа Дайгиан по коляното и се усмихна, при което остротата на сините й очи се замени с топлота. Шиенарците общо взето бяха учтиви хора и Кумира се стараеше да не обижда. Поне неволно. — Ти по-добре помисли какво можем да направим за Сестрите, задържани от айилките. Зная, че ако някоя е способна да измисли решение, това си ти.

Кацуан изсумтя.

— Те си заслужават това, което търпят.

На нея самата не й бяха позволили да се доближи до айилските шатри, нито на някоя от спътничките й, но някои от глупачките, положили клетва пред ал-Тор, се бяха осмелили да отидат в просторния стан и се бяха върнали пребледнели и разкъсвани между гнева и желанието да повърнат. Обикновено и тя щеше да побеснее заради такава гавра с достойнството на Айез Седай, независимо от обстоятелствата; не и сега обаче. За да постигне целта си, беше готова да пробяга по всички улици на Тар Валон гола. Как можеше да се тревожи за неудобствата на жени, които можеха за малко да провалят всичко?

Кумира отвори уста да възрази, макар да знаеше какво изпитва, но Кацуан продължи, спокойно, но неумолимо.

— Може би ще пореват достатъчно, за да се отплатят за кучешкото бъркано, в което превърнаха всичко, но се съмнявам. Сега не са в ръцете ни, а и да бяха, аз самата сигурно щях да ги дам на айилките. Забрави ги, Дайгиан, и съсредоточи брилянтния си ум върху следата, която ти посочих.

Бледите бузи на кайриенката се изчервиха от комплимента. Слава на Светлината, че се държеше така само сред Сестри. Кумира остана да седи смълчана, с много гладко лице и с ръце в скута. Сега можеше и да е смирена, но нищо не можеше да смири Кумира за дълго. Двете бяха най-подходящата двойка, от която Кацуан имаше нужда днес.

Каретата се наклони, щом екипажът се заизкачва нагоре до дългата рампа, отвеждаща до Слънчевия палат.

— Помнете какво ви казах — предупреди ги тя твърдо. — И внимавайте!

В отговор двете промърмориха, че ще внимават, в което тя не се съмнявяше, и Кацуан кимна. Ако нуждата го наложеше, готова беше за тор да ги използва, както и други, но не смяташе да ги изгуби само защото са проявили небрежност.

Не срещнаха никакви трудности, нито ги забавиха при преминаването през портите на Палата. Стражите познаха герба на Арилин на вратите, а и бяха предупредени кой ще се вози вътре. Тази карета идваше в палата много често напоследък. В мига, в който конете спряха, един слуга със загрижен вид, в черна униформа без никакви знаци отвори вратата на каретата, поднасяйки широк плосък чадър от черен промазан плат. От краищата му по голата глава на мъжа капеше дъжд, но нали не беше предназначен да пази него.

Кацуан опипа малките украшения, висящи от прибраната й на кок коса, за да се увери, че всички са си на мястото — никога не беше губила нито едно, но само защото ги пазеше грижливо — хвана дръжките на малката плетена кошничка с прибори за шиене под седалката и слезе. Половия дузина слуги стояха търпеливо в редица зад първия, всички с отворени чадъри. Толкова много пътници биха изпълнили каретата до пръсване, но слугите не искаха да ги заварят неподготвени и тези, които се оказаха в повече, не побързаха да се приберат, преди да се уверят, че са само трите.

Очевидно приближаването на каретата беше забелязано. Облечени в тъмни дрехи слуги и слугини се бяха подредили изрядно по тъмносините и златни плочки на големия входен коридор с ръбестия му сводест таван, висок пет разтега. Те наскачаха, поеха пелерините, поднесоха малки затоплени ленени кърпи в случай, че някоя желае да подсуши лицето и ръцете си, поднесоха бокали от порцелан на Морския народ с подправено вино, изпускащо тежък аромат. Зимно питие, но внезапният спад на температурата го правеше подходящо. И в края на краищата нали си беше зима. Най-сетне.

Три Айез Седай стояха в очакване от едната страна на масивните ръбести колони от тъмен мрамор, пред високи ярки фризове, изобразяващи битки, несъмнено важни за Кайриен, но Кацуан почти не им обърна внимание, а огледа един от младите прислужници, който имаше малка фигурка, извезана в червено и златисто, на лявата гръд на палтото — фигурка, която хората наричаха „Дракон“. Коргайд, жената с мрачно лице и посивяла коса, която се разпореждаше със слугите в Слънчевия палат, нямаше никакви украси по облеклото си освен голямата халка с тежки ключове на кръста си. Никой друг не носеше никакво украшение по себе си и въпреки нескритото въодушевление на младия мъж, ясно беше, че тъкмо Коргайд, Пазителката на ключовете, диктува настроението сред слугите. Все пак тя бе позволила на младежа извезаната фигура — нещо, което заслужаваше да се отбележи. Кацуан я заговори тихо, като я помоли за стая, в която да може да се заеме с бродирането на гергефа си необезпокоявано, и жената дори не примигна, като чу молбата й. Но тя явно служеше от много години в този палат и сигурно беше чувала и по-необичайни молби от гостите му.

След като слугите с пелерините и подносите се оттеглиха с поклони и реверанси, Кацуан най-сетне се обърна към трите Сестри при колоните. Всички гледаха нея, без да обръщат внимание на Кумира и Дайгиан. Коргайд се отдръпна, за да не притеснява Айез Седай с присъствието си.

— Не очаквах, че ще ви заваря да се разхождате така свободно — каза Кацуан. — Мислех, че айилките стягат здраво чирачките си.

Фелдрин почти не реагира, само килна леко глава и цветните мъниста по плитчиците й леко издрънчаха, но Мерана се изчерви. Събитията бяха потресли Мерана толкова дълбоко, че Кацуан не беше сигурна, че някога ще може да се съвземе напълно. Бера естествено беше почти невъзмутима.

— На повечето ни дадоха свободен ден заради дъжда — отвърна спокойно Бера. Яка жена, облечена в проста вълна — фино тъкана и с добра кройка, но без никаква украса — човек можеше да си помисли, че ще е по̀ на място в някоя ферма, отколкото в кралски палат. Можеше, ако е глупак — Бера беше жена с остър ум и силна воля и Кацуан не допускаше, че може да повтори една и съща грешка. Като повечето Сестри, и тя не беше преживяла леко срещата си с Кацуан Мелайндрин, от плът и кръв, но не се беше оставила да я овладее сляпото благоговение. След като си пое дъх съвсем леко, тя продължи: — Не мога да разбера защо продължаваш да се връщаш тук, Кацуан. Явно искаш нещо от нас, но докато не ни кажеш какво е, не бихме могли да ти помогнем. Знаем какво направи за Преродения Дракон — малко се запъна на титлата; те, изглежда, все още не бяха съвсем сигурни как да наричат момчето — но е очевидно, че си дошла в Кайриен заради него и докато не ни кажеш защо и какво възнамеряваш, трябва да разбереш, че не можеш да разчиташ на никаква помощ от нас. — Фелдрин, друга Зелена, се сепна от дръзкия тон на Бера, но закима в съгласие още преди Бера да свърши.

— Трябва да разбереш и следното — добави Мерана, възвърнала външното си спокойствие. — Ако решим, че трябва да ти се противопоставим, ще го направим. — Лицето на Бера не се измени, но Фелдрин леко присви устни. Тя навярно не беше съгласна е тях, или просто не искаше да разкриват толкова много.

Кацуан ги удостои с тънка усмивка. Да им каже защо и за какво? Ако те решат? До този момент бяха успели само да се натикат сами в дисагите на младия ал-Тор, с вързани ръце и крака, дори и Бера. Недостатъчна препоръка да ги оставиш да решават сами дори какво да облекат за през деня!

— Не съм дошла да се срещам с вас — каза тя. — Макар че, предполагам, на Кумира и Дайгиан ще им е приятно да ви погостуват, след като имате свободен ден. Ще ме извините.

Тя даде знак на Коргайд да я поведе и я последва през входния коридор. Озърна се през рамо само веднъж. Бера и останалите вече бяха подбрали Кумира и Дайгиан и ги отвеждаха, но едва ли като очаквани радушно гости. По-скоро като подкарани на паша гъски. Кацуан се усмихна. Повечето Сестри приемаха Дайгиан не много по-добре от една дивачка и се държаха с нея почти като със слугиня. В тази компания Кумира едва ли стоеше много по-високо. И най-подозрителните нямаше и да допуснат, че са дошли тук да се опитват да убедят някого в нещо. Така че Дайгиан щеше да си сипе чай и да си седи кротко и мълчаливо, докато не я попитат нещо, и да прониква с великолепно работещия си ум във всичко, което чуе. Кумира щеше да остави всяка освен Дайгиан да говори преди нея… и щеше да запомни и подреди на място всяка казана дума, всеки жест и гримаса. Бера и останалите щяха да спазят клетвата си към момчето, разбира се — това не подлежеше на обсъждане, — но колко усърдно, беше друг въпрос. Дори Мерана едва ли беше склонна да отиде по-далече от голото подчинение. Това беше достатъчно лошо, но все пак оставяше достатъчно място за маневриране.

Облечени в тъмни ливреи слуги, забързани по работите си по широките коридори, притичваха встрани от пътя на Кацуан и Коргайд и двете напредваха през вихрушка от дълбоки поклони и реверанси, над кошници, подноси и наръчи с кърпи. Ако се съдеше по начина, по който поглеждаха Коргайд, Кацуан подозираше, че почитта им е адресирана не по-малко към Пазителката на ключовете, отколкото към една Айез Седай. Мяркаха се и айилци, огромни мъже, като студенооки лъвове, и жени като студенооки леопарди. Погледите на някои от тях я проследяваха достатъчно ледено, за да докарат снега, в който заплашваше да премине дъждът навън, но други айилци й се покланяха мрачно, а тук-там жените със свирепи очи стигаха чак дотам, че да й се усмихнат. Тя никога не беше твърдяла, че заслугата за спасяването на техния Кар-а-карн е нейна, но приказките, предавани от уста на уста, изкривяваха нещата и убеждението, че е така, й осигуряваше повече уважение, отколкото към която и да е друга Сестра, и със сигурност повече свобода на движение из палата. Тя се зачуди какво ли щяха да изпитват, ако знаеха, че ако това момченце й паднеше в ръцете точно в този момент, трудно щеше да се въздържи да не му изприщи кожата, ако й половината от това, което чуваха ушите й, излезеше вярно. Жалко, че не беше отраснал във Фармадинг. Но пък ако беше, то това само по себе си можеше да доведе до катастрофа.

Стаята, в която я заведе Коргайд, беше уютна и затоплена, с пращящи огньове в мраморните камини от двете страни на помещението и със запалени лампи, чиито пламъци в издължените стъкла гонеха дневния сумрак. Явно Коргайд се бе разпоредила да я приготвят, докато чакаше в преддверието. Почти веднага щом влязоха, се появи слугиня с горещ чай, греяно вино с подправки и малки питки, намазани с мед.

— Нещо друго ще има ли, Айез Седай? — попита Коргайд, докато Кацуан поставяше кошничката си с бродерията до подноса върху масата с тежко позлатени ръбове и крака. Беше трасирана също така в строги линии като широкия корниз, който също бе позлатен. Когато посещаваше Кайриен, Кацуан винаги се чувстваше като в яз, пълен със златни рибки. Въпреки светлината и топлината вътре, дъждът, сипещ се навън зад високите тесни прозорци, и сивото небе само усилваха това усещане.

— Чаят е напълно достатъчен — каза тя. — Ако обичате, предайте на Аланна Мосвани, че искам да я видя. Но й предайте веднага.

Ключовете на Коргайд издрънчаха, когато приклекна и промърмори почтително, че щяла да намери „Аланна Айез Седай“ лично. Докато напускаше, гробовното й изражение не се промени. Най-вероятно търсеше някакъв подмолен замисъл в това искане. Кацуан предпочиташе да е пряма, когато е възможно. Препъвала беше много иначе умни хора, които не бяха повярвали, че има предвид точно това, което казва.

Отвори капака на кошничката и извади гергефа с наполовина довършеното везмо. Кошничката имаше джобчета, пришити отвътре и съдържащи вещи, нямащи нищо общо с бродирането. Ръчното й костено огледалце, четката за коса и гребена, кутийката с писалото и здраво укрепеното шишенце с мастило, и още най-различни дребни неща, за които през годините се бе убедила, че е полезно да носи със себе си, включително и предмети, от чието наличие някой щеше да се изуми, ако имаше куража да претърси кошницата. Не че я оставяше често, без да й е под око. Постави грижливо на масата лъскавата сребърна кутийка с гранчета, избра си конците, които й трябваха, и седна с гръб към вратата. Главният образ на бродерията й вече бе довършен — мъжка ръка, стиснала древния символ на Айез Седай. Черно-белият диск беше пропукан и не можеше да се разбере дали ръката се опитва да го задържи цял, или да го скърши напълно. Знаеше добре какво предпочита сама, но само времето щеше да покаже истината.

Вдяна конеца в иглата и се залови с един от обкръжаващите образи — яркочервен розов цвят. Рози, звезденичета и слънчев изгрев се редуваха с маргаритки, момини сърца и снежни камбанки, отделени с ивици коприва и бодлива шипка. Доста смущаващо окото изделие щеше да се получи, когато го довършеше.

Когато довърши половината венчелистче на розата, леко просветване, отразено в плоското капаче на кутията с конците привлече погледа й. Беше поставена грижливо така, че да отразява рамката на вратата. Не вдигна глава от гергефа. Аланна беше застанала на прага и гледаше сърдито в гърба й. Кацуан продължи с бавните бодове, но следеше отражението с крайчеца на едното си око и накрая каза:

— Влез, Аланна. — И все така без да вдига глава, посочи някъде пред себе си. — Застани ей там. — Аланна подскочи и тя се подсмихна иронично. Имаше си някои предимства в това да си легенда; хората рядко забелязваха очевидното, когато си имаха работа с една легенда.

Аланна закрачи през стаята, копринените й поли изшумоляха и тя застана на мястото, посочено й от Кацуан. Устните й се бяха изкривили намусено.

— Защо продължаваш да ми вадиш душата? — настоя тя. — Не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече ти казах. А и да можех, не знам дали щях да ти го кажа! Той принадлежи на… — Тя млъкна рязко и прехапа долната си устна, но все едно, че го беше казала докрай. Момченцето ал-Тор принадлежеше на нея; беше нейният Стражник. Имаше нахалството да си го мисли!

— Престъплението ти го премълчах — каза тихо Кацуан, — но само защото не виждам причина да усложнявам нещата. — Вдигна очи и продължи все така тихо: — Но ако си мислиш, че това означава, че няма да те изкормя като риба, помисли пак.

Аланна се вкочани. Светлината на сайдар изведнъж засия около нея.

— Ако държиш наистина да правиш глупости. — Кацуан се усмихна студено. Самата тя изобщо не посегна да прегърне Извора. Едно от висящите й украшения по косата, преплетени златни полумесечини, изстина на челото й. — Засега кожата ти ще остане цяла, но търпението ми не е безгранично. Всъщност то вече се клати на косъм.

Борейки се със себе си, Аланна несъзнателно приглади синята коприна на полите си. Изведнъж сиянието на Силата се стопи и тя извърна главата си встрани от Кацуан толкова бързо, че дългата й черна коса се разлюля.

— Нищо повече не знам. — Думите се заизливаха от устата й: — Беше наранен, после — не, не, не мисля, че го е изцерила някоя Сестра. Раните, които никой не може да Изцери, все още са си там. Скача от място на място. Пътува, но все още е на юг. Някъде в Иллиан, струва ми се, но от толкова далече може и в Тийр да е, доколкото мога да преценя. Изпълнен е с ярост, и с болка и подозрителност. Няма нищо друго, Кацуан. Нищо друго не знам!

Кацуан си наля чай и опипа тънката зелена порцеланова чашка да види дали е топъл. Както можеше да се очаква, в среброто чаят бързо се бе охладил. Тя преля за малко и го притопли. Тъмният чай беше силно подправен с мента — кайриенците по нейно мнение прекаляваха с ментата. На Аланна не предложи чаша. Пътувал. Как е могло това момче да преоткрие нещо, безвъзвратно изгубено от Бялата кула още от Разрушението на света?

— Но ще ме държиш най-подробно в течение, нали, Аланна? — Не беше въпрос. — Мен гледай, жено! Дори да го сънуваш, искам и най-малката подробност!

Неотронени сълзи блеснаха в очите на Аланна.

— На мое място и ти щеше да направиш същото!

Кацуан я изгледа намръщено над ръба на чашката си. Щеше, може би. Нямаше никаква разлика между онова, което Аланна беше направила, и насилието на един мъж над жена, но… Светлината да й е на помощ, можеше и да го направи, стига да повярваше, че това ще й помогне да постигне целта си. Но сега дори не си помисляше да кара Аланна да й прехвърли връзката. Аланна беше доказала колко безполезно е това за всякакво усилие да бъде поставен под контрол.

— И не ме карай да чакам, Аланна — каза тя с леден тон: не изпитваше никакво съчувствие към другата жена. Аланна беше поредната от редицата Сестри, от Моарейн до Елайда, които бяха объркали нещата. Докато тя самата се беше втурнала да гони първо Логаин Аблар, а после Мазрим Таим. Това с нищо не подобри настроението й.

— Ще те държа редовно в течение — въздъхна Аланна и се нацупи като малко момиченце. Кацуан я досърбя да я плесне. Аланна беше носила шала близо четиридесет години; отдавна трябваше да е пораснала. Тя, разбира се, беше арафелка. Във Фармадйнг дори малките момичета не се цупеха толкова, колкото арафелките дори на смъртното си ложе.

Изведнъж очите на Аланна се разшириха от тревога и Кацуан видя друго лице, отразено в кутийката с гранчетата. Тя остави чашката на подноса и гергефа с везмото си на масата: изправи се и се обърна към вратата. Не бързаше, но и не се помота и не й хрумна да играе игричките си пред Аланна.

— Приключихте ли с нея, Айез Седай? — попита Сорилея, пристъпвайки в стаята. Сбръчканата белокоса Мъдра заговори на Кацуан, но очите й останаха приковани в Аланна. Слоновата кост и златото леко издрънчаха по китките й, щом постави ръце на хълбоците си, и тъмният шал се смъкна до лактите й. След като Кацуан отвърна, че е приключила, Сорилея махна рязко с ръка на Аланна и тя тръгна към изхода. Изхвърча беше по-точната дума, с намусено от раздразнение лице. Сорилея я изгледа намръщено в гърба. Кацуан вече се беше засичала с нея и преди, и тези срещи, макар и съвсем кратки, се бяха оказали интересни. Не беше срещала много хора, за които да може да каже, че са забележителни, но Сорилея беше една от тях. Навярно дори не отстъпваше на самата нея, в някои отношения. Подозираше също така, че жената е стара колкото нея, ако не и повече, а това тя никога не бе очаквала да открие.

Скоро след като Аланна се махна, на вратата се появи Кируна — подритваше сивите си копринени поли и заничаше по коридора към припкащата Аланна. И носеше изящно изработен златен поднос с още по-изящна златна кана с високо гърло на него, и две несъответстващи на целия този разкош малки, гледжосани в бяло глинени чашки.

— Защо тича Аланна? — каза тя. — Аз щях да бързам още повече, Сорилея, но… — Едва тогава забеляза Кацуан и бузите й добиха възможно най-тъмния пурпурен цвят. Смущението изглеждаше съвсем непривично на лицето на тази изящна като статуетка жена.

— Остави подноса на масата, момиче — каза Сорилея, — и иди при Челин. Тя те чака да ти предаде урока си.

Вкочанена, Кируна остави подноса, избягвайки погледа на Кацуан. Когато се обърна да си тръгне, Сорилея я хвана за брадичката с чворестите си пръсти.

— Започнала си да полагаш истинско усилие, момиче — каза й твърдо Мъдрата. — Ако продължаваш така, ще се справиш много добре. Много добре. А сега си върви. Челин не е толкова търпелива като мен.

Сорилея й махна с ръка към коридора, но Кируна остана втренчена в нея, със странно изражение на лицето. Ако Кацуан трябваше да се обзаложи, щеше да нарече Кируна доволна от похвалата и в същото време изненадана, че е доволна. Белокосата жена отвори уста и Кируна се отърси и се забърза към вратата. Забележителна гледка.

— Наистина ли смятащ, че ще научи вашия начин да се заплита сайдар? — запита Кацуан, прикривайки неверието си. Кируна и останалите й бяха казали за тези уроци, но много от сплитовете на Мъдрите бяха доста различни от това, което се учеше в Бялата кула. Първият начин, по който една жена научаваше сплита за определено нещо, се впечатваше в нея; да се научи да го прави по втори начин беше почти невъзможно и дори когато можеше да го научиш, вторият изучен сплит почти никога не действаше толкова добре. Това бе една от причините някои от Сестрите да не бъдат доброжелателни към дивачките, идващи в Кулата, все едно на каква възраст. Твърде много неща у тях вече бяха научени и не можеха да се отучат. Сорилея сви рамене.

— Може би. Научаването на втори начин бездруго е доста трудно и без това ръкоделие при вас, Айез Седай. Главното, което Кируна трябва да усвои, е, че тя владее гордостта си, а не гордостта — нея. Това ако усвои веднъж, ще стане много силна жена. — Тя дръпна един от столовете срещу Кацуан, изгледа го подозрително и приседна. Изглеждаше почти толкова вдървена като Кируна преди малко, но махна властно с ръка на Кацуан да си седне, като волева жена, свикнала да командва.

Кацуан преглътна тъжно смеха си и седна. Добре беше да не забравя, че дивачки или не, Мъдрите далеч не бяха невежи и примитивни същества. Разбира се, че трябваше да се досещат за трудностите. Колкото до ръкоделието… Малко от тях беше виждала да преливат, но беше забелязала, че някои от сплитовете си ги правят без излишните жестове, използвани от Сестрите. Движенията на ръцете всъщност не бяха част от сплитането, но в известен смисъл бяха полезни, защото участваха в самото научаване на сплита. Някога може би бяха съществували Айез Седай, които са могли да хвърлят огнена топка без хвърлящо движение, но дори и да беше имало такива, те отдавна бяха мъртви и с тях — и тяхното учение. Днес някои неща просто не можеше да се направят без подходящите жестове. Имаше дори Сестри, които твърдяха, че могат да познаят коя е учила друга Сестра само по движенията й.

— Ученето на новите ни чирачки е в най-добрия случай трудно — продължи Сорилея. — Не го казвам, за да ви обидя, но вие, Айез Седай, изглежда, давате клетва и веднага след това започвате да търсите начин да я заобиколите. Аланна Мосвани се оказа особено трудна. — Изведнъж ясните й зелени очи се впиха в лицето на Кацуан. — Как можем да я накажем за съзнателните й слабости, щом това означава, че ще навредим на Кар-а-карн?

Кацуан сгъна ръце в скута си. Трудно беше да се прави на изненадана. Толкова с тайната за престъплението на Аланна. Но защо тази жена й показа, че го знае? Може би едно разкритие изискваше друго.

— Връзката не действа по този начин — отвърна тя. — Ако я убиете, той ще загине, веднага или скоро след това. Като изключим това, той ще разбира какво става с нея, но няма да го чувства истински. При това, както е далече сега, ще го разбира съвсем смътно.

Сорилея мълчаливо кимна. Пръстите й докоснаха леко златния поднос на масата и се дръпнаха. Изражението й си остана толкова трудно за разгадаване, колкото на някоя статуя, но Кацуан подозираше, че Аланна щеше да се натъкне на неприятна изненада следващия път, когато позволеше гневът й да избликне или да се нацупи. Това, разбира се, не беше съществено. Важно бе само момчето.

— Повечето мъже са склонни да приемат това, което им се предложи, стига да им се стори привлекателно и приятно — каза Сорилея. — Някога мислехме, че и с Ранд ал-Тор ще е така. За съжаление е твърде късно да променим пътеката, по която сме тръгнали. Сега той подозира всичко, което му се предоставя леко. Сега, ако поискам да го накарам да приеме нещо, ще трябва да се преструвам, че не искам да го прави. Ако поискам да съм близо до него, ще трябва да се преструвам, че ми е все едно дали изобщо ще го видя повече. — Яснозелените й очи отново се впиха в Кацуан като свредели. Но не за да се опитат да видят какво се крие в главата й. Жената знаеше. Отчасти. Достатъчно или твърде много.

Въпреки това в душата й се надигна вълнение пред новата възможност. Ако беше хранила някакви съмнения, че Сорилея иска да я претегли, то те се изпариха. А човек не се опитва да претегли някого по този начин, освен ако не се надява на някакво разбирателство.

— Ти вярваш ли, че един мъж трябва да е твърд? — запита тя. Рискуваше. — Или силен? — Тонът й не оставяше съмнение, че вижда разлика между двете.

Сорилея отново докосна подноса; най-мъничката от най-малките възможни усмивчици може би пробяга по устните й за миг. А може би не.

— Повечето мъже смятат, че тези две неща са едно и също, Кацуан Мелайдрин. Силното издържа; твърдото се чупи.

Кацуан вдиша дълбоко. Риск, заради какъвто щеше да пребие всяка друга за това, че го е поела. Но тя не беше „всяка друга“, а и понякога трябваше да се рискува.

— Момчето ме обърква — промълви тя. — Нужно е да бъде силен, а става само по-твърд. Вече е станал премного твърд и няма да се спре, докато не бъде спрян. Забравил е как да се смее, освен горчиво; сълзи не са останали у него. Освен ако отново не познае смеха и сълзите, света го чака бедствие. Трябва да бъде научен, че дори Преродения Дракон е от плът и кръв. Ако тръгне на Тармон Гай-дон такъв, какъвто е, дори победата му може да се окаже също толкова мрачна, колкото поражението му.

Сорилея я слушаше напрегнато и запази мълчание, докато Кацуан свърши. Зелените й очи я изгледаха изпитателно.

— Вашият Прероден Дракон и вашата Последна битка ги няма в нашите пророчества. — най-сетне промълви Сорилея, — Ние се постарахме Ранд ал-Тор да познае родната си кръв, но се боя, че вижда в нас само поредното копие. Ако едно копие се прекърши в ръката ти, ти не спираш да го оплакваш, преди да вдигнеш друго. Може би ти и аз се целим в неща, който не са много раздалечени.

— Може би — отвърна предпазливо Кацуан. Цели, които са дори на ръка разстояние, можеха да се окажат твърде различни.

Изведнъж сиянието на сайдар обкръжи жената със сбръчканото лице. Беше достатъчно слаба, за да изглежда дори Дайгиан пред нея умерено силна. Но пък мощта на Сорилея не беше в Силата.

— Има едно нещо, което може би ще ти се стори полезно — каза тя. — Не мога да го направя така, че да се задейства, но мога да ти изплета сплитовете, за да ти ги покажа. — Направи го просто ей така, просна тънки нишчици, които се наместиха и се стопиха, твърде немощни, за да постигнат това, за което бяха предназначени, — Наричат го Пътуване. — каза Сорилея.

Този път Кацуан зяпна. Аланна, Кируна и останалите бяха отричали, че са учили Мъдрите как да свързват и много още други умения, които изведнъж се оказваше, че имат, и Кацуан бе решила, че айилките просто са успели да ги изтръгнат по някакъв начин от Сестрите в шатрите си. Но това беше…

Невъзможно, щеше да каже, но не вярваше, че Сорилея я лъже. Едва се сдържа да изчаква да не се опита да го заплете сама. Не че точно сега имаше кой знае каква нужда да го използва. Дори да знаеше къде точно се намира окаяното момче, трябваше да го накара той да дойде при нея. В това Сорилея беше права.

— Много голям, дар — промълви тя. — Нищо нямам да ти дам, което да се сравни с това.

Този път нямаше съмнение за тънката усмивка, пробягала по устните на Сорилея. Много добре знаеше, че Кацуан й е в дълг. Тя вдигна тежката златна кана с двете си ръце и внимателно напълни двете бели чашки. Беше чиста вода. Не изля нито капчица.

— Предлагам ти водна клетва — заяви тя тържествено и вдигна една от чашките. — С това двете се свързваме като в едно, за да научим Ранд ал-Тор на смях и сълзи. — Тя отпи и Кацуан също отпи и повтори:

— Свързани сме като в едно.

А ако се окажеше, че целите им съвсем не са едни и същи? Кацуан не подценяваше Сорилея нито като съюзник, нито като противник, но знаеше коя цел трябва да бъде улучена, все едно на каква цена.