Робърт Хайнлайн
Фрайди (13)

XIII

Обядът беше великолепен. Маса, отрупана с туршийки, сирена, сладка, ядки, салати, филета и какво ли още не около стъписващо с размерите си пръстено гърне, къкрещо на малка горелка. Имаше панери с хрупкави чеснови хлебчета, от които маслото само дето не капеше. Жорж седеше пред супата с достойнството на шеф-готвач и пълнеше дълбоки чинии. Когато се настаних на стола, Йън веднага върза на шията ми гигантска салфетка, напомняща повече за лигавник.

— Оливай се на воля — разреши ми той.

— Непременно! Джанет, ти сигурно държиш тази супа на огъня още от вчера.

— Не позна — ухили се Йън. — Бабата на Жорж му е завещала супата.

— Преувеличаваш — възрази Жорж. — Моята скъпа майчица, дано Бог успокои душата й, започнала да вари супата в годината, когато съм се родил. По-голямата ми сестра се надяваше да я получи като зестра, но встъпи в неравностоен брак с някакъв си британски канадец, затова супата се падна на мен. Постарах се да поддържам традицията. Все пак си мисля, че ароматът и вкусът бяха други, когато майка ми се грижеше за гърнето.

— Не мога да вникна в подобни тънкости — промълвих смирено. — Знам само, че супата не е доближавала консерва и на километър.

— Аз я подхванах миналата седмица — призна си накрая Джанет. — После Жорж я пое под неуморните си грижи. По-добре се справя със супите от мен.

— Аз пък съм голяма познавачка на изяждането им и се надявам, че сипвате и допълнително.

— Ако започне да се вижда дъното — мъдро отсъди Жорж, — ще пуснем вътре още някой и друг плъх.

— Какво става с новините? — попита Джанет.

— А какво става с правилото „не по време на ядене“? — захапа я Йън.

— Любими, би трябвало да си научил вече, че моите правила се отнасят до всички останали, но не важат за мен. Отговори ми, моля те.

— Общо взето, нищо не се е променило. Не съобщават за други атентати. Нищо чудно да са се пръкнали още претенденти за званието „световен идиот“, но нашето бащински настроено правителство реши вместо нас, че не бива да знаем. Бог да ми прости, но мразя до смърт това „Тате знае що е най-добро за теб“! Тате нищичко не знае, иначе сега нямаше да сме затънали до гуша в блатото. Ясно е поне, че властите налагат откровена цензура. Ще си останем неосведомени. Ще ми се да гръмна някого от яд.

— Напоследък имаше прекалено много гърмежи. Или си готов да се запишеш при Ангелите Господни?

— Поне се усмихвай при такива майтапи! Толкова ли ти се иска да ходиш със сцепена уста?!

— Спомни си какво стана единствения път, когато се опита да ме напердашиш… Миличък, предписвам ти като лекарство три малки неразредени уискита или литрова халба бира. Съчувствам ти за вкиснатото настроение. И на мен не ми харесва как сме затънали, но не виждам друга възможност, освен да стискаме зъби.

— Джанет, трезвомислието ти понякога е направо оскърбително. Ще ти обясня защо съм готов да дълбая прозорците с нокти — заради една огромна пролука в новините… която никой не си прави труда да обясни.

— Слушам те.

— Мултинационалките! Засипаха ни с новини за териториалните държави, а нямаше нито дума за корпоративните. Но ако човек може да брои до десет, знае и кой дърпа юздите днес. Не го ли знаят и онези кръвожадни смешници?

Жорж подхвърли невъзмутимо:

— Братко, може би това е причината корпорациите да са пропуснати като мишени.

— Вероятно, но…

Йън се умисли.

— Когато се запознахме — напомних му, — ти изнесе набързо един урок защо няма начин да удариш болезнено една корпоративна държава. Тогава ми даде пример с Ай Би Ем и Русия.

— Мардж, не казах точно това. Обясних ти защо военната сила е безполезна срещу мултинационалките. Когато се счепкват помежду си, днешните великани обикновено се обстрелват с пари, акции, оферти за сливане. В такива маневри са нужни банкери и адвокати, не биячи. Не отричам, че се случва да наемат армии и понякога става горещо, но не си признават и не им е в стила. А незнайните бандити, развихрили се от вчера, си служат именно с оръжията, които могат да ударят най-смъртоносно една мултинационалка — целенасочени убийства и безогледни диверсии. Набива се в очи и затова настръхвам от липсата на такива новини. Вече се чудя какво ли още не ни съобщават.

Преглътнах голям залък от франзелка, който бях натопила в райската супа.

— Йън, не е ли правдоподобна хипотезата една или няколко от мултинационалките да са режисирали цялото шоу… но да са изкарали на сцената единствено куклите на конци?

Той трепна така, че си разля лъжицата върху салфетката.

— Мардж, ти си изумителна! Отначало си те набелязах не заради твоя ум…

— Знам, знам.

— …но ти безмилостно ми натрапваш факта, че имаш възхитителен мозък в главата си. Незабавно откри гнилото петънце в идейката на корпорацията за замяната ни с живи изделия. Не се съмнявай, ще повторя доводите ти на срещата във Ванкувър. Ето, вторачи се в шаренията на новините… и добави парченцето, от което се получи ясна картинка.

— Изобщо не съм сигурна, че има нещо ясно — промърморих. — Но нали твърдят, че убийства имало по цялата планета, на Луната и чак на Церес? За такава акция са необходими стотици, дори хиляди изпълнители. А и поръчковите убийства, и саботажите са работа за опитни професионалисти. Аматьорите, дори ако успееш да наемеш толкова много дебили, ще се оплескат в поне седем случая от десет. И всичко това означава пари. Купища пари! Не е по силите нито на сбирщина от самозабравили се заговорници, нито на идиотска секта. Кой има парите за толкова мащабен „нагледен урок“? Не знам. Подхвърлих предположение.

— Ти вече разнищи загадката. Остана конкретното „кой“. Мардж… я ми кажи с какво се занимаваш, когато не си при семейството си в Нова Зеландия?

— Вече нямам семейство, Йън. Моите съпрузи и сестри по група се разведоха с мен.

(Бях не по-малко стъписана от него, че изтърсих това.)

Мълчанието натежа. Йън преглътна и промълви:

— Марджъри, много съжалявам.

— Няма за какво. Беше поправена една грешка. Вече е минало. Повече няма защо да се отбивам в Нова Зеландия, но ми се иска някой ден да навестя Бети и Фреди в Сидни.

— Сигурен съм, че ще ти се зарадват.

— Знам поне, че за мен ще бъде удоволствие. Йън, а Фреди какво преподава? Тъй и не стигнахме до такива разговори.

Отговори ми Жорж:

— Скъпа, с Федерико сме колеги. Един благодатен факт, поради който накрая заживях тук.

— Вярно е — потвърди и Джанет. — Шишко и Жорж по едно време заедно бърникаха в гените. Така Жорж се запозна с Бети, която реши да го тласне в обятията ми.

— С него бързо се спогодихме — добави Йън. — Иначе никой от нас не би могъл да укротява Джан самичък. Прав ли съм, Жорж?

— Истината казваш, братко, но се чудя по силите ли е и на двама ни да укротим Джанет.

— Аз ви укротявам, макар понякога да ми идвате множко — сряза ги тя. — Най-добре да си взема Марджи за помощничка. Какво ще кажеш, слънчице?

Изобщо не приех навътре майтапчийското предложение. Според мен бърбореха, за да се опомнят от бомбата, която им подхвърлих в скута. Но дали някой освен мен забеляза, че повече не приказвахме за моята работа? Знаех какво и защо се случи… но защо ли онова лукаво кътче от мозъка ми реши да смени темата толкова грубиянски? И без това за нищо на света не бих издала тайните на Шефа.

Изведнъж пак се напрегнах — непременно трябваше да се свържа с него! И ние ли бяхме замесени в странните събития? Ако да, на чия страна?

— Още супа, уважаема госпожо?

— Не й сипвай, докато не ми отговори.

— Джан, стига си ме поднасяла. Жорж, ако хапна още малко супа, непременно ще заръфам и чесново хлебче. И накрая ще стана една лоена топка. Не ме изкушавай.

— Разбирам колебанията ти. Още супа?

— Ами… мъничко.

— Съвсем сериозно говоря — заинати се Джанет. — Не се опитвам да те обвържа с обещания, защото си представям колко ти е неприятна дори идеята за брак в момента. Но защо не опитаме без никакви задължения, а след година пак ще обсъдим бъдещето? Стига да искаш. Дотогава ще си ми любимката вкъщи… а на тези двама пръчове ще позволявам да стоят в една стая с теб само ако ми угаждат.

— Ха! — възкликна Йън. — А кой я доведе вкъщи? Аз. Марджи си е моя любимка.

— Фреди може да претендира за същото, ако се вярва на Бети. Все едно, вчера си е било за вчера. Сега е моя любимка. Дори за да размените по някоя думичка с нея, ще идвате при мен да ви заверявам пропуска. Нали си съгласна, Мардж?

— Както кажеш, Джан. Но само си мечтаем, защото наистина съм длъжна да ви напусна. Имате ли едромащабна карта на границата? По-точно на южната граница.

— Мисля, че това, което е в компютъра, ще ти свърши работа. Ако имаш нужда от разпечатка, използвай терминала с принтера в моя кабинет. До спалнята е.

— Няма ли да прекъсна новините?

— Само го изключи от мрежата. Тук го правим редовно, защото всички сме заклети индивидуалисти.

— Особен Джан — веднага се съгласи Йън. — Мардж, а защо реши да изучаваш едромащабна карта на границата с Империята?

— Предпочитам да се прибера с подземката, но не мога. Значи ще намеря друг път.

— Предположих. Сладката ми, а не искаш ли да ти скрия обувките? Нима не разбираш, че най-вероятно ще те гръмнат, докато се промъкваш? В момента копоите и от двете страни на оградата не отделят пръсти от спусъците.

— Ъ-ъ… не може ли все пак да погледна картата?

— Нямам нищо против, но ако обещаеш да не се промъкваш през границата.

Жорж се обади благо:

— Братко, никога не подтиквай милите на сърцето ни създания към лъжи.

— Именно! — натърти Джан. — Никакво изнудване. Ти върви да гледаш картата, Мардж, аз ще разтребя тук. Йън, ти току-що ми предложи доброволно помощта си.

Следващите два часа седях пред терминала. Отначало запаметих границата по цялото й продължение, после започнах да се занимавам с всяка подробност в някои участъци. Никоя граница не е напълно непроницаема, дори настръхналите от оръжия стени, с които някои тоталитарни държави обграждат поданиците си. Обикновено най-удобните маршрути са близо до охраняваните входно-изходни пунктове. Често контрабандистите се уреждат уютно под носа на пазачите. Но аз нямаше да мина по всеизвестен маршрут.

Имаше много контролни пунктове сравнително наблизо — Емерсън, Пайн Крик, Гретна, Мейда… Проверих какви възможности ми предлагаше и река Розо, но май течеше не накъдето ми беше нужно — на север към Червената река. (Картата беше малко объркана.)

 

 

Тъкмо махнах всичко от екрана и си седях спокойно, оставяйки паметта да попие подробностите, когато гласът на Джанет прозвуча от терминала:

— Марджъри, моля те да дойдеш в хола. Побързай!

Понесох се натам светкавично.

Йън говореше с някого, Жорж стоеше настрани, за да не го хване камерата. Джанет ми посочи с жест да не се показвам.

— Полицията — обясни тихичко. — Предлагам ти на секундата да се пъхнеш в Бърлогата. Аз ще те повикам, когато ченгетата се махнат.

— Знаят ли, че съм тук? — попитах шепнешком.

— Още не е ясно.

— Нека първо проверим. Ако знаят и не ме намерят в къщата, ще си имате неприятности.

— Никога не сме се страхували от неприятностите.

— Благодаря ти, но искам да чуя накъде ще избие упорството им.

А Йън говореше на онзи, чието лице изпълваше екрана:

— Мел, престараваш се. Жорж не е никакъв враждебен чужденец. Вие знаете дори по-добре от мен какъв е. А тази… госпожица Болдуин ли беше? Защо реши да я търсиш тук?

— Вчера вечерта е тръгнала от космодрума с теб и съпругата ти. Ако вече не е с вас, сигурно знаете накъде е тръгнала. За Жорж пък недей да ме убеждаваш. Всеки проклет квебекчанин в момента е гражданин на вражеска държава. Хич не ми пука откога живее при нас и в кои клубове са го приели. Мислех, че ще ви олекне да го отведе стар приятел, а не да ви се изтресе някой сърдит щурмовак. Изключи въздушната си защита, ще кацам.

Джанет изсъска:

— „Стар приятел“, няма що! Опитва се да ми свали гащите още от гимназията. Отпъждам го постоянно, защото е много гаден плужек.

Йън въздъхна:

— Мел, твърде любопитен момент си избрал да обсъждаме кой кому е приятел. Мисля си, че ако Жорж беше тук, все пак би предпочел да го арестува щурмовак. Започни отначало и го направи както се полага.

— Ще ми се цупиш, значи? Твоя воля! Говори лейтенант Мелвин Дики. Идвам да извърша арест. Изключете въздушната си защита, кацам.

— Тук е Йън Торми, домовладелец. Разбирам същността на намерението ви. Лейтенант, покажете заповедта за задържане под стража, за да я сканирам от екрана.

— Йън, що за глупости ми плещиш! Обявено е извънредно положение. Издаването на заповед за задържане вече не е задължително.

— Не те чувам добре.

— Това обаче ще го чуеш, щеш не щеш — ей сега ще се включа във въздушната ви защита и ще изгоря модула за управление. Ако случайно подпаля още нещо, ще бъде жалко.

Йън разпери ръце в безсилна ярост и натисна нещо на клавиатурата.

— Въздушната защита е изключена. — Замрази за миг връзката и се обърна към нас. — Вие двамата имате само минутка да се гмурнете в Бърлогата. Не мога да го задържа дълго на вратата.

— Няма да се свирам под земята — с ледено спокойствие отвърна Жорж. — Ще настоявам правата ми да бъдат зачитани. А ако бъдат нарушени, по-късно в съда ще смъкна кожата от гърба на Мелвин Дики.

Йън вдигна рамене.

— Смахнат наперен тип! Голямо момче си, знаеш какво правиш. Мардж, миличка, веднага се пъхни в Бърлогата. Мисля, че скоро ще се отървем от този кретен, защото изобщо не е сигурен дали трябва да те търси тук.

— А-а… не може ли да сляза в Бърлогата само при крайна необходимост? Защо да не изчакам в банята на Джанет? Ще пусна на терминала там изображението от камерата в хола. Бива ли?

— Напразно се инатиш.

— Тогава убеди и Жорж да се скрие с мен! Щом иска да остане, нищо чудно да има нужда от помощта ми. Вие също.

— Какви ги приказваш?

И аз не знаех точно какво ме подтикна да изрека тези думи. Но не бях минала през толкова сурово обучение, за да излизам от играта още преди началния сигнал.

— Йън, този Мелвин Дики… не мисли доброто на Жорж. Личи си по гласа му. Ако Жорж няма да слиза с мен в Бърлогата, по-добре е аз да тръгна с него, за да попреча на Дики да му навреди. Отдавна съм се убедила, че всеки задържан в полицията може да има голяма полза от свой свидетел при ареста.

— Мардж, не би успяла да му попречиш, ако… — Отекна звън на гонг. — Мамка му! Вече е пред вратата. Веднага изчезвай оттук и се пъхай в Бърлогата!

Изчезнах, но не скочих в басейнчето. Включих терминала в огромната баня, усилих звука и все едно бях в хола при останалите.

Вътре влезе пъстър горд петел.

Не тялото, а съдържанието на главата на Мелвин Дики впечатляваше с нищожеството си. Раздуто его дванадесети размер в душица четвърти размер. Иначе беше едър почти колкото Йън.

Огледа се, мигом забеляза Жорж и изсумтя доволно.

— Ето те и теб… Перо, арестувам те за съзнателно неизпълнение на заповедта да се явиш за интерниране съгласно Декрета за обявяване на извънредно положение, член шести.

— Не съм получавал такава заповед.

— Това не те оправдава. Непрекъснато я повтарят по всички станции.

— Нямам навика да следя новините. И никой закон не ме задължава да го правя. Мога ли да получа копие от заповедта за задържането ми под стража?

— Перо, не ми се прави на адвокат, какъвто не си. Имаме извънредно положение и аз се съобразявам единствено с разпоредбите на Декрета. Като те вкарам на топло, ще си четеш заповедта. Йън, упълномощавам те временно за помощник-шериф. Сложи му гривничките. — Дики се пресегна към кръста си и свали от колана си чифт белезници. — Искам ръцете му да са зад гърба.

Йън не помръдна.

— Мел, не прави повече глупости, отколкото изисква професията ти. Нямаш никакво основание да слагаш белезници на Жорж.

— Хайде де! Изобщо не ни достигат хора, затова идвам сам. Защо да рискувам? Ами ако му хрумне някоя щуротия, докато сме във въздуха? По-бързо му сложи белезниците!

— Я не ми тикай ютията си под носа!

Аз вече не бях зрителка. Изригнах като гейзер от банята, профучах през две врати, пробягах за частица от секундата дългия коридор и нахълтах в хола. През цялото време ми се струваше, че светът се е вледенил. Така е, като мина на свръхскорост.

Дики се опитваше да държи на прицел тримата едновременно. Не биваше да заплашва и Джанет с оръжието си. Доближих го, отнех му пистолета и стоварих ръба на дланта си в основата на черепа му. Чу се неприятното пращене на раздробени шийни прешлени.

Отпуснах тялото полека върху килима и оставих оръжието до него. Беше „Рейтиън“ петдесети калибър. Можеше да залепи и мамут за стената. Хм, защо мижитурките винаги се захласват по мощните пушкала?

— Джан, добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Домъкнах се обратно колкото можах по-скоро. Йън, ето за какво ти говорех. Трябваше да си остана в хола. Едва не закъснях.

— Не съм и сънувал такава светкавична атака!

— Аз съм виждал подобни неща неведнъж — съвсем тихо се обади Жорж.

Озърнах се само за миг.

— Естествено е да си ги виждал. Жорж, ще ми помогнеш ли да преместим мършата? И можеш ли да караш полицейско РМВ?

— Ако се налага — да.

— Горе-долу на същото равнище съм. Трябва да се отървем от трупа. Джан ми спомена нещо, но не ми показа мястото. Дълбока дупка встрани от резервния тунел, нали? Да се размърдаме, хора! Йън, щом махнем това, двамата с Жорж можем да потеглим веднага. Ако иска, нека рискува и да остане. Но щом покрием трупа и РМВ-то, ти и Джан можете да се правите на ни лук яли, ни лук мирисали. Никакви улики. Не сте го виждали, не сте го чували. Нека побързаме, преди да се усетят, че е изчезнал!

Джан бе приклекнала до покойния лейтенант от полицията.

— Мардж, ти си го очистила…

— Вярно. Той ме принуди да пипам припряно. Убих го обаче съвсем съзнателно, защото е много по-безопасно да обезвредиш едно ченге веднъж завинаги. Не биваше да насочва този топ към теб! Иначе просто щях да му взема оръжието… и щях да го убия само ако ти ми поискаш.

— Пипала си припряно, казваш… В един миг не беше тук, после Мел вече се свличаше. Няма да жаля за него. Той е… да де, беше плъх.

Йън заговори провлачено:

— Мардж, ти май не знаеш колко сериозно е да убиеш полицай. В Британска Канада това е единственото престъпление, за което още дават смъртна присъда.

Не разбирам хората, като почнат да ми ръсят такива глупотевини. Ченгетата да не са някаква форма на по-висш разум?

— Йън, за мен опитът му да ви заплаши с оръжие беше още по-сериозен. А щом се прицели в Джанет, сам си подписа смъртната присъда. Жалко, че те разстроих така. В момента тук има труп и РМВ, които са ви в тежест. Избирайте — да помогна или да се изпаря. Само не се бавете, не знаем кога ще започнат да го търсят. Но ще започнат непременно.

Не се залисвах само в приказки, а претърсвах трупа. Не носеше торбичка, затова бърках внимателно по джобовете — както става винаги, всички сфинктери в тялото се бяха охлабили. Слава Богу, не беше много мокър и вонята едва се усещаше засега. По-важното открих в якето — служебна карта, пейджър, пари, кредитни карти. Тоест боклука, без който съвременният човек не знае жив ли е още или вече е призрак. Взех и пистолета. Вдигнах на показалеца си идиотските белезници.

— Има ли друг начин да се отървете от метал или това отива в дупката при останалото?

Йън още хапеше устни и Жорж го подкани съчувствено:

— Моля те, приеми помощта на Марджъри. Не проумя ли, че е професионалистка?

Капитанът изви врата на паниката си.

— Жорж, хвани го за краката.

Мъжете отнесоха трупа в голямата баня. Избързах пред тях и захвърлих оръжието, белезниците и останалото от джобовете на Дики върху леглото си. Влязох на бегом в банята, събличах се в движение. Йън се озърна.

— Мардж, няма нужда. Двамата с Жорж ще го вкараме в Бърлогата и ще го пуснем където трябва.

— Както предпочитате — вдигнах рамене. — Но нека първо го измия. Знам какво да правя. По-лесно ще ми е, като съм гола. После ще мина набързо под душа.

Йън се вторачи озадачено в мен.

— Хич не ми пука дали ще гние мръсен…

— След това обаче нито ще искате да влезете в басейна, нито дори да минавате през него към Бърлогата и обратно, докато не смените водата и не изтъркате старателно дъното. Според мен ще загубим по-малко време, като измия трупа. Освен ако… — Джанет тъкмо влизаше. — Джан, нали водата се изпомпва в резервоар? За колко време?

— Около час. Помпата не е особено мощна.

— Йън, ще почистя трупа само за десетина минути, ако му смъкнете дрехите и го напъхате под душа. Ами дрехите му? Как унищожавате отпадъците? И парцалите ли трябва да минат през басейна?

Тримата станаха много пъргави и ми позволиха аз да се разпореждам. Джанет също се съблече и настоя да ми помогне в измиването на тялото, Жорж пусна дрехите на ченгето през пералнята, а Йън се пъхна в тунелчето — „да подготви посрещането“.

Не исках Джанет да ми помага, защото аз бях научена да контролирам психиката си, а тя едва ли бе минала през същите курсове. Все едно. Оказа се още по-корава, отколкото си мислех. Дори не трепна, само смръщи нос от вонята. Разбира се, двете се справихме за нула време.

Жорж донесе мокрите дрехи. Джанет ги пъхна в пластмасов чувал и го запечата херметично. Йън се появи от басейнчето, хванал края на въже. Мъжете вързаха примка под мишниците на трупа и скоро го махнаха.

След двайсетина минути бяхме сухи и чисти, а от лейтенант Дики нямаше и следа в къщата. Джанет дойде при мен в „моята“ стая, докато пъхах разни нещица, останали от ченгето, в чантичката на коланче, която тя ми даде. Взех двете му кредитни карти и парите.

Дори не й хрумна да ми ръси врели-некипели за „мародерство“, а и не бих я слушала. В наши дни е немислимо да се оправиш без валидна кредитна карта и пачка в джоба. Джан излезе замалко и се върна с двойно повече налични, отколкото бях прибрала. Приех парите, но напомних:

— Нали се досещаш, че нямам представа кога и как ще успея да ти ги върна?

— Естествено. Марджи, богата съм. Още дядовците и бабите ми са били много заможни. Слънчице, един гадняр насочи пистолет към мен… а ти го връхлетя с голи ръце. Аз как да върна този дълг? И двамата ми съпрузи бяха до мен, но ти се справи сама с наглеца.

— Джан, не се настройвай така към мъжете. Нямат опита и уменията ми.

— Ясно ми е. Някой ден ще те помоля да ми разправиш поне нещичко. Има ли вероятност да минеш през Квебек?

— Доста голяма, ако Жорж реши да тръгне натам.

— Предположих. — Даде ми още пари. — Обикновено не държа от техните франкове вкъщи, но намерих поне тези.

В този момент дойдоха и мъжете. Взрях се за миг в пръста си с часовника и зареях поглед в стената.

— Четиридесет и седем минути, откакто го ликвидирах… Значи не е говорил с управлението от около час. Жорж, ще си опитам късмета в пилотирането на онова полицейско РМВ. Електронният ключ е у мен. Ако ще идваш с мен, можеш и ти да караш. Или ще чакаш следващия копой да те арестува? Аз обаче изчезвам незабавно.

Джанет изтърси ненадейно:

— Я всички да се махаме!

Ухилих й се.

— Страхотно!

— Джан, наистина ли искаш да го направим? — усъмни се Йън.

— Ами да… — Тя изведнъж се намуси. — Не мога! Мама котка и малките й. Черната красавица, Демон, Звезда, Рижия… Няма проблеми да затворим къщата. Можем да я зазимим само на един „шипстън“. Но ще минат два-три дни, докато уредим нещо за животинките. Дори прасенце си имаме! Не мога да ги зарежа…

Не помислих да възразявам. Един специален, скован от лед ад е запазен за хората, отнасящи се бездушно с котетата. Шефът разправя, че съм лигаво сантиментална, и не се съмнявам в правотата му.

Излязохме навън. Тъкмо притъмняваше и изведнъж се сетих, че влязох в този дом преди по-малко от денонощие, а сякаш мина цял месец. Олеле, няма и двайсет и четири часа, откакто бях още в Нова Зеландия… Вече ми се струваше нелепо.

Полицейското возило се мъдреше върху зеленчуковата градина на Джанет, а това я подтикна да избълва думички, каквито не очаквах от нея. Имаше обичайния вид на стрида, отличаващ антигравите, които не са предназначени за орбитални полети. Беше голямо колкото семейното РМВ в Южния остров. О, това изобщо не ме натъжи. Джан и нейните мъже Йън и Жорж, също Бети и Фреди напълно изместиха в сърцето ми групата Дейвидсън. Когато са казали: „Непостоянство, твоето име е жена“, отнасяло се е за мен. Сега пък просто копнеех да стигна до Шефа. Дали той на свой ред не ми заместваше бащата? Де да знам. Не съм ценителка на засуканите теорийки на психолозите.

— Я да огледам тази кофа — предложи Йън, — преди да отпърхате нанякъде с нея. — След малко се измъкна от кабината. — Нищо не пречи да я вдигнете, но първо ме изслушайте. Има идентификационен модул, почти сигурно с активен излъчвател, който обаче не успях да открия. Скапаният „шипстън“ е паднал само до трийсет и един процента от капацитета. Ако сте си намислили да стигнете до Квебек — забравете! Освен това трудно ще поддържате налягането в кабината, надскочите ли дванайсет километра. Опряхме и до най-лошото — по терминала вече викат лейтенант Дики.

— Ще се престорим временно на слепи и глухи.

— Разбира се, Жорж. Но след процеса срещу Ортега миналата година започнаха да вграждат устройства за самоунищожение в полицейските РМВ, имат и дистанционен взривател. Огледах тази бракма. Ако го бях намерил, щях да го обезвредя. Уви, нищо не видях. Това не означава, че не е монтиран някъде.

Вдигнах рамене.

— Йън, необходимите рискове никога не са ме притеснявали. Старая се да отбягвам останалите. Все пак трябва да се отървем от тази купчина тенекии.

— Не припирай, Мардж. Крилатите файтончета са моя специалност. А това тук… Да! Има си и стандартния автопилот, военен модел. Ще го нагласим да се поразходи. Накъде избирате? На изток ли? Ще се забие в земята преди Квебек. Жорж, това вероятно би ги убедило, че си се опитал да се прибереш у дома. А ти ще си на сигурно място в Бърлогата.

— Все ми е едно къде ще падне. Няма да се свирам в Бърлогата. Реших да тръгна, защото някой трябва да се погрижи за Марджъри.

— По-скоро тя ще те наглежда. Нали видя как прати Мазньо по дяволите?

— Няма да споря. Ще го запратим ли нанякъде все пак?

— Йън — намесих се, — енергията в този „шипстън“ ще стигне ли, за да отлети бракмата до Империята?

— Да, но вече ти обясних защо не е никак безопасно да се качваш.

— Не за това си мислех. Нагласи я да поеме на юг, и то на максималната височина. Или вашата гранична стража ще я изгори, или имперската. Може и да я гръмнат по радиото. Или накрая ще се изтощи и ще се стовари от доста километри. Има ли значение? Вече няма да е наш проблем.

— Готово.

Йън се вмъкна пъргаво, нагласи нещо на пулта, РМВ-то се понесе плавно нагоре и той скочи на земята от три метра. Подадох му ръка да стане.

— Удари ли се?

— Добре съм. Гледайте как ще отпраши!

Полицейското возило бързо се смаляваше към небето и завиваше на юг. Изведнъж излезе в лъчите на залязващото слънце и за няколко секунди засия ярко. После изчезна.