Ричард Бах
Едно (2)

Прелетяхме над планините с цвят на стар спомен и започнахме да се спускаме откъм север с нашия хидроплан, боядисан в снежно-бяло и седмо-цвета на дъгата. Огромната бетонна вафла на града се надигаше пред нас от маранята — лятно нажежена пустиня в края на дълъг полет.

— Колко сме далеч, миличка? — попитах аз в интерфона.

Лесли включи системата за далечна навигация и на таблото светнаха цифри. — Тридесет и две мили северно — каза тя, — остават ни петнадесет минути полет. Да те свържа ли с подхода на Лос Анжелос?

— Благодаря — казах аз и се усмихнах. Колко сме се променили, откакто се открихме един друг! Тя, която някога изпитваше ужас от летене, сега сама бе пилот. Аз, който някога изпитвах ужас от брака, бях вече единадесет години съпруг и все още се чувствах щастлив като на първа среща.

— Добър ден, Лос Анжелос — казах аз в микрофона, — тук е Мартин Сийбърд Едно Четири Браво, снижавам от две хиляди и сто метра на хиляда и двеста, южно към Санта Моника. — Помежду си ние наричахме хидроплана Мърморко, но на въздушния контрол дадохме официалното му име.

Как ли се оказахме такива щастливци, помислих си аз, че да живеем такъв живот, за какъвто като деца само сме мечтали? След близо половин век предизвикателства от съдбата, опити-и-грешки, поуки, всеки от нас бе извоювал наградата след тежките времена да дойде това прекрасно настояще, надхвърлящо мечтите ни.

— Мартин Едно Четири Браво е под радарен контакт — се чу гласът в слушалките ни.

— Самолет там — каза Лесли, — и там.

— Дръж ги в полезрението си.

Погледнах я — актриса, станала партньор в приключенията: златистите коси, спуснали се около нежните извивки на лицето й, улавяха слънчевата светлина и сенките, морско-сините очи изцяло потънали в работата — да оглежда небето около нас. Какво прекрасно лице бе изваяло това съзнание!

— Мартин Едно Четири Браво — обади се въздушният контрол от Лос Анжелос, — поставете код четири шест четири пет.

Каква ли е била вероятността, че ще се открием с тази изключителна жена и че нашите пътища ще се срещнат и ще се слеят, както всъщност стана? Каква ли е била вероятността от непознати да станем душа-двойка?

Сега летяхме заедно към Спринг Хил за конференция на учени, изследващи пределите на творческата мисъл: наука и съзнание, война и мир, бъдещето на планетата.

— Това не беше ли за нас? — попита Лесли.

— Права си — отвърнах аз. — Кой номер ти казаха?

Тя се обърна към мен, очите й бяха изпълнени с радост.

— Не го ли запомни? — попита тя.

— Четири шест четири пет.

— Видя ли! — каза тя. — Какво щеше да правиш без мен?

И това бяха последните думи, които чух, преди светът напълно да се промени.

 

Радарният транспондер представлява черна кутия върху таблото с приборите на хидроплана и има прозорчета, които показват четирицифров код. Цифрите в тези прозорчета ни идентифицират от много мили разстояние в тъмната кабина: номер на самолета, курс, височина, скорост — всичко онова, което интересува ръководителя на въздушното движение в неговото радарно-зелено работно място.

Този следобед може би за десетхиляден път в практиката ми на пилот аз се пресегнах да сменя цифрите: 4 в първото прозорче, 6 — във второто, 4 — в третото и 5 в последното. Докато още гледах надолу, съсредоточавайки се над гази задача, внезапно се появи подозрително бръмчене, което започна от долно До и се извиси до ултразвук, тогава последва разтърсване, сякаш се бяхме натъкнали на въздушно течение и пращяща светкавица от кехлибарена светлина обля кабината. Лесли извика:

— РИЧАРД!

Обърнах се да я погледна — тя беше зяпнала, очите й широко разтворени.

— Малка турбуленция, мила — казах аз, — някакво рязко възд…

И спрях на средата на думата, защото видях с очите си:

Лос Анжелос изчезна.

Нямаше го пред нас градът, разпрострял се по целия хоризонт, нямаше ги планините около него, нямаше го стокилометровото було на маранята.

Изчезнаха.

Небето внезапно бе станало с цвета на синчец, дълбоко, ведро и студено. Под нас не се виждаха магистрали, покриви на къщи и магазини, а безбрежно море, огледало на небето. Синьо като незабравки беше морето, явно не с океанска дълбочина, а плитководие, не повече от два метра; кобалтово-синьото пясъчно дъно бе покрито със сребърни и златисти извивки.

— Къде е Лос Анжелос? — попитах аз. — Ти виждаш ли го? … Кажи ми какво виждаш?

— Само вода! Ние сме над океана! — задъхано отговори тя. — Какво стана, Ричи?

— Не знам! — отговорих аз напълно объркан.

Прегледах индикаторите на таблото — всичко си беше както трябва: скоростта бе непроменена, курсът по жирокомпаса си беше 142 градуса. Магнитният компас обаче сега се въртеше лениво в кръг, без повече да го интересува север или юг.

Лесли изпробва превключвателите, натисна бушоните.

— Навигационните уреди не работят — каза тя със свито от страх гърло. — Има електрозахранване, но не показват…

Да, наистина. Нямаше навигационни показания, всички уреди показваха сигнала „Изключено“. На екрана на навигационната система светна надпис, който никога не бяхме виждали: „НУЛЕВО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ“.

Явно и нашите мозъци изключиха — бяхме се втренчили в таблото в пълно изумление.

— Забеляза ли нещо преди това… да се промени? — попитах я аз.

— Не — отговори тя. — Всъщност да! Появи се едно виене, ти чу ли го? После светкавица от жълта светлина, една… някаква разтърсваща вълна мина през всичко и отмина и сега всичко е, както го виждаш. Къде се намираме!

Опитах се да обобщя резултатите от проверката:

— Самолетът е наред, с изключение на навигационните системи и индикатора за местоположението. Обаче магнитният компас отказва — как може да откаже магнитният компас — единственият безотказен прибор в един самолет! Не зная къде се намираме!

— Да повикаме пак Лос Анжелос? — внезапно предложи тя.

— Чудесно! — натиснах бутона на микрофона. — Ало, Лос Анжелос, тук Мартин Едно Четири Браво.

Погледнах надолу в очакване на отговор. Пясъкът под водата сякаш беше гравиран на огромна гънеща се матрица, по която текат разклоняващи се ручеи от светлина — безброй ручейчета с техните притоци — и всички те бяха свързани и проблясваха на дълбочина един-два метра под повърхността на водата.

— Ало, Лос Анжелос — повиках отново, — тук е Мартин Амфибия Едно Четири Браво, как ме приемате?

Засилих звука и шумът в слушалките се увеличи. Явно радиото работеше, но отсреща никой не се обаждаше.

— Ало, викам всяка радиостанция, която хваща Мартин Сийбърд Едно Четири Браво, повикайте ни на тази честота.

Фонов шум. Нито дума.

— Нищо друго не ми хрумва — казах на Лесли.

Инстинктивно издигнах самолета нагоре, като се надявах, че с височината ще имам по-широк обхват на зрение и можеше да открия някакъв намек за света, който бяхме загубили.

След няколко минути установихме някои странни факти: колкото и високо да се издигахме, висотомерът не отчиташе промяна — въздухът не се разреждаше с височината. Когато, според мен, вече се намирахме на около 1 500 метра височина, уредът все така показваше, че сме на морското равнище.

Гледката също не се променяше — километър след километър калейдоскопични плитководия с фигури, които никога не се повтаряха, а хоризонтът във всички посоки оставаше един и същ. Никакъв остров. Нито слънце, нито облаци. Ни една лодка, ни едно живо същество.

Лесли почука по индикатора за горивото.

— Изглежда не изразходваме никакво гориво — каза тя. — Как е възможно?

— По-вероятно е поплавъкът да е заседнал. — Самолетът се движеше по-бързо или по-бавно като променях оборотите, обаче индикаторът за горивото бе застинал на ниво малко под половин резервоар. — Това е то — казах аз. — И индикаторът за горивото не работи. Сигурно ни остава за още два часа полет, но по-добре да го пазя за после.

Тя огледа празния хоризонт.

— Къде ще кацнем?

— Има ли значение? — попитах аз.

Морето под нас великолепно проблясваше и ни омайваше с тайнствените си рисунки.

Отнех газта и хидросамолетът започна да планира. Както се вглеждахме в мистериозния пейзаж под нас, започнаха да блестят ярко две пътеки — първо те се виеха поотделно, после тръгнаха успоредно и накрая се сляха. Хиляди други се разклоняваха от тях подобно вейките на върба.

За това явно има някаква причина, помислих си аз. Нещо създава тези линии. Дали не са потоци лава? Подводни пътища?

Лесли хвана ръката ми.

— Ричи — каза тя тихо и тъжно, — дали пък не сме умрели? Може би сме се сблъскали с нещо във въздуха или нещо ни е ударило толкова бързо, че не сме успели да забележим.

В семейството ни аз съм експертът по смъртта, но изобщо не ми беше хрумнало… Дали пък тя не беше права? Но тогава какво прави тук нашият Мърморко? Никога не бях чел да има такава смърт, при която да не се променя дори налягането на маслото в двигателя.

— Това не може да бъде смърт! — казах аз. — В книгите се казва, че когато умираме, се появява един тунел, и светлина, и цялото онова невероятно чувство на любов, и хора, които ни посрещат… Ако сме имали нещастието да умрем, при това двамата едновременно, не ти ли се струва, че те щяха да намерят начин да ни посрещнат навреме?

— Може би в книгите грешат?

Започнахме да се спускаме в мълчание, изпаднали в потиснато настроение. Как е възможно радостта и всички обещания на живота ни да свършат така внезапно?

— Ти чувстваш ли се умрял? — попита ме тя.

— Не.

— И аз също.

Полетяхме ниско над успоредните канали, като оглеждахме за коралови рифове или плаващи дънери преди да се приземим. Дори и да си мъртъв, не ти се ще да разбиеш самолета си, кацайки на някоя скала.

— Ама че тъп начин да свършиш живота си! — каза Лесли. — Дори не знаем какво се е случило, дори не знаем как сме умрели!

— Ами златистата светлина, Лесли, ами разтърсващата вълна? Дали пък не е било ядрена…? Дали не сме първите хора, загинали в Третата световна война?

Тя се замисли над това.

— Едва ли. Тя не връхлиташе върху нас, а отминаваше. И щяхме да усетим нещо.

Летяхме в мълчание. Тъжни. Много тъжни.

— Не е честно! — възкликна Лесли. — Животът тъкмо беше започнал да става красив! Толкова усилия бяхме положили, толкова проблеми имахме да преодоляваме… а добрите ни времена едва бяха започнали.

Аз въздъхнах.

— Е, ако сме умрели, то поне сме умрели заедно. Поне в това плановете ни се сбъднаха.

— Нали се смяташе, че животът ни трябва да премине като на лента пред очите ни — каза тя. — На теб твоят живот извъртя ли ти се пред очите?

— Не още — отвърнах аз. — А твоят?

— Не. А те казваха още, че и всичко ставало мрак. Това също не е вярно!

— Как може толкова много книги да грешат, как може ние толкова да грешим? — попитах аз. — Спомняш ли си нашите опити нощем с изживявания „извън тялото“? Сигурно такова е и умирането — също както в тях, само дето продължаваме нататък — и на сутринта не се връщаме.

Винаги съм смятал, че умирането носи някакъв смисъл, че то би било творческа рационална възможност за ново осмисляне, приятно освобождаване от ограниченията на материята, едно приключение отвъд стените на строгите предразсъдъци. Нищо не ни бе предупредило, че смъртта може да представлява полет над безбрежен океан с цвят като на пощенска картичка.

Поне можехме да кацнем. Нямаше никакви скали, нито морски водорасли, нито рибни пасажи. Водата бе спокойна и бистра, ветрецът надипляше повърхността в съвсем леки вълнички.

Лесли посочи две блестящи пътеки.

— Тези двете изглеждат като приятели — каза тя. — Все заедно.

— Може и да са писти — казах аз. — Най-добре да кацнем на тях — точно тук, където двете се сливат, как мислиш? Готова ли си за кацане?

— Мисля, че да — отговори тя. Погледнах през страничните прозорци и повторно проверих колесника.

— Ляв главен прибран — казах аз, — носов — прибран, десен главен прибран — колесникът прибран за водно кацане, клапите спуснати…

Влязохме в последен завой и морето се надигна с приятно бавно движение да ни посрещне. Една дълга минута се носихме на сантиметри над повърхността и отблясъците от водата обсипваха белия корпус на самолета.

Хидропланът се докосна до вълничките и се превърна в състезателна лодка, полетяла в облак водни пръски. Мъркането на двигателя потъна в шума на водата, когато дръпнах ръчката и забавихме ход.

Тогава водата изчезна, а заедно с нея изчезна и самолетът. Около нас неясно се виждаха върхове на покриви, редиците червени керемиди и палмови дървета, а право пред нас беше стената на сграда с големи прозорци.

— ВНИМАВАЙ!

В следващия миг ние се озовахме вътре в тази сграда, зашеметени, но невредими. Намирахме се в дълъг коридор. Притеглих Лесли и я прегърнах.

— Наред ли си? — попитахме се двамата едновременно, останали без дъх.

— Да! — отговорихме си ние. — Нито драскотина! А ти? Да!

Стъклото на прозореца в дъното на коридора не беше се счупило, нито пък в стената, през която бяхме влетяли, имаше дупка. Из сградата не се виждаше жива душа, не се чуваше ни звук.

— Какво по дяволите става?! — избухнах аз, вбесен, че нищо не разбирам.

— Ричи — каза тя тихо, разтворила широко очи от удивление, — това място ми изглежда познато. Ние сме били тук и по-рано!

Огледах се наоколо. Коридор с много врати, тухлено-червени пътеки, палми в саксии, а точно пред нас — вратата на асансьор. Прозорецът в дъното на коридора гледаше към огряни от слънцето керемидени покриви, отвъд тях — невисоки, позлатени хълмове, синьо пладне, потънало в мараня.

— Това трябва да е… изглежда като хотел. Но не си спомням никакъв хотел…

Разнесе се тихо прозвънване и над вратата на асансьора светна зелена стрелка.

Гледахме как вратите с грохот се отвориха. Вътре стояха двама души: строен, слаб мъж и красива жена, облечена с избеляла синя риза, яке тип моряшка куртка, джинси и маслинено-зелена барета.

Чух как жена ми до мен си пое дълбоко дъх, усетих как тялото й се напрегна. От асансьора излязоха мъжът и жената, които бяхме ние преди шестнадесет години — двамата такива, каквито бяхме в деня, когато се срещнахме за първи път.

 

Стояхме застинали от изумление, загубили ума и дума, със зяпнали уста. По-младата Лесли излезе от асансьора, без да погледне онзи Ричард, който бях аз някога, и после едва ли не тичешком забърза към стаята си.

Обаче неотложността на момента преодоля вцепенението ни. Не можехме да ги оставим да си отидат. — Лесли! Почакай! — извика моята Лесли. Младата жена спря и се обърна в очакване да види приятели, но явно не ни позна. Може би бяхме в сянка или пък само силуети, понеже прозорецът беше зад гърба ни.

— Лесли — каза жена ми, като тръгна към нея, — можеш ли да ни отделиш една минута?

По-младият Ричард през това време мина покрай нас и се запъти към стаята си. Това, че жената от асансьора бе срещнала приятели, не го засягаше.

А това, че ние не разбираме какво става, помислих си аз, не означава, че не трябва да поемем отговорността за ставащото. Имах чувство, че трябва да събираме люпило пиленца — тези двете се разбягаха в противоположни посоки, а ние двамата знаехме, че съдбата им е да бъдат докрая на живота си заедно.

Оставих Лесли да задържи някогашната себе си, а аз се запътих след младия мъж.

— Извинете, Ричард? — повиках го в гръб.

Той се обърна както от звука на гласа ми, така и от думите и ме погледна с любопитство. Помнех спортното яке, с което беше, някакво с бежов оттенък. Хастарът на подгъва все се разпаряше — десет пъти съм го шил, но безуспешно — коприната ли или каквото беше там все се разкъсваше от конеца.

— Нужно ли е да ти се представя? — попитах аз. Той ме погледна и от приятно-вежливи очите му станаха като чинии.

— Какво…!

— Виж — казах аз колкото спокойно можех, — и ние нищо не разбираме. Както си летяхме, внезапно ни сполетя това невъобразимо нещо и…

— Вие да не сте…?

Гласът му секна и той застина, втренчен в мен. Разбирах, че това е шок за него, но се почувствах някак странно засегнат. Знае ли се колко време имаме да бъдем заедно — минути или по-малко, час или по-малко, — а той така да го пропилява, отказвайки да повярва на това, което си е очевидно?

— Отговорът е „да“ — казах аз. — Аз съм мъжът, който ще бъдеш ти след някоя и друга година. Шокът му се превърна в подозрителност.

— Как ме наричаше майка ми на галено? — попита той, присвил очи.

Въздъхнах и му казах.

— Как се казваше кучето ми, което имах като малък и какви плодове ядеше?

— Е, хайде де, Ричард! — казах аз. — То не беше куче, а кучка и се казваше Лейди. Ядеше кайсии. Освен това ти имаше 15-сантиметров саморъчен телескоп с нащърбено огледало, върху което беше изпуснал едни клещи, като го поправяше, а тръбата беше изтеглена, вместо да е прибрана и освен това имаше една тайна дъска на оградата пред прозореца на спалнята ти, която беше поразкована и ти можеше да се измъкваш през нея, когато не искаше да използуваш портата на двора…

— Добре, — каза той, като ме гледаше така, сякаш бях чудодейство. — Предполагам, че можеш и да продължиш.

— До безкрайност. Питай ме каквото искаш за себе си — няма въпрос, на който да не мога да ти отговоря, момчето ми. Имам шестнадесет години повече отговори, отколкото въпроси имаш ти!

Той се вгледа в мен. Момче, помислих си аз, без нито един бял косъм още. А малко прошарено ще му отива.

— Да не искаш да пропилеем времето, което ни остава, в приказки тук, в коридора? — попитах го аз. — Знаеш ли, че в асансьора ти току-що срещна жената, която ще бъде… най-важният човек в живота ти, а ти дори не го знаеш!

— Тази ли? — Той погледна нататък в коридора и прошепна. — Но тя е много красива! Как би могла тя…

— И аз не го разбирам, но тя те намира за привлекателен. Честна дума.

— Добре, вярвам — каза гой. — Вярвам го! — Той извади от джоба си ключа за стаята. — Заповядай, влез.

Нищо не разбирах, но всичко съвпадаше. Това не беше Лос Анжелос, беше Кармел, Калифорния, октомври 1972 година, третият етаж на Холидей И н.

Още преди той да превърти ключа, аз вече знаех, че стаята ще е обсипана с радио-управляеми модели на чайки, направени за филма, който снимахме на морския бряг. Някои от моделите изпълняваха чудесна въздушна акробатика, други пропадаха един през друг и се разбиваха. Аз мъкнех останките им в стаята си и отново ги сглобявах.

— Ще отида да доведа Лесли — казах аз. — А ти виж там да пооправиш малко стаята, може ли?

— Лесли ли?

— Тя е… ами, виж, има две Лесли. Едната е тази, с която ти току-що пътува в асансьора, като се чудеше как да я поздравиш. А другата, изумителната жена, е същата тази, но шестнадесет години по-късно — моята съпруга.

— Това не мога да го повярвам!

— Защо по-добре не поспретнеш стаята — казах аз, — а ние веднага идваме.

Лесли беше в коридора през няколко стаи, с гръб към мен разговаряше с по-младата себе си. Докато вървях към нея, от стаята до тях излезе камериерка, която буташе количка с пране и се насочи към асансьора. Без да забележи жена ми, тя засили тежката количка право към нея.

— Пази се! — извиках аз.

Твърде късно. Лесли се обърна при вика ми, но количката я блъсна отстрани, мина през тялото й, сякаш тя беше от въздух, после и камериерката притича през нея, като кимна усмихнато на по-младата жена.

— Ей! — възкликна разтревожено младата Лесли.

— Хей, приятен ден! — отвърна й камериерката. Изтичах при Лесли.

— Наред ли си?

— Нищо ми няма — отговори Лесли. — Тя май не… — За миг тя сякаш се бе поуплашила, после се обърна към младата жена. — Ричард, искам да те запозная с Лесли Париш. Лесли, това е моят съпруг, Ричард Бах.

Усмихнах се от това колко официално ни представяше.

— Здравей — казах аз на младата жена. — Добре ли ме виждаш?

Тя ми се усмихна, клепките й трептяха.

— Мъгляви ли трябва да бъдете?

Никакъв шок, никаква подозрителност. Явно младата Лесли ни беше сметнала за сън и беше решила да се порадва на това.

— Просто проверявам — отговорих аз. — След този инцидент с количката не съм сигурен дали принадлежим към този свят. Обзалагам се, че…

Посегнах към стената, подозирайки, че ръката ми ще мине през нея. Така и стана, ръката ми влезе до китката в тапетите. Младата Лесли се разсмя от удоволствие.

— Май тук ние сме призраци — казах аз.

Значи затова ние не загинахме при пристигането си, когато влетяхме през стените на хотела, помислих си аз.

Колко бързо се приспособяваме към невероятни ситуации! Подхлъзваме се от кея и моментално осъзнаваме, че сме потънали целите във водата: ние започваме да се движим по-различно, да дишаме по-различно и за части от секундата се приспособяваме, макар и да не ни харесва, че сме мокри.

Така и сега. Озовахме се целите в нашето собствено минало, обаче щом попремина първоначалният шок от падането, ние веднага започнахме да правим каквото сметнахме за най-подходящо в това странно място. А най-подходящото, според нас, беше да съберем тези двамата заедно, да им спестим пропиляването на годините, които ние загубихме, преди да проумеем, че душите ни са създадени една за друга.

Много особено ми беше да говоря с младата жена, сякаш ние отново се срещахме за първи път. Колко странно, помислих си аз. Тя е Лесли, но с нея нямаме никаква обща история!

— Може би вместо да стоим тук… — посочих коридора. — Ричард ни покани в стаята си. Бихме могли да си поговорим малко там и да се поориентираме в нещата, без да минават през нас напред-назад разни колички с пране?

Тя се погледна на огледалото в коридора.

— Не съм подготвена да се срещам с някого — каза тя. — Изглеждам ужасно. — И тя поприглади кичурите дълга, руса коса, изплъзнали се изпод баретата й.

Погледнах жена ми и двамата не можахме да сдържим смеха си.

— Отлично! — казах аз. — Издържа и последната проверка. Защото случи ли се една Лесли Париш да се погледне в огледало и да каже, че изглежда добре, значи тя не е истинската Лесли Париш!

Поведох ги към вратата на Ричард и без да се замисля, почуках. Кокалчетата на пръстите ми, естествено, потънаха безшумно в дървото.

— Май по-добре ти да почукаш — казах аз на младата Лесли.

Тя почука в един весел лек ритъм, като показваше, че от нейното докосване произлиза не само звук, но и музика.

Вратата веднага се отвори — Ричард застана на прага, като държеше за върха на крилото еднометрова чайка от балсамово дърво.

— Здрасти, Ричард — казах аз, — искам да ти представя Лесли Париш — бъдещата ти съпруга. Лесли, това е Ричард Бах — бъдещият ти съпруг.

Той подпря чайката на стената, здрависа се официално с младата жена, а лицето му изразяваше любопитна смесица от желание и страх, докато я гледаше.

Тя му стисна най-тържествено ръката, а очите й продължиха да трепкат все така слисано.

— Щастлива съм да се запознаем — каза тя.

— А това, Ричард, е моята съпруга Лесли Париш-Бах.

— Здравейте — кимна той.

Един дълъг миг той поглеждаше ту едната Лесли, ту другата, ту мен, сякаш на вратата му беше дошла да го занася карнавално маскирана тайфа.

— Влизайте — проговори накрая той. — Стаята ми е такъв хаос…

Той не се шегуваше. И да беше разтребвал, не си личеше. Дървени птици, модули за дистанционно управление, батерии, късове балсамово дърво, рамки за прозорци и всичко миришеше на боя за модели на самолети.

На масичката за кафе беше сложил четири водни чаши, три пакетчета пуканки и кутия фъстъци. „Щом ръцете ни минават през стената, помислих си аз, едва ли ще имаме по-голям късмет с пуканките.“

— За ваше успокоение, мис Париш — започна той, — искам да ви кажа, че веднъж съм бил женен и никога повече не смятам да се женя. Не разбирам съвсем кои са тези хора, но ви уверявам, че нямам ни най-малко намерение да ви досаждам с каквото и да било…

— О, боже! — възкликна полугласно жена ми като погледна в тавана, — познатите антибрачни декларации.

— Уки, моля ти се — прошепнах аз. — Той е свястно момче, но просто се страхува. Нека не…

— Уки ли? — попита младата Лесли.

— Извинявайте — казах. — Това е прякор от един филм, който сме гледали отдавна… много далеч във времето от сега. — Почнах да осъзнавам, че разговорът, който ни предстои, никак няма да бъде лесен.

— Всяко нещо по реда си — обади се жена ми, опитвайки се да внесе ред в невероятното. — Ричард и аз не знаем как попаднахме тук, нямаме представа колко дълго ще останем, не знаем и къде отиваме.

Единственото, което познаваме, сте вие — познаваме вашето минало и бъдеще или поне следващите шестнадесет години от него.

— Вие двамата ще се влюбите — казах аз. — Вие вече сте влюбени, но просто още не знаете, че всеки от вас е човекът, който другият ще обича, ако вече се познавахте. А точно сега всеки от вас смята, че няма на света човек, който може да го разбере или да го обича. Но ето че е така, виждате го!

По-младата Лесли седна на пода, облегна се на леглото и сдържа една усмивка. Сви колене и облегна брадичка на тях.

— Можем ли да влияем някак на гази наша любов или тя е неотвратима съдба? — попита тя.

— Хубав въпрос — каза Лесли. — Нека да ви разкажем това, което си спомняме, това, което се случи с нас. — Тя замълча, смутена от това, което имаше да каже. — Тогава вие ще правите това, което прецените за правилно.

Каквото си спомняме ние, помислих аз. Аз си спомням това място, спомням си как видях Лесли в асансьора, но години след това още не се бяхме запознали. Обаче не си спомням никакви срещи тук с бъдещи Лесли, нито с бъдещи Ричарди, които да ми казват да си разтребя стаята.

Младият Ричард седна на стола пред писалището и погледна младата Лесли. Нейната красота беше просто мъчителна за него — той се стесняваше от красиви жени — но и през ум не му мина, че и тя се стесняваше не по-малко от него.

— Когато се срещнахме, на нас ни попречи собственият ни външен вид, попречиха ни останалите хора наоколо и така и не се опитахме да се запознаем — каза моята Лесли.

— Всеки от нас поотделно направи такива грешки, каквито заедно никога не бихме направили — казах аз. — Но сега, след като вие знаете… не разбирате ли? Вие не бива да правите тези грешки!

— По времето, когато отново се срещнахме, години по-късно — продължи Лесли, — вече ни оставаше само да съберем отломките и да се надяваме, че ще можем да изградим от тях онзи вълшебен, живот, който можехме да имаме през изминалите години. Ако се бяхме срещнали по-рано, нямаше да ни се налага да минаваме през цялото това възстановяване. Да, наистина, ние се бяхме срещнали по-рано — срещнахме се в асансьора, също като вас. Но просто не бяхме достатъчно смели или достатъчно умни…

Tя разтърси глава.

— Тогава ни липсваше нещо, което да ни подскаже какво можехме да бъдем един за друг.

— Затова мислим, че просто сте луди да не паднете в прегръдките си още сега — продължих аз, — да благодарите на Бога, че сте се срещнали и да се заловите да промените живота си, за да бъдете заедно.

Нашите по-млади ние се спогледаха, но бързо отклониха поглед един от друг.

— Ние пропиляхме толкова време, когато бяхме вие — казах аз, — и пропуснахме толкова шансове да избегнем катастрофи и да полетим!

— Катастрофи ли? — попита Ричард.

— Да, катастрофи — отговорих му аз. — И в момента вие се намирате насред няколко от тях. Обаче още не го знаете.

— Но вие вече сте преминали през тях — каза той.

— Да не смятате, че сте единствените, които могат да решават проблеми? И че имате отговор за всичко? Защо ли толкова се отбраняваше? Минах покрай ръба на масата и погледнах надолу към него.

— Имаме някои от отговорите, но важното е ти да разбереш, че повечето от тях ги откри тя. Но ти също си й давал някои от отговорите. А като сте двамата заедно, нищо не може да ви спре!

— Пред какво да ни спре? — попита младата Лесли, на която явно й беше направило впечатление силата на чувствата ми и беше започнала да допуска, че това в последна сметка може и да не е сън.

— Да изживеете най-възвишената любов — отговори жена ми, — да постигнете заедно такъв живот, какъвто поотделно не можете и да си представите.

Как можеше тези двамата да се съпротивяват на този уникален дар, който им предлагахме? Нима често ни се предоставя възможност да разговаряме с хората, които ще станем, тези, които знаят всяка грешка, която ще направим? Те имаха шанс, за какъвто всеки мечтае, но никой не е получавал.

Жена ми седна на пода до Лесли — по-възрастната от две близначки.

— Тук, насаме в тази стая само четиримата, ние искаме да ви кажем: Въпреки всичките ви грешки и двамата сте изключителни личности. Вие винаги сте държали на чувството за справедливост, на вътрешната си етика, дори когато е било трудно, или опасно, или когато хората са ви наричали особени. Но пък именно това, че сте особени, ви държеше разделени. То ви караше да се чувствате самотни. А същевременно то ви правеше съвършени един за друг.

Двамата слушаха толкова внимателно, че просто можех да чета по лицата им.

— Права ли е тя? — попитах ги аз. — Ако това са глупости, кажете ни да изчезваме. Ако това не е вярно, ние се махаме. Имаме си и наши собствени проблеми, с които трябва да се справяме…

— Не! — отговориха двамата едновременно.

— Едно от нещата, които споменахте — каза младата Лесли, — беше, че ще изживеем още шестнадесет години! Никакви войни, никакъв край на света. Но… може би в това е въпросът — ние ли ще преживеем това време или вие го преживяхте?

— Да не мислите, че ние разбираме какво става? — попитах аз. — Грешите! Ние не знаем дори дали сме живи или мъртви! Знаем единствено, че някак си се е оказало възможно ние, от вашето бъдеще, да се срещнем с вас, от нашето минало, без вселената да се разпадне на всичките си чаркове.

— Ние искаме нещо от вас — каза Лесли. По-младата Лесли вдигна поглед — същите красиви очи.

— Какво е то?

— Ние сме тези, които идват след вас и които плащат за вашите грешки, но и тези, които се възползват от плодовете на вашите усилия. Ние се гордеем с вас за моментите, когато сте правили добър избор и тъжим за случаите, когато той не е бил сполучлив. Ние сме най-близките приятели, които ще имате, освен приятелството между вас двамата. Каквото и да се случи, не ни забравяйте, не ни предавайте!

— Знаете ли какво научихме ние? — попитах аз. — Вие не се стремите към краткотрайното удобство, което после може да доведе до дълготрайни проблеми. Лесният път за вас не е лесния път! — Обърнах се към по-младия ми аз. — Знаеш ли колко подобни предложения ще получиш между твоето време и нашето?

— Много ли? Кимнах.

— Много.

— А как да се предпазим от това да не поемаме в погрешните посоки — попита той. — Имам чувство, че вече не веднъж съм поемал по лесния път.

— Това може да се очаква — казах аз. — Погрешните посоки са точно толкова важни, колкото и правилните. Дори по-важни понякога.

— Но се чувстваш доста неудобно от тях — каза той.

— Да, но те са…

— А вие единственото ни бъдеще ли сте? — попита неочаквано младата Лесли. Стъписах се от важността на нейния въпрос и изпитах някакъв безпричинен страх.

— А вие единственото ни минало ли сте? — отвърна жена ми с въпрос.

— Разбира се… — каза Ричард.

— Не! — Вгледах се в него, поразен от откритието си. — Разбира се, че не! Затова и не си спомняме никакво наше „явяване от бъдещето“ в „Холидей Ин“ в Кармел! Ние не го помним, защото не се е случило с нас, то се е случило с вас.

Изводите от това прерязаха като лазери всеки от нас в тази стая. Бяхме се изтърсили тук да предадем на тези двамата най-доброто, което сме научили, но дали пък те не бяха само едно наше минало, една от пътеките, които са довели до това, което сме ние? В един момент ние означавахме за тях някаква сигурност, ние потвърждавахме, че те ще оживеят. Но възможно ли е да не бяхме тяхното неизбежно очакващо ги бъдеще, възможно ли е те да имаха и друг избор, да са поемали различни посоки от тези, които бяхме поемали ние?

— Всъщност няма значение дали ние сме вашето бъдеще или не — каза жена ми. — Просто не обръщайте гръб на любовта…

Тя спря на средата на изречението и уплашено ме погледна. Стаята потрепери, през цялата сграда премина глух тътен.

— Земетресение ли? — предположих аз.

— Не. Няма земетресение — каза по-младата Лесли. — Аз поне не усетих нищо. А ти, Ричард? Той поклати глава:

— И аз нищо.

Обаче за нас сега цялата стая се тресеше и бавните в началото трусове все повече зачестиха.

Жена ми уплашено скочи. Беше преживяла две тежки земетресения и никак не копнееше за трето. Хванах я за ръка.

— Смъртните в тази стая не усещат никакво земетресение, Уки, та на нас, призраците ли, ще ни пука от малко падаща мазилка…

Сега вече стаята се затресе като син камък, разбърквай в пръскачка, стените се замъглиха и почнаха да се стапят, тътенът ставаше оглушителен, а по-младите ние бяха напълно смаяни от това, което ставаше с Лесли и мен. Единственият човек, запазил самообладание, бе жена ми до мен, тя се здържеше духом и викаше на младата двойка:

— Останете заедно!

В този миг хотелската стая изчезна от погледа, погълната от рев на двигател и свистяща вода. Пръски прелитаха покрай стъклото и ето че отново се бяхме оказали в кабината на нашата летяща лодка, по таблото потрепваха светлините на приборите, под нас отново глухо бучеше плитко море, а Сийбърд вече издигаше корпус, готов за излитане.

Лесли възкликна с облекчение и потупа ласкаво светещото табло на хидроплана.

— Мърморко! Толкова се радвам да те видя пак!

Дръпнах към себе си лоста и след секунди нашето корабче се откъсна от водата, оставяйки след себе си воал от пръски, а онази плетеница от линии по морското дъно отмина зад нас. Какво чувство за сигурност е да бъдеш отново във въздуха!

— Това го направи Мърморко! — казах аз. — Мърморко ни измъкна от Кармел! Обаче какво, според теб, натисна ръчката за газта? Кой е извършил излитането?

Отговорът дойде, преди Лесли да е проговорила — един глас се разнесе зад нас.

— Аз го направих.

Двамата се обърнахме едновременно, онемели от изненада. Най-неочаквано, на сто метра височина във въздуха и то над един свят, който изобщо не познавахме, ние се оказахме с пътник на борда.

Мъката ми мигновено посегна да натисне лоста за управление, за да изхвърля натрапницата нагоре.

— Не се страхувайте! — каза тя. — Аз съм приятел! — И се засмя. — От всички хора на света най-малко от мен трябва да се страхувате.

Ръката ми се поотпусна.

— Коя…? — запита Лесли, вгледана в жената.

Нашата пътничка, облечена в джинси и карирана блуза, бе с гладка мургава кожа, коса до раменете с цвят на разресана тъмна Индия и очи, черни като среднощна доба.

— Казвам се Пай — рече тя — и за вас аз съм това, което сте вие за онези, които оставихте в Кармел. — Тя сви рамене и се поправи: — Но няколко хиляди времена.

Върнах двигателя на крейсерска скорост и шумът постихна.

— Как можахте…? — започнах аз. — Какво правите тук?

— Помислих си, че може да сте се разтревожили — каза тя. — И дойдох да ви помогна.

— Какво искате да кажете с това „няколко хиляди времена“? — попита Лесли. — Да не сте аз от бъдещето?

Тя кимна и се наведе напред, за да отговори:

— Аз съм вие двамата. Но не от бъдещето, а от… — тя изтананика любопитно свързани ноти — …от едно алтернативно сега.

Копнеех да узная как може тя да е ние двамата, какво представлява едно алтернативно сега, но повече от всичко исках да разбера какво всъщност ставаше.

— Къде се намираме? — попитах аз. — Знаете ли какво ни уби?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Да ви е убило ли? Какво ви кара да мислите, че сте мъртви?

— Не знам — отговорих аз. — Но ние тъкмо се спускахме към Лос Анжелос и най-неочаквано се появи силен грохот и градът напълно изчезна. Това, което беше цивилизация, се изпари само за миг и ние се озовахме сами над някакъв океан, който не съществува на планетата Земя и когато кацнахме, ние се оказахме призраци, които виждат собственото си минало — хората, които бяхме, когато се срещнахме за първи път и никой, освен тях, не ни виждаше и си минаваше спокойно с количка с пране през нас, а ръцете ни преминаваха през стените… — Свих рамене безпомощно. — Та като се изключат тези неща, нямам представа защо ли ни е хрумнало, че сме мъртви.

Тя се разсмя.

— Е, не сте мъртви.

Двамата с жена ми се спогледахме, изпитали известно облекчение.

— Тогава къде се намираме? — попита Лесли. — Какво ни се случи?

— Това тук е не толкова място, колкото гледна точка — каза Пай. — А случилото се вероятно има нещо общо с електрониката. — Тя погледна таблото на приборите и сви вежди. — Тук имате предаватели на свръх високи честоти, приемник на навигационната система, транспондер, радарни импулси. Възможно е да се е получило взаимодействие. Космически лъчи… — Тя огледа мълчаливо уредите. — Имаше ли златна светкавица?

— Да!

— Интересно — каза тя, леко усмихната. — Шансът да се случи такова нещо е един на билиони! — Тя създаваше чувство за грижовно, топло семейство. — Не можете много често да разчитате на подобно пътешествие.

— И шансът за връщане ли е един на билиони? — попитах аз. — Утре имаме конференция в Лос Анжелос. Ще можем ли да стигнем навреме?

— Навреме? — Тя се обърна към Лесли. — Гладни ли сте?

— Не.

После към мен:

— Жадни?

— Не.

— Как мислите, защо не сте?

— От превъзбуда — казах аз. — Сгрее.

— От страх! — каза Лесли.

— Страхувате ли се? — попита Пай.

Лесли се замисли за миг, после й се усмихна.

— Вече не.

Аз не можех да кажа същото. Ненадейните промени съвсем не са любимия ми спорт. Тя се обърна към мен.

— Колко гориво изразходвате?

Нивото на горивото бе замръзнало на едно място.

— Никакво! — казах аз, внезапно проумял. -Мърморко не изразходва никакво гориво, ние не изразходваме никакво гориво, защото горивото, гладът и жаждата са свързани с времето, а тук времето не съществува!

Пай кимна.

— Скоростта е свързана с времето — обади се Лесли, — а ние се движим.

— Наистина ли? — Пай въпросително вдигна тъмните си вежди и се обърна към мен.

— Не ме гледай така — казах аз. — Да не би да се движим само мислено? Да не би да се движим само чрез…

Пай ми направи насърчаващ знак „топло-топло“, сякаш играехме на криеница или на „познай до три пъти“.

— … съзнанието?

Тя докосна връхчето на носа си и се озари от сияйна усмивка.

— Точно така! Вие наричате „време“ движението на съзнанието. Но всяко събитие, което е възможно да се случи в пространството и времето, се случва сега, наведнъж, едновременно. Няма минало, няма бъдеще, само сега, макар че за да можем да разговаряме, налага ни се да използваме език, който се основава на времето. Това е като… — тя погледна към тавана за сравнение. — То е като аритметиката. Щом вече знаете системата, вие знаете, че всеки въпрос в числа вече има отговор. Принципът на аритметиката вече знае корен кубичен на шест, но на нас самите ще ни отнеме това, което наричаме „време“ — няколко секунди — за да открием отговора, който винаги си е съществувал.

Корен кубичен от 8 е 2, струва ми се, корен кубичен от 1 е 1. А корен кубичен от 6? Някъде между 1 и 2 и по-точно — 1,8? И естествено, докато изчислявах, аз знаех, че отговорът ме чака още от преди да съм задал въпроса.

— Всяко събитие ли? — попита Лесли. — Всяко възможно нещо, което може да се случи, вече се е случвало, така ли? Няма ли бъдеще?

— Нито минало — отговори Пай, — нито време. Лесли, винаги практична, се затормози.

— Тогава защо изобщо трябва да минаваме през всички тези изживявания в това… това мнимо време, щом всичко вече се е случило? Защо да си даваме труда!

— Важното е не, че то е станало, а че имаме безкраен избор — каза Пай. — Изборът, който правим, ни носи нашия житейски опит, а с опита ние проумяваме, че не сме такива незначителни създания, каквито изглеждаме. Ние сме междуизмерен израз на живота, огледало на духа.

— Къде става всичко това? — попитах аз. — Има ли на небето някакъв огромен „склад“ с лавици, от които да избираме всички тези възможности?

— Няма такъв склад. Нито пък някакво място, въпреки че вие може да го възприемате като място — отговори тя. — Къде според вас може да се намира то?

Аз разтърсих глава и се обърнах към Лесли. Тя също поклати глава. Пай ни попита още веднъж настойчиво:

— Къде?! — И като ни изгледа, тя вдигна ръка и посочи надолу.

Погледнахме. Долу, под повърхността на водата, по океанското дъно отново се виждаха тези безкрайни пътечки.

— Рисунката ли? — попита Лесли. — Тази, под водата? О! Това са нашите избори! Рисунката представлява пътеките, които поемаме, завоите, които правим, така ли? И всеки друг възможен завой, който сме могли да направим… който сме направили в…

— … в паралелните си животи ли? — попитах аз, като видях, че късчетата започваха да се подреждат. — Алтернативните животи!

Рисунката се разпростираше величаво под нас; ние се бяхме вторачили захласнато надолу.

— Ние летим високо — казах аз, потръпвайки от прозрението, — и имаме перспектива! Виждаме всеки избор, разклонение и кръстопът. Но колкото по-ниско летим, толкова повече губим перспектива. А когато се приземим, изобщо губим перспектива към всички други възможни избори! И се фокусираме над детайлите: дневни, часови, минутни детайли и забравяме алтернативните животи!

— Каква чудесна метафора сте създали, за да откриете кои сте — каза Пай, — рисунка под безбрежна вода. Вярно, че трябва да летите с хидроплана си насам-натам, за да посетите алтернативните си аз, но това е творчески похват и върши работа.

— Значи това море под нас — казах аз, — всъщност не е море, така ли? И рисунката всъщност я няма там.

— Нищо в пространство-времето всъщност го няма там — каза тя. — Тази рисунка е нагледно помагало, което сте си измислили, тя е вашият начин да вникнете в едновременните си животи. Метафората е с полет, защото обичате да летите. Когато кацате, хидропланът ви остава да се носи над рисунката, а вие сте наблюдатели, във вашите алтернативни светове вие сте призраци. Вие можете да научите неща от другите си аспекти, без да възприемате тяхното обкръжение като реално. Когато научите това, което ви е нужно да научите, вие си спомняте за вашия хидроплан, включвате двигателя и се понасяте през въздуха, отново възвърнали си широката перспектива.

— Ние ли сме измислили тази… рисунка? — попита Лесли.

— Има толкова метафори за животите в просгранство-времето, колкото и любими занятия — каза Пай. — Ако обичате фотографията, вашата метафора може да се изгради около степента на фокусиране. Фокусът прави една точка ясна, а всичко останало замъглено. Ние се фокусираме над един живот и мислим, че той е всичко. Но всички останали аспекти — онези, замъглените, които ние смятаме за сънища, мечти или блянове — са толкова реални, колкото и всеки друг. Ние избираме над какво да се фокусираме.

— Затова ли толкова ни привлича физиката, квантовата механика, безвремието? — попитах аз. — Никой не е възможен, но всеки е истински? Никакви минали животи, никакви бъдещи животи, спускаш се в една точка, решаваш, че тя се движи, а времето сме го измислили, така ли? А включиш ли се, вече смяташ, че това е единствения живот, който съществува? Така ли е, Пай?

— Доста си близо — отговори тя.

— Тогава можем да летим по-нататък — каза Лесли, — отвъд това място, където оставихме младите Ричард и Лесли в Кармел, можем да кацнем по-нататък и да разберем дали са останали заедно. Можем да видим дали те са спасили тези години, които ние пропиляхме!

— Вие вече го знаете — каза нашият гид от друг свят.

— Не, не знаем! — казах аз. — Нас ни изтеглиха… Пай се усмихна.

— Те също имат избор. Един аспект от тях се страхува и бяга от бъдеще, в което са твърде обвързани. В друг стават приятели, но никога любовници, в трети — любовници, но не и приятели, в по-друг се женят и развеждат, в още по-друг аспект се решава двамата да почувства! душите си създадени една за друга, женят се и се обичат завинаги.

— Значи ние сме тук като туристи! — казах аз. — Ние не създаваме пейзажа, а само избираме коя негова част искаме да видим!

— Добре е да гледате така на това — каза Пай.

— Ами тогава нека се представим, че летим и кацаме в тази част от рисунката, където попречваме на майка ни да се срещне с баща ни. — казах аз. — Щом те не се срещат, тогава как може ние да се родим?

— Не, Ричи — обади се Лесли, — това няма да ни попречи да се родим. Ние сме родени в тази част от рисунката, където те се срещат и това никой не може да го промени!

— Нищо не е предопределено, така ли? — попитах аз. — Няма съдба?

— Съдба, естествено има — каза Пай, — но съдбата не ви тласка в посока, която не желаете. Вие сте тези, които правят избора. Съдбата ви зависи от вас.

— Ние бихме избрали да се върнем у дома, Пай — казах аз. — Как да се върнем? Тя се усмихна.

— Да се върнеш у дома е не по-трудно, отколкото да прескочиш пън. Вашата рисунка е психическа, но пътят за връщане е духовен. Водете се по любовта…

— Тя внезапно млъкна. — Извинете ме за лекцията. Сега ли искате да си тръгнете?

— Да, моля.

— Не — каза Лесли. Тя говореше на Пай, но докосна ръката ми — нейният начин да каже „изслушай ме“. — Ако те разбирам правилно, хората, които бяхме, тези, които летяха за Лос Анжелос, са спрели във времето. Ние можем да се върнем при тях, когато поискаме.

— Положително бихме могли — казах аз, — но в следващия миг ще се появи нашият взрив на космични лъчи и пак ще се озовем тук!

— Не — каза Пай. — В момента, в който се върнете, милионната вариантност прекъсва. И повече никой вариант няма да се случи. Та искате ли да си отидете?

— Не — отговори пак Лесли. — Искам да видя какво ще научим, Ричи, искам да вникна! Ако сме имали шанс едно на билиони и той е именно сега, трябва да останем!

— Пай — казах аз, — ако останем, може ли нещо, от някое друго време, да ни навреди, може ли да ни нарани, въпреки че сме призраци?

— И това зависи от вашия избор. Ако го поискате — отговори тя.

— Да поискаме ли? — Това ми прозвуча доста зловещо. Аз предприемам авантюри по-сдържано. Но полетът в абсолютно неизвестното за мен не е авантюра, а безразсъдство. Дали пък няма да се окажем впримчени в тази рисунка на въображението и да изгубим нашия свят? Ами ако пък се окажехме разделени и повече никога не се намерим един друг? Въображението може да бъде жестока клопка. Обърнах се малко нервно към жена ми: — Струва ми се, че е по-добре да си отиваме, мила.

— О, Ричи, наистина ли искаш да се откажем от този шанс? Не е ли той нещо, за което толкова отдавна си чел и си копнял през целия си живот — едновременни животи, алтернативни бъдещи времена?

Въздъхнах. Миналото на Лесли е пълно с храбри избори в търсене на истината и принципите. Затова тя, естествено, ще предпочете да остане. Сега тя призоваваше изследователя у мен до предела на разума.

— Добре, малко любимо същество — отговорих накрая аз.

Въздухът натежа от недооценени рискове. Чувствах се като обучаващ се пилот, започнал да тренира лупинг без предпазни колани.

— Пай, все пак колко аспекта на нас съществуват там? — попитах аз.

Тя се усмихна и погледна през прозореца към рисунката долу.

— Вие колко можете да си представите? Нямат брой.

— Цялата рисунка ли сме все ние! — попита Лесли смаяно. — Докъдето ни поглед стига, докъдето можем да долетим — цялата рисунка ли е съставена от наши избори!

Тя кимна. Още сме в самото начало, помислих си аз, а вече всичко е невъобразимо.

— А как е с живота на всеки друг, Пай? И колко живота може да има в една вселена?

Тя ме погледна озадачена, сякаш не разбираше въпроса ми.

— Колко живота има във вселената ли, Ричард? — повтори тя. — Един.