Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (10)

Глава 9

Вдовицата на Маршал бе облечена в черно. В черен бански. Голяма черна плажна кърпа бе простряна върху близкия стол, допълвайки комбинацията.

Вратата ми отвори и ме заведе до големия басейн в задната част на къщата униформена прислужница — едра чернокожа жена. Джулия Маршал се бе излегнала на шезлонг до басейна и събираше лъчите на следобедното слънце. До лакътя й имаше малка масичка с висока чаша, в която плаваха кубчета лед. Слънчевите й очила имаха огромни стъкла, а рамките им бяха от черупка на костенурка. Четеше учебник по бизнесадминистрация.

Предполагам, че бях очаквала холивудска версия за вдовица: да ме заведат в стая на горния етаж с пуснати завеси, измачкана черна дреха, свита дантелена носна кърпичка, отпуснати рамене, зачервени очи, несресана коса. Вместо това аз видях загоряла матрона от Северния бряг с маникюр, която събираше погледите на тийнейджърите, когато се изправяше на ръба на клубния басейн или опитваше да улови топката по време на тенисмач. Лилавият лак на ноктите на ръцете й хармонираше с този на краката и. Косата й, с път в средата, бе дълга до раменете. Тя вероятно бе около петдесетте, но фигурата й бе на четиридесетгодишна жена.

Съпругът й бе починал преди повече от месец. Животът продължава, помислих си аз.

Представих се.

— Здравейте, мила — каза тя, изправяйки се на стола, и свали слънчевите си очила. Кожата около големите й лешникови очи изглеждаше твърде опъната. Брадичката и вратът й бяха на ред в графика на пластичния хирург.

— Руби — каза тя, — донеси ни водка с тоник.

Тя се обърна към мен:

— Искате ли сирене и бисквити?

— Не, благодаря.

— Само питиета, Руби.

— Да, мисис.

Започнахме да говорим за времето. Тя се възхити на колието ми и ме попита къде съм го намерила. В един от колетите, които майка веднъж месечно ми изпращаше от Сент Луис. Аз се заинтересувах от учебника по бизнесадминистрация и я попитах защо й е. Тя ми отговори, че се е записала да посещава курс в Северозападния университет. Руби ни донесе питиета. Джулия й каза да ги остави до масичката с чадъра и двете се преместихме там. Чертите й бяха хубави и правилни — приятна, но не красива.

— И така — изрече тя, докато сипваше питиета, — вие сте тук заради Ханаан.

— Да.

Тя присви рамене.

— Мога да ви кажа това, което казах на Харлан Додсън. Нямам представа какво е заровил Греъм в този гроб. Предполагам, че вече ви е казал това.

— Измаел Ричардсън ми каза. Все още не съм говорила с мистър Додсън.

Тя се облегна назад, подпря лактите на страничните облегалки на стола и кръстоса ръце в скута си.

— Аз не съм най-добрият източник на информация за извънслужебния живот на мъжа ми. — Протегна се да вземе чашата си. — Харлан казваше, че просто трябва да забравя това. Да го оставя да разкрие завещанието и да продължа да си живея живота.

— Това не е лош съвет.

— Неправилен е. Не можеш просто ей така да забравиш такова нещо. — Джулия Маршал ме изучаваше, наклонила леко главата си. — Какво мислите, че е заровил в този ковчег?

— Не знам. Това трябва да открия.

— Искам да ми съобщите веднага щом разберете какво се крие зад всичко това. Имам право да го узная.

— Имате право. Когато разкрия нещо, лично ще ви го съобщя.

— Добре. — Тя отпи глътка от питието си. — Вие специалист по исковете ли сте?

— Бях. Работих с вашия съпруг.

— Аха. — Тя ме огледа от горе до долу. — Ако сте работили с него, значи сте упорита. Сигурно сте и добра изследователка. Греъм не обсъждаше с мен работата си — в гласа й се прокрадваше нотка на горчивина, — но често го чувах да се хвали на други, че помощниците му имат глави на раменете си и знаят как да изровят даден факт извън юридическата библиотека.

— Не знам нищо за главите на помощниците му.

Тя се засмя.

— Но той със сигурност ме накара да изляза извън библиотеката. През първия месец от работата ни ме накара да отида със самолет до Литъл Рок, за да разпитам трима бивши служители от тамошната бутилираща компания.

— Това звучи като „Ботълс и Канс“ — каза тя. — Господи, сигурно е много отегчителен случай. — Джулия Маршал взе шейкъра с коктейла. — Искате ли още?

— Не, благодаря. — Изчаках, докато напълни чашата си.

— Спомняте ли си нещо необичайно в живота на мъжа ви през 1985 година?

Джулия Маршал смръщи вежди в опит да се съсредоточи.

— Всъщност — каза тя накрая — това бе една нормална година за него. Поне доколкото аз си спомням. Той работеше до късно, пътуваше много, работеше и в събота, и в неделя. Не го виждах често, изглеждаше объркан. — Тя присви рамене. — Съжалявам, но трябва да ви кажа, че това е била обичайна година за него. Поне сравнена с предишната и следва щата година. Те бяха действително необичайни.

— Какво имате предвид.

— Греъм за малко не умря през 1984 година.

— Спомням си, че беше известно време в болница. Това през 1984 година ли беше?

— Да. В Хюстън. Правиха му сърдечна операция, за да му сменят една клапа с изкуствена. Сърдечното му заболяване не бе много напреднало и се предполагаше, че няма да има никакви проблеми.

— А те възникнаха, нали?

— Беше ужасно. По време на операцията е получил сърдечен пристъп. Това е много рядко, но все пак се случва. След това е получил алергичен шок от анестезията. Също много рядко срещано явление според лекарите. Той едва оживя след операцията и три дни беше в кома.

— Господи!

Джулия се втренчи в басейна.

— Това го промени. Забелязах го, когато се върна от Хюстън. Имаше чувството, че е бил на ръба на смъртта. Което беше истина. — Тя продължи да гледа басейна. — Предполагам, че всеки реагира по различен начин. Някои захвърлят всичко и се усамотяват в планината, сменят професията си или нещо подобно. А Греъм се хвърляше да работи с още по-голямо настървение.

Тя замълча за момент.

— Помислих си, че това ще ни сближи. — Джулия Маршал се обърна към мен: — Не стана.

— Съжалявам.

Тя прекара пръсти през косата си.

— Мъжът ми умееше добре да използва хората. — Прекара показалеца си по запотената от леда чаша. — Мисля, че това е качество, присъщо на адвокатите, поне до известна степен. Но Греъм превъзхождаше всички.

Усмихна се печално.

— Мисля, че беше най-щастлив по време на работата си в Държавния департамент. Той обичаше тези скрити маневри, тъмната и сенчеста страна от външната политика. Той бе идеален за ЦРУ.

— Винаги намираше изход и в най-заплетените случаи — казах аз. — Обичаше да съставя стратегии.

Джулия Маршал кимна утвърдително.

— Мъжът ми изпитваше необходимостта да контролира събитията и хората, замесени в тях. — Тя направи пауза. — Едва преди десет години успях да се отърва от властта му.

Погледна ме.

— За околните ние си оставахме идеалната двойка. Греъм бе майстор на прикритията. Без да броим появите ни на обществени места, за да изпълняваме социалните си функции, ние рядко се хранехме заедно. Спяхме в отделни спални. — Тя изведнъж присви рамене. — С изключение на няколко пъти годишно, когато и двамата бяхме пияни. Типичната американска двойка.

— Съжалявам, мисис Маршал.

Тя присви очи.

— Фирмата ви е наела да разследвате случая с гроба на Ханаан, нали?

Кимнах за потвърждение.

— И фирмата ме представлява в този случай?

— Да.

— В известен смисъл сте и мой адвокат.

— Предполагам, че може да се отговори утвърдително.

— Добре. Тогава искам да извадите този ковчег.

Погледнах надолу към бележника си.

— Няма да бъде лесно — рекох аз.

— Казах ви, че искам да зная какво има в този ковчег. Четиридесет хиляди долара от парите ми потъват там. Искам да зная на кого е било животното. Извадете го.

— Положително има правила и закони, засягащи погребенията на животни — казах аз.

— Тогава открийте кои са те. Щом може да се извърши ексхумация на човешко тяло, тогава защо да не може да се извади трупът на едно умряло куче.

— Ще ги проверя — увъртах аз.

— Вижте, дали не може да се даде гласност на случая? — попита тя, повишавайки глас. — Може би това ще накара някоя от кукличките му да протестира. Тя трябва да е нещо много специално, за да отдели четиридесет хиляди долара за мъртвото й домашно животно.

— В действителност вие не желаете това, мисис Маршал. Съпругът ви е мъртъв. Тази публичност само ще навреди на вас и децата.

Джулия Маршал ме изгледа втренчено, като постепенно чертите й се отпуснаха.

— Не ме разсмивайте.

— Никога — отговорих аз. — Зная колко болезнен може да бъде този случай, особено така скоро след смъртта на съпруга ви. Ще се опитам да разбера какво има в ковчега. За успокоение на фирмата и заради вашето спокойствие. — Ако, разбира се, въобще откриех ковчега.

За момент и двете потънахме в мълчание. Загледах се в дебелата пчела, кръжаща над жълтата саксия до басейна.

— Съпругът ми имаше истинско чувство за хумор — каза тя най-накрая. — Където и да се намира в момента, той сигурно се наслаждава на причината за смъртта си.

— Не ви разбирам — промълвих аз, надявайки се, че няма да ме разпитва за Синди.

— Греъм ми казваше, че когато почине, това ще бъде най-проклетият грешен смъртен случай в историята на Илинойс. Той дори говори за това с няколко известни адвокати.

— Аз определено не ви разбирам.

Тя се усмихна. Тъжна усмивка.

— През пролетта на 1986 година той получи обезпокояваща информация за изкуствената клапа, която му бяха поставили. Някои от тях функционираха зле. Министерството на здравеопазването ги изследва и накрая принудиха производителя да събере всички продадени клапи. Около двеста от тях все още бяха в болниците. Но около двадесет бяха поставени в човешки сърца. Едно от тях бе сърцето на Греъм.

— Боже мой! Какъв ужас!

— Ако искате, ми вярвайте, но не за пръв път се връщат изкуствени клапи. И друг път се е случвало това.

— Какво направи той?

— Отлетя до Хюстън и се срещна с хирурга си. Очевидно около десет процента от тези клапи показваха дефекти. Една от десет. Базирайки се на първата операция на Греъм, докторът му казал, че има само петдесет процента шанс да преживее още една операция. Греъм се върна у дома.

— Той отказа ли се от втора операция?

— Да. Ако клапата работеше добре, той можеше да живее с години. Ако дефектираше, щеше да умре.

— Но това е руска рулетка, в която залогът е животът му.

— Точно така. Той живееше с часовникова бомба в гърдите си, само че не знаеше дали и кога ще експлодира. Честно казано, не зная как издържаше.

— Ще ги дадете ли под съд?

Тя се засмя.

— Нали ви казвах за чувството за хумор на Греъм. Това е, което имах предвид. Клапата работи докрай отлично. При аутопсията установиха, че тя няма нищо общо със сърдечния удар. Била е в отлично състояние. Тази проклета клапа го надживя. — В гласа й се долавяха истерични нотки, но тя бързо се успокои.

— Съжалявам — казах меко.

Джулия Маршал махна с ръка.

— Единствената част в това човешко сърце, която работеше, бе изкуствената. Не бе необходимо хирурзите да ми го казват. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — И така — каза тя, — какво още мога да ви кажа?

Погледнах в бележника си, прочетох точките, които си бях набелязала, и зачеркнах наум повечето от тях.

— Ако нямате нищо против, ще ви задам два бързи въпроса.

— Давайте.

— Прочетох в завещанието, че е оставил пари на колежа „Барет“.

— Неговата алма матер — отговори тя. — Участваше доста активно в тяхното настоятелство.

— Оставил е пари също и на Масачузетското историческо общество.

— Греъм вярваше, че прадедите му произхождат от пуританите. Това бе семейното му евангелие. Но никога не откри потвърждение в книгите. Преди няколко години дори нае един специалист по съставяне на родословно дърво, но той успя да проследи следите на семейството само до началото на деветнадесети век. Предполагам, че Греъм е оставил пари на Историческото общество, защото те се опитаха да му помогнат в разследването.

— Какви са били прадедите му? — попитах аз.

— Не си спомням.

Замислена, тя присви чело.

Поговорихме си още няколко минути, повече за децата и ученето й в Северозападния университет. Пожелах й късмет.