Робърт Хайнлайн
Фрайди (8)

VIII

Час по-късно вече летях към Оклънд и имах време да обмисля на спокойствие своето безразсъдство.

За почти трите месеца, откакто си поприказвахме с Шефа онази нощ, си бях позволила да приема по-спокойно положението си. Нали той ме уверяваше, че „не само съм човек колкото и Прамайката Ева“, но и никой нямало да ми повярва, ако разкрия произхода си.

Почти позна. Само не бе предвидил колко инат мога да вложа в усилието да убедя някого, че според новозеландските закони не бива да бъда смятана за пълноценна личност.

Първо ми щукна да поискам цялото семейство да ме изслуша. И научих, че вече са ме обсъдили, без да ме поканят, и са ме изритали единодушно.

Дори не се върнах повече в къщата. По телефона бяха съобщили на Анита, че вещите ми са предадени на съхранение в багажното отделение на летището.

Все пак бих могла да настоявам за последен разговор, вместо да вярвам на Анита. (И защо ли да й вярвам?) Но какво щях да постигна? Да ги надвикам ли? Да докажа правотата си? Стигнаха ми пет секунди да осъзная, че всичко, което обичах толкова, е изчезнало. Като ланския сняг, като спукан сапунен мехур. Вече не бях „от семейството“. И онези деца не бяха мои. Никога повече нямаше да се търкалям по пода с тях.

Умувах за това мъчително и едва не пропуснах да науча колко „щедро“ се е отнесла Анита с мен. В договора, който бях подписала със семейната корпорация, имало текст с дребен шрифт — наруша ли някое от условията, не само губя внесената до момента сума, но и трябва да изплатя незабавно остатъка от дълга си. Ха, ако съм „нечовек“, това нарушение ли е? (А нито веднъж не бях закъснявала с месечните вноски…) Изведнъж се оказа, че трябва да намеря отнякъде двойно повече пари, отколкото бях наляла в касичката досега.

Те обаче проявиха „снизхождение“. Ако се разкарам кротичко и бързичко, няма да предявят законния си иск срещу мен. Не чух какво би ме сполетяло, реша ли да остана и да вдигна шумен скандал.

Защото се махнах на минутата.

Не ми е нужен кукудоктор, за да ми обясни, че сама съм пожелала да си причиня всичко това. Ясно ми беше още докато научавах лошата новина от Анита. По-важният въпрос беше: защо?

Дори не се опитах да се залъгвам, че съм го сторила заради Елън. Напротив — след това изпълнение стана абсолютно невъзможно да й помогна с нещо.

Тогава защо?

От ярост.

Не открих по-правдоподобен отговор. Яростна враждебност към цялата човешка раса, която бе решила непреклонно, че аз и подобните ми не заслужаваме равноправие и справедливост. Тази враждебност се бе наслагвала у мен още от първия ден, през който проумях, че други деца имат привилегии, от които съм лишена, само защото те са родени от майки.

Щом започнах да се преструвам на нормален човек, сдобих се с привилегиите, но яростта не избледняваше. Напротив — само напираше още по-свирепо, защото не можех да й дам воля. И ето че настъпи ден, когато за мен стана по-важно да открия дали това приютило ме семейство ще ме приеме каквато съм, вместо да запазя щастливата връзка с цената на лъжи.

Е, открих. Никой от тях не ме разбра и защити… както бяха постъпили с Елън. Май се бях примирила със загубата още когато научих какво са сторили на дъщеря си. Но това равнище от психиката ми е заровено толкова надълбоко, че не го познавам добре — тъмната дупка, с която всъщност мисля, ако се вярва на Шефа.

Изтърсих се в Оклънд твърде късно, за да се кача в ПБ до Уинипег. Запазих си място за следващия полет и оставих всичко на съхранение, освен малкия си сак. Зачудих се какво да правя през оставащите ми двадесет и един часа и веднага се сетих за ласкавия вълк Йън. Както ми бе казал, имах шанс едно към пет да го заваря в града, но апартаментът му (стига там да не се е разположил някой негов приятел) можеше да се окаже по-приятен от безлична хотелска стая. Отидох при най-близкия обществен терминал и набрах кода.

Екранът светна след секунди. Появи се весело и доста хубавичко женско лице.

— Здрасти! Аз съм Запалката. А ти коя си?

— Марджъри Болдуин. Май съм сбъркала. Търся капитан Торми.

— Нищо не си сбъркала, сладурче. Почакай само да го пусна от клетката. — Тя се обърна и се отдалечи от камерата. — Ей, дребосък! Едно маце-убиец те търси по бръмчилото. И ти знае истинското име.

Още щом се дръпна, видях голите й гърди. След секунда можах да я огледам цялата — нямаше едно парцалче по себе си. Свежо тяло, малко широчко в дупето, но пък с дълги крака, изящна талия и цици като моите… от които никой не се е оплаквал досега.

Изругах под носа си. Знаех добре защо потърсих капитана — за да забравя трима мъже в прегръдката на четвърти. Намерих го, но изглежда беше зает в момента.

Той се появи облечен, макар и оскъдно — препасан с лава-лава от кръста надолу. Погледна учудено, след секунда ме позна.

— Ей, ама това е… госпожица Болдуин! Страхотно! Къде си?

— На космодрума. Обадих се за всеки случай, поне да ти кажа „здрасти“.

— Остани където си. Не мърдай, не дишай! За седем секунди ще навлека панталон и риза, после ще дохвърча да те взема оттам.

— Недей, капитане. Пак съм само замалко тук.

— Докъде летиш този път? И кога?

Всичките дяволи ме взели! Не се сетих да измисля нещо предварително. Истината често е по-добра от нескопосаните лъжи.

— Връщам се в Уинипег.

— Аха! Говориш с каруцаря, който ще кара бричката. Утрешният полет е в моя график. Кажи ми точно къде си и ще дойда след… четирийсет минути, стига да намеря навреме някое файтонче.

— Много си мил и си безнадеждно побъркан. Чудя се как ще се оправиш и със сегашната си компания — онова момиче, Запалката.

— Вярно, измислихме й прякор съвсем на място. Това е сестра ми Бети, която вече живее в Сидни. Отсяда тук, когато прескочи до Оклънд. Май ти споменах за нея предишния път. Ей, Бети, ела да се представиш официално! И си наметни нещо.

— Малко е късничко да спазвам приличието — изхили се тя, но все пак загръщаше лава-лава около бедрата си, когато пак застана пред камерата. Май имаше проблеми — изглежда бе обърнала две-три чаши. — О, майната му! Брат ми все ме възпитава, мъжът ми поне се отказа отдавна. Сладурано, чух те какво каза. Вярно, сестра съм му, че и омъжена при това. Освен ако искаш да го докопаш. Тогава на секундата му ставам годеница. Е, казвай, мъж за постоянно ли си търсиш?

— Не.

— Тогава ползвай брат ми на воля. Аз ще правя чай след малко. Джин ли ще пиеш или уиски?

— Каквото пиете двамата с капитана.

— Той е на сух режим, защото ще лети след по-малко от денонощие. Аз и ти обаче ще си сръбнем славно.

След това убедих Йън, че е по-практично аз да намеря някаква двуколка пред космодрума, където и без това се редят на опашка за клиенти, отколкото той да се разкарва.

Номер 17 на „Локсли Пърейд“ е нов блок от апартаменти с двойна защита — входът към бърлогата на Йън не се отличаваше много от въздушен шлюз на космически кораб. Бети ме посрещна с прегръдка и целувка, от които се убедих мигом, че наистина е пила. А от прегръдката и целувката на ласкавия вълк се убедих, че не е помирисвал алкохол, но се надява в най-близко бъдеще да ме повали на леглото. Този път изобщо не попита за съпрузите ми, аз пък не споделих нищичко за семейството. Двамата се разбирахме чудесно, защото знаехме безмълвните сигнали, подавахме ги правилно и навреме и никога не се опитвахме да забълбукаме човека насреща.

Докато с него си разменяхме послания без думи, Бети излезе замалко от стаята и се върна с червена лава-лава.

— В поканите за чая пише „строго облекло“ — изтърси тя с леко уригване. — Смъквай тия улични парцали, сладурано, и се опаковай в това.

Нейна идея ли беше? Или негова? Не умувах дълго, защото явно Бети бе измислила хитринката. Прямата, приятна похотливост на Йън напомняше за точен удар по брадичката, но иначе той беше простодушно човече. Бети пък беше истинска бандитка. Не ми пукаше за подробностите, защото всичко вървеше накъдето и аз се бях запътила. Жена само с голи гърди и ходила е не по-малко провокираща от виеща се под прожекторите стриптизьорка, макар повечето хора да не го проумяват. Особено ако се е увила в лава-лава. Купонът пасваше на вкусовете ми и разчитах на Йън да се отърве от надзора на сестра си по някое време. Ако се налагаше. Бети май беше готова и да продава билети за представлението. И това не ме притесняваше.

Накърках се.

Едва сутринта установих колко съм се престарала, защото се събудих в легло с мъж, който не беше Йън Торми.

Няколко минути не помръдвах и само го разглеждах, докато хъркаше. Ровичках в замъглените си от джина спомени, за да му намеря мястото в картинката. Струваше ми се, че не е зле една жена поне да се запознае с мъжа, с когото ще прекара нощта. Казахме ли си изобщо имената?

Полека сглобих откъслечните парчета. Човекът до мен беше професор Федерико Фарнезе, наричан още Фреди или Шишко. (Вторият прякор не беше особено справедлив — имаше само малко шкембенце заради заседяването зад бюрото.) Съпругът на Бети. Да, появи се по някое време снощи, но сутринта не се сещах точно кога е влязъл, нито защо го е нямало… ако някой ми е казал.

Щом го разпознах, не се учудих особено, че съм била с него през нощта. (Поне така изглеждаше.) Както се бях напушила предния ден, никой мъж не можеше да се чувства в безопасност около мен. Само едно ме тревожеше: дали не съм обърнала гръб на домакина си, за да налетя на друг мъж? Не е учтиво, Фрайди, не е и честно.

Заорах по-надолу в паметта си. Ясно… Поне веднъж не бях обърнала гръб на Йън. На което много се зарадвах. Е, после все пак се обърнах с гръб към него, но той поиска. Значи не съм се държала просташки с домакина, а и той беше много мил с мен. От това имах нужда, за да забравя как бях измамена, а после изритана от една банда самодоволни расисти начело с Анита.

След това Фреди се притече на помощ на Йън. Не би трябвало да е изненада за никого, ако една жена с наранени чувства има нужда от повече утеха, отколкото е по силите само на един мъж.

Фреди престана да похърква и отвори очи. Прозя се, изтегна се, после ме видя и се озадачи, но изведнъж се ухили и протегна ръце към мен. Отвърнах охотно и на усмивката, и на прегръдката, щях да се включа с много хъс в утринната забава, но влезе Йън.

— Добро утро, Мардж. Фреди, неприятно ми е да ви прекъсвам, но долу вече чака един файтон. Мардж трябва да стане и да се облече. Тръгваме веднага.

Фреди не ме пусна, само цъкна с език и изрече:

— "Пиле кацна на перваза и с тез слова ме сряза: „Какво се излежаваш, щом вече закъсняваш?“ Капитане, твоята отдаденост на служебния дълг и грижите ти за нашата гостенка са много похвални. Кога трябва да си там? Два часа по-рано, нали? Излитате точно по пладне, щом пропее кукувичката.

— Така е, но…

— А Хелън… Ей, Хелън ли ти беше името? Тя трябва да е на изхода за пътници само половин час преди излитането. Аз ще се заема с това.

— Фред, не искам да ставам досаден, но тук можеш да си чакаш цял час, докато хванеш някое возило. А аз вече съм го повикал.

— О, колко си прав! Кочияшите ни отбягват, защото конете им никак не харесват нашето баирче. По тази причина, скъпи ми братко по любов, снощи наех каляска с обещание за щедра отплата. И в този момент потомката на верния Росинант е под нашите покои в конюшнята на чистача и събира сили от торбичката със зоба. Същият този чистач, станал сговорчив след солидния бакшиш, ще запрегне милото животно и ще изкара файтона пред входа, щом му се обадя. Ето как ще отведа Хелън до твоята крилата машина не по-късно от тридесет и една минута преди излитането. Кълна се в парчето плът, най-скъпо на сърцето ти.

— За чие сърце говориш все пак — за своето или за моето?

— Изразих се извънредно точно.

— Ами… Мардж, какво ще кажеш?

— Ти имаш ли нещо против? Никак не ми се изскача от леглото на секундата. Но искам и непременно да пътувам с теб.

— Няма да изтървеш полета. На Фреди може да се разчита, само дето не му личи от пръв поглед. Непременно тръгни оттук преди единайсет. Така ще стигнеш и с подтичване. Мога да ти разреша достъп до кораба и след времето за регистрация на пътниците. Капитаните си имат някои привилегии. Добре, продължавайте каквото бяхте започнали. До скоро.

— Ей, целуни ме!

— Защо? Ще се видим в кораба. И вече сме си уговорили среща в Уинипег.

— Целуни ме, по дяволите, иначе ще изтърва проклетия кораб!

— Тогава се откъсни замалко от този тлъст римлянин и внимавай да не ми изцапаш униформата.

— Не рискувай, синко. Ще целуна Хелън и от твое име.

Йън обаче се наведе и ме целуна съсредоточено, а аз не омачках хубавата му униформа. После той клъвна лекичко малкото плешиво петно на темето на Фреди и ни пожела:

— Да си изкарате весело, деца. А ти да я доведеш навреме, чу ли?

Бети надникна, но нейният брат я забърса с голямата си ръка и я отведе.

— Хелън, приготви се — заплашително изръмжа Фреди.

Послушах го, увлечена в щастливата мисъл, че точно от Йън, Бети и Фреди имах нужда, за да си махна веднъж завинаги от главата надутите лицемери, с които бях загубила твърде много време.

В този миг Бети влезе с подноса за сутрешния чай. Предполагам, че подслушваше. Зае поза лотос на леглото при нас. После станахме и закусихме. Аз гълтах с увлечение овесена каша с гъста сметана, пържени картофи, горещи кифлички с ягодово сладко, също шунка и бекон, най-вкусното масло в света, един портокал — всичко това полято обилно със силен черен чай, захар и мляко. Ако по цялата планета похапваха като в Нова Зеландия, нямаше да се намират причини за размирици.

За закуска Фреди се загърна в лава-лава, но Бети не го направи и аз последвах примера й. Детството в яслата никак не ми помогна в усвояването на човешките обноски. Все пак знам, че гостенката трябва да е облечена — или съблечена — като домакинята си. Не съм свикнала да се размотавам по кожа в присъствието на други хора (в яслата е съвсем друго), но с Бети всичко беше лесно. Питах се дали ще си вирне носа пред мен, ако научи, че не съм човек. Не ми се вярваше, но нямах никакво желание да проверявам.

Фреди ме отведе в чакалнята за пътници точно в единайсет и двайсет, помоли да извикат Йън и му поиска разписка, представете си. Капитанът най-сериозно му я надраска и завъртя подпис отдолу. След малко отново нагласяше предпазните ремъци на креслото ми. Попита тихичко:

— И предишния път нямаше никаква нужда от помощ, нали?

— Разбира се, но много се радвам, че се престорих. Преживях чудесна нощ!

— Очаква ни хубав ден и в Уинипег. По време на подготовката за полета се обадих на Джанет и й казах, че ще бъдеш у нас за вечеря. Тя пък помоли да ти предам, че ще бъдеш с нас и на закуска, защото е неразумно да тръгнеш от Уинипег посред нощ. При всяко прекачване може да те ограбят. Права е — типовете, които тихомълком ни навестяват откъм Империята, като нищо ще те заколят заради една цигара с тревичка.

— Ще говоря с нея, когато пристигнем.

(Йън, смешно човече, нали нямаше да се жениш, защото си прелетна птица? Дали още помниш как ме залисваше? Едва ли.)

— Няма какво да обсъждаме. Решено е вече. Джанет рядко се доверява на преценката ми за жените, бил съм пристрастен според нея. Но на Бети, която вече й се е обадила, вярва. Със сестра ми се познава по-отдавна — деляха една стая в общежитието на „Макгил“. Там свалих Джанет, а Фреди — сестричката. Бяхме диверсанти. От време на време откачахме Северния полюс от кукичката и му сменяхме мястото с Южния.

— Бети е слънчице. Джанет прилича ли на нея?

— И да, и не. Винаги беше тартор в съмнителните ни занимания. А сега те моля да ме извиниш. Ще отида да играя ролята си на капитан. Всъщност компютърът пилотира този ковчег, но идната седмица и аз мисля да се науча.

Пиянската оргия с Йън, Фреди и Бети ми замести няколкоседмичното близане на рани. Вече бях в състояние да мисля по-разсъдливо за бившето си семейство. Наистина ли ме изпързаляха?

Бях подписала по свое желание онзи тъп договор с вмъкнатата уловка за анулиране по моя вина. Дали не съм плащала за секс в края на краищата?

Не, бях искрена с Йън предишния път. Плащах за щастието да принадлежа към групата. И за домашните удоволствия да сменям памперси, да мия чинии и да се грижа за кученца и котенца. Признах си, че Пречко винаги е бил много по-важен за мен, отколкото Анита, макар досега да не си бях позволявала тази ерес дори мислено. Въпреки всичко се бях опитала да обичам всички, но случката с Елън накрая освети и мръсните кътчета в онзи дом.

Тъй, сега малко сметки. Помнех без грешка колко дни съм била с новозеландското си семейство. Излизаше, че с безцеремонно конфискуваните мои вноски съм плащала по четиристотин и петдесет новозеландски долара на ден за подслон, храна и домашно щастие.

Соленичко дори за луксозен курорт. А действителните разходи на семейството за престоите ми едва ли достигаха и пет процента от тези пари. Интересно, с какви финансови условия се е съгласявал всеки от другите, когато е влизал в групата? Никога не ми беше хрумвало да попитам.

Нима Анита, която не е искала да настройва мъжете срещу себе си, се е насилила да ме покани, но е уредила всичко така, че по принуда да си остана на работа, тоест по-надалеч? И ме обвърза с договор, който накрая се оказа необикновено изгоден за семейството… тоест пак за Анита. Вече нямаше нито начин, нито смисъл да открия истината. И без това знаех твърде малко за семейните обичаи и закони на хората, за да налучкам чрез сравнения.

Един урок обаче научих.

Брайън ме изненада, когато се обърна срещу мен. Смятах го за най-опитния и мъдрия, най-свободния от предразсъдъци. Надявах се, че ще може да се примири с произхода ми.

И може би щеше да го стори, ако му бях поднесла истината чрез някоя от по-безобидните си дарби. Аз обаче го надвих със сила, а мъжете очакват да побеждават в такива случаи и най-често има защо. Смачках мъжката му гордост.

А ако не смятате да убиете някой мъж веднага, по-добре не го ритайте в топките. Дори символично. Поправка — в никакъв случай символично.