Теодор Траянов
Надежда

Тъмнозелени облаци долитат,

разперват мудно мрачни ветрила,

по лесове и мъртвите поля

венци от вопли и мъгли заплитат.

 

Безсълзен плач брезите кротко люшка,

що спомнят си сломени рамене?

С целувка сетните листа отне

насъне прелетялата вихрушка.

 

В безименна тъга безмълвно свършва

борбата със безсмъртния закон,

но мре с надежда и най-сухий клон,

когато с присмех орис го прекършва.