Робърт Хайнлайн
Фрайди (14)

XIV

Пак седяхме в кухнята и раздвоявахме вниманието си между терминала, разговора и чашите, които Йън напълни много предвидливо. Още се чудехме да правим ли нещо и какво да бъде то.

— Мардж — подхвана ме отново Йън, — трябва да проявиш мъничко търпение. Щом свършат глупостите, ще се прибереш кротко и бързо. Ако пак ни досаждат копои, ще се скриеш в Бърлогата. Не е чак толкова страшно да не се показваш навън известно време. Жорж ще те рисува гола, както заповяда Бети. Съгласен ли си, братко?

— Много ще се радвам.

— Е, Мардж?

— Ако се оправдая пред шефа, че не съм могла да се върна в Империята, защото граница, дълга две хиляди и петстотин километра, уж е била затворена, той няма да повярва на ушите си.

(Да кажа ли на Йън, че съм опитна бойна куриерка? Не е нужно. Още не.)

— Какво си измислила?

— Хора, достатъчно главоболия ви причиних. — (Йън, ти още си в шок, защото строших врата на човек в твоя хол. Добре, че после се опомни и се държа като професионалист.) — Вече знам къде е задният изход на къщата. Когато се събудите утре сутринта, може и да не ме заварите. И ще забравите един излишен дразнител в живота си.

— Не!

— Джан, щом бъркотията отмине, ще ти се обадя. И ако тримата още имате желание, ще ви навестя при първия си отпуск. Но сега е задължително да се върна на работа. Все това ви повтарям.

Тя просто не искаше да чуе, че ще се промъквам самичка през границата. (Имах нужда от придружител колкото змията от обувки.) И предложи чудесен план.

Жорж и аз можехме да пътуваме с паспортите на Йън и Джанет. Е, не си приличахме като близнаци, но кой ти гледа снимките напоследък?

— После ще ни ги върнете по пощата… Но може би има още по-лесен начин. Отивате до Ванкувър и влизате в Калифорнийската конфедерация с най-обикновени туристически карти. А до Ванкувър ще пътувате с нашите кредитни карти. Попаднете ли веднъж в Конфедерацията, почти сигурно сте се избавили от затруднения. Мардж, там би трябвало да ти признават кредитната карта, вероятно ще се обадиш преспокойно на шефа си. А и в Калифорния ченгетата няма да напират да ви затворят в някой лагер.

— Да, така е по-добре — съгласих се веднага. — Уловката с туристическите карти е далеч по-безобидна от рисковете с паспортите. Стигна ли до място, където кредитната ми карта е валидна, проблемите ми свършват.

(Веднага щях да изтегля здравословна сума в налични. Никой никога няма да ме сгащи повече без пачки твърда валута в джобчето. С пари всичко се оправя… особено в Калифорния, където бюрократите са толкова покварени. В Британска Канада те понякога са обезсърчаващо честни.)

— Няма да съм по-зле в Белингъм — добавих аз, — отколкото съм тук. Мога и да отпраша чак до Еднозвездната република, за да мина границата оттам, ако пак закъсам. Имаше ли някакви вести за отношенията между Тексас и Империята? Още ли се разбират?

— Ако се вярва на новините — всичко е наред — отвърна Йън. — Да пусна ли търсене в компютъра?

— Да, моля те. Искам да знам това, преди да тръгна. Наложи ли се, ще отида във Виксбърг. Там контрабандистите са си прокарали такава магистрала по реката, че все едно съм си платила билет за разходка до Империята.

— Преди ние да тръгнем — невъзмутимо ме поправи Жорж.

— Онзи маршрут е удобен за мен. Ти само ще се отдалечаваш все повече от Квебек. Нали работиш и в университета „Макгил“?

— Скъпа, нямам желание да се връщам в „Макгил“. Щом полицията ми трови живота тук, където е истинският ми дом, друго не мога да измисля, освен да пътешествам с теб. А когато преминем в провинция Вашингтон на Калифорнийската конфедерация, ще смениш фамилията си от „госпожа Торми“ на „госпожа Перо“. Не се съмнявам, че там ще се отнесат с уважение и към двете ми кредитни карти — „Кленов лист“ и „Креди Квебек“.

(Жорж, ти си един галантен чаровник… и когато се каня да бъркам в чувалчето с хитрините, имам нужда от галантни чаровници не повече, отколкото от ботушите на орегонски дървосекач. А непременно ще бръкна в чувалчето, миличък. Каквото и да казва Джанет, все някак ще се прибера.)

— С други думи — не искаш да те придружа, така ли?

— Не ме разбра! Казвам само, че ако тръгнеш с мен, ще бъде за удоволствие. Веднага да добавя нещо — ще вляза в Империята сама, защото мина ли границата, незабавно се връщам на работа.

— Мардж… — въздъхна Йън. — Поне позволи на Жорж да те отведе на място, където никой няма да плещи за интерниране, а кредитната ти карта ще бъде валидна.

— Най-важното е да се спасиш от полицейския тормоз — заяви Джанет. — Можеш да ползваш моята „Виза“, докогато ти е нужна. Аз ще се оправя с другата — „Кленов лист“. Когато плащаш с нея, помни, че си Джанет Паркър.

— Паркър ли?

— Тази карта е с моминската ми фамилия. Вземи я.

Прибрах картата, но имах намерение да я вадя от джоба си само ако някой ми наднича над рамото. При всяка възможност щях да точа от сметките на покойния лейтенант Дики. Кредитната му линия щеше да остане отворена поне няколко дни, а защо не и седмици? Побъбрихме си още малко, накрая натъртих:

— Тръгвам. Жорж, идваш ли с мен?

— Ей, защо посред нощ?! — стресна се Йън. — По-добре е рано сутринта.

— Нали подземките се движат денонощно?

(Нямаше нужда да питам, знаех и без това.)

— Да, но до най-близката станция са двайсетина километра в непрогледен мрак.

(Моментът не беше подходящ да се хваля с усъвършенстваното си зрение.)

— Йън, мога да ги измина до полунощ. Ако някоя капсула тръгне веднага, дори ще имам време да си отспя в Белингъм. А в случай че границата между Калифорния и Империята е отворена, още сутринта се явявам пред шефа си. Не е зле, какво ще кажеш?

Тръгнахме след няколко минути с разкошната им каляска. Йън май не беше доволен от мен, защото не се държах като сладка и сговорчива женичка, каквито предпочитат почти всички мъже. Потисна раздразнението си и ме разцелува много приятно, когато ни оставиха пред „Макфилипс“ срещу станцията. Така двамата с Жорж успяхме да се натъпчем в капсулата, тръгваща в единадесет вечерта. Стояхме прави, докато прекосявахме континента.

Затова пък се озовахме във Ванкувър в десет вечерта (тихоокеански часови пояс — в Уинипег вече беше полунощ). Взехме заявления за туристически карти, докато се прехвърляхме в капсулата до Белингъм, попълнихме ги по пътя и ги пъхнахме в компютъра на излизане само след няколко минути. Операторката дори не ни погледна. Промърмори, както си четеше:

— Приятно прекарване…

В Белингъм от станцията на подземката се излиза направо в долното фоайе на „Хилтън“. Пред нас във въздуха искреше реклама:

„БЪРЗА ЗАКУСКА

Пържоли, аламинути, коктейли

Сервираме двадесет и четири часа

в денонощието!“

— Любима госпожо Торми — обърна се Жорж към мен, — изведнъж се сетих, че пропуснахме вечерята.

— Да знаеш колко си прав, господин Торми. Я да си гръмнем някоя мечка.

— Ще споделя нещо с теб — кулинарията на Конфедерацията не се отличава нито с екзотика, нито с изтънченост. Затова пък е по своему привлекателна, защото ще те засити, особено ако си имала време да наточиш глада си като бръснач. Хапвал съм вече в това заведенийце. Не се подлъгвай по рекламата, готвят какво ли не. Но ако ми позволиш аз да поръчам, гарантирам ти много приятно уталожване на глада.

— Жорж… тоест Йън. Вече вкусих от твоята супа. Поръчвай смело, доверявам ти се.

Вътре човек не можеше да се разположи за цял ден. Нямаше маси, само барплот. Затова пък имаше високи столчета с облегалки, а не табуретки. Седнах, без да си ударя коленете в бара. Бяха помислили за удобството на клиентите си. Веднага поставиха пред нас чаши с ябълков сок. Жорж поръча яденето и се отби до терминала на регистратурата, за да се настаним в хотела. Когато се върна, обясни:

— Вече можеш да ме наричаш Жорж, а ти си „госпожа Перо“. Така сме регистрирани. — Вдигна своята чаша сок. — За твое здраве, любима.

— И за твое, скъпи съпруже.

Сокът беше леденостуден, а на вкус — приятен като настроението ми в момента. Не бих и помислила отново за съпруг, но Жорж ми се виждаше подходящ мъж поне докато траеше шегата. Разбира се, не забравях, че Джанет само ми го даде „на заем“.

Донесоха ни и „закуската“. Още изстуден ябълков сок „Якима“, ягоди сорт „Имперска долина“ с екологично чиста сметана, по две полурохки яйца на очи върху умерено измъчена пържола (крехка, режеше се само с вилицата), големи горещи палачинки с масло и мед, кафе „Кона“ в огромни чаши.

Непрекъснато добавяха кафе, сок и палачинки. Предложиха ни и по още една порция пържола, но отказахме.

Наоколо вдигаха доста шум, а и както бяхме седнали с лице към барплота, не беше много удобно да си говорим. На стената отсреща имаше екран с неспирно сменящи се обяви. Оставаха само колкото да плъзнеш поглед по тях, но си имаха кодове, за да си ги извикаш на индивидуалния терминал и да ги четеш на спокойствие. Зяпах разсеяно, докато се наслаждавах на храната.

„Независим кораб «Джакпот» набира

екипаж в трудовото тържище на Лас Вегас.

Ветераните с боен опит имат предимство.“

Нима пиратски кораб би посмял да се рекламира толкова дръзко? Не беше за вярване, но и нямаше как иначе да изтълкувам обявата.

„Пуши това, що и Исус е смъркал!

АНГЕЛСКИ ЦИГАРИ

Гарантирано некарциногенни.“

Не се боя от рак, но не докосвам никотин и по-смахнати дроги. Що за жена ще бъда с гаден дъх?

„Бог те чака в офис 1208 на «Люис енд Кларк

Тауърс». Не Го принуждавай Той да дойде

при теб. Няма да ти хареса.“

И без това не ми хареса.

„СКУЧАЕТЕ ЛИ?

Скоро ще стоварим пилотна група заселници

на неразработена планета тип Т-13. Гарантирано съотношение на половете 50-40-10, плюс-минус

2 процента. Средна биологическа възраст

32 години, плюс-минус една. Без тестове

за съвместимост на характерите.

Няма критерии за квалификация.

Не се изискват вноски за участие.

Не гарантираме спасителни операции.

Корпорация «Извънсистемна експанзия».

Управление «Демография и екология».

Луна Сити, Държавна поща,

код за достъп ДЕМО,

или

Тихо, номер 800–2300.“

Извиках тази обява на терминала пред себе си и пак я прочетох. Какво ли е да се бориш с абсолютно нов свят рамо до рамо със съратници? Хора, които няма как да са научили произхода ми. Нито ще ги интересува. Може и да бъда на почит и уважение заради допълнителните си способности, стига да не се хваля прекалено…

— Жорж, моля те, погледни това.

— Какво любопитно откри в тази обява?

— Май ще е интересно на онази планета…

— Не! Марджъри, за всяка експедиция на планета с коефициент над осмица по скалата Т са задължителни огромни премии, щедро снабдяване и подмяна на оборудването, както и добре обучени колонисти. А цели тринайсет точки по тази скала… Екзотично самоубийство, нищо повече.

— Тъй ли…

— Я прочети тази — предложи той.

„У. К., пиши си завещанието.

Имаш още една седмица живот.

А. С. Б.“

— Жорж, дали наистина е заплаха за убийство към този У. К.? В публична обява? Нали може да бъде проследена?

— Не съм сигурен, че е толкова лесно. Чудя се какво бихме видели утре — „още шест дни“? После „още пет дни“? Дали У. К. чака да го поразят или е само някакъв рекламен трик?

— Няма как да познаем. — Замислих се за собствените ни патила. — Жорж, а възможно ли е според теб всички тези заплахи по станциите също да са някаква ужасно заплетена измама?

— Нима допускаш, че никой не е убит, а всички новини са фалшифицирани?!

— И аз не знам какво да предполагам.

— Марджъри, наистина има измама. Три различни групи си приписват едни и същи гнусотии. Значи, да речем, две от тях се опитват да ни излъжат. Но не вярвам съобщенията за атентатите да са измислица. Както е със сапунените мехури, има предел колко голяма може да бъде и лъжата. На твърде много места имаше гърмежи, твърде много хора бяха засегнати. Досега трябваше да сме затрупани под лавина от опровержения. Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря.

— Нещо друго?

— Още една палачинка и ще се пръсна по шевовете.

 

 

Отвън изглеждаше като умерено невзрачна врата на хотелска стая с номер 2100. Щом влязох, аз се смръзнах.

— Жорж!… Защо?

— За младоженката — младоженският апартамент.

— Прекрасен е. Разкошен! Но не биваше да пръскаш толкова пари. Вече превърна едно досадно пътуване в истински пикник. Щом обаче очакваш да съм младоженка тази нощ, защо ме натъпка с пържола и цял тиган палачинки? Така съм се надула, че никакъв сексапил не остана в мен.

— Приказна си.

— Скъпи Жорж, не си играй с мен… Моля те! Разкри ме, когато убих Дики. Знаеш каква съм.

— Знам — мила, храбра, очарователна.

— Сещаш се за какво ти говоря. В занаята си. Разкри ме, нали?

— Видях, че си усъвършенствана.

— Признавам си. От години нямам маркировка. И натрупах богат опит в преструвките, но… онова копеле не биваше да размахва оръжие пред Джанет!

— Не биваше. И затова съм ти вечен длъжник.

— Сериозно ли говориш? Йън си мислеше, че не е трябвало да му посягам.

— Отначало винаги се хваща за общоприетите норми. После се опомня. Йън е роден за пилот. Мисли първо с мускулите си. Чуй, Марджъри…

— Не съм Марджъри.

— А?

— Тъй и тъй съм на светло, по-добре да ти кажа истинското си име. Онова от яслата. Аз съм Фрайди. Нямам своя фамилия, разбира се. Случва се да използвам някое от фалшивите фамилни имена в яслата. Обикновено избирам Джоунс. Но името ми наистина е Фрайди.

— Така ли предпочиташ да те наричам?

— Ъ-ъ… да. Фрайди съм, когато не се преструвам. С хората, на които имам доверие. Най-добре е да се доверя и на теб. Как иначе?

— Ще се радвам и ще се чувствам поласкан. И ще се постарая да заслужа доверието ти. Защото съм ти задължен.

— За какво все пак?

— Мислех, че е ясно. Когато видях как е настръхнал Мел Дики, реших да се предам веднага, за да не пострада още някой. А когато заплаши Джанет с онова ръчно оръдие, обещах си по-късно — когато ме освободят — да го намеря и да го убия. — Жорж изобщо не се усмихваше, не беше настроен за шеги. — В следващия миг ти се яви като архангел с пламтящ меч и осъществи намерението ми. Затова сега ще мисля как да ти се отблагодаря.

— С друго убийство ли?

— Да, стига да пожелаеш — сериозно отвърна той.

— Е, няма да прекалявам. Усъвършенствана съм, както забеляза. Обикновено се справям сама при нужда.

— Прелестна Фрайди, ще направя каквото поискаш от мен.

— Ох… По дяволите, Жорж, няма нужда! И аз обичам Джанет, по свой начин. Мръсникът беше обречен още щом го видях да вади срещу нея смъртоносно оръжие. Направих го за себе си. Не си ми длъжник.

— Мила Фрайди, лесно е човек да те обича, също както Джанет.

— Ами… Защо не се пъхнем в леглото? Искам да ти се отплатя за много неща. Знам, че не съм човек и не очаквам да ме обичаш. Не съм Джанет. Но поне виждам, че съм ти симпатична и не се отнасяш към мен като… като онези от Нова Зеландия. Както хората се отнасят към изкуствените човеци. Няма да си загубиш времето. Наистина! Не си получих дипломата за компаньонка, но минах през почти цялото обучение… и ще се старая.

— О, горката ми тя! Кой те е озлобил така?!

— Мен ли? А, добре съм си. Само ти обяснявам, че знам как е в живота. Вече не съм хлапе, не се чудя как да се оправя, без да ме напътстват в яслата. Изкуственият човек не очаква обич. И двамата знаем това. Разбираш ме по-добре от невежите, в професията си. Уважавам те и искрено те харесвам. Ако ми позволиш да легна с теб, ще направя всичко, за да ти е забавно.

— Фрайди!

— Какво има?

— Не искам да ме забавляваш в леглото.

Изведнъж от очите ми изскочиха сълзи. Рядко ми се случва.

— Много съжалявам — измънках унило. — Изобщо не съм се опитвала да те обидя. Не ти се натрапвам…

— По дяволите, ПРЕСТАНИ!

— Моля?

— Стига си се държала като робиня! Отнасяй се с мен като със свой приятел. Това разделение на „човеци“ и „нечовеци“ е измислено от тесногръди профани. Всички в професията се смеем на тези глупости. Гените ти са човешки и са подбрани извънредно грижливо. Това може би те прави свръхчовек, но в никакъв случай не те изхвърля от човешката раса. Плодовита ли си?

— Ъ-ъ… обратимо стерилна.

— Мога да ти променя състоянието за десетина минути, и то само с местна упойка. И после ще е възможно да забременееш от мен. Човек ли ще родиш от мен? Нечовек? Получовек?

— Е… човек, разбира се.

— Живота си можеш да заложиш на това! А щом се ражда човек, майка му също е човек. Не забравяй никога това!

— Няма да забравя.

Усетих странна тръпка. Да, желание за секс, но по нищо не приличаше на досегашните случки в живота ми, макар да съм похотлива като котка.

— Жорж, а иска ли ти се?… Да забременея от теб, де?

Той май се стъписа в първия миг, после дойде до мен с една широка крачка, вдигна лицето ми към своето, прегърна ме и ме целуна. Осем и половина, дори девет по десетобалната скала. Невъзможно е да постигнеш повече във вертикално положение и с дрехи по тялото си. Той ме вдигна на ръце, намести се в близкото кресло с мен в скута си и започна да ме съблича нежно и полека. Джанет бе настояла да нося нейни дрехи. „Суперкожата“ беше изпрана и прибрана в сака ми. Затова имах повече интересни нещица за сваляне. Жорж разкопчаваше, дърпаше ципчета и откачаше кукички, а през това време мъркаше:

— Онези десет минути, които ти обещах, трябва да прекараме в моята лаборатория, а и ще мине месец, докато организмът ти се подготви… Само това те спасява от издутия корем. Да знаеш, че такива закачки действат на мъжете като червена кърпа на бик. Няма да си платиш за лекомислието. Но аз ще легна с теб и ще се постарая да те забавлявам… макар че също нямам диплома. Все ще измислим нещо, прекрасна моя Фрайди. — Стана с мен в ръцете си и последното парченце плат падна на пода. — Изглеждаш чудесно. Първа ли ще се пъхнеш в банята? Аз поне имам нужда от душ.

— Нека съм след теб, защото ще се позабавя вътре.

Не излязох скоро от банята, защото не се шегувах за препълнения си до пръсване корем. Аз съм опитна пътешественичка и се старая да избягвам двойното проклятие на скиталеца — ту лениви черва, ту излишно работливи. Но пропуснатата вечеря, последвана от пищната „закуска“ посред нощ, доста се разминаваше с навиците ми. Щом щях да понасям тежести на корема си, време беше да се отърва от ненужното.

Минаваше два часът сутринта, когато се измъкнах от банята облекчена, освежена, с чиста уста. Чувствах се по-бодра от когато и да било. Нямах парфюм по себе си. Не само не позволявам такива дреболийки да ми тежат в багажа, но и съм посветена в тайната — мъжете предпочитат fragrans feminae пред всеки друг афродизиак, само че не го знаят, а и не обичат аромата престоял.

Жорж спеше дълбоко, покрит с лека завивка. Забелязах, че не се е натопорчил. Затова припълзях в леглото много внимателно, за да не го събудя. Изобщо не бях разочарована, не съм себична кучка. И вярвах щастливо, че ще ме събуди, щом събере сили. Така щеше да е по-добре и за двама ни. Отминалият ден се оказа прекалено напрегнат.