Робърт Джордан
Пътят на кинжала (17)

Глава 16
Ненадейни отсъствия

Преди пурпурът на слънцето да обримчи хоризонта, Егвийн вече бе свикала Съвета на Кулата. В Тар Валон това щеше да се придружи от пищна церемония и дори след като напуснаха Салидар, те донякъде се придържаха към традицията, въпреки трудностите на пътуването. Сега Сюан само обиколи от една палатка на Заседателка до друга, докато още беше тъмно, и ги уведоми, че Амирлинския трон свиква Съвета на заседание. И въпреки че самата дума „заседание“ предполагаше, че трябва да седнат, те изобщо не седнаха. Осемнадесет жени застанаха в предутринната сивота на снега, за да изслушат Егвийн, всички загърнати дебело срещу студа, от който дъхът им се превръщаше в мъгла.

Зад тях се появиха и други Сестри, за да чуят, много малко в началото, но след като никой не ги подкани да напуснат, групата им се сгъсти, разшири се и тихо забръмча. Много приглушено бръмчене. Малко Сестри щяха да рискуват да досадят дори на една Заседателка, камо ли на целия Съвет. Посветените, в роклите им със седемте ивици и загърнати в наметала, които се появиха зад Айез Седай, бяха още по-тихи, разбира се, а още по-кротки от тях бяха новачките, които не шетаха по задачи, въпреки че бяха доста повече. Сега в лагера имаше почти два пъти повече новачки, отколкото Сестри, толкова много, че малка част от тях разполагаха с полагащото им се бяло наметало и повечето трябваше да се задоволят с най-обикновена бяла пола наместо новашката рокля. Някои Сестри все още съжаляваха за старите порядки и оставяха момичетата сами да ги открият, но повечето съжаляваха за изгубените години, в които броят на Айез Седай се беше смалил. Самата Егвийн почти потръпваше, щом си помислеше как щеше да изглежда Кулата. Това бе една от промените, срещу които дори Сюан не можеше да възрази.

Карлиня изникна иззад ъгъла на една от шатрите и се спря, като видя Егвийн и Заседателките. Обикновено сдържана, сега Бялата сестра зяпна и бледото й лице почервеня, преди да се шмугне обратно, озъртайки се през рамо. Егвийн едва потиска гримасата си. Всички бяха твърде залисани какво ли е намислила тази заран, за да забележат, но рано или късно някоя щеше да го направи.

Шериам отметна деликатно извезаната си пелерина, за да открие тесния син шарф на Пазителката, и удостои Егвийн с толкова официален реверанс, колкото дебелите й дрехи позволяваха, след което зае мястото си от едната й страна. Загърната в пластове фина вълна и коприна, огненокосата жена беше самото олицетворение на равнодушието. След като Егвийн й кимна, тя пристъпи крачка напред и изрече напевно древната формула с чист и ясен глас.

— Тя иде; иде! Пазителката на Печатите, Пламъка на Тар Валон, Амирлинския трон. Всички погледнете, тя иде! — Тук това изглеждаше малко не на място, още повече че тя вече стоеше пред тях, а не идеше. Заседателките стояха безмълвни и чакаха. Няколко се намръщиха нетърпеливо или нервно заопипваха пелерините и полите си.

Егвийн отметна собственото си наметало, разкривайки шала си със седемте цвята на ресните, загърнат около шията й. Тези жени имаха нужда да им се напомня по всякакъв начин, че тя наистина е Амирлинския трон.

— Всички са изморени от тежкия път в това лошо време — обяви тя, не толкова гръмко като Шериам, но достатъчно високо, за да я чуят всички. Усети тръпка на възбуда и леко замайване. Почти както при прилошаване. — Реших да спрем тук за два-три дни. — Това ги накара да надигнат глави и в очите им светна любопитство. Надяваше се, че Сюан е сред вслушалото се множество. Не се и опита да се придържа към Клетвите. — Конете също трябва да си отпочинат, а много от фургоните отчаяно се нуждаят от ремонт. Пазителката ще се погрижи за необходимите мерки. — Ето, вече наистина се започна.

Не очакваше нито възражения, нито спорове, и такива нямаше. Това, което бе казала на Сюан, не беше преувеличено. Твърде много Сестри очакваха да се случи чудо, така че да не им се наложи да продължат в поход чак до Тар Валон пред очите на целия свят. Дори сред тези, които бяха убедени, че Елайда трябва да бъде съборена за доброто на Кулата, въпреки всичко, което бяха извършили дотук, твърде много бяха готови да се хванат за всяка възможност да протакат, за всеки шанс да се появи някое чудо.

Една от последните, Романда, не дочака Шериам да изрече фразите за закриване на церемонията. Още щом Егвийн завърши думите си, Романда, която сега изглеждаше съвсем младолика с прибраната си под качулката сива коса, просто закрачи извън тълпата. С развени пелерини, Магла, Сароя и Вирилин заситниха след нея. Сякаш можеше човек да ситни в този сняг, в който при всяка стъпка кракът затъваше до глезена. Но доста се постараха; Сестри или не, те, изглежда, не смееха и да дишат без позволението на Романда. Щом видя, че Романда напуска, Лелейн подбра Файсел, Такима и Лирел от полукръга с един жест и си тръгна, без да се обръща, като лебед, повел три млади гъски. Макар да не бяха впримчени така здраво в хватката на Лелейн като трите на Романда, те почти не им отстъпваха. Колкото до останалите Заседателки, и те едва изчакаха финалното: „Тръгнете си сега в Светлината“ да се отрони от устата на Шериам. След като Съветът на Кулата вече се беше пръснал, Егвийн се обърна да си тръгне с нея. Замайването й се усили. Съвсем като при прилошаване.

— Три дни — измърмори Шериам и очите й се присвиха насмешливо. — Изненадана съм, майко. Простете ми, но до вчера вие се инатяхте всеки път, когато поисках да се задържим за повече от един ден.

— Пак ми го кажи, след като поговориш с коларите и налбантите — отвърна Егвийн. — Няма да стигнем далече, ако конете почнат да мрат и фургоните да се разпадат.

— Както кажете, майко — отвърна Пазителката, не чак с покорство, но напълно съгласна.

Сега се вървеше по-лесно, отколкото през нощта, макар от време на време да се хлъзгаха. Хванали се за ръце, двете крачеха бавно. Шериам й предлагаше повече подкрепа, отколкото Егвийн имаше нужда, но го правеше дискретно. Не биваше Амирлинския трон да се изтърси по задник пред очите на петдесет Сестри и сто слуги, но не беше редно и да видят, че я крепят като инвалид.

Повечето Заседателки, който се бяха заклели на Егвийн, включително и Шериам, го бяха направили всъщност от чист страх и инстинкт за самосъхранение. Ако Съветът научеше, че са изпратили Сестри да повлияят на Айез Седай в Тар Валон, и още по-лошо — че са го премълчали пред Съвета поради боязън да няма сред Заседателките Мраколюбки, те със сигурност щяха да прекарат остатъка от живота си в наказание и като изгнанички. Така че жените, които бяха вярвали, че ще могат по някакъв начин да подмятат Егвийн като парцалена кукла, след като наложат влиянието си в Съвета, вместо това се оказаха подвластни на клетвата си да й се покоряват. Това беше изключителна рядкост, каквато не можеше да се намери дори в най-тайните исторически хроники. От Сестрите се очакваше да се покоряват на Амирлин, но да се кълнат във вярност беше съвсем друго нещо. Повечето все още бяха притеснени от това, но се подчиняваха. Малко от тях бяха толкова тежък случай като Карлиня, но Егвийн направо бе чула как зъбите на Беонин изтракаха първия път, когато видя Егвийн сред Заседателките, след като се заклеха. Морврин изглеждаше слисана всеки път, щом очите й попаднеха на Егвийн, сякаш все още не можеше да го повярва напълно, а Нисао непрекъснато се мръщеше. Аная цъкаше с език, а Миреле често потръпваше, за което си имаше и други причини освен клетвата. Но Шериам просто бе приела ролята си на Пазителката на Хрониките на Егвийн наистина, а не само на думи.

— Направи каквото можеш — промълви Егвийн успокоително. Странно, като си помислеше какъв благоговеен трепет бе изпитвала до неотдавна към Шериам и колко се беше страхувала, че може да не е удовлетворила строгите й изисквания. Колкото и странно да изглеждаше, сега, след като не беше повече Наставничка на новачките и не се опитваше да подбутва Егвийн натам, накъдето тя иска, Шериам като че ли се чувстваше по-щастлива. — Напълно разчитам на теб, Шериам. — Лицето на възрастната жена направо засия от похвалата.

Слънцето все още не се беше показало над палатките и фургоните, но лагерът общо взето вече гъмжеше. Закуската беше приключила и готвачките разчистваха с помощта на орда новачки. Девойчетата търкаха особено пъргаво котлите с пресен сняг, явно за да се позагреят. Но готвачките се движеха около тях уморено, кършеха гърбове; поспираха се да въздъхнат и да придърпат наметалата си и се взираха с помътнели очи в снега. Тръпнещи от утринния мраз слуги, навлекли всичките си дрехи, които се бяха заловили да свалят шатрите и да товарят фургоните още по тъмно, и сега се тътреха наоколо, пак вдигаха шатри, измъкваха от фургоните сандъци с покъщнина и завивки и разпрягаха запрегнатите животни. Егвийн дочу тук-там недоволно ръмжене от страна на мъже, незабелязали, че край тях минават Сестри, но повечето като че ли бяха твърде изтощени, за да могат дори да се оплачат на глас.

Повечето Айез Седай, чиито палатки бяха вдигнати, се бяха прибрали вътре, но доста стояха все още навън и даваха наставления на работниците, а други бързаха по утъпканите пътечки по своите си работи. За разлика от всички останали, външно те показваха толкова малко умора, колкото Стражниците, които странно как имаха вид на хора, напълно отспали си и отпочинали за този чудесен пролетен ден. Егвийн подозираше, че това също е сериозен начин една Сестра да извлича сила от своя Стражник, освен всичко останало, което можеше да се направи е помощта на връзката. Щом твоят Стражник не признава пред себе си, че му е студено, че е уморен или гладен, ти също трябва да понасяш студа, умората и глада не по-зле от него.

На една от пресичащите тяхната пътечки се появи Морврин, стиснала Такима под ръка. Сигурно беше за опора, въпреки че Морврин беше достатъчно едра, за да изглежда по-ниската от нея жена още по-дребна, отколкото беше в действителност. А може би беше за да не й избяга Такима — поставеше ли си някоя цел, Морврин ставаше много упорита. Егвийн се намръщи. Напълно възможно бе Морврин да търси подходяща Заседателка за своята си Аджа, Кафявата, но според Егвийн Джаня или Ескаралд щяха да са по-подходящи. Двете се скриха зад един покрит с платнище фургон, като Морврин се наведе и заговори нещо на ухото на спътницата си. Не можеше да се разбере дали Такима я слуша внимателно.

— Има ли нещо, майко?

На премръзналото лице на Егвийн се изписа сдържана усмивка.

— Както обикновено, Шериам. Всичко си е както винаги.

Пред Кабинета на Амирлин Шериам тръгна да изпълни възложеното й от Егвийн, а Егвийн влезе вътре и завари всичко подготвено. Щеше да се изненада, ако не беше така. Селаме тъкмо поставяше подноса с чай върху писалищната маса. Яркоцветно везмо от дребни мъниста минаваше по корсажа на тънката като кука жена и по ръкавите й и с вирнатия си дълъг нос тя на пръв поглед трудно щеше да мине за слугиня, но се беше погрижила за всичко. Двата мангала, пълни с жарки въглени, бяха посмекчили мраза вътре, въпреки че повечето топлина излизаше през отвора за пушека в средата. Изсушени билки, пръснати върху въглените, придаваха приятен аромат на задържащия се вътре пушек, подносът от предната нощ беше прибран, а фенерът и лоените свещи бяха почистени и запалени. При този студ никой нямаше да остави шатрата достатъчно отворена, за да влезе светлина отвън.

Сюан също вече бе тук с куп хартия в ръце, с притеснена физиономия и петно мастило на носа. Постът на секретарка осигуряваше и на двете още едно оправдание да ги виждат, че си говорят, а и Шериам не бе имала нищо против да й отстъпи това задължение. Самата Сюан обаче често недоволстваше. За жена, която рядко беше напускала Кулата, откакто бе попаднала в нея като новачка, тя проявяваше забележителна неприязън, когато се налагаше да се заседява вътре. В момента беше жива картинка на жена, която проявява търпение и държи всички наоколо да го забележат.

Въпреки вирнатия си нос, Селаме така се заусмихва, закланя и заприкляка, че взимането на пелерината и ръкавиците на Егвийн се превърна в цяла церемония. Жената задърдори, че Майката трябвало да подвие крак, и че може би трябва да изтича да донесе някой по-дебел халат да загърне Майката, и че може би все пак трябва да остане, да не би на Майката да й потрябва още нещо, докато накрая Егвийн буквално не я избута навън. Чаят беше с вкус на мента. В такова време! Селаме беше истинска мъка; трудно можеше да се нарече вярна слугиня, но се стараеше толкова искрено, че чак се престараваше.

Но съвсем не беше време за отпускане и пиене на чай. Егвийн оправи шарфа си и зае мястото си до писалищната маса, като дръпна по навик крачето на сгъваемия си стол, да не би да падне под нея, както ставаше често. Сюан кацна на паянтовото столче от другата страна на масата, а чаят изстина. Не си говориха за плановете си или за Гарет Брин, или за надеждите си; каквото можеше да се направи засега, беше направено. Многобройни доклади и всевъзможни проблеми се бяха натрупали, докато се придвижваха и поради умората не можеха да се заемат с тях. Сега, след като се бяха спрели, трябваше да се оправят с всичко това. Разположената пред тях армия не променяше нищо.

Понякога Егвийн се чудеше как се намира толкова много хартия, след като всичко останало беше в оскъдица. Докладите, които й връчи Сюан, описваха в подробности недостига на необходимите за лагера неща и почти нищо друго. И не само онези, за които бе споменала Шериам, но и въглища, пирони и желязо за налбантите и дърводелците, поправящи колите и фургоните, кожа и насмолена връв за сарачите, масло за лампите и лой за свещи, и стотици още неща, дори сапун. А това, което не се беше изчерпало, се бе износило — от обувки до палатки, всичко — описано с едрия почерк на Сюан, който ставаше толкова по-ръбат, колкото по-належаща беше нуждата, която описваше. Отчетът й за оставащите в хазната жълтици сякаш беше надраскан върху хартията с гняв. И нищичко не можеше да се направи.

Сред донесените от Сюан документи имаше и няколко обръщения от Заседателки, в които се предлагаше как да се реши проблемът с парите. Всъщност те по-скоро уведомяваха Егвийн какво смятат да предложат на Съвета. В тези техни планове обаче се съдържаха твърде малко изгоди и твърде много капани. Мория Карентанис например предлагаше да прекратят заплащането на войниците, идея, за която Егвийн смяташе, че Съветът вече е разбрал, че ако се осъществи, войската ще се изпари като утринна росица на лятно слънце. Малинд Наченин представяше апел към благородниците, през чиито земи преминаваха, който звучеше по-скоро като настоятелна заповед и като нищо можеше да настрои цялата околност срещу тях, както и намерението на Салита Торанес да наложат данък на градовете и селата.

Егвийн смачка трите обръщения в пестник и ги разтърси пред лицето на Сюан. Искаше й се да може да стисне не хартийките, а гърлата на трите Заседателки.

— Нима си въобразяват, че всичко трябва да става както на тях им се иска, без да се съобразяват с реалностите? Светлина, тъкмо те са тези, които се държат като малки деца!

— Кулата много често е успявала да превърне своите желания в реалност — отвърна добродушно Сюан. — Не забравяй, някои биха могли да кажат, че ти не се съобразяваш с реалностите.

Егвийн изсумтя. За щастие, каквото и да гласуваше Съветът, нищо не можеше да влезе в сила без нейния декрет. Дори в затрудненото си положение тя все пак имаше малко власт. Много малко, но повече от нищо.

— Съветът винаги ли е толкова лош, Сюан?

Сюан кимна и помръдна леко, за да се закрепи по-стабилно на столчето. По него нямаше две крачета, които да си съвпадат по дължина.

— Но може да е и по-лош. Напомни ми някой ден да ти разкажа за „Годината на четирите Амирлини“. Било е някъде около четиристотин и петдесет години след основаването на Тар Валон. В онези дни ежедневните дела в Кулата почти са съперничели на това, което става днес. Всякоя ръка се мъчела да спипа руля, стига да може. Всъщност през част от тази година имало два съперничещи си Съвета на Кулата в Тар Валон. Почти като сега. Накрая всички изпаднали в пълна скръб, дори малкото Сестри, които смятали, че ще спасят Кулата. И някои от тях може би щели и да го постигнат, но нагазили в подвижен пясък. Кулата обаче все едно оцеляла, разбира се. Тя винаги оцелява.

Огромна история бе натрупана през всичките тези над три хиляди години, по-голямата част потисната, останала скрита за всички, освен за няколко чифта очи, но въпреки това Сюан въртеше и най-малката подробност на върха на пръстите си. Сигурно беше прекарала голяма част от живота си в Кулата, заровена в тайните хроники. В едно обаче Егвийн беше сигурна. Стига да можеше, щеше да избегне съдбата на Шейн, но нямаше да се примири да остане такава, каквато бе сега, в малко по-добро положение от това на Кемайле Сорентайн. Дълго преди края на царуването й, най-важното решение, оставено на самата Кемайле, се бе оказало каква рокля да си облече. На всяка цена трябваше да помоли някой ден Сюан да й разкаже за тази „Година на четирите Амирлини“, но не гореше от нетърпение.

Косият лъч светлина от дупката за пушека на тавана показа, че наближава пладне, но купчината хартии пред Сюан почти не беше мръднала. Всеки повод да прекъснат тази изнурителна работа щеше да й се стори добре дошъл, дори ако ги разкриеха преждевременно. Е, чак това може би не.

— Кое е следващото, Сюан?

* * *

Смътно движение привлече погледа на Аран’гар и тя надникна през дърветата към лагера на войската, смътен кръг около шатрите на Айез Седай. Колона от фургони на плазове бавно се точеше на изток, придружена от конници. Бледото слънце мяташе коси лъчи върху лъскави брони и върхове на пики. Не можа да сдържи презрителната си усмивка. Копия и коне! Примитивна сган, която се движеше по-бавно от спешен човек, водена от някакъв мъж, който не знаеше какво става на сто мили от него. Айез Седай? Можеше да ги унищожи до крак, и дори умирайки, така и нямаше да разберат кой ги е убил. Разбира се, тя самата нямаше да ги надживее дълго. Тази мисъл я накара да потръдне. Великият властелин даваше на малцина втори шанс за живот и тя не мислеше да се откаже току-така от своя.

Тя изчака, докато конниците се скрият от полезрението й в горите, и се запъти назад към лагера, замислена за снощните си сънища. Зад нея гладката пелена на снега щеше да скрие онова, което бе заровила, до пролетното топене, достатъчно дълго. Отпред някои от мъжете в лагера най-после я забелязаха и се заизправяха, зарязвайки работата си, да я погледат. Тя неволно се усмихна и приглади полата по бедрата си. Трудно й беше вече да си спомни живота си като мъж — и тя ли тогава беше толкова лесно подвеждана за носа глупачка? Да се промъкне през тази гмеж с един труп, без никой да я забележи, бе трудно дори за нея, но връщането й достави удоволствие.

* * *

Заранта продължи с това като че ли безкрайно ровене в хартии, докато най-сетне онова, за което Егвийн беше сигурна, че ще стане, стана. Някои събития през деня бяха просто в кърпа вързани. Щеше да стане много студено, щеше да завали сняг, щяха да се струпат облаци и небето да посивее, и щеше да духне вятър. И щяха да я посетят Лелейн и Романда.

Уморена от седенето, Егвийн тъкмо си протягаше краката, когато Лелейн нахълта в шатрата с Фаолайн по петите й. С тях нахлу и мразовитият въздух. Лелейн се огледа неодобрително и засмъква кожените си ръкавици, докато Фаолайн сваляше подшитото с кожа от рис наметало от раменете й. Крехка и много самоуверена в тъмносинята си коприна, с проницателните си очи, тя се държеше така, все едно бе влязла в собствената си шатра. Махна небрежно с ръка и Фаолайн се отдръпна почтително в ъгъла с дрехите й в ръце, леко отметнала собствената си пелерина. Явно беше готова да си тръгне в мига, в който Заседателката й махне повторно. На мургавото й лице се бе изписало примирено покорство — нещо, което никак не й отиваше.

Сдържаността на Лелейн се пропука за миг в изненадващо топла усмивка към Сюан. Някога, преди години, двете бяха приятелки и тя дори й беше предложила нещо като покровителството, прието от Фаолайн, закрилата на една Заседателка и засланящата й ръка срещу насмешливите подсмихвания и обвиненията на другите Сестри. Лелейн докосна Сюан по бузата и тихо измърмори нещо съчувствено. Сюан се изчерви и по лицето й пробяга смайваща несигурност. Егвийн беше сигурна, че не е преструвка. За Сюан се бе оказало трудно да се справи с онова, което наистина я бе променило, нещо повече — с това колко лесно се беше приспособила.

Лелейн изгледа столчето пред писалищната маса и както обикновено, видимо отхвърли идеята да седне на нещо толкова нестабилно. Едва тогава даде вид, че е забелязала присъствието на Егвийн, и много сдържано й кимна.

— Трябва да поговорим за Морския народ, майко — заяви тя с тон, малко неуместно твърд за пред Амирлинския трон.

Едва след като сърцето й се смъкна от гърлото, Егвийн си даде сметка, че се е уплашила да не би Лелейн вече да знае какво й е казал снощи лорд Брин. Или дори за срещата, която бе уредил. А в следващия миг сърцето й подскочи отново. Морският народ? Съветът със сигурност не можеше да е научил за безумната сделка, която бяха сключили Нинив и Елейн. Не можеше да си въобрази какво ги бе докарало до такъв провал, нито как щеше да се справи с това.

Стомахът й се обърна, но тя зае мястото си зад масата, без да разкрие чувствата си. А тъпият крак на стола се сгъна, разбира се, и тя за малко не залитна да падне върху чергите, но успя да се задържи. Надяваше се, че бузите й не са пламнали.

— Хората на Морския народ са в Кемлин, или в Кайриен? — Да, това прозвуча спокойно и сдържано.

— В Кайриен. — Гласът на Романда прокънтя като внезапно ударена камбана. — Определено в Кайриен. — Така нахълта, че сравнено с нейното, влизането на Лелейн изглеждаше почти изпълнено с почтителност. Силата на присъствието й изведнъж изпълни шатрата. Топли усмивки от Романда човек не можеше да очаква — колкото и чаровно да изглеждаше лицето й, тя просто не беше родена за такива неща.

Естествено, последва я Теодрин и Романда метна с широк жест пелерината си към крехката розовобуза Сестра и пренебрежително я отпрати в противоположния на Фаолайн ъгъл. Фаолайн видимо се беше покорила, но скосените очи на Теодрин гледаха много широко отворени, сякаш нещо непрекъснато я слисваше и устните й бяха готови да ахнат. Също като при Фаолайн, мястото, което й се полагаше в йерархията на Айез Седай, изискваше по-важни задължения, но верятно никоя от двете нямаше да си ги получи скоро.

Властният поглед на Романда се спря на Сюан за миг и тя сякаш се замисли дали и нея да не отпрати в някой ъгъл, после погледът й мина пренебрежително покрай Лелейн и най-сетне се спря на Егвийн.

— Изглежда, че онзи младеж е разговарял с тях, майко. Жълтите очи и уши в Кайриен са почти възбудени от това. Имате ли някаква представа за какво може да се интересува той от Ата-ан Миере?

Въпреки титлата, Романда не създаде впечатление, че се обръща към Амирлинския трон, но пък тя никога не го правеше. Никакво съмнение не остана кой е въпросният „онзи младеж“. Всяка Сестра в лагера приемаше, че Ранд е Преродения Дракон, но ако човек ги чуеше как говорят за него, щеше да си помисли, че става дума за някой невъзпитан млад простак, който е дошъл неканен на вечерята им и е повърнал върху масата.

— Тя трудно би могла да знае какво се върти в главата на момчето — каза Лелейн още преди Егвийн да си е отворила устата. Усмивката й този път съвсем не беше топла. — Ако трябва да се търси отговор, Романда, то той е в Кемлин. Ата-ан Миере не се отделят от корабите си и много сериозно се съмнявам, че хора от Морския народ с такъв висок ранг ще се откъснат толкова далече от морето по каквато и да било работа. Никога не съм чувала да са го правили. Възможно е те да се интересуват от него. Досега би трябвало да са научили кой е той.

Романда й се усмихна в отговор, и то така, че стените на палатката би трябвало да се покрият със скреж.

— Едва ли е нужно да се казва очевидното, Лелейн. Първият въпрос е как да го разберем.

— Тъкмо се канех да го разбера, когато ти се намеси така нахално, Романда. Следващия път, когато майката се срещне с Елейн и Нинив в Тел-айеран-риод, може да им предаде указанията. Мерилил може да открие какво искат Ата-ан Миере, или може би какво иска момчето; едва когато стигне в Кемлин. Жалко, че момичетата не са се сетили да установят редовен график, но това трябва някак да го оправим. Мерилил може да се срещне с някоя Заседателка в Тел-айеран-риод, когато разбере. — Лелейн махна леко с ръка; явно смяташе, че точно тя трябва да бъде въпросната Заседателка. — Мислех, че Салидар е подходящо място.

Романда изсумтя с насмешка.

— По-лесно е да заповядаш на Мерилил, отколкото да дочакаш да ти го изпълни, Лелейн. Предполагам, си дава сметка, че я чакат тежки въпроси. Тази Купа на ветровете трябваше първо да се донесе при нас за изследване. Никоя от Сестрите в Ебу Дар според мен не притежава особена дарба в Танца с облаците и виждате резултата — цялата тази бъркотия и бързане. Мисля да поставя въпрос пред Съвета кои са замесени. — Изведнъж гласът на сивокосата жена омекна като масло. — Доколкото си спомням, ти поддържаше избора на Мерилил.

Лелейн трепна, но бързо се овладя и очите й блеснаха.

— Подкрепих тази, която предложиха Сивите, Романда, и нищо повече — заяви тя възмутено. — Откъде можех да допусна, че ще реши да използва Купата там? И да включи в кръга онези дивачки от Морския народ! Как е могла да повярва, че могат да знаят за работата с времето толкова, колкото Айез Седай? — Изведнъж гневът й се стопи. Оправдаваше се пред най-жестоката си противничка в Съвета, единствената й истинска противничка. А несъмнено още по-лошото според нея бе това, че споделяше преценката й за Морския народ. Нямаше съмнение, че я споделя, но да огласи този факт беше съвсем друга работа.

Студената усмивка на Романда се разшири и лицето на Лелейн пребледня от яд.

— Ще видим как ще застане Съветът, Лелейн — най-сетне рече тя. Обикновено Съветът седеше, изслушвайки спорещите страни, и ставаше, за да подкрепи едно или друго. — Докато не се постави въпросът, мисля, че ще е най-добре Мерилил да не се среща с никоя от Заседателките, участвали в нейния избор. Дори едно предположение за заговор ще се погледне накриво. Сигурна съм, че ще се съгласиш, че е най-добре аз да поговоря с нея.

Този път лицето на Лелейн пребледня по-различно. Не беше видимо уплашена, но Егвийн почти можеше да види как пресмята коя би могла да стане в нейна подкрепа и коя — против. Заговорниченето беше почти толкова сериозно обвинение, колкото измяната, и изискваше само по-малкия консенсус. Вероятно щеше да го избегне, но спорът щеше да е задълбочен и остър. Фракцията на Романда можеше да нарасне. Това можеше да предизвика неописуеми проблеми и да затрудни съзряването на плановете на Егвийн. А нищо не можеше да направи, за да го предотврати, освен да разкрие какво в действителност се беше случило в Ебу Дар. Все една да ги помоли да й разрешат да приеме същото предложение, с което се бяха примирили Фаолайн и Теодрин.

Егвийн вдиша дълбоко. Можеше поне да предотврати използването на Салидар като място за срещи в Тел-айеран-риод. Точно там се срещаше напоследък с Елейн и Нинив. Поне когато го правеше — не се бяха срещали от няколко дни. Със Заседателките, изникващи и изчезващи когато им скимне, в Света на сънищата, бе трудно да намериш място, където да си сигурна, че няма да се появят.

— Следващия път, когато се видя с Елейн или Нинив, ще предам вашите указания за Мерилил. Мога да ви уведомя кога ще е готова да ви срещне. — Което означаваше никога, свършеше ли веднъж с въпросните „указания“.

Главите на двете Заседателки рязко се извърнаха и два чифта очи се втренчиха в нея. Бяха забравили, че е тук! Тя се помъчи да запази лицето си гладко, усети, че кракът й тупа раздразнено по земята, и го спря. Все още се налагаше да изтърпи това, което мислеха за нея. Още малко. Добре поне, че не изпита отново онова замайване. Само се ядоса.

В този миг мълчание енергично нахълта Чеза с обеда на Егвийн върху покрит с ленена кърпа поднос. Тъмнокоса, пълничка и симпатична, на средна възраст, Чеза съумяваше да се държи подобаващо учтиво, без да раболепничи. Реверансът й беше толкова простичък, колкото тъмносивата й рокля, със съвсем мъничко обикновена дантела около шията.

— Простете, че се натрапих, майко, Айез Седай. Извинявам се, че това закъсня, майко, но Мери, изглежда, се е залисала някъде. — Тя цъкна ядосано с език и постави подноса пред Егвийн. Залисването беше толкова неприсъщо за Мери, колкото и погрешно даденото й име. Тази строга жена беше толкова непримирима към собствените си грешки, колкото и към тези на другите.

Романда се намръщи, но не каза нищо. В края на краищата, едва ли беше редно да проявява особен интерес към една от слугините на Егвийн. Особено след като същата жена беше личната й шпионка. Също както Селаме беше шпионката на Лелейн. Егвийн се постара да не поглежда към Теодрин или Фаолайн, и двете застанали чинно в ъглите си по-скоро като Посветени, отколкото като Айез Седай, каквито уж бяха.

Чеза понечи да отвори уста, но веднага я затвори, навярно побояла се от Заседателките. Егвийн се успокои, когато тя отново приклекна и напусна, измърморвайки едно: „С ваше позволение, майко.“ Съветите на Чеза бяха достатъчно деликатни, за да не направят впечатление на никоя от присъстващите Сестри, но точно в този момент последното, от което Егвийн имаше нужда, беше дори най-заобиколното подсещане да си изяде яденето, докато е горещо.

Лелейн подхвана отново, сякаш изобщо не бяха прекъсва ли.

— Най-важното — заяви тя твърдо — е да разберем какво искат Ата-ан Миере. И какво цели момчето. Може би иска и на тях да стане крал. — Протегна ръце и позволи на Фаолайн да й наметне пелерината, което младата жена направи с особена грижливост. — Нали няма да забравите да ме уведомите, ако ви хрумне нещо по въпроса, майко? — Последното трудно можеше да се нарече молба.

— Ще помисля — отвърна й Егвийн. Което все още не означаваше, че се кани да сподели мислите си. И на самата нея й се искаше да се добере до някакъв зачатък на отговор. Тези Ата-ан Миере вярваха, че Ранд е техният предречен Корамуур: тя го знаеше, въпреки че Съветът още не го знаеше, но какво искаше той от тях или какво те от него, не можеше изобщо да си представи. Според Елейн самият Морски народ не бил съвсем наясно. Или поне не казвали. Егвийн почти съжали, че някоя от шепата Сестри, дошли от Морския народ, не е в нейния лагер. Почти. Така или иначе, тези Ветроловки наистина щяха да й създадат неприятности.

Романда махна с ръка и Теодрин скочи с пелерината й, като сръгана с остен. Ако се съдеше по изражението на Романда, съвземането на Лелейн никак не я беше зарадвало.

— Няма да забравите да предадете на Мерилил, че искам да поговоря с нея, майко, нали? — каза тя и това изобщо не беше молба.

За един кратък миг двете Заседателки се оказаха прави и втренчени една в друга, и Егвийн отново беше забравена във взаимната им неприязън. Двете напуснаха, без да й кажат дума, едва ли не бутайки се коя да изпревари, но Романда се измъкна първа, повличайки Теодрин със себе си. Озъбена, Лелейн буквално изблъска Фаолайн пред себе си.

Сюан отрони искрена въздишка и изобщо не се опита да скрие облекчението си.

— Ако позволите, майко — измърмори насмешливо Егвийн. — Разрешете, майко. Можете да напуснете, щерки. — Тя също въздъхна и се отпусна на стола. Който естествено поддаде и тя се срина върху чергите. Бавно се изправи, оправи полите си и избута стола встрани. Добре поне, че не се случи пред онези двете.

— Иди да си вземеш нещо за ядене, Сюан. И си го донеси тук. Чака ни дълъг ден.

— Някои падания нараняват по-малко от други — каза Сюан сякаш на себе си и се шмугна през процепа навън. И добре, че побърза, иначе Егвийн щеше да й скъса ушите.

Върна се обаче скоро и двете хапнаха корави франзели, яхния от леща със спаружени моркови и късчета от някакво месо, което Егвийн отбягваше да разгледа отблизо. Последваха още няколко натрапчиви прекъсвания, по време на които двете се смълчаваха и се преструваха, че четат докладите. Чеза дойде и прибра подноса, след което се върна да смени свещите — задача, от която мърмореше недоволно: нещо, което не й беше присъщо.

— Кой би допуснал, че и Селаме ще изфиряса нанякъде? — измрънка тя почти на себе си. — Сигурно е отишла да се занася с войниците. Тази Халима им влияе много лошо.

Някакъв кльощав младеж със сополив нос дойде да смени вече изгорелите въглени в двата мангала — Амирлин получаваше повече топлина от останалите, но и тя не беше кой знае колко — запрепъва се в ботушите си и зяпна Егвийн по доста задоволителен начин след двете Заседателки. По едно време се появи и Шериам да пита дали Егвийн има да й нареди още нещо, представете си, след което като че ли й се дощя да остане. Може би малкото тайни, които знаеше, я правеха нервна; очите й, във всеки случай, играеха неспокойно.

Това бяха всички и Егвийн не беше сигурна дали бе защото никой не си позволяваше да безпокои Амирлин без сериозна причина, или защото всички знаеха, че същинските решения се взимат в Съвета.

— Нищо не мога да кажа за това донесение за войниците, придвижващи се на юг от Кандор — каза Сюан, след като Шериам излезе. — Само едно е, а хората по Граничните земи рядко се отдалечават от Погибелта. Това го знае и последният глупак, така че едва ли е мълва. — Сега не четеше от страница.

Сюан бе съумяла да запази контрола си върху мрежата от очи и уши на Амирлин и донесенията, както и слуховете и клюките, течаха към нея в непресъхващи потоци, за да се обмислят, преди Егвийн да реши какво да представи пред Съвета. Леане си поддържаше своя мрежа, която усилваше потока сведения. Повечето неща се представяха — някои неща Съветът трябваше да ги знае, а нямаше гаранции, че Аджите й предават това, което научават техните агенти — но всичко това трябваше да се отсее от нещата, които можеха да се окажат опасни или да послужат за отклоняване на вниманието им от главната цел.

Напоследък малко от тези потоци носеха нещо добро. От Кайриен идваха какви ли не слухове за Айез Седай, съюзени с Ранд или още по-лошо, служещи му, но те поне можеха да се пренебрегнат с лекота. Мъдрите отбягваха да споделят каквото и да било свързано с Ранд или някой от приближените му, но според тях Мерана очаквала завръщането му и със сигурност Сестрите в Слънчевия палат, където Преродения Дракон държеше първия си трон, бяха предостатъчно семе за покълванета на тази мълва. Други не можеха да се пренебрегнат толкова лесно, дори когато беше трудно да се прецени как да се тълкуват. Един печатар в Иллиан уверяваше, че имал доказателство, че Ранд е убил Матин Степанеос със собствените си ръце и е унищожил трупа с помощта на Единствената сила, докато някаква тамошна пристанищна слугиня твърдеше, че лично е видяла как са отнесли бившия крал, овързан, със запушена уста и увит в черга, и го качили на борда на някакъв кораб, който отплавал през нощта с благословията на капитана на пристанищната стража. Първото звучеше много по-правдоподобно, но Егвийн се надяваше, че никоя от агентките на Аджите не е чула същата клюка. В дневниците на Сестрите Ранд бездруго вече беше натрупал доста черни точки.

И така продължи. Сеанчанците, изглежда, бяха стиснали Ебу Дар здраво в ръцете си, срещу много слаба съпротива. Това може би трябваше да се очаква в страна, където същинската власт на кралицата се простираше на не повече от два дни езда от столицата, но никак не можеше да се нарече окуражително. Шайдо като че ли се бяха пръснали навсякъде, въпреки че сведенията за тях често идеха от някой, чул за тях от някого, на когото на свой ред му били разказали. Повечето Сестри, изглежда, бяха убедени, че разпръсването на Шайдо е дело на Ранд, въпреки отричанията на Мъдрите, донасяни от Шериам. Никой, разбира се, не искаше да ровичка дълбоко в предполагаемите лъжи на Мъдрите. Намираха се стотици оправдания, но никоя не желаеше да се среща с тях в Тел-айеран-риод, освен Сестрите, заклели се на Егвийн, а и на тях трябваше да се заповяда, за да го направят. Аная сухо наричаше тези срещи „доста съдържателни уроци по унижение“ и съвсем не й беше до смях.

— Не е възможно да има толкова много Шайдо — промърмори Егвийн. Към втората купчина въглища, които сега догаряха в пепелива жар, не бяха добавили билки и очите й засмъдяха от лютивия пушек. Ако прелееше да се отърве от него, съвсем щеше да се лиши от топлината. — Част от всичко това трябва да е дело на разбойници. — В края на краищата, кой можеше да отличи едно село, опразнено от хора, побегнали от разбойническа банда, от село, опустошено от Шайдо? Особено когато сведението се предаваше от трета ръка, или от пета. — Определено са плъзнали достатъчно банди, за да ги вкараме в сметката. — Повечето от които се наричаха „Заклети в Дракона“, което никак не беше от полза. Тя размърда рамене, за да отпусне стегналите се на възли мускули.

Изведнъж забеляза, че Сюан се взира в празното толкова напрегнато, че още малко и ще се изсули от столчето.

— Сюан, да не би да заспиваш? Може да сме работили почти цял ден, но все още е светло.

Сюан примигна.

— Съжалявам. Напоследък все си мисля за нещо и се чудя, дали да го споделя с теб. За Съвета.

— За Съвета! Сюан, ако наистина знаеш нещо за Съвета…

— Нищо не знам — прекъсна я Сюан. — По-скоро го подозирам. — Тя притеснено цъкна с език. — Всъщност не го подозирам дори. Най-малкото, не знам какво да подозирам. Но забелязвам някаква схема.

— Тогава най-добре ми кажи за нея — подкани я Егвийн. Сюан беше доказала умението си да вижда подреденост там, където другите виждаха само бъркотия.

Сюан се намести на столчето и се наведе напрегнато над масата.

— Става дума за следното. Като оставим настрана Романда и Мория, Заседателките, избрани в Салидар са… те са твърде млади. — Много неща се бяха променили в Сюан, но когато заговореше за възрастта на другите Сестри, това определено я караше да се чувства неловко. — Ескаралд е най-старата, а съм сигурна, че не е много над седемдесетте. Не мога да съм напълно сигурна, докато не го проверя в книгите за новачки в Тар Валон, или ако тя самата не ни го каже, но съм почти убедена. Много рядко в Съвета е имало повече от една Заседателка, която да е под сто години, а тук ние имаме девет!

— Но Романда и Мория са нови — каза кротко Егвийн и опря лакти на масата. Денят наистина беше дълъг. — И никоя от двете не е млада. Може би трябва да сме благодарни, че другите са, иначе навярно нямаше да пожелаят да ме издигнат. — Можеше да изтъкне, че самата Сюан бе избрана навремето за Амирлин на по-малко от половината от годините на Ескаралд, но такова напомняне щеше да е жестоко.

— Може би — отвърна с упорство Сюан. — Романда беше сигурна за Съвета, още щом се появи. Съмнявам се, че тук има някоя Жълта, която би се осмелила да оспори мястото й. Колкото до Мория… Тя не клони към Лелейн, на Лелейн и Лирел вероятно смятат, че ще мине на тяхна страна. Но ми запомни думата. Когато една жена бъде издигната твърде млада, има някаква причина. — Тя вдиша дълбоко. — Това се отнасяше и за мен. — Болка от загуба пробяга по лицето й; загубата на Амирлинския трон със сигурност бе най-тежката от всички, които бе преживяла. Само пробяга и веднага изчезна. Егвийн не мислеше, че е познавала някога толкова силна жена като Сюан Санче. — Този път имаше предостатъчно Сестри на подходяща възраст, от които да изберат, и не мога да разбера защо пет Аджи се спряха точно на тези. Има някаква схема тук и смятам да я разгадая.

Егвийн не беше съгласна. Промяната просто висеше във въздуха, независимо дали Сюан искаше да го види, или не. Елайда бе нарушила обичая, беше нарушила и писания закон, узурпирайки мястото на Сюан. Сестри бяха избягали от Кулата и бяха позволили целият свят да го разбере, а последното определено не се беше случвало никога досега. Промяна. За по-старите Сестри беше по-вероятно да се очаква, че ще се придържат към старите порядки, но дори на някои от тях се налагаше да проумеят, че всичко се мени. Със сигурност това бе причината да се изберат по-млади жени, по-отворени за новото. Дали не трябваше да нареди на Сюан да престане да си губи времето с тези празни догадки? Сюан си имаше прекалено много други неща за вършене. Или щеше да бъде проява на доброта да я остави да продължи? Толкова много й се искаше да докаже, че промяната, която сама виждаше, изобщо не съществува.

Преди Егвийн да вземе някакво решение, Романда се пъхна в палатката и задържа процепа на входа отворен. По снега отвън се бяха проснали дълги сенки — вечерта настъпваше. Лицето на Романда бе потъмняло като тези сенки. Тя прикова Сюан със суров поглед и я шибна само с една дума:

— Вън!

Егвийн кимна съвсем лекичко, но Сюан вече бе скочила. Обърка първата крачка, след което изхвърча от шатрата почти на бегом. От една Сестра на мястото на Сюан се очакваше да се подчини на всяка Сестра, притежаваща мощ в Силата като Романда, не само на Заседателка.

Романда дръпна платнището и прегърна Извора. Сиянието на сайдар я обкръжи и тя запреде преграда срещу подслушване, без дори да се престори от приличие, че иска разрешение от Егвийн.

— Ти си глупачка! — изскрибуца гласът й. — Колко време смяташе да го държиш в тайна? Войниците говорят, дете. Мъжете винаги говорят! Брин ще е щастлив, ако Съветът не реши да набучи главата му на кол.

Егвийн стана бавно и приглади полата си. Очакваше го, но все пак трябваше да внимава. Играта все още съвсем не беше доиграна и все още за миг всичко можеше да се обърне срещу нея. Трябваше да се преструва на невинна до момента, в който щеше да може да си позволи да спре да се преструва.

— Необходимо ли е да ви напомням, че обидата на Амирлинския трон е престъпление, дъще? — каза вместо това тя. Твърде дълго се беше преструвала.

— Амирлинския трон. — Романда закрачи през постелките и се спря на ръка разстояние от Егвийн, а ако се съдеше по гневния й поглед, си помисли дали да не се приближи още. — Ти си бебе! Задникът ти още помни последния бой с пръчки като новачка! След това нещо само ще се радваш, ако Съветът не реши да те тикне в някой ъгъл да си играеш с куклички. Ако искаш да го избегнеш, ще ме слушаш и ще правиш каквото аз ти кажа. Хайде, сядай!

На Егвийн й закипя отвътре, но седна. Много рано беше още.

Романда кимна рязко — беше доволна — и опря юмруци на кръста си. Гледаше Егвийн отгоре като строга леля, караща се на невъзпитаната си племенничка. Много строга леля. Или като палач, страдащ от зъбобол.

— Тази среща с Пеливар и Арател трябва да се осъществи, след като вече е уредена. Те очакват Амирлинския трон и ще я видят. Ще се явиш в цялата пищност и достойнство, които изисква титдата ти. И ще им кажеш, че аз ще говоря, от твое име, след което ще си държиш езика! Да ги разкараме от пътя си ще трябва твърда ръка и някой, който знае какво цели. Не се съмнявам, че Лелейн ще цъфне тук всеки момент и ще се опита тя да мине напред, но не забравяй в какви неприятности е нагазила. Цял ден говорих с други Заседателки и изглежда много вероятно Мерилил и грешките на Мерана да се прикачат здраво на Лелейн при следващото заседание на Съвета. Така че ако изобщо се надяваш да събереш опита, който ще ти трябва, за да дорастеш за този шарф, трябва да заложиш на мен! Разбра ли ме?

— Напълно разбрах — Отвърна Егвийн, надявайки се, че гласът й е прозвучал достатъчно хрисимо. Ако оставеше Романда да говори от нейно име, вече нямаше да останат никакви съмнения. Съветът и целият свят щяха да знаят кой държи Егвийн ал-Вийр за врата.

Очите на Романда сякаш се забиха като свредели в главата й, после тя кимна рязко.

— Надявам се, че си ме разбрала. Решена съм на всяка цена да сваля Елайда от Амирлинския трон и няма да позволя провал само защото някакво си дете си е въобразило, че е научило достатъчно, за да може да прекоси улицата, без да го водят за ръчичка. — Изсумтя, заметна пелерината около тялото си и изхвърча навън. С нея изчезна и сплитът на преградата.

Егвийн седна и се втренчи навъсено в отвора на шатрата. Дете била? Да я изгори дано тази жена, тя беше Амирлинския трон! Все едно дали им харесваше или не, те я бяха издигнали и щяха да се примирят с това! Рано или късно. Вдигна ядосано каменната мастилница и я запокити към отвора.

Лелейн отскочи встрани, едва избягвайки плисналото се мастило, и я сгълча:

— По-спокойно, по-спокойно…

И без да чака разрешение повече от Романда, прегърна Извора и изпреде преграда срещу всеки, на когото можеше да хрумне да подслуша това, което се канеше да каже. Докато Романда преди малко беше освирепяла, Лелейн изглеждаше доволна от себе си, търкаше облечените си в ръкавици длани и се усмихваше.

— Предполагам, не е нужно да ти казвам, че малката ти тайничка се разкри. Много лошо за лорд Брин, но смятам, че е твърде ценен, за да го убиваме. И толкова по-добре за него, че мисля така. Чакай да видя. Предполагам, Романда ти е казала, че ще има среща с Пеливар и Арател, но ще трябва да я оставиш тя да говори. Права ли съм? — Егвийн се размърда, но Лелейн й махна с ръка. — Не е нужно да ми отговаряш. Познавам я аз Романда. За нейно съжаление, разбрах го преди нея и вместо да тичам при теб, поговорих с другите Заседателки. Искаш ли да разбереш какво мислят те?

Егвийн сви ръцете си в юмруци, надявайки се, че няма да се забележи.

— Предполагам, че ще ми го кажеш.

— Нямаш право да ми държиш този тон — скастри я Лелейн, но в следващия миг усмивката й се върна. — Съветът е недоволен от теб. Много недоволен. С каквото и да те е заплашила Романда — е, никак не е трудно да си го представя — мога да те избавя. Романда, от своя страна, е ядосала много от Заседателките със заплахите си. Така че, освен ако не държиш да се окажеш с още по-малко власт от малкото, с която разполагаш сега, Романда ще се изненада утре, когато посочиш мен да говоря от твое име. Трудно е да се повярва, че Арател и Пеливар са били толкова глупави, че да се захванат с такова нещо, но след като приключа с тях, ще си идат с подвити опашки.

— Откъде да знам, че и ти няма да изпълниш тези заплахи? — Егвийн се надяваше, че думите й звучат по-скоро намусено, отколкото сърдито. Светлина, цялата тази игра наистина започваше да й омръзва!

— Защото казвам, че няма — сопна се Лелейн. — Ти още ли не си разбрала, че всъщност не ръководиш нищо? Съветът върти нещата и проблемът е между мен и Романда. След още стотина години може би ще дорастеш за шарфа, но засега ще си седиш кротко и ще оставиш някоя, която знае какво цели и какво прави, да се погрижи Елайда да бъде свалена.

След като и Лелейн напусна, Егвийн отново заби поглед в изхода. Този път не позволи на гнева си да кипне. „Можеш да дорастеш за шарфа“. Почти същото, каквото й бе казала Романда. „Някоя, която знае какво върши.“ Наистина ли се мамеше? Дете, развалящо нещо, което една жена с опит можеше лесно да оправи?

Сюан се шмугна вътре и се закова на място. Лицето й бе угрижено.

— Гарет Брин току-що дойде да ми съобщи, че Съветът знае — промълви тя сухо. — Под предлог да ме пита дали съм му изпрала ризите. Проклетите му ризи! Срещата е уговорена за утре, до едно езеро на около пет часа езда на север. Пеливар й Арател вече са на път. Емлин също. Това е третият силен Двор.

— Това е повече, отколкото Лелейн и Романда сметнаха за нужно да ми кажат — отвърна също толкова сухо Егвийн. Не. Сто години да я водят за ръчичка, да я тикат за врата накъдето те решат, или петдесет, или пет дори, тя нямаше да става вече за нищо. Ако трябваше да порасне, трябваше да порасне веднага.

— О, кръв и проклета пепел! — простена Сюан. — Не мога да изтърпя повече! Какво казаха те? Как мина?

— Почти както очаквахме. — Егвийн се усмихна с почуда, която се прокрадна и в гласа й. — Сюан, та те нямаше да връчат Съвета в ръцете ми по-добре, дори сама да им бях казала какво да правят.

* * *

Последните дневни лъчи вече гаснеха, когато Шериам се доближи до малката си шатра, по-малка дори от тази на Егвийн. Ако не беше Пазителка, щеше да я дели с друга. Когато се шмугна вътре, остана й време само колкото да го осъзнае, преди да я заслонят и да я хвърлят по лице върху малкото легло. Зашеметена, тя се опита да извика, но краят на едно от одеялата й се затъкна сам в устата й. Роклята и долната й риза се пръснаха от тялото й като кората на спукан мехур.

Нечия ръка я погали по главата.

— Трябваше да ме държиш в течение, Шериам. Онова момиче е намислило нещо и искам да зная какво.

Доста време мина, докато убеди разпитващото я лице, че вече е казала всичко, което знае, че не е скрила нито една дума, нито шепот. Когато най-сетне я оставиха сама, остана да лежи свита на кълбо и да хлипа от подутините по тялото си, и горчиво да съжалява, че е говорила дори с една Сестра в Съвета.