Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (35)

Глава 34

В понеделник сутринта, преди да отида в офиса си, позвъних на детектив Кевин Турели.

— Искаш полицейския опис от експлозията в сградата „Крайбрежна кула“ ли? — попита той. — Би ли ми казала защо, Рейчъл?

— Не мога, Кевин. Поне все още не.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Зная, че трябва да имат копие в осемнадесети отдел. Сигурно там има и сведения от заключенията по случая на отдела за бомби и палежи.

— Благодаря ти, Кевин. Особено ме интересува съдържанието на стенния й сейф. Също би ли могъл да провериш дали при вас няма сведения за някой си Антонио Росино?

— Росино, а? Ще проверя.

Мери ми предаде телефонно съобщение за мен още щом влязох в офиса: „Детектив Турели звъня — има информация за вас.“

Набрах номера му. Друг детектив се обади и му предаде слушалката.

Кевин Турели и аз бяхме започнали заедно работа като сътрудници в „Абът и Уиндзър“. Бяхме делили един офис — двадесет и четири годишната дипломантка от Харвардския юридически факултет и четиридесет и четири годишното бивше ченге от западната част на Чикаго, което бе стигнало дотук след завършване на вечерно обучение в Юридическия факултет на университета „Джон Маршал“. Станахме добри приятели.

Кевин остана три години в „Абът и Уиндзър“, преди да се върне отново в Чикагското полицейско управление като детектив за специални поръчения. Постоянно се занимаваше с убийства — „прекрасна професия“, както се изразяваше Кевин.

— Детектив Турели на телефона.

— Здравей, Кевин.

— Здравей, Рейчъл. Имам новини.

— И?

— Първо описа. Имам копие пред мен. Сякаш нищо не липсва. Една перлена огърлица, една златна верижка с голям кръгъл диамант и съответната гривна, два чифта диамантени обеци, един златен часовник марка „Люсиен Пакар“, един пръстен с диамант, един с рубин и три хиляди и петстотин долара в различни купюри, всичките книжни.

Деветстотин долара на нощ носят добър доход, помислих си аз.

— Нещо друго?

— Не. Рейчъл, каква е връзката ти с Росино? Твой клиент ли е?

— Не. Но е лично, Кевин. Откри ли нещо за него?

— Много. Взех досието му. Регистриран е като хулиган още през 1972 година. Една година е лежал в затвора „Джолиет“ през 1983-а за изнудване. Има много лоша слава, Рейчъл. Много лоша слава. Кога ще кажеш какво става?

— Дай ми още малко време, Кевин. — Бъди внимателна.

— Не се притеснявай — казах аз.

— Между впрочем, майка иска да знае какво ще правиш за Деня на благодарността. Тя събира цялото семейство на вечеря и те кани и теб — Кевин Турели бе четвъртият син на майка ирландка и баща италианец. Вечерите на майка му бяха истински международни празници: солено месо, зеле, паста, италиански соден хляб.

— Благодаря за поканата. Кажи й, че ще дойда.

— Добре, дете. Пази се.

В „Абът и Уиндзър“ първо се отбих при Тайрън Хендерсън.

— Тай, имаш ли достъп до фирмения компютър, таксуващ времето на адвокатите?

— Бейби, имам достъп до всичко освен до теб.

— Тайрън — казах аз, като сложих ръце на кръста и поклатих глава.

Той извърна поглед и завъртя стола си към терминала.

— По дяволите — промърмори, докато изписваше кода и натискаше предавателния бутон. После се обърна към мен: — По-нататък какво?

Аз му подадох листа с цифрите от дъното на ковчега.

— Разбираш ли какво е написано? Нула, нула, три, две, нула, тире, единица, девет, пет, три.

Тайрън изписа цифрите, така както му ги прочетох на глас. В юридическите фирми на адвокатите се плаща на час. Всеки ден те попълват график, в който записват какво са направили по всяко едно дело и колко време им е отнело. На края на всеки отчетен период компютърът сумира времето, изразходвано за дадено дело, и изпраща разпечатката на съдружника, ръководещ делото.

Всеки клиент на „Абът и Уиндзър“ си има свой петзначен номер. За всеки юридически случай на този клиент (например тъжба, трудов арбитраж, данъчен проблем) му се присвоява отделен четиризначен номер. Ръчно написаните цифри на дъното на ковчега приличаха на номера на даден клиент на фирмата: пет знака за означаване на името на клиента (00320) и четири знака за проблема (1953).

— Май пак е нашият приятел — каза Тайрън и посочи екрана, на който бе изписано следното:

№ 00320 — 1953

КЛИЕНТ: ГРЕЪМ АНДЕРСЪН МАРШАЛ

ПРОБЛЕМ: ЛИЧНИ ВЪПРОСИ

— Пак лотария — рекох аз.

— Да. Той се подиграва с нас, а?

— Има ли някакви записи за таксуването на времето за този проблем? — попитах аз.

— Ако нещо е записано, то ще бъде отбелязано тук.

— Можеш ли да провериш? — поинтересувах се аз.

— Разбира се. — Тайрън изписа няколко команди и натисна предавателния клавиш. За двадесет секунди екранът по тъмня, а после се появи следното:

ТАКСУВАНО ПЪРВИ ПЪТ: 1/29/85

ТАКСУВАНО ПОСЛЕДЕН ПЪТ: 10/4/85

АДВОКАТИ: ЧАРЛС, КЕНТ Р.

ДОДСЪН, ХАРЛАН Б.

ГОЛДБЕРГ, БЕНДЖАМИН ДЖ.

ПЕМБЕРТЪН, КАЛВИН С.

Разучавах написаното.

— Значи тези четиримата са работили по въпроса — казах аз, а погледът ми беше закован върху Голдберг, Бенджамин Дж.

— От 29 януари 1985 година до четвърти октомври 1985 година. — Тайрън посочи четирите имена. — Тези хитреци.

— Можеш ли да ми кажеш върху какво са работили?

Тайрън изписа още няколко команди, натисна предавателния клавиш, а после включи и печатащото устройство.

— Ще извадим записите за изразходваното време на всеки адвокат.

Принтерът забръмча, пое хартията и започна да печата. Спря две минути по-късно. Тайрън се наведе и откъсна четиристраничната разпечатка.

— Заповядай, Рейчъл.

— Благодаря, Тай.

Седнах зад бюрото и разгледах разпечатката. Кал Пембертън бе работил общо 13,2 часа от 29 януари до 15 февруари 1985 година. Кент Чарлс бе таксувал 16,3 часа от четвърти май до двадесет и шести юни 1985 година. Бени — 17 часа в продължение на три дни през август 1985 година. Харлан Додсън бе работил 6,1 часа през първите четири дни на октомври 1985 година. Обясненията бяха неясни, като повечето оправдания за таксувано време. Кент, Кал и Харлан бяха говорили по телефона и се срещали с неназовани хора, преглеждали бяха документи. Бени бе изследвал и писал юридически документи.

Загледах се в разпечатката. Какво знаеше Бени за Ханаан, което не ми бе известно? И защо?