Ричард Бах
Едно (8)

Сигурният начин да паднеш на носа си, когато управляваш самолет, е да дръпнеш лоста назад след излитането и да го задържиш така. Но ние толкова бяхме погълнати от радостта на възкресението, че дори да бяха паднали крилата на Мърморко, пак щяхме да излетим като ракета. Аз я бях прегърнал и усещах ръцете й да ме обвиват, докато се издигахме нагоре.

— Лесли! — възкликнах аз. — Не сънувам! Ти не си умряла!

Тя не бе загинала тя не бе погребана на склона, тя е с мен, сияеща като слънчев изгрев. Съновидението не беше сега, то бе през онези месеци, когато смятах, че тя е умряла, месеци на скръб, сам в онова алтернативно време.

— Без теб беше… — казах аз. — Светът бе спрял. Нищо нямаше значение за мен! — Докоснах лицето й. — Къде беше ти?

Тя се засмя през сълзи.

— Бях с теб! — отговори тя. — Когато потъвахме, аз те видях под водата. Видях как изваждаш тялото ми от самолета. Помислих, че си се върнал за якето си и просто не можех да повярвам, когато видях какво всъщност беше! Бях точно там, при теб, но ти не можеше да ме видиш, ти виждаше само тялото ми!

Тя е била с мен.

След всичко, което бяхме научили заедно, какво ме бе накарало внезапно да го забравя и да приема привидностите за реалност? Първата ми дума при нейната смърт беше НЕ! Една дума, една мигновена истина. Защо не я повярвах? Колко различно щеше да бъде, ако бях отхвърлил заблудата веднага, а не толкова по-късно!

— Аз можех да ти помогна — казах й, — ако бях продължил да вярвам, че това, което знам, е истина. Тя поклати глава.

— Чудо щеше да е, ако съзнанието ти не бе приело за реалност това, което ти видя — катастрофата. А после скръбта те обгради като стена. Не можех да премина през нея. Ако бях реагирала по-бързо, може би щях да успея…

— Дявол да ме вземе! Такъв страхотен тест, а аз да се проваля!

— Ти не се провали! — Тя пак ме прегърна. — Беше чудесен! Въпреки всичко, което видя през това време, ти успя да натиснеш лоста на Мърморко, успя сам да измъкнеш и двама ни от този свят, не разбра ли? Ти успя!

В онзи ужасен свят на нейната смърт бях започнал толкова бързо да забравям звука на гласа й, вида й, че сега сякаш срещах съвсем отново любовта.

— Толкова неща имам да ти разказвам! — каза тя.

— Знам, че беше само около един час, но толкова много…

— Един час ли? Това бяха цели месеци, Уки! Три месеца и една седмица!

— Не, Ричи, най-много час и половина! — Тя ме изгледа озадачена. — Аз си отидох точно посред…

— Дъхът й спря, очите й заблестяха. — О, Ричард, аз срещнах Рони! Беше сякаш той никога не е умирал, съвсем същият си беше. И скъпия Хай също! Хай ме посрещна пръв, той ми каза, че всичко е наред, че ти и аз ще бъдем скоро заедно, въпреки всичко. И веднага след катастрофата беше тази красива светлина, също като в твоите книги за смъртта…

Случвало се е да отида до града на покупки и като се върна в къщи, ни е трябвало цял час, за да си разкажем всичко, което се е случило, докато сме били разделени. А след това последно пътуване — един час в нейните възприятия, три месеца, според моите — колко ли време ще ни е нужно, за да споделим всичко?

— Това е най-прекрасното място, Ричи! — каза тя.

— Ако не беше заради теб, аз никога нямаше да се върна! — Тя се замисли за миг. — Кажи ми, по-различно ли щеше да е за теб, ако знаеше, че съм добре, че съм щастлива, че съм с хората, които обичам?

— Ако знаех, че си невредима и щастлива, да — отговорих аз. — Така ми се струва. Тогава щях да смятам това за… нещо като преселване, все едно, че ти си заминала напред, отишла си в нашия нов град, в нашия нов дом, за да опознаеш правилата, улиците и хората, докато аз довърша тук нашата работа. И това щеше донякъде да ми помогне. Но това не беше преселване. Без никаква поща, никакъв телефон, никакъв начин да научиш нещо за другия!

— Ако не беше твоята скръб — каза тя, — струва ми се, че щяхме да успеем да разговаряме. Можехме да се срещаме в медитации, в сънища, но ти така се беше зазидал в скръбта…

— Случи ли се друг път, вече няма да забравям. Ще знам, че те има, все едно как. Но и ти също не забравяй! Тя кимна.

— Толкова неща ще научим от това и толкова загадки ще се разрешат! — каза тя. — Знаеш ли, че Рони умря преди тридесет години? Как е могъл да остане там да ме чака? При положение, че има още толкова много живота, защо не се е преселил в някое друго… превъплъщение?

— Но той го е направил, а и ние също — казах аз.

— Погледни надолу. — Рисунката се движеше под нас. Тя нямаше край и никога не можеше да има. — Всички тези животи едновременно, както и след-жи-вотите и между-животите също. Още ли не вярваш в това? Не вярваш ли, че е истина?

— Вече не съм сигурна в какво вярвам — усмихна се тя, — но знам, че видях отново брат си. Беше си все същия зевзек и глупчо както винаги. Той каза…

— Тя прихна да се смее. — Каза, че следващия път, когато се срещнем… той щял да се яви… като едно старо… — Тя отново се заля в смях и не можа да спре, чак докато дъх не й остана.

— Едно старо какво?

— … едно старо куче!

Не можах да си обясня защо, но каквото и да беше казал Рони, то явно стигаше, за да обезоръжи сестра му и да я изпълни със спомени. Засмях се с нея. Какво странно удоволствие е да можеш да се смееш отново!

„В рисунката долу трябва да имаше едно алтернативно ние, помислих си аз, което не е успяло да направи този скок, за да се намерят отново.“ Не споделих тази мисъл с Лесли, за да не се натъжаваме отново.

Разказвахме си всичко, което се бе случило и се опитвахме да свържем всички фрагменти в цялостна картина. Не всяко късче изглеждаше смислено, но някои бяха.

— Толкова реално изглеждаше! — казах. — Аз не бях призрак, не минавах през стените, хората ме виждаха, познаваха ме, къщата ни си беше съвсем същата. — Помислих си за нея. — Всъщност не съвсем — казах аз, едва сега забелязал неща, на които не бях обърнал внимание през тези три месеца на раздялата. — Къщата си беше нашата, но някак различна, а изобщо не бях се запитал в какво е разликата. А и колата — тя не беше нашият стар Крайслер, беше Торанс. Не е ли странно това?

— Ако не бяхме насъбрали опита от рисунката, струва ми се, че ти и досега щеше да си останеш там — каза тя. — Ако ние бяхме живяли само в онова алтернативно място, без преди това да сме попадали и излизали от десет различни живота, ако бяхме смятали, че светът с Торанси от 1976-та е единствения, който съществува… Ако аз бях умряла в онзи свят, ти щеше ли да успееш да го разбиеш и да излезеш? Дори за да ни събереш заедно? Щеше ли изобщо някога да надмогнеш предразсъдъка за смъртта?

— Какъв въпрос! — казах аз. — Но не знам.

— Ричи, ние едва успяхме да го направим. Въпреки всичко, което бяхме научили, ние все пак едва успяхме да се измъкнем!

Тя погледна лабиринта под нас.

— Нима тук сме заловени в капан! Нима да се измъкнем от това място е толкова трудно, колкото трудно бе да победим смъртта?

Сега, след като отново бяхме заедно и в безопасност, след като отмина най-тежкото изпитание на нашите животи, ние се спогледахме с една едничка мисъл в главите: Преди да се е случило каквото и да било друго, ние трябва да намерим пътя за у дома.

— Спомняш ли си какво бе казала Пай? — попитах аз. — Че рисунката е психическа, но пътят за връщане е път на духа. Тя каза: водете се от надеждата.

Като се замислих за това, обаче, аз свих вежди. Как така да се водим от надеждата? Толкова се бяхме надявали да се приберем у дома, тогава защо не сме там?

— Тя не каза „надежда“, Уки — обади се след малко Лесли. — Тя каза „любов“! Каза: водете се от любовта!

 

Разбира се, Пай беше права: лесно е да бъдеш воден от любовта. Малката планета на онези двамата, които бяха тръгнали за конференцията в Лос Анжелос, може да беше мираж, но тя беше техният мираж, платното, което бяха избрали, за да нарисуват слънчевия изгрев така, както те го виждат. И те обичаха това, което рисуваха. И ние се концентрирахме над тази любов.

— Готови? — попита Лесли.

Сложих ръка върху нейната и заедно хванахме щурвала. Затворихме очи и фокусирахме сърцата си над онези двамата в техния свят, над техния път към собствените им нови открития. Както се обичаме един друг, така ние обичаме и нашия дом и летим да му предадем това, което бяхме видели и научили. Не моята ръка управляваше, нито ръката на Лесли, а самият щурвал движеше ръцете ни, сякаш Мърморко бе станал живо същество, което знае пътя на полета си.

Не след дълго нашата летяща лодка намали и се наклони в широк завой. Отворих очи и видях, че и Лесли в момента прави същото.

Видяхме я едновременно. Долу, под водата, сред всичките извивки и разклонения на рисунката, лежеше златната осморка. Това беше същата извиваща пътека, която Пай бе нарисувала на пясъка — между град Заплаха и град Мир.

— Пай бе казала, че можем да оставяме упътващ знак на другите ни аспекти… — казах аз.

— … и ето го нашият знак! — възкликна Лесли. — Скъпата Пай!

Щом отклонихме за миг вниманието си от любовта, ние отново останахме сами на себе си, сякаш се бе разпаднала магия. Мърморко от партньор се превърна в слуга, който чака заповеди. Дръпнах лоста надясно, за да продължим виража над златния знак, намалих скоростта, направих последен завой към мястото. Вятър надипли повърхността и златното затанцува.

— Колесник прибран, клапи спуснати.

Задачата беше проста — да приводниш хидроплана в определената точка. Спуснахме се над самата повърхност на водата, като поддържах пределно ниска скорост. Точно преди да стигнем до знака, аз изключих двигателя и Мърморко цопна във водата.

В същия миг рисунката изчезна и ние се озовахме в другия Мърморко, който летеше над покривите на Лос Анжелос.

Обаче не ние бяхме пилотите, ние отново бяхме пътници, седнали отзад, ние отново бяхме призраци! Пред нас седяха онези двамата, които бяхме ние по-рано, оглеждаха небето за други самолети, и тъкмо поставяха в транспондера кода си за кацане в Санта Моника. До мен Лесли притисна с длани уста, за да не извика.

— Четири шест четири пет? — попита Ричард-пи-лотът.

— Видя ли? Какво щеше да правиш без мен? — каза жена му.

Те не бяха ни забелязали.

В момента, в който блъснах напред нашия призрачен щурвал, усетих ръката на Лесли върху моята и в нея — същия ужас като моя. В един безкрайно бавен миг на агония, през който стояхме, останали без дъх, цялата сцена се замъгли и изчезна.

Отново се носехме по малките вълнички над рисунката и щом хванахме щурвала, се издигнахме във въздуха. Спогледахме се потресени и едновременно си поехме дъх.

— О, Ричи, не! Толкова бях сигурна, че това ще е единственото място, където можем да кацнем, без да се окажем призраци!

Погледнах надолу, докато завивахме и открих златния знак.

— Ето го, там си е, а ние не можем да се върнем у дома!

Погледнах зад нас с надеждата да видя Пай. В момента не ни трябваше интуиция, а прости напътствия. Но и нея я нямаше. Знакът под водата явно беше кодова ключалка към нашето собствено време, но ние не знаехме числата.

— Няма изход от тук! — каза Лесли. — Където и да кацнем, ние все сме призраци!

— Освен на езерото Хийли…

— Но на езерото Хийли беше Пай — каза тя. — Така че и то не се смята.

— … и по време на катастрофата.

— Катастрофата ли? — попита тя. — Тогава аз бях призрак! Дори ти не можеше да ме видиш. — Тя се замисли дълбоко, опитвайки се проумее нещо.

Завих наляво в кръг около златния знак, за да го държа под погледа си откъм моята страна на самолета. Знакът под водата сякаш започна да мъждука и да се стапя, все едно, че не беше на рисунката, а в представите ни; той почна да изчезва, когато концентрацията ни над любовта бе отстъпила място на тревогата. Наведох се напред, внимателно взрян.

Да, наистина, изчезваше. Помощ, Пай!, извиках на ум. Без знака беше все едно дали ще знаем кода или не. Опитвах се да запаметя множеството разклоняващи се пътеки под нас. Не биваше да изгубваме това място!

—… обаче аз не бях призрак-наблюдател — продължи Лесли, — Аз повярвах, че съм умряла, понеже стана катастрофа. Повярвах, че наистина съм призрак и станах призрак. Ричи, ти си прав, отговорът е в катастрофата!

— Тук всички сме привидения, Уки — казах аз, като продължавах да запаметявам. — Всичко тук е привидност, всяко едно нещо… Две разклонения наляво, шест надясно, две почти право напред. Знакът продължаваше да изчезва, но не исках да й кажа.

— Светът, в който катастрофирахме, беше реален за теб — каза тя. — Ти вярваше, че си оцелял, затова не беше призрак! Това беше едно паралелно време, но ти погреба моето тяло, ти живееше в къщи, ти караше самолети и автомобили, разговаряше с хора…

Внезапно проумях какво всъщност искаше да каже тя. Погледнах я поразен.

— За да се върнем у дома, ти искаш отново да катастрофираме със самолета! Пай ни беше казала, че ще е лесно, също като спускане на лаг към дъното.

Но тя изобщо не е споменавала за катастрофа на Мърморко…

— Не, не е споменавала. Но имаше нещо в тази катастрофа… защо ти след нея не беше призрак? Какво по-различно имаше специално в това кацане?

— Че бяхме извън борда на самолета! — възкликнах аз. — Ние не бяхме безучастни наблюдатели на повърхността, а бяхме станали част от рисунката, ние бяхме в нея!

Погледнах пак надолу и видях последното проблясване на стапящото се злато; продължих да кръжа около мястото, което бях запомнил.

— Струва си да опитаме, а?

— Какво да опитаме? Искаш да кажеш…както летим, да скочим от борда!

Не изпусках от поглед мястото, където се бе намирал знакът.

— Да! Започваме приземяване, намаляваме скоростта и точно когато се докосваме до водата, скачаме от вратата!

— Боже мой, Ричард, това е ужасяващо!

— Рисунката е метафоричен свят, а метафорите действат, не виждаш ли? За да станем част от което и да било време, за да го възприемем на сериозно, ние трябва да се потопим в него. Спомни си какво каза Пай за това летене над рисунката, без да участваме? А за спускането на лага? Тя всъщност ни каза как да се върнем у дома! Мърморко е този лаг!

— Не мога да го направя! — каза тя. — Не мога!

— Бавен полет, срещу вятъра — продължих аз, — намаляваме до тридесет километра в час. Това ще е по-скоро като слизане от самолета, а не като катастрофа… — Направих последен завой, насочих и се приготвих за кацане.

Тя проследи погледа ми.

— Какво гледаш?

— Знакът изчезна… Не искам да изпусна от поглед мястото, където беше той.

— Изчезна ли? — Тя надникна през мен към празното място долу. — Добре — съгласи се тя. — Щом ти ще скочиш и аз ще скоча. Но скочим ли, няма връщане назад!

Усетих в гърлото си възел и преглътнах, без да отклонявам очи от мястото, където трябваше да се докоснем до водата.

— Трябва да развържем коланите, да отворим вратата, да застанем на стъпалото и да скочим. Ще можеш ли да го направиш?

— Може би вече да развържем коланите и да отворим вратата? — каза тя.

Разкопчахме коланите и след секунда чух рева на вятъра, когато тя отвори вратата. Гърлото ми отново пресъхна.

Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Колесник прибран, клапи спуснати — каза тя.

— Готова съм, ако и ти си готов.

 

Напрегнати като стрели, гледахме как водата приближава към нас. — Готови! — казах аз.

— Когато се докоснем, отваряме вратата и скачаме — повтори тя.

— Точно така!

— Да не забравиш! — каза тя и стисна здраво дръжката на вратата.

— Да не забравиш и ти — казах аз, — както и да изглежда!

Корпусът на летящата лодка докосна водата. Затворих очи, за да не ме подведе привидността.

ВРАТА.

Усетих как Лесли отвори едновременно с мен и вятърът изрева срещу нас.

СКОК!

Хвърлих се от борда и в този миг отворих очи. Бяхме скочили от самоле гд не във водата, а в празния въздух и се премятахме заедно без парашути право надолу към Лос Анжелос.

— ЛЕСЛИ!

Тя беше със затворени очи и не ме чуваше през рева на вятъра.

Лъжи, казах си аз, виждам лъжи. Отново затворих очи и в този момент тупнахме като на купчина възглавници. Отворих очи и видях, че и двамата сме в кабината на Мърморко, беззвучен взрив от златна светлина ни озари и угасна. Този път бяхме на пилотските места и мъркахме безметежно в небето като котка на килим.

— Ричи, успяхме — извика тя и метна ръце на раменете ми, пищейки от възторг. — Успяхме! Ти си гений!

— Повярваш ли в нещо и то ще стане — казах скромно аз, макар да не бях много уверен. Но щом тя настояваше, че е гениално, ще трябва да се съглася с нея.

— Всъщност все едно — каза тя радостно. — Важното е, че се върнахме!

Летяхме на 142 градуса, магнитният компас стабилно показваше юго-изток, навигационните прибори тихо бръмчаха, по таблото светеха оранжеви цифри. Задните седалки бяха празни. Единствената рисунка под нас сега бяха улиците и покривите, единствената вода — синьото блещукане на плувните басейни в дворовете на къщите.

Тя посочи два самолета в далечината.

— Самолет там… и там — каза тя.

— Виждам ги.

Двамата погледнахме едновременно към радиото.

— Да опитаме ли…?

Тя кимна и за всеки случай стисна палци.

— Добър ден, Лос Анжелос — казах аз в микрофона. — Тук е Сийбърд Едно Четири Браво. Виждате ли ни на вашия радар?

— Потвърждавам. Едно Четири Браво е на радара, край вас минава самолет на един часа, отдалечение две мили, летящ на север, височината не се знае.

Ръководителят на полета не попита къде сме били, с нищо не намекна, че бяхме изчезнали от екрана му за четвърт година, не чу ликуващите ни възклицания и викове ура в кабината на Мърморко.

Лесли докосна коляното ми.

— Кажи ми какво видя, първия път, когато…

— Небе, синьо като незабравки, плитководен океан над рисунката от плетеници. Пай, Жан-Пол, Иван и Татяна, Линда и Крие…

— Добре — каза тя и поклати глава. — Значи не е било сън. Значи наистина се е случило.

Спускахме се над летище Санта Моника плахо като завръщането на Скрудж, радостен от Коледата в този свой живот.

— Ами ако всичко това е истина! — попита Лесли. — Какво ли, ако всеки човек по света е аспект от нас, а ние самите сме по някой аспект от всекиго? Представяш ли си как би променило това начина ни на живот?

— Хубав въпрос — казах аз. Индикаторът на навигационната система показа десет мили до кацането. Снижих още малко самолета и го тримувах в новото му положение. — Хубав въпрос, наистина…

Кацнахме на широка единична писта на летище Санта Моника, приближихме до стоянка, изключихме двигателя. Частица от мен очакваше, че докато спираме, светът пак ще отскочи на хиляда години разстояние, но това не се случи. Всичко си остана на мястото: редиците безмълвни самолети край нас, тътенът от автомобилното движение по булевард Сентинела, соленият въздух и слънчевата светлина.

Помогнах на жена ми да слезе от самолета. Останахме дълго време неподвижни на повърхността на нашата собствена планета, в нашето собствено време и после се прегърнахме.

— Не изпитваш ли благоговение? — прошепнах аз в косите й.

Тя отметна назад глава, за да ме погледне в очите и кимна.

Извадих от самолета багажа ни, наметнах върху кабината покривалото и здраво го завързах.

На стоянката едно момче излъскваше самолет Лъскомб Силвеър, като ни видя, го остави, качи се на цистерната с гориво, подкара и спря до Сийбърд.

Беше юноша, не по-голям отколкото бях аз, когато работех същото, носеше същия тип кожено яке, с каквото се фуках и аз тогава, само дето на джоба на якето беше написано ДЕЙВ. Колко ми е лесно да видя в него себе си, помислих, колко неща, които вече са реалност, можехме да му кажем за бъдещето, за приключенията, които в този момент го чакаха да направи своя избор!

— Здравейте — каза той. — Добре дошли в Санта Моника! Ще искате ли днес малко гориво.

Ние се разсмяхме. Колко странно беше отново да имаш нужда от гориво!

— Сигурно — казах аз. — Доста дълъг полет изкарахме.

— Къде сте били? — попита той. Погледнах жена ми за помощ, но тя не пожела да ми помогне, а слушаше разсеяно какво ще отговоря.

— О, просто полетяхме малко наоколо — казах аз неубедително.

Дейв отвинти капачката на резервоара и взе шланга на цистерната.

— Още не съм летял със Сийбърд — каза той, — но съм чувал, че можели да кацат едва ли не навсякъде. Вярно ли е?

— Точно така, вярно е — казах аз. — Този самолет може да те отведе навсякъде, където изобщо можеш да си представиш.

 

Едва когато бяхме на сигурно в наетата кола, на път към хотела, ние се осмелихме да заговорим на тази тема. — Е, ще говорим ли за това или не? — попита Лесли, докато изкачвахме стремително надлеза към магистралата за Санта Моника.

— На конференцията ли?

— Където и да било.

— И какво ще кажем? Докато пътувахме за конференцията, ни се случи нещо забавно: спряхме насред въздуха за три месеца, заключени в едно измерение, в което нямаше ни пространство, нито време, освен дето понякога изглеждаше да има, и открихме, че всеки човек е аспект от някой друг, защото съзнанието е едно, а между другото, бъдещето на света е субективно и ние определяме какво ще се случи на целия свят като избираме какво да бъде реалност за нас и много ви благодарим и има ли някакви въпроси? Тя се разсмя.

— Едва неколцина души в тази страна са приели, че може и да не е невъзможно човек да има повече от един живот и ето че се появяваме ние и заявяваме: не, всеки човек има безкраен брой животи и те всички се изживяват едновременно! По-добре да не се захващаме с това. Нека запазим само за себе си всичко, което ни се случи.

— Но то не е нещо ново — казах аз. — Не помниш ли какво казва Алберт Айнщайн? За нас, вярващите физици, казва той, разликата между минало, настояще и бъдеще е илюзия, макар и доста упорита илюзия.

— Алберт Айнщайн ли го е казвал?

— И това не е всичко! Поискаш ли да чуеш нещо невероятно, питай физиците: Светлината се огъва; пространството се усуква; на ракетите часовниците вървят по-бавно от часовниците в къщи; разцепваш една частица и получаваш две със същия размер; изстрелваш куршум със скоростта на светлината, а от дулото не излиза нищо… Та ние с теб съвсем няма да сме първите, излезли с такива невероятни неща. Всеки, който е чел квантова механика или е играл някога с котка на Шрьодингер…

— Но колко любители на котката на Шрьодингер познаваш ти? — попита тя. — Колцина хора са се заравяли по цели нощи в изчисления и квантова механика? Май по-добре да не говорим за това. Мисля, че никой няма да ни повярва. Това се случи с нас и дори аз се чудя дали беше истина.

— Драги ми скептико — започнах аз, но също се поколебах. Ами ако всичко това е било сън, рядко срещан, общ за двама сън — рисунката и Пай и… ами ако всичко това е било плод на въображението?

Присвих очи и се загледах в движението на автомобилите, решил да изпробвам новата ни гледна точка. Тези там, в големия Мерцедес с тъмни стъкла, ние ли сме? А в оня ръждясал Шевролет, спрял отстрани до пътя, чийто радиатор дими? Ние ли сме тези младоженци? Ние ли сме оня там, присвил жестоко очи, на път към сцената на едно престъпление, убийство в сърцата ни? Опитвахме се да гледаме на тях сякаш това сме ние в други тела, но не се получаваше. Всеки си беше отделен и непознат, затворен в стоманения си пашкул на колела. Еднакво трудно ми беше да си представя нас в разкош, както и в мизерия, макар че бяхме живели и в двете. Ние сме си просто ние, помислих си аз, и никой друг.

— Не си ли гладен? — попита Лесли.

— От месеци не съм ял.

— Можеш ли да издържиш до булевард Робърт-сън?

— Мога, ако и ти можеш.

Лесли увеличи скоростта, докато бяхме на магистралата, после намали и излязохме от нея към улиците на града, същите тези улици от някогашния й холивудски живот. Той сега бе останал по-далеч назад и от живота на Льо Клерк, колкото и да бе свързана някога с него.

Понякога се свивахме в леглото до късно нощем да гледаме стари филми и тя внезапно ще ме прегърне без предупреждение и ще каже: „Благодаря ти, че ме измъкна от всичко това!“ И все пак подозирах, че на частица от нея това й липсваше, въпреки, че не го признаваше никога, освен когато филмът е много хубав.

Ресторантът още си беше там: рай за глада на непушещи вегетарианци, любители на класическа музика. През годините, откакто напуснахме града, беше станал по-популярен и най-близкото място за паркиране беше на една пряка.

Тя слезе от колата и се запъти бързо към ресторанта.

— Аз съм живяла тук! Можеш ли да повярваш? Някога, много отдавна, в кой ли живот?

— Не можеш да казваш отдавна — рекох аз и я хванах за ръка, за да забави ход. — Макар че, да си призная, по-лесно ми е да схвана сериални животи, отколкото едновременни. Първо древният Египет, после галоп през династията на хановете, после Дивия запад…

На път към ресторанта минахме покрай огромен магазин за радиоелектроника, витрината му представляваше стена от включени телевизори и всички работеха едновременно — пълен хаос, подреден по четири телевизора на един ред.

— … но нещата, които научихме току-що, никак не са лесни за разбиране.

Лесли погледна витрината и внезапно се закова. Помислих, че си е забравила чантичката или й се е счупило токчето на обувката. Ту умира от глад и препуска към ресторанта, ту ще се закове на място да гледа телевизия.

— Всички животи едновременно ли? — каза тя, вглъбена в тези екрани. — Животите на Жан-Пол Льо Клерк, и животите от края-на-света и животите от различни вселени на Машара — всички те едновременно, а ние да не знаем как да назовем това, дори как да го осмислим.

— Хм, не е лесно — признах аз. — А какво стана с похапването?

Тя почука по стъклото витрината:

— Погледни.

Всеки телевизор вътре бе настроен на различен канал и в този следобеден час те предаваха главно стари филми.

На един екран Скарлет О’Хара се заклева, че никога повече няма да гладува; на друг — Клеопатра прави интриги срещу Марк Антоний; под нея във вихрушка от шифон танцуват Джинджър и Фред; вдясно от тях — Брус Лий се втурва да отмъщава; наблизо капитан Кърк и прелестната лейтенант Па-лома надхитряват космическо божество; в ляво от тях ловък рицар хвърля вълшебни кристали, който правят кухнята му искряща от чистота.

Цялата витрина бе изпълнена с екрани с всякакви други драми. На всеки телевизор висеше алена табелка: КУПИ МЕ.

— Едновременно! — възкликнах аз.

— Така минало или бъдеще не зависи от това коя година е — каза тя, — а зависи от това на кой канал е настроен… зависи от това кое ще изберем да гледаме!

— Безкраен брой канали — продължих аз да тълкувам образа на витрината, — но в даден момент всеки телевизор може да работи само на един канал, затова всеки е убеден, че е единственият канал, който съществува!

Тя посочи през мен:

— Виж, нов модел.

В ъгъла на витрината един телевизор, последна дума на техниката, показваше Спенсър Трейси, смутен от Катрин Хепбърн, а в същото време десет-сантиметрова ставка в ъгъла на екрана показваше репортаж от авторали, което наближаваше финалната линия.

— Аха-а! — досетих се аз. — Значи ако сме достатъчно напреднали, можем да се настроим на повече от един живот!

— А как да станем толкова напреднали? — запита се тя.

— Като станем по-скъпи? Тя се засмя.

— Знаех си, че трябва да има някакъв начин.

Прегърнахме се и тръгнахме към някогашното ни любимо ресторантче. Намерихме свободно сепаре. Тя разгърна менюто и го притисна до гърдите си.

— Любимата ми салата от райски корени! — възкликна тя.

— Има и вечни неща — казах аз. Тя кимна с щастлива усмивка.

 

Докато обядвахме, ние не можехме да престанем да разговаряме. Дали бяхме попаднали пред витрината с телевизорите по чиста случайност или всъщност отговори винаги са ни заобикаляли, но ние изобщо не ги забелязваме? Макар че бяхме много гладни, ние все забравяхме да ядем.

— Това не е случайно съвпадение — казах аз. — Ако се замислим, всъщност всичко е метафора.

— Всичко ли?

— Добре, изпитай ме — казах аз. — След всичко, което научихме, каквото и да споменеш… веднага мога да ти покажа на какво се опитва то да ни научи. — Това дори на мен самия ми прозвуча малко дръзко.

Тя погледна морския пейзаж на отсрещната стена.

— Океан — каза тя.

— Океанът съдържа множество капки вода — започнах да говоря аз, без дори да се замислям, идеята беше така ясна в съзнанието ми, сякаш един от кристалите на Аткин се носеше пред мен. — Изпаряващи се капки или ледени капки, кристални или мътни, капки, които се носят във въздуха или капки, които се намират под тонове налягане. Капки, които само за миг се изменят, капки, които се изпаряват или се кондензират. Всяка капка е едно с океана. Без океана, капките не могат да съществуват. Без капките, океанът не може да съществува. Но когато една капка е в океана, не можеш да я наречеш „капка“. Няма граници между капките, докато някой не извади една от тях!

— Много добре! — възкликна тя. — Чудесно се получи, Ричи!

Погледнах поставката за чаша, на която бе нарисувана картата на Лос Анжелос.

— Улици и шосета — предложих й аз. Тя затвори очи.

— Улиците и шосетата свързват всяко едно място с всяко друго, обаче всеки шофьор избира сам къде да отиде, — започна тя бавно. — Той може да отиде в красив провинциален край или до бордей, до университет или до бар, може да кара по шосето чак до хоризонта или пък да кара напред-назад по пътя, а може пък да паркира и никъде да не ходи.

Лесли разглеждаше образа в съзнанието си, преобръщаше го, забавляваше се с него.

— Той може да си избере какъвто климат иска, според това накъде ще кара — дали Феърбанкс или Мексико, или пък Рио де Жанейро, може да шофира внимателно или безразсъдно, може да кара състезателна кола, лимузина или камион, може да я поддържа безупречно или да я остави да се разпадне. Може да кара без карта и да превръща всеки завой в изненада или пък може да си направи съвсем точен план къде отива и във всеки момент да знае как ще стигне до там. Но всеки път, който ще поеме, вече си съществува, преди той да е поел по него и след като е отминал. Всяко евентуално пътешествие вече си съществува и шофьорът е едно цяло с всички тях. Той само избира, всяка сутрин, кое пътешествие да поеме в този ден.

— Ау! Прекрасно!

— Дали научихме това току-що — продължи тя, — или сме го знаели винаги, но никога не сме си задавали този въпрос? — Преди да потърся отговор, тя реши отново да ме изпита: — Аритметика?

Тези аналогии не се получаваха с всяка дума, но видяхме, че става с почти всяка система, занятие или призвание. Компютърно програмиране, създаване на филми, търговия на дребно, крикет, производство, полети, градинарство, изкуство, образование, корабоплаване… зад всяко название се таеше една метафора с ясен пример за това как действа вселената…

— Лесли, нямаш ли чувство… Сега същите ли сме, каквито бяхме по-рано?

— Не мисля — каза тя. — Ако се бяхме върнали непроменени след всичко, което ни се случи, ние щяхме… но ти не това имаш предвид, нали?

— Искам да кажа истински различни — тихо отговорих аз. — Погледни хората около нас, хората в ресторанта.

Тя ги огледа бавно.

— Може би това ще започне да избледнява, но…

— … ние познаваме всеки човек тук — казах аз.

На съседната маса седеше една виетнамка, признателна на любезната, жестока, омразна, обичаща Америка, горда с двете си дъщери, положително много старателни и отлични в колежа си. Ние я разбирахме и се гордеехме с нея и с всичко, което бе направила, за да превърне надеждите им в реалност.

Отсреща четирима тийнейджъри се смееха високо и се потупваха един друг, като не забелязваха никого другиго освен себе си, но се мъчеха да привлекат вниманието, без да съзнават защо. Тази смутна, мъчителна възраст от собствения ни живот откликна в сърцата ни с мигновено съчувствие.

Там пък един младеж зубреше за изпити. Забравил всичко, освен страниците пред себе си, той следеше с молив редовете. Сигурно знаеше, че никога повече няма да му потрябва ъгъла, под който се пречупва светлината, но същевременно знаеше, че важното е пътя, всяка стъпка, измината по него, имате значение. И ние също го знаехме.

В ъгловото сепаре белокоса, скромно облечена двойка си говореше тихичко. Толкова неща имаме да си спомняме от всичко, което сме правили през живота си, толкова топло чувство с да съзнаваш, че си правил най-доброто, което умееш, и да градиш планове за бъдещето, каквито никой друг не може да измисли.

— Какво странно чувство — казах аз.

— Нали? — каза тя. — Случвало ли ти се е друг път?

При някои изживявания „извън тялото“, помислих си аз, съм стигал до някакво космическо единение. Но никога не ми се бе случвало да се чувствам едно цяло с хора, когато съм в напълно будно състояние, седнал в ресторант.

— Не като сега — казах аз. — Мисля, че не.

Бликнаха спомени от толкова отдавна, колкото изобщо можех да си спомня, ефирни нишки, свързващи с когото и да било другиго, те просто подчертаваха това, което само изглеждаше да е разлики между нас.

Едно цяло, бе казала Пай. Трудно е да критикуваме, трудно е да съдим, когато самите ние сме в лъча на прожектора. Но пък щом вече разбираме, на нас не ни е нужно да осъждаме.

Едно. Не бяха ли това не непознати, а децата, които ние сме били, или мъдрите души, които тепърва ни предстои да бъдем? Едно средоточие от лично, очаквателно любопитство ни свързва един с друг, безсловесна, спокойна радост от силата ни да изграждаме животи, приключения и копнежи за знание.

Едно. Всички тези хора и градът не са ли и те ние? Неизвестни и суперзвезди, наркотрафиканти и полицаи, адвокати, терористи и музиканти?

Докато разговаряхме, не ни напускаше това спокойно усещане за единство. Това не е някакво знание, което идва и си отива, помислих аз, а съзнанието за него. Това, което виждаме, е нашето собствено съзнание и когато то се издигне на по-високо ниво, колко се изменя всичко около нас! Всички ние на този свят сме отражения, ние сме живи огледала един на друг.

— Струва ми се, че ни се случи нещо много по-голямо, отколкото осъзнаваме — каза Лесли.

— Имам чувство, че нашият трамвай се търкаля по милион разклонения — казах аз, — и ние наблюдаваме как релсите под нас се сменят. Къде ще излезем накрая, накъде сме се устремили?

Докато седяхме, потънали в разговор, навън се смрачи. Чувствахме се като влюбени, които са се срещнали отново в рая — бяхме същите, които винаги сме били, но сега бяхме надникнали в това, което сме били по-рано, видели бяхме какво може да се случи в животи, които тепърва ще изживяваме.

Накрая си тръгнахме от ресторанта. Прегърнати, ние навлязохме в нощта и в града. Автомобили бързаха по улиците на юго-север-изток-запад; едно момче на скейтборд грациозно закръжи с голяма скорост около нас, колелата му ревяха; млада двойка се зададе срещу нас в безмълвен захлас, плътно прегърнати; всички ние по нашия път към тозчасния, тазвечершния, тозиживотния ни избор.

 

На следващата сутрин в 8:45 часа ние завихме в три-лентовия път към билото на едно възвишение и навлязохме в голям паркинг-градина — място за автомобили сред цветя. Тръгнахме по една от многото пътеки към залата за конференции, заобиколени от море жълти нарциси, лалета и зюмбюли, сред тях просветваха дребни сребристи цветчета, във въздуха се носеха нежни аромати. Наистина Спринг Хил!

Вече в сградата, пред нас се разкри просторна зала, цялата в прозорци, откриващи гледка към морето. Във водата долу танцуваше слънчева светлина и хвърляше слънчеви зайчета по тавана.

Два реда столове бяха подредени в широк полукръг в залата, между тях — широка пътека. Пред столовете имаше невисок подиум, три зелени дъски за писане и микрофон на сребърна поставка.

Спряхме до масата на входа. На нея бяха останали само две картончета с имена, два комплекта информационни материали, бележници и писалки — за нас. Бяхме пристигнали последни, последните от тези около петдесет души, пропътували хиляди километри, за да дойдат на тази среща на съзнанията.

Между редовете стояха прави мъже и жени, поздравяваха се и се запознаваха; една жена излезе до средната дъска и написа заглавието на темата си и своето име.

На подиума излезе снажен господин с леко прошарена черна коса.

— Добре дошли — каза той уверено в микрофона, надмогвайки шума от разговорите в залата. — Добре дошли в Спринг Хил. Изглежда вече всички сме тук…

Той изчака, докато ние си намерихме местата и седнахме.

Двамата с Лесли закачихме картончетата с имената си и едновременно погледнахме оратора. От изненада залата се замъгли пред очите ми.

Погледнах Лесли в момента, в който и тя направи това.

— Ричи! Това е…

Ораторът отиде до централната дъска и взе тебешир.

— Има ли някой да не е написал темата на доклада си? Ричард и Лесли Бах, вие току-що пристигате, вашата тема…?

— АТКИН! — възкликнах аз.

— Наричайте ме Хари — каза той. — Каква е темата на доклада ви?

Имах чувство, че сме се върнали отново на рисунката, кацнали сме в някой филиал на леярната за идеи. Човекът си беше абсолютно същият, като се изключат следите от годините. Това този Лос Анжелос ли е, за който го смятаме, дали пак не сме пропуснали…

— Не, нямаме тема — казах аз. — Няма да се изказваме.

В миг много глави се обърнаха към нас. Лица на непознати и все пак…

Лесли докосна ръката ми.

— Това е невъзможно — прошепна тя, — но какво съвпадение!

Разбира се. Бяхме получили покана за конференцията от Хари Аткин, именно неговият подпис на писмото ни доведе тук, името му ни беше известно преди да отпътуваме от къщи. Но той толкова много приличаше на Аткин!

— Кой друг? — попита той. — Напомням програмата на утринното заседание: изказвания по петнадесет минути, след шест изказвания петнадесет минути почивка, още шест изказвания и един час за обяда. Кой друг ще съобщи темата си?

Една жена стана на няколко стола пред нас.

Аткин кимна:

— Да, Марша?

— „Изкуствен ли е изкуственият интелект. Ново определение на човешката същност.“

Той започна да го записва на централната дъска, в края на списък от десет други заглавия, пишеше с печатни букви и в това време произнасяше на глас думите:

— … ЧО…ВЕШ…КА…ТА… СЪЩ…НОСТ… -произнасяше той, — МАРША БАНЪР…ДЖИ… -Той вдигна поглед. — Друг?

Никой не се обади.

Лесли се наведе към мен.

— Ново определение на човешката същност — прошепна тя. — Не ти ли звучи като…?

— Да! Обаче Марша Банърджи е учен с име, — прошепнах в отговор, — тя е авторитет в областта на изкуствения интелект и пише от години. Не може да бъде…

— Струва ми се, че прекалено много съвпадения станаха — каза тя. — Погледни останалите заглавия! Хари Аткин погледна една бележка.

— Организаторите на конференцията ме помолиха да ви обясня, че Спринг Хил е създал условия за пряко общуване между шестдесет от най-неординерните умове в областта на науката и комуникациите днес. — Той направи пауза и вдигна поглед с едва доловима усмивка… същата онази усмивка! — Шестдесет от най-интелигентните умове обаче сигурно означава друг списък…

Залата заискри от смях.

Първата тема на дъската беше на Аткин:

Обърнах се към Лесли, но тя вече я бе прочела, кимна и продължи да чете нататък.

— Вие сте поканени тук, защото сте различни — каза Хари, — защото организаторите са забелязали, че вие се осмелявате да се движите по ръба на айсберга. Спринг Хил бе призван да ви свърже и с други изследователи, също тъй близо до ръба на неопознатото, като вас. Искаме да не ви е самотно там…

С Лесли продължихме да четем заглавията на дъската с растящо удивление:

— … и да ви напомня, че всеки от вас по време на всеки доклад може да се чувства насърчен да дойде на страничните дъски и да запише всякакви връзки, асоциации, взаимосвързаности, насоки от изследвания и идеи, които ораторът може да подскаже в съзнанието ни. Когато дъските се изпълнят, моля изтрийте най-горната идея и добавете своята, след това по-долната и така нататък…

— Виждаш ли, Ричи? Погледни това, последното!

Аткин извади от джоба си таймър, включи го — БИП-БИП-БИП — едно настойчиво електронно канарче и предупреди:

— Петнадесет минути минават неусетно бързо…

Прочетох последното и примигнах. Възможно ли е и друг някой да е виждал рисунката на възможностите? Ние непрекъснато си бяхме представяли… какво ли, ако се окаже, че не сме единствените, които са били там?

— … налага се да изложите пред нас малко повърхностно и накратко последните си разработки — продължи Аткин, — какво сте открили, накъде се насочвате занапред. По време на почивките ще обсъдим по-нататъшните подробности за това как да обменим информация за изследванията или да подготвим следващи срещи. Но ще трябва да прекъснете, когато чуете това — и той включи отново канарчето, — защото някой друг със също толкова удивителна тема като вашата ще трябва да се изкаже. Има ли въпроси?

Имах чувство, че стартира някакъв огромен скоростен двигател. Просто усещахме как мозъците около нас препуснаха, екзотични идеи защракаха на бързи обороти, в отчаян устрем. Все едно, че Аткин бе размахал флагче за старт.

Той се обърна и погледна часовника.

— Започваме след една минута. Точно навреме. Желаещите могат да получат магнетофонни записи от изказванията на конференцията. Вече разполагате с имената и телефоните на всеки тук. Прекъсваме за обяд в 12:45, вечеря от пет до шест в съседната зала, приключваме за днес в 21:15, продължаваме отново утре сутринта в 8:45. Повече никакви въпроси. Аз съм първият изказващ се.

Той погледна пак часовника, беше само секунди преди определеното за началото време и включи таймъра.

— И така. Идеите не са мисли, те са изградени структури. Забележете това и обърнете внимание на начина, по който се изграждат вашите идеи — тогава ще откриете драматично повишаване на качеството на това, което мислите. Не ми ли вярвате? Тогава вземете последната си и най-добра идея. Точно сега затворете очи и задръжте тази идея в съзнанието си…

Аз затворих очи и се спрях на това, което наскоро бяхме научили: че всеки от нас е аспект на всеки друг.

— Вгледайте се добре в идеята си и вдигнете ръка, ако ви се струва, че идеята ви е направена от думи. — Той помълча. — От метал? — Нова пауза. — От празно пространство? — Пауза. — От кристал?

Аз вдигнах ръка.

— Сега отворете очи, моля.

Аз отворих очи. Лесли бе вдигнала ръка, а и всички останали до един също бяха вдигнали ръка. Последва ропот от изненада, смях, „ах“ и „о!“ от всичкиждате със структура — каза Аткин. — Всяка сполучлива идея се подчинява на три правила на конструиране. Ако се взрете в това, вие веднага ще можете да кажете дали една идея ще заживее за вас или ще се окаже безжизнена. Залата стихна като пред изгрев.

— Първо, това е правилото на симетрията — каза той. — Затворете пак очи и огледайте формата на своята идея…

Последният път, когато изпитах подобно чувство, бе когато превключих изтребител от пълна газ към форсажен режим — същият взрив от дива, едва контролируема енергия зад мен.

Докато Аткин говореше, един мъж от втория ред стана, отиде до лявата дъска и написа с припряни печатни букви: ДИЗАЙН и КОДИРАНЕ НА ИДЕИ ЗА ПРЯКО БЕЗСЛОВЕСНО РАЗБИРАНЕ МЕЖДУ КОМПЮТЪР И КОМПЮТЪР.

Разбира се, помислих аз. Безсловесно! Думите са толкова недодялан помощник на телепатията. Колко много ни пречеха думите, когато разговаряхме с Пай за времето!

— Ами ако вместо компютър-компютър, сложим мозък-мозък? — прошепна Лесли, като едновременно слушаше и си водеше записки. — Някой ден ще можем да заобикаляме езика!

— … и четвъртото правило за всяка ефикасна идея — продължаваше Аткин, — е да бъде очарователна. И все пак единствена мярка за чара може да бъде…

БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП…

Цялата зала възкликна разочаровано.

Аткин вдигна ръка със знак „всичко е наред“, спря сигнала на таймъра, включи го отново и слезе от подиума. Натам се запъти млад мъж, като заговори още преди да е стигнал до микрофона.

— Електронните нации не са експеримент далеч в бъдещето, който може да е сполучлив или не — каза той. — Те вече са започнали съществуването си, те вече действат в този момент около нас, невидими мрежи между хора, които споделят еднакви ценности и идеи. Благодаря, Хари Аткин, че толкова добре ми отворихте път! Гражданите на тези нации може да са американци или испанци, японци или латвийци, но това, което свързва в едно невидимите им държави, е по-силно от границите на всякаква география… Сутринта летеше покрай нас, слънчеви лъчи, които се отразяват от диамант, изумруд и рубин, усилвайки блясъка си след всяка извивка и промяна. Колко самотни се бяхме чувствали ние с нашите странни мисли и каква славна радост е да си бъдеш у дома с това семейство от непознати!

— Благословено да е нейното сърце — каза Лесли.

— Колко би харесало това на Тинк, ако можеше да го узнае.

— Тя го знае, естествено — прошепнах аз. — Откъде мислиш, че е дошла идеята за Спринг Хил?

— Не беше ли казала тя, че е нашата идея-фея, друго ниво на нас самите?

Докоснах ръката на Лесли.

— А къде свършваме ние и къде започват хората в тази зала? — попитах я аз.

Аз самият не знаех. Къде започва и свършва съзнанието и духът, къде започва съвестта и къде завършва, къде са границите на интелигентността, любознателността и любовта?

Колко пъти сме изпитвали желание да имаме повече тела! Просто няколко тела повече, за да можем едновременно да тръгваме и да оставаме. Да можехме да си живеем спокойно сред природата, да наблюдаваме безметежно изгрева на слънцето, да опитомяваме дивата природа, да отглеждаме растения и да живеем близо до земята, а в същото време да можехме да бъдем градски чеда, да се блъскаме и да ни блъскат в навалицата, да гледаме филми и да ги правим, да ходим на лекции и да изнасяме лекции. Липсват ни достатъчно тела, за да се срещаме с хора във всеки час и в същото време да си оставаме сами двамата, да строим едновременно мостове и отшелнически килии, да научим всички езици, да усвоим всякакви умения, да научим, практикуваме и предаваме всичко, което бихме искали да знаем и правим, да работим, докато капнем и да не правим нищичко.

— … откриваме, че гражданите на тези нации проявяват много по-силна лоялност едни към други, отколкото към своите географски страни. И то без никога да са се срещали лично или дори да очакват да се срещнат, но те стигат до тази взаимна обич чрез качеството на своята мисъл, на характера си…

— Тези хора сме всъщност ние, но в други тела! — прошепна Лесли. — Те винаги са искали да пилотират хидроплани, а ние го правим вместо тях. Ние винаги сме искали да разговаряме за делфини, да изследваме електронни нации, а те го правят вместо нас! Хора, които обичат едни и същи неща, не са непознати, дори ако никога не са се срещали!

БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП- БИП-БИП…

— … които ценят едни и същи неща, не са непознати — каза младият мъж, като се отдръпваше от микрофона, — дори ако никога не са се срещали!

Ние се спогледахме и се присъединихме към ръкоплясканията, после започна да говори следващата ораторка, като явно бе разчела изказването си по часовник.

— Както най-малките частици материя са чиста енергия — каза тя, — така най-малките частици енергия могат да бъдат чиста мисъл. Ние направихме серия от експерименти, които позволяват да се допусне, че светът около нас може твърде буквално да е построение на нашата мисъл. Ние открихме подобие на частица, която нарекохме мислон…

Страниците на бележниците ни се изпълваха една след друга, а всеки път чуруликането на таймъра предизвикваше едновременен взрив от разочарование и нови очаквания. Толкова неща имаше да се кажат, толкова неща да се научат! Как бе възможно тъй много изумителни идеи да се стекат на едно място!

Дали пък всички в тази зала не сме един единствен човек? — запитах се аз.

Усетих, че Лесли ме гледа и вдигнах очи към нея.

— Ние имаме какво да им кажем — пошепна тя.

— Ще можем ли да живеем със себе си, ако не го споделим?

Усмихнах й се.

— Скъпият ми скептик.

— … и от разнообразието идва това забележително единство — казваше ораторката. — Толкова пъти сме забелязвали, че нещата, които откриваме, са съвсем същите като това, което сме си представяли…

Докато тя говореше, аз станах и отидох до централната дъска, взех тебешира и изписах с печатни букви в края на списъка заглавието на това, което щяхме да кажем в нашите петнадесет минути:

ЕДНО.

 

 

После оставих тебешира, върнах се да седна до жена ми и взех ръката й. Денят едва започваше.