Ричард Бах
Едно (7)

Отново във въздуха, ние търсехме в рисунката някакъв ключ, някакъв знак за пътя към дома. Пътеките, естествено, се разклоняваха все така във всички посоки едновременно.

— Чудя се дали няма да прекараме остатъка от живота си в непрекъснато влизане и излизане от живота на други хора, докато търсим нашия собствен живот? — каза Лесли.

— Не, мила, той е точно тук — излъгах аз. — Трябва да е тук! Просто нека имаме търпение, докато намерим ключа, какъвто и да е той.

Тя ме погледна.

— Изглежда този път ти имаш много по-ясно предчувствие от мен. Защо не избереш ти мястото и да опитаме?

— Още веднъж по интуиция ли? И щом затворих очи, разбрах, че наистина това е мястото.

— Право напред! Подготви за кацане.

Той беше рухнал на леглото в хотелска стая, сам. Моят близнак, абсолютен близнак, лежеше, облегнат на лакът, втренчен в прозореца. Той не беше аз, но съдейки по това колко се приближаваше до мен по външен вид, разбрах, че не сме далеч от дома.

Стъклените врати гледаха към балкон, който излизаше към игрище за голф, а след него — високи борове. Ниски облаци, по покрива монотонно барабанеше упорит дъжд. Или беше късен следобед, или облаците бяха толкова плътни и тъмни, че денят се бе превърнал в сумрак.

С Лесли стояхме на балкона и гледахме към стаята.

— Имам чувство, че той е изпаднал в ужасна депресия, не мислиш ли? — прошепна тя. Кимнах.

— Странно е за него да лежи така и нищо да не прави. Къде ли е Лесли?

Тя поклати глава и го погледна загрижено.

— Чувствам се…, някак неудобно в тази ситуация — каза тя. — Май е по-добре ти сам да говориш с него.

Мъжът лежеше неподвижно, обаче не спеше.

— Иди, мили — настоя тя. — Струва ми се, че той има нужда от теб.

Стиснах ръката й и влязох в стаята без нея.

Той се бе втренчил в сивотата и едва кимна с глава, когато се появих. Върху покривката на леглото до него имаше портативен компютър, от лампичката се виждаше, че е включен, обаче екранът беше празен като лицето му.

— Здрасти, Ричард — казах аз. — Не се стряскай. Аз съм…

— Знам — въздъхна той. — Проекция на изтормозеното ми съзнание. — Той отново се втренчи в дъжда.

Така рухнал, неспособен дори да помръдне, ми приличаше на повалено от светкавица дърво.

— Какво се е случило? — попитах аз. Никакъв отговор.

— Защо си толкова потиснат?

— Нищо не излезе — проговори най-сетне той. — Нямам представа какво се случи. — Отново пауза. — Тя ме напусна.

— Лесли? Лесли да те е напуснала?

Едва доловимо кимване от фигурата на леглото.

— Каза ми, че ако аз не напусна къщата, тя ще се махне, защото не можела повече да ме понася. Вярно, че аз се махнах от къщи, обаче тя напусна брака ни.

Не може да бъде, помислих си аз. Какво ли е принудило една алтернативна Лесли да каже, че не може повече да го понася? Бяхме преминали заедно през толкова ужасни времена — моята Лесли и аз — години на борба след банкрута ми, времена, в които сме стигали до такова изтощение, че едва можехме да продължим нататък, били сме толкова притискани от живота, че почти губехме перспектива и търпение, времена, когато дори сме се карали. Но никога не е било сериозно, никога не сме се разделяли, никога никой от двамата не е казвал „ако ти не се махнеш, ще го сторя аз“. Какво ли толкова по-лошо от нещата, които са ни се случвали на нас, може да е станало?

— Тя не иска да говори с мен. — Гласът му беше не по-малко безжизнен от тялото му. — Опитам ли се да обсъдя нещата с нея, тя ми затваря телефона.

— Какво си направил? — попитах аз. — Да не си се пропил? Или си почнал да взимаш наркотици? Да не…

— Не бъди идиот — каза той засегнат. — Аз съм си аз! — Той затвори очи. — Махай се от тук. Остави ме сам.

— Извинявай, глупаво беше от моя страна — казах аз. — Но просто не мога да си представя какво може да ви е довело до скъсване. Трябва да е нещо монументално!

— Не! — каза той. — Дреболии, всичко беше от дреболии! Бяхме претрупани с купища задължения — данъци, сметки, филми, книгата, хиляди изисквания и предложения от цял свят. Всичко трябваше да бъде свършено и то както трябва, според нея, затова и потъваше в работа до полуда, нескончаемо. Преди години тя се зарече, че животът ми никога повече няма да се превръща в онзи хаос, какъвто беше, преди да се срещнем. И си държеше на думата.

Той се поразприказва, явно доволен да поговори с някой, дори той да беше проекция на собственото му съзнание.

— Мен никога не са ме интересували дреболиите от всекидневието, затова тя се натовари да оправя всичко — едната ръка жонглира с три компютъра, другата — с десет хиляди бланки, искания и последни предупреждения. И тя държеше на онова обещание, дори ако би й коствало живота, разбираш ли?

Последното го произнесе така, сякаш искаше да каже „дори ако би ми коствало живота“. Говореше с горчивина, обиден.

— Не й остава никакво време за мен, никакво време за каквото и да било друго, освен за работата. А аз не мога да й помогна, защото тя се страхува до смърт да не би пак да оплета нещо.

— Затова й напомних, че целият този свят е илюзии, не го взимай толкова на сериозно и по-добре аз да отида да покарам малко самолета. Проста истина, но когато тръгнах, тя ме погледна така, сякаш щеше да ме изпари с поглед!

Той лежеше на леглото като на кушетка на психоаналитик.

— Тя се промени, постоянното напрежение много я промени. Вече не е така очарователна, забавна и красива. Просто ще речеш, че кара булдозер из огромно бунище и трябва да разкара еди колко си книжа точно до петнадесети април, или тридесети декември, или до двадесет и шести септември, и спре ли за миг, те ще я затрупат цялата, а аз я питам какво става с нашия живот, а тя крещи, слушай, ако беше поел част от цялото това бреме тук, може би щеше да разбереш!

Ако не знаех, че този човек съм аз, щях да си помисля, че той е изпаднал в делириум.

И все пак веднъж аз самият едва не хванах неговия път и бях изпаднал в лудост почти колкото него. Толкова лесно можеш да се загубиш в тайфуна от незначителни подробности, да изоставиш настрани най-важните неща в живота си, просто защото си сигурен, че нищо не може да подложи на изпитание една толкова изключителна любов и тогава един ден откриваш, че самото живеене се е превърнало в незначителна подробност и в този процес ти си станал чужденец за човека, когото най-много обичаш.

— Аз вече съм бил там, където си ти сега — казах му, леко преиначавайки истината. — Може ли да ти задам един въпрос?

— Продължавай, питай ме — каза той. — Повече нищо не може да ме нарани. Всичко помежду ни е свършено. Но вината не е моя. Вярно е, че дребните неща съсипват, обаче това бяхме ние. Двете души, родени една за друга, моля ти се! Представяш ли си?

За малко само се бях върнал в някогашните си времена, просто за няколко дни, а тя се оплаква, че само й създавам още работа, когато и без това вече затъвала. Тя прави цял списък разни дребни неща, които иска аз да направя и не ги ли направя на часа и позабравя нещо толкова глупаво, като да сменя изгорялата крушка, например, тя ме обвинява, че товаря само нея с абсолютно всички задължения. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Естествено, че ще й помагам, но непрекъснато ли? А и да не можех, нима това беше достатъчна причина, за да разбие брака ни? Не би трябвало да е така. Обаче дреболиите се трупат ли трупат една върху друга и накрая всичко се срутва. Казвам й аз да изключи за малко, да погледне нещата и откъм светлата страна, ама неее! Някога нашият брак представляваше любов и уважение, а сега е само напрежение, нескончаеми проблеми и ядове. Тя просто не може да види кое е най-важното! Тя…

— Слушай, моето момче, кажи ми едно нещо — прекъснах го аз.

Той спря да се оплаква и ме погледна изненадан, че още съм там.

— Откъде накъде тя трябва да смята, че ти заслужаваш всичко това? — попитах аз. — Какво толкова велико има в теб, че тя трябва да е все така влюбена?

Той смръщи вежди, отвори уста, но не произнесе нито дума. Сякаш бях някакъв магьосник, който го е лишил от дар слово. После се загледа в дъжда, някак озадачен.

— Какво всъщност ме попита? — проговори той след малко.

— Какво толкова има в теб — повторих аз търпеливо, — че жена ти да е длъжна да те обича? Той се замисли пак, сви рамене и се предаде.

— Не знам.

— Ти обичаш ли я? — попитах аз. Той почти недоловимо поклати глава.

— Вече не — отговори той, — но не е лесно, когато…

— Ти разбираш ли я, подкрепяш ли я в трудни моменти?

— Честно ли? — Той се позамисли пак. — Не всъщност.

— Ти обръщаш ли й внимание, откликваш ли на нейните чувства? Грижиш ли се за нея, проявяваш ли съчувствие?

— Не бих казал. — Той изглеждаше мрачен. — Не.

Той обмисляше всеки въпрос, който му задавах. Питах се дали му беше нужна смелост, за да ми отговаря или отчаянието го заставяше да погледне истината в лицето.

— Ти общителен ли си, обичаш ли да разговаряш, можеш ли да бъдеш забавен, интересен, вдъхновяващ, ентусиазиращ, насърчаващ?

Той за пръв път се понадигна и седна в леглото, после ме погледна.

— Понякога. Всъщност, едва ли. — Дълга пауза. — Не, всъщност.

— Романтичен ли си? Мислиш ли за нея? Правиш ли за нея разни дребни, приятни неща?

— Не.

— Готвиш ли хубаво? Поддържаш ли къщата в ред?

— Не.

— Може ли да се разчита на теб, можеш ли да се справяш с разните проблеми? Можеш ли да бъдеш за нея спокоен пристан и да я предпазваш от неприятностите?

— Не всъщност.

— Може би си способен бизнесмен?

— Не.

— Приятел ли си за нея?

Той се замисли дълго над това.

— Не, не съм — отговори накрая.

— Е, и ако на първата си среща с нея ти се беше похвалил с всички тези недостатъци, мислиш ли, че тя би пожелала да те види втори път?

— Не.

— Защо тогава тя не те е напуснала по-рано? — попитах аз. — Защо е останала?

Той вдигна поглед, изпълнен с мъка.

— Защото е омъжена за мен ли?

— Сигурно. — И двамата млъкнахме, замислени над това.

— Смяташ ли, че си в състояние да се промениш? — попитах го аз. — Да превърнеш всички тези минуси в плюсове?

Той ме погледна, изтощен от своите отговори.

— Разбира се, че ще мога. Някога аз бях най-добрият й приятел, бях… — Той помълча, опитвайки се да си спомни какво още е бил за нея.

— И ако си възвърнеш тези неща, тези качества, това ще ти навреди ли? — попитах аз. — Ако ги прилагаш на практика… това ще те унижи ли някак?

— Не.

— Ще загубиш ли нещо, ако ги прилагаш?

— Нищо, предполагам.

— А нещо ще спечелиш ли?

— Много ще спечеля! — каза той накрая, сякаш тази идея беше чисто нова за него. — Струва ми се, че тя би могла да ме обикне отново. А ако успее, и двамата ще бъдем щастливи. — Той се замисли отново. — Някога всеки миг, прекаран заедно, беше нещо великолепно. Романтично беше. Обсъждахме всякакви идеи, откривахме нови гледни точки… винаги беше много вълнуващо. Ако имаме време, ние отново бихме станали такива.

Той замълча, после си призна самата истина.

— Аз наистина можех да й помагам много повече. Само че толкова бях свикнал тя да върши всичко, по-лесно ми беше да я оставям тя да го върши. Но ако й бях помагал, ако бях поел своя дял, мисля, че щях да си възвърна самоуважението.

Той стана, погледна през прозореца, поклати глава и почна да крачи из стаята.

Беше се преобразил по забележителен начин. Дали наистина беше осъзнал всичко едва сега, попитах се аз.

— Защо ли не се сетих сам? — попита той. После ме погледна. — Всъщност май сам се сетих.

— Години са били нужни, за да слезеш толкова надолу — казах аз предупредително, — колко години ще ти трябват, за да се издигнеш отново горе?

Въпросът го слиса.

— Нито една — отговори той. — Аз вече се промених! И нямам търпение да го проверя!

— Толкова бързо ли?

— Веднъж осъзнаеш ли проблема, не ти е нужно време, за да се промениш, — каза той и лицето му се озари от вълнение. — Ако някой ти подаде гърмяща змия в ръката, не ти трябва много време, за да я хвърлиш, нали? Трябва ли аз да я държа, само защото тази змия съм аз? Не, благодаря.

— Мнозина биха го направили.

Той седна на стола до прозореца и ме погледна.

— Аз не съм мнозина — каза той. — Аз лежа тук два дни и си мисля, че онези влюбени души, които бяхме с Лесли, са се измъкнали заедно в някакво различно, щастливо бъдеще, а нас са ни оставили в това жалко измерение, в което не можем дори да си говорим.

— Бях напълно убеден, че е виновна тя, затова не можех да открия изход — все си мислех, че за да се оправят нещата, ще трябва тя да се промени. Но сега… Щом вината е в мен, аз мога да се променя! И като се променя и задържа така поне един месец, окаже ли се, че все още сме нещастни, тогава можем да помислим дали да не се промени тя!

Той пак стана и закрачи из стаята. Поглеждаше ме като че ли бях страхотен терапевт.

— Знаеш ли, още няколко въпроса! Защо трябваше да идваш ти, откъдето и там да идваш? Защо сам не си зададох тези въпроси? Още преди месеци!

— Защо, наистина? — попитах аз.

— Не знам. До такава степен бях свикнал да негодувам срещу нея и всичките проблеми… като че ли тя ги създаваше, а не че се мъчеше да се справя с тях. А аз непрекъснато се самосъжалявах, като си мислех колко е различна тя от жената, която толкова силно бях обичал.

Той седна на леглото и скри за миг лице в дланите си.

— Знаеш ли за какво мислех, когато ти дойде? Каква е последната стъпка на един отчаян човек…

Той отиде до балкона и погледна навън така, сякаш не валеше дъжд, а грееше слънце.

— Отговорът е: да се променя. Ако не успея да променя себе си, значи заслужавам да я загубя! Но сега, след като го проумях, аз знам как да я направя щастлива. А когато е щастлива, тя… — Той спря и ме погледна ухилен: — Ти просто не можеш да си представиш!

— А защо е длъжна тя да повярва, че си се преобразил? — попитах аз. — Не всеки ден се е случвало ти да си отидеш от къщи най-безгрижно и да се върнеш като онзи влюбен мъж, за когото тя се е омъжила.

Той се замисли над това, отново натъжен за миг.

— Прав си — каза той. — Няма причина, поради която тя да ми повярва. Може да отнеме цели дни, докато го повярва, или пък месеци, а може и никога. Може и никога повече да не поиска да ме види. — Той помисли още малко и се обърна към мен. — Истината е, че това да се променя аз, си зависи от мен. А дали тя ще забележи… и как ще го възприеме — това зависи от нея.

— А ако не иска да те изслуша — казах аз. — как смяташ да й разкажеш какво се случи?

— Не знам — каза тихо гой. — Ще трябва да намеря начин. Може би тя ще го долови по гласа ми.

Той отиде до телефона, набра един номер.

Аз сякаш вече бях изчезнал — толкова съсредоточено се обаждаше той, така изпълнен с бъдещето, което едва не бе загубил.

— Здравей, мила — каза той. — Разбирам те, ако искаш да затвориш, но аз проумях нещо, което може би ще искаш да узнаеш.

Той слушаше отговора й, а цялото му съзнание се бе превърнало в поглед, който я виждаше там, на стотици километра разстояние.

— Не, позвъних ти, за да ти кажа, че ти си права — каза той. — Проблемът съм аз. Аз не бях прав, бях егоистичен и несправедлив към теб и просто не мога да ти кажа колко много съжалявам! Аз съм този, който трябва да се промени, а аз вече се промених!

Той пак се заслуша в отговора й.

— Мила моя, обичам те от цялото си сърце. И още повече сега, след като проумях какво ти е коствало да останеш толкова дълго с мен. И кълна ти се, че ще те накарам да бъдеш доволна, че си го правила!

Той се заслуша пак и съвсем неуловимо се усмихна.

— Благодаря ти. В такъв случай дали би имала време… за една среща със съпруга си, преди да не го видиш никога вече?

 

Тръгнах си, докато гои говореше, измъкнах се тихо на балкона при моята Лесли, нежно я целунах. Прегърнахме се, радостни, че сме заедно, радостни да бъдем себе си.

— Дали ще продължат заедно? — попитах аз. — Може ли изобщо някой да се промени толкова много и така бързо?

— Надявам се — каза Лесли. — Аз му вярвам, защото не се оправдаваше. Той искаше да се промени!

— Винаги ми се е струвало, че хора, които са родени един за друг, могат да се обичат, без да си поставят никакви условия и нищо не може да ги раздели.

— Без условия ли? — каза тя. — Ако аз стана жестока и се изпълня с омраза без всякаква причина, ако започна да издевателствам над теб непрекъснато, нима ще ме обичаш вечно? Ако започна да те пребивам от бой, да изчезвам по цели дни, да лягам с всеки срещнат мъж, да пропилявам на хазарт и последния ни цент и да се връщам в къщи пияна, нима изобщо ще можеш да ме обичаш и обожаваш?

— Когато го представяш така, естествено, че любовта ми ще угасне — казах аз. „Колкото повече ни заплашват, помислих си, толкова по-малко обичаме.“

— Интересно, излиза, че да обичаш някого без условия, означава, че не те интересува кой е той или какво прави! Излиза, че безусловна любов е същото като безразличие! Тя кимна.

— И аз така мисля.

— Тогава ме обичай условно, моля те — казах аз.

— Обичай ме, когато съм най-добрият човек, който мога да бъда, и изстивай към мен, ако започна да ставам егоист и досаден. Тя се засмя.

— Добре. Но и ти също, моля те. Надникнахме още веднъж в стаята, видяхме, че другият Ричард още е на телефона и се усмихва.

— Защо този път не опиташ ти да издигнеш Мърморко във въздуха — каза Лесли. — Трябва да се увериш, че наистина можеш, преди да сме се върнали у дома.

Погледнах я и в този миг на просветление протегнах ръка за лоста на нашия невидим хидроплан, визуализирах го под ръката си и го натиснах напред.

Нищо. Нищо не потрепна — нито хотелът, нито планината или дърветата, светът остана неподвижен около нас.

— О, Ричи — каза тя, — много е лесно. Просто се фокусирай.

Преди да съм опитал отново, появи се познатият земетръсен тътен, вселената се замъгли в смяната на времето си. Лесли вече бе натиснала лоста напред.

— Нека да опитам пак — казах аз.

— Добре, мили — каза тя. — Ще го върна обратно. И не забравяй, номерът е да се фокуси…

В този момент ние се откъснахме и се вдигнахме във въздуха, морето остана под нас. Когато тя върна лоста назад, моторът се задави, опита се да поеме отново, но беше късно.

Мартин Сийбърд се издигна нагоре, после започна да пада към водата.

Знаех, че приземяването ще е трудно. Но изобщо не очаквах толкова мощен удар — сякаш в кабината избухна бомба.

Чудовищна сила изтръгна коланите ми като конци, изхвърли ме през предното стъкло и ме заби с лицето надолу във водата. Когато, останал без дъх, успях да се измъкна на повърхността, Сийбърд беше на петна-десетина метра от мен — с опашка към небето, а от водата се издигаше пара от нажежения мотор.

Не!, помислих аз. Не! НЕ! Гмурнах се към самолета, нашият прекрасен Мърморко се белееше в тъмните води, гмурнах се в разбитата, потъваща кабина. Налягането в ушите ми растеше, край мен ревеше разпадащият се самолет, изтръгнах разкривения капак, измъкнах тялото на Лесли — безволево, безжизнено, бялата й блуза се рееше с ефирни бавни движения около нея, златните й коси се полюшваха разпуснати с изящни безжизнени движения — и се заиздигах с него нагоре, към мътно светещата повърхност, толкова високо над нас. Тя е мъртва. Не, не, не. Искам да умра, нека дробовете ми да се пръснат, нека да се удавя!

После в душата ми надделя самоизмама: не си сигурен, че тя е мъртва. Трябва да се опиташ да я спасиш.

Тя е мъртва.

Трябва да се опиташ!

Шансът беше едно на хиляда. Когато стигнах на повърхността, бях крайно, абсолютно изтощен.

— Всичко е наред, миличка — задъхано повтарях аз. — Ще се оправим…

Една рибарска лодка с голям двоен извънбордов мотор едва не налетя върху нас с огромна скорост, като ни обля в пяна и пръски. Един мъж се хвърли в пяната, завързан със спасително въже.

За по-малко от десет секунди стигна до нас, завърза ни и извика:

— Прибери ги, двама са. Тегли!

 

Аз не бях призрак и това не беше сън. Камъкът беше истински, ледено-твърд под бузата ми. Не бях безстрастен наблюдател на сцената, аз бях сцената и никой не наблюдаваше.

Лежах върху нейния гроб на склона, по който тя беше посадила полски цветя, и сподавено плачех. Под мен — студена трева. На камъка пред лицето ми, една дума: Лесли.

Есенен вятър, но не го усещах. Това беше нашият дом в собственото ми време, но не ме интересуваше. Напълно, абсолютно сам вече три месеца след катастрофата, аз още не можех да дойда на себе си. Чувствах се така, сякаш някаква огромна театрална завеса се бе стоварила върху мен и ме беше покрила плътно, като ме задушаваше, смазваше ме с чувството за безвъзвратна загуба и плесенясала скръб. Никога не бях си давал сметка какъв кураж е нужен, за да не се самоубиеш, когато умре съпругата, когато умре съпругът. Повече кураж, отколкото имах аз. Ужасно трудно ми беше да удържа обещанията, които бях дал на Лесли.

Колко пъти сме си правили планове: да умрем заедно, каквото и да се случи, да умрем заедно. „Но в случай, че не стане така, — беше ме предупредила тя, — ако аз умра първа, ти трябва да останеш. Обещай ми!“

„Ще ти обещая, ако ти ми обещаеш…“

„Не! Ако ти умреш, за мен няма да има никакъв смисъл да живея повече. Искам да бъда с теб.“

„Лесли, как можеш да очакваш от мен да ти обещая, че ще продължа да живея, щом не ми обещаваш и ти? Не е честно! Аз бих ти обещал, защото има някакъв шанс това да се случи по някаква определена причина. Но няма да ти обещая това, ако и ти не го направиш.“

„Причина ли? Каква възможна причина?“

„Говоря само теоретично, но може би ние с теб бихме открили някакъв начин да преминем през това. Ако любовта не е мотивация да преодолеем смъртта, не знам какво може да бъде тогава. Може би бихме се научили да бъдем заедно, макар винаги да са ни втълпявали, че смъртта е нашият край. Може пък смъртта да е просто една различна перспектива, една хипноза и ние бихме могли да се де-хипнотизираме. Какъв шанс би било да се пише за това!“

Тя се бе засмяла.

„Сладичкият ми, обожавам начина, по който успяваш да измисляш тези неща, — бе казала тя. — Но не виждаш ли, че потвърждаваш моята мисъл? Ти не само си човек, който чете книги за смъртта, но ти си също писател. Така че стига само да има някакъв шанс да постигнем това… де-хипнотизиране, значи има смисъл да останеш, ако аз умра. Би могъл да научиш много неща и да напишеш за тях. Но ако умреш ти, за мен няма никакъв смисъл да оставам. Без теб аз няма да мога да пиша. Затова закълни се!“

„Изслушай това — бях й казал аз и зачетох от една книга за смъртта: — «… и както стоях сама в нашата всекидневна, потънала в отчаяна скръб по скъпия ми Робърт, една книга падна от лавицата без никаква причина. Аз подскочих, толкова се стреснах, и когато я взех от пода, страниците се разгърнаха и пръстът ми попадна на изречението Аз съм с теб!, подчертано от неговата писалка.»“

„Много хубаво“ — бе казала тя. Скептичната ми жена бе приела доста резервирано разговора на гази тема.

„Не вярваш ли в това? — бях я попитал аз. — Нима ти си една невярваща Лесли?“

„Ричард, опитвам се да ти кажа, че ако ти умреш…“

„А какво ще помислят хората? — бях казал аз. — За бога, ние навсякъде разказваме, навсякъде пишем, че предизвикателството на живота в пространство-времето е да те накара да използваш силата на любовта, за да превърнеш нещастието в нещо стойностно, а ти какво? — една минута след като умра, взимаш уинчестера и се застрелваш, така ли?“

„Не мисля, че ще ме интересува какво биха помислили хората в такъв момент…“

„Няма да те интересува ли! Лесли…!“

Така бяхме разговаряли ние неведнъж. Никой от двамата не можеше да допусне мисълта, че ще живее без другия, но всеки накрая се бе заклел, че няма да има самоубийство.

Сега съжалявах за дадената дума. Тайно бях убеден, че ако не умрем заедно, аз ще умра пръв. А знаех, че аз ще мога да прескоча през стената от онзи свят в този, като елен през бодлива тел, за да бъда с нея. Обаче от този свят в другия…?

Лежах в тревата, притиснал лице към ледения гладък надгробен камък. Нещата, които знаех за смъртта, заемаха цели лавици с книги; а това, което Лесли знаеше за нея, можеше да се побере във вечерна чантичка и щеше да остане място за портмонето и бележника й. Колко глупав бях да й обещая!

Добре, Лесли, никакво самоубийство. Обаче смъртта й ме направи още по-небрежен към себе си. Късно нощем карах по тесните улички на острова нейната раздрънкана стара лимузина Торанс със скорост, която би подхождала повече за спортен автомобил, изобщо не слагах предпазните колани и се отдавах на спомени.

Харчех пари безразсъдно. Сто хиляди долара за Хонда Старфлаш — спортен самолет, седемстотин конски сили, само петстотин килограма. Сто хиляди долара, за да летя бясно през уикенда в атракционни полети за местните запалянковци по авиоспорта.

Никакво самоубийство, бях казал аз, но пък изобщо не бях обещавал на жена ми да не летя на състезания.

Изправих се с мъка от гроба й и тежко закрачих към къщи. Залезът бе обагрил с огнени цветове небето и в такива моменти Лесли често пъти се превръщаше направо в облак от наслада, като гледаше какво прави с цветята й залезът, посочваше ми едно, водеше ме до друго. Сега навсякъде беше сиво.

Пай ни бе казала, че ще можем да намерим обратния път към нашето собствено време. Но защо не бе споменала, че пътят ни към дома минава през катастрофа в морето и че единият от нас ще умре!

По цели дни изучавах моите книги за смъртта, накупих още. Толкова хора са се разбивали в тази стена! И все пак единствената посока, в която е била преминавана тя, е било от тази страна в другата. Дори Лесли да беше с мен, да ме гледаше или слушаше, тя не ми даваше никакъв знак. Никаква книга не падаше от лавиците ни, по стените не се очертаваха никакви силуети.

Нощем изнасях възглавницата и спалния си чувал на верандата, под открито небе. Непоносимо ми беше да спя в нашето легло без нея.

Сънят ми — някога моя школа, университет, аула за приключения из други светове — сега се изпълваше със смътни сенки, епизоди от неми филми. Понякога я зървах, запътвах се към нея, за да бъдем заедно и се събуждах — сам, в отчаяние. По дяволите! Защо тя не беше научила някои неща!

Колкото и да ми беше мъчително, извършвах мислено отново и отново онези фантастични полети над рисунката в океана, като детектив, който изследва труп, за да открие ключ към разгадката. Някъде там трябва да имаше отговор! Или иначе ще умра, въпреки клетвата.

Толкова ясна нощ никога не бях виждал, звездите се въртяха в часове, часовете в звезди, ярки колкото през онази нощ с Льо Клерк в древна Франция…

Знайте, не около вас винаги е реалността на любов-та и във всеки момент вие имате силата да преобразите своя свят с познанията си.

Не се страхувайте, не се стъписвайте пред тази привидност, която е мракът, пред този празен плащ, който е смъртта.

Вашият свят е точно толкова мираж, колкото всеки друг. Вашето единение в любовта е реалност, а миражите не могат да променят реалността. Не забравяйте това. Няма значете какво изглежда, че е…

Където и да отидете, вие винаги сте заедно, неразривно свързани с този, когото обичате повече от всичко, в отправната точка на всяка перспектива.

Вие не създавате своя собствена действителност. Вие създавате свои собствени привидности.

Ти имаш нужда от нейната сила. Тя има нужда от твоите крила. Заедно, вие ще летите!

Ричи, толкова е лесно. Просто се фокусирай!

Гневно ударих с юмрук по пода на верандата, яростният дух на Атила се изтръгваше на свобода, за да ми помогне.

„Не ме интересува, че сме катастрофирали, мислех си аз, дори не вярвам, че сме катастрофирали, не сме катастрофирали, дявол да го вземе! Не ме интересува какво съм видял, или чул, или пипнал, или вкусил, не ме интересуват абсолютно никакви други доказателства, освен самия живот! Никой не е умирал никой не е погребван никой не е сам аз винаги съм бил с нея аз сега съм с нея аз ще бъда винаги с нея и тя с мен и нищо нищо нищо няма силата да ни се изпречи на пътя!“

Чух Лесли, тънък отглас от нейния вик:

— Ричи! Това е истина!

Не е имало никаква катастрофа, освен в мислите ми и отказвам да приема тази лъжа за истина. Не приемам това тъй наречено място, не приемам това тъй наречено време, няма изобщо такива неща като проклетата Хонда-Старфлаш, Хонда никога не е правила самолети, никога не е и никога няма да прави, отказвам да приема, че не съм толкова добър медиум като нея, аз съм чел хиляди книги за това, а тя нито една, дявол да го вземе, и ще успея да хвана този лост за управление, и ако трябва ще преобърна цялото това проклето нещо наопаки, никой не е катастрофирал, никой не е изхвърчал от самолета, това си беше просто поредното кацане посред тази проклета рисунка и ми писна тази заблуда, че има смърт, писна ми тази скръб и плач на гроба й, АЗ ЩЕ Й ПОКАЖА, че мога да го направя, че не е невъзможно…

Просто се задавих от гняв, огромна сила бушуваше в мен — Самсон, който поваля стълбовете, крепящи мирозданието.

Усетих го да се раздвижва като огъващо се желязо, трусове разлюляха къщата. Звездите затрепериха, замъглиха се. Мигновено протегнах ръка и натиснах напред.

Къщата изчезна. Морска вода бучеше и прелиташе под нашите крила, Мърморко се откъсна от вълните, освободи се от водата и изръмжа.

— Лесли! Ти се върна! Ние сме заедно! Лицето й се обливаше в сълзи и смях.

— Ричи, скъпи мой, любими! — викаше тя. — Ти успя да го направиш, обичам те, ТИ УСПЯ!

 

Мъжът ми остави другия Ричард, седнал на леглото да говори по телефона с неговата Лесли и тихо излезе на балкона при мен.

Целуна ме и се прегърнахме за един дълъг момент — толкова радостни, че сме заедно, толкова радостни да бъдем себе си.

— Защо този път не опиташ ти да издигнеш Мърморко във въздуха? — попитах аз. — Трябва да се увериш, че наистина можеш, преди да сме се върнали у дома.

Той посегна да хване лоста на Мърморко, но нищо не произлезе. Защо ли му е толкова трудно, чудех се аз. Прекалено много механизми има в този мозък и всички работят едновременно.

— О, Ричи, много е лесно — казах аз. — Просто се фокусирай!

Аз самата посегнах към лоста, натиснах го напред, за да му покажа как и внезапно всичко се раздвижи. Имах чувство, че току-що е завършило снимането на епизод от филм и са започнали да разглобяват декорите: това, което е било планини и гори, се превръщаше в треперещи парцали, скалите ставаха подскачащи парчета стиропор, тежки колела гърмяха по сцената, за да извозят всичко навън.

— Нека да Опитам пак — каза той.

— Добре, мили — казах аз. — Ще го върна обратно. И не забравяй, номерът е да се фокуси…

С изненада видях, че вече почти се бяхме издигнали. В мига, когато дръпнах лоста обратно, Мърморко подскочи във въздуха и водата остана под нас. Моторът изпърпори няколко пъти, все едно че беше много студен, за да поеме. Издигнахме се нагоре, после носът се насочи право надолу. Ричард сграбчи лоста за управление, но вече беше късно.

Всичко стана сякаш на забавен кадър. Бавно се врязахме във водата, бавно се надигна вихър от остри шумове, сякаш бях прокарала пръст по игличката на грамофон, когато тонът е на най-високо; бавно отвсякъде се изпълни с вода. Бавно се спусна завесата и светлините бавно се стопиха до мрак.

Когато светът се върна, всичко беше тъмно зелено, без никакъв шум. Ричард се беше вкопчил в хидроплана под водата, изтръгваше цели парчета от него и яростно се мъчеше да измъкне нещо, докато всичко потъваше.

— Ричи, недей! — казах аз. — Имаме сериозен проблем и трябва да го обсъдим! В самолета няма нищо, което повече да ни трябва…

Понякога обаче като му влезе нещо в главата, въобще не го интересуват важните неща. И сега пак — защо ли толкова му беше притрябвало да измъкне от самолета старото си пилотско яке или каквото там беше. Изглеждаше ужасно разстроен.

— Добре, скъпи — казах аз. — Не се притеснявай. Аз ще почакам.

Гледах как се суетеше известно време, после намери каквото търсеше. Какво странно чувство! От самолета той измъкна не якето си, а мен — безжизнено отпусната, с полюшващи се коси, като удавен плъх.

Видях как изплува нагоре с моето тяло и извади главата ми над водата. „Всичко е наред, мила — задъхано казваше той. — Ще се оправим…“

Една рибарска лодка едва не налетя върху му и в последния момент се отклони на два-три метра встрани, в същия миг от борда скочи един мъж, завързан с въже през кръста. По лицето на скъпия ми Ричард бе изписана такава паника, че просто не можех да гледам.

Когато извърнах глава, видях прекрасна светлина, любов, която се разливаше пред мен. Това не беше тунелът, за който Ричард толкова ми беше говорил, но се усещаше като тунел, защото в сравнение с тази светлина всичко останало изглеждаше потънало в мрак и нямаше други посоки, освен към тази удивителна любов.

Светлината казваше не се безпокой — такава чудна, спокойна, съвършена безметежност, че й повярвах с цялото си същество.

Към мен приближаваха две фигури. Едната беше на юноша, толкова позната… Той спря на известно разстояние и застана неподвижно, загледан в мен.

Другата фигура се приближи още повече, по-възрастен мъж, на ръст колкото мен. Познавах тази походка.

— Здравей, Лесли — проговори той най-сетне. Гласът му беше дълбок и хрипкав, продран от многогодишно пушене.

— Хай? Хай Фелдман, ти ли си? — Притичах последни те няколко крачки до него, обвихме се с ръце и се прегръщахме ли прегръщахме, въртейки се в кръг, и двамата в сълзи от щастие.

В целия свят не съм имала по-скъп приятел от този човек, който оставаше до мен във времената, когато толкова други ми обръщаха гръб. Тогава не можех да започна деня си, без да се чуя с Хай.

Отдръпнахме се назад да се разгледаме един друг с толкова широки усмивки, че едва се побираха на лицата ни.

— Скъпи Хай! О, боже, колко прекрасно! Не мога да повярвам! Толкова съм щастлива да те видя пак!

Когато преди три години той почина… господи, какъв удар и каква мъка представляваше загубата му! И толкова му се бях разсърдила…

Изведнъж аз отстъпих назад и го погледнах:

— Хай, ужасно съм ти сърдита!

Той се усмихна и запримига, както често правеше. Бях го приела като моя мъдър, по-голям брат, а за него аз бях твърдоглавата сестричка.

— Още ли си бясна?

— Разбира се, че още съм бясна! Да направиш толкова гадно, противно нещо! Аз те обичах! Вярвах ти! Ти ми обеща повече да не запалваш нито една цигара, докато си жив, а пак си ги продължил и разби две сърца с цигарите си, Хай Фелдман, и твоето, и моето! Замислял ли се беше някога за това? Колко страдание причини на всички, които те обичахме. Да направиш такова нещо, което те отне от нас толкова рано? И то за такава глупост.

Той наведе очи глуповато и ме погледна изпод тези рунтави вежди.

— По-друго ли ще е, ако ти кажа думата извинявай!

— Не — намусих се аз. — Можеше да умреш заради нещо по-смислено, заради някаква кауза и тогава щях да те разбера, ти знаеш. Можеше да умреш, борейки се за човешките права или за спасяването на океаните, или горите, или за да спасиш живота на някой непознат. Но да умреш заради тези цигари и то след като обеща, че ще ги оставиш?

— Няма вече — той ми се ухили. — Обещавам…

— Този път ще ти повярвам — казах аз и не можах да сдържа смеха си.

— Много отдавна ли ти се струва, че беше? — попита той.

— Като че ли вчера — отговорих аз. Той ми взе ръката, стисна я и се обърнахме към светлината.

— Да вървим. Има тук един човек, който ти е липсвал по-дълго, отколкото аз…

Спрях. Внезапно всичките ми мисли се върнаха при Ричард.

— Хай — казах аз, — не мога, трябва да се връщам. Ние с Ричард сме по средата на най-необичайното приключение, виждаме толкова неща, научаваме неща… Нямам търпение да ти разкажа! Но току-що се случи нещо ужасно! Когато го напуснах, той беше толкова разстроен, че просто полудяваше! — Сега аз бях на път да откача. — Трябва да се връщам!

— Лесли — каза той и хвана здраво ръката ми. — Лесли, спри, трябва да ти кажа нещо.

— Не, Хай, моля те недей. Каниш се да ми кажеш, че съм умряла. Вярно ли е?

Той кимна, с тази тъжна негова усмивка.

— Но, Хай, аз не мога да го изоставя, не мога просто да изчезна и никога повече да не се върна! Ние просто не знаем как да живеем един без друг.

Усмивката му се стопи, той ме погледна нежно, с разбиране.

— Разговаряли сме с него за смъртта и как ли може да изглежда — казах му аз. — Никога не сме се страхували от смъртта, страхувахме се от това да не се разделим. Подготвяхме се, че все някак ще се случи така, че да умрем заедно и така и щеше да стане, ако не беше тази глупава… Представяш ли си? Дори не знам защо катастрофирахме!

— Не е било глупава катастрофа — каза той. — Имало е причина.

— Добре де, но не знам каква е била причината, пък и да знаех, все едно. Не мога да го изоставя!

— Не ти ли е хрумвало, че може би той трябва да научи нещо, което не би открил никога, докато ти си с него? Нещо важно?

Разтърсих глава.

— Нищо не може да е толкова важно — казах аз. — Ако беше толкова важно, щяхме да се разделим по-рано.

— Вие сте разделени сега — каза той.

— Не! Не мога да приема това!

В този момент видях едно момче да приближава към нас с ръце в джобовете и наведена глава. Той беше висок, слаб и толкова стеснителен, че си личеше в походката му. Не виждах лицето му и все пак от вида му сърцето ми така се сви, че едва се задържах права.

После той вдигна глава и дяволитите му черни очи ми се усмихнаха отново след всичките тези години.

Рони!

Като деца с брат ми бяхме неразделни и сега се вкопчихме един в друг, разплакани от отчаяната радост, че отново сме заедно.

Аз бях на двадесет години, а той на седемнадесет, когато загина в катастрофа, но и до четиридесетгодишна аз оплаквах загубата му. Той беше така неистово жизнен и така невъзможно беше да си го представиш умрял, че никога не повярвах в смъртта му, не можех да я приема. Загубата му ме превърна от човек решителен и никога не губещ надежда в неуверена жена, която искаше да умре. Колко силно бяхме свързани с него!

Сега бяхме отново заедно и щастието ни беше така всеобхватно, каквато преди беше мъката ми.

— Ти си съвсем същият — успях да проговоря най-сетне, като го гледах удивено и проумях защо никога не съм могла да гледам филм с Джеймз Дийн без да се разплача — Рони толкова приличаше на него. — Как можеш да изглеждаш същия след всичкото това време?

— Това е, за да можеш да ме познаеш. — Той се разсмя, припомняйки си и други идеи, които ми е подготвял за нашата среща. — Мислех да ти се явя като някое старо куче или нещо подобно, но… дори аз се усетих, че моментът няма да е много подходящ за шеги.

Шеги. Аз бях смъртно сериозната, вечно се борех, стремях се към нещо, нищо не можеше да ме спре. А той беше решил, че нашата бедност е непреодолима и е безсмислено да се бори, затова си бе избрал отдушника на комичното, вечно се смееше и правеше лудории и смешки, докато аз се държах свръхсериозно, дотам, че понякога ми се е искало да го удуша. И все пак той беше толкова чаровен, забавен и хубав, че се измъкваше от всичко. Всички го обичахме, особено аз.

— Как е мама? — попита ме той. Почувствах, че знае, но иска да го чуе от мен.

— Мама е добре — отговорих аз, — освен дето все така й липсваш. Аз най-сетне успях да приема, че си си отишъл… и то едва преди около десет години, можеш ли да повярваш? Но тя никога не можа. Никога.

Той въздъхна.

Въпреки че толкова дълго бях отказвала да повярвам в смъртта му, сега почти не можех да повярвам, че той е тук, пред мен. Колко прекрасно е да съм отново с него!

— Толкова много имам да ти разказвам, толкова неща да те питам!…

— Нали ти казах, че те очаква нещо чудесно — обади се Хай. Двамата с Рони обгърнаха с ръка раменете ми, аз ги прегърнах през кръста и тримата така навлязохме още по-навътре в светлината.

— Рони! Хай! — аз разтърсих глава, отново разчувствана. — Това е един от най-щастливите дни в живота ми!

Едва тогава съгледах какво се разкриваше пред мен.

— О-о!

Великолепна долина се простираше пред погледа ни, малък поток искреше между поляните и гората, обагрена в златното и пурпурното на есента. Отвъд нея се издигаше планина със заснежени върхове. В далечината беззвучно се спускаше водопад, висок около триста метра. Просто дъхът ми спря от тази красота — беше като първия път, когато…

— Това парка Йосемит ли е? — попитах аз.

— Помним, че го обичаше — кимна Хай, — затова решихме, че ще ти е приятно да поседнем тук и да поприказваме.

Стигнахме до малка горичка, обляна от слънце, и седнахме на килима от листа. Оглеждахме се един друг, изпълнени с най-чиста радост. Откъде да започна, запитах се аз, откъде ли да започна?

Една друга част от мен знаеше и зададе въпроса, който ме бе преследвал години наред.

— Рони, защо? Знам, че беше катастрофа, знам, че не си умрял умишлено. Но с течение на времето аз научих до каква степен ние контролираме живота си и не мога да се отърва от мисълта, че на някакво ниво ти си направил избора да си отидеш толкова рано.

Когато ми отговори, разбрах, че и той е обмислял това не по-малко от мен.

— Този избор беше жалък — отговори той бавно.

— Бях решил, че съм поел в живота от толкова лош старт, че никога не би могло да стане по-добре. Въпреки всичките ми занесии, аз бях нещастна душа, ти знаеше ли го?

Той се засмя с онази своя иронична усмивка, за да прикрие тъгата си.

— Подозирах това дълбоко в себе си — казах аз и отново изпитах онази сърцераздирателна мъка, — и точно това не можах никога да приема. Как можеше да се чувстваш нещастен, когато всички ние толкова много те обичахме?

— Аз самият не се харесвах толкова, колкото ви харесвах на вас — каза той, — и затова имах чувство, че не заслужавам обич или каквото и да било друго. Сега, като погледна назад, виждам, че животът е могъл да бъде много хубав, но тогава не можех да го видя. — Той се огледа. — Е, не че съм тръгнал един ден с решението да се самоубия, нали разбираш, но пък и не съм се старал особено да остана жив. Аз не се бях вкопчил в живота толкова силно като теб.

— Той поклати глава. — Жалък избор, наистина.

Никога не бях го виждала толкова сериозен. Колко странно и успокоително беше да го чуя да говори така, цялата ми мъка и смут от десетилетия се разнесоха само от няколкото думи, с които ми обясни причината.

Той ми се усмихна стеснително.

— Винаги следях какво става с теб — каза той. — В началото ми се струваше, че се каниш всеки момент да дойдеш при мен. После видях, че ти успя да го преодолееш, разбрах, че бих могъл и аз и ми се прииска… да, тежък живот беше този. Трябваше да го изживея по-иначе. Обаче научих много нещо. И винаги от тогава насам го използвам.

— Винаги си следял какво става с мен ли? — попитах аз. — И знаеш какво още се е случвало в живота ми? Знаеш ли за Ричард? — Развълнувах се при мисълта, че той знае за мъжа ми. Той кимна:

— Просто страхотно е. Щастлив съм заради теб!

Ричард!

Отново ме обзе паника. Как можех да си седя така тук и да си приказвам? Какво ми ставаше? Ричард ми бе казвал, че след смъртта хората минават през известен период на объркване, но моето беше немислимо!

— Той се тревожи за мен, разбираш ли? Той си мисли, че ме е загубил, че сме се загубили един друг. Не мога да остана повече, колкото и да ви обичам и двамата, не мога! Вие ще ме разберете, нали? Трябва да се върна при него…

— Лесли — каза Хай, — Ричард няма да може да те види.

— Защо да не може? — Какво ли ужасно нещо знаеше той, което аз не подозирах? Нима аз сега бях призрак на призрака? Дали не бях… — Да не искаш да кажеш… да не би да искаш да кажеш, че аз наистина съм умряла? Че не съм почти-мъртва, когато все още имам избора да се върна, а истински мъртва! Без никакъв избор повече?

Той кимна.

Аз просто се смразих, потресена.

— Но нали Рони е бил винаги с мен, той каза, че винаги е следял какво става с мен, бил е непрекъснато…

— Обаче ти не го виждаше, нали? — попита Хай. — Ти не знаеше, че той е край теб.

— Понякога в сънищата…

— Разбира се, че в сънищата — каза той, — обаче… Изпитах внезапно облекчение.

— Чудесно!

— Такъв брак ли искаш ти? — попита той. — Ричард да те вижда в съня си и да те забравя всяка сутрин? Вместо да се подготвяш за срещата ви и когато той дойде тук, да му предадеш всичко, което си научила, ти искаш да се носиш невидимо около него?

— Хай, въпреки всички разговори, които сме водили с него за умирането и преминаването през смъртта, за мисията ни заедно през всички животи, това, което знае той сега, е, че съм загинала в самолетна катастрофа и че това е краят ми! Той ще си помисли, че всичко, в което е вярвал, е погрешно!

Моят стар приятел ме гледаше невярващо. Защо не можеше да разбере?

— Хай, смисълът на живота ни беше да бъдем заедно, да даваме израз на любовта. Ние не бяхме свършили! Това е като да пишеш книга и да я захвърлиш насред думата, по средата на глава седемнадесета, когато цялата книга е двадесет и четири глави. Не може просто да я захвърлим и да се престорим, че това е краят. И да се публикува тази книга така — някакво непотребно нещо, което не завършва! — Не можех да приема това.

— И читателят, който иска да открие какво сме научили, иска да види как съзидателно сме използвали това, което сме научили, за да отговорим на предизвикателствата, които ни отправя животът, изведнъж трябва да спре насред книгата и да види там бележка на редактора: Тогава те катастрофират с хидроплана, тя загива и те никога не успяват да завършат това, което са започнали.

— Повечето хора не довършват живота си до края. Като мен, например — каза Хай.

— За твоя си прав! — избухнах аз. — Така че знаеш какво е. Но ние нямаме намерение да прекъснем нашата история по средата!

Той ми се усмихна — тази негова топла усмивка.

— Искаш вашата история да разкаже как след катастрофата Лесли се връща от смъртта и как те живеят щастливо още дълго след това, така ли?

— Е, това няма да са най-лошите редове, написани някога в някоя книга. — Всички се разсмяхме. — Естествено, аз се надявам, че книгата ще може да разкаже как ние сме го направили, какъв принцип сме използвали, така че и всеки друг да може да направи същото.

Казах това на шега, но внезапно ми хрумна, че то може да е поредното изпитание, поредното предизвикателство от рисунката на съдбата.

— Виж, Хай, Ричард се е оказвал прав за толкова много неща, които отначало са изглеждали безумни. Сигурно знаеш неговия космически закон за това, че когато си представиш нещо мислено, то става реалност. Нима космическият закон ненадейно се е променил, само защото сме катастрофиралри? Как е възможно да държа сега в мисълта си нещо толкова важно и то да не стане реалност?

Видях, че се предава. Усмихна се:

— Космическите закони не се променят. Пресегнах се и стиснах ръката му.

— Съвсем за малко бях помислила, че ще се опиташ да ме спреш.

— Никой на света не е толкова могъщ, че да възпре една Лесли Париш. Нима мислиш, че тук може да има такъв човек?

Станахме и Хай ме прегърна за довиждане.

— Много ми е любопитно — каза той, — дали ако не беше умряла ти, а Ричард, ти щеше да го оставиш да си отиде и да повярваш, че той ще се чувства добре през всичкото това време, което ще ти остава, докато свърши твоя живот?

— Нямаше. Аз щях да се застрелям.

— Все същата твърдоглавка — каза той.

— Знам, че изглежда безсмислено. Нищо няма смисъл, но трябва да се върна при него. Не мога да го изоставя, Хай. Аз го обичам!

— Знам. Тръгвай…

Обърнах се към Рони. Прегърнахме се продължително с прекрасния ми брат. Колко трудно беше да се отделим един от друг!

— Обичам ви — казах аз, като прехапах устни, за да възпра сълзите си. — Обичам ви и двамата. И винаги ще ви обичам. И ще бъдем отново заедно, нали?

— Ти го знаеш — каза Рони. — Като умреш, ще потърсиш пак брат си и тогава ще се появи едно старо куче…

Засмях се през сълзи.

— И ние те обичаме — каза той.

Никога не бях вярвала, че е възможно да дойде такъв ден. Въпреки скептицизма си, аз се бях надявала Ричард да е прав, че човек има да живее повече от един живот. Сега го знаех. Сега, след нещата, които бях научила от рисунката и от смъртта, аз вече бях сигурна. Знаех още, че един ден Ричард и аз ще влезем заедно в тази светлина. Но не сега.

Не беше невъзможно да се върнеш в живота, дори не беше трудно. Веднъж преминала през стената, която ни е втълпявала никога да не дръзваме да опитваме невъзможното, аз видях рисунката на онзи гоблен, за който ни бе говорила Пай. Нишка по нишка, стъпка по стъпка! Аз не се връщах към живота, аз връщах на фокус формата, а този фокус ние променяме всеки ден.

Открих скъпия ми Ричард в един алтернативен свят, който той бе приел някак за реален. Беше се проснал на земята до моя гроб. Скръбта му бе издигнала около него непроницаема стена и той нито виждаше, нито чуваше, че съм при него.

Почнах да удрям по стената.

— Ричард… Нищо.

— Ричард, аз съм тук!

Той ридаеше върху надгробната ми плоча. Не бяхме ли се разбрали — никакви плочи!

— Скъпи мой, аз съм с теб в този миг, когато ти плачеш на земята. Аз ще бъда с теб и в съня ти, и когато си буден. Ние сме разделени само защото ти мислиш, че сме разделени!

Полските цветя на гроба искаха да му кажат, че животът покрива едно място, където само изглежда, че има смърт, но той вече не чуваше нито техните послания, нито моите.

Накрая той се надигна с мъка и мрачно се запъти към къщи, все така обграден със стената от скръб. Изобщо не забеляза залеза, който му викаше, че това, което изглежда нощ, всъщност е приготовлението на света за изгрева, който вече си съществува. Той просна спалния си чувал на верандата.

Колко много призиви не допуска човек до съзнанието си! Нима това беше моят съпруг, скъпият ми Ричард, който винаги е бил убеден, че нищо не става случайно — от падането на едно листо до раждането на галактика? Как можеше да лежи така в спалния чувал и да изплаква мъката си на звездите?

— Ричард! — извиках аз. — Ти си прав! Ти винаги си бил прав! Катастрофата не беше случайност! Просто една перспектива! Ти вече знаеш всичко, което е нужно, за да ни събереш отново заедно! Спомни си! Фокусирай се!

Внезапно той заудря с юмрук по пода на верандата, разярен от собствената си стена.

— Ние не сме свършили — извиках му аз. — Нашата история не е свършила! Имаме… толкова неща… за които да живеем. Ти можеш да се промениш сега! Скъпи Ричард, СЕГА!

Стената около него се разтърси и се пропука по ъглите. Аз затворих очи, концентрирах се с цялото си същество. Видях двама ни в кабината на Мърморко, невредима, да се носи над рисунката, почувствах, че отново сме заедно. Никаква скръб, никаква мъка, никаква раздяла.

И той го почувства. Наведе се да натисне лоста напред. Беше със затворени очи и всяка фибра от тялото му тръпнеше над тази проста ръчка.

Също като хипнотизирай, който сега излиза от транс със силата на волята си, той трепереше, напрегнал всяка частица от себе си, за да надмогне собствените си железни предразсъдъци за смъртта. Предразсъдъците поддадоха половин сантиметър. После цял сантиметър.

Сърцето ми просто щеше да се пръсне от неговото напрежение. Присъединих цялата си воля към неговата.

— Скъпи мой! Аз не съм мъртва и никога не съм умирала! Аз съм с теб в този момент! Ние сме заедно!

Стените край него се разтърсиха и се разлетяха на парчета. Моторът на Мърморко оживя, изпърпори. Индикаторите на приборите леко помръднаха.

Той пое дълбоко дъх, задържа го, вените на врата му пулсираха, беше стиснал силно челюсти, напрегнал всички сили, за да промени това, което бе приел за истина. Той отказваше да повярва, че сме катастрофирали. Въпреки всички видими доказателства, той отхвърли моята смърт.

— Ричи! — извиках аз. — Това е истина! Моля те, повярвай! Ние все така можем да летим!

И тогава лостът се отмести, моторът изрева и набра обороти, пяна полетя под нас.

Велико беше да го видя пак! Той отвори очи в секундата, когато Мърморко се откъсна от вълните.

И най-после чух гласа му в един свят, който отново беше общ за двама ни.

— Лесли! Ти се върна! Ние сме заедно!

— Ричи, любими мой! — извиках аз. — Ти успя да го направиш, обичам те, ТИ УСПЯ!