Робърт Хайнлайн
Фрайди (15)

XV

Познах.

Не че ми се иска да отнема Жорж от Джанет… но предвкусвам весело как ще им ходя на гости. А ако той наистина се сети някога да ме отърве от стерилитета, нямам нищо против да го направя за него като котките. Чудя се защо Джанет още не му е родила дете.

Четвъртия път за разнообразие ме събудиха примамливи ухания — Жорж разтоварваше на масата пълна количка от обслужването по стаите.

— Имаш двайсет и една секунди — предупреди ме — да отскочиш до банята, защото супата вече изстива. Изяде си закуската в полунощ, както си е редно, затова сега е най-подходящо да подраним с обяда.

Не знам подходящ ли е за ранен обяд един прясно уловен рак, но ми допадна. Предшестваха го бананови резенчета със сметана. Те пък ми приличаха на закуска, но ги придружаваха карета и зелена салата. Капнах си малко шампанско бренди „Корбел“ в коняка накрая. Жорж е обичлив развратник, неуморен чревоугодник, изтънчен кулинар и нежен лечител. Способен е да убеди една изкуствена жена, че тя наистина е човек или поне няма значение каква е всъщност.

Любопитно въпросче: как тъй и тримата от семейството са толкова стройни? Уверена съм, че не се мъчат нито с диети, нито с тежки упражнения. Чух веднъж от физиотерапевт, че от каквито тренировки имал нужда човек, можел да си ги осигури в леглото. Така ли поддържат формата си?

Дотук добре. Следваха лошите новини.

Международната линия беше затворена. Можех да стигна до Дезере, като се прекача в Портланд, но никой не ми гарантираше, че подземката ще ме откара до Омаха или дори до Гери. Единствените редовно фучащи капсули бяха по линията Сан Диего — Далас — Виксбърг — Атланта. Нямаше проблем и с пътуването до Сан Диего. Онази линия си работеше от Белингъм до Ла Хола. Само че Виксбърг е извън границите на Чикагската империя. Той е речно пристанище, откъдето човек с пари и инат може да проникне в Империята.

Опитах се да стигна до Шефа поне чрез комуникациите. Четиридесет минути по-късно изпитвах към гласовите синтезатори на компютрите същото, което хората към мен и подобните ми. Кому е хрумнала идиотщината да програмира „любезност“ в машините? Първия път може да се поуспокоиш, като чуеш „Благодаря ви за търпението“, но на третия път ти звучи фалшиво, а четиридесет минути, без да чуеш дори веднъж човешки глас, стигат да скъсат нервите и на някой гуру.

Въпреки изобретателните си напъни не принудих терминала да признае, че е невъзможно да се обадя на никого в Империята. Прокълнатата от Бога дигитална напаст просто не беше програмирана да отговаря с „не“. Щеше да ми олекне, ако бе изтърсила: „Разкарай се, ма! Не ти ли писна да досаждаш?“

Попитах пощата в Белингъм може ли да пратя експресно писмо с куриер до Империята, а не факс или електронен призрак на послание?

Записът ми напомни бодро да пращам навреме коледните си честитки. Не ми се стори много спешен проблем, защото до Коледа оставаше половин година.

И без това обаждането или писмото не ми вършеха никаква работа. Трябваше да се явя лично пред Шефа. За което пък имах нужда от още налични. Обидно учтивият терминал благоволи да ми обясни, че местният клон на „Мастър Кард“ е в белингъмското седалище на корпорация „Транс-Америка“. Набрах съобщения ми сигнал и чух приятен глас — записан, а не синтезиран: „Благодаря ви, че потърсихте услугите на «Мастър Кард». В интерес на по-високата ефективност и за да защитим интересите на своите милиони клиенти, всички наши регионални клонове в Калифорнийската конфедерация бяха обединени с главния офис в Сан Хосе. За да бъдете обслужени по-бързо, моля ползвайте кода за безплатна връзка, отбелязан на гърба на кредитната ви карта.“ Зазвуча сладникава музика и веднага прекъснах.

На моята „Мастър Кард“, издадена в Сейнт Луис, естествено имаше код за безплатна връзка не със Сан Хосе, а с Имперската банка. Набрах го без особена надежда.

Изслушах съобщение в стил „моли се и търпи“.

Докато компютрите ме учеха на смирение, Жорж четеше на другия терминал пълното издание на „Лос Анджелис Таймс“ и чакаше кога ще се уморя да си блъскам главата в стената. Предадох се и попитах:

— Жорж, какво пишат във вестника за извънредното положение?

— Извънредно положение ли?

— Поднасяш ли ме?

— Любима Фрайди, единствената тревожна новина, спомената в това издание, е предупреждението на „Сиера Клуб“, че застрашеният вид Rhus diversiloba може да изчезне напълно. Ще организират демонстрация пред заводите на „Доу Кемикъл“. Иначе на западния фронт всичко е спокойно.

Сбърчих чело, но това не ми помогна да пришпоря паметта си.

— Слушай, не знам много за политиката в Калифорния…

— Скъпа моя, никой не знае много за политиката в Калифорния, дори местните политици.

— …но вече си припомних, че според новините трябваше да има поне десетина убити големи клечки в Конфедерацията. И това ли беше въздух под налягане?

Опитах се да пресметна, като не забравих и разликата в часовите пояси. Трябваше да е станало преди поне тридесет и пет часа.

— Да, виждам некролози за няколко изтъкнати дами и господа, чиито имена споменаха в новините… Тук обаче не пише да са жертви на атентати. Има един „случаен изстрел от заредено лично оръжие“. Друг починал „след продължително заболяване“. Тъй, стигнахме до жертва на „все още необясним инцидент“ с РМВ. Генералният прокурор е започнал разследване на случая. Да, обаче се сетих, че и генералната прокурорка трябваше да е паднала жертва на убийци.

— Жорж, какво става, мътните го взели?

— Не знам, Фрайди. Но ти напомням, че може би е вредно за здравето да задаваме прекалено много въпроси.

— О, не се каня да разпитвам. Никога не съм залитала към политиката. Ще се промъкна в Империята възможно най-скоро. Но за да успея, щом границата е затворена въпреки замазването на очите в „Лос Анджелис Таймс“, трябва да плащам кеш. Много ще ми е противно да грабя Джанет чрез нейната „Виза“. Трябва да отида в Сан Хосе, за да си опитам късмета с моята кредитна карта. Ще дойдеш ли с мен? Или се връщаш при Джан и Йън?

— О, прекрасна повелителко, полагам земните си блага в нозете ти. Само ми посочи пътя към Сан Хосе и тръгвам. Но защо упорстваш и не искаш да ме вземеш със себе си в Империята? Напълно невъзможно ли е твоят работодател да измисли някакво полезно приложение на дарбите и знанията ми? И двамата знаем защо в момента не мога да се върна в Манитоба.

— Жорж, не упорствам, границата обаче е затворена… Вероятно ще се престоря на призрак и ще се плъзна през някоя незабележима пролука. Обучили са ме как да го правя — сама. Ясно ти е защо, знаеш каква съм. Не научихме точно какво става в Империята, но видяното ми стига да разбера колко гадно се е обърнало всичко. Проникна ли, нищо чудно да тичам с все сила през цялото време, за да не ми вземат главата. И това умея.

— Да, ти си усъвършенствана, а аз не съм. Само ще ти преча.

— Жорж, моля те, не се засягай! Щом пристигна при шефа си, ще ти се обадя. Тук или в дома ти, или където ще да си. Ако е безопасно да преминеш границата, ще ти кажа, обещавам.

(Жорж да пита Шефа за работа? Немислимо! Или пак прибързвам… Защо Шефът да не извлече полза от опитен генинженер? Като опрях до догадките, пак се сетих, че нямам представа за заниманията на организацията, освен в съвсем мъничка частичка от нея.)

— Сериозно ли искаш да си поприказваш с шефа ми за работа? — попитах го все пак. — И… какво да му предам?

Жорж се подсмихна кротко — така прикриваше мислите си, както аз гледам тъпо на снимките за паспорт.

— Знам ли? Досега научих от теб за работодателя ти единствено това, че нямаш желание да обсъждаш дейността му. Мога да стигна до някои изводи, щом си позволява да използва човек като теб за куриерски задачи. Фрайди, още по-добре от теб съзнавам какви огромни средства са вложени в твоето създаване, отглеждане и обучение… значи и колко трябва да е платил той за правата над теб.

— Никой няма права над мен. Свободна съм.

— О, това му е струвало още по-скъпо. Което ме подтиква към още някои хипотези. Няма значение, мила, не искам да ровя в тайните ти. А дали говоря сериозно… Човек никога не знае какво му предстои. Ще ти дам пълната си професионална автобиография. Ако твоят работодател открие в нея нещо интересно, несъмнено ще намери начин да се свърже с мен. Сега да обсъдим притесненията ти за парите. Няма да „грабиш“ Джанет. Дребните суми не означават нищо за нея. И аз съм изпълнен с желание да ти осигуря колкото ти е необходимо, и то от своите кредитни линии. Вече проверих — тук смятат кредитните ми карти за напълно валидни въпреки смутовете в световната политика. С „Креди Квебек“ платих полунощната закуска, в хотела се настанихме с „Америкън Експрес“, а за ранния обяд пробутах своя „Кленов лист“. Значи разполагам с три кредитни карти, чиито данни съвпадат с истинската ми самоличност. — Жорж ми се ухили подканящо. — Хайде, прелестно момиче, започвай да ме грабиш!

— И от теб не искам да съдирам кожи, както и от Джанет. Виж, нека проверим ще признаят ли моята карта в Сан Хосе. Ако не, охотно ще взема пари на заем от теб… и ще ти ги преведа чрез някоя банка, щом се върна на работа.

(Дали Жорж би се насилил да пробута заради мен някой номер с картата на лейтенант Дики? Доста трудничко е жена да изтегли налични с кредитната карта на мъж, щом трябва да застане пред скенера на автомата.)

— Защо реши, че трябва да ми ги връщаш? Не забравяй, че съм ти вечен длъжник.

Реших, че е време да бъда недосетлива.

— Искрено ли си убеден, че ми дължиш нещо? За снощи ли?

— И за снощи, да. Представи се задоволително. — Зяпнах, а той изви вежди, сдържайки усмивката си. — Нима би предпочела да кажа „горе-долу“?

Замалко да изръмжа.

— Жорж, веднага си свали дрехите! Пак ще те просна на леглото и ще те убия със секс, но много бавно. Накрая ще те удуша и ще ти прекърша гръбнака поне на три места. „Задоволително“, а? „Горе-долу“, значи?

Той се ухили до уши и започна да се разкопчава.

— Ох, стига си ме дразнил! Ела да ме целунеш. После тръгваме към Сан Хосе. „Задоволително“, хм…

 

 

От Белингъм до Сан Хосе се пътува почти колкото от Уинипег до Ванкувър, но пък бяхме седнали. Излязохме отново на повърхността в два и четвърт следобед. Озъртах се любопитно, защото досега не бях попадала в столицата на Конфедерацията.

Първо забелязах изумителното изобилие от РМВ, щъкащи като бълхи навсякъде, повечето — таксита. Не съм чувала друг от съвременните градове да позволява подобно задръстване на въздушното си пространство. А по улиците никак не липсваха файтони под наем, освен това край всяка се плъзгаха подвижни тротоари. Защо тогава тази моторна напаст изпълваше Сан Хосе, както велосипедите — Кантон?

След това осъзнах общото си впечатление. Това не беше същински град. Чак сега разбрах смисъла на старото язвително определение: „Хиляда села, напразно опитващи се да станат нещо друго.“

Трудно е да се открие някакво оправдание за съществуването на Сан Хосе, ако не броим политиката. Но точно тази социална стихия е неудържима в Калифорния — тук упражняват най-безсрамна и лишена от задръжки форма на демокрацията. На много места има демократично уредени общества, дори и Нова Зеландия се придържа към по-умерена разновидност. Само в Калифорния обаче можете да я опознаете в концентриран до нелепост вид. Гражданите започват да гласуват на възрастта, когато могат да дръпнат сами ръчката на машинката, без да ги подкрепя бавачката. А регистраторите на гражданското състояние с огромна неохота зачеркват имената на избиратели от списъците, освен ако не им представите нотариално заверена клетвена декларация, че трупът все пак е минал през крематориума.

Не бях вникнала напълно в тази особеност, докато не попаднах в една новинарска мрежа на историйката как покойниците в парка за вечен отдих „Прихода“ образували цели три избирателни участъка, защото навремето предвидливо упълномощили други да гласуват вместо тях. („Смири се, смърт!“)

Няма да изказвам откровеното си мнение за калифорнийската система, защото вече бях пораснало момиче, преди да се сблъскам с демокрацията дори в нейната по-мека, не толкова зловеща форма. Сигурно няма нищо лошо, когато я прилагаш на малки дози. Хората от Британска Канада си я разреждат разумно и май добре се справят. Но само калифорнийците са вечно опиянени от демокрацията. Не вярвам да има ден, в който да липсват избори някъде из Конфедерацията. Някой ми бе обяснил, че не минава месец в който ще да е избирателен окръг, без гражданите там да избират някого на някакъв пост.

Мисля, че могат да си го позволят, затова го правят. Имат територия с мек климат, простираща се от Британска Канада чак до Мексиканското кралство, и то с може би най-плодородната земя в света. Вторият любим спорт на калифорнийците (тоест сексът) също не им струва почти нищо в обичайната си разновидност. Подобно на марихуаната е достъпен навсякъде и по всяко време. Значи на местните хора им остава предостатъчно време за истинската им страст — събрания и празнословни дискусии за политиката.

Тук избират всекиго, от паразита, завеждащ избирателния участък, до Вожда на Конфедерацията (накратко само Вожда). И го свалят с почти същата бързина. Например Вождът има шестгодишен мандат. Но от последните деветима само двама са изкарали по шест години. Другите са били отзовани от длъжност… с изключение на един, линчуван от тълпата. Не са рядкост случаите човекът още да не се е заклел преди заемането на поста, а първата петиция с искане за отзоваването му да е тръгнала от ръка на ръка.

Калифорнийците обаче не се ограничават с избирането, преизбирането, сгромолясването и (понякога) линчуването на гъмжилото от чиновници. Те пряко определят законите, според които живеят. При всяко гласуване списъкът с въпросите за референдумите и законопроектите е по-дълъг от списъка на кандидатите. Областните и националните депутати все пак проявяват зачатъци на разум. Според слуховете, ако докажеш на типичния калифорнийски законодател, че числото пи не може да е равно на три, той вероятно ще оттегли внесения законопроект. Но народното законодателство (иначе казано — „инициативата отдолу“) не познава граници.

Например преди три години някакъв саморасъл икономист забелязал, че завършилите колеж получават средно с 30 на сто повече от съгражданите си, които нямат бакалавърски дипломи. Подобно неравноправие е гнусна гавра с „калифорнийската мечта“, затова била подета скорострелна инициатива, законопроектът бил внесен за гласуване веднага и приет с мнозинство. Вече всички завършили гимназия в Калифорния получават бакалавърска степен. Дори да са напуснали училище преждевременно, достатъчно е да навършат осемнадесет години и пак стават бакалаври. Отгоре на всичко в закона включили член за обратното му действие осем години назад!

Прекрасно, нали? Бакалаврите нямат никакви антидемократични преимущества. Още на следващите избори обратното действие на закона било продължено до двадесет години. Вече има сериозно подкрепена идея всички граждани да получават безусловно бакалавърска степен.

„Глас народен — глас Божи.“ Не виждам какво страшно има. И тази щуротийка нищо не им струва, а прави всички (без неколцина вечни мърморковци) по-щастливи и доволни от живота.

Към три следобед Жорж и аз се плъзгахме заедно с тротоара край южната страна на Националния площад пред двореца на Вожда. Бяхме се запътили към централния калифорнийски офис на „Мастър Кард“. Жорж ме уверяваше с леко задавен глас, че нямало нищо лошо, дето съм поискала да се отбием в „Бъргър Кинг“, за да залъжем глада. Според него гигантският бъргър с висококачествен заместител на телешкото филе и течният шоколад с минимално съдържание на тебешир дори били единственият принос на Калифорния към висшата кулинария.

Съгласявах се сговорчиво и се уригвах тихомълком. Двайсетина мъже и жени слизаха по стъпалата на величествената стълба пред двореца. Жорж ме подръпна за ръката, за да се отстраним от пътя им, но аз забелязах украсата от орлови пера върху главата на дребосъка в средата на групата, зърнах често сниманото лице под нея и спрях.

Долових нещо с ъгълчето на окото си — иззад една колона над стъпалата се измъкваше някакъв силует.

Кръвта ми кипна. Хвърлих се и проснах Вожда по корем, събаряйки още неколцина, после се метнах нагоре към колоните.

Не убих мъжа, който се бе спотайвал зад колоната. Само му счупих ръката с оръжието и го подхвърлих с ритник във въздуха, щом понечи да избяга. Този път не действах припряно, за разлика от предния ден. След като се постарах Вождът да не е чак такава удобна мишена (не би трябвало да носи пъстрите пера на главата си!), имах време да се сетя, че ако бъде хванат жив, атунтаторът, току-виж, даде някаква нишка към шайката безмозъчни убийци, развихрили се напоследък.

Не ми остана време да обмислям какво всъщност направих, защото двама столични полицаи ме сграбчиха за ръцете. Чак тогава се усетих и ме налегна униние. Представих си укора в очите на Шефа, когато му разкажа как съм се оставила да ме арестуват, и то пред толкова хора. За частица от секундата ми хрумна да се освободя и да се потуля някъде много далеч. Нямаше да се затрудня особено, защото единият копой явно страдаше от високо кръвно, другият пък вече беше на възраст и носеше очила.

Твърде късно. Ако минех на свръхскорост, почти сигурно щях да се отърва и след няколко улици да се смеся с тълпата. Но тези смотаняци щяха да очистят една дузина невинни зяпачи, опитвайки се да ме спрат. Непрофесионално! Защо гордите дворцови стражи не си пазеха Вожда, вместо да оставят цялата работа на мен? Убиец зад колоната, за Бога! Такава идиотщина не се бе случвала още от атентата срещу Хюи Лонг.

А аз пък защо не си налягах парцалите и не оставих убиеца да прогори спретната дупчица в главата на дребосъка под пищната му украса от пера? Ами защото съм обучена да влизам в схватки единствено при самоотбрана, затова налитам по рефлекс. Нито жадувам за побоища, нито ги обичам. Просто ми се случват.

Не ми остана време да умувам печално защо не си гледам интереса. Жорж вече се бе заел да ме опази. Той говори без акцент английския, поне както го приказват в Британска Канада. Сега обаче дърдореше неспирно на френски и се опитваше да откъсне двете униформени пиявици от мен.

Онзи с очилата пусна лявата ми ръка, за да се разправи с наглеца, и аз тутакси го ръгнах с лакът в слънчевия сплит. Ченгето изпъшка и се свлече. Другият още стискаше дясната ми ръка, затова забих три пръста на лявата също в слънчевия му сплит. И той изохка, просна се върху колегата си и двамата заповръщаха дружно.

Стана много по-бързо, отколкото може да се разкаже — тъпанарите ме хванаха, Жорж се намеси и след миг бях свободна. Две секунди, три? Все едно. Неуспелият убиец вече бе изчезнал заедно с лъчевото си пушкало.

И аз се канех да последвам примера му, дори ако се наложеше да търча с Жорж на раменете си. Но той отново ме бе изпреварил. Вече ме държеше здраво за лакътя и ме водеше решително към главния вход на двореца зад колоните. Щом влязохме в ротондата, Жорж настоя тихо:

— По-бавно, скъпа моя, по-бавно. Хвани ме под ръка, по-небрежно!

В ротондата имаше голямо гъмжило, но никой не изглеждаше особено развълнуван. Нищо не подсказваше, че на броени метри оттук някой се е опитал да види сметката на големия шеф. Павилиончетата под наем, разположени в кръг край стените, въртяха оживена търговия, особено будките за залагания. Вляво от нас млада жена продаваше лотарийни билети… тоест би трябвало да се занимава с това, но в момента пред нея не се тълпяха клиенти и тя гледаше с увлечение поредната лигава драма на терминала си.

Жорж свърна към нея. Тя дори не си направи труда да ни погледне, а промърмори:

— Ей сегичка ще пуснат рекламите и ще ви обърна внимание. Вие си избирайте билети.

Имаше от какво да избираме — цели гирлянди по стените на будката. Жорж се зае да ги разглежда дълбокомислено, аз също се престорих, че съм погълната изцяло от това занимание. Протакахме, докато момичето намали звука и се обърна към нас.

— Благодаря ви, че ме почакахте — каза ни с приятна усмивка. — Никога не пропускам епизод от „Несгодите на една жена“, особено пък напоследък — Минди Лу е бременна, а чичо Бен все й натяква. Миличка, ти гледаш ли сериала?

Признах си, че рядко ми остава време за това, защото работата ми налага да пътувам.

— О, жалко. Много е поучително! Тим например — с него живея, де — зяпа само спорта. И какво става? Не помисля дори за по-възвишените неща. А виж каква криза настъпи в живота на Минди Лу. Чичо Бен я тормози непрекъснато, защото тя не ще да му каже от кого е детето. А на Тим пука ли му за това? Ами! Как Минди да си признае, като зачена на студентски купон? Сладурче, под кой знак си родена?

Отдавна трябваше да си наизустя отговора. Нормалните хора често задават глупави въпроси. Но когато не си се раждала, стараеш се и мислено да отбягваш подобни теми. Подхвърлих първата изскочила в главата ми дата:

— На двадесет и трети април.

(Рожденият ден на Шекспир.)

— Охо! Имам аз билетче като за теб, имам! — Порови из гирляндите, измъкна билет и ми показа номера. — Ето! Влезе случайно тук и си намери късмета! Добър ден имаш, да знаеш! Ще ти струва двайсет бруина.

Дадох й канадски долар.

— Не мога да ти върна рестото в същата валута.

— Задръж го, нека и на теб ти провърви малко днес.

Тя ми връчи билета и прибра долара.

— Миличка, наистина си сладурана. Като си получиш печалбата, мини да пийнем по едно. Господине, а вие намерихте ли билетче като за вас?

— Още не. Роден съм в деветия ден от деветия месец на деветата година от деветото десетилетие. Ще се справите ли с такова предизвикателство?

— Ау, какво съчетание! Ще се постарая… но ако нищо не намеря, не настоявам да си купите билетче.

Започна да тършува из пачките и окачените листчета, после се завря под тезгяха и не се показа веднага. Накрая се появи със зачервено, но светнало лице.

— Открих го! Погледнете само, господине! Зачетете сполуката си!

Взряхме се в номера — 8109999.

— Интересно — отбеляза Жорж.

— Само интересно ли?! Ами че това си е цяло богатство! Рожденият ви ден, изписан черно на бяло! Какво още искате? По билетчето да танцуват феите на късмета ли?

— Е, признавам, рядко събитие. Колко ви дължа?

— Номерът е наистина рядък. Всеки друг билет би ви струвал двайсет бруина. Но този… Защо не трупате пари пред мен, докато се усмихна?

— Добро предложение. И ако не се засмеете навреме, ще си прибера парите и си отивам. Разбрахме ли се?

— Тогава пък ще ви повикам пак да се пазарим.

— А, не. Ако не стигнем веднага до приемлива цена, няма да наддавам повече.

— Мъчен клиент сте. Аз…

От всички страни ревнаха високоговорители — мелодията на „Да живее Вождът“, последвана от встъпителните акорди на „Вечната златна мечка“.

— Почакайте, моля ви! — кресна момичето. — Ей сега ще свърши!

Плътна групичка влезе в ротондата, прекоси я направо и се шмугна в коридора отсреща. Забелязах горните краища на перата, но този път Вождът беше така наобиколен от своите паразити, че някой убиец би трябвало да изтреби поне половината, за да се добере до него.

Щом започнахме отново да чуваме и други звуци, продавачката на билети замърмори:

— Поне минаха набързо тоя път. Излязоха само преди четвърт час. Ако е отскочил да си купи пакетче дрога за пушене, защо не прати някого? С тая врява ми пречат на бизнеса. Добре, господин късметлия, измислихте ли с колко пари сте готов да се разделите, за да забогатеете съвсем скоро?

— О, ясно ми е вече.

Жорж извади три канадски долара и ги остави на тезгяха. Вторачи се изпитателно в младата жена. Кръстосаха погледи за двайсетина секунди, накрая тя измънка недоволно:

— Ето, усмихвам се, не ми ли личи?

С едната ръка даде билета, с другата смете парите от тезгяха. И поклати глава.

— Хващам се на бас, че можех да изкрънкам още малко парици.

— Но няма да научим така ли е.

— Да опитаме ли иначе, а? Двойно или нищо?

— Вие ли ще раздавате картите? — добродушно попита Жорж.

— Щастливецо, ще ме състариш набързо.

— Къде е тоалетната, между другото?

— По коридора вляво от мен. — Момичето не пропусна да ни напомни на изпроводяк: — И гледайте тегленето на тиража!

Щом се отдалечихме, Жорж ми зашепна на френски, че докато сме се препирали с продавачката, зад нас са минали жандарми, надникнали са в тоалетната, върнали са се в ротондата и са влезли в главния коридор.

Прекъснах го и настоях също на френски, че съм видяла всичко това, а тук не бива да говорим — има „оченца“ и „ушенца“.

Изобщо не се опитвах да си виря носа пред него. Наистина забелязах как униформени стражи — не онези двамата, сигурно още ги боляха коремите — се втурнаха в ротондата почти по петите ни, провериха в тоалетната (разумно, аматьорите често сами се напъхват в подобни капани) и потънаха някъде в дебрите на двореца. Жорж спокойно пазаруваше лотарийни билети, докато търсещите ни хрътки на два пъти почти се отъркаха в него. Възхитително. И почти професионално.

Но в момента не можех да го похваля. Твар с неясен пол вземаше пари, за да пуска хората в тоалетната. Попитах съществото от коя страна е дамската. Тя (реших, че е жена, защото забелязах под тениската фалшив сутиен или дребни млечни жлези) отвърна с презрение:

— Ти да не си смахната? Мечтаеш за сексуално неравенство, а? Що ли не свирна на ченгетата… — Взря се по-съсредоточено в мен. — А, ясно, чужденка… — Признах си греха да не съм местна. — Не ти се сърдя, само недей повече да приказваш такива мръсотии. Тук е демокрация, не си ли разбрала досега? Всички на едно място. Плащай таксата или не пречи на другите да влязат.

Жорж й даде пари и минахме край сърдитата дама.

Вдясно имаше наредени открити ниши. Над тях се рееха светещи обемни букви: „ТЕЗИ УДОБСТВА ВИ СЕ ПРЕДОСТАВЯТ БЕЗПЛАТНО ОТ КАЛИФОРНИЙСКАТА КОНФЕДЕРАЦИЯ. ДЖОН ТЪМБРИЛ БОЙНИЯТ ЗОВ, ВОЖД НА КОНФЕДЕРАЦИЯТА.“

Над разминаващия се с действителността надпис имаше холограма на Вожда в цял ръст.

Разбира се, видяхме и затварящи се ниши… но за тях се плащаше допълнително. Пътя преграждаше щанд за всевъзможни дреболии, в който господстваше особа с абсолютно неподлежащ на съмнение пол — огромна и видимо агресивна крава. Жорж поспря при нея и ме изненада, като купи няколко кутийки козметика и флаконче с евтин парфюм. После поиска билетче за една от стаичките в дъното.

— Едно ли? — заядливо попита тя и Жорж кимна. Кравата сви устни. — Палавници… Никакво натискане, жребецо.

Канадският долар, появил се между пръстите му, сякаш се изпари. Кравата добави много тихо:

— Не се бавете вътре. Бръмне ли звънецът, на секундата да си оправите дрешките. Влезте в последната, номер седем.

Жорж закри нишата със завеската, дръпна ципа догоре, пусна водата в тоалетната чиния, след това и чешмата. Каза ми пак на френски, че сега ще си променим външността, затова, мила моя, бързо сваляй тези дрехи и обличай гащеризона, който е в сака ти.

Имаше намерение да ме наплеска с повечко грим и като добавим „суперкожата“, трябвало да изглеждам като легендарната вавилонска блудница или поне нейно подобие.

— Любимо момиче, макар да знам, че това противоречи на навиците ти, нека се опитаме.

— Ще се постарая да се представя „задоволително“.

— Ох…

— А ти ще се намъкнеш в дрехите на Джанет ли? Няма да ти станат.

— Няма да бутам махалото чак до другия край. Само ще се поизлъскам.

— Как?

— Не са нужни женски премени, за да изглеждам човек… хм, с двойно чувство.

— Не вярвам, но да видим…

С моето преобразяване свършихме бързо — стигаше да опъна по тялото си „суперкожата“, с която сякаш ей сега се измъквах изпод душа, също и да изтърпя по лицето си излишен слой козметика. (Жорж ме изрисува, защото съвсем справедливо смяташе, че знае за грима повече от мен.) Решихме и че ще се кълча в стил: „Тук съм, ела и ме вземи.“

Жорж се наплеска още по-страшно от мен, поръси се обилно с гнусния парфюм и си върза на шията стряскащо оранжевото шалче, което използвах допреди малко като поясче. Накара ме да му вдигна косата и да я напръскам с фиксатор. Това беше… ако не броим рязката промяна в държанието му. Още си изглеждаше като Жорж, но не приличаше изобщо на жизнения мъжкар, изтощил ме толкова приятно снощи.

Прибрах излишното в сака и излязохме. Застаряващата стръвница зад щанда се облещи и спря да диша, щом ме зърна. Не пророни и думица обаче, защото мъжът, който се облягаше небрежно до нея, се изправи и посочи Жорж.

— Ей, ти, Вождът иска да те заведа при него. — Добави под носа си: — Направо не мога да повярвам…

Жорж спря и разпери безпомощно ръце.

— О, за Бога, сигурно има някаква грешка…

Угодникът на голямата клечка прехвърли дъвката към другата си буза и се съгласи:

— И аз подозирам, че си прав, гражданино, но не е наша работа да решаваме. Тръгвай с мен. За теб не се отнася, маце.

Жорж възрази веднага:

— Не отивам никъде без скъпата си сестричка! Тъй ами!

Кравата се намеси оживено:

— Мори, тя нека остане при мен. Красавице, седни тук да почакаш брат си.

Жорж врътна глава незабелязано за останалите, но аз нямах нужда от намека му. Ако останех, или стръвницата щеше мигом да ме подкара обратно към кабинката в дъното, или аз щях да я напъхам в близкото кошче за боклук. Не се съмнявах, че втората възможност е несравнимо по-вероятна. Случвало се е да търпя безсмислени изпълнения, когато си върша работата, пък и кравата нямаше да е по-неприятна от онзи Роки. Но по свое желание — никога! Ако си опитам късмета от своята страна на оградата, поне ще е с жена, която харесвам и уважавам.

Притиснах се до Жорж и го хванах за ръката.

— Откакто мамичка в последния си час ме закле да се грижа за него, не сме се разделяли и за минутка! — Позапънах се, но изрекох нацупено: — Тъй ами!

Чудех се какво ли трябва да означава този израз.

Мусехме се и се държахме непоносимо капризно. Подлизуркото на име Мори се вторачи преценяващо в нас и въздъхна.

— Майната му… Идвай, сестричке. Но си затваряй устицата и не се набивай на очи.

На всеки от шестте контролни пунктове се опитваха да ме напъдят, но най-сетне ни въведоха при Негова милост. Отначало помислих, че Вождът на Конфедерацията Джон Тъмбрил е доста по-висок, отколкото ми се бе сторило. Реших, че съм се заблудила заради украсата от пера, която той не носеше в момента. Второто ми впечатление беше, че е доста по-симпатичен, отколкото на снимките, карикатурите и репортажите по терминала. Подобно на мнозина политикани Тъмбрил бе превърнал отличаващата го, извънредно своеобразна грозота в ценно предимство.

(Задължително ли е да си симпатичен грозник, за да станеш държавен глава? Като се върна назад в историята, не мога да открия нито един красавец, стигнал особено далеч в политическата кариера, чак до Александър Македонски, но пък той е започнал цяла обиколка пред конкуренцията — баща му е бил цар.)

Както и да е. Тъмбрил Бойният зов си приличаше на жаба.

Той се прокашля.

— Тази какво прави тук?

Жорж задърдори припряно:

— Господине, имам сериозно оплакване! Онзи човек — посочи възмутено любителя на дъвката — се опита да ме раздели с моята мила сестричка! Трябва да му бъде направена строга забележка!

Тъмбрил се втренчи в Мори, стрелна ме с поглед и пак се взря в своя лакей.

— Това ли направи, а?

Мори се впусна в обяснения, че не е било така, но дори и да е било, то е защото си помислил, че Вождът заповядал да…

— Не съм ти казвал да мислиш — отсъди Тъмбрил. — После ще се разправяме с теб. И защо я караш да стърчи права? Поднеси й стол! Все аз ли трябва да се грижа за всяка дреболия тук?

Щом ме настаниха, Вождът съсредоточи вниманието си върху Жорж.

— Днес Вие постъпихте Смело. Да, господине, проявихте се като Храбрец. — (Любопитно говореше, лесно беше да познаеш коя дума е с главна буква…) — Великата нация на Калифорния е Горда със Синове като Вас. Как се казвате? Пейрол, значи? Чудесна калифорнийска фамилия. Тя сияе със своя светлина в Достойната ни история — от ранчеросите, отхвърлили Игото на испанците, до Смелите Патриоти, отхвърлили Игото на Уолстрийт. Имате ли нещо против да ви наричам Джордж?

— Нямам.

— Ти пък ме наричай Боен зов, приятелю. Това, Джордж, е Величието и Славата на нашата Могъща нация. Всички сме Равни.

Неочаквано и за себе си попитах:

— Вожде Тъмбрил, това отнася ли се и до изкуствените човеци?

— А?

— Питам за изкуствените човеци, каквито правят при вас в Бъркли и Дейвис. И те ли са равни с останалите?

— Хъ… малка госпожице, не бива да прекъсваш по-високопоставените от теб. Добре, ще отговоря на въпроса ти. Мислимо ли е Човешката демокрация да важи и за нечовеци? Ти как си представяш една котка да гласува? Или едно РМВ марка „Форд“? Хайде де, казвай.

— Не си представям, но…

— Видя ли? Всички са Равни, всеки гласува. И все някъде трябва да теглиш чертата. Сега млъквай, по дяволите, и не се обаждай, като говорят по-умните от теб. Джордж, днешното ти Геройство… Е, ако онзи изрод наистина се канеше да посегне на живота ми… Всъщност нищо такова не смяташе да прави, запомни това! Все пак ти спази Славните традиции на Великата Конфедерация. Гордея се с теб!

Тъмбрил излезе иззад бюрото, сплете пръсти зад гърба си и закрачи. Сега разбрах защо ми се бе сторил по-висок, когато влязохме.

Или седеше на твърде високо кресло, или то бе разположено върху подиум зад бюрото. Ако застанеше до мен, щеше да ми стига до рамото.

Размишляваше на глас, докато кръстосваше кабинета си.

— Джордж, в моето, така да се каже, семейство на властта винаги ще се намери място за човек с твоята несъмнена храброст. Знам ли… Може да настъпи ден, когато ще се наложи наистина да ме спасиш от престъпник, замислил злодеяние. Говоря за чуждестранни смутители на реда, разбира се. Няма защо да се боя от калифорнийските Патриоти. Всички ме обичат за делата ми, които извърших, откакто заех този Осмоъгълен кабинет. Но другите страни ни завиждат. Мразят ни за нашия Богат, Свободен и Демократичен живот. Понякога тлеещата им ненавист избухва в насилие. — Постоя с наведена глава, като че се смиряваше пред висша сила. — Това е цената за Привилегията да Служиш — изрече тържествено. — Човек трябва да я плати с Радост. Кажи ми, Джордж, ако бъдещето поиска от теб да направиш Върховната саможертва, за да спасиш Вожда на своята страна, би ли се поколебал?

— Едва ли бих попаднал в такава ситуация — невинно отвърна Жорж.

— Как тъй?

— Ами когато гласувам — а не ми се случва често, — подкрепям реюнионистите, а сегашната ни министър-председателка е реваншистка. Съмнявам се, че би пожелала дори да се пожертвам заради нея.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Je suis Quebecois, M. le chef d’etat. От Монреал съм.